page contents Книжен ъгъл: Откъс: Мишел Гейбъл разгадава „Тайната на книжаря“
Предоставено от Blogger.

Откъс: Мишел Гейбъл разгадава „Тайната на книжаря“

30.11.21


От авторката на бестселъра „Парижкият апартамент“ идва нов завладяващ роман, вдъхновен от живота на британската писателка Нанси Митфорд и поръсен с щипка коледно настроение!


„Тайната на книжаря“ (Софтпрес, превод Яна Парашикова-Аролска) от Мишел Гейбъл отвежда читателите в книжарница „Хейуд Хил“, където една талантлива писателка пише най-прочутия си роман, а 80 години по-късно мястото продължава да посреща хора, посветили се на литературата. И напомня, че понякога вдъхновението наднича зад купчина пожълтели страници, приютили неразказани истории!
Лондон в наши дни. Празничните светлини греят ярко, а коледната магия витае из въздуха и се отразява по витрините на магазините. За американската писателка Катарин Кабът британската столица е идеалното място, където да се скрие от шумните си роднини, да излекува разбитото си сърце и да потърси онази искра, която да я извади от творческия застой. Когато приятелката ѝ я изпраща в книжарница „Хейуд Хил“, тя не подозира, че там е работила една от най-любимите ѝ писателки – Нанси Митфорд, нито че в архивите се пазят писма, свидетелстващи за неиздаден ръкопис на нейните мемоари. Кейт не е единствената, която се интересува от Нанси Митфорд. Един чаровен и потаен мъж също търси отговори и в опитите си да разнищят миналото, двамата ще намерят всичко, от което се нуждаят в настоящето.
През 1942 г. Нанси Митфорд е далеч от образа на успяла писателка, за който копнее. Без финансова издръжка, без история, която да предложи на издателите, с роднини, които непрекъснато замесват името ѝ в скандални новини, и брак, който се намира на ръба на пропастта, тя е принудена да започне работа в една от лондонските книжарници. Именно там разбира, че е най-важно да пишеш от сърце, затова се посвещава на нова книга, различна от останалите. Нанси Митфорд избира да разкаже за войната и за живота на онези, от които тя е взела най-много. Без да знае, че е поела по път, който ще ѝ отнеме много, но и ще я доближи до мечтата ѝ.
„Книгите трябва да носят удоволствие, а библиотеките – да напомнят на хората за нещата, които обичат.“
„Тайната на книжаря“ свързва две жени от различни епохи, за да разкаже една история за силата на книгите да осветяват пътя и в най-непрогледния мрак. Водена от интереса си към забележителни личности, оставили своя отпечатък, и вплитайки частица от собствения си опит като писател, Мишел Гейбъл създава завладяващ разказ, изпъстрен с ярки персонажи и любопитни факти от биографията на едно от най-известните имена в британската литература – Нанси Митфорд. Роман за любовта като извор, от който творците черпят сила и вдъхновение, за магията на думите, които си проправят път през годините, за книжарниците, превърнали се в дом на (не)разказани истории. Следва откъс.

Април 1946 година
Хотел „Бургундия“, 7-и район на Париж
Ето ги и тях, като мушици, уловени в кехлибара на този миг – фотоапаратът щраква и животът продължава, минутите, дните, годините, десетилетията, те ги отнасят все по-далеч от щастието и обещанията на младостта, от надеждите... и от мечтите, които са бленували за себе си.
– Alors, racontez! – рече полковникът и завъртя Нанси в пирует под ръката си.
Естествено, на жената ѝ се наложи да се наведе. Той бе ужасно нисък.
Racontez! Racontez!
Тя се разсмя, когато се сети за всички пъти, в които полковникът бе отправял тази молба. Racontez! Разказвай!
– Allô... allô... – чуваше гласа му отдалеч, а линията пращеше. – Спеше ли?
Обаждаше ѝ се от Париж, от Алжир или от някое друго място, което дори той не можеше да назове. Минаваха седмици или месеци, сетне телефонът иззвъняваше в Лондон и животът на Нанси Митфорд отново се подреждаше.– Alors, racontez! Разкажи ми всичко! И тя го правеше.
Полковникът намираше историите на Нанси за комични, скандални, различни от всичко, което бе чувал, като особено удоволствие му носеха тези за шестте сестри Митфорд и тяхното тайно общество. Нанси имаше и брат, но той почти не се броеше.
– C’est pas vrai! – възкликваше той след всяка нова история. – Това не може да е истина!
– Но наистина се случи – уверяваше го Нанси. – До последната дума. Какво очакваш от семейство, в което има нацистка, комунистка и няколко фашистки?
– C’est incroyable!
Но тайното общество вече се намираше в миналото, а искрящата в златно парижка хотелска стая беше в настоящето, също като любимия на Нанси полковник, който в този момент се пресягаше към шампаниерата. Как беше стигнала до това място? Та това бе невъзможна мечта.
– Обещай, че ще останем тук вечно – рече Нанси.
– Тук или на някое подобно място – отвърна той, ухилен. Сърцето на Нанси препускаше. За бога, той бе все така грозен с белязаното си от шарка лице и оредяваща коса – пълна противоположност на снажния ѝ съпруг, който имаше толкова здрав вид, все едно бе излязъл от страниците на някое списание за земеделци. Нанси обаче обичаше своя полковник с всяка частица от тялото си, особено с онази чисто женска частица, и този факт представляваше още една основна разлика между двамата мъже.
– Знаеш ли, приятелките ми копнеят да си намерят френски любовници – подхвана Нанси и хвърли ръкавиците си на леглото. – И всичко заради един литературен герой. Всички са влюбени във Фабрис!
– Bien sûr, също като в живота – отвърна полковникът, докато махаше тапата с пукот.
Шампанското кипна по гърлото на бутилката и намокри късите му дебели пръсти.
– Такъв си женкар! – скастри го Нанси. После вдигна щорите и огледа площада долу. – Най-сетне! Хотелска стая с гледка.
Стаята им гледаше към Бурбонския дворец, в който заседаваше Националното събрание, седалище на френското правителство от двеста години, като изключим прекъсването по време на окупацията от Луфтвафе. Едва допреди няколко месеца от сградата висеше пропаганден транспарант: DEUTSCHLAND SIEGT AN ALLEN FRONTEN. Германия триумфира на всички фронтове. Но надписите вече ги нямаше и Франция бе освободена. Нанси беше в Париж, точно както бе планирала.
– Това е раят! – възкликна тя. Погледна през рамо и кокетно вирна крак назад. – Как ти звучи да организираме официален обяд утре?
– Добре, cheri, както искаш – отвърна полковникът, а тя бавно се приближи към него.
– Както искам ли? Откога чакам да чуя тези думи! Какво ще кажеш за охлюви, пиле и порт салю? Повече няма да ядеш храна от консерва. В тази връзка, скъпи, не бива да се тревожиш за професионалното си бъдеще. Знам, че ще ти липсва да управляваш Франция, но, бога ми, ще имаме толкова повече свободно време!
Нанси се гордееше с работата, която полковникът бе свършил като chef de cabinet на генерал Дьо Гол, но оставката на последния щеше значително да улесни живота им. Повече ня-маше да ѝ се налага да го чака или да търпи влудяващо конкретните му желания. Имам много натоварен ден... Нека да проверя... Можеш ли да дойдеш в шест без две минути?
– Всъщност това е едно от най-хубавите неща, които можеха да ни се случат – продължи Нанси. – О, скъпи, какво блаженство ни чака!
Тя се наведе и целуна полковника по носа.
– Да пием? – рече той и вдигна чашата си. – Santé!
Нанси я посрещна със своята. Направи гримаса на досада.
– Французите вдигат толкова скучни тостове. На кого му пука за здравето ми? И без това през повечето време е зле. Да вдигнем наздравица за книгите, бих казала! Да вдигнем на-здравица за читателите по целия свят!
– За Нанси Митфорд, писателката! – Полковникът чукна чашата ѝ. – Vive la littérature!