page contents Книжен Ъгъл: 1968 година на Ориана Фалачи
Предоставено от Blogger.

1968 година на Ориана Фалачи

18.11.18

Юбилеен сборник със статии и интервюта на покойната италианска журналистка Ориана Фалачи излезе по повод 50-годишнината от една от най-значимите години в историята на XX век

Сред публикуваните материали на Фалачи в книгата „1968. Дневник на една преломна година. От Виетнам до Мексико” (ИК „Сиела”) са разпитите на свидетели на убийствата на Мартин Лутър Кинг и Робърт Кенеди, интервюта с Далай Лама, с едно от главните действащи лица на виетнамската политическа сцена тогава –министър-председателя на Южен Виетнам Нгуен Као Ки, и др.

Италианските издатели на световно известната журналистка Ориана Фалачи (1929–2006) – „Рицоли”, публикуваха юбилеен сборник с материали на видната интелектуалка по повод половинвековния юбилей от една от най-значимите години в историята на XX век: 1968.
В книгата „1968. Дневник на една преломна година. От Виетнам до Мексико” четем авторските текстове на Ориана Фалачи, писани от различни краища на света и засягащи редица ключови процеси, променили хода на историята на човечеството. Сред тях са разговори с очевидци на убийствата на Мартин Лутър Кинг и Робърт Кенеди, интервюта с Далай Лама и министър-председателя на Южен Виетнам Нгуен Као Ки, коментари за брутално потушената Пражка пролет в Чехия и др.

Фалачи, която обикаля цялото Земно кълбо, за кратко време се превръща в икона на военната журналистика. През повратната 1968 г. италианката отразява конфликта между Израел и Палестина, противопоставя се на американската инвазия във Виетнам, пише за бурните промени в Латинска Америка, Китай на Мао Дзъдун и т.н.

Сред материалите й, публикувани в „1968. Дневник на една преломна година. От Виетнам до Мексико”, са текстове, свързани с възхода на Ричард Никсън по пътя му към победата на президентските избори в САЩ, със Студената война, расовите борби и движенията за граждански права, както и социалните протести в Европа – все актуални за времето си теми, които продължават да оказват влияние върху развитието на света и до днес.

Част от статиите в сборника са препечатани за първи път от броевете на „Л`Еуропео” от 1968-ма, които са своеобразен дневник на тази преломна година.

Книгата започва с пояснителните думи на Ориана Фалачи, отправени в отговор на запитване на капитана на специална оперативна група на карабинерите (РОС) в Италия Масимо Джираудо: „Наясно съм с вашата работа и безкрайно я ценя. Освен това съчувствам на карабинерите. Те винаги умират първи. Заради другите. Но ако наистина търсите информация за споменатите от вас години, уви – аз съм най-неподходящият човек. Както е видно и от моите статии, всъщност от 1967-а до 1975-а почти постоянно съм била на фронта във Виетнам. Когато не бях във Виетнам, се намирах в други далечни страни. В Индия или Бангладеш – заради индийско-пакистанската война. В Хонконг или Макао – покрай маоистките бунтове. В Бразилия или Перу – по време на местните размирици. В Йордания и Израел следях близкоизточните конфликти. В Мексико, където бях много тежко ранена по време на касапницата на площад „Тлателолко“ и излязох от строя за няколко месеца. Единственото изключение от този вид работа бяха космическите полети. Следях ги от Кейп Кенеди между една военна кореспонденция и друга. Рядко се връщах у дома, тоест в Ню Йорк, където живея от трийсет години. Още по-рядко – в Италия, там отивах набързо – само за да видя възрастните си родители.”

Преводът на „1968. Дневник на една критична година. От Виетнам до Мексико” от италиански език е на Иво Йонков. Корицата е на художника Дамян Дамянов. Следва откъс.


Ориана Фалачи разпитва свидетелите по убийството на Кенеди

На 6-и юни в балната зала на хотел „Амбасадор“ в Лос Анджелис е убит Боб Кенеди, който току-що е празнувал с поддръжниците си победата на първичните избори в Калифорния. Ориана първа от журналистите разпитва свидетелите на убийството, за да документира събитието, смутило съвестта на САЩ и света.
Лос Анджелис, юни

1. Келнерът Винченцо ди Пиеро разказва как е видял убиеца преди престъплението
Стоеше в един ъгъл на коридора, водещ към кухнята, дясната му ръка беше сложена на корема, изглежда, държеше нещо, пъхнато отляво в колана, под разкопчаното яке. Когато отместваше ръката си от корема, закопчаваше якето грижливо. Беше дребен и слаб, приличаше ми на жокей, имаше смугло и сухо
лице, голяма глава с черни къдрици, тъжни и неспокойни очи. Заедно с него видях момиче, говореше разтревожено с нея. Тя носеше бяла рокля на черни квадратчета и привличаше вниманието, защото тялото й беше красиво, а носът – смешен: мъничък, къс и сплескан.
От време на време той се уморяваше да стои там неподвижно с нея: тогава отиваше в препълнения с хора салон и тя го следваше, но веднага след това се връщаха, заставаха отново в ъгъла и той пак започваше да говори с онзи тревожен тон и ръката върху корема. Келнерите мислеха, че са двойка, работеща за Кенеди – цялата тълпа, наблъскана по салоните на хотел „Амбасадор“, бяха хора на Кенеди:
младежът идваше и излизаше от обяд, а вече беше единайсет вечерта.
Точно тогава младежът започна да дава признаци на нетърпение. Спря келнера Винченцо ди Пиеро и го попита: „Кога ще дойде?“. Ди Пиеро отговори: „Кой?“. „Сенаторът.“ „Откъде да знам?“ „Но когато дойде, ще дойде оттук, да или не?“ „Откъде да знам“ – повтори Ди Пиеро. След пет минути младежът зададе същия въпрос на друг келнер, Хесус Перес, а след десет на трети – Карл Уекър, а той възкликна: „Момче, недей да досаждаш!“. Тогава той се облегна на хладилника, а момичето го докосна по рамото, сякаш за да каже „успокой се“, но никой не обърна внимание, защото в онази вечер всички бяха раздразнителни: ходеха нагоре-надолу и задаваха въпроси, като всеки съветваше другия да се успокои. Бъркотията беше голяма, преплитаха се викове: „Изглежда, че ще успее“, „Не, Маккарти държи“, докато един от групата на Кенеди изкряска да затворят вратите и да проверяват кой влиза и излиза. Беше Бил Бари, едрият ирландец, избран от Боб за телохранител.
От понеделник следобед Бил Бари изглеждаше притеснен. Вероятно заради случката в китайския квартал същия следобед, когато насред кортежа от автомобили се чуха два гърмежа и Боб сложи глава на коленете си ужасeн: Бил се хвърли върху него разтреперан, Етел извика.
Не бяха изстрели, а бомбички, хвърлени от радост от китайците, но след това Бил беше възкликнал: „Боя се, че няма да съм достатъчен. Сам няма да се справя. Боя се, че няма да бъда достатъчно бърз, когато настъпи моментът. Нощем крием автомобилите, за да не им сложат бомби, когато спи, стаята му е винаги охранявана, но каква полза, след като винаги се смесва с хората, а аз съм сам? Когато моментът дойде...“.
Някой затвори вратите на салона, за да предотврати влизането на непознати. Бил Бари каза: „Сега е по-добре. Отивам горе при Боби“.
Младежът, приличащ на жокей, промърмори нещо на момичето, облечено в бяла рокля на черни квадратчета, и все така с ръка на корема се покатери на една количка за сервиране, за да види дали сенаторът идва.
Анджело ди Пиеро, метр д ’отел и баща на Винченцо, се ядоса: „Момче, какво правиш! Смъкни си краката от количката! От седем вечерта ни досаждаш!“.

2. Глен казал на съпругата на Боб Кенеди „Мъжът ти не е мразен толкова, колкото си мислиш“.
Седнал на земята в стаята на апартамента си на петия етаж в хотел „Амбасадор“, Робърт Кенеди гледал телевизия – предавали резултатите от изборите. Апартаментът бил пълен с приятели, сътрудници, журналисти – влизали и излизали, хлопали вратите, но той гледал в телевизора сякаш бил сам. Запалил голяма пура, но не я пушел, пепелта върху нея нараствала, плътна, неподвижна като очите му: от резултата в Калифорния зависела политическата му кариера, мечтата да стане президент на Съединените щати, да заеме мястото на Джак,
да отмъсти за него. Само с победа в Калифорния можел да победи на конгреса на партията в Чикаго и да получи номинацията за кандидат на демократите, да изпревари Хъмфри и Маккарти. Малко преди това научил за победата си в Южна Дакота, но при загуба в Калифорния все пак щял да се откаже от състезанието. Етел му подшушнала: „Боб, защо не престанеш да се взираш в телевизора, защо не се излегнеш на леглото?“. Тя си почивала на леглото. Прекарала този ден на очакване на плажа в Малибу с Боб и децата, първия ден на истинска почивка след седмици на пътувания и преумора: не най-подходящото за бременна в третия месец жена. „Боб“ – повторила Етел. „Ако успея, остава да победя само в Ню Джърси, Илинойс, Мичиган, Охайо и Ню Йорк“ – отговорил Боб, без да я чува. „О, не мисли сега! Не мисли!“ „Не е трудно, но Маккарти е силен в Ню Йорк.“ „Не мисли сега, не мисли!“ „А в Охайо той вече е ходил четири пъти, аз само веднъж.“ Под „той“ се разбирал Хъмфри. „Добре, ще отидем в Охайо, но сега се опъни, опъни се.“ „Преди Охайо трябва да отида в Ню Йорк.“ Тогава се приближил Джон Глен и казал, че тази вечер са достатъчни петдесет процента, малко над петдесет процента, и Хъмфри ще стане
чуплив като стъкло: той, Боб, би го счупил с камъче. По време на кампанията Джон Глен го следваше навсякъде – като кучето Фрекли: за да жилне съперника, Маккарти казваше, че онзи Кенеди му краде от гласовете с един астронавт и едно куче. И Боб се усмихнал: „Благодаря, Джон“.
След няколко минути по телевизията обявили, че Маккарти губи позиции, затова пък Кенеди наваксва, цифрите се плъзгали по екрана, процентите нараствали – четиресет и девет, четиресет и девет и половина, петдесет, петдесет и половина.
„Може би мъжът ти не е мразен толкова, колкото си мислиш“ – възкликнал с широка усмивка Джон Глен, обърнат към Етел. „Никой не мрази съпруга ми“ – отвърнала сухо Етел. Петдесет и един, петдесет и един и половина, петдесет и два, петдесет и два и половина, петдесет и три. „Боби победи! Ти успя, ти победи!“ Кой го потупвал по рамото, кой скачал, кой се смеел, кой плачел. Той изглеждал като освободен от товар, но не участвал в тази неудържима радост – и като прекъснал поздравленията, излязъл в коридора и казал, че има нужда от глътка въздух.
Облегнал се на стената, с жест отдалечил Бил Бари, който го последвал: „Благодаря, Бари, остави ме“.
Очите му внезапно станали тъжни, неспокойни като на младежа, който го очаквал в коридора на кухнята. Бил Бари казва, че напоследък го видял такъв само веднъж – в неделята, когато казал: „Ох, знам добре, че рано или късно ще се опитат да ме убият. Даже не поради политически причини. Под въздействие, заради безсмислената склонност към подражание“. Казал го в Маями, в къщата на режисьора Франкенхаймър, присъствали Пиер Селинджър, Дик Гудуин, Уорън Бийти, Анджи Дикинсън, Ромен Гари, Джийн Сийбърг. Разговорът тръгнал от едно наблюдение на Хемингуей и той възкликнал: „О, Хемингуей! Той измисли онзи безкрайно смешен мит за мъжествената красота да убиваш! И даже обясни, че в Америка е абсолютно невъзможно да прокараш закон за забраната или ограничаването на огнестрелните оръжия“. Ядосал се, докато обяснявал на французина Ромен Гари как в Калифорния има два милиона и половина револвера, а всяка година в Съединените щати се продават още два милиона. „Ако искат да ме убият, могат да го направят навсякъде и във всеки момент. Не може да им се попречи. Да водя предизборна кампания, за мен е като да играя на руска рулетка.“
Боб останал в коридора около десет минути. Пос ле Селинджър дошъл да го попита не смята ли да слезе долу, за да поздрави очакващата го тълпа, ставало вече късно, и той се върнал в апартамента, приближил се до Етел, която още си почивала на леглото, и казал: „Готова ли си? Тръгваме ли?“.
Било почти полунощ и в коридора на кухнята младежът с ръка на корема продължавал да задава досадните си въпроси: „Ще дойде ли? Кога ще дойде? Ще дойде от тази страна, да или не?“.