page contents Книжен Ъгъл: „Блъф” на Георги Стоянов - ще имаме ли български завладяващ трилър?
Предоставено от Blogger.

„Блъф” на Георги Стоянов - ще имаме ли български завладяващ трилър?

26.3.19

Един единствен човек се изправя пред престъпния свят на Украйна

В края на 80-те години на XX век Украйна поема своя път към демократичното развитие. Но това е и времето на разпределяне на територии на влияние в областта на наркотрафика и хазарта между различните групировки на украинската мафия. Настава времето на онези, които нямат никакви скрупули и задръжки…

Именно в тези размирни времена се развива действието на завладяващия трилър „Блъф” от Георги Стоянов – дебютния роман на младия автор, обещаващ да се превърне във водещото име на жанровата литература у нас.

Одеса, 1980 г. – бащата на малкия Юри изчезва безследно. Малко по-късно умира и майка му. Останало съвсем само, невръстното момчето се опитва да изкарва прехраната си по честен начин, докато не разбира, че единственият начин да успееш в свят, пълен с мошеници, където измамата се е превърнала в начин на живот, е да търгуваш с надеждата на хората.

Оказал се въвлечен в безмилостна руска рулетка с безбройните си врагове, Юри ще се опита да отвоюва своето място в жестокия и до милиметър разпределен периметър на властта в сянка.
Лошото на игрите с мръсни правила е, че тези „правила“ могат да се обърнат и срещу този, който ги прилага. И Юри скоро ще го разбере.

Брутален, изпълнен с неочаквани обрати и майсторски написан, „Блъф” от Георги Стоянов ще ви увери, че „пътят към ада е постлан с добри намерения.” Важното е да заложиш на правилната карта. И да си готов да загубиш всичко.

А на 27 март 2019 г. заложете на сигурно, като станете част от микрокосмоса на едно импровизирано украинско казино. От 19:00 ч. в DaDa Cultural Bar (ул. „Георги Бенковски” 10) ще се опитаме да разкрием „Блъф”-а на Георги Стоянов. Очаквайте неочакваното с актьора Юлиан Петров („Скъпи наследници”, „Камъни в джобовете”).
Следва откъс.

Имението на Игор Жужин не беше далече. Намираше се в друга, слабо населена част на града, където неравномерно застроени къщи почиваха в подножието на малка хълмиста местност. В района имаше ниска растителност, някои от безкрайните масиви се обработваха. Последните два километра бяха по стръмен, безлюден път, отклонен от другия, идващ от Околовръстния. Шосето не бе в добро състояние. Маркировка липсваше, а от двете му страни заплашително надничаха недружелюбни храсти, преплетени един в друг.

Локацията със сигурност не беше избрана случайно и Юри знаеше, че скоро колата му ще попадне в обсега на контролирано наблюдение. Това, че идва само една кола, щеше да предизвика объркване и да наложи консултации в имението. Почуди се дали и точно в кой момент охранителите ще съобщят, че чаканият гост пристига вероятно сам, без охрана. Доколко бяха самостоятелни и решителни. Без съмнение, за човек с такъв статут работеха топ професионалисти, измежду най-добрите в занаята, с опит и умения да реагират адекватно в далеч по-сложни ситуации без менторски наставления.
И все пак това, че пристига сам, беше объркващо. Неочаквано. И важно. А неочакваното винаги буди тревожност. Определено щяха да го информират. Просто информация, без чакане на инструкции. Нямаше да покажат объркване, най-малко Игор. Дали изобщо ще го спомене по време на срещата? Може би под формата на шега или дързък коментар, но в никакъв случай, показвайки смут. Подобни срещи бяха донякъде рутинност. При всички положения къщата беше оборудвана със специално помещение, където охраната да чака, докато срещата между началниците приключи. Разбира се, в присъствието на колегите им от страна на домакините. Та днешната визита очевидно променяше малко установената практика и вероятно ще породи коментари. Юри бе обмислил и отговор на евентуална забележка. Всичко това – при условие че не ме затрият още преди каквато и да било среща, помисли си Юри и се ухили иронично.
Портите се отвориха малко преди колата да ги наближи, и разкриха вътрешността на имението. Внушително, както беше и очаквал. Стотина метра виещ се път сред обширни зелени площи от дървета и високи храсти. По протежението му се мяркаха няколко охранителни будки и камери с различни размери. Неколцина видими въоръжени охранители и незнаен брой невидими. Пет-шест малки красиви постройки от различен вид с неясно предназначение се забелязваха недалеч, сред зеленината. В края на пътя, на около 30 метра от входа на основната сграда, се очерта площадка, застлана с декоративен дребен чакъл. С преминаването на голямата кола камъчетата започнаха да пукат под тежестта на масивните гуми, сякаш алармираха за опасност.
Къщата беше голяма, със сиво-бял основен цвят на фасадата. Изглеждаше умерено луксозна. Тежеше авторитетно на централното си място в имението, без да носи усещане за излишество и кич. Юри се загледа в един от най-високите прозорци и неволно се замисли за господаря на този палат, за съдбоносните срещи, които провеждаше вътре, за клетниците, изгубили живота си из незнайните му пространства.
Среден на ръст мъж се появи като че от нищото и учтиво му направи знак да паркира, след което елегантно отвори шофьорската врата и погледът му бързо и прецизно пробяга през вътрешността на колата и по самия водач. Бе около 40-годишен, с безизразно и студено лице с азиатски черти. Юри бавно излезе от колата след нова безмълвна и учтива покана с ръка. Следващият жест означаваше, че предстои задължителното претърсване, като съдържаше в себе си известна доза делово извинение. Класа, помисли си Юри. Допадаше му всеки детайл от преамбюла към срещата. Би описал всичко с една-единствена дума – професионализъм. Без формалности, без демонстрации, без излишно губене на време. Разбира се, Игор щеше да го чака горе, съвсем в реда на нещата. Да се очаква той да го посрещне, бе прекалено. Позицията на Юри към този момент не го предполагаше, макар че неизясненият му докрай статут в подземния свят подхранваше безброй слухове и градски легенди. Ефект, който самият той съзнателно търсеше и великолепно контролираше в последните години.
Вратите на къщата бяха отворени от друг охранител, здравеняк с полуобгорено лице. Кимна механично, с насилена учтивост и огледа внимателно посетителя. Поздравът остана без отговор, но погледите им се срещнаха за момент и Юри неволно упражни нещо, в което беше прекалено добър. Прочете мислите му. Това ли е? Този ли е? Мистериозната важна клечка, за която толкова се шуми в последно време? Тоя ли е избил десетки? От този ли се страхуват всички? Охранителят задържа вниманието си върху неестествено свитата в лакътя лява ръка, която Юри държеше винаги така вследствие на стара травма, и започна да прехвърля в главата си чутите слухове за огромната му власт. За близка лична връзка с могъщи структури, с влиятелни държавни хора, с Москва, с армията и още, и още. Слуховете трудно се връзваха със средния ръст, семплия костюм и младежкото спретнато излъчване. И все пак имаше нещо у този особняк, което правеше силно впечатление. Очите. В погледа на Юри прозираше странна комбинация от отровна налудничавост, интелект и решителност. От нея и кораво теле като охранителя можеше да настръхне. Едно трудно описуемо, хипнотизиращо, свръхчовешко, зловещо спокойствие, което кара човек да не знае какво да очаква. А незнанието обикновено плаши. И кара хората да стоят настрана. Това и направи охранителят – отдръпна се, пропускайки колегата си с азиатските черти и следващия го гост.
Големият Игор Жужин го очакваше в пестеливо оборудвана зала на горния етаж. Интериорът се изчерпваше с работно бюро и малък кът за почивка в ъгъла – диван и два тежки фотьойла, разположени около елегантна ниска маса. До стената просветваше стъклена секция с бутилки, а подът впечатляваше с масивния си дървен паркет.
Двамата мъже се виждаха за първи път официално, очи в очи. Игор беше слаб и сух, неохотно преминаващ през втората половина на петдесетте, с изразителен нос, хищнически поглед и оредяла сива коса. Харизматичен. Присъствието му изпълваше стаята, от спокойната му фигура струяха власт и увереност. Носеше класически сив костюм, падащ свободно върху кокалестата му фигура. Юри беше запознат с повечето потвърдени факти от биографията на домакина си, както и с голяма част от слуховете. За едно нямаше съмнение – със сигурност бе измежду тримата най-влиятелни хора в цялата област.
Историята му беше характерна за 90-те години в страните от бившия соцлагер. Времената след смяната на режима бяха безмилостни към повечето хора, но много благодатни за по-предприемчивите и безцеремонните. Игор беше от вторите. Успешно преминал през противоречивото начало на прехода, сега притежаваше истинска империя от бизнеси, повечето от които напълно легални. Даваше хляб на стотици хора и се радваше на огромен политически комфорт. Хора от цели звена на местната администрация и държавната управа му дължаха своето място в йерархията и с готовност отвръщаха с лоялността си. Градският транспорт, голяма транспортна компания, мрежа от паркинги в центъра, вестник и радиостанция. Това бяха малка част от  легалните дейности, чиито конци дърпаше Игор.
Домакинът протегна сухата си ръка за поздрав и покани Юри в мекия кът с бърз жест, който би подсказал на схватлив гост, че срещата няма да продължи дълго и самото провеждане е проява на добра воля.
– Сам-самичък си, млади приятелю, бюджетни съкращения вероятно... – пръв наруши мълчанието Игор през добре преценен смях, който прозвуча естествен и приятелски.
Юри също искрено се засмя и отвърна директно:
– От онова, което съм чувал, ако Игор Николаевич реши да те затрива, 3–4 големи коли с едри мъже вътре няма да са това, което ще те спаси...
Домакинът завъртя глава, все още усмихнат:
– Остави ме мене, в тия времена районите са опасни наоколо, коварни хора много.
Юри повдигна ръце с длани, полуобърнати към тавана, и сдържано продължи:
– От това, което съм чувал, малко са неразумните, дето ще дръзнат да атакуват гост на Игор Николаевич...
Мъжът кимна пестеливо със суха усмивка и вдигна чашата си в знак на добра оценка към проявеното остроумие.
Разговорът започна делово с транспортните въпроси, които трябваше да бъдат обсъдени. Но след  изминали едва пет минути и двамата мъже неволно замлъкнаха и се ослушаха. Хеликоптери. Два на брой, приближаващи. Игор стрелна за секунда Юри с питащ поглед и веднага осъзна, че се е издал. Опита се да го прикрие със спокойно движение към бутилката на масичката. Сигурен беше обаче, че събеседникът му е успял да прихване част от мислите му. Бе една от онези интересни ситуации като при надлъгване на умели шахматисти или покер играчи: „Аз знам, че ти знаеш, че аз знам“... и така нататък. Юри от своя страна успя да реагира по-бързо на този случаен подарък от съдбата и се опита да го използва, поставяйки на лицето си спокойна, приятелска усмивка. А Игор се чудеше беше ли възможно този новобранец да ползва хеликоптери за охрана? Толкова да е високо вече? Привидно да идва сам, а всъщност зад гърба си да има неподозирани ресурси. Припомни си слуховете, на които се беше изсмял, че копелето е лична марионетка на хора от най-високи политически кръгове в Москва. Абсолютно недосегаем. Беше странно това да е така и той самият да не знае. И все пак какви ли не неща се говореха за Юри – версии, градски легенди, мистерии... Мисълта му обходи различни възможности и имена, с които този младеж би могъл да е свързан. Не, нямаше логика. А дългият опит го бе научил, че нещата винаги имат определена логика. Потърси безуспешно издайническа нотка по лицето или в жестовете на Юри.
Поколеба се още няколко секунди и взе решение. Хеликоптерите са чиста случайност. Гражданска отбрана, военни, държавни или нещо от сорта. Наоколо бяха предимно голи поля и теренът предполагаше опити или учения от подобен тип. Каквото и да бе, ако представляваше опасност, хората на покрива вече знаеха и вземаха мерки. Но въпреки тази успокояваща мисъл подсъзнателно остана горчива капчица съмнение. Тези съображения му отнеха не повече от две-три секунди, а следващите две Игор посвети на друго. Дали да не премахнa наглеца? Тук и сега, на момента. Може да бъде организирано за минути. Като ще се прави на изненадващ и дързък, да бъде изненадан подобаващо. Да премахна наглата, фалшиво скромна усмивка. Дори е много удобно, сам се сервира. Каквото и да има навън, ако изобщо има нещо, няма да е сериозна пречка. Със сигурност. Който и да го подкрепя и снабдява с власт, ще бъде наказан за наглостта си. Последствията нямаше да са нещо, с което Игор – при наличните му ресурси – да не може да се справи. Освен това такива дела са нужни периодично, ако се опитваш да запазиш мястото си на върха. Нещата, които въртеше Юри в транспортната сфера, лесно щяха да бъдат погълнати от структурите на Игор. Бързо и естествено. Идеята беше примамлива. Много. 
Юри от своя страна знаеше, че хеликоптерите са чиста случайност, както и точно какъв ефект ще предизвикат. Затова се постара да изглежда съвсем естествено, сякаш наистина може да има общо с това. За него самия нямаше причина за допълнително притеснение. Ако изобщо така може да се нарече това, което изпитва човек в неговото положение: попаднал за пореден път в такава ситуация. Осъзнаващ, че животът му може да приключи всеки момент. Майната му! Фрийролинг. Сдържаната приятелска усмивка не слизаше от лицето му.
Игор набра бърз номер от телефона на масата и поиска голямо шише студена вода.
Вода?! Кодирано нареждане по-скоро... Притрябвала му е вода точно сега, помисли си Юри.
И въпреки че не допускаше нещо да се случи точно сега, погледът му инстинктивно потърси входа и прозорците на стаята. След секунди вратата се отвори след протоколно почукване. В стаята влезе костюмиран едър мъжага. В едната ръка носеше кристална гарафа с вода, а другата държеше отпусната, залепена за тялото. По устните на Юри пробяга едва забележимо нервно потрепване. Нямаше логика да действат сега, никаква. Щеше да е глупаво, имаше по-удобни моменти. Неразбираемо. Дезориентиращо, като ходовете, които самият той често предприемаше. С тази разлика, че бе безсмислено да объркваш човек, който след минути ще е мъртвец. Може би сплашване? Тест на реакциите му? Възможно, ставаше въпрос за легендарния Игор Жужин все пак.
Просто вода, приятелю, не се вълнувай – бяха мислите на Игор.
Бе отхвърлил идеята за премахване почти веднага. Най-вече поради една-единствена причина – харесваше копелдака. Допадаше му още от слуховете за него, понрави му се и в първия момент на срещата им. Имаше стил, класа. Държеше се уважително, без евтини демонстрации. Способен, хитър, куражлия. Мъжко момче. Повече мъжки момчета трябват в тия педерастки времена. И просто така, в рамките на няколко секунди, по подобие на римски император, Игор реши съдбата на госта си. Щеше да живее. Засега. И в основата на това решение лежеше чиста и неподправена човешка симпатия. Този модерен „император“ отдавна бе стигнал  ниво, от позицията на което можеше да си позволи такива мотиви да определят действията му.
Продължиха разговора изцяло делово. Стигнаха бързо до съгласие и споразумение. Светкавично. Мислеха сходно, знаеха местата си, никой от двамата не се опитваше да изтръгне нещо повече от предвидимата печалба, която и двете страни щяха да имат от бъдещите си съвместни действия. Юри откри, че също харесва събеседника си. Това, което видя, надмина очакванията му – проницателност, предвидливост, опит. Умела тактика. Нито част от успеха на този човек не беше дошла случайно. Този съвременен бизнесмен не беше ходил в бизнес училище. Нямаше магистърска степен. Не беше стажувал и катерил корпоративна стълбица стъпало по стъпало. Да имаше най-много средно образование. Но вероятно би се справил впечатляващо по-добре от всеки изпълнителен директор на модерна компания или държавен управник, ако заемеше мястото му. Талант! И то разработен.
Юри имаше теория по този въпрос. Всеки човек притежаваше определени таланти. Беше гледал като малък филм за мафията, в който главният герой постоянно повтаряше, че няма по-пагубно нещо от пропиления талант, и категорично се съгласяваше с твърдението. Шофьорът на такси може да има нечуван талант за танцьор и никога да не го разбере. Охранителят на покрива като нищо е с фамозни заложби по рисуване или пък фина механика... и така нататък. Бе трудно да се открие най-силният талант на човек и да се работи върху него. В редки случаи се получаваше. Игор беше такъв пример – вроден талант, усъвършенстван до най-високи нива на ефективност.
Срещата бе към своя край и Юри инстинктивно осъзнаваше, че ще оцелее и този път. Здравият разум обаче го караше да изпитва известна доза вълнение.
След като колата му спокойно пое по Околовръстния път, вече знаеше, че покушение няма да има. Наистина беше оцелял, още веднъж. Изкачил поредното стъпало. Поредният безразсъдно смел ход. Поредният успех. Още едно благоприятно завъртане на заровете. Докога? Юри имаше много добра представа за статистическа вероятност и шансове. Нямаше начин да повтори още много такива ходове. Факт. Все едно човек да хвърли тура четири пъти поред и да се надява на още. Всъщност нямаше изгледи да остане жив следващата половин година. Знаеше го със сигурност. В главата му започна да се заражда идея, на която се усмихна. Потресаваща. Смела? – определено. Самоубийствена? – категорично. Нечуван ход, с който нямаше как да загуби. По-налудничав от всички досегашни. Оставаше само да оцелее до възможността да го осъществи. Настъпи газта и пое към къщи.