Книжен ъгъл

За годишните времена, за месеците и за всевъзможните чудати създания, скитали по земите ни в древността. С корица и илюстрации  от Дамян Дамянов

Колоритни образи и причудливи създания от българския фолклор обитават страниците на първата авторска книга на Слави Ганев „Баба Марта и месеците”.

Сборникът съдържа 34 притчи, вдъхновени от богатата и разнородна палитра на българския фолклор и множество черно-бели илюстрации от художника Дамян Дамянов, който е автор и на корицата.

Познавате ли вечно младия хубавец Дядо Време и чудната девойка Баба Година, които се срещнали още когато земята не била в порядък и годишните времена не съществували? А царя на великаните, който с боздугана си можел да превърне всяка планина в купчина пясък?

Чували ли сте за добрия рибар Никола, в чиято къща Баба Година завършва пътя си и поема по него отначало? А за неземно красивата Снежна царкиня и четиримата побратими ветровете, които влезли в жестока разпра заради нея? Знаете ли, че месеците имат човешки образ? Че Януари препускал на вихрения си жребец, докато Февруари обичал да похапва сладки зимни гозби, а пък Марта била колкото красива, толкова и проклета?

Познавате месеците като периоди от годината, но не и като хора с характерния си външен вид, говор и привички, заради които ще се разсмеете с глас, ще се удивите, пък може и да си вземете поука, стига да не сте толкоз твърдоглави, колкото е Баба Марта…

В „Баба Марта и месеците” Слави Ганев ни запознава с тези и редица други (не)познати герои от пъстрия български фолклор. Притчите – поучителни и издържани в напевен приказен стил, са подходящи и за деца. Следва откъс.

Малък може да си, ала голямо дело да извършиш

Много са качествата, присъщи на човеците, любезни читателю. Те се срещат и у месеците. Твърде силна сред тях е завистта. По-могъща е от смелостта. Всякога съкрушава добротата. Винаги се надига срещу благородството и отзивчивостта. Ето че си дойдохме на думата. Стигнахме до Марта. За нея много може да се говори – много, я! В тия времена, когато спорела с Януари, още била мома. Дълги ѝ били косите, хубави – очите, тънка – снагата. Колкото била красива обаче, толкова и проклета.

Казват, че се родила посред буря, когато Влах покрил с облаци цялото небе. Затрещели гърмове, а само миг по-късно, тъкмо щом Година я поела на ръце, преминал клетникът Лодос. Едва-едва се носел, ала стоплил пеленачето, без да разбере. Не се явила на света с плач Марта. Явила се със смях и още от тоя миг гледала с ококорени очички как гръмотевиците прорязват небесата. Заплакала едва когато почувствала топлината на Южния вятър по кожата си.

Проклета била Марта. В чудо се виждали Баба Година и Дядо Време. Никой не можел да издържи на крясъците ѝ. Хем била злояда, хем за храна ревяла. Хем обичала подаръци да получава, хем нито един от тях не харесвала. Хем радостно играела в снега, хем предпочитала шума на дъжда и градушката.

Такава пораснала Марта и, бъди спокоен, съвсем скоро ще научиш повече за детството ѝ, дето прекарала с любимия си брат – Февруари. За това обаче по-късно ще ти разкажа. Когато Януари поискал да вземе безценното ѝ камъче, тя била вече девойка. Защо ли му било това камъче? Искал с него да върне очите на Лодос, за да се изравнят силите на зимата и лятото. Така нямало повече да тегне вечна зима. Тъкмо него обаче проклетата Марта си обичала премного. Не само това – от него повече любела само студа, леда и снега. Януари тръгвал срещу тях. Ако Лодос оздравеел, вече щяло да има и пролетни дни! Топлината да изпълва въздуха. Нежнокрили пеперуди да се реят в него...

– Противно! – виквала тя, щом помислела за подобна гледка. – Противно!

А камъчето си само как обичала!

– Мое! Мое! – нареждала тя, като се сетела за него. – Мое!

На никого не искала да го дава. Понякога дори изкачвала планинския връх, на който го оставяла, за да е недостъпно за людете, и гледала ли, гледала красивите му черни шарки. Галела го понякога с пръсти, милвала го.

– И как хубаво сияеш сред снега! – мълвяла от време на време. – Няма по-красив от него. Няма по-красиво и от тебе!

Какво ще речеш, любезни читателю? Мислиш ли, че Марта щяла да остави любимото си камъче на Януари току-така? Правилно, правилно – никак не ѝ се нравела тая мисъл. Затова и той не рачил да го поиска от нея, а тръгнал право към върха. Ей така, ви казвам! На своя глава потеглил, макар че и за него било мъчно изкачването. Сипел се снегът, виели се вихрушки и цели дървета поваляли в преспите, ала той продължавал безропотно нагоре и прокарвал дълбока диря, в която затъвал до кръста.

Марта обаче, проклетата Марта знаела какво да очаква. Когато не дохождала до върха, често поглеждала към него. Тъкмо затова видяла дългата пъртина зад Януари.

– Какъвто и юнак да е брат ми, не ще ми вземе камъчето! – заканила се тя.

Чудиш се как тя се качвала до върха, любезни читателю? Никак не ѝ било мъчно. Марта имала голяма шейна, направил я за нея Дядо Време още като била малко момиче – нали все плачела, чак място не си намирала. Не била обикновена тая шейна. Тя имала големи платна, способни да улавят вятъра. С Февруари често се качвали на нея, хващали за мъничко я Горняк, я Бриз, я Влах и се понасяли по-бързо от всеки конски впряг, ако ще да бил и хвърковат.

Скочила бързо Марта на шейната и викнала:

Влах, Влах, северняко,

ела скоро в мойте платна!

От брат ми да мина напряко,

към върха бързо да полетя!

Чул я Влах, погледнал отдалеко шейната, погледнал платната и скоро ѝ обърнал гръб.

„Защо ми е аз, властелинът на тоя свят, да служа на някого? Да съм по-долу от роб?“ – казал си той.

Марта така и не разбрала за тая надменност. Ако знаела, сигурно щяла да го остави да пострада от гнева на Лодос, щом той оздравеел. Помислила обаче, че не я е чул, затова рекла пак да извика:

Влах, Влах, северняко,

ела скоро в мойте платна

или Лодос, без очи южнякът,

ще си върне обратно света!

Едва като чул тия думи, Влах се хвърлил напред в галоп. Такава вихрушка се завихрила, че снегът наоколо се завъртял лудо като при зимна буря. Само миг изминал и той се врязал в здравите платна на шейната, за да я понесе все едно била кораб. Пъртина не ѝ трябвало на Марта да прокарва, не ѝ трябвал и кожух, да я пази от студа. Сама мощта на Влах ѝ стигала, за да изкачи върха. Развели се косите ѝ, пълнели се със сняг, ала дори не притваряла очи – всяка снежинка отбягвала гневния ѝ лик.