page contents Книжен ъгъл: Един ултрамаратонец, едно куче и любовта, която промени живота и на двама им
Предоставено от Blogger.

Един ултрамаратонец, едно куче и любовта, която промени живота и на двама им

23.4.19

„Да открием Гоби“ описва удивителната среща на Дион Ленард по време на 250-километрово състезание през пустинята

Дион Ленард е роден в Австралия, но дълги години пребивава в Единбург, Шотландия. В момента живее със семейството си в Шамони, Франция. Започва да бяга усилено на 38-годишна възраст и вече има множество Топ 10 финала на известни ултрамаратони в най-суровите места по света. Два пъти е бъгал на 250-километровия Маратон де Сабл през жестоката Сахара; три пъти през пустинята Калахари в Южна Африка, също на 250 километра, където през 2017 г. завършва пръв, и др. По време на 250-километровото изпитание през пустинята Гоби в Китай през 2016 г. Дион се влюбва в малко бездомно кученце (по-късно получило името Гоби). Благодарение на него той разбира какво е да си отговорен към едно същество и напълно отдаден на приятелството си с него.

„Да открием Гоби“ (Вакон, превод Александър Маринов) описва удивителната среща на Дион Ленард, опитен ултрамаратонец, с едно бездомно кученце по време на 250-километровото състезание през пустинята Гоби в Китай. Макар и дребничко, симпатичното животинче има огромно сърце. Гоби тича редом до Дион през огромни пясъчни дюни, планините Тиен Шан, запустели села и по черните пясъци на пустинята Гоби, като не изостава в продължение на близо сто и трийсет километра. Невероятната решителност и сърцатост на Гоби трогват дълбоко Дион. Той я пуска да спи в палатката му, дава й храна и вода от собствените си ограничени запаси и дори я носи на ръце, което може да попречи на собственото му класиране в състезанието.

Един ден Гоби изчезва в тълпата в голям китайски град. С помощта на непознати доброволци и с подкрепата на хора от цял свят Дион се отправя на мисия да открие Гоби – едно забележително животинче, доказало на него и на света, че чудеса се случват. Следва откъс.

Наведох очи. Същото куче от снощи. Беше застанало до краката ми и се взираше в яркожълтите гети върху маратонките. Известно време стоя като в транс, като непрекъснато махаше с опашка. Следващото му действие ме стъписа. То вдигна глава, прокара очи първо по краката ми, после по жълтата ми блуза и ги спря на лицето ми. Надникна право в очите ми. Бях неспособен да отклоня поглед.
– Сладичко си – прошепнах, – но дано си достатъчно бързо, защото в противен случай ще бъдеш смачкано от сто бегачи при старта.

Огледах се с очакването някой да дойде и да го махне от пътя, преди участниците да се спуснат по трасето. Няколко души засякоха погледа ми, усмихнаха ми се и кимнаха към кучето, но местните и организаторите явно не се интересуваха от него.
– Някой знае ли чие е кучето? – попитах.
Никой не знаеше. Всички се бяха съсредоточили в обратното броене десет секунди преди старта.

***
Ние, ултрамаратонците, си имаме свой подход. Искаме да постигнем победа благодарение на бързината и издръжливостта си, а не защото сме надхитрили някого или сме отказали да помогнем, когато се е налагало. В крайна сметка при подобно физическо натоварване всеки може да направи грешка. Човек не знае кога самият той ще има нужда от помощ.

През голяма част от вечерта бях отнесен, но се заслушах, когато Брет излезе, за да получи медала за трето място. Произнесе кратка, но въздействаща реч:
– Бих искал да кажа, че свалям шапка на всички, които са пожертвали успеха си в състезанието, за да помогнат на някого. Това показва какви велики хора живеят на тази планета.
Не бих могъл да се изразя по-добре. Бях направил нещо за Томи, но далеч не бях единствен. Филипо също беше спрял. Имаше и още много примери за хора, които оставяха себе си на заден план и избираха да помогнат на някого – като започнем от това как момчетата от Макао се грижеха един за друг и стигнем до факта, че хора, които до началото на седмицата дори не се познаваха, непрекъснато се окуражаваха взаимно. Едно от любимите ми неща на подобни събития е това, че тук човек се докарва до абсолютния предел на физическата издръжливост, но създава и някои от най-здравите приятелства в живота си.

***
От „Ер Франс“ бяха осигурили празно място до мен и макар да се налагаше Гоби да остане в чантата през целия полет, поне пътувахме със стил. Тя се разтревожи малко на излитане, но щом я взех в скута си, се успокои.
Гледах картата на полета ни в очакване да стигнем пустинята Гоби. Щом Урумчи присветна на маршрута, се усмихнах и се замислих как този град, за който не бях и чувал преди година, беше станал изключително важен за мен.
Осветлението в салона намаля и останалите пасажери заспаха. Отпуснах седалката назад и тихичко извадих Гоби от чантата. Отначало тя взе да шава, но после се сгуши в ръцете ми и потъна в дълбок, дълбок сън.
Затворих очи и си припомних усещането по време на дългия етап на състезанието. Отново почувствах горещината, парещия въздух, който заплашваше да изгори дробовете ми. Видях Томи, който едва се държеше на краката си и си спомних отчаяното търсене на сянка. Спомних си още нещо – въпреки замайването, гаденето и тревогата, че може и да не оцелея, бях решен да направя всичко по силите си двамата с Гоби да прекараме остатъка от живота си заедно.
Когато видях Луша на летище „Шарл дьо Гол“, не успях да сдържа сълзите си. Гоби пък не можеше да сдържи малкото си пикочно мехурче, което се беше пълнило четиринайсет часа. Бях взел хигиенни подложки и я подканих да си свърши работата в самолета, но тя отказа. Но щом стъпи на излъскания под в средата на фоайето, реши най-сетне да се облекчи.
Бях уверен, че остатъкът от пътуването ще бъде лесна работа, затова дори се отклонихме към града, за да покажем на Гоби Айфеловата кула и Триумфалната арка. След това се насочихме първо на север към Белгия, а после към Амстердам и дома на чичото, лелята и братовчедите на Луша.
Тяхното вълнение от първата им среща с Гоби ми напомни как реагираха на хората на историята й през 2016-а година. Годината преливаше от тъжни новини – от кончината на знаменитости до терористични атаки. Повечето хора бяха разделени от политическите си пристрастия, но в много от коментарите личеше, че Гоби беше една от малкото хубави новинарски истории, които връщаха вярата в човешката природа. В година, белязана от мъка и страх, разказът за едно малко кученце се беше превърнал в пътеводна светлина.