page contents Книжен Ъгъл: „Убийството на прислужницата“ – класиката на П. Д. Джеймс за пръв път на български
Предоставено от Blogger.

„Убийството на прислужницата“ – класиката на П. Д. Джеймс за пръв път на български

5.5.19

Средновековно имение в Есекс, следобеден чай, конфитюр и сладки клюки. Нищо не може да попречи на тази британска идилия. Нищо освен непредвидено събитие като „Убийството на прислужницата“.

Дебютният роман на П. Д. Джеймс – носителка на Ордена на Британската империя за постижения в литературата и наградена с Диамантен кинжал от Асоциацията на писателите криминалисти – е първият от легендарната поредица за разследванията на интелигентния, но саркастичен инспектор Адам Далглиш от Скотланд Ярд. Книгата излиза за първи път на български език в превод на Ваня Томова (изд. „Сиела).

Самоуверена и красива, младата прислужница Сали Джъп бързо научава, че домогванията до „Горния етаж“ не са за хора като нея. След една фатална вечеря в имението момичето е удушено в леглото си, а вратата е здраво залостена отвътре. 

Хладнокръвният и брилянтен инспектор Далглиш и неговият асистент Мартин се нагърбват с нелеката задача да разкрият убиеца, но се оказва, че всички имат достатъчно добри мотиви, за да сложат край на живота на Сали.

Междувременно някой започва свое собствено разследване… но няма ли това да осуети разрешаването на случая? Ще успее ли инспектор Адам Далглиш да открие истината сред тайните и лъжите, оплели едно семейство от английската аристокрация?

„Убийството на прислужницата“ поднася гениално заплетена мистерия в духа на Агата Кристи. Адаптиран за телевизионния екран през 1985 г., романът променя облика на британската литературна сцена, изстрелвайки П. Д. Джеймс на върха на майсторите на съспенса. Следва откъс.

Точно три месеца преди убийството в Мартингейл мисис Макси покани гости на вечеря. Години по-късно, когато процесът вече беше един почти забравен скандал и заглавията във вестниците, с които бяха застлани кухненските шкафове, пожълтяваха, Елинор Макси си спомни, че точно тази пролетна вечер беше поставила началото на трагедията. Спомените є, избирателни и изопачени, приписваха на една съвсем обикновена вечеря атмосфера на лоши предчувствия и неловкост. В тях онази вечеря се беше превърнала в ритуално събиране под един покрив на жертва и заподозрени в предварително замислено убийство. Всъщност не всички заподозрени бяха там. Филикс Хърн например не беше в Мартингейл онзи уикенд. Но въпреки това в нейните спомени той също седеше на масата на мисис Макси и с развеселен, язвителен поглед наблюдаваше встъпителните закачки на участниците.

По онова време, разбира се, компанията беше обикновена и доста скучна. Трима от гостите – доктор Епс, викарият и мис Лидъл, директорка на приюта за момичета „Сейнт Мери“, се бяха хранили заедно твърде често, за да очакват нещо ново или стимулиращо от компанията си. Катерин Бауърс беше необичайно мълчалива, а Стивън Макси и сестра му Дебора Риско очевидно прикриваха трудно раздразнението си, че първият свободен уикенд на Стивън от болницата от месец насам трябваше да съвпадне с някакво гостуване за вечеря. Мисис Макси току-що бе наела една от неомъжените майки на мис Лидъл като домашна прислужница и момичето за първи път сервираше. Но чувството за напрежение по време на вечерята едва ли бе породено от появяването от време на време на Сали Джъп, която оставяше ястията пред мисис Макси и преместваше чиниите сръчно и бързо, което мис Лидъл самодоволно отбелязваше с одобрение.
Възможно е поне един от гостите да е бил напълно щастлив. Бърнард Хинкс, викарият на Чадфлийт, беше ерген и всичко различно от питателната, но безвкусна храна, приготвяна от сестра му, поела домакинството – самата тя никога не се изкушаваше да вечеря извън жилището на свещеника, – беше такова облекчение, че той забравяше за любезностите на светските разговори. Беше кротък мъж с благо лице, който изглеждаше по-възрастен от своите петдесет и четири години, с репутацията на човек несигурен и боязлив освен по въпросите на своето верую. Теологията беше неговият голям, почти единствен интелектуален интерес и енориашите невинаги разбираха проповедите му, но бяха щастливи да приемат това като доказателство за ерудицията на техния викарий. В селото обаче беше прието, че човек може да получи и съвет, и помощ от викария, но ако понякога съветът не беше много ясен, на помощта можеше да се разчита.
За доктор Чарлс Епс вечерята означаваше първокласна храна, две чаровни жени, с които да разговаря, и успокояваща почивка от досадата на професията в провинцията. Той беше вдовец, живял в Чадфлийт трийсет години и опознал повечето от пациентите си достатъчно добре, за да предвиди с точност дали ще живеят, или умрат. Беше убеден, че никой лекар не може да повлияе на съдбата, разбираше колко мъдрост има в това да знаеш кога да умреш, причинявайки най-малко неудобства на другите и страдание на себе си и че много постижения в медицината само удължават живота с няколко мъчителни месеца за прослава на лекаря на пациента. Така че не беше толкова глупав и имаше по-голям опит, отколкото Стивън Макси допускаше, затова малко от пациентите му се озоваваха пред неизбежното, преди да им е дошло времето. Беше присъствал на раждането на двете деца на мисис Макси, беше лекар и приятел на съпруга є, доколкото замаяният мозък на Саймън Макси все още можеше да познава или цени приятелството. Сега седеше на масата на Макси и поглъщаше пилешко суфле с вид на човек, който е заслужил вечерята си и няма намерение да се поддава на настроението на други хора. 
– Значи си приела Сали Джъп и бебето є, Елинор? – Доктор Епс никога не се смущаваше да съобщава очевидни неща. – И двамата хубави и млади. Много е приятно да имаш отново бебе в къщата.  
– Да се надяваме, че и Марта мисли като теб – отговори сдържано мисис Макси. – Разбира се, че отчаяно се нуждае от помощ, но е много неотстъпчива. Може и да понася промяната по-зле, отколкото є личи.
– Ще я превъзмогне. Моралните скрупули бързо отстъп-ват, когато става въпрос за още две ръце на кухненския умивалник. – С един размах на пухкавата си ръка доктор Епс отхвърли моралните съображения на Марта Бултитафт. – Както и да е, скоро ще прави всичко, каквото това бебе поиска. Джими е привлекателно дете, който и да е баща му.
В този момент мис Лидъл реши, че трябва да се чуе гласът на човека с опит в това отношение.
– Аз мисля, докторе, че не бива да говорим толкова несериозно за проблемите на тези деца. Естествено, трябва да проявяваме християнска благотворителност – тук мис Лидъл кимна към викария, сякаш потвърждаваше присъст-вието на друг експерт и се извиняваше, че е нахлула в неговата територия, – но не мога да се отърва от чувството, че обществото като цяло се държи твърде благосклонно с тези момичета. Моралните стандарти на страната ще продължат да падат, ако тези деца получават повече грижи и внимание, отколкото онези, които са законородени. И това вече става! Има много бедни, почтени майки, но те не получават и половината от суетнята и вниманието, които се изсипват върху някои от тези момичета.
Тя обиколи с поглед масата и с пламнало лице започна отново енергично да се храни. Е, какво от това, ако всички изглеждаха изненадани? Това трябваше да се каже. Тук беше мястото да го каже. Погледна викария сякаш да осигури подкрепата му, но мистър Хинкс, след първоначалния озадачен поглед, сега се беше съсредоточил във вечерята си. Мис Лидъл, сепнала се, че няма съюзник, си помисли раздразнено, че милият викарий доста лакомо се е нахвърлил да яде. Изведнъж чу, че Стивън Макси говори.
– Тези деца, разбира се, по нищо не се различават от другите, освен че им дължим повече. Не смятам, че и майките им са по-различни. В края на краищата колко хора спазват моралния закон, погазен от тези момичета, заради което ги презираме?
– Много, доктор Макси, уверявам ви. – Мис Лидъл, заради естеството на работата си, не беше свикнала млад човек да є се противопоставя. Стивън Макси може и да беше млад преуспяващ лекар, но не и специалист по момичета с престъпно поведение. – Ужасяващо би било, ако поведението, за което трябва да слушам в работата си, е наистина характерно за съвременната младеж.
– Е, като представител на съвременната младеж, от мене да знаете, че често си позволяваме да презираме онези, за които е известно, че това им се е случило. Момичето, което е при нас, ми изглежда напълно нормално и почтено.
– Тя се държи тихо и изискано. Има добро образование. Гимназиално. Никога не би ми минало през ума да я препоръчам на майка ви, ако не превъзхождаше момичетата в Сейнт Мери. Всъщност тя е сирак, отгледана е от една леля. Надявам се обаче, че това няма да разколебае вашето състрадание. Задачата на Сали е да работи много и да се възползва по най-добрия начин от тази възможност. Миналото си е отишло и най-добре ще е да го забравим.
– Сигурно е трудно да бъде забравено, когато имаш такъв жив спомен за него – каза Дебора Риско.
Доктор Епс, подразнен от един разговор, който водеше до лошо настроение или още по-неприятно – до лошо храносмилане, побърза да се намеси. За жалост, резултатът беше продължение на разногласията.
– Тя е добра майка и хубаво момиче. Може би ще срещне човек, за когото ще се омъжи. И това ще бъде най-хубавото. Не мога да кажа, че този сюжет неомъжена-майка-с-дете ми харесва. Двамата изпадат в прекомерна зависимост един от друг и понякога рухват психологически. Понякога си мисля – знам, че е ужасно еретично, мис Лидъл, – че най-добре би било тези бебета да се осиновяват от добри родители, щом се родят.
– Детето е отговорност на майката – заяви мис Лидъл. – Неин дълг е да го пази и да се грижи за него.
– В продължение на шестнайсет години и без помощ от бащата?
– Естествено, винаги когато е възможно, получаваме от съда решение за бащинство. Но за съжаление, Сали е неумолима и не ни казва името на бащата, така че не можем да є помогнем.
– Тези дни с няколко шилинга много далеч не можеш да стигнеш. – Стивън Макси изглеждаше решен до болка да поддържа темата на разговора. – А Сали, предполагам, че дори държавна помощ за деца не получава.
– Това е християнска страна, милият ми брат, и за грехове се наказва със смърт, а не се дават по осем шилинга от парите на данъкоплатците.
Дебора беше измърморила под носа си, но мис Лидъл я беше чула и си помисли, че намерението є е било да бъде чута. Мисис Макси очевидно почувства, че е дошъл моментът да се намеси. Най-малко двама от нейните гости смятаха, че трябваше да го направи по-рано. Не беше в стила на мисис Макси да остави нещо да излезе извън контрол.
– Тъй като искам да повикам Сали, може би ще бъде по-добре да сменим темата. Ужасно съм досадна, но трябва пак да попитам за църковния празник. Знам как ви изглежда – като че ли съм ви поканила тук под фалшив претекст, но наистина трябва да помислим за възможни дати. По тази тема всичките є гости можеха спокойно да проявят своята словоохотливост. Докато Сали дойде, разговорът беше станал толкова безинтересен, миролюбив и спокоен, за какъвто можеше да мечтае дори Катерин Бауърс.
Мис Лидъл наблюдаваше Сали Джъп, докато тя обикаляше около масата. Сякаш разговорът по време на вечерята я беше подтикнал да се вгледа в момичето за първи път. Сали беше много слаба. Гъстата червеникаво-златиста коса, събрана под шапчицата є, изглеждаше много тежък товар за нежната є шия. Ръцете є бяха като на дете – дълги, с остри лакти, които изпъваха зачервената є кожа. Широката є уста сега не се смееше, зелените є очи бяха сериозно съсредоточени във възложената є задача. Мис Лидъл внезапно почувства тръпка на обич. Сали наистина се справяше много добре, наистина! Тя вдигна очи да улови погледа на момичето, да му се усмихне одобрително и окуражително. Внезапно очите им се срещнаха. Цели две секунди те се гледаха. След това мис Лидъл се изчерви и сведе очи. Сигурно беше сгрешила! Сали никога не би се осмелила да я гледа така. Объркана и ужасена, тя се опита да анализира изключителното въздействие на този мимолетен контакт. Още преди чертите на лицето є да застинат в маска, изразяваща похвала за момичето, тя прочете в очите му не характерната слугинска преданост на Сали Джъп от приюта Сейнт Мери, а забавно презрение, намек за конспирация и неодобрение, което беше толкова силно, че направо плашеше. После зелените очи отново се сведоха надолу и мистериозната Сали стана пак смирената, унилата Сали на мис Лидъл, любимото и най-облагодетелствано момиче с престъпно поведение. Но моментът остана. На мис Лидъл є призля от страх. Тя беше препоръчала Сали, без да се двоуми. На пръв поглед всичко беше наред. Момичето беше превъзходно. Всъщност твърде висока категория за работата в Мартингейл. Решението беше взето. Късно беше да се съмнява сега дали е било правилно. Най-лошото, което можеше да се случи, беше позорно връщане на Сали в „Сейнт Мери“. За първи път мис Лидъл си даде сметка, че въвеждането на нейната любимка в Мартингейл може да предизвика усложнения. Но нали никой не очакваше от нея да предвиди тежестта на тези усложнения, нито че ще свършат с насилствена смърт.
Катерин Бауърс, която щеше да остане в Мартингейл за уикенда, беше говорила малко по време на вечерята. Тъй като по природа беше честна, тя се почувства ужасена, че симпатизира на мис Лидъл. Разбира се, че от страна на Стивън беше много великодушно и смело да говори толкова разпалено в защита на Сали и други като нея, но се подразни, както ставаше, когато приятелките є, които не бяха медицински сестри, говореха за благородството на нейната професия. Хубаво беше да имаш романтични представи, но това беше малка компенсация за онези, които работят сред подлоги и престъпници. Затова тя се изкушаваше да каже нещо, но присъствието на Дебора на масата срещу нея я караше да замълчи. Вечерята като всички неуспешно преминали събития изглеждаше три пъти по-дълга от една обикновена вечеря. Катерин си помисли, че едно семейство никога не се застоява толкова дълго да си изпие кафето, а мъжете никога не се бавят толкова много. Но накрая всичко свърши. Мис Лидъл се бе върнала в „Сейнт Мери“, намеквайки, че ще бъде по-спокойна, ако не оставя мис Полак дълго време да се грижи сама за всичко. Мистър Хинкс измърмори нещо за последен прочит на утрешната проповед и се изпари като неясен призрак в пролетния въздух. Семейство Макси и доктор Епс седяха щастливо в гостната, наслаждаваха се на огъня с дърва и разговаряха за музика. Катерин не би избрала тази тема за разговор. Дори телевизията беше за предпочитане, но единственият телевизор в Мартингейл беше в гостната на Марта. Ако се наложеше да се говори още, Катерин се надяваше, че разговорът ще бъде сведен до медицина. Може би доктор Епс щеше да каже най-спокойно: „Вие, разбира се, сте медицинска сестра, мис Бауърс, колко хубаво е за Стивън, че тук има някой, който споделя неговите интереси“. Тогава тримата ще се разприказват, а Дебора ще трябва да седи в гробно мълчание и ще разбере, че на мъжете им омръзват хубавите безполезни жени, колкото и добре да са облечени, че Стивън има нужда от някой, който разбира работата му, някой, който може да говори с приятелите му смислено и професионално. Това беше една приятна мечта и като повечето мечти нямаше нищо общо с действителността. Катерин седеше, протегнала ръце към огъня с припламващите дърва и се опита да се държи непринудено, докато другите говореха за един композитор, който необяснимо защо се казваше Питър Уорлок . Тя никога не го беше чувала, освен в някакъв неясен исторически смисъл. Дебора, естествено, заяви, че не го разбира, но както обикновено, успя да представи невежеството си като нещо забавно. Усилията є да включи Катерин в разговора, разпитвайки за мисис Бауърс, беше доказателство за Катерин, че това е снизходителност, а не любезност. Изпита облекчение, когато новата прислужница дойде да предаде съобщение на доктор Епс. Една от пациентките му в отдалечена ферма беше започнала да ражда. Докторът се надигна неохотно от стола си, отърси се като мокро куче и поднесе извиненията си. Катерин опита за последен път.
– Интересен случай ли има, докторе? – попита бодро тя.
– Слава богу, не, мис Бауърс. – Доктор Епс се оглеждаше разсеяно наоколо, търсейки чантата си. – Вече има три деца. Симпатична жена е, а и предпочита аз да съм там. Господ знае защо! Би могла да се справи и сама, без окото є да мигне. Е, довиждане, Елинор, и благодаря за прекрасната вечеря. Смятах да се кача при Саймън, преди да тръгна, но ще дойда утре, ако може. Ще ти трябва нова рецепта за сънотворното, предполагам. Ще я донеса. – Той кимна добродушно на компанията и потегли с мисис Макси през коридора. След малко чуха как колата му изрева надолу по алеята. Той беше сърцат шофьор и харесваше малки бързи коли, от които се измъкваше трудно и в които изглеждаше като развилняла се стара зла мечка.
– Ами, това е – каза Дебора, когато моторът на колата заглъхна. – Сега, какво ще кажете да отидем долу в конюшнята да видим Бокок и конете? Стига Катерин да иска да се разходи.
На Катерин много є се ходеше на разходка, но не с Дебора. Наистина, мислеше си тя, просто е невероятно как Дебора не може или не желае да види, че тя и Стивън искат да бъдат сами двамата. Но щом Стивън не показва ясно това, тя едва ли може нещо да направи. Колкото по-скоро той се ожени далеч от всичките си роднини жени, толкова по-добре за него. Кръвта му ще изпият, мислеше Катерин, която бе срещала този женски тип в своите разходки из модерната художествена литература. Дебора, неподозираща тези вампирски намерения, щастливо ги изведе през отворения прозорец на моравата.
Конюшнята, която някога беше конюшня на Макси, а сега – собственост на мистър Самюъл Бокок, беше само на около двеста метра от къщата и другата страна на моравата. Старият Бокок беше там, лъскаше хамут на светлината на ветроупорен фенер и свирукаше през зъби. Той беше дребен загорял мъж с лице като на джудже, с присвито око и широка уста, а удоволствието, което изпита, като видя Стивън, беше очевидно. Всички отидоха да видят трите коня, с които Бокок се опитваше да започне малкия си бизнес. „Колко нелепо беше – помисли си Катерин, – когато Дебора вдигна такава врява, че си търкат муцуните в лицата им с такава гальовна нежност, сякаш са хора. Разстроен майчински инстинкт“, помисли си тя ядосано. „Няма да е зле да изразходва част от тази енергия за детското отделение. Не че ще бъде много полезна.“ Искаше да се върнат в къщата. Конюшнята беше безупречно чиста, но силната миризма на коне, които са препускали, не можеше да се прикрие и по някаква причина Катерин се подразни от това. В един момент жилестата загоряла ръка на Стивън се оказа много близо до нейната върху шията на животното. Поривът да докосне тази ръка, да я погали, дори да я вдигне до устните си стана за миг толкова силен, че трябваше да затвори очи. И тогава, в мрака, изникнаха други запомнени картини, неприлично приятни, на същата тази ръка, полуобвила гърдата є, още по-загоряла на фона на бялата є кожа, движеща се бавно и нежно, предвестник на щастието. Тя залитна, излизайки навън в пролетния полумрак, и чу зад себе си бавната, колеблива реч на Бокок и резките гласове на двамата Макси, които отговаряха заедно. В този момент тя разбра, че отново е настъпил един от онези опустошителни моменти на паника, които я завладяваха периодично, откакто бе обикнала Стивън. Те идваха непредизвестени и всичкият є здрав разум и воля бяха безпомощни пред тях. Това бяха моменти, когато всичко изглеждаше нереално и тя можеше почти физически да почувства как надеждите є потъват. Цялата є мъка и несигурност се съсредоточаваха в Дебора. Дебора беше врагът. Дебора, която е била омъжена, която е имала поне шанса да бъде щастлива. Дебора, която беше красива, егоистична и ненужна. Като слушаше гласовете зад себе си в нарастващата тъмнина, на Катерин є призля от омраза.
Докато се върнаха в Мартингейл, тя се беше съвзела и черната пелена пред очите є се бе вдигнала. Беше се възстановила до нормалното си състояние на доверие и сигурност. Легна си рано и поддала се на настроението си в момента, почти повярва, че той може да дойде при нея. Каза си, че това би било невъзможно в къщата на баща му, проява на безразсъдство от негова страна, нетърпима злоупотреба с гостоприемството от нейна страна. Но чакаше в тъмнината. Скоро чу стъпки по стълбите – неговите и на Дебора. Братът и сестрата се смееха тихичко. Дори не се спряха пред нейната врата.