page contents Книжен Ъгъл: Габриел Алон срещу най-добре пазената руска тайна в „Другата жена“ на Даниъл Силва
Предоставено от Blogger.

Габриел Алон срещу най-добре пазената руска тайна в „Другата жена“ на Даниъл Силва

28.5.19

 

Търсенето на истината го връща във времето на най-голямото предателство на XX век, а изумителната развръзка оставя читателите без дъх

В закътано селце насред планините на Андалусия мистериозна французойка започва да пише опасни мемоари – историята на прочут мъж, в когото се е влюбила. Тя знае една от най-строго пазените тайни на Кремъл. Преди много години КГБ внедрява къртица в сърцето на западното разузнаване – човек, който е напът да се сдобие с върховна власт. И да подчини света на Москва... В „Другата жена“ (Хермес, превод Елена Кодинова)

Единствено Габриел Алон, легендарният израелски разузнавач, се заема да разобличи конспирацията. След като застрелват най-важния му кадър, Габриел е въвлечен в преследването и разкриването на предателя и за пореден път се изправя срещу смъртоносната сила на руския шпионаж. Този път обаче в грандиозен финален сблъсък между Алон и руснаците на карта е заложен световният ред. Търсенето на истината ще го върне във времето на най-голямото предателство на XX век, а изумителната развръзка ще остави читателите без дъх.

Даниъл Силва е многократно награждаван писател и най-продаван автор №1 на „Ню Йорк Таймс“. Творбите му включват „Невероятният шпионин“, „Знакът на убиеца“, „Маршов сезон“, „Художникът убиец“, „Английският убиец“, „Изповедникът“, Смърт във Виена“, „Принцът на огъня“, „Пратеникът“, „Агентът“, „Московска афера“, „Предателят“, „Аферата Рембранд“, “Портретът на един шпионин“, „Падналият ангел“, „Английското момиче“, „Крадецът“, „Английският шпионин“, „Черната вдовица“, „Къщата на шпионите“ и „Другата жена“.

 Най-известната му поредица разказва за приключенията на шпионина и художник-реставратор Габриел Алон. Книгите на Силва са световни бестселъри, преведени на повече от 30 езика и оценявани високо както от критиците, така и от читателите. Следва откъс.

На двеста и двайсет километра на северозапад, след няколко лениви завоя на Дунав, вече се готвеха да затварят изложбената зала с творби на Петер Паул Рубенс – художник, учен, дипломат и шпионин. Чуждестранните орди минаха и заминаха и в късния меланхоличен следобед само няколко редовни посетители на стария музей се движеха колебливо из боядисаните в розово зали. Единият бе мъж над средна възраст. Той се взираше в монументалните платна с дебели голи жени изпод козирката на каскета си, придърпан ниско над челото му.

 По-млад мъж стоеше зад него и нетърпеливо поглеждаше часовника си.
- Колко още, шефе? – попита той тихо на иврит. Но по-възрастният отговори на немски, и то достатъчно високо, за да го чуе и дремещият охранител в ъгъла:
- Искам да видя само още една, преди да тръгнем.
Отиде в следващата зала и спря пред „Мадоната с младенеца“, маслено платно, 137 на 111 сантиметра. Познаваше картината съвсем отблизо: беше я реставрирал в къщата си край морето в Западен Корнуол. Приклекна леко и разгледа повърхността под падащата под ъгъл светлина. Работата му се бе запазила добре. Де да можеше да каже същото и за себе си, помисли си той, потривайки пронизаното от огнена болка място в основата на гръбнака си. Двата наскоро счупени прешлена бяха най-малкият му проблем. През дългата си забележителна кариера на офицер от израелското разузнаване Габриел Алон бе прострелван два пъти в гърдите, нападан от немска овчарка, хвърлян няколко пъти по стълбите в мазетата на Лубянка в Москва. Дори Ари Шамрон, легендарният му ментор, не можеше да се похвали с такъв рекорд от наранявания.
 По-младият, който се влачеше след него през залите на музея, се казваше Орен. Той бе началник на охраната на Габриел, нежелана допълнителна придобивка от последното му повишение. Бяха изминали трийсет и шест часа, откакто излетяха от Тел Авив до Париж, а след това пътуваха с автомобил до Виена. Сега вървяха из пустите изложбени зали към изхода. Отвън, в безветрената привечер, тихо се сипеха големи пухкави снежинки. Трамваите се плъзгаха през посипаните като с памук улици, обградени от приказни замъци и църкви. Тази живописна гледка би впечатлила всеки гост на града, но не и Габриел. Виена винаги го потискаше, и най-много, когато валеше сняг.
 Колата чакаше на улицата, шофьорът бе зад волана. Габриел вдигна яката на старото си яке „Барбур“, за да покрие ушите си, и съобщи на Орен, че възнамерява да върви пеш до тайната квартира.
- Сам – добави той.
- Не мога да те оставя да се разхождаш незащитен из Виена, шефе.
- Защо?
- Защото сега ти си големият началник. И ако нещо се случи...
- Ще кажеш, че си следвал заповеди.
- Също като австрийците. – Охранителят му подаде в мрака 9-милиметров „Джерико“. – Поне вземи това.
Габриел пъхна пистолета в колана на панталоните си.
- Ще бъда в тайната квартира след трийсет минути. Ще съобщя на булевард „Цар Саул“, когато пристигна.
Булевард „Цар Саул“ бе адресът на израелската тайна разузнавателна служба. Тя имаше дълго и нарочно заблуждаващо име, което нямаше почти нищо общо с естеството на работата й. Дори и шефът й я наричаше просто Службата.
- Трийсет минути – повтори Орен.
- И нито секунда повече – обеща Габриел.
- А ако закъснееш?
- Значи, съм бил убит или отвлечен от ИДИЛ, руснаците, „Хизбула“, иранците или някой друг, когото сме успели да обидим. На твое място не бих таил много надежди, че ще оцелея.
- Ами ние?
- С вас всичко ще е наред, Орен.
- Не това имах предвид.
- Не искам да се доближавате до тайната квартира – каза Габриел. – Продължавайте, докато не ви се обадя. И запомнете – не се опитвайте да ме следвате. Това е заповед.
Охранителят се взираше мълчаливо в него, а на лицето му бе изписана загриженост.
- Какво има, Орен?
- Сигурен ли си, че не искаш компания, шефе?
Габриел се обърна, без да каже и дума повече, и изчезна в мрака.

 Пресече Бургринг и пое по алеите на парка „Фолксгартен“. С ръст от 1,73 м, той имаше изчистената физика на спортист. Лицето му бе издължено и с тясна брадичка, широки скули и тънък нос. Очите му бяха в неестествен зелен нюанс, косата му бе тъмна и къса, прошарена на слепоочията. Това лице би могло да бъде от много националности, а Габриел имаше лингвистичния талант, за да го използва по най-добрия начин. Говореше свободно пет езика, включително и италиански. Беше го усвоил във Венеция в средата на 70-те години на миналия век, докато изучаваше изкуството на консервацията на художествени произведения. След това бе живял като тихия, но талантлив реставратор Марио Делвекио, същевременно работейки като разузнавач и екзекутор на Службата. Някои от най-добрите му поръчки бяха извършени във Виена. Както и някои от най-лошите.
 Той зави покрай Бургтеатър – най-престижната сцена на немскоговорещия свят, и пое по Банкгасе към кафе „Централ“, едно от най-видните виенски кафенета. Щом го приближи, надникна през заскрежените прозорци и в паметта му се появи образът на Ерих Радек, колега на Адолф Айхман, мъчителя на майка му, който пийва кафе „Айншпенер“, седнал сам на маса. Убиецът Радек беше мъглива и изплъзваща се фигура, като образ в картина, която се нуждае от реставрация.
- Сигурен ли сте, че не сме се срещали? Лицето ви изглежда много познато.
- Искрено се съмнявам.
- Може би пак ще се видим.
- Може би.
Образът избледня. Габриел се обърна и пое към стария Еврейски квартал. Преди Втората световна война той бе дом на една от най-жизнените еврейски общности в света. Сега тази общност донякъде бе само спомен. Видя как няколко старчета излязоха с треперещи нозе от дискретната врата на Градската синагога на Виена и поеха към близкия площад, заобиколен от ресторанти. Един от тях бе италианско заведение, където се бе хранил за последен път с Леа, първата му съпруга, и Даниел, единственото им дете.
 Тогава бяха паркирали колата си на съседната улица. Габриел забави крачка под тежестта на спомена: сякаш отново се мъчеше да разкопчае колана на седалката на сина си и усещаше лекия вкус на вино по устните на жена си, когато тя го бе целунала за последен път. Спомни си и колебливия звук на двигателя – като от плоча, пусната на погрешна скорост, – защото бомбата се бе захранила от акумулатора. Прекалено късно бе изкрещял на Леа да не завърта ключа втори път. Бе последвал ослепителен бял пламък, а после той я загуби с детето завинаги.
 Сърцето на Габриел кървеше... Не сега, каза си той, когато сълзите замъглиха очите му. Предстоеше му още работа. Вдигна лице към небето.
 Не е ли красиво? Над Виена се сипе сняг, а над Тел Авив се сипят ракети...
 Погледна часовника си; имаше десет минути да стигне до тайната квартира. Забърза по пустите улици, обзет от силно предчувствие за съдбовна неизбежност. Заради времето е, каза си. Виена винаги го депресираше. А най-много – когато валеше сняг.