Магия и любов в Париж

Дебютният роман на Даниела Богоева – Гюргакова „Огънят в мен” е завладяваща любовна история, която ще ви пренесе в магазин  „Пет сезона“ – антиквариат и езотерика, намиращ се на тиха уличка във вълшебния Париж

Неговата собственичка Катрин Дюроа,  с лумналата си червена коса и покоряващи зелени очи, е горда наследничка на поколения умни и силни жени, вещи в магията. И знае, че най-важното е да пази стриктно тайните, които владее, защото в неподходящи ръце те могат да причинят много злощастия.

Но макар умът ѝ да знае, че трябва да внимава, сърцето ѝ жадува за истинска любов. И след едно жестоко опарване с неподходящ мъж, който се е опитал да открадне късчета от нейната магическа същност, Катрин се е зарекла, че няма да погледне друг.

Докато не среща Ален. Сериозен и прагматичен, той не вярва в магии и подобни глупости. Но вярва на сърцето си, а то го тегли към Катрин въпреки всички пречки и неразбираеми събития около нея. Катрин е привлечена от Ален и същевременно е объркана – защото е сигурна, че го е виждала и преди. Но къде ли?

И двамата не знаят, че красивата магьосница е в огромна опасност и нейните повтарящи се огнени сънища са само предупреждение за кошмара, който се задава. Защото някой е готов на всичко, за да навреди на Катрин – и е призовал могъщи сили от отвъдното.

В  „Огънят в мен” (Сиела) почти всичко е истинско – от парижките улици и барове, през заклинанията и историите за вавилонски, шумерски и древноегипетски богове, та до ритуалите и съставките на магическите благовония. А измислицата… е, колко пък може да е измислена любовта между двама влюбени, които са готови да се изправят не само срещу целия свят, но и срещу онова, което се простира отвъд него? Следва откъс.

Този път щеше да му се скара. Това на нищо не приличаше! Най-любезно го бе помолила да внимава, а ето че вече трета поръчка пристигаше с проблем. Първия път една от кристалните пирамиди се оказа с чукнато ръбче – вярно, резката едва се забелязваше, но все пак си я имаше, след това дойде счупеното шишенце от пратката с етерични масла и накрая – като капак – петте изгубени пакета с изсушени билки, които бяха изпаднали по време на транспортирането. Пълно безобразие! Две години работеше с тази куриерска служба, но за първи път попадаше на толкова невнимателен куриер – сякаш докарваше стоката от другия край на планетата, и то по възможно най-ужасния маршрут. Днес отново беше ден за доставка и ако нещо се окажеше надраскано, счупено или разсипано, щяха да хвърчат глави. Една поне със сигурност.

Погледна ядосано часовника си – десет без пет. Пет минути оставаха до грандиозния скандал, който смяташе да завихри. Забарабани с нокти по бюрото, зад което стоеше, и плъзна поглед по гладката му повърхност – чудесен екземпляр от осемнадесети век, майсторски изработен от орехово дърво. Очите ѝ се спряха върху кошничката с визитните картички, изписани с тъмночервен готически шрифт: Магазин „Пет сезона“ – езотерика и антиквариат. Беше работила неуморно и упорито, за да си създаде име и да спечели доверието на клиентите, можеше да поръча всичко от която и да било точка на света, да гарантира лично за автентичността на стоките, защото в нейния магазин евтини имитации не се продаваха, а ето че сега някакъв небрежен куриер внасяше смут в цялата ѝ прецизно изградена система на работа. Но тя щеше да му даде да се разбере, о, да! И още как!

В магазина беше тихо. Тя с обич огледа витрините, чекмеджетата и рафтовете, покриващи стените, и безупречно подредените върху тях предмети, на всеки един от които лично беше избрала мястото, водена от вътрешното си усещане за порядък. Свещите, строени една до друга досущ войници на парад, грабваха погледа с многообразието си от форми, размери и цветове – кръгли, квадратни, триъгълни, тумбести, сплеснати, тънки, дебели, ниски, високи, бели, сини, зелени, червени, лилави, розови, жълти. Някои бяха ароматизирани, други не, имаше такива с гравирана повърхност, златни, сребърни, а също и доста трудните за намиране черни свещи – не тъмносини, а наистина черни – като катран. Особена гордост ѝ бяха венецианските восъчни свещи, изцяло ръчна изработка по стара технология. Тях поръчваше директно от свещоливницата във Венеция и те бяха предназначени за истински ценители.

До тях се нареждаха дългите редици на шишенцата с етерични масла, които изпускаха чудните си аромати дори през стъклото: роза, зюмбюл, момина сълза, мента, лавандула, жасмин – истинска наслада за сетивата. Следваха пакетите с билки и треви, а също и с различни видове смоли – копал, доставен със специална пратка чак от Мексико, стиракс, но не имитация, а съвсем, съвсем истински, арабска акациева смола, а също и асафоетида от Афганистан, добре увита заради лошата си миризма.

Магазинът беше добре зареден и с различни предмети за гадаене – махала, стъклени и метални купи, кристални топки, поставени върху изящни подложки от ковано желязо, малки огледала с красиви сребърни рамки, както и голяма колекция от над двадесет вида карти Таро. Но без съмнение едно от най-хубавите неща беше богатата библиотека, половината от която антикварна. В нея можеха да се открият ценни и редки издания от различни векове и на различни езици. Тя обичаше да ги разгръща, да вдъхва миризмата на старите пожълтели страници, скрили в себе си чудни, страшни или пък забавни тайни, готови да се разкрият пред любознателния читател. По-голямата част от книгите бяха поръчани от различни точки на географската карта – беше изградила стабилни търговски връзки с антикварни магазини в немалко държави.

Отправи взор към стъклените витрини, зад които бяха подредени книгите. В процеждащ се лъч светлина танцуваха миниатюрни прашинки, които блестяха като златни. Дървеният под лъщеше от чистота. Встрани от входната врата една от дъските поскърцваше, когато някой я настъпеше, но тя не искаше да я поправи – наричаше я „моята пееща дъска“ и твърдеше, че под нея живее духчето, което се грижи за магазина през нощта.

Беше тихо, макар че имаше двама клиенти – единият разглеждаше каталога със заглавия от библиотеката, а другият, подпомаган от помощничката ѝ, се ровеше по лавицата с етеричните масла. Обичаше този магазин! Беше вложила много, за да го създаде и поддържа, и всичко щеше да бъде чудесно, ако на сцената не се беше появил невнимателният куриер.

Някакво бръмчене прекъсна мислите ѝ. Тя тръсна глава и погледна през прозореца точно в момента, в който момчето паркираше мотора до тротоара. Е, поне идваше навреме. Изправи се решително, за да го посрещне, но в следващия момент се спря. Това не беше той! Нямаше нужда да си сваля каската дори, просто не беше той. Бяха изпратили друг.

Е, нищо, щеше да предаде по него съобщението. Седна отново зад бюрото и зачака момчето да влезе. Няколко секунди по-късно малката камбанка над вратата звънна и оповести с тънкото си гласче, че някой е дошъл. Куриерът, висок и широкоплещест, пристъпи, огледа се и когато очите му се спряха върху нея, тя му кимна да се приближи.

– Нося поръчката ви – усмихна се той, но нейното лице си остана все така намръщено.

Тя пое двата пакета от ръцете му, остави ги пред себе си и попита:

– Къде е Пиер, днес не е ли на работа?

– Той вече ще отговаря за друг район – отвърна куриерът.

– Това може само да ме радва. По-нехаен човек от него не би могъл да ходи по тази земя! Надявам се, че поне вие сте карали внимателно и няма повредена стока.

Тя го погледна все така сърдито. В този момент лицето му ѝ се стори странно познато. Замисли се къде го е виждала, но нищо не ѝ дойде наум. Това накара бръчицата между веждите ѝ да се задълбочи още повече.

– Срещали ли сме се някъде? – попита го тя.

Реакцията му я изненада – той се разсмя, полагайки не особено успешни усилия гласът му да звучи по-тихо. Тя отметна червената си коса от раменете и кръстоса ръце пред гърдите си.

– Нещо смешно ли казах? – попита го раздразнено.

– О, не, не – отвърна през смях куриерът. – Просто този въпрос го задавам обикновено аз, когато срещна някое хубаво момиче. – Прокара набързо пръсти през косата си, а след това, като се опитваше да бъде сериозен, подаде ръка: – Приятно ми е, Ален.

Тя се поколеба за момент, но въпреки това я стисна в отговор.

– Катрин. – Стрелна го с очи и добави: – Надявам се да имаш по-професионални навици от колегата си.

Държеше да е ясна от самото начало, ако ще работи с него занапред.

Ален засмяно поклати глава.

– Разчитай. Аз съм олицетворение на професионализма!

За кратко между двамата настана тишина. Тя продължи да се взира в лицето му, знаеше, че го е виждала, беше сто процента сигурна, но изобщо не успяваше да си спомни къде и при какви обстоятелства. Това я подразни. Беше много добър физиономист и не разбираше какво ѝ става в момента и защо не може да си припомни. Тази добре оформена брадичка, високо чело, плътни устни, прав нос и меко изсечени скули, кестенява коса, леко разрошена от каската... и тези очи с цвят на лешник – познаваше ги, беше гледала в тях и друг път, но кога?

Излезе иззад бюрото, освобождавайки място на помощничката си да обслужи двамата клиенти, които вече бяха избрали какво да си купят, и застана до Ален, като продължаваше съсредоточено да го гледа.

– Значи мислиш, че сме се срещали? – попита той.

– Сигурна съм! – гласът ѝ звучеше уверено.

– Може би грешиш. Със сигурност щях да те запомня. Вероятно приличам на твой познат...

– Не, не – прекъсна го припряно тя, – познавам те отнякъде.

– Знаеш ли какво – той пристъпи напред и се наклони към нея, а обонянието ѝ долови мириса на парфюма му, – точно зад ъгъла има едно чудесно кафене. Дали пък няма да си припомниш къде сме се виждали, докато пием кафе?

Ъгълчетата на устата му се извиха в закачлива усмивка, а очите му проблеснаха. Катрин се ядоса. Какви ги дрънкаше този, ама че нахалник! Как ли пък нямаше да излезе с него!

– Мечтай си! – отвърна тя, хвърли му яден поглед и млъкна, с което искаше да покаже, че му е време да си тръгва.

Ален подпъхна пръсти в задните си джобове, огледа се бавно наоколо, след което небрежно попита:

– На кой щанд държите отварите?

Въпросът я изненада.

– Не продаваме отвари – отвърна сериозно.

Той направи тъжна гримаса и въздъхна дълбоко.

– Много жалко. Мислех да купя една отвара за усмивки и да ти я подаря, но предполагам, че донякъде и това ще свърши работа. – С тези думи бръкна в джоба на якето си, извади един шоколад и го сложи в ръцете ѝ. – Ето, надявам се да помогне. Приятен ден.

Ухили се, завъртя се и излезе. Катрин проследи с поглед как си слага каската и потегля.

– Мари! – обърна се тя към помощничката си – високо момиче със сложно сплетена тъмна коса, дълга до земята черна пола с множество волани и черен корсет с вплетени тънки яркочервени нишки, обточен отгоре и отдолу с фина дантела. На очите си имаше плътен грим в тъмни тонове. Катрин ѝ подаде шоколада. – Заповядай. Нали знаеш, че не ям такива неща.

– Този май те хареса – засмя се Мари, разопакова шоколада, отчупи си едно парченце, пъхна го в устата си и примижа от удоволствие. – Ммм, страхотно! Единственото калорично нещо, което си позволявам от време на време...

– Трябва да си позволяваш повече – вметна Катрин, оглеждайки слабото тяло на приятелката си, – иначе рискуваш да се разтвориш във въздуха.

– Ха-ха, няма такава опасност. Да не са ни сменили куриера? Добре че не се появи Пиер. Сигурна съм, че щеше да го убиеш.

– И още как! – отвърна заканително Катрин. – Каква книга си купи господинът преди малко?

Мари я заобиколи, взе пакетите с новополучената стока и се отправи към склада, който се помещаваше в част от малката стаичка отзад, като пътьом отвърна:

– Съновник.

На Катрин ѝ се стори, че пред очите ѝ избухва ярка светлина. Ами да, разбира се, как можа да не си спомни по-рано! Тя припряно избра някакъв номер на мобилния си телефон и когато от отсрещната страна чу добре познатия глас, заяви развълнувано:

– Едмон, случи се нещо, за което искам да ти разкажа. Да се срещнем след работа на нашето място.

– Дадено, принцесо. Интересно какво ли си ми приготвила този път.