На чаша кафе с Диего Галдино

Италианският писател барист ще гостува в България  от 19 юни до 23 юни 2019 г. с новия си роман „В любовта винаги става така“

Той ще се срещне със своите читатели от четири български града – София, Пловдив, Велико Търново и Стара Загора. Ще представи и новата си книга, издадена на български език – „В любовта винаги става така“.

„Когато миналата година бяхме в Рим и пихме там сутрешно кафе с Диего, той ни сподели, че българските му читателки, които пътуват до италианската столица, специално намират кафенето му, за да се запознаят с него и да си вземат автограф. Тогава решихме да го поканим в България, за да може много повече от почитателите му да се срещнат с него лично“, разказват издателите му от „Кръгозор“.

Диего спечели сърцата на българските читатели още с първия си роман „Сутрешно кафе в Рим“, а продължението му „Вечерно кафе в Рим“ го утвърди пред българската публика като майстор на романтични истории. И двата романа потапят читателя в пленителната атмосфера на малките улички на Вечния град и ухаят  нa eдин oт нaй-oмaгьocвaщитe apoмaти нa cвeта – този нa кaфeтo.

Неслучайно турнето на писателя е под мотото „На чаша кафе с Диего Галдино“. „Проходил съм и съм проговорил сред кафета, израснах, влюбих се сред кафетата, затова мисля, че беше неизбежно да разкажа в първия си роман „Сутрешно кафе в Рим“ моя живот на барист“, споделя Галдино.

Той обаче признава, че всъщност писането е най-голямата му страст. Разпалва я един от романите на Розамунде Пилхер. „Късно започнах да пиша, тъй като бях – и все още съм – читател и не е учудващо, че любимият ми жанр са любовните романи. Писането ми позволява да пътувам и чрез героите си да върша неща, които не бих правил в реалния си живот. То е моето балонче щастие, нещото, с което искам да се занимавам за постоянно в бъдеще“, казва авторът.

С новия си роман „В любовта винаги става така“ Диего Галдино отново ни повежда из Рим, за да ни омагьоса с величествените му сгради и монументи и с прекрасните залези и за да съпреживеем с двама влюбени историята на една трудна и красива любов. Следва откъс.

Въздухът беше свеж и чист и в началото на пътуването можеха да се забележат сребърните отблясъци на звездите, преди да изчезнат в светлините на града. Но след звездите започнаха една след друга да се появяват красотите на Рим.

– Наистина ли никога не си била в Рим?

– Наистина!

– Не мога да повярвам!

– Обаче трябва да повярваш.

– И въпреки това си оцеляла! Ама че лудост.

– Наистина ли? – Жозефин се засмя искрено. Напрежението, което беше свивало стомаха ѝ през последните часове, започваше да я отпуска, а магията, която я заобикаляше, заличи умората.

Лоренцо изсумтя, когато видя колоната от автомобили, наредени в опашка на Виа Аурелия:

– Искаш ли да пообиколим малко, преди да отидем в хотела? Ще ти покажа какво те очаква през следващите дни. Приготви се, ще видиш неземни неща.

Стигнаха до Циркус Максимус, след което завиха около Колизея. Лоренцо си помисли, че е голяма привилегия да покаже Колизея на някого, който никога не го е виждал.

– Впечатляващ е – коментира Жозефин, изумена от гледките, които се сменяха бързо.

– Да, това е един от най-предпазливите коментари, които съм чувал някога, но от друга страна разбрах, че швейцарците…

– Всъщност исках да кажа, че човек е свикнал да вижда всичко това по телевизията или на кино, или в книгите и, не знам… Почти си мисли, че това по-скоро е част от някакъв свят на мечтите, отколкото от реалния. Но като видиш тези свещени гиганти пред себе, се главозамайваш…

Лоренцо се усмихна:

– Казано така, звучи по-добре. Но струва ми се, че докато обикаляш из Рим, ще трябва да свикнеш с това усещане.

Докато преминаваха по Виа дей Фори Империали**, Жозефин се обърна към Палатин***. Не продума нищо, а остана просто с отворена уста и секнал дъх. Ехо от далечни гласове, от забравени и погребани във времето хора… защото това е Рим – някъде съвсем класически, другаде странен, почти бароков. През деня Рим е непоносим, но при изгрев и при залез-слънце става невероятно романтичен. Без да разбереш, те притиска нежно към себе си, за да не те пусне никога вече, и завладее ли сърцето ти, не можеш повече да го забравиш, нито да живееш без него. Жозефин изпита силно замайване, но този път не беше сънят, а усещането, макар и необяснимо, че пред нея преминава самият живот.

– Звучи банално, но мисля, че ще се влюбя в този град.

– Да се влюбиш, никога не е банално. А и антиконформизмът сам по себе си е досаден. Истинското предизвикателство на бъдещето е да имаш куража да си банален по оригинален начин.

– Добре. Тогава ще приема предизвикателството. Имам чувството, че има какво да се случва. Това е точно за мен.

– О, да! Колко време мислиш да останеш в Рим?

– Не знам. Толкова трудно ми беше да се реша да дойда тук, че не можех да правя кой знае какви планове. Билетът ми за връщане е отворен, искам да пообиколя града и да се полюбувам на това странно усещане за свобода.