Джак Ричър има шанс „Едно на милион“

Двайсет и четвъртият роман на Лий Чайлд излиза у нас две седмици след американската премиера

В „Едно на милион“ (ориг. Blue Moon, Обсидиан, превод Милко Стоименов) Джак Ричър отново пътува с автобус из Америка без конкретна цел, без да бърза заникъде. Но слиза от него, за да помогне на възрастен човек, който очевидно ще стане жертва на обир. И… нали знаете какво казват за добрите дела? Не остават ненаказани.

Старецът, на когото Ричър помага, е допуснал огромна грешка. Притиснати от обстоятелствата, той и съпругата му са взели голям заем от много опасни хора. От банда, която владее половината град. Най-неочаквано Ричър се оказва между двете гангстерски групировки, които се борят за надмощие. Той знае, че трябва да остане поне на крачка пред лихварите, рекетьорите и наемните убийци. Знае и че изгледите за успех не са на негова страна. Но Джак Ричър вярва в един конкретен вид правосъдие… макар че шансът да успее е едно на милион.

В този момент Джак Ричър се намираше на стотина километра от тях, в автобус на „Грейхаунд“, и пътуваше по междущатската магистрала. Седеше в лявата половина на автобуса на седалката до прозореца, кацнала точно над задната ос. До него нямаше никой. Макар в превозното средство да имаше още двайсет и девет пътници. Обичайната смесица. Нищо особено. Освен една ситуация, която предизвикваше умерен интерес.

От другата страна на пътеката бе задрямал мъж. Главата му бе клюмнала на гърдите. Посивялата му коса плачеше за подстригване, а изтънялата кожа на лицето му изглеждаше отпусната, сякаш бе изгубил значителна част от теглото си. Вероятно бе около седемдесетте. Носеше късо синьо яке с цип. От плътна памучна материя. Водонепроницаема може би. От джоба му стърчеше крайчецът на дебел плик.

Ричър добре познаваше точно този вид пликове. Беше ги виждал и преди. Понякога, ако банкоматът не работеше, той влизаше в банката и подаваше картата си на касиера. Касиерът го питаше каква сума желае да изтегли, а Ричър решаваше – при положение че не може да разчита на банкоматите – да изтегли по-голяма сума за всеки случай. Тогава си тръгваше с два-три пъти повече пари от обичайното. Което си бе значителна сума. Касиерите често го питаха не желае ли да поставят банкнотите в плик. И тогава Ричър получаваше парите си в същия плик, какъвто стърчеше от джоба на задремалия мъж. Същата дебела плътна хартия, същият размер, същите пропорции, същата издутина, същата тежест... Няколкостотин долара или няколко хиляди в зависимост от банкнотите.

Ричър не бе единственият пътник, забелязал плика с парите.

Младежът пред него също го бе видял. Нямаше съмнение. И проявяваше неприкрит интерес. Оглеждаше се наляво-надясно, напред-назад. Беше слаб, с мазна коса и козя брадичка. На двайсет и няколко, не повече, с джинсово яке. Още хлапе. Но се оглеждаше, обмисляше, планираше. От време на време облизваше устни.

Автобусът се носеше по магистралата. Ричър поглеждаше ту през прозореца, ту към плика, ту към младежа, който поглеждаше към плика.

Зелените табели край магистралата показваха, че наближава град. Първата спирка за деня. Ричър наблюдаваше младежа с козята брадичка, който продължаваше да крои своите планове. Неизвестните бяха две. Дали мъжът с парите щеше да слезе тук? Ако ли не, щяха ли завоите и подрусванията да го събудят?

Ричър наблюдаваше. Автобусът се насочи към изхода. Четирилентовото шосе плавно извиваше на юг, а асфалтът бе мокър от дъжда. Автобусът не се раздруса. Само гумите изсъскаха. Възрастният мъж с парите не помръдна. А младежът с козята брадичка не откъсваше поглед от него. Ричър предполагаше, че вече е взел решение какво да прави. Не знаеше обаче доколко добър е планът му. Най-умният му ход бе да влезе в ролята на джебчия, да измъкне плика от джоба на спящия мъж, да го скрие и да слезе при първа възможност. Дори възрастният мъж да се събудеше на автогарата, отначало щеше да бъде объркан. Може би дори нямаше да забележи липсата на плика. Във всеки случай, не веднага. А когато откриеше, че парите са изчезнали, едва ли щеше да реши, че някой ги е откраднал. Щеше да предположи, че са изпаднали. Щеше да изгуби цяла минута да оглежда седалката, да наднича под нея, да провери дори под предната седалка, защото като нищо би могъл да изрита там падналия на земята плик. Едва тогава щеше да започне да се оглежда и да задава въпроси. Но автобусът щеше вече да е спрял, едни пътници щяха да са слезли, други щяха да се качат. Пътечката между седалките щеше да е пълна с хора. И крадецът щеше да се измъкне без никакъв проблем. Това беше най-подходящият план.

Но дали младежът го знаеше?

Ричър така и не разбра.

Мъжът с парите се събуди прекалено рано.

Автобусът намали скоростта, а после спря на един светофар със свирене на спирачки. Главата на възрастния мъж подскочи, той премигна, потупа джоба си и напъха плика още по-дълбоко, където никой да не може да го види.

Ричър се облегна на седалката.

Младежът с козята брадичка също се облегна на седалката.

Автобусът потегли. От двете страни на пътя се нижеха сиви прашни поля, изпъстрени с бледозелени островчета току-що покълнали насаждения. После се появиха магазини и сервизи, първо за селскостопанско оборудване, после и за автомобили. Разпростираха се на огромни площи, със стотици лъскави машини, строени в редици под развети знамена и транспаранти. Последваха ги бизнес парковете с безброй офиси и един гигантски супермаркет. Накрая се появи самият град. Четирилентовият път се сви до двулентов. В далечината отпред се виждаха първите по-високи сгради. Автобусът обаче зави наляво и остана на солидно разстояние от небостъргачите в центъра. След около пет-­шестстотин метра спря на автогарата. Първата спирка за деня. Ричър остана на мястото си. Беше си купил билет за крайната спирка по тази линия.

Мъжът с парите се изправи. Кимна сякаш на себе си, оправи панталона и приглади якето. Както правят повечето възрастни мъже, преди да слязат от автобус.

Излезе на пътечката и затътри крака към предната врата. Не носеше куфар. Не носеше никакъв багаж. Сива коса, синьо яке, един пълен джоб и един празен.

Младежът с брадичката състави нов план.

Който му хрумна май изведнъж. Ричър усещаше как колелцата в главата му се завъртат. Сякаш тя бе слот машина, чиято ръчка някой е дръпнал и на екрана се подреждат три черешки. Поредица от заключения, основани на цял куп предположения. Автогарите обикновено се намираха в по-лошите квартали. Човек лесно можеше да изчезне в разположения около тях лабиринт от мръсни улички, задни дворове, празни парцели и неохраняеми паркинги. С достатъчно пусти тротоари и слепи завои. И тогава двайсетгодишният младеж щеше да се озове необезпокояван срещу седемдесетгодишния мъж. И да му нанесе удар отзад. И да го обере. Подобни неща се случваха непрекъснато. Едва ли щеше да е особено трудно.

Младежът с брадичката скочи от седалката и забърза след мъжа с парите, който се тътреше на два метра пред него.

Ричър се надигна и ги последва.