page contents Книжен ъгъл: „Мъже без мустаци” от Братя Мормареви – децата на бурното време
Предоставено от Blogger.

„Мъже без мустаци” от Братя Мормареви – децата на бурното време

13.10.20

Ново издание на романа връща спомена за смелостта и непокорството на родителите на днешните родители – някогашните деца


Авторите на някои от любимите класики в златния фонд на българската детска литература –„Войната на таралежите”, „Васко да Гама от село Рупча”, „Лили” – Братя Мормареви се завръщат отново с „Мъже без мустаци” за да докажат, че някои истории нямат възраст.

Романът за деца „Мъже без мустаци“, излязъл през 1986 г., възкресява първите години след Втората световна война, когато в България всичко, наистина всичко се променя. А на фона на политическия ураган четири деца с безгранично въображение влизат в ролята на квартални детективи.

Във възрастта, в която торба откраднати наполеони не са по-важни от шепа гумени отпадъци, един радиоапарат може да се превърне в цял нов свят. Заподозрени се разхождат на свобода, съмнителни пакети, съдържащи великденски козунаци, сменят собствениците си, крадци отмъкват документи, а някъде по старите тайници се укрива зъболекарско злато.

Светът на Братя Мормареви е населен със смели таралежи, които воюват за баскетболното игрище между блоковете, с храбри мореплаватели, които приключенстват по моретата, и неудържими деветгодишни момичета на име Лили, които могат да обърнат цялата държава надолу с главата. Но в „Мъже без мустаци” – екранизиран в телевизионен сериал, показан години след излизането на книгата – всичко се променя освен детството. Детството е вечно.

„Мъже без мустаци” – шеметна история с цяла лавина от приключения от класическия тандем Братя Мормареви, излиза в ново издание за децата на някогашните деца. Несъмнено някои таралежи се раждат с повече бодли от други – но дяволитото непокорство винаги побеждава над всяко зло. Следва откъс.
 
Щом зърнаха Карагьозов с непознатия млад мъж, трите момчета станаха от бордюра. Индустриалецът отключи външната врата и пропусна Божан Митков пред себе си. Докато се усети, намъкнаха се и тримата. Идеята бе на Илко. От онзи случай с гумената изтривалка все му се щеше да надникне в богаташкия дом на индустриалеца и да види какво има и какво няма.
Още от стълбището замириса на валериан. Вратата на апартамента зееше. Винтовете на секретната брава не бяха издържали на натиска. Влязоха в обширно антре с красива подова мозайка и дървена ламперия. Божан Митков прокара пръсти по нея, вгледа се и каза:
– Чудесен дъбов фурнир!
– Да! – призна Карагьозов.
Дъбова беше и столовата – голяма маса, удобни столове и нисък масивен бюфет, над който висеше „Тайната вечеря“, прочутият Вилеров гоблен. Божан Митков огледа обстановката и заби поглед в един от столовете. Обърна го.
– Сглобката е малко афиф – предупреди той Карагьозов – Трябва да внимавате да не се люлеете на два крака.
– Ще внимаваме! – съгласи се Карагьозов. Това странно държание на представителя на властта го обезпокои. Не знаеше, че Божан Митков е дърводелец и сърцето му го тегли все към старата професия.
– А долната врата не е разбита! – отбеляза Божан Митков.
– Да, наистина! – сепна се Карагьозов. Това и през ум не му бе минало. Виж го ти колко наблюдателен бил този... следовател ли, милиционер ли, или криминалист – един господ знае!
– И как си го обяснявате това?
Карагьозов се запъна:
– Ами де да знам, може би не съм я заключил.
– А, заключихте я – обади се Илко. – Аз Ви видях, че я заключихте.
Карагьозов изпита желание да му зашлеви шамар – какво се навира дето не му е работата!
– Да започнем тогава! – каза Божан Митков.
– Да започваме какво?
– Огледа.
– А да, най-напред кухнята, брашното е взето оттам.
– А наполеоните?
– От спалнята.
– Тогава да започнем от спалнята!
Там лежеше Карагьозова. Като ги видя, надигна се на лакти. До нея на нощното шкафче отпушено шишенце с валериан пръскаше успокоителната си миризма из цялата къща.
– Ще извинявате, но аз не съм добре! – каза тя с мъртвешки глас.
– Добре, добре – кимна ѝ Митков и застана пред разтворения гардероб, стар, махагонов, отлично запазен. Не по-малко го впечатли съдържанието му – толкова много и такива хубави дрехи в тези бедни военни години! Мамка ѝ и буржоазия!
– Дрехи липсват ли?
– Не!
– Странно! А наполеоните къде точно държахте?
Карагьозов придърпа встрани закачалките и оголи дъното на гардероба.
– Ей там, на фишеци по двайсет парчета.
– Да-а-а! – проточи „а“-то Божан Митков. Нищо не му беше ясно и не знаеше какво трябва да прави по-нататък. Погледът му спря на трите момчета. – Внуци ли?
– А, не, комшийчета. Много добри момчета! – И той се опита да погали Илко по главата, но Илко се дръпна.
– Кога излязохте? – попита Божан Митков.
– В осем и трийсет. Тъкмо загасях радиото и съобщиха точното време.
– Къде отидохте?
– На църква, с жена ми, двамата.
– Тримата! – обади се Илко.
– Кои трима?
– Те двамата и Златан.
– Кой Златан?
– Кучето, така се казва, Златан.
Златан изджафка от балкона, за да потвърди показанията на Илко.
– Значи, кучето! – мислеше на глас Божан Митков. – На църква с куче! Обикновено на църква с кучето си ли ходите?
Ужасен следовател! Такива въпроси! И зададени толкова сериозно! Просто може да ти разстрои нервите.
– Не, обикновено не! Но този път...
– Добре, случва се! – прекъсна го Митков. – Сега слушайте какво!
Загледа се в Карагьозов и се замисли. Не знаеше какво да прави. Погледът му отново смути индустриалеца.
– Какво? – попита съвсем глупаво Карагьозов.
– Сядате и пишете всичко както си е било!
– В какъв смисъл всичко? – примигна Карагьозов.
– Не знам – вдигна рамене Божан Митков. – Мене в полицията така ми казваха: „Сядай и пиши всичко, което знаеш!“. Аз пишех всичко, което не интересуваше полицията, прикривах другарите си. Биеха ме, изтезаваха ме и пак ме караха да пиша.
– Но аз не зная нищо! – възкликна уплашено Карагьозов.
– Ще си припомните – рече Божан Митков. – Човек като седне да пише, и си припомня!