page contents Книжен ъгъл: Време е да посетим „Книжарницата край плажа“
Предоставено от Blogger.

Време е да посетим „Книжарницата край плажа“

30.7.21


Романът на Бренда Новак е  драматична и трогателна история за новото начало и магията на книгите


„Книжарницата край плажа“ е нестандартна и трогателна история, в която три поколения жени се изправят лице в лице с травмите на миналото си и намират път една към друга.
Изминали са 18 месеца, откакто съпругът на Есен Дивач е изчезнал безследно в Украйна. Няма никакви данни за последното му местонахождение, а всички опити на младата жена да разбере какво се е случило, удрят на камък.
Напълно съкрушена и обезверена, тя трябва да намери сили да продължи напред заради двете си деца – 16-годишния Кейдън и 17-годишната Тейлър. Затова тримата се оправят към малкото морско градче Сейбъл Бийч, където майката на Есен – Мери – има своя собствена книжарница.
Всеки един от тях се надява да намери утеха в солената прегръдка на морето, но се оказва, че вълните не могат да отмият тайните, които всяка една от трите жени пази. На страниците на книгите се крие ужасяваща истина, която Мери упорито крие от дъщеря си. Тейлър трябва да признае пред близките си неща, които заплашват да променят целия ѝ живот. А появата на някогашната любов на Есен – Куин – кара изтерзаното ѝ сърце да затупти отново въпреки мъката по загубения съпруг. Чувствата между тях избухват отново с пълна сила, но дали романтиката на морския бряг ще е достатъчна, за да намери сили Есен да загърби миналото. Може ли любовта да победи мрака?
В духа на творбите на Елин Хилдебранд и Meри Кей Андрюс „Книжарницата край плажа“  (Сиела, превод Зорница Русева) умело съчетава разтърсваща семейна драма и романтиката на красивия фон на морския бряг.

Бренда Новак успява да нарисува  оригинална и завладяваща история, в която се засягат някои от най-сериозните проблеми на съвременното ни общество и успява да ги поднесе леко и освобождаващо – като целувката на морски бриз. Така както морето и книгите успяват да излекуват всяка болка.

Бренда Новак е авторка на над 50 заглавия, които влизат в класаците на New York Times. Нейна книга излиза за първи път на български език. Следва откъс.

... През последните осемнайсет месеца Есен беше потънала в кошмара, превзел живота ѝ. Заради него едва не пропусна да дойде в Сейбъл Бийч. Но когато всяко едно от децата ѝ поотделно ѝ се примоли да прекарат лятото заедно с „Мими“, както наричаха баба си – точно както едно време – тя разбра, че животът им се нуждае от малко нормалност – че се нуждаят от присъствието поне на единия си родител. Скръбта и времето, което отделяше на изчезването на съпруга си, вероятно ги бяха накарали да се почувстват така, сякаш тя също е изчезнала – поне като майката, която познаваха преди това. Надяваше се, че като се завърнат на мястото, от което всички пазеха толкова много прекрасни спомени, ще успеят да се възстановят и да заздравят връзката си.
Така или иначе, не можеше да направи нищо повече за Ник. Това беше грозната истина. Беше проследила всяка възможна улика и въпреки това все още нямаше никаква представа къде е той. Ако беше намерил смъртта си, тя трябваше да открие начин да продължи живота си без него, в името на техните деца.
В мига, в който зърна книжарницата, носталгията се надигна у нея – заедно със спомените за един по-прост, по-лесен живот – и тя едва не се просълзи. Като малко момиче с часове следваше майка си по петите, през тесните коридорчета между лавиците в тази старомодна книжарница, наподобяваща причудлива постройка на някоя извита, тясна уличка в Лондон през викторианската епоха – чистеше прахта по рафтовете с книги или четеше в нишата, която майка ѝ беше пригодила за нея.
Като тийнейджърка беше прекарала там също толкова много време, с тази разлика, че тогава подреждаше книгите по лавиците, поръчваше нови заглавия и обслужваше клиентите на касата – и отново четеше, но този път седнала на високия стол зад щанда, в очакване на следващия си клиент.
Господи, толкова беше хубаво да се завърне. Колкото ѝ да се сърдеше на майка си заради неоснователните ѝ страхове и особения ѝ характер, нямаше търпение да я види. До този миг не си беше давала сметка колко силно ѝ липсваше майка ѝ. И какво от това, че отказът на Мери да се отдалечи от малката си едноетажна къща на една пресечка от морето, много наподобяваше агорафобия? Тя винаги беше там и очакваше с отворени обятия Есен да се прибере у дома. Есен може никога да не беше имала бащата, нито братчето или сестричето, за които тайничко бе копняла, но бе имала достатъчно късмет да получи неизменната любов на една добра майка.
– Ето я – тя посочи книжарницата и намали скоростта, за да потърси място за паркиране.
– Не отиваме ли в къщата на плажа? – попита Кейдън и вдигна глава от нещото, с което се занимаваше в телефона си, каквото и да беше то.
– Не веднага. Първо ще се отбием да видим баба ви и леля Лори. След това ще закараме багажа в къщата – каза тя.
С едно надзъртане в огледалото за обратно виждане забеляза намръщеното му изражение.
– Надявам се, че няма да стане твърде късно, за да отидем до плажа – каза той.
– Сигурна съм, че ще успеем да стигнем, преди да се стъмни – отвърна тя, смести своето бяло семейно волво между един червен кабриолет и един сив седан и взе дамската си чанта.
Тейлър каза нещо, което я накара да спре, хванала дръжката на вратата.
– Вече ми се струваш различна.
– В какъв смисъл? – попита Есен.
– По-малко скована. Не толкова тъжна.
– Когато идвам тук, се чувствам щастлива – призна си тя.
– Тогава защо отново щяхме да пропуснем да дойдем? – попита Кейдън.
Есен се обърна, за да го погледне през рамо.
– Знаеш защо.
По лицето на дъщеря ѝ се изписа болка.
– Това означава ли, че си готова да се откъснеш?
– От татко? Разбира се, че е готова да се откъсне – отвърна Кейдън и суровата нотка в гласа му издаде, че намира този въпрос за глупав. – Татко е мъртъв.
– Не говори така! – тросна се Тейлър. – Не знаем дали е вярно. Може да се върне.
– Тей, минаха осемнайсет месеца – отвърна Кейдън. – Ако можеше, вече щеше да се е върнал.
– Престанете и двамата – Есен не искаше да започват да се карат точно преди да се срещнат с майка ѝ. Напоследък спореха толкова често; подлудяваше я постоянно да се налага да ги разтървава. Но не е като да имаше право да ги вини. Бяха загубили баща си, а не знаеха нито как, нито защо. И тя не можеше да им предостави обяснение.
– Напоследък животът ни беше достатъчно тежък – добави тя. – Нека не го утежняваме допълнително.
– Тогава ти ѝ кажи – отвърна Кейдън. – Татко е мъртъв и ние трябва да продължим напред. Нали така? Не е ли това самата истина? Хайде, кажи го – ти се откъсваш.
Така ли беше? Това ли означаваше идването тук? Ако ли не, още колко дълго щеше да продължава да стои вкопчена в тази идея? И беше ли това най-доброто за тях? Не можеше да си представи, че децата ѝ биха искали да прекарат още осемнайсет месеца обгърнати в тъга и обсебени от търсене на отговори, които може би никога нямаше да открият. Тейлър беше на седемнайсет, последна година в гимназията, и започваше да проучва университети. Кейдън беше по-малък от нея само с една година. Несъмнено биха предпочели да гледат напред, вместо назад.
Освен това Есен не беше сигурна, че може да продължи издирването, не и както досега. Беше изтощена – умствено и психически. Беше вложила всичките си усилия в последната година и половина, без да постигне каквото и да било. Това беше най-обезкуражаващото.
– Продължавам да храня надежда – каза тя, макар всички, с които да беше разговаряла, включително и ФБР, да настояваха, че съпругът ѝ е мъртъв. Трудно ѝ беше да гледа как семейната идилия, съставена от двама родители, която се опитваше да осигури на децата си – нещо, което тя самата никога не бе имала – се разпада така бързо и лесно, а душевната мъка, самотата и гневът, предизвикани от безрезултатното издирване на Ник, я караха да се чувства така, сякаш затъва все по-надълбоко. Знаеше, че за децата ѝ беше също толкова болезнено. Може би поради тази причина тя трябваше да се откъсне – за да им осигури възможно най-добър живот.
– Какво означава това? Ще продължиш ли да го издирваш? – настоя Кейдън. – Това ли ще правиш през лятото?
Той забелязваше някаква промяна и разбираше, че идването им тук беше признак за нещо различно, и искаше да разнищи нещата докрай. Но Есен не беше готова да признае, че се е провалила. Не и след като толкова пъти се беше опитвала да ги утеши с обещанието, че в крайна сметка ще открие някакъв отговор.
Тя отвори уста, за да се опита да обясни какво си мисли по възможно най-внимателния начин, и в този миг забеляза майка си. Мери беше излязла от книжарницата и им махаше с ръка.
– Ето я баба ви – каза тя.
За щастие, децата оставиха разговора недовършен и излязоха от колата.