Откъс: "Информаторите" от Хуан Габриел Васкес

Хуан Габриел Васкес

Когато журналистът Габриел Санторо издава първата си книга, разказваща за еврейско семейство, избягало от нацистка Германия в Колумбия, той не подозира, че баща му ще напише унищожителна рецензия за нея в един от най-четените вестници. Защо го напада така ожесточено най-близкият му човек, известен професор по реторика в Богота и приятел на главната героиня в книгата му? Да не би между редовете да прозира някаква опасна тайна, за която Габриел не знае? Когато се опитва да разбере какво е предизвикало гнева на баща му, младият журналист се оказва въвлечен в една история за доносничество и вина, която измъчва професора цял живот. Половин век по-късно тази история ще се завърне, за да съсипе още съдби. Предлагаме откъс от "Информаторите" (ИК Обсидиан) в превод на Маня Костова.


Сутринта на седми април 1991 г., когато баща ми се обади и ме покани за пръв път в апартамента си в квартала Чапинеро, над Богота се изсипа такъв порой, че потоците по източните хълмове излязоха от коритата си и буйните води повлякоха надолу клони и пръст, запушиха каналите, наводниха най-тесните улички и отнесоха някои по-малки коли; някаква шофьорка на такси дори загина, заклещена кой знае как от силното течение под шасито на колата си. Само по себе си обаждането бе, меко казано, изненадващо, но в онзи ден то ми се стори направо безочливо не само защото баща ми отдавна бе престанал да приема посетители, но и защото видът на обсадения от водата град, на непомръдващите колони коли, повредените светофари и заседналите линейки, неспособни да окажат бърза помощ, при нормални обстоятелства би бил достатъчен да го убеди, че да тръгнеш на гости е истинско безразсъдство, а да поканиш някого у дома си – направо безумно.

Гледките на застигнатата от стихията Богота ми помогнаха да осъзная, че става дума за нещо спешно, и събудиха у мен подозрението, че поканата му не е израз на любезност; помъчих се да отгатна причината и моментално реших – щяхме да си говорим за книги. Не изобщо за книги, естествено, щяхме да разговаряме за единствената издадена дотогава моя книга, репортаж със заглавие, подхождащо на документален филм – „Живот в изгнание“, в която разказвах, или поне правех опит да разкажа, живота на Сара Гутерман, дъщеря на евреи и приятелка на семейството ни още от трийсетте години, когато се бе преселила в Колумбия.

При публикуването ѝ през 1988 г. книгата бе предизвикала известен интерес, ала не заради темата, нито поради някакви безспорни достойнства, а защото баща ми, професор по реторика, който винаги бе отбягвал съприкосновението с каквато и да е форма на журналистика и бе заклет читател на класиката, презиращ обсъждането на литературата в пресата, бе публикувал в „Магасин Доминикал“ рецензия за книгата ми и с нещо доста подобно на ожесточение я правеше на пух и прах. Сега разбирате защо, когато той продаде на безценица семейната къща и се настани под наем в онова свое убежище на заклет псевдоерген, изобщо не бях изненадан да науча новината от чужд човек, макар че Сара Гутерман бе най-малко чуждият човек в моя живот. Баща ми я натоварил със задачата да ми съобщи този факт. Затова онази вечер, когато отидох да го видя, най-естественото нещо на света беше да си помисля, че иска да ми говори за книгата и че с тригодишно закъснение ще поправи гореспоменатото предателство – дребно и семейно, ала не и безболезнено.

Случи се обаче нещо съвсем различно. Сменяйки каналите със самотния палец на сакатата си ръка, седнал в жълтото си авторитарно кресло, този стар, изплашен и лъхащ на мръсни чаршафи мъж, чието дишане приличаше на свистенето на хартиено хвърчило, сподели със същия тон, с който бе разказвал интересни случки за Демостен или Хорхе Гайтан, че от три седмици редовно ходел в клиниката „Сан Педро Клавер“ и че след обстоен преглед на шейсет и седем годишното му тяло открили лека форма на диабет и една запушена коронарна артерия – предната низходяща, – така че се налагала незабавна операция.

Понеже осъзнавал колко близо се намира до небитието, искал и аз да усетя това. „Аз съм всичко, което притежаваш. Майка ти от петнайсет години почива в гроба. Можеше и да не ти се обадя, но ето че го направих. И знаеш ли защо? Защото, като си отида, оставаш сам. Защото, ако беше акробат, аз щях да съм единствената ти мрежа.“ Сега, след като е минало доста време от смъртта на баща ми и аз най-сетне се реших да подредя мислите и бюрото си, а също документите и записките, които щяха да ми помогнат да напиша тази информация, ми се стори логично да започна по този начин – с деня, когато той ме повика насред най-страшната зима, откакто се помня, и то не за да сложи край на отчуждението, в което всеки от нас се бе окопал, а за да се чувства по-малко самотен, когато отвореха гръдния му кош с електрически трион и пришиеха към болното му сърце вена, изрязана от десния му крак.