Тръгна 5-томникът му „Събрани съчинения”

Пасков трябва да се чете откъм поезията му. Той тръгна от нея и остана в нея, не можа да се измъкне, въпреки клетвите си. Тя е до козирката на белетристиката му. Ако някой не го усеща, то е защото не познава поезията му. Тя просмуква музиката в белетристиката му, защото Пасков не успя да се освободи и от музиката, което и не търсеше.
Музиката остана част от играта му. Пасков играеше. У нас игровата литература не се усеща. Приемат се игрите на Милорад Павич, примерно, но той е друго, той дава форма на литературната си игра. И така тя се възприема сериозно. Пасковото не е до формата. То е музика, иска слух. При нас на Балканите се играе, това ни е интересното.
Играещ писател е Владимир Свинтила, той дразнеше с публицистиката си. За него критерият за истина опираше до интересната интерпретация на фактите - истината е в интересното. Това у нас дразни, следователно не се усеща. Би било нелепа грешка да се търси общо между двамата, независимо от милионите кафета, които изпиха заедно.
Иначе е любопитно, че играта се възприема като нещо подразбиращо се в изобразителното ни изкуство. Примери: Стоян Венев, Румен Гашаров... Кой знае, може би там е и успехът на Бойко Борисов. Възприема се вижданият Бойко, не осмисленият.
Как да бъде проумян Пасков? Все едно да се проумее едно от осемте чудеса на социалистическия ни бит: да профукаш за 2 вечери из столичните кръчми заплатата си от „София Нюз” и останалите 28 дни да изкараш в несекващ артистизъм. Той го практикуваше.
Писателят дори и добре да живее, един ден някой събира съчиненията му. Кой ще събере писмата му – в тях се роди „Германия мръсна приказка” - като забавна епистоларна игра?
Няма коментари:
Публикуване на коментар