Маркес: „Пабло Неруда е най-великият поет на ХХ век на всички езици“

Исках да стана поет, който може да обхване колкото се може повече… Исках да споя в едно човека, природата, страстите и събитията и всичко това да се развива напълно взаимносвързано

Сборникът „Поезия“ (Колибри, превод Никола Инджов) отвежда към някои страници на прочутия чилийски лирик Пабло Неруда (1904-1973), съхранени в паметта и разума на четящото човечество. Испаноезичният носител на Нобелова награда създаде творчество, което е безпримерен отклик на събития с национален, континентален и планетарен обхват.

Той осъществи гениалното си дарование в различни естетики на световния литературен авангард – символизма, имажинизма, акмеизма, сюрреализма. Написа блестящи поеми, исторически епоси, манифести, прозаични и автобиографични страници, любовни сонети...

„Често съм писал със зелено мастило, което е моят личен символ на мечтата и надеждата“, споделя Неруда. Днес изследователите го определят като един от двайсетте най-големи поети на човечеството за всички времена.

Пабло Неруда е псевдонимът на Рикардо Елиесер Нефтали Рейес Басоалто – поет, писател, дипломат, сенатор, кандидат за президент на своята страна, Чили; фамилното име от псевдонима му е в чест на чешкия поет Ян Неруда. Пабло Неруда се отличава с изумително художествено въображение и неслучайно е смятан за един от най-видните и влиятелни творци на своя век. Сред многобройните му отличия изпъкват Нобеловата награда за литература за 1971 г. и званието „доктор хонорис кауза“ от Оксфордския университет.

На 8 февруари ще отдадем дължимото на „най-великия поет на ХХ век на всички езици“, както казва Габриел Гарсия Маркес. Премиерата на сборника ще се състои от 19:00 ч. в литературен клуб „Перото”, НДК.

Най-тъжните стихове мога тази нощ да напиша.

Да напиша например: „Озвездена нощта е

и сини трептят светилата далече“.

Кръжи нощният вятър в небето и пее.

Най-тъжните стихове мога тази нощ да напиша.

…Исках я, а и тя ме искаше от време на време.

В такива нощи в ръцете си я поемах.

Целувах я толкова пъти под небето безкрайно.

Тя ме искаше, а от време на време и аз я исках.

Как да не обичам очите ѝ, взрени в мене.

Най-тъжните стихове мога тази нощ да напиша.

Да мисля, че не я притежавам. Да чувствам, че съм я загубил.

Да слушам нощта безкрайна, по-безкрайна без нея.

И стихът да пада в душата ми като роса в тревата.

Има ли значение, че любовта ми не я опази.

Нощта е озвездена и тя не е с мене.