Дългоочакваният втори случай на непримиримата полицайка Лео Аскер
Скандинавската крими звезда Андерш де ла Моте ни поднася новия си криминален роман „Стъкления човек“ (Емас, превод Ева Кънева). Продължението на „Кралят на планината“ вече е преведено на 21 езика и се радва на огромен читателски интерес, като само в родната си Швеция поредицата за полицайката Лео Аскер е продадена в над 375 000 екземпляра. Де ла Моте държи под напрежение дори и най-внимателните читатели до самия край със своите характерни заплетени сюжети. Шведът със сигурност черпи вдъхновение от опита си като полицай и киберспециалист, какъвто е бил преди да се отдаде изцяло на писането.
Макар че слага началото на писателската си кариера на по-късен етап от живота си, Де ла Моте скоростно набира заслужена популярност и заема мястото си сред най-добрите писатели в скандинавския ноар редом до Ю Несбьо, Юси Адлер-Улсен, Самюел Бьорк, Ирса Сигурдардотир... Заедно те са част от селектираните крими заглавия на издателство „Емас“.
В „Стъкления човек“, вече като ръководител на отдел „Изгубени души”, детектив Леоноре Аскер започва разследване на убийството на човек, чието тяло е обезобразено. Пред Аскер възниква въпросът дали да се довери на твърденията на баща си, че има информация, с която би могъл да ѝ помогне. А може би това е просто поредната му игра?
В „Стъкления човек“, вече като ръководител на отдел „Изгубени души”, детектив Леоноре Аскер започва разследване на убийството на човек, чието тяло е обезобразено. Пред Аскер възниква въпросът дали да се довери на твърденията на баща си, че има информация, с която би могъл да ѝ помогне. А може би това е просто поредната му игра?
Междувременно Мартин Хил се настанява в отдалечено имение, за да пише книга за местен бизнесмен. Скоро обаче ще разбере, че владението, включващо загадъчен остров и изоставена обсерватория, крие своите кървави тайни.
Докато Аскер и Хил разнищват минало и настояще, Стъкления човек прави първите си крачки извън сенките... В продължението на „Кралят на планината” тайните стават още по-заплетени, а сигурността е само илюзия.
Андерш де ла Моте е бивш полицай, специалист по киберсигурност и, благодарение на своите читатели, вече писател на пълен работен ден. Първата книга в поредицата за полицайката Аскер „Кралят на планината“ му носи признание и от критиката – номинация за „Стъклен нож“ за криминален роман на годината и номинация за наградите на „Сторител“ в категория „Най-добър съспенс“ на годината. Следва откъс.
Зимата на 2019
- Това пък какво беше?
Нещо остърга зловещо дъното на лодката. Внезапният звук стресна Елис, той загреба панически с веслата и разплиска водата.
Вече половин час с Ник плаваха сред непрогледна тъмнина.
- По дяволите! Да не би нещо да проби лодката? – задъхано издума Елис, след като успя да я изтласка няколко метра по-назад в черната вода. От устата му се виеха облачета пара, а студеният нощен въздух ги поглъщаше.
- Глупости – отвърна Ник, който седеше отпред. – Такова корито не потъва току-така.
Вдигна бинокъла и впери поглед в мрака.
Елис обаче не остана доволен от отговора.
- Казвах ти аз да си вземем спасителни жилетки – сопна се той. – Посред зима е, водата е лед студена. Ако нещо се случи с лодката, нямаме шанс да доплуваме обратно.
И посочи зад рамото си. В далечината, на притъмнелия бряг, лампата на скаутската хижа, откъдето отмъкнаха лодката, още мъждукаше. Една от малкото светли точки по гористите склонове около езерото.
- Да се връщаме, а? Да дойдем пак през деня.
Елис тъкмо завърши изречението и облачната покривка се разкъса. Изгря пълна луна, озари езерото и черната вода заприлича на втечнено стъкло.
- Виж! – възбудено посочи Ник. – Скоро пристигаме. Ей там са надшахтовата кула и обсерваторията!
Сочеше острова малко по-нататък. Мъгла забулваше брега, но под слабата лунна светлина над върховете на дърветата се очертаваше кула с куполообразен покрив.
Елис потрепери. Навярно заради студа и влажния въздух, но не беше съвсем сигурен. Още откакто изтласкаха лодката от пристана до скаутската хижа, го преследваше смътно безпокойство.
Погледна крадешком към брега, откъдето бяха потеглили.
Бяха се отдалечили много, дори твърде много.
Елис повдигна шапката си и избърса челото си с ръкава на якето. И той, и Ник бяха облечени в черно, носеха ръкавици, туристически обувки и камуфлажни шапки – униформата на любителите на урбекс туризма*<*Урбекс туризъм – от англ. urbex, съкратено от urban exploration – ʼизследване на градската средаʼ - изследване на затворени за посетители, изоставени или труднодостъпни сгради или промишлени зони. – Бел. прев.>.
Ник свали бинокъла и си погледна часовника.
- Наближава полунощ. Дръж вляво и греби успоредно на острова, а аз ще гледам за подводни камъни – каза той. – Кеят трябва да се намира от южната страна.
Елис раздвижи неохотно веслата. Скърцането на ключовете се смесваше с плисъка на водата.
С приближаването към острова от мъглата изплуваха все повече подробности.
Върху бодлив килим от остри камъни, вдаден навътре в езерото, растяха смърчове джуджета. Едри скали – същински страховити хищни зъби – стърчаха само на метри от пластмасовия корпус на лодката.
Елис гребеше внимателно. Откъсваше очи от каменните блокове само колкото да хвърли поглед към лампата до скаутската хижа.
Ник усети, че се налага да разведри атмосферата.
- Според теб дали онези двамата хаховци, дето ни дадоха картата, гледат порно с извънземни? – подхвърли той през рамо. – А може би дори правят секс, преоблечени като зелени човечета.
Елис не успя да сдържи усмивката си.
- Възможно е – отвърна. – Още недоумявам как успя да ги склониш да ни помогнат.
- О, много просто – засмя се Ник. – Убедих ги, че и аз вярвам в цялата тази история с НЛО-Гунар, с летящата чиния и съществото от Космоса. И им подарих книгата на Мартин Хил, а вътре написах посвещение: „The truth is out there“*<* The truth is out there (англ.) – Истината е някъде там. Знаков цитат от американския научнофантастичен сериал „Досиетата Х“. – Бел. прев.>. От възторг едва не напълниха гащите.
Елис се засмя. Настроението се поразведри.
- Ето го кея – посочи Ник.
От мъглата изплува напукан циментов пристан. В далечината висеше накриво очукана табела. Благодарение на лунната светлина прочетоха „Опасност от срутване. Не преминавай!“.
- Значи сме на правилното място – отсече Ник.
Привързаха лодката към ръждясала стълба, нарамиха раниците и стъпиха на кея.
В южната част на острова, забулена в мрак, растяха предимно гори. Елис се обърна към континента. На дълъг, тесен полуостров се издигаше внушителна сграда с приглушено осветена фасада. Приличаше на замък.
- Според теб на какво разстояние от тук е имението „Звезда“? – попита Елис.
- Към пет-шестстотин метра – отвърна Ник. – Много по-близо от скаутската хижа. Но не се безпокой. Семейство Ирвинг едва ли гледат към Скалистия остров. Заети са да търсят летящи чинии – той посочи нощното небе, обърна се и тръгна към сушата.
Няколко секунди Елис постоя неподвижно. Пак потрепери. Побиха го тръпки. Тревогата му отказваше да се уталожи.
В края на кея спряха пред схлупена къщурка без врата. Ник разгъна начертана на ръка карта и на оскъдната светлина се опита да се ориентира в мъглата.
- Насам! – посочи той и тръгна към гората. – Ето го стария път към рудника.
Между смърчовете минаваше почти обрасъл коларски път. Елис и Ник си включиха челниците едва след като се отдалечиха на достатъчно разстояние от водата.
В гората мъглата се сгъсти. Светлината от челниците придоби млечнобял оттенък.
Мъх и папрат покриваха земята. На места лежаха повалени от бури дървета, другаде зееха ями. Навсякъде стърчаха камъни – както и във водата.
- Ама че злокобно – промърмори под нос Елис, всъщност без да знае защо.
По принцип не се страхуваше от тъмнината, но от този остров и от тази гора го побиваха тръпки.
Ник изглеждаше напълно невъзмутим. Спря и освети голям скален блок покрай пътя. Дребнозърнестата структура на камъка блестеше слабо.
- Риолит – доволно установи той и го потупа. – На Скалистия остров се намира едно от малкото находища на риолит в Скандинавия. Погледни! – Ник посочи издълбан в камъка надпис. – „ДНЛЙ 2009“ – прочете той. – Дружеството на НЛО любителите в Йоинге – разшифрова съкращението Ник. – И името им е смахнато. Е, сега поне знаем, че са ни казали истината.
Ник извади мултифункционален инструмент и избра остра отвертка. Издяла надпис в скалата: „УРБКС 2019“.
- Ето. За доказателство, че сме стигнали до тук.
Продължиха по коларския път. Гората ставаше все по-гъста и често-често им се налагаше да отместват клони, за да си проправят път.
На едно място пътят пропадаше почти с метър.
- Целият остров е като швейцарско сирене. Галериите в рудника са пълни с вода и има риск да се срутят всеки момент – обясни Ник. – И да се удавим, както се е случило с клетниците през 1965-а.
Той се засмя, но на Елис перспективата не му се струваше толкова забавна. Мисълта за черната вода под краката му го плашеше.
След няколкостотин метра в периферията на лъчите от челниците им се появи нещо голямо. Висока стоманена порта, осеяна с кафяви петна. От решетките, подобно на огромни паяжини, висяха валма сив мъх. Върху метална арка над портата с ръждясали букви пишеше „РУДНИК „БОЛИД“.
По-надолу, от двете страни на тежката верига, с която беше заключена портата, висяха две табели. Едната гласеше същото като табелата, която видяха долу на пристана.
„Опасност от свлачище. Не преминавай!“
Другата табела съдържаше само една-едничка дума.
„ОПАСНОСТ!“
Ник вече опипваше веригата.
- Няма как да я строшим – установи той. – Единственият начин е да се покатерим и да се прехвърлим през портата, но има риск да пипнем тетанус. Какво ще кажеш?
Освети нагоре с челника. Портата и оградата от двете ѝ страни бяха високи към четири метра, а горе – увенчани с намотки ръждясала бодлива тел, надвиснали навътре.
- Добре че двете НЛО ни светнаха за задния вход.
Ник погледна картата и тръгна наляво покрай оградата. Елис продължаваше да се взира в портата. Беше минавал край десетки предупредителни табели и никога не им беше обръщал внимание. Тази обаче го разтревожи.
Ръждата, шрифтът, избелелият жълт цвят. Краткото послание „Опасност!“.
Неволно преглътна.
- Какво чакаш, по дяволите? – прошепна през рамо Ник. – Идвай!
Елис откъсна неохотно очи от табелата и го последва.
След малко Ник спря до внушителен храст, промушил се през дупките на оградата. Погледна картата, приклекна и се навря сред клоните.
- Ето я! – Наведе няколко клона. Под оградата се показа дупка.
Не беше голяма и се наложи най-напред да проврат раниците си, а после да пропълзят и самите те.
- По дяволите – изпъхтя Ник, след като се измъкнаха от храсталака от другата страна на оградата и изтупаха полепналата по панталоните им пръст и шума.
- Изумен съм как онези двама дебелаци са успели да се промушат оттук. Но все пак са били тук преди десет години. Навярно тогава са били по-подвижни.
Прекалено зает да осветява наоколо, неспокойно движейки челника си, Елис не го слушаше. Въпреки вълнението безпокойството продължаваше да го гложди. От другата страна на оградата попаднаха на друг вид растителност. Боровете отстъпиха пред саморасли брези с проблясващи призрачнобели стволове. В мъглата зад тях се мержелееха големите угнетителни сенки на промишлени постройки.
- Най-после – отбеляза възбудено Ник. – Готов ли си да се върнеш в 1965-а година?
Елис мълчеше. С приближаването към сградите ланшната трева все повече отстъпваше пред голи участъци бетон и натрошен камънак. Стигнаха до площадка между две мрачни сгради.
Дясната беше двойно по-голяма. Гофрирана ламарина покриваше двускатния покрив и стените. Високо горе, в подножието на покрива, се нижеше редица хоризонтални прозорци.
Ник ги освети с челника.
- Виждаш ли, прозорците са здрави. Няма и драсканици.
Елис възприе новината като добра, защото означаваше, че от много години тук не е стъпвал човешки крак. И въпреки това се затрудняваше да прояви подобаващ ентусиазъм. Намираха се на безлюден остров, разположен насред леденостудено тъмно езеро, и никой не бе осведомен къде са. Освен това под целия остров минаваха наводнени подземни галерии, които можеха да пропаднат всеки момент.
Елис си погледна телефона. Самотната чертичка на индикатора за обхват определено не му вдъхна оптимизъм.
- Мижав обхват, а? – обади се Ник. – Според двете НЛО откачалки причината са извънземните – смущавали сигнала. Докато ми го обясняваха, очите им блестяха. Аз обаче питах мой приятел, служител в един телеком, и той ми обясни, че езерото представлява дълбок кратер, затова мобилният сигнал се губи. Толкова по въпроса за „Досиетата Х“.
Ник тръгна покрай промишлената сграда. Елис си прибра телефона и го последва. Луната се показа отново и от мъглата и мрака изплува внушителна, притъмняла петдесетметрова стоманобетонна кула.
- Надшахтовата кула – поясни Ник, докато осветяваше с челника си зловещата конструкция. – Извозвали вагонетките от рудника до горе. А на върха…
Върху плоския покрив на кулата, до барабаните за навиване на подемните въжета, различиха тъмния купол, който бяха видели от водата.
- Обсерваторията на Бернард Ирвинг – промърмори Елис.
Най-после го обзе въодушевление и надви безпокойството.
- Именно – усмихна се Ник. – На това място е кацнало грамадното създание с червените очи.
Приближиха се още. Под краката им се разнесе хрущене. Елис освети земята и установи, че камъните са примесени с парчета черно стъкло.
Ник застана под надшахтовата кула и я огледа по-внимателно.
- Изглежда непоклатима – изкоментира той, докато осветяваше шестте стоманобетонни подпорни колони, които я крепяха. – Още сто години няма да мръдне.
Спря до участък, обрасъл с мъх.
- А тук е шахтата. Входът към земните недра.
- Мхм – промърмори Елис.
Търсеше начин да се качат на кулата. Първата площадка се намираше на височина седем-осем метра. От лявата страна на кулата се изкачваше метална стълба, но частта от земята до първата площадка липсваше.
- Някой я е отрязал – констатира Елис. – Точно както твърдяха онези НЛО хаховци.
- Какъв късмет, че една отрязана стълба няма да ни спре. – Ник потупа раницата на Елис. – Но преди да извадим въжето, имам друга идея. Виж!
Посочи лъча от челника. От междинната площадка нa кулата към капандура с дървен капак в промишлената сграда се спускаше наклонена рампа.
- Навярно, след като с подемната машина са извозвали вагонетките с рудата, по рампата са ги спускали в склада. Вътре сигурно има каменотрошачка и стълба, която – за разлика от външната – не е отрязана. Струва ми се много по-лесно, отколкото да висим от проклетото въже. Ти какво ще кажеш?
Елис се съгласи. Тежеше с петнайсет килограма повече от Ник и предпочиташе да не се катери.
Вратата на промишлената сграда се оказа заключена. Елис разтърси дръжката и рамката изскърца обещаващо. Двамата се спогледаха.
Ник си свали раницата и извади железен лост. И двамата знаеха, че това е в нарушение на правилата. Урбекс туристите не влизат с взлом. Но сега случаят беше особен. Така възможност се удава веднъж в живота.
Ник наблегна лоста. Вратата поддаде почти мигновено. Отхвръкна с трясък.
Озоваха се в голямо тъмно хале. Миришеше на каменен прах, на машинно масло и на гълъбови курешки.
Голяма трошачка в средата на помещението стигаше почти до тавана. До нея тясно стълбище се спускаше до затворена врата. При обичайни обстоятелства Нил и Елис биха започнали от там. Щяха да се спуснат възможно по-надолу и от там да се изкачват нагоре.
Тази нощ обаче стандартните правила не важаха.
Насочиха челниците към тавана. Горе, подпряна върху дървени стълбове, видяха рампата, по която можеха да се изкачат до надшахтовата кула.
- Бинго! – Ник освети дървена стълба под вратата.
Сепна ги внезапен звук. От върха на стълбата литна нещо живо, запляска с криле през халето и се изгуби в мрака.
- Гълъб – въздъхна с облекчение Елис. – Изкара ми акъла.
- Днес се стряскаш от няма нищо – ухили се Ник. – Да не те е шубе от извънземни със светещи очи?
- Майната ти – отвърна Елис.
Ник тръгна пръв по скърцащата стълба.
Капакът горе пред капандурата се отвори лесно. Наклонената рампа към надшахтовата кула всъщност представляваше около петметров теснолинеен релсов път. Железни траверси свързваха напречно двете релси и цялата конструкция наподобяваше примитивна стълба.
Ник стъпи върху първата траверса, за да изпробва здравината ѝ. После се наведе напред, хвана се за релсите и започна да се изкачва. Елис наблюдаваше със завист пъргавите му движения.
- Фасулска работа! – установи Ник, след като стигна до надшахтовата кула. – Сега е твой ред!
Елис се опита да подражава на техниката на Ник. Стараеше се да не гледа надолу. Не се боеше от височини, но определено не му беше приятно да се катери по шейсетгодишна конструкция, при това без да знае от какво разстояние рискува да падне. И то при положение че земята под него е осеяна с ръбести камъни и парчета стъкло. Тъкмо се добра до кулата и звук като от плющене на камшик отекна в тишината. Сърцето на Елис прескочи.
Той избърса потта, избила под шапката му въпреки студа. Намираха се на втората, междинна, площадка на надшахтовата кула. Точно както се очакваше, релсовият път продължаваше до голям отвор в площадката, предназначен да пропуска извозените от рудника пълни вагонетки.
Ник заобиколи отвора и отиде до външната стълба. Елис го последва. Намираха се на немалка височина, поне на десет метра от земята.
Над тях стълбата се изкачваше към покрива. Металните стъпала вибрираха под пъргавите стъпки на Ник. Елис забърза след него.
Изкачиха се и застанаха на покрива. Отдясно висеше ръждясал барабан за навиване на подемното въже, отляво се извисяваше мрачният купол.
- Обсерваторията на Бернард – с едва ли не тържествен тон оповести Ник.
- Не е трудно човек да се досети защо я е построил тук, горе – Елис посочи върховете на дърветата. – От тук се вижда цялото езеро.
Намираха се над пелената от мъгла, разстилаща се над черната вода. Високи и стръмни гористи склонове опасваха езерото.
- Все едно се намираме във фуния. Я погледни нагоре. Леле!
През процепите в облачната покривка надничаше луната. Показваха се и късчета звездно небе. Небесните тела изглеждаха по-ясни, по-ярки.
- Стените на кратера засенчват светлината – обясни Ник. – Дори имението „Звезда“ не се вижда добре.
Елис се обърна и проследи погледа му. Имението на отсрещния бряг се очертаваше в мрака, но външното осветление беше прекалено слабо за сграда с такива размери. Елис пак погледна обсерваторията.
- Какво проклето място.
- Нали ти казах, че ще си струва – Ник го тупна по гърба. – Ела да разгледаме вътре.
Долната част на обсерваторията беше от бетон, а куполът – облицован с олющена, ръждясала ламарина.
Влизаше се през наглед съвсем обикновена врата.
Ник заби железния лост между рамката и вратата, възможно най-близо до ключалката. Вратата изпука, но не поддаде. Ник опря крака си о стената и натисна пак, но със същия резултат.
- Дай да опитам аз – обади се Елис.
Опря крак в стената по същия начин като Ник и наблегна върху лоста с цялата си тежест. Вратата отхвръкна с глух трясък и Елис падна назад.
Когато се изправи на крака, Ник вече беше влязъл в обсерваторията.
- Майчице! – извика той отвътре. – Ела да видиш!
Отвътре куполът беше облицован с боядисано в черно дърво. Платформа върху пода издаваше, че някога там е стоял телескоп.
Но друго бе привлякло вниманието на Ник. Рафтове, отрупани с най-различни чудесии, опасваха вътрешността на купола. Имаше книги, пожълтели списания, чаши за кафе, стъклени съдове с мътно съдържание.
На няколко рафта се мъдреха значително по-зловещи експонати: множество наредени една до друга различни по големина пластмасови глави. Глави на детски кукли, на екшън герои, на пластмасови манекени. Очните им кухини зееха празни. Сякаш се взираха невиждащо в тъмното помещение. По тила на Елис полазиха тръпки.
- Погледни!
Ник освети тавана.
Едва сега Елис забеляза какво е накачено горе.
Сини, кафяви, големи, малки.
От хартия, от пластмаса, от стъкло. Изрязани от вестници и списания, издълбани от играчки и глави на кукли.
Потръпна от ужас.
От тавана го гледаха очи.
Стотици очи.
- Каква е тази психария? – промълви Ник.
Елис не отговори. В душата му се надигна ново чувство. Засилваше се с всяко вдишване, а очите, които сякаш го наблюдаваха отгоре, подхранваха усещането още повече.
- Виж.
Ник освети зелена фигурка на извънземно със стърчащи антенки, изработени от перца. Чукна я с пръст и антенките се разлюляха.
- Дали да не я занесем на двамата хаховци в знак на благодарност за помощта им?
- Не я пипай – предупреди го Елис.
- Защо? – изсмя се Ник.
Елис не разполагаше с убедителен отговор. Чувството продължаваше да се усилва.
Ник извади от раницата си фотоапарата и започна да снима, щракайки в бърза последователност.
Светлината от ярката светкавица шареше по купола. Стъклото, металът и пластмасата я отразяваха. Както и очите на тавана.
Блясък.
Мрак.
Блясък.
Мрак.
Очите на тавана сякаш примигваха.
Движеха се.
Наблюдаваха ги.
Кръвта в жилите на Елис се смрази.
Внезапно растящото чувство доби силата на убеденост.
Това място не беше изоставено. Не беше запустяла развалина.
Мястото си имаше собственик. Някой, който беше събирал реликви и ги бе подредил грижливо. Беше си съградил малко светилище под купола, светилище, чието значение Елис не проумяваше. Но в едно беше сигурен.
Точно сега, на това място, той и Ник не бяха урбекс туристи.
А нежелани нашественици.
Елис пак се сети за надписа на онази табела.
„ОПАСНОСТ!“
После и за непристъпната ограда, увенчана с бодлива тел, наклонена навътре.
Навярно беше предназначена не само да не допуска външни лица, но и да пречи на желаещите да избягат.
- Да си вървим – промърмори Елис.
- Не и преди да съм приключил със снимките.
Ник продължи да щрака. Движеше се много отривисто и по невнимание бутна един от тъмните стъклени съдове, той падна и се строши с трясък.
По пода плисна съдържанието му – течност с остър мирис на алкохол. В нея плуваха бели топчета.
Изплашен, Елис се отдръпна назад.
По пода се търкаляха очи с различна големина.
Но не от кукли или от играчки. А от някога живи същества.
Елис и Ник застинаха, насочили челниците си към пода.
- Какво, по… Според теб това очи на животни ли са? – попита Ник.
Въодушевлението в гласа му бе отстъпило пред нещо друго. Колебание, страх.
- Да се махаме оттук – настоя Елис. – Незабавно!
Този път Ник го послуша.
Навън облаците забулваха почти изцяло нощното небе и лунната светлина отслабваше все повече. Двамата хукнаха към стълбата.
На половината път чуха познат звук от мрака.
От долу, от промишленото хале, отекна пърхане на криле.
- Гълъбите – съобрази Ник. – Някой ги е подплашил!
Забързаха към ръба на надшахтовата кула. Оттам се виждаше през отворената капандура.
Долу в халето светеше червена светлина. Движеше се бързо към тях. Внезапно изчезна. После се чу скърцането на дървената стълба към рампата.
- Някой идва – прошепна Ник.
Угасиха челниците и се втурнаха към металната стълба.
- Въжето! – сети се Елис. – С него ще се спуснем по липсващия участък!
Без да чака отговор, хукна надолу по стъпалата. В движение си свали раницата, извади въже и алпинистка кука.
Лунната светлина помръкна напълно и стълбата потъна в мрак. Елис едва не пропусна последното стъпало. В последния момент сграбчи перилата и се задържа; замалко да полети право в празното пространство.
Ник го настигна. Елис му направи знак да пази тишина.
Звънтенето на метал се чуваше ясно. Между сградите отекваха плясъци като с камшик. Някой се качваше по наклонената рампа. Някой много по-едър и по-тежък от момчетата.
- Побързай – подкани го Ник.
С дружни усилия закрепиха куката за перилата и хвърлиха раниците долу. Елис сграбчи въжето с две ръце, отдели крака от последното стъпало и се спусна в мрака. През дупките в стъпалата виждаше краката на Ник.
- Хайде! – просъска Елис, но Ник не помръдна. – Давай, Ник! – подкани го Елис, докато се спускаше.
Усети движение по въжето. Нещо вибрираше. По металната стълба слизаха тежки стъпки.
- Ник! – извика той, но приятелят му сякаш се бе вцепенил.
Стоеше обърнат към мястото, откъдето се задаваха приближаващите се стъпки.
Елис се спусна още малко по-надолу по въжето.
- Ник!
Млъкна, защото различи грамаден силует. Около главата му витаеше червено сияние.
Сърцето на Елис замря. Огромно черно същество с червени очи, точно като в онази легенда за извънземното на Скалистия остров. Задъха се.
Стъпките продължаваха да напредват.
Туп
Туп
Туп
Писък раздра неочаквано тишината и Елис едва не се изпусна в гащите. Сърцето му пак започна да бие.
Крещеше Ник. Крещеше с все сила от ужас.
Спря чак когато въздухът в дробовете му свърши.
Гласът му стихна. Разнесе се злокобно хрущене.
Елис видя как стъпалата на Ник се отделят от стъпалото и увисват, сякаш чудовището го е вдигнало във въздуха.
Нещо мокро и топло прокапа през процепите в стъпалата, улучи лицето на Елис и той замига.
Кръв.
Кръвта на Ник.
Елис отвори очи и видя как тялото на Ник прелетя на сантиметри от него и след секунда се удари глухо в земята.
Елис погледна нагоре.
Съществото се взираше в него през дупка в стъпалата. На мястото, където трябваше да са очите, светеха две големи червени топки.
Страх парализира Елис.
Съществото посегна към куката и видимо без никакво усилие откачи въжето. Вперило в Елис червените си очи, го задържа във въздуха няколко секунди.
После пусна въжето.
Елис полетя надолу.
Приземи се тежко. Гърдите му се стовариха върху камъни. Ударът му изкара въздуха и той чу как ребрата му изпукаха. Поне не падна върху натрошено стъкло.
Ник лежеше на метър-два от него. Елис излази до него и си включи челника. Още преди да е докоснал отпуснатото тяло, разбра, че приятелят му е мъртъв.
Лицето на Ник беше тебеширенобяло, очите – изскочили от орбитите, а езикът му висеше прехапан между конвулсивно стиснатите челюсти. Кръв покриваше брадичката му.
Стомахът на Елис се обърна, но сега нямаше време да повръща.
Не и ако искаше да оцелее.
Чуваше стъпките горе. Чудовището се тътреше към наклонената рампа, за да слезе в халето, да излезе, да намери Елис и да довърши започнатото.
Елис се изправи и застави краката си да се движат. Глезените го боляха, но за негово учудване го удържаха.
По-тежко беше положението с гръдния кош. При всяко вдишване остра болка прорязваше дробовете му. Сърцето му обаче биеше лудешки и изпомпваше адреналин до всяка част от тялото му. Това му помагаше да се мобилизира.
Втурна се към оградата. Лъчът от челника му пронизваше мрака. Вратата на халето се отвори. По чакъла захрущяха стъпки.
Елис не се обърна. Тичаше с все сили към храсталака. Застана на четири крака и залази към дупката под оградата. Бодливи клони драскаха лицето му, жулеха коленете и лактите му.
Откри дупката. Притиснал корем о земята, започна да се провира под оградата.
Зад гърба си чуваше чупене на клони и глухо животинско ръмжене. Елис се придвижваше напред колкото можеше по-бързо.
Почти успя да премине, но в последния момент телената мрежа се закачи за панталона му. Той се претърколи по гръб, сграбчи с две ръце крачола и задърпа ожесточено. Телта беше пробила плата и се бе врязала в кожата.
Ръмженето приближаваше. В тъмното израсна великански силует със светещи червени очи.
Сърцето на Елис биеше до пръсване. Направи последен опит да освободи крака си. С телта изтръгна и парче месо. Почти не усети болка. Важното беше, че премина, а чудовището остана от другата страна на оградата.
Претърколи се по корем и се опита да се изправи.
Единият му крак стъпи здраво. Тъкмо понечи да хукне, някой сграбчи глезена му и го събори с такава сила, че челникът му изхвръкна от главата и падна на земята.
В опит да се задържи Елис зарови отчаяно пръсти в меката пръст и зарита със свободния си крак.
Закрещя пронизително.
Напразно.
Чудовището го издърпа под оградата.
Далече от светлината на челника.
Обратно в мрака.
- Това пък какво беше?
Нещо остърга зловещо дъното на лодката. Внезапният звук стресна Елис, той загреба панически с веслата и разплиска водата.
Вече половин час с Ник плаваха сред непрогледна тъмнина.
- По дяволите! Да не би нещо да проби лодката? – задъхано издума Елис, след като успя да я изтласка няколко метра по-назад в черната вода. От устата му се виеха облачета пара, а студеният нощен въздух ги поглъщаше.
- Глупости – отвърна Ник, който седеше отпред. – Такова корито не потъва току-така.
Вдигна бинокъла и впери поглед в мрака.
Елис обаче не остана доволен от отговора.
- Казвах ти аз да си вземем спасителни жилетки – сопна се той. – Посред зима е, водата е лед студена. Ако нещо се случи с лодката, нямаме шанс да доплуваме обратно.
И посочи зад рамото си. В далечината, на притъмнелия бряг, лампата на скаутската хижа, откъдето отмъкнаха лодката, още мъждукаше. Една от малкото светли точки по гористите склонове около езерото.
- Да се връщаме, а? Да дойдем пак през деня.
Елис тъкмо завърши изречението и облачната покривка се разкъса. Изгря пълна луна, озари езерото и черната вода заприлича на втечнено стъкло.
- Виж! – възбудено посочи Ник. – Скоро пристигаме. Ей там са надшахтовата кула и обсерваторията!
Сочеше острова малко по-нататък. Мъгла забулваше брега, но под слабата лунна светлина над върховете на дърветата се очертаваше кула с куполообразен покрив.
Елис потрепери. Навярно заради студа и влажния въздух, но не беше съвсем сигурен. Още откакто изтласкаха лодката от пристана до скаутската хижа, го преследваше смътно безпокойство.
Погледна крадешком към брега, откъдето бяха потеглили.
Бяха се отдалечили много, дори твърде много.
Елис повдигна шапката си и избърса челото си с ръкава на якето. И той, и Ник бяха облечени в черно, носеха ръкавици, туристически обувки и камуфлажни шапки – униформата на любителите на урбекс туризма*<*Урбекс туризъм – от англ. urbex, съкратено от urban exploration – ʼизследване на градската средаʼ - изследване на затворени за посетители, изоставени или труднодостъпни сгради или промишлени зони. – Бел. прев.>.
Ник свали бинокъла и си погледна часовника.
- Наближава полунощ. Дръж вляво и греби успоредно на острова, а аз ще гледам за подводни камъни – каза той. – Кеят трябва да се намира от южната страна.
Елис раздвижи неохотно веслата. Скърцането на ключовете се смесваше с плисъка на водата.
С приближаването към острова от мъглата изплуваха все повече подробности.
Върху бодлив килим от остри камъни, вдаден навътре в езерото, растяха смърчове джуджета. Едри скали – същински страховити хищни зъби – стърчаха само на метри от пластмасовия корпус на лодката.
Елис гребеше внимателно. Откъсваше очи от каменните блокове само колкото да хвърли поглед към лампата до скаутската хижа.
Ник усети, че се налага да разведри атмосферата.
- Според теб дали онези двамата хаховци, дето ни дадоха картата, гледат порно с извънземни? – подхвърли той през рамо. – А може би дори правят секс, преоблечени като зелени човечета.
Елис не успя да сдържи усмивката си.
- Възможно е – отвърна. – Още недоумявам как успя да ги склониш да ни помогнат.
- О, много просто – засмя се Ник. – Убедих ги, че и аз вярвам в цялата тази история с НЛО-Гунар, с летящата чиния и съществото от Космоса. И им подарих книгата на Мартин Хил, а вътре написах посвещение: „The truth is out there“*<* The truth is out there (англ.) – Истината е някъде там. Знаков цитат от американския научнофантастичен сериал „Досиетата Х“. – Бел. прев.>. От възторг едва не напълниха гащите.
Елис се засмя. Настроението се поразведри.
- Ето го кея – посочи Ник.
От мъглата изплува напукан циментов пристан. В далечината висеше накриво очукана табела. Благодарение на лунната светлина прочетоха „Опасност от срутване. Не преминавай!“.
- Значи сме на правилното място – отсече Ник.
Привързаха лодката към ръждясала стълба, нарамиха раниците и стъпиха на кея.
В южната част на острова, забулена в мрак, растяха предимно гори. Елис се обърна към континента. На дълъг, тесен полуостров се издигаше внушителна сграда с приглушено осветена фасада. Приличаше на замък.
- Според теб на какво разстояние от тук е имението „Звезда“? – попита Елис.
- Към пет-шестстотин метра – отвърна Ник. – Много по-близо от скаутската хижа. Но не се безпокой. Семейство Ирвинг едва ли гледат към Скалистия остров. Заети са да търсят летящи чинии – той посочи нощното небе, обърна се и тръгна към сушата.
Няколко секунди Елис постоя неподвижно. Пак потрепери. Побиха го тръпки. Тревогата му отказваше да се уталожи.
В края на кея спряха пред схлупена къщурка без врата. Ник разгъна начертана на ръка карта и на оскъдната светлина се опита да се ориентира в мъглата.
- Насам! – посочи той и тръгна към гората. – Ето го стария път към рудника.
Между смърчовете минаваше почти обрасъл коларски път. Елис и Ник си включиха челниците едва след като се отдалечиха на достатъчно разстояние от водата.
В гората мъглата се сгъсти. Светлината от челниците придоби млечнобял оттенък.
Мъх и папрат покриваха земята. На места лежаха повалени от бури дървета, другаде зееха ями. Навсякъде стърчаха камъни – както и във водата.
- Ама че злокобно – промърмори под нос Елис, всъщност без да знае защо.
По принцип не се страхуваше от тъмнината, но от този остров и от тази гора го побиваха тръпки.
Ник изглеждаше напълно невъзмутим. Спря и освети голям скален блок покрай пътя. Дребнозърнестата структура на камъка блестеше слабо.
- Риолит – доволно установи той и го потупа. – На Скалистия остров се намира едно от малкото находища на риолит в Скандинавия. Погледни! – Ник посочи издълбан в камъка надпис. – „ДНЛЙ 2009“ – прочете той. – Дружеството на НЛО любителите в Йоинге – разшифрова съкращението Ник. – И името им е смахнато. Е, сега поне знаем, че са ни казали истината.
Ник извади мултифункционален инструмент и избра остра отвертка. Издяла надпис в скалата: „УРБКС 2019“.
- Ето. За доказателство, че сме стигнали до тук.
Продължиха по коларския път. Гората ставаше все по-гъста и често-често им се налагаше да отместват клони, за да си проправят път.
На едно място пътят пропадаше почти с метър.
- Целият остров е като швейцарско сирене. Галериите в рудника са пълни с вода и има риск да се срутят всеки момент – обясни Ник. – И да се удавим, както се е случило с клетниците през 1965-а.
Той се засмя, но на Елис перспективата не му се струваше толкова забавна. Мисълта за черната вода под краката му го плашеше.
След няколкостотин метра в периферията на лъчите от челниците им се появи нещо голямо. Висока стоманена порта, осеяна с кафяви петна. От решетките, подобно на огромни паяжини, висяха валма сив мъх. Върху метална арка над портата с ръждясали букви пишеше „РУДНИК „БОЛИД“.
По-надолу, от двете страни на тежката верига, с която беше заключена портата, висяха две табели. Едната гласеше същото като табелата, която видяха долу на пристана.
„Опасност от свлачище. Не преминавай!“
Другата табела съдържаше само една-едничка дума.
„ОПАСНОСТ!“
Ник вече опипваше веригата.
- Няма как да я строшим – установи той. – Единственият начин е да се покатерим и да се прехвърлим през портата, но има риск да пипнем тетанус. Какво ще кажеш?
Освети нагоре с челника. Портата и оградата от двете ѝ страни бяха високи към четири метра, а горе – увенчани с намотки ръждясала бодлива тел, надвиснали навътре.
- Добре че двете НЛО ни светнаха за задния вход.
Ник погледна картата и тръгна наляво покрай оградата. Елис продължаваше да се взира в портата. Беше минавал край десетки предупредителни табели и никога не им беше обръщал внимание. Тази обаче го разтревожи.
Ръждата, шрифтът, избелелият жълт цвят. Краткото послание „Опасност!“.
Неволно преглътна.
- Какво чакаш, по дяволите? – прошепна през рамо Ник. – Идвай!
Елис откъсна неохотно очи от табелата и го последва.
След малко Ник спря до внушителен храст, промушил се през дупките на оградата. Погледна картата, приклекна и се навря сред клоните.
- Ето я! – Наведе няколко клона. Под оградата се показа дупка.
Не беше голяма и се наложи най-напред да проврат раниците си, а после да пропълзят и самите те.
- По дяволите – изпъхтя Ник, след като се измъкнаха от храсталака от другата страна на оградата и изтупаха полепналата по панталоните им пръст и шума.
- Изумен съм как онези двама дебелаци са успели да се промушат оттук. Но все пак са били тук преди десет години. Навярно тогава са били по-подвижни.
Прекалено зает да осветява наоколо, неспокойно движейки челника си, Елис не го слушаше. Въпреки вълнението безпокойството продължаваше да го гложди. От другата страна на оградата попаднаха на друг вид растителност. Боровете отстъпиха пред саморасли брези с проблясващи призрачнобели стволове. В мъглата зад тях се мержелееха големите угнетителни сенки на промишлени постройки.
- Най-после – отбеляза възбудено Ник. – Готов ли си да се върнеш в 1965-а година?
Елис мълчеше. С приближаването към сградите ланшната трева все повече отстъпваше пред голи участъци бетон и натрошен камънак. Стигнаха до площадка между две мрачни сгради.
Дясната беше двойно по-голяма. Гофрирана ламарина покриваше двускатния покрив и стените. Високо горе, в подножието на покрива, се нижеше редица хоризонтални прозорци.
Ник ги освети с челника.
- Виждаш ли, прозорците са здрави. Няма и драсканици.
Елис възприе новината като добра, защото означаваше, че от много години тук не е стъпвал човешки крак. И въпреки това се затрудняваше да прояви подобаващ ентусиазъм. Намираха се на безлюден остров, разположен насред леденостудено тъмно езеро, и никой не бе осведомен къде са. Освен това под целия остров минаваха наводнени подземни галерии, които можеха да пропаднат всеки момент.
Елис си погледна телефона. Самотната чертичка на индикатора за обхват определено не му вдъхна оптимизъм.
- Мижав обхват, а? – обади се Ник. – Според двете НЛО откачалки причината са извънземните – смущавали сигнала. Докато ми го обясняваха, очите им блестяха. Аз обаче питах мой приятел, служител в един телеком, и той ми обясни, че езерото представлява дълбок кратер, затова мобилният сигнал се губи. Толкова по въпроса за „Досиетата Х“.
Ник тръгна покрай промишлената сграда. Елис си прибра телефона и го последва. Луната се показа отново и от мъглата и мрака изплува внушителна, притъмняла петдесетметрова стоманобетонна кула.
- Надшахтовата кула – поясни Ник, докато осветяваше с челника си зловещата конструкция. – Извозвали вагонетките от рудника до горе. А на върха…
Върху плоския покрив на кулата, до барабаните за навиване на подемните въжета, различиха тъмния купол, който бяха видели от водата.
- Обсерваторията на Бернард Ирвинг – промърмори Елис.
Най-после го обзе въодушевление и надви безпокойството.
- Именно – усмихна се Ник. – На това място е кацнало грамадното създание с червените очи.
Приближиха се още. Под краката им се разнесе хрущене. Елис освети земята и установи, че камъните са примесени с парчета черно стъкло.
Ник застана под надшахтовата кула и я огледа по-внимателно.
- Изглежда непоклатима – изкоментира той, докато осветяваше шестте стоманобетонни подпорни колони, които я крепяха. – Още сто години няма да мръдне.
Спря до участък, обрасъл с мъх.
- А тук е шахтата. Входът към земните недра.
- Мхм – промърмори Елис.
Търсеше начин да се качат на кулата. Първата площадка се намираше на височина седем-осем метра. От лявата страна на кулата се изкачваше метална стълба, но частта от земята до първата площадка липсваше.
- Някой я е отрязал – констатира Елис. – Точно както твърдяха онези НЛО хаховци.
- Какъв късмет, че една отрязана стълба няма да ни спре. – Ник потупа раницата на Елис. – Но преди да извадим въжето, имам друга идея. Виж!
Посочи лъча от челника. От междинната площадка нa кулата към капандура с дървен капак в промишлената сграда се спускаше наклонена рампа.
- Навярно, след като с подемната машина са извозвали вагонетките с рудата, по рампата са ги спускали в склада. Вътре сигурно има каменотрошачка и стълба, която – за разлика от външната – не е отрязана. Струва ми се много по-лесно, отколкото да висим от проклетото въже. Ти какво ще кажеш?
Елис се съгласи. Тежеше с петнайсет килограма повече от Ник и предпочиташе да не се катери.
Вратата на промишлената сграда се оказа заключена. Елис разтърси дръжката и рамката изскърца обещаващо. Двамата се спогледаха.
Ник си свали раницата и извади железен лост. И двамата знаеха, че това е в нарушение на правилата. Урбекс туристите не влизат с взлом. Но сега случаят беше особен. Така възможност се удава веднъж в живота.
Ник наблегна лоста. Вратата поддаде почти мигновено. Отхвръкна с трясък.
Озоваха се в голямо тъмно хале. Миришеше на каменен прах, на машинно масло и на гълъбови курешки.
Голяма трошачка в средата на помещението стигаше почти до тавана. До нея тясно стълбище се спускаше до затворена врата. При обичайни обстоятелства Нил и Елис биха започнали от там. Щяха да се спуснат възможно по-надолу и от там да се изкачват нагоре.
Тази нощ обаче стандартните правила не важаха.
Насочиха челниците към тавана. Горе, подпряна върху дървени стълбове, видяха рампата, по която можеха да се изкачат до надшахтовата кула.
- Бинго! – Ник освети дървена стълба под вратата.
Сепна ги внезапен звук. От върха на стълбата литна нещо живо, запляска с криле през халето и се изгуби в мрака.
- Гълъб – въздъхна с облекчение Елис. – Изкара ми акъла.
- Днес се стряскаш от няма нищо – ухили се Ник. – Да не те е шубе от извънземни със светещи очи?
- Майната ти – отвърна Елис.
Ник тръгна пръв по скърцащата стълба.
Капакът горе пред капандурата се отвори лесно. Наклонената рампа към надшахтовата кула всъщност представляваше около петметров теснолинеен релсов път. Железни траверси свързваха напречно двете релси и цялата конструкция наподобяваше примитивна стълба.
Ник стъпи върху първата траверса, за да изпробва здравината ѝ. После се наведе напред, хвана се за релсите и започна да се изкачва. Елис наблюдаваше със завист пъргавите му движения.
- Фасулска работа! – установи Ник, след като стигна до надшахтовата кула. – Сега е твой ред!
Елис се опита да подражава на техниката на Ник. Стараеше се да не гледа надолу. Не се боеше от височини, но определено не му беше приятно да се катери по шейсетгодишна конструкция, при това без да знае от какво разстояние рискува да падне. И то при положение че земята под него е осеяна с ръбести камъни и парчета стъкло. Тъкмо се добра до кулата и звук като от плющене на камшик отекна в тишината. Сърцето на Елис прескочи.
Той избърса потта, избила под шапката му въпреки студа. Намираха се на втората, междинна, площадка на надшахтовата кула. Точно както се очакваше, релсовият път продължаваше до голям отвор в площадката, предназначен да пропуска извозените от рудника пълни вагонетки.
Ник заобиколи отвора и отиде до външната стълба. Елис го последва. Намираха се на немалка височина, поне на десет метра от земята.
Над тях стълбата се изкачваше към покрива. Металните стъпала вибрираха под пъргавите стъпки на Ник. Елис забърза след него.
Изкачиха се и застанаха на покрива. Отдясно висеше ръждясал барабан за навиване на подемното въже, отляво се извисяваше мрачният купол.
- Обсерваторията на Бернард – с едва ли не тържествен тон оповести Ник.
- Не е трудно човек да се досети защо я е построил тук, горе – Елис посочи върховете на дърветата. – От тук се вижда цялото езеро.
Намираха се над пелената от мъгла, разстилаща се над черната вода. Високи и стръмни гористи склонове опасваха езерото.
- Все едно се намираме във фуния. Я погледни нагоре. Леле!
През процепите в облачната покривка надничаше луната. Показваха се и късчета звездно небе. Небесните тела изглеждаха по-ясни, по-ярки.
- Стените на кратера засенчват светлината – обясни Ник. – Дори имението „Звезда“ не се вижда добре.
Елис се обърна и проследи погледа му. Имението на отсрещния бряг се очертаваше в мрака, но външното осветление беше прекалено слабо за сграда с такива размери. Елис пак погледна обсерваторията.
- Какво проклето място.
- Нали ти казах, че ще си струва – Ник го тупна по гърба. – Ела да разгледаме вътре.
Долната част на обсерваторията беше от бетон, а куполът – облицован с олющена, ръждясала ламарина.
Влизаше се през наглед съвсем обикновена врата.
Ник заби железния лост между рамката и вратата, възможно най-близо до ключалката. Вратата изпука, но не поддаде. Ник опря крака си о стената и натисна пак, но със същия резултат.
- Дай да опитам аз – обади се Елис.
Опря крак в стената по същия начин като Ник и наблегна върху лоста с цялата си тежест. Вратата отхвръкна с глух трясък и Елис падна назад.
Когато се изправи на крака, Ник вече беше влязъл в обсерваторията.
- Майчице! – извика той отвътре. – Ела да видиш!
Отвътре куполът беше облицован с боядисано в черно дърво. Платформа върху пода издаваше, че някога там е стоял телескоп.
Но друго бе привлякло вниманието на Ник. Рафтове, отрупани с най-различни чудесии, опасваха вътрешността на купола. Имаше книги, пожълтели списания, чаши за кафе, стъклени съдове с мътно съдържание.
На няколко рафта се мъдреха значително по-зловещи експонати: множество наредени една до друга различни по големина пластмасови глави. Глави на детски кукли, на екшън герои, на пластмасови манекени. Очните им кухини зееха празни. Сякаш се взираха невиждащо в тъмното помещение. По тила на Елис полазиха тръпки.
- Погледни!
Ник освети тавана.
Едва сега Елис забеляза какво е накачено горе.
Сини, кафяви, големи, малки.
От хартия, от пластмаса, от стъкло. Изрязани от вестници и списания, издълбани от играчки и глави на кукли.
Потръпна от ужас.
От тавана го гледаха очи.
Стотици очи.
- Каква е тази психария? – промълви Ник.
Елис не отговори. В душата му се надигна ново чувство. Засилваше се с всяко вдишване, а очите, които сякаш го наблюдаваха отгоре, подхранваха усещането още повече.
- Виж.
Ник освети зелена фигурка на извънземно със стърчащи антенки, изработени от перца. Чукна я с пръст и антенките се разлюляха.
- Дали да не я занесем на двамата хаховци в знак на благодарност за помощта им?
- Не я пипай – предупреди го Елис.
- Защо? – изсмя се Ник.
Елис не разполагаше с убедителен отговор. Чувството продължаваше да се усилва.
Ник извади от раницата си фотоапарата и започна да снима, щракайки в бърза последователност.
Светлината от ярката светкавица шареше по купола. Стъклото, металът и пластмасата я отразяваха. Както и очите на тавана.
Блясък.
Мрак.
Блясък.
Мрак.
Очите на тавана сякаш примигваха.
Движеха се.
Наблюдаваха ги.
Кръвта в жилите на Елис се смрази.
Внезапно растящото чувство доби силата на убеденост.
Това място не беше изоставено. Не беше запустяла развалина.
Мястото си имаше собственик. Някой, който беше събирал реликви и ги бе подредил грижливо. Беше си съградил малко светилище под купола, светилище, чието значение Елис не проумяваше. Но в едно беше сигурен.
Точно сега, на това място, той и Ник не бяха урбекс туристи.
А нежелани нашественици.
Елис пак се сети за надписа на онази табела.
„ОПАСНОСТ!“
После и за непристъпната ограда, увенчана с бодлива тел, наклонена навътре.
Навярно беше предназначена не само да не допуска външни лица, но и да пречи на желаещите да избягат.
- Да си вървим – промърмори Елис.
- Не и преди да съм приключил със снимките.
Ник продължи да щрака. Движеше се много отривисто и по невнимание бутна един от тъмните стъклени съдове, той падна и се строши с трясък.
По пода плисна съдържанието му – течност с остър мирис на алкохол. В нея плуваха бели топчета.
Изплашен, Елис се отдръпна назад.
По пода се търкаляха очи с различна големина.
Но не от кукли или от играчки. А от някога живи същества.
Елис и Ник застинаха, насочили челниците си към пода.
- Какво, по… Според теб това очи на животни ли са? – попита Ник.
Въодушевлението в гласа му бе отстъпило пред нещо друго. Колебание, страх.
- Да се махаме оттук – настоя Елис. – Незабавно!
Този път Ник го послуша.
Навън облаците забулваха почти изцяло нощното небе и лунната светлина отслабваше все повече. Двамата хукнаха към стълбата.
На половината път чуха познат звук от мрака.
От долу, от промишленото хале, отекна пърхане на криле.
- Гълъбите – съобрази Ник. – Някой ги е подплашил!
Забързаха към ръба на надшахтовата кула. Оттам се виждаше през отворената капандура.
Долу в халето светеше червена светлина. Движеше се бързо към тях. Внезапно изчезна. После се чу скърцането на дървената стълба към рампата.
- Някой идва – прошепна Ник.
Угасиха челниците и се втурнаха към металната стълба.
- Въжето! – сети се Елис. – С него ще се спуснем по липсващия участък!
Без да чака отговор, хукна надолу по стъпалата. В движение си свали раницата, извади въже и алпинистка кука.
Лунната светлина помръкна напълно и стълбата потъна в мрак. Елис едва не пропусна последното стъпало. В последния момент сграбчи перилата и се задържа; замалко да полети право в празното пространство.
Ник го настигна. Елис му направи знак да пази тишина.
Звънтенето на метал се чуваше ясно. Между сградите отекваха плясъци като с камшик. Някой се качваше по наклонената рампа. Някой много по-едър и по-тежък от момчетата.
- Побързай – подкани го Ник.
С дружни усилия закрепиха куката за перилата и хвърлиха раниците долу. Елис сграбчи въжето с две ръце, отдели крака от последното стъпало и се спусна в мрака. През дупките в стъпалата виждаше краката на Ник.
- Хайде! – просъска Елис, но Ник не помръдна. – Давай, Ник! – подкани го Елис, докато се спускаше.
Усети движение по въжето. Нещо вибрираше. По металната стълба слизаха тежки стъпки.
- Ник! – извика той, но приятелят му сякаш се бе вцепенил.
Стоеше обърнат към мястото, откъдето се задаваха приближаващите се стъпки.
Елис се спусна още малко по-надолу по въжето.
- Ник!
Млъкна, защото различи грамаден силует. Около главата му витаеше червено сияние.
Сърцето на Елис замря. Огромно черно същество с червени очи, точно като в онази легенда за извънземното на Скалистия остров. Задъха се.
Стъпките продължаваха да напредват.
Туп
Туп
Туп
Писък раздра неочаквано тишината и Елис едва не се изпусна в гащите. Сърцето му пак започна да бие.
Крещеше Ник. Крещеше с все сила от ужас.
Спря чак когато въздухът в дробовете му свърши.
Гласът му стихна. Разнесе се злокобно хрущене.
Елис видя как стъпалата на Ник се отделят от стъпалото и увисват, сякаш чудовището го е вдигнало във въздуха.
Нещо мокро и топло прокапа през процепите в стъпалата, улучи лицето на Елис и той замига.
Кръв.
Кръвта на Ник.
Елис отвори очи и видя как тялото на Ник прелетя на сантиметри от него и след секунда се удари глухо в земята.
Елис погледна нагоре.
Съществото се взираше в него през дупка в стъпалата. На мястото, където трябваше да са очите, светеха две големи червени топки.
Страх парализира Елис.
Съществото посегна към куката и видимо без никакво усилие откачи въжето. Вперило в Елис червените си очи, го задържа във въздуха няколко секунди.
После пусна въжето.
Елис полетя надолу.
Приземи се тежко. Гърдите му се стовариха върху камъни. Ударът му изкара въздуха и той чу как ребрата му изпукаха. Поне не падна върху натрошено стъкло.
Ник лежеше на метър-два от него. Елис излази до него и си включи челника. Още преди да е докоснал отпуснатото тяло, разбра, че приятелят му е мъртъв.
Лицето на Ник беше тебеширенобяло, очите – изскочили от орбитите, а езикът му висеше прехапан между конвулсивно стиснатите челюсти. Кръв покриваше брадичката му.
Стомахът на Елис се обърна, но сега нямаше време да повръща.
Не и ако искаше да оцелее.
Чуваше стъпките горе. Чудовището се тътреше към наклонената рампа, за да слезе в халето, да излезе, да намери Елис и да довърши започнатото.
Елис се изправи и застави краката си да се движат. Глезените го боляха, но за негово учудване го удържаха.
По-тежко беше положението с гръдния кош. При всяко вдишване остра болка прорязваше дробовете му. Сърцето му обаче биеше лудешки и изпомпваше адреналин до всяка част от тялото му. Това му помагаше да се мобилизира.
Втурна се към оградата. Лъчът от челника му пронизваше мрака. Вратата на халето се отвори. По чакъла захрущяха стъпки.
Елис не се обърна. Тичаше с все сили към храсталака. Застана на четири крака и залази към дупката под оградата. Бодливи клони драскаха лицето му, жулеха коленете и лактите му.
Откри дупката. Притиснал корем о земята, започна да се провира под оградата.
Зад гърба си чуваше чупене на клони и глухо животинско ръмжене. Елис се придвижваше напред колкото можеше по-бързо.
Почти успя да премине, но в последния момент телената мрежа се закачи за панталона му. Той се претърколи по гръб, сграбчи с две ръце крачола и задърпа ожесточено. Телта беше пробила плата и се бе врязала в кожата.
Ръмженето приближаваше. В тъмното израсна великански силует със светещи червени очи.
Сърцето на Елис биеше до пръсване. Направи последен опит да освободи крака си. С телта изтръгна и парче месо. Почти не усети болка. Важното беше, че премина, а чудовището остана от другата страна на оградата.
Претърколи се по корем и се опита да се изправи.
Единият му крак стъпи здраво. Тъкмо понечи да хукне, някой сграбчи глезена му и го събори с такава сила, че челникът му изхвръкна от главата и падна на земята.
В опит да се задържи Елис зарови отчаяно пръсти в меката пръст и зарита със свободния си крак.
Закрещя пронизително.
Напразно.
Чудовището го издърпа под оградата.
Далече от светлината на челника.
Обратно в мрака.
Няма коментари:
Публикуване на коментар