Коледа в Париж

Ирен Немировски

Б.р. - откъс от разказа „Коледа“ в превод на Гриша Атанасов, поместен в сборника „Класически коледни истории 2“ на издателство „Ера“. Ирен Немировски(1903 – 1942) е френска писателка от украинско-еврейски произход, убита в концлагера Аушвиц.

Докато заглавието на филма и списъкът с актьори изтичат по екрана, виждаме първо като фон, а след това като детайлни фотографии, всички най-обичайни и прости образи, които съпътстват представата за коледните празници.

Най-напред, тежък, заслепяващ сняг, който пада бавно от небето. После преминава в дъжд и загръща парижка улица с фина зимна мъгла.

Венци от джел и имел се превръщат в мъртви листа и ги отмива водата, която се стича по паважа.

Голям пън се разхвърчава на искри и преминава в изображение на печка.

Снежен пейзаж, идилична сцена, се превръща в малка уличка в Монмартър, а детски песни постепенно зазвучават носово, неприятно.

Навсякъде светят ярко табели на заведения. Коледа. Бъдни вечер. Трапези, празненства... Песните зазвучават по-ясно, разпознаваме думи като:

„Детство... Невинност... Зората на света... Зората на любовта... Най-красивите дни...“

(Последвано от:)

„И изведнъж детски глас, един от онези чисти и леки гласове, които сякаш се издигат направо към небето, запява старата песничка:

„Роди се Божието Дете...“

Детство

Невинност...

Зората на света...

Зората на любовта

Най-прекрасните дни...

Придружени от пронизителната музика на латерна.

Музиката спира, неясните образи изчезват и филмът започва.

В голяма тъмна всекидневна двама мъже внасят коледно дърво, все още без украса, клоните му се влачат по пода. Избърсват си челата. Влиза слуга с монета в ръка. 

– Ето ви бакшиша.

Двамата мъже се мръщят: 

Само толкова ли? Е, наистина... 

Слугата повдига рамене: 

– Нашият господар е доста стиснат...

Мъжете си тръгват с мърморене. На белите стени, пред вратата на стаята за прислугата, някой е написал: „Стъпалата са високи, а бакшишите са ниски...“ Единият мъж подсвирква подигравателно, докато слизат по стълбата.

Слугата поглежда елхата, безразлично я подритва, за да я намести, и излиза от стаята.

В коридора две добре облечени деца, следвани от бавачка, се втурват от стаята си.

– Това коледната елха ли е? Красива ли е? – питат те развълнувано.

– Много е красива, мадмоазел Кристиан, Детенцето Исус току-що я донесе – отговаря слугата, като с усилие придава на киселото си лице мил израз.

– Кристиан, Жано, елате – казва строго бавачката. – Какво правите?

Зърваме за миг високото голо дърво в тъмната всекидневна. Зад прозореца вали зимният дъжд, примесен със сняг, осветен от уличния фенер. После се чува бученето на улицата. 

Картини от Париж в навечерието на Коледа. Купища елхи, овързани на снопове на кея. Ярко осветени реклами на универсалните магазини, витрините на „Потен“, Потел“ и „Шабо“, претъпкани с пуйки и стриди. Пирамиди от бутилки шампанско в „Ше Никола“. Профучаващи коли и автобуси, магазини за бонбони, за цветя, суетящи се трескаво продавачки.

– Две кила захаросани кестени... кошница с орхидеи…

Глъчката на разговори, свирещ грамофон. После улицата. Замаяни деца, влачени от изтощените си родители, едни усмихнати и щастливи, други раздразнени, уморени. Сериозен баща с брадичка, стиснал за ухото кльощаво момченце, се възмущава:

– Купих му кола за деветнайсет франка и деветдесет и пет. А сега малкият господинчо иска и гараж, в който да я паркира... Алчността и неблагодарността са два ужасни порока, момчето ми… На твоята възраст… 

Гласът му заглъхва сред шума на тълпата. Други деца подскачат любопитно около увитите пакети, които родителите им носят под мишница. Чуваме тяхното радостно чуруликане:

– Мамо, какво ще ми донесе Дядо Коледа? Кажи ми!

– Дядо Коледа не съществува, нали знаеш – казва едно момиченце на друго, – също като щъркела, всъщност е татко...

Влюбени се прегръщат и целуват, докато минават.

След това виждаме, отново много бързо, много стремително, рафтовете в магазините, пълни с играчки, коледни елхи, украсени, блестящи, люлеещи се, въртящи се. Шумът най-накрая затихва. Продавачите бързат да спуснат железни ролетки пред витрините. Тътенът на Париж става все по-слаб, далечен, и накрая заглъхва. В детска стая пред малка ниска маса Кристиан и Жано рисуват с цветни моливи коледни елхи. Те си тананикат: „Три ангела дойдоха тази нощ, да ми донесат прекрасни неща...“, мелодия, която постепенно става съзвучна с думите на Шевалие, долитащи от грамофона в съседната стая. Там Мари-Лор и Клодин, двете им по-големи сестри, на двайсет и две и двайсет години, се обличат, за да отидат на бал. Роклите и финото им бельо са разпръснати по леглото, сред хаоса в спалнята на млади жени. Мари-Лор се гримира пред огледалото. Клодин, все още по халат, стои пред прозореца, съзерцава дъжда замислена.

– Клодин! – извиква Мари-Лор – Клодин! Ей! На теб говоря! Защо гледаш така?

Клодин се сепва. 

– Какво?

– От известно време витаеш в облаците... Проблеми в любовния живот? С твоя Рамон ли? ... Стига, не се разстройвай толкова. Мъжете – те идват, отиват си... нямат никакво значение... Ще се обличаш ли най-накрая? Вече е почти девет...

Виждаме отново децата, полузаспали на столчетата си. Младите жени си обуват балните обувки, помагат си една на друга да си сложат перлите.

Бавачката чука на врата, зад която се чуват остри гласове. Мосю и мадам се обличат и се карат. Той е плешив, нисък и грозен. В лошо настроение, мърмори: 

– Работиш като роб, само за да богатеят неблагодарниците... това ми е съдбата... Какъв глупав обичай да излизаш да празнуваш Бъдни вечер, да се тровиш с отвратителни ястия в ресторант, вместо да си стоиш спокойно у дома!

Мадам: тя е напудрена, кокетна, стара и пълна. 

– Ако ме беше послушал, щяхме да отидем за обяд!

Мосю си счупва нокът, докато си слага едно от копчетата за ръкавели, и нетърпеливо тропа с крак по пода. Мадам: 

– О, не, моля те, излез и изпусни парата някъде другаде... Да не съм виновна аз, че е Коледа!

Мосю: 

– Същото е и с коледната елха, и с чаеното парти за децата... Ще струва цяло състояние... На децата не им трябва всичко това, за да се забавляват... Привикваме ги към разточителен лукс!

Мадам (горчиво): 

– Не е защото ми харесва, знаеш, но трябва да отговорим на поканите на хората, които са ни канили, така е възпитано... И освен това, ако предпочиташ всички да разберат, че си на ръба да фалита!

Мосю (ужасен): 

– Шшт, шшт...

Най-накрая чуват, че бавачката чука дискретно на вратата. 

– Кой е там? Влизай...

Бавачката: 

– Стана девет. Децата заспиват. 

– Тогава ги сложи да си легнат. 

– Но... искат да окачат чорапите си пред камината... Чакат от седем часа.

Мадам:

– О, Боже, да. Забравих, доведи ги.

Кристиан и Жано влизат по пижами, понесли чорапите си. Децата целуват родителите си, слагат чорапите над камината и коленичат. 

– Мили малък Исус, моля те, донеси ми истинско магаренце, влакче с релси и малко братче, защото в тази къща има прекалено много момичета.

Междувременно баща му, който с мъка си обува обувките заради голямото си шкембе, го прекъсва: 

– Добре, добре, стига, милият Исус не е много щедър тази година, момчето ми.

Мадам, която отначало се е разчувствала, вече е загубила интерес. 

– Да, по-стегнато – казва на камериерката си, която ѝ затяга корсета, – по-стегнато, така е добре. 

– Но мадам, не може повече. 

– Може! 

После, раздразнена, се поглежда в огледалото: 

– Боже, тази рокля ме прави толкова дебела.

Кадърът избледнява. Зазвучава далечна музика: „Три ангела дойдоха тази нощ...“ От мрака се появява камина, пълна с играчки – миниатюрни тромпети и кукли – които се превръщат в истински тромпети и живи кукли в нощен клуб. Танци, джаз, пияници, пудра... Междувременно Мари-Лор и Клодин и родителите им са в колата, баща им и майка им са на задната седалка, а двете млади жени, облечени в ярки тоалети, бални рокли, украсени с хермелин, седят отпред.

Мосю и мадам продължават да спорят. Мосю: 

– Що за поведение... Младите жени в днешно време дори не се сещат да поканят родителите си на партитата, които устройват! ... Много хубаво, много прилично, няма що!

Мари-Лор (раздразнена): 

– Но, татко, казах ви, че майката и лелята на Надин ще бъдат там; мисля, че и това стига!

Мосю (без да я слуша): 

– Наистина, що за обичай да оставяш млади жени да се прибират сами вкъщи, бог знае по кое време, придружени от всякакви негодници!

Мадам: 

– Е, тогава можеш да отидеш и да ги прибереш сам!

Мари-Лор: 

– Всъщност Едуар Соние от фамилията на Захарната фабрика „Соние“ ще ни върне у дома.

Бащата (внимателен): 

– А, така ли?

Мари-Лор (подигравателно): 

– Виж ти – това изглежда ви успокоява.

Бащата: 

– Той очевидно е подходящ млад мъж.

Мари-Лор: 

– И богат!

Бащата: 

– Знаете какво мисля по въпроса, скъпи мои... За да бъде един брак наистина щастлив, като брака на вашите родители например, трябва да сте сплотени, да се подкрепяте, да се разбирате добре, да се обичате, накратко ... като съвършения съюз, за който ние ви даваме пример още от детството ви. Сега, като се има предвид, че бизнесът върви от зле към по-зле, ако и двете се омъжите сполучливо... 

Мадам: 

– Боже мой, наистина нямаш търпение да се отървеш от тях ... те са още деца ...

Бащата (рязко): 

– Страхуваш се да не станеш баба, а, така ли?

Колата спира.

Мадам, като се опитва да звучи строго, докато шофьорът отваря вратата на колата:

– Забранявам ви да се прибирате по-късно от два часа. Чувате ли ме, момичета?

– Да, мамо.

В антрето Мари-Лор побутва сестра си: 

– Слушай, вземи се в ръце, изглеждаш разстроена.

Клодин (разтревожено): 

– Наистина ли?

Мари-Лор: 

– Но какво... какво не е наред?

Клодин (нервно): 

– Нищо, боже мой, нищо... Бях уморена, но сега съм добре, добре съм...

Последните ѝ думи се губят в общата суматоха. Смях, музика. Бал на дебютантките. Само множество млади мъже и жени, всички много весели. В малка стая встрани две улегнали възрастни жени – приличат на овце в профил – стопанката на къщата и нейната сестра, плетат. Музика в далечината. Една от старите дами въздъхва:

– Ах, колко щастливи са младите... Удоволствие е да ги слушаш! Помниш ли, Луиза?

(Тя въздъхва.)

Клодин влиза в балната зала, тревожно се вглежда за някого сред танцьорите, отговаря на младите хора, които я поздравяват, докато минават, с усмивка, кимване. В същото време една ръка се плъзва около кръста ѝ. 

– Да потанцуваме ли? – прозвучава глас. 

Тя се обръща бързо и разпознава Рамон, красив, елегантен млад мъж.

Те танцуват.

Отново виждаме старите жени. Малко прекалено насилените смехове и дрезгавата джаз музика са ги накарали да се размърдат. Една от тях прошепва, притеснена: 

– Може би... трябва да отидем и да видим...

– Младежите не обичат да ги надзираваме явно, а освен това какво можем да направим? Тъкмо ние, възрастните, с нашите подозрения, насаждаме лоши мисли в главите им.

Другата дама (колебливо):

– Все пак, скъпа моя, ние трябва да ги наглеждаме.

Виждаме балната зала, където двайсетина двойки са се притиснали плътно едни към други и танцуват чувствено танго в полумрака.

Надин, младата домакиня, издокарана много модно, забелязва, че нейната майка и леля ѝ се приближават към тях, и прошепва игриво на всички: 

– Внимание! Ченгетата са тук!

Всички веднага започват да се държат безупречно. Светлините се включват. Джаз бендът засвирва прелестен валс.

Двете възрастни жени се трогват: 

– Толкова са очарователни.

Камерата се завърта и разкрива закътани тъмни ъгли тук-там около ярко осветената бална зала. В един от тях се целува двойка, в друг виждаме само полите на дрехата на млада жена. Тя е седнала, а модната ѝ рокля е вдигната над коленете като разкрива красивите ѝ крака. Докато двете стари жени се приближават, роклята бавно се спуска и чуваме много спокоен, много „девически“ глас, който отговаря: 

– О, да, мадам, много ви благодаря, прекарваме си толкова добре...

При перилата на стълбището двама младежи за застанали съвсем близо до млада жена. Старата дама се приближава, вдига лорнета си и пита ласкаво: 

– Каква игра играете, деца? Зрението ми е толкова слабо, че не мога да разбера.

– Просто невинна забава, мадам.

– О, наистина ли? Не знаех, че още играете такива игри, като мен, когато бях млада... Продължавайте, скъпи мои.

Междувременно Клодин и Рамон танцуват.

– Изглеждаш особено красива тази вечер, Клодин.

– О, Рамон, цяла седмица се опитвам да те видя.

– Ох, много неща ми бяха на главата… Проблеми – отговаря той с едва доловима нотка на студенина в гласа.

– Трябваше да поговорим за нещо важно.

– Така ли? – отговаря той с леко недоверчиво смръщване.

Двете стари жени се появяват и поглеждат Клодин с нежност.

– Вижте малката Клодин... тя е просто очарователна... Особено ми харесва колко добродетелна изглежда... толкова невинна наглед, не мислите ли? Аз бях същата на младини.

– Двамата с Рамон са красива двойка. Ще се омъжи ли за него?

– О, не мисля. Надин ми каза, че той вече има годеница в Буенос Айрес. Разбрала го случайно.

Междувременно двамата млади хора изчезват в съседна стаичка. Отдалеч се чува музика.

Клодин (потайно): 

– Ще имам бебе, Рамон.

Тя стои пред него, много крехка, почти дете в бялата си рокля. Рамон свива нервно устни и казва със запъване: 

– О, небеса... ама че неприятно.

Клодин, с притеснена усмивка: 

– Да... доста.

В балната зала хвърлят серпентини и конфети. Танцьорите образуват дълга верига, която се простира от единия край на залата до другия и минава под декоративна арка, украсена с имел.