Асоциация „Българска книга“: Оставете книжарниците отворени!

Във връзка с обсъждането на новите противоепидемиологични мерки в страната Асоциация "Българска книга" изпрати отворено писмо до г-н Бойко Борисов, Министър-председател на Република България, г-н Костадин Ангелов, Министър на здравеопазването, г-н Боил Банов, Министър на културата и до Националния оперативен щаб, с което апелира книжарниците в страната да останат отворени. Следва пълният текст на писмото.

Всички ние от Асоциация „Българска книга“ с голяма тревога и загриженост следим усложняващата се епидемиологична обстановка. Съзнаваме изключителната трудност на ситуацията и огромната отговорност, с която сте натоварени в този момент. Със сигурност кризата има и ще има още по-тежки последици във всички сектори на обществено-икономическия живот и е необходима активна, целенасочена и мъдра държавна политика за преодоляване на щетите от тази безпрецедентна пандемия.

През последните десетилетия книгите и мерките за насърчаване на четенето не са били поставяни силно във фокуса на държавните политики у нас. Не отричаме, че съществуват успешни европейски и национални програми за подкрепа на българската творческа индустрия, в това число на книжния бранш. Правят се опити да се стимулира четенето чрез образователни програми и инициативи. През юли тази година след дългогодишни усилия на автори и издатели държавата намали ДДС върху книгите – мярка, която отдавна е разпозната от почти всички европейски държави като стратегически важна. Важно е да се осъзнае, че тази мярка е тъкмо такава, а не просто антикризисно действие. В същото време, от години властта не чува аргументите за приемане на стандарти за финансиране на библиотеките, вкл. на училищните библиотеки, за решителна борба с интелектуалното пиратство, за покриване на възнагражденията за отдадени под наем книги, за активна подкрепа на представянето на българската литература в чужбина, за инвестиране в изграждането на преводачи от и на български език.

Продължава...

Класация Книжен ъгъл - най-продавани книги 18 ноември - 24 ноември

1. Жан-Кристиан Птифис. Големите загадки на световната история. Сиела

2. Яна Петкова. А.Б. Вино. Гурме

3. Яна Борисова. Чудна лятна нощ. Книгомания

4. Бохумил Храбал. Моритати и легенди. Колибри

5. Анита Ганери. Приказки за безстрашни момичета. Хермес

 

Продължава...

Коледа с Мануела Инуса в „Магазинчето за прежда и чудеса“

 На всички, които обичат Коледа

Сюзън обожава Коледа! За нея това е най-вълшебното време от годината. И как да е иначе, когато любимата й уличка „Валери Лейн“ се преобразява в място, излязло от приказките. 

 

Магазинчетата са украсени, хората избират подаръци за близките си, а тя и приятелките й се грижат за празничното настроение. В „Раят на преждата“ Сюзън плете ли плете шалове, шапки и ръкавици за тези, които са останали без дом - в „Магазинчето за прежда и чудеса“ (Хермес, превод Мария Спасова).

Тази година обаче самотата в сърцето на Сюзън тежи повече от обикновено. Въпреки че се е зарекла никога вече да не се довери на мъж, тя тайно си пожелава едно-единствено нещо за празника. Но когато съдбата преплита нишката на живота й с тази на Стюарт, тя трябва да загърби миналото си, за да даде шанс на бъдещето.

Мануела Инуса е родена през 1981 г. в Хамбург и още от дете мечтае да стане писателка. Малко преди своя тридесети рожден ден, решава, че моментът е сега или никога. Сред най-популярните й романи са книгите от поредицата за „Валери Лейн“, които омагьосаха сърцата на читателите и завладяха списъка с бестселъри на Spiegel. 

Освен автор на увлекателни романи, Мануела Инуса е и почитателка на пътешествията, трилърите, чая и британската поп музика. Тя все още живее в родния си град със съпруга си и две им деца.

Мануела Инуса за Коледа

Коледа е най-хубавото време на годината. При мен тя винаги събужда спомени за прекрасно детство, за каране на шейна и курабийки, за печени бадеми и детски пунш, за коледни песни и играчки за елха. И за любими хора, които отдавна са си отишли, но живеят в сърцето ми – особено на Коледа. Искам да благодаря на тези хора, които толкова са ми повлияли. Без тях моите спомени щяха да бъдат само наполовина хубави.
Благодаря на моите прекрасни читатели за това, че четат книгите ми и ми изпращат обратна връзка и подаръци, и то не само за Коледа. Пазя всички подаръци от вас – чаши за чай, разделители за книги, пощенски картички – на почетно място.
И сега не ми остава нищо друго освен да пожелая на всички Весела Коледа. Надявам се, че ще я прекарате с любими хора, както прави Сюзън. И се надявам, че под елхата ви има много, много книги за подарък.

Весела Коледа!
Ваша Мануела

Продължава...

Въвлечени в зловещ „Водовъртеж“ от Исландия

Ирса Сигурдардотир продължава хитовата поредица за инспектор Хюлдар и психоложката Фрея 

Исландската кралица на криминалния жанр Ирса Сигурдардотир убедително се завръща на българския книжен пазар с втория случай от изключителната си поредица, която от издателство „Емас“ превеждат у нас. „Водовъртеж“ (превод Ваня Пенева) ни отвежда във времето, непосредствено след събитията в първия роман „ДНК“, като ни потапя в автентично, многопластово разследване и поставя фокуса върху дългогодишните душевни белези, които травмите в детството могат да нанесат. 

 

Читателят отново среща главните герои инспектор Хюлдар и психоложката Фрея насред твърде необичаен случай: в училище в Рейкявик отварят капсула на времето, съдържаща детски мечти за бъдещето... откриват и бележка, предсказваща смъртта на шестима души. Макар и зловеща, кой би я взел насериозно, та нали е написана от дете? Но следват поредица необясними – и абсолютно ужасяващи – събития и у Хюлдар и Фрея вече няма място за съмнение, че списъкът с имена не е единствено плод на невръстното въображение. Ако се окажат прави, очаква ги още по-дълбоко гмурване в тъмнината на човешката природа.  И в миналото, където се крие тайната за едно изчезнало момиче.

 

Ирса умело демонстрира на какво се дължи репутацията ѝ на „една от най-добрите криминални писателки в света“ („Таймс Литерари Съплемент“) и гарантирано ще ви накара да настръхнете с „Водовъртеж“, неслучайно номиниран за криминален роман на годината на Исландия. Четем майсторска мистерия, едновременно страховита и емоционална, която принадлежи на лавицата на всеки почитател на скандинавското криминале.

Ирса Сигурдардотир е сред най-четените исландски автори на криминална литература. Тя дебютира в жанра през 2005 г. с „Третият знак“, първата част от поредицата за адвокатката Тоура Гудмундсдотир. Оттогава Ирса работи по редица самостоятелни трилъри и към днешна дата е преведена на повече от 30 езика. С „ДНК“, първият роман от награждаваната серия за детската психоложка Фрея и полицейския инспектор Хюлдар, Ирса Сигурдардотир затвърди позицията си на един от най-добрите писатели на криминални произведения на нашето време.

Продължава...

Ето го романа, вдъхновил Бертолучи да заснеме „Мечтатели”

Често твърдим, че книгата е по-добра от филма. А когато книгата е вдъхновила филмов гений като Бернардо Бертолучи, е ясно, че става въпрос за литературен шедьовър

 

Точно такъв е романът „Мечтатели“ от шотландския писател Гилбърт Адеър, чието ново издание излиза на 24 ноември с логото на издателство „Кръг“. Изкусният превод е на Юрий Лучев, а прекрасната корица с кадър от филма е дело на Наталия Чайкина. 

 

Първоначално публикуван със заглавие „Блажени невинните“ (1988 г.), романът на Адеър е преработен и преиздаден, когато той получава възможността да напише и сценария за филма на Бертолучи от 2003 г. Съвместната работа на двамата творци по продукцията създава една особена и изключително интересна симбиоза между двете произведения, които сякаш се раждат и прераждат едно в друго. Любопитен факт е, че романът дори е посветен на тримата актьори, изиграли героите от книгата: Ева Грийн, Майкъл Пит и Луис Гарел.

 

Критиката често определя „Мечтатели“ като прекалено провокативен и скандален, а репутацията на литературната творба се допълва и от тази на автора, който е на ръба да бъде идентифициран като „гей писател“. Но провокацията на Адеър е изпълнена със съдържание, емоционална и дъ лбоко смислена. „Мечтатели“ е любовно обяснение към младостта, свободата и интелекта.

Романът проследява интимната история на трима приятели в историческия контекст на майските събития в Париж от 1968 г. Близнаците Тео и Изабел и американският студент Матю са влюбени в киното и са сред редовните посетители на легендарната филмотека Cinémathèque Française. Когато любимото им място затваря врати за посещения, героите откриват свой начин да запълнят липсата му.

 

Останали у дома без родителски контрол, тримата мечтатели прекарват няколко шеметни месеца в пълна изолация от света. В бохемския апартамент те се потапят в света на филмите, прекрачват всякакви граници, събуждат сетивата си и изпитват силата на въображението си.

 

„Романът на Гилбърт Адеър не е за барикадите и стачките, а за магическото съприкосновение между трима младежи на фона на събитията от 1968 г.“, казва самият Бертолучи.

Книгата, заела своето значимо място в умовете и сърцата на читатели и критици, ще остане завинаги в световната литературна историята.

 

Повече за автора

 

Гилбърт Адеър (1944 – 2011) е шотландски писател, поет, журналист и филмов критик. Роден в Единбург, той прекарва в Париж годините от 1968-а до 1980-а. Най-известен е с романите си „Любов и смърт на Лонг Айлънд“ (1997) и „Мечтатели“ (2003) – и двата с популярни филмови версии. Пише и множество сценарии за чилийския независим режисьор Раул Руис.

Сред критиците е най-известен с постиженията си в превода на постмодерния роман на Жорж Перек „Пустота“, в който буквата „е“ не се използва нито веднъж. През 1995 г. Адеър дори печели Scott Moncrieff Translation Prize за това произведение.

През 1998 г. и 1999 г. той е старши филмов критик в „Индипендънт он Съндей“, където води и своя рубрика, наречена „Гилотината“.

Продължава...

„Завръщане“ на непоправимия романтик

Никълъс Спаркс отново пише за това, в което е най-добър: любовта. Темите за болката, съмнението, прошката и надеждата намират централно място в книгата

Хирургът Тревър Бенсън никога не е възнамерявал да се завърне в Ню Берн, Северна Каролина и да се установи в запуснатия имот на дядо си. Но неочаквана травма го принуждава поне временно да се засели в малкото градче, сред спокойствието и изумителната красота на семейните земи. 

 

Но това, за което изобщо не е подготвен е да се влюби, и то почти мигновено, в жена, която също като него е твърде предпазлива и носи белезите на миналото.

 

Престоят му става още по-интересен, когато среща Кали – враждебна тийнейджърка, която сама се грижи за себе си. Оказва се, че тя е успяла да се сприятели с дядо му и може да хвърли нова светлина върху мистериозните обстоятелства около смъртта му. Докато истината за нея самата излиза наяве и променя всичко.

 

В стремежа си да разкрие тайните на Натали и Кали, Тревър разкрива истинския смисъл на любовта и прошката...

 

Хроникьорът на човешата душа Никълъс Спаркс е ненадминат в умението си да разказва необикновените истории на обикновените хора. „Завръщане“ (Ера) е нежна приказка за доверие и надежда. 

 

Никълъс Спаркс е автор на бестселърите "Един ден, един живот", "Виж ме", "С дъх на канела", "Последна песен" и много други. Повечето от романите му са адаптирани за филмови продукции с участието на холивудски звезди.

Продължава...

„Баста“ - върхове и падения на Марко ван Бастен

 „Паднах болезнено. Още същия месец се сринах мощно. Малко преди Коледа легнах под ножа на доктор Марти. Пак десният глезен. Дори не подозирах, че четири часа по-късно светът ми ще се промени завинаги. Че никога повече няма да играя добре, никога повече няма да спринтирам, никога повече няма да направя перфектното спиране, никога повече няма да чуя прекрасния звук от оплитането на топката в мрежата. Че никога повече няма да крещя като дете след свой гол.“

Носител на множество награди, сред които „Футболист на годината на ФИФА“, „Шампион на Европа“, „Шампион на Нидерландия“, „Златна топка“, „Златна обувка“ и много други, Марко ван Бастен е един от най-великите футболисти на всички времена, но винаги е оставал загадка за мнозина, нещо като енигма. Хората го определят по различни начини – интелигентен, силен, може би неемоционален, но в тази книга той се разкрива и ни споделя неразказвани досега истории, както и снимки от личния си архив.

„Баста“ (Ентусиаст, превод Мария Енчева) е суровата, честна и прекалено разкриваща автобиография на Марко ван Бастен. Пълна история за неговото детство, сложните отношения с родителите му и неговата кариера – лудостта в Италия, Европейското първенство през 1988 г. и провалът на Световното първенство през 1990 г. – връзката му с Йохан Кройф, болезнената история на глезена му, финансовите несполуки, неизброимите му успехи, а и падения. Следва откъс.

Не, никога не съм употребявал кристал мет. Не съм се пристрастявал към кокаин. Не съм се къпал в басейн с голи жени по време на европейско или световно първенство. Не съм залитал по хазарта. Никога не съм носил перука. Ще трябва да ви разочаровам.
Много е писано по мой адрес. Страшно много. Сред написаното има доста глупости. Често дори не ги четях. И повечето пъти отказвах да реагирам. Предпочитах да ги захвърля в някой ъгъл.
Години наред не се смятах за интересна личност.
Виждах се по-скоро като обикновено момче, което умее да рита топка. Докато не се наложи да спра заради един прецакан глезен. Вниманието, което привлече това, ме натовари. Журналистите, феновете, камерите, издигането на пиедестал. Стори ми се пресилено.
Дразнещо, ако трябва да съм честен.
Понеже тази суетня ме отклоняваше от целта ми: да съм най-добрият. Имам предвид наистина най-добрият. От световна класа. Другото оставаше на заден план; готов бях на всичко, за да постигна целта си. Наречете го „сляп порив“. „Първичен инстинкт“.
Бях решен да мина през всичко, ако се наложи – и като тайфун.
Преодолявах сръчно всички препятствия, всички пречки. Противници, съдии, треньори, директори, дори съотборници. Най-често по правилата, но понякога и отвъд тях или поне по ръба им. И ставах все по-добър, все по-печен. Никога няма да ме чуете да описвам футбола в романтични краски. Става дума за професионален спорт. Професионалният спорт е суров, безмилостен. Или изяждаш, или биваш изяден.
Тази моя нагласа не ме превръщаше в особено дружелюбен човек в очите на външния свят, тоест на хората, които не ми бяха от пряка полза в гоненето на свещената цел. Хванеш ли се на играта, си плащаш цената.

Продължава...

Животът в киното

Петко Тодоров

 

Според кинаджии и потърпевши

„Татко има четири къщи, две коли, пет жени, един басейн, девет деца и едно кино”, казвала малката Лин Улман. Таткото е Ингмар Бергман. Майката: „Не й харесваше да бъде между номер четири и номер пет. Каква беше всъщност? Четири и половина?”, разсъждавала Лин. Майката е Лив Улман. Великият, по сегашния медиен стандарт, режисьор и великата актриса. Номер пет е Ингрид Бергман. „Моето малко семейство”, обичал да казва бащата. 

 

Лин Улман е норвежка журналистка и писателка, в „Неспокойните” (Колибри, превод Радослав Папазов) разказва за родителите си и живеенето си с тях. Роман, такава му е формата. Не е първият ѝ преведен у нас.

„Родила съм се като извънбрачно дете, а през 1966 г. на подобни неща се е гледало с лошо око. Незаконно дете. Копеле. Курвенско отроче. Нямало е значение. Не и за мен”, споделя авторката. За нея е без значение и че до 2-годишна възраст била без име, не я били кръстили. Значение за нея имат сетнешните - запомнените преживявания. Не е лесно с такива родители, не и тогава, а думата „лесно” е най-леката като определение. Перото на Лин Улман е толкова по-леко, колкото спомените са по-мъчителни.

„Смесица от възторзи, изисквания, случайности, премеждия и лудории – такъв бе моят живот в киното”, споделя Жан-Жак Ано в „Един живот за киното” (описан заедно с Мари-Франсоаз Льоклер, Колибри, превод Владимир Атанасов, Георги Ангелов, Красимир Петров). Френският режисьор с „Оскар” (1977) за първия си филм: „Жена ми ме погледна присмехулно. Нейният коментар ли? „Никак не се учудвам. На теб винаги ти върви като на разпран” – тя е единственият неизненадан. В поредицата „Амаркорд” – за кинаджии. Забавно – в нея почти всички изповеди са забавни. Историята на филма му „Името на розата” е повече от роман – със 17 варианта на сценарий и т.н.

Излизахме от кафене „Колумбия”, ако ще имитираме Димитри Иванов, и парадоксалният максималист Владо Свинтила заключи разговора върху някакъв филм с „Виж какво, киното както неусетно стана изкуство, така неусетно престана да е”. Началото на 70-те, на Бергман са му предстоели филми, на Фелини, Бунюел, Тарковски също, Роми Шнайдер и Жан Габен бяха живи, Ален Делон младичък. 

 

Свинтила е прав поне в едно отношение: киното и животът в него са с ужасна преходност. Вижте това: „Ингрид му кърпеше чорапите”. И още: „Ингрид переше, прахосмучеше, гладеше, кърпеше дупки и преписваше на чисто сценарии на пишещата машина, простираше чаршафи и спално бельо в сушилнята, прекарваше ги през валяка за гладене и оправяше леглата така, че никъде да няма вдлъбнатини или гънки, пазаруваше и готвеше, водеше счетоводството и отговаряше на писма”. Родителите на Лин Улман били заедно 5 години, после преживявала част от годината при баща си. Той е с 2 „Оскара”, великата Ингрид с 3.

Обратното на „Синелибри”, фестивалът за киноекранизации – книгите в киното. Тези заглавия са с киното в книгите. И понеже тук коментираме книги, а не филми, да чуем споделеното от Умберто Еко с Ано по повод екранизацията на романа му „Името на розата”: „Добрата адаптация не е нищо повече от добро предателство”.

Продължава...

„И Чапа създаде света“ - скулпторът като разказвач

„И Чапа създаде света. Истории за хора и статуи“ разказва за пътя и великите срещи в живота и изкуството

Коя е жената, чиито черти вдъхновяват Георги Чапкънов да извае статуята на София? Как Радой Ралин става спасител на паметника на Чарли Чаплин в Габрово? При какви обстоятелства великият актьор Константин Кисимов втрещява една кралска кобра в Индия? Защо гениалният режисьор Федерико Фелини избира тъкмо Чапа да вае портрета му? Какви ли още истории щяха да разказват статуите и портретите, излезли изпод ръцете на Георги Чапкънов, ако можеха да говорят?

Журналистката Елена Кръстева разкрива някои от най-интересните от тях в книгата-албум „И Чапа създаде света. Истории за хора и статуи“.

Луксозният том от 132 цветни страници включва снимки от архива на Георги Чапкънов и исторически кадри, заснети от журналиста и фотограф Иван Бакалов в ателието на скулптора.

Книгата излиза с финансовата подкрепа на Министерството на културата и логото на издателство „Кръг“, а оформлението е на художника Дамян Дамянов.

„В тези нелеки за всички времена решихме да издадем именно тази книга, защото това е нашият начин да подкрепим хората на духа тук и сега. „И Чапа създаде света“ е написана достъпно, предназначена за най-широк кръг читатели. Те ще се срещнат не само с шедьоврите на Георги Чапкънов, но и с непознати страни от неговия публичен образ, които авторката разкрива за първи път“, отбелязва главната редакторка на издателство „Кръг“ Николета Руева.

„И Чапа създаде света. Истории за хора и статуи“ проследява пътя и великите срещи в живота и изкуството на Георги Чапкънов. Скулпторът е и разказвач, и главен герой, а спомените му са безценен извор за една безвъзвратно отминала епоха и нейните личности. Сред тях са Владимир Димитров – Майстора, Андрей Николов, Николай Райнов, Йордан Радичков и много други.

Между страниците на великолепния том читателите ще открият още един талант на ваятеля – този на нежен поет, разкриват от „Кръг“.

Повече за авторката

Авторката на „И Чапа създаде света“ Елена Кръстева е дългогодишен журналист със стотици интервюта със забележителни фигури в българската и световната култура. Настоящото издание е втората ѝ книга след биографията на художника Никола Манев „Животописни истории”.

Продължава...

Класация Книжен ъгъл - най-продавани книги 11 ноември - 17 ноември

 

1. Бил Брайсън (съст.). Вечните образи на Англия. Еднорог

2. Сборник разкази. Още мистерии по Коледа. Ера

3. Мат Ридли. Кратка история на иновациите. Сиела

4. Астрид Линдгрен. Коледа в Булербюн. Пан

5. Анита Ганери. Приказки за безстрашни момичета. Хермес

Продължава...

Откъс: Невероятната одисея на Барак Обама, 44-тия президент на САЩ

Световна премиера на 26 езика на 17 ноември 2020 г. Премиерата у нас е на 1 декември 2020 г.

В „Обетована земя“ (Софтпрес, превод Марин Загорчев) – дългоочаквания първи том от своите президентски мемоари, Обама разказва своята невероятна одисея – от млад мъж, който търси идентичността си, до лидер на свободния свят и описва в изумително лични детайли както своето политическо образование, така и ключовите моменти от историческия си първи мандат като президент – време на драматични трансформации и смут.
Доказвайки своя писателски талант, той повежда читателите на завладяващо пътуване от най-ранните си полити­чески амбиции, през решителната победа на първичните избори в Айова, която показва силата на обществения активизъм, до повратната нощ на 4 ноември 2008 г., когато е избран за 44-ти президент на САЩ и се превръща в първия афроамериканец на най-високата позиция в държавата. Изкусно смесвайки личния елемент и политиката, той повдига завесата и разкрива своя опит в Овалния кабинет, преплита пътя на собствения си живот с пътя на демокрацията, за да ни напомни, че „при всичките ни различия ние сме свързани като народ и че заедно, с добра воля, можем да намерим път към по-добро бъдеще“. Следва откъс.

ЗАПОЧНАХ ДА ПИША ТАЗИ КНИГА малко след края на втория ми президентски мандат – след като с Мишел за последен път се качихме на „Еър Форс 1“ и заминахме на запад за дълга почивка. Настроението в самолета беше сладко-горчиво. И двамата бяхме изтощени, физически и емоционално, не само от труда през изминалите осем години, но и от изненадващия резултат на изборите, в които за мой наследник бе избран човек с диаметрално противоположни възгледи на моите. Все пак, след като бяхме изминали своя път до края, изпитвахме известно удовлетворение от знанието, че сме направили най-доброто, на което сме способни и че с колкото и проблеми да не се бях справил перфектно като президент, каквито и начинания, които бях планирал, да не бях изпълнил, страната беше в по-добро състояние, отколкото когато бях започнал.   В рамките на цял месец с Мишел спяхме до късно, вечеряхме спокойно, излизахме на дълги разходки, плувахме в океана, правехме равносметка, заздравихме приятелството си, преоткрихме любовта и планирахме не толкова наситено със събития, но както се надявахме, не по-малко пълноценно второ действие. И когато се почувствах отново готов за работа и седнах с химикалка и тетрадка (все още обичам да пиша на ръка, защото съм забелязал, че компютърът придава дори на най-грубите ми чернови твърде лъскав вид и замаскира недооформените мисли като завършени), в главата ми се очерта ясен план за тази книга.

Продължава...

Из улиците на „Града на греха“ с „Вегаски истории(за мистици и простаци)“

Иван Владимиров-Нав ни развежда като озадачаващо весел и леко циничен Вергилий

 

Представете си блясък, много блясък и още повече светлини, безкрайни булеварди, огромни хотели с невероятно големи басейни по покривите, пирамидални структури, айфелови кули, статуи на свободата, казина, кипящи от живот, красиви жени, още по-красиви жени, музика от ротативки, тракане на топче в рулетка и току-що раздадени карти на масата за блекджек. 

 

Добавете една ръкойка от цвета на българщината в емиграция, разбъркайте сместа добре и я оставете да къкри на бавен огън в продължение на десет години. Получената оргия за сетивата – без да се прецежда – се консумира на един дъх или пък със зата­ен такъв.

Като озадачаващо весел и леко циничен Вергилий, Нав ни развежда из улиците на „Града на греха“, които зад всеки ъгъл крият нова изненада, нова история, ново познанство или пък спомен, замъглен от дестилат. Истории, изпълнени с шумни разговори, поглъщащи размисли, мистици и простаци и цигарен дим. Всичко това под одобрителния поглед на огнените чичовци Джак, Джим и Джони. И под вещото ръководство на байрактаря на българската вегаска диаспора – Траян I Шуменски. Защото един е бат Трой, а Нав е неговият пророк… и евангелист.

Един след друг разказите във „Вегаски истории(за мистици и простаци)“ (Парадокс) засмукват читателя в шеметен водовъртеж, където границата между реалност и мистичност се размива. Като бримките върху чорапогащника на прибираща се по светло екзотична (ма)дама. Или като следващото питие с все още неразтопена бучка лед в него. Или пък като ново залагане.

И какво като над Вегас няма звезди? Те са изпъстрили картата на улиците му, както и страниците на тази книга. 

 

Иван Владимиров-Нав има докторска степен по Психология на развитието от Университе­та на Лас Вегас. След 13 години в САЩ, където преподава, движи бизнес, пътува по света и пише, през 2020 г. се завръща у нас, за да развива образователни и култур­ни инициативи. Следва откъс.

„Какво искат мъжете“

В осем сутринта бат Трой се събужда на пейка пред един от големите хотели във Вегас с махмурлук от 9 по Рихтер. Слава Богу, сеща се кой е, но представа си няма как се е озовал там. Поглежда се, коженото яке е облечено на голо, а гащите му са в джоба. Последният му спомен от предишния ден е как отива да сваля една дългокрака румънка, която е в менюто му за вечеря. Тя е барманка в един бар с елементи на стрип клуб, демек с пилон.
Трой се почесва по главата в търсене на проблясък, но това, напук на всички очаквания, не помага особено. Прилага и изпи¬тания метод срещу махмурлук – две бири в най-близката кръч¬ма, но и това не действа. Настава една неловкост в стил имал ли Гюро глава или нямал. Какво да се прави, явно ще трябва да ползва жокер „обади се на приятел“. Васото беше с него първия час в бара, след това дойде Милко, а после дойде петното.

Продължава...

Мазохизъм по японски

Петко Тодоров

„Щом преводачът го размахваше, камшикът изящно излиташе във въздуха, описвайки прекрасна дъга. Толкова прекрасна, та чак забравях, че предназначението му е да ми причини болка. Той се огъваше, едва доловимо променяйки ъгъла всеки път, и формата на дъгата, която описваше, бе винаги различна... Не толкова болката, колкото звукът завладя сърцето ми. Беше чист, висок и пронизителен, наподобяващ звученето на струнен инструмент. До която и част от тялото ми да достигнеше камшикът, предизвикваше конвулсивен трепет в скритите у мен органи и кости. Не можех дори да повярвам, че тялото ми е способно да издава такива омайни звуци” – обикновен мазохизъм в „Хотел „Ирис” на Йоко Огава (Колибри, превод Маргарита Укегава).

 

Тя е на 17, той „почти петдесет години” по-стар. Заедно с майка си се претрепва в семейния хотел, той превежда на парче рекламни брошури и др. под. Незабележими хора. Горната сцена е завършек на интимната серия от срещи, почната с въже, да спестим тук подробностите. Важно е изживяването: „Колкото по-грозна е плътта, която обслужвам, толкова по-добре. Това ми позволява да се почувствам наистина жалка. В миговете, когато съм подложена на брутално отношение, когато не съм нищо повече от парче месо, най-сетне някъде дълбоко в мен се процежда чистото удоволствие”. 

 

Момичето търси не толкова тялото си, колкото себе си и японската писателка поднася изповедта му като доказателство, че то идва в тези отношения готово за тях. И че това не е порнография, а литература.

 

Мураками ни научи да възприемаме японизма като всекидневие, за разлика от големите японски писатели на миналия век. И с Огава няма проблем – с прекаленото за западните сетива общуване с предмети и атмосфера, където човек губи част от хомоцентризма по западния стандарт. И задължително нещо убягва на западняка, което усещане го привлича... 

 

Тук мъжът е само средство, независимо от постановката на действието, ето разлика с Мураками – разказвача на съвременния японски мъж. Развръзката в романа е по еснафски логична. С почтително извинение за рекламното заглавие на този текст.

Продължава...