page contents Книжен Ъгъл
Предоставено от Blogger.

Класация Книжен ъгъл - най-продавани книги 5 декември - 11 декември

11.12.18

1. Жорж Сименон. Коледата на Мегре. Ера

2. Джон Гришам. Разплата. Обсидиан

3. Люси Дилън. Изгубени кучета и самотни души. Изток-Запад

4. Марк Форсайт. История на пиянството. Слънце

5. Дейвид Маккий. Моят първи Елмър. Жанет 45

Продължава...

Джени Хейл: Коледа е перфектното време за красиви истории

Нов роман от авторката на „Коледни пожелания и бисквитени целувки“

Любимата авторка на коледни романи Джени Хейл се завръща с нова книга – „Винаги ще има Коледа“ (Хермес, превод Мария Демирева). Писателката вече има издадени 11 романа, сред които са любимите на българските читатели „Коледни пожелания и бисквитени целувки“ и „Обичай ме заради мен“. През 2017 г. първата й книга – „У дома за Коледа“, бе адаптирана в пълнометражен филм.

Ноел обожава Коледа заради задушевните вечери с чаша горещ шоколад и вкусни сладки пред камината. И заради радостта, която се изписва на лицето на шестгодишния й син Лукас, когато открие подаръка си под елхата. Но тази година всичко се променя...

Ноел неочаквано загубва работата си, а семейната пекарна е изправена пред фалит. Тя е твърдо решена да не го допусне, затова се заема с реновирането на помещението. За да си плаща сметките, започва да се грижи за възрастния и раздразнителен собственик на фирма за недвижими имоти Уилям Харингтън в луксозното му имение.

Ноел вдъхва нов живот на студената къща и скоро тя се изпълва с коледно настроение, семеен уют и аромат на домашни сладки. Докато помага на Уилям да се помири с миналото си, тя неочаквано се влюбва в неговия внук – красивия, но загадъчен Александър.

До Коледа остават броени дни. Дали Ноел ще успее да спаси пекарната, да сплоти едно отчуждило се семейство и да преживее незабравими мигове с Александър и Лукас?

Джени Хейл отново доказва, че умее да претворява празничния дух в прекрасни истории, които бързо намират своето място в сърцата на читателите. Още с първите страници „Винаги ще има Коледа“ ви изкушава да се настаните в любимото си място за четене с чаша горещ шоколад и приятна коледна музика за фон и да се потопите в атмосферата на най-уютния и романтичен сезон. Следва интервю с писателката.

Защо решихте да станете писател? В предишно интервю казахте, че не сте мислили да се развивате в тази посока, докато Ваша приятелка не Ви го е предложила. Какво учехте по това време, с какво се занимавахте?

Обичам да казвам, че писателското поприще ме откри само, а не обратното. Отидох в колеж, за да стана учителка, и осемнайсет години преподавах в основно училище. Една вечер четях роман и казах на съпруга си: „Мисля, че и аз мога да напиша нещо такова“. Така че си взех лаптопа и реших да опитам. Първата чернова беше ужасна, но започнах да чета повече за писането и научих къде съм сбъркала. След това опитах отново и така се роди „У дома за Коледа“. Исках да напиша романа за забавление, но просто не можех да спра и не след дълго се сдобих с договор за издаването му.

Колкото до историята с моята приятелка: в колежа често пишех поеми и кратки текстове и веднъж тя възкликна: „Не изпускайте тази дама от поглед, един ден тя ще стане писател“. Бях изключително изненадана, но не се бях сещала за тази случка дълго време... докато години по-късно думите й не се оказаха пророчески.

Много от книгите Ви са на коледна тематика. Има ли конкретна причина за това?

Коледа е празничен период, изпълнен с любов, щедрост, семеен уют. Именно затова го намирам за перфектното време, в което да развия своите истории.

Продължава...

Каква е „Истината за смъртта на Хитлер”?

Мащабно изследване, подкрепено от множество снимки и документи от секретните руски архиви, разглежда една от най-противоречивите теми в историята на XX век

В „Истината за смъртта на Хитлер” (Сиела, превод Гриша Атанасов) журналистите Жан-Кристоф Бризар и Лана Паршина полагат огромни усилия, за да се доберат до документите, които разбулват мистериите и разсейват митовете около смъртта на фюрера веднъж завинаги.

Самоубил ли се е Адолф Хитлер или все пак е успял да избяга? В годините след разгрома на Третия райх Сталин твърди, че фюрерът е избягал, а и СССР никога не признава официално, че войниците на Червената армия са открили тялото му. Ако действително лидерът на Националсоциалистическата германска работническа партия е напуснал жив бункера си в Берлин в последните дни на април 1945 г., как точно го е сторил? Ако пък е умрял, как е настъпила смъртта – в руските архиви съществуват документи от аутопсии, които посочват отравяне с цианид, но са налични и показания на хора от неговото обкръжение, които си противоречат, посочвайки за причина изстрел в главата или в устата…

Какво точно се е случило през лятото на 1945-а? Чие тяло си оспорват и дори крадат една от друга руските служби, които първо правят тайно погребение, а години по-късно изравят и пренасят отново намереното тяло? Фактът, че и до днес Русия не допуска щателен анализ на останките, които се приписват на фюрера, подклажда допълнителни съмнения и спекулации коя е истината за смъртта му.

За да разсеят всички съмнения и за да дадат окончателен отговор на въпроса за смъртта на Адолф Хитлер, журналистите Жан-Кристоф Бризар и Лана Паршина правят и невъзможното, за да се доберат до строго пазени документи в руските архиви. След като през април 2016 г. двамата най-после  успяват да си уредят среща с току-що встъпилата в длъжност директорка на Държавния архив на Руската федерация в Москва, Бризар и Паршина най-накрая получават официално разрешение да прегледат досието и считаните за автентични останки на Хитлер. На какво се натъкват там? Каква е истината за смъртта на едно от най-големите чудовища в човешката история?

Отговорите намираме в съвместната книга на Паршина и Бризар: „Истината за смъртта на Хитлер”. В подробното си изследване авторите публикуват снимки, цитират документи и излагат официални доклади, които хвърлят светлина по щекотливата тема. Книгата съдържа и снимки на всичко, което е запазено в архивите на руснаците, а останките са изследвани от доктора по съдебна медицина Филип Шарлие, идентифицирал черепа на крал Анри IV.

На българския читател Бризар е познат с книгата „Децата на диктаторите”, в която двамата с историка Клод Кетел проследяват живота и интервюират законните и(ли) извънбрачни деца на част от най-свирепите диктатори от XX век – Мусолини, Сталин, Франко, Кадафи, Мао Дзъдун, Пахлави, Пиночет и др. Лана Паршина, съавторката на Бризар в е американка от руски произход, млада журналистка и режисьорка, позната като последната журналистка, взела интервю от дъщерята на Сталин. Следва откъс.

Москва, 6 април 2016 г.

Лана е угрижена.

Нейните познати в средите на висшата руска администрация не крият от нея колко крехки са шансовете ни да успеем. Срещата ни в 11 часа е потвърдена, но в Русия това не означава нищо. Ледена суграшица шиба лицата ни, докато се приближаваме към зданията на Държавния архив на Руската федерация. Тук го наричат ГАРФ (Государственный архив Российской федерации). Национална институция, разположена в самия център на Москва. В нея се съхранява една от най-големите архивни сбирки в страната с повече от седем милиона документи, датиращи от XIX век до днес. Главно документи на хартия, но също много снимки и секретни досиета.

Продължава...

Ю Несбьо: Да, в „Макбет“ нещо куца. Но куца точно както трябва

Как кралят на крими-романа преобразява най-кървавата пиеса на Шекспир

На български излиза едно от най-очакваните заглавия на годината – „Макбет“ от Ю Несбьо (Емас, превод Ева Кънева). Името му отдавна говори само за себе си, а героят на криминалната му поредица инспектор Хари Хуле е не по-малко известен. Книгите на норвежеца са преведени на над 50 езика и са продадени във впечатляващите 40 милиона екземпляра.

Неслучайно той е единственият не-англоезичен писател, поканен да се включи в мащабния проект „Хогарт Шекспир“, в който знаменити автори пречупват класически Шекспирови  произведения през уникалната си писателска призма.

В началото, когато от британското издателство „Хогарт“ му отправили предложението да съчини собствена версия по някоя от драмите на Шекспир, Ю Несбьо си помислил: „Благодаря, че сте се спрели на мен, но ще откажа. Нямам желание да творя върху идея, която не е лично моя.“

- Само тогава имам енергията да се впусна в творческия процес. Половината
от удоволствието да пишеш е именно да те споходи оригинална идея и да я развиеш от нулата – споделя писателят.

Когато обаче разбрал, че поканата към него е дошла в началния етап на проекта и има право на избор измежду шедьоврите на великия драматург, нагласата му претърпяла коренна промяна.
- Израснал съм с Ибсен, не с Шекспир. Като юноша се опитах два-три пъти да чета Шекспир. От първите две страници схванах около две изречения – най-чистосърдечно признава Несбьо. – Точно към „Макбет“ обаче имам специално отношение. Гледах филма на Роман Полански от 1971 година и сюжетът ме впечатли силно.

Този литературен проект отнел на норвежкия писател четири години. Несбьо се съгласява, че Макбет притежава някои от чертите на Хари Хуле.
- И двамата герои първоначално са с добри намерения, но впоследствие претърпяват морално и житейско падение. Докато обаче Хари Хуле се намира в граничната зона, Макбет извървява пътя към личностния крах докрай.

Макбет в прочита на Несбьо живее в безименен град. Градът напомня Берген и Глазгоу, а отчасти и Манхатън от седемдесетте години.
- Мнозина свързват седемдесетте с отгласи от Лятото на любовта, с материално благосъстояние и идеализъм, но това са и сурови времена – времената на Студената война, на страха от ядрен сблъсък, на сериозно замърсяване на въздуха, на голямата безработица, на високата престъпност в големите градове.

В този безименен град властват наркобарони, корупция на високо ниво и безперспективност. Онези, които дърпат конците, са в престъпни връзки с ръководните кадри в полицейското управление. Там работи и Макбет.
- Властта и властовите игри са вълнуваща тема за изследване. Какво се случва, когато личните амбиции се сблъскват с моралните принципи? Охотно ли загърбват хората морала, стига възнаграждението да е достатъчно тлъсто?

Движещият фактор в живота на Макбет е жена.
- По-възрастна от Макбет, неговата любима Лейди – собственичка на казино и бивша проститутка – е по-силната от двамата. Преживяла редица житейски перипетии, тя е тласкана от потребността най-сетне да си извоюва името на уважавана дама, която никой вече да не може да тъпче. Водена от бизнес интересите си, тя съзира редица икономически облаги, ако успее да намърда Макбет на директорския стол в полицията.

Конкретно за творческия процес Несбьо споделя следното:
- Държах да разкажа тази история със собствен маниер и затова първото, което направих, беше да оголя рамковата конструкция, смъквайки от нея Шекспировата поезия.
Онова, което го впечатлява особено, е, че в тази Шекспирова драма не всичко е идеално.
- Читателят не остава с чувството, че всичко се връзва и е перфектно подредено. Но навярно именно това упражнява толкова силно въздействие – независимо дали става въпрос за кино, литература, или музика: леко странното. Онова, което ти боде очите, което дразни слуха ти. И което същевременно е великолепно, завладяващо и потресаващо...

Едва след като написал криминален римейк на великата трагедия на Шекспир, Ю Несбьо прозрял величието на легендарния драматург:
- Непрекъснато имах чувството, че в повествованието на моя „Макбет“ нещо куца, ала всеки път, когато променях нещо в конструкцията, тя рухваше. Постепенно разбрах, че „Макбет“ просто трябва да накуцва; че именно недоизясненото, онова, което дава възможност за свободно тълкуване, ни очарова толкова силно в тази велика пиеса. „Макбет“ съвсем не случайно е класика. Да, нещо куца. Но куца точно както трябва.

Продължава...

Драмата на неостаряването

10.12.18


Петко Тодоров


В романа на Грегоар Делакур 

„От вече двайсет години той фотографираше всяка година на определена дата своите модели; един ден, обясняваше той, все още не знам точно кога, ще направя нещо като енциклопедия за преминалото върху лицата им време. Младостта е като магнит, толкова е тъжно, когато отлети. Първият, с когото започнах, беше на дванайсет години, сега е на трийсет и две”, разказва героинята в „Жената, която не остаряваше” на Грегоар Делакур (Факел експрес, превод Александра Велева).

Тя е на 30, когато става модел на този фотограф. След няколко години се връща към снимките си и се радва, че е същата. Обаче годините минават и тя се заглежда в тях с все повече тревога. Не остарява.

„Теломерите ми не се скъсяваха: именно от тях, ми обясни Агоп Хаятаян, зависи регенерирането на кожата”. Хаятаян е личният й лекар. Генетична особеност. Иначе всичко останало у нея старее, далекогледството расте и пр. Всички жени наоколо й завиждат...

Романът върви като автобиографичен разказ. С особено уголемен усет за времето. Роман за времето. Литературен отговор на въпроса „Какво е времето?”. Но времето е стереотип и тук е непредвидимото. Този стереотип е съвършеният диктатор. Всяко отклонение се наказва. И драмата се стоварва върху обикновения човечец.

Палавото френско въображение. Спомнете си примерно първия роман на Марк Леви. И само той ли? И пак, сякаш е вече френска традиция, необичайното е само изместване на гледната точка. Необичайното отваря поглед към обичайното, за да ни докаже за сетен път, че само си въобразяваме, че е обичайно. Обичайно е единствено високомерието.

Обяснява го разказвачката: „Защото не е нормално да си на трийсет години в продължение на трийсет години; защото е редно онова, което си обичал един ден, да се промени, образът, който си имал, да се смали, малко по малко да се изтрие, за да ни напомни своята мимолетност и шанса, който сме имали да го уловим като пеперуда в шепата; нещата трябва да умират, за да сме сигурни, че един ден действително сме ги притежавали”.

Продължава...

Отново четем „Един ден на Иван Денисович“ на Александър Солженицин

7.12.18


„Един ден на Иван Денисович“ e първата книга на световноизвестния руски творец, дисидент и носител на Нобелова награда за литература Александър Солженицин. Изданието се посвещава на 100-годишнината от рождението на писателя


„Един ден на Иван Денисович“ (Колибри, превод Венцел Райчев) е дълбоко въздействащ литературен документ, новаторска творба, повлияла върху мисленето както в Русия, така и отвъд нейните граници, и без съмнение една от най-значимите книги на XX век.

Публикувана през ноември 1962 г. в списание „Новый мир“, повестта на никому неизвестния дотогава Александър Солженицин разказва само ден от живота на руски мужик, въдворен в един от лагерите на ГУЛАГ.

Шокиращата публикация произвежда „ефекта на експлодираща бомба“ – за първи път се разкрива истината за репресиите в сталинските трудови лагери; в един ден е запечатан ужасяващият порядък на живота в съветска Русия. Новината се разпространява по целия свят и повестта се превръща в международна сензация.

Александър Солженицин (1918–2008) е световноизвестен руски писател и есеист, дисидент, обявил се открито срещу тоталитарната система в СССР; носител на Нобеловата награда за литература (1970). В края на Втората световна война е арестуван и изпратен в трудов лагер от системата ГУЛАГ. В периода на десталинизацията е реабилитиран и издава първата си книга – „Един ден на Иван Денисович“ (1963). Скоро след това произведенията му са забранени, разпространяват се чрез „самиздат“ и се издават в чужбина. Следва откъс.

През 1974 г. е принуден да напусне родината си и се установява в САЩ. Сред творбите, донесли му международна слава, са и „В първия кръг“, „Раково отделение“, „Архипелаг ГУЛАГ“. След краха на комунистическия режим отново се завръща в Русия.

В пет часа сутринта, както винаги, удариха за ставане – с чук по релсата край щабната барака. Прекъслечният звън едва проникна през покрития с два пръста лед прозорец и скоро затихна: беше студено и на надзирателя не му се мръзнеше.
Звънът утихна, а навън си беше същата тъмница като през нощта, когато Шухов ходи до парашата, и в прозореца пак жълто проблясваха трите прожектора: двата от кулите и единият вътре в лагера.
Нещо не идеха да отключат бараката, не се чуваше и дневалните да нанизват на пръта парашата за изнасяне.
Шухов никога не се успиваше, ставаше точно по релсата – до развода имаше, кажи го, час и половина време, свое си, без режим, и който познава лагерния живот, винаги може да изкяри нещо: било да подплати някому ръкавиците с парче стар хастар, било да подаде на някой тежкар от бригадата сухите валенки право на нара, та да не пристъпя бос край купа да ги пробира, или ще ръгне по складчетата – все ще се пласира някъде – на тоя ще подмете, на оня ще принесе нещо; или до столовата ще иде да събира накуп паниците и да ги носи в кухнята – не може да не откачи нещо за хапване. Само че там мераклии колкото щеш, я се вредиш, я не, и най-важното, няма да устискаш, ще заоблизваш паниците. А на Шухов здраво му се бяха набили в главата думите на първия му бригадир Кузьомин – стар лагерен вълк беше, през деветстотин четиресет и трета караше вече дванайсетата си година и веднъж край огъня сред голото сечище събра току-що дошлото от фронта попълнение и рече:
– Тук, момчета, законите не важат – тайга! Но и тук хора живеят. Да ви кажа ли кой хвърля топа в лагера: който облизва паници, който се надява на доктора, който ходи да порти на ченгетата.

Продължава...

Класация Книжен ъгъл - най-продавани книги 28 ноември - 4 декември

4.12.18

1. Жорж Сименон. Коледата на Мегре. Ера

2. Лий Чайлд. Минало време. Обсидиан

3. Анхелес Доняте. Зимата на нашите писма. Хермес

4. Свен Нордквист. Петсън и Финдъс и как по Коледа стават чудеса. Фют

5. Ханс Кристиан Андерсен. Събрани приказки и разкази. Ентусиаст 

Продължава...

Неизвестни снимки и истории за Невена Коканова в „Години любов“

Тази книга е разказ за необикновен живот и вълнуваща кариера. Невена Коканова продължава да е загадка и вълнение. Актриса, която публиката помни. Обичана жена. Как ли щяха да изглеждат очите й, лицето й, душата й днес на 80 години?

По случай 80-годишнината от рождението на първата дама на българското кино „Книгомания” издава биографичната книга „Години любов. Невена Коканова” – автор е журналистът Георги Тошев. Лимитирана част от тиража на книгата е с колекционерска стойност, тъй като включва три картички с неизвестни фотографии на Невена Коканова от 60-те години и лично е подписана от автора. Отличава се и с различна корица от основното издание.

„Невена беше обичана и ще продължава да бъде обичана. Жена и актриса.
Тя е от малцината в съвременното ни изкуство със статут на истинска звезда. Извоюва си го сама. Напук на системата, на предразсъдъците, на догмите.
В живота бе скромна, изглеждаше така, сякаш по нищо не се отличава от другите. Това не беше поза. Това бе тя.
Днес мнозина имат претенции, че са я познавали. Особено след смъртта ѝ, когато няма как да бъдат опровергани. Но тя допусна малцина до себе си.
Събрах спомените на хора, които са се докоснали до нея през годините. Някои за миг, други за по-дълго.”
Заглавието на книгата е неслучайно – кореспондира с първия важен филм в кариерата на Невена Коканова „Години за любов”, но и очертава звездния път на актрисата – да бъде обожавана от публиката си завинаги.

„С любов се оцелява. Няма друго оръжие срещу проблемите в този живот. Той сякаш ни е даден, за да се борим за него…“ – споделя тя в последното си интервю с Георги Тошев през 1999 г.

Макар за журналиста това да е втора книга, която подготвя в почит към голямата звезда на българското кино (първата е от 2009 г., „Невена Коканова. Коя съм...”), за първи път публикува цялото си интервю с нея. То е много лично – като изповед, дълго и наситено с нюанси, тъй като засяга различни, чисто общочовешки теми от живота, етапите от кариерата й, разкрива светогледа и мъдростта й.

„Откривам, че животът е прекрасен, а аз съм частичка от всемирнината хармония. Аз съм артистка, животът е моето хоби.”

„Години любов” припомня „Лицата на Невена” от дебюта й в „Две победи” (1956), първата голяма роля – на Ема (в „Години за любов”), първата изява на театралната сцена, първата любов, участията в главна роля в „Тютюн”, „Дами канят” – една от най-успешните комедии на българското кино, единствената й изява като режисьор – довършвайки филма на съпруга си Л. Шарланджиев „Трите смъртни гряха” (1980), изборът да напусне или да остане в България и други важни моменти от творческия й път.

Продължава...

Юлия Спиридонова: Детското въображение се храни с вълшебства, а най-много вълшебства има в детските книги

„Боби и тайните агенти на Дядо Коледа“ – една пакостлива, забавна и сърдечна коледна история, в която се случват чудеса

Знаете ли как се разкрива таен агент? Много, ама много трудно. На Юлия Спиридонова и сина й Самуил им отнема доста време, за да открият истината за агент Врабче, който умело се е преструвал на най-обикновена птичка. Двамата пазят тайната близо дванайсет години, докато миналото лято една коледна приказка не започва да тропа на вратата на детската писателка. A авторката й казва:
- Съжалявам, не мога да разкрия агентите на Дядо Коледа. Нали затова са тайни агенти? Със Самуил ще пазим тази тайна, каквото и да ни струва това!
Юлия не знае какво е направила приказката, но на следващата утрин в парка пред писателката каца врана и оставя в краката й пръстен. Много стар пръстен, седял дълго в пясъка.
- Я виж ти! Какъв подарък – учудва се тя. – За мен ли е?
Враната накланя глава и изграчва. В дървото над нея се обажда скорец. На близката пейка кацва сврака.
- От всички тайни агенти ли ще чакаш разрешение? – заядливо я пита приказката. - Връщай се веднага у дома и започвай да пишеш!
Писателката благодари на птиците, слага пръстена с червено камъче на палеца си и хуква към къщи, защото няма търпение да напише приказката.
Така се ражда коледната история „Боби и тайните агенти на Дядо Коледа“, красиво илюстрирана от Филип Цонкин. Тя ни отвежда далеч на север, чак в Лапландия, където се намира планината Корватунтури.  В нейните недра е скрита работилницата на Дядо Коледа. Там елфите правят подаръци за послушните деца. А какво ще получат непослушните? Те ще намерят под елхата само вълнени чорапи.

В огромната купчина с писма до Дядо Коледа е и това на шестгодишния Боби. Списъкът му с желания е предълъг, но дали Боби наистина е бил толкова послушен? И как узнават в Лапландия кой е слушал и кой не е през изминалата година? Това могат да кажат само тайните агенти на Дядо Коледа…
В тази приказка Юлия Спиридонова разкрива кои са те, как изглеждат, какво се случва на тайните им съвещания и как изпращат докладите си до Лапландия.

„Боби и тайните агенти на Дядо Коледа" е съвременна коледна приказка - весела и познавателна, богата на илюстрации, с прекрасни послания към родителите и децата. Коледа е време за вълшебства, а няма по-голямо вълшебство от обичта в семейството и нуждата да вършиш добри дела. Повече разказва авторката Юлия Спиридонова.

Как се решихте да разкриете кои са тайните агенти на Дядо Коледа? Това няма ли да попречи на работата им?

О, пазих тайната цели дванадесет години! Ние със сина ми Самуил я разкрихме с цената на усърдно следене, на няколко синини и една настинка. Бяхме решили да я запазим завинаги, но миналото лято получих разрешение да я разкрия от самите тайните агенти. Една сутрин в парка пред мен кацна врана и остави пръстен. Много стар пръстен с червено камъче. Сложих го на ръката си и написах приказката.

Продължава...

„Шепа врани” на Джоан Харис - красива история за любов, загуба и отмъщение

Горска мистика, фоклорна мъдрост, крехка младост и бурна страст се преплитат в жестока схватка на страниците на новата книга на Джоан Харис

Майсторката на любовни, трилър и фентъзи истории Джоан Харис се завръща по-малко от месец преди Коледа с нова книга! Този път световноизвестната британска писателка няма да описва вкусни захарни изкушения, а ще ни потопи в завладяващ фантастичен разказ, вдъхновен от фолклорните традиции.

„Шепа врани” (ИК „Сиела”) е красива история за любов, загуба и отмъщение, поднесена брилянтно на български език в превод на Богдан Русев, с елегантна корица и оригиналните си черно-бели илюстрации, дело на художничката Бони Хелън Хокинс.

Кафявото момиче на Джоан Харис носи пола от пера, наметка от вълча кожа и огърлици от шлифовани камъни. В първата нощ на месец май и втората пълна месечина, когато „една вещица трябва да излезе на странстване”, Кафявото момиче може да бъде „сова, зайка, чучулига, вълчица или видра”, но избира да е лисица. Кафява, бързонога и дива лисица, която ловува със совата, танцува със зайката и плува с пъстървата и видрата.

„Шепа врани” е разказ за едно диво безименно девойче, което живее сред вълците, дърветата и билките – Странница без минало. Единственото, което има силата да я примами към тъй различния и измамен свят на Хората е любовта. А когато капанът на този свят щраква зад нея и я откъсва от дивата й природа, изглежда, само желанието за мъст ще е достатъчно силно, за да позволи на Кафявото момиче да избяга…

Следвайки смяната на сезоните, Джоан Харис черпи вдъхновение от природата и фолклора, за да преплете младост и зрялост, страст, мъдрост и мистика и да ги превърне в модерна приказка. Книгата съдържа оригинални илюстрации на художничката Бони Хелън Хокинс, която сама предлага на Харис да илюстрира нейна книга, пъхвайки в ръцете й своя рисунка на известния бог от скандинавската митология Один. Харис веднага разбира, че това е правилният художник за „Шепа врани” и днес българският читател може да се наслади на красивите й илюстрации, допълващи мистичната история на Харис.

Джоан Мишел Силвия Харис (1964) е родом от Барнзли, Южен Йоркшър, Англия. Дете на англичанин и французойка от Бретан, правнучка на популярна знахарка и внучка на собственик на сладкарница, Джоан от малка има влечение към вкусната храна, фолклора и уютната обстановка, които впоследствие изиграват ключова роля за огромния й успех като писател. Едва 10-годишна Харис мечтае да стане писател и започва да пише приказки с елементи от британския и норвежкия фолклор. През 1984 г. завърша бакалавърска степен в колежа „Света Катерина“ в Кеймбридж, следва специализация по „Разчитане на съвременните и средновековни езици“ в университета в Шефилд  (1985) и магистратура в университета в Кеймбридж (1987).

Започва да пише усилено, докато работи като преподавател в различни учебни заведения на Острова, а първите й два романа – „Семе на злото” (1992) и „Спи, бледа сестро” (1994), не се радват на особен интерес от публиката. Пробивът идва през 1999 г. със световния бестселър „Шоколад”, който е обявен за  бестселър №1 на „Сънди Таймс“, номиниран е за роман на годината и печели наградата „Creative Freedom”. През 2000 г. по кината тръгва едноименният филм по романа, в чийто актьорски състав срещаме Джони Деп, Жюлиет Бинош, Джуди Денч и др. Следват още литературни хитове от Харис, които оглавяват престижни класации по целия свят.

Продължава...

С „Хроники и химни“ Александър Секулов продължава „изящния поход на думите“

3.12.18

Невъзмутими като древните поети

Поезията е тук, за да извика бъдещето – с цялото му минало и катастрофа, с влюбената му наивност, с досадното старание да усвои или открадне занаята на мъртвите владетели.
 

На границите на познатия ни свят, сред розмарина и летящите смокини, разсечено надве от падащата светлина, е нашето владение, което населихме с народи, с истории и вечност. Но ние твърде дълго не се завърнахме. 

Прислугата измисли наши двойници – женихи на съпругите, укрили във утробите си цялото пътуване. Сега ще трябва да избием всички в хекзаметър, невъзмутими като древните поети. Дворците ще опразним, тържищата, стъгдите, ще можем да живеем само като варвари. Новородени, а не родни. 

И чистото изкуство е молитва сред кръв, инстинкт и смърт. Когато властта престане да е изкусителна, ще призовем певците, очите им ще вземем. Бездруго те възпяват, но не виждат.

Из новата поетична книга на Александър Секулов – „Хроники и химни“. Тя се появява две години след успеха на предишния сборник – „Море на живите“, който донесе на своя автор националните награди за поезия „Христо Фотев“, „Николай Кънчев“, „Перото“ и „Орфеев венец“.

Поезията на Александър Секулов според Недялко Славов е „изящен поход на думите, митологично придвижване на мисли и метафори, а „Хроники и химни“ е ново разширение на поетическите територии на съвременната българска поезия“.

Александър Секулов е автор на романите „Колекционер на любовни изречения“, „Малката светица и портокалите“, „Господ слиза в Атина“, „Островът“, Скитникът и синовете“. Издал е поетичните книги „Карти и географии“, „Възхитително и леко“, „Море на живите“.

Продължава...

Отново с Джани Родари в „Пътешествието на Синята стрела”

Един от първите шедьоври на Джани Родари излиза в ново издание с илюстрации на Николета Коста

„Пътешествието на Синята стрела” (Колибри, превод Никола Иванов) е извор  на приключения – и смешни, и тъжни, които сполетяват играчките в реалния свят! В Италия има предание, че всяка година, в нощта срещу 6 януари, добрата фея Бефана прелита над покривите, яхнала метлата си, и раздава играчки и лакомства на децата.

Според Джани Родари тя е „благовъзпитана и много благородна синьора, почти баронеса“, но… подарява играчките от своето магазинче само на онези деца, чиито родители са платили за тях. А малкият беден Франческо всеки ден съзерцава витрината с тъга и надежда. Но ето че една нощ играчките оживяват!

Кукли и плюшени животни, храбри оловни войници, каубои и индианци, натоварени във влакчето Синята стрела, потеглят дружно напред. Войнстващ генеpал и морски капитан всяват смут и неразбории в редиците им, пилот на caмолeт paзузнaвa пътя, а Началник-гарата и Началник-влакът предвождат този пъстър свят. Искате ли да надникнете във влакчето? Заповядайте на пътешествие заедно с неговите обитатели!

Джани Родари (1920–1980) е роден в малкото градче Оменя в Северна Италия. Баща му умира, когато Джани е едва десетгодишен. Музиката и книгите са любимо занимание на бъдещия писател. Започва да пише за деца през 1948 г. Автор е на множество творби със световна слава – сборници с приказки и разкази, стихосбирки за деца и няколко романа, сред които по-известни са „Приключенията на Лукчо“, „Приказки по телефона”, „Джелсомино в Страната на лъжците” „Пътешествието на Синята стрела“.

Продължава...

Българският вкус през XIX век

2.12.18


Петко Тодоров


Невъзвратимо изгубено богатство

„Турете в една кацарола 1 килограм сухи бизели и ги оставете да възврят с вода и сол. Прибавете и малко дървено масло, малко настърган индийски орех и корени от майданоз и след като възврят полека в продължение на четири часа, снемете ги от огъня и оставете тоя сос да се утаи в продължение на 40 минути и после го прекарайте през цедилка.

Додето да се приготви тоя сос, приготовлявате си 10 моркова, 5 лука, 6 корена от целина и всичко това нарязано на дребно, турете в един съд с вода на огъня; като захване възвирането, прибавете 10 гувиди, добре изчистени и нарязани на 2 половини, бялата част на един праз и достатъчно количество вода; изсипете всичко това в бульона на бизелите, малко сол и поставете да възври в продължение на 3 часа на слаб огън; после го прекарвате през цедилка...”

Рецепта за постна супа от 1895 г. От „Изкуството на старата българска кухня” (изд. „Лист”). „Бизел” е бакла, „гувиди” са попчета.

Какво толкова в книга с рецепти? Елена Кръстева ги извадила от  български вестници и списания от XIX век. Осем часа за постна супа! За кебап в гърне 6 часа, за руска супа 5 часа, за супа с говеждо 5 и пр.

Някой е имал тези часове. Не е онзи, за когото Яворов пише „и лучец еж, водица пий...” Някой е разполагал с толкова продукти. И с желанието и семейната мисия да го сготви. Вкусът бил към многото продукти, към многото подправки, пържело се е с „претопено масло, свинска мас, дървено масло и лой от бъбреци” – в различните случаи. Много се пържело.

Та „толкова”-то е в социологията. Във всекидневния живот имало място за повече неща. За век и нещо спечелихме куп удобства, изгубихме вкус. Сега пърженото е вредно. Но като сложим на здравословния кантар пържене и стрес, кое ще натежи? Радичков сподели в разговор след връщане от Швеция, той имаше път натам, че те му рекли „Вие българите сте повече хуманисти от нас, защото повече неща минават през ръцете ви”. Да оставим неговия превод, смисълът е ясен. Цивилизация. Няма мърдане.

Продължава...