Русия като лагер

Петко Тодоров

Те не се замерят с темата, изстрадват я

„Бил е началник на лагера – каза старецът, след като помълча. – Още не е имало град, а само лагер, кариерата и мината. Началствал е над всичко това. Петнайсет хиляди души. Две хиляди охрана и волнонаемни, а останалите – затворници. Дълго е бил началник, десетина години, от първите бараки до първите блокове. След това нещо му се е случило, не помня какво. То аз още не съм бил тук, знам от документи и от разкази” – научава най-сетне героят на Сергей Лебедев в „Предел на забравата” (Кръг, превод Денис Коробко).

Научава от завеждащия архива на минната администрация. Като дете летувал на вилата, там съседствали със самотен сляп старец, който неусетно влязъл дотолкова в живота на момчето, че го наричали Втория дядо. Накрая спасил двукратно живота му, което струвало неговия. Оказало се, че старецът му завещал апартамента си. Момчето растяло, никой не знаел нищо за Втория дядо, идва момент да влезе в онзи апартамент. Единствената следа там е куп писма на мъж от далечен северен град. И вече младият мъж пристига в този град. Ще търси проумяване на слепия през хората, през следите на онова време околовръст.

Известният като журналист Лебедев дебютира с романа през 2010 г., сега има още три. В началото не впечатлява читатели и критика, обаче трупа бързо преводи на запад. Което впечатлява в родината му. Гузел Яхина беше споделила, че изпървом руските издатели посрещнали фамозно успешния й роман „Зулейха отваря очи” с досадата: Пак ли сталински лагери? И западният интерес е нетрудно обясним: руски автор да разкаже Русия като затворнически лагер!

Лебедев прави това. Героят разказвач научава истината за Втория дядо чак във втората половина на романа, страниците му си ги бива: 445. Но тя не изненадва читателя, не изненадва и него. Всичко дотук е подготовка за тази истина. Около слепия е мрачно, недоизказано, прикрито, тършуването из апартамента сгъстява внушението до откат, разказвачът стоварва върху читателя и предългия си сън с лагерни мотиви.

Лебедев е син на геолози, от 14-годишен се включва осем сезона в геологически експедиции из Казахстан и Далечния Север. Та във замръзналата тундра се натъква на лагерни останки, впечатлява се, в рода му се оказва началник на сталински лагер и ето го сюжетът. Той е постсъветски човек (1981), пише романа 30-тина годишен, готов е идеологически.

След перестройката питаха Горбачов защо е било необходимо раздуване на бройката погинали из лагерите, той отговори: Длъжни бяхме да сменим мисленето на хората. И у нас през 90-те се разлепи плакат с България като лагер – „картата с черепите”, после разпространителите се отказаха от нея - ефектът беше обратен. Тя бе оръжие в студената гражданска война. В Русия е друго. Темата не се преживява еднопластово, те не воюват чрез нея, не се замерват с нея, изстрадват я. У нас тя роди литературни примитиви – проекция на воюването.

Героят засича чуждестранни туристи на „обиколка по лагерите”. Снимат се и прибират по някой сувенир, „предварително подхвърлен от организаторите на обиколката”. Предприемчивият българин не се е сетил за такава търговия! „Ако имах оръжие, бих стрелял, бих ги прогонил”, проклина човекът на новото руско време. Той преживява всичко тукашно през лагерността – обстановката, хората.

Но „работата не бе в това, че ни обкръжават едни и същи реалии от живота, а в това, че бяхме породени от тези реалии, носехме в себе си техния белег и можехме да говорим на езика му”. Романът си заслужава дори само заради езика. Но и заради ползването на този език. Словото на Лебедев е сякаш в повече, то обраства размисли и обстановка в непоносима плътност, самоклонира се в същински словесни фрактали и не допуска пролуки в „цялата траектория на съдбата на Втория дядо”. И в предела на забравата.

Продължава...

Класация Книжен ъгъл - най-продавани книги 22 юли - 28 юли

1. Даниъл Силва. Новото момиче. Хермес

2. Саймън Бекет. Мирис на смърт. Софтпрес

3. Ели Иванова. Седем дни в Родопите. Сиела

4. Ювал Ноа Харари. 21 урока за 21 век. Изток-Запад

5. Десислава Йорданова. Ема. Един прекрасен ден. Пурко

Продължава...

„Трима в лодка (без да броим кучето)“ на Джером К. Джером - английският хумор в нов превод

Нямах намерение да пиша смешна книга. Идеята ми беше да се съсредоточа върху природните красоти на реката и историческите забележителности по нейните брегове, като вмъкна тук-там по някоя забавна случка

„Трима в лодка (без да броим кучето)“ (Колибри, нов превод Жечка Георгиева) излиза на бял свят през 1889 г. и вече 120 години, че и повече, тя се издава, преиздава и цитира в цял свят като образец на английския хумор. А всъщност първоначалният замисъл на Джером бил да напише хубав пътеводител за околностите на Лондон. Дори си бил намислил как ще го озаглави – „Повест за Темза“. „Нямах намерение да пиша смешна книга – признава авторът в своите мемоари. - Идеята ми беше да се съсредоточа върху природните красоти на реката и историческите забележителности по нейните брегове, като вмъкна тук-там по някоя забавна случка, за да не натежава текстът. Но все не се получаваше. Забавното преобладаваше, то ми се удаваше с лекота. Аз обаче стиснах зъби и успях да изкопча от себе си десетина исторически пасажа и да ги вплета някак си в главите.“ Издателят обаче изхвърлил от текста всичко, което му се видяло „тежко“, и накарал автора да измисли ново заглавие. За много кратко време тиражът на книгата в Англия достига 200 000, в САЩ прехвърля цифрата един милион (макар че Джером не получава и пени от тези продажби, тъй като още не била приета Конвенцията за авторските права), а в Русия успехът е феноменален и само немското издание успява да изпревари като тираж руското.

Джером Клапка Джером е английски писател и драматург, най-популярен с хумористичните си романи и разкази. Роден е през 1859 г. в Уолсол, Централна Англия. През 1873 г. напуска училище, след което работи като железопътен чиновник, учител, актьор и журналист. Придобива известност с втората си книга „Празни мисли на един празен човек“ (1886). „Трима в лодка (без да броим кучето)“ днес може да се намери на всеки език, който разполага с писменост, и няма момент от появата й досега, в който да не е била налична на книжния пазар. От 1892 до 1895 г. Джером издава, заедно с Робърт Бар и Джордж Браун Бърджин, списанието „The Idler“, в което публикуват автори като Идън Филипотс, Марк Твен и Брет Харт. Следва откъс.

Извадихме картите и се заехме да обсъждаме плановете.
Решихме да потеглим идната събота от Кингстън. Двамата с Харис щяхме да се явим там още сутринта и да откараме лодката нагоре по течението до Чъртси, където да се срещнем с Джордж. Той не можеше да се измъкне от Ситито преди ранния следобед (Джордж ходи да спи в една банка всеки ден от десет до четири, освен в събота, когато го събуждат и го изритват навън в два).
На открито ли да спим, или в странноприемници?
Двамата с Джордж искахме да спим в палатка. Казахме, че ще е толкоз диво и волно, така патриархално.
Позлатата от спомена за мъртвото слънце бавно чезне от сърцата на мразовитите, тъжовни облаци. Смълчани подобно на тъгуващи деца, птичата песен е секнала и само жалното проплакване на блатната патица и дрезгавият грак на водния дърдавец пробиват през почтителната смълчаност на водната пелена, където чезнещият ден изпуска последни придихания.
Откъм забулените гори на двата бряга припълзяват облаците сиви, призрачни армии на Нощта, прокуждат неохотния ариергард на светлината и преминават с безшумни невидими стъпки над вълнуващата се острица и въздишащата тръстика; а Нощта, на своя сумрачен трон, прибира черни криле над притуления свят и смълчано царува в химеричните си чертози, осветени от бледите звезди
А ние сме спрели малката си лодка в някое закътано заливче, палатката е опъната, скромната вечеря, която сме приготвили, е вече спомен. Тогава идва ред на големите лули, които са натъпкани и разпалени, а задушевните разговори се леят в музикална полутонност. В паузите между нашите приказки реката, плискаща се край лодката, подема странни древни притчи и споделя тайни, припява тихо старовремска детска песничка, която е пяла преди хиляди години и ще продължи да пее през идните хиляди години, преди гласът ѝ да одрезгавее от старост – песничка, която ние, обикнали променливия лик на реката, в чиято щедра гръд тъй често сме се гушили, мислим, че разбираме, макар да не бихме съумели да предадем с думи прости смисъла на дочутото.

Продължава...

Кой ще разкрие тайните на Изумрудения скрижал

Героите на Владимир Сълов във „Възкресение“ (Жанет 45) се залавят с разгадаването на един от най-мистичните древни ръкописи – Изумруденият скрижал. Текстът, за който се говори, че е написан от самия Тот или Хермес, през вековете се е превърнал в основа на алхимията и в някаква степен на цялата езотерична мисъл, а с разкодирането му се занимават тайни общества и изтъкнати учени и философи.

Разкриването на тайните на Изумрудения скрижал започва от убийство и загадъчна технология, разработвана в България, преминава през приключения в Светите земи, където героите се сблъскват с коварни противници, за да се превърне в търсене на скрития смисъл на древния текст, чието разшифроване може да доведе до духовно и физическо изцеление на света и до неговото възкресение за нов живот.

Владимир Сълов е роден през 1972 г. във Варна, където завършва Първа езикова гимназия, а по-късно и висше образование. Понастоящем е професор и доктор по информатика в Икономически университет – Варна и автор на над 50 научни публикации. В свободното си време е фотограф, пътешественик, приключенец и изследовател на древни световни и български мистерии и учения.

„Възкресение“ е продължение на дебютния роман на автора „Тракийският код“ (Жанет 45, 2018), но може да се чете и като самостоятелно произведение. Следва откъс.

ДУХОВЕТЕ НА БЕЛОГРАДЧИК

1.
Когато чух непознатия женски глас по телефона, почти бях забравил, че седмица преди това един също така непознат, но мъжки глас ме беше потърсил:
– Главен асистент Милев?
– Кой се обажда?!
– Нуждая се от помощта ви!
– Кой сте вие?
– Инженер Вълков се казвам!
– Откъде имате телефона ми?
– Само вие можете да ми помогнете. Четох по вестниците какво се е случило на Белинташ, как...
– Дочуване!
Затворих ядосано. Блокирах номера.
„Инженер“ се казвал значи... Бил чел какво се е случило... И други луди като него ми бяха звънели... ентусиазирани да споделят теориите си... или ентусиазирани да напишат врели-некипели в някой жълт вестник... Не ме интересуват! Искам да забравя! Да не говорим, че и аз самият не знам какво точно се случи...

И тогава ме бяха потърсили по телефона. За помощ. Не завърши добре. Сякаш беше вчера... А минаха цели три години.

Да, три години, откакто с приятеля ми Борис, или Борко, както обикновено му викам, бяхме тръгнали на обиколка из Родопите. А после преживяхме най-невероятното приключение... Дълга история… Търсехме следи към древно знание, дошло от Египет или пък от Атлантида... И го намерихме! Намерихме къде е скрито знанието – тук, в България, в недрата на тракийското светилище Белинташ. А после... после всичко се разпадна. Скривалището беше взривено, знанието – унищожено или пък откраднато от глобалния злодей Свенсън. А тя... О, да, как можах да пропусна – срещнах жена, в която се влюбих...
Влюбих се неудържимо... Казваше се Ива... после замина, изчезна със злодея... но все още сякаш е пред очите ми... А ми омръзна... омръзна ми навсякъде да очаквам да видя лицето ѝ, когато се скитам по улиците. Омръзна ми да се надявам напразно… Напразната надежда е по-зле от безнадеждността. Затова искам да забравя всичко, дори нея. По-добре да не я чакам, да продължа напред. Тъпо.

Продължава...

Жан д’Ормесон: Светът е изграден единствено от срещи

Петко Тодоров

Четем автобиографията му

„Даладие, на връщане от Мюнхен, където заедно с Чембърлейн се е срещнал с Хитлер, за да спаси мира с цената на отстъпки, с ужас забелязва от самолета гъста тълпа, вече струпала се на „Льо Бурже”. Първоначално е убеден, че се е събрала, за да го освирка и обсипе с враждебни възгласи. Когато разбира, че тя е там, за да изрази радостта си и за да го приветства, той се провиква: Леле, какви тъпунгери!”, припомня Жан д’Ормесон в „Този мой живот си беше хубав” (Парадокс, превод Владимир Сунгарски).

Едуар Даладие е френският министър-председател, който заедно с британския си колега Невил Чембърлейн сключил с Хитлер Мюнхенското споразумение през 1938 г. И още прословутата реплика на Чърчил по този повод: „Имахте избор между безчестието и войната. Избрахте безчестието. И ще си получите и войната”.

Днешната политкоректност настоява да се премълчава хрисимо, че те отключиха портата на Втората световна война и оставиха на Хитлер просто да я отвори. Извън голата история – пропагандата  вкарва в ушите на населението желаното от него, при все, че политиците са наясно какво правят и това не е от вчера.

Автобиографична изповед на Д’Ормесон. Силната дума е „изповед”. Френски писател, публицист, дипломат (1925-2017). Прочул се най-вече със „Славата на империята”, превеждана и на български.  Дългогодишен член на управата на ЮНЕСКО, директор на вестник „Фигаро”, през 1973 г. е избран във Френската академия и е най-младият (на 47 г.) неин член в 4-вековната й история... И все пак, защо ни е Д’Ормесон? Любопитството е винаги силен аргумент. Същата тази Академия отвътре с изтънчените жестове и разменените бляскави реплики. Но и с примитивните предразсъдъци: „Нарекоха ме бандит” и не само това.

Д’Ормесон предложил през 1981 г. Маргьорит Юрсенар за академик – скандалното е, че е жена. Но успял: „Един журналист ме попита: - Е, какво е новото във Френската академия? Отговорих му: - Вече ще има две тоалетни. На едната ще пише „господа”, а на другата ще пише „Маргьорит Юрсенар”.

И друго – класата. Потомък на благородници, той израства в дворци и резиденции към посолствата, баща му е дипломат. Закоравялата аристокрация: „Добър ден”, „добър вечер”, „мерси” и „пардон!” бяха препоръчителни. „Добър апетит” или „лека работа” биваха строго отхвърляни... Казваше се „десет вечерта” и „след вечеря”, но никога „двадесет и два часа”, което го оставяхме на френските железници... Знаехме, че някъде далеч, в други незнайни и невъобразими светове, в Африка или в Китай, децата страдаха от жажда и умираха от глад. Събирах грижливо алуминиевото фолио от опаковката на бонбоните, сладкишите и подаръците си и ги пращах по мистериозни канали на китайчетата”...

И още друго, след толкова леви френски интелектуалци и писатели – един десен. С неизбежното припомняне на загадъчния въпрос „Може ли да има „десен” поет?”. Но това е друга атмосфера, Д’Ормесон припомня с гордост близостта си с комуниста Арагон и не спестява нелицеприятности от общуването с „десни”.

Аристократизъм, но не само в това. И в езика, в интерпретиране на фактите и нравите, в обожествяване на общуването – „Светът е изграден единствено от срещи”, в самоиронията – може да се нарече „утайка на историята”, но и „мехурче в шампанското”, в, ако щете, предлагането на собствената си участ още в заглавието, но и в редове като: „Къде сме били, преди да се родим в този свят и във времето? Никъде. Къде ще се отзовем, след като излезем от този свят и от времето? Никъде. През целия си живот тичаме от нищото към нищото. Все пак може би ни е позволено да предположим, че между тези две събития, между нищото в началото и нищото в края, е протекло едно смайващо приключение, към което не можем да се отнасяме лекомислено и пренебрежително: и то е животът”.

Продължава...

Откъс: Някой прикрива истината с цената на всичко в „Изкупление“ на Дейвид Балдачи

Еймъс Декър и партньорката му във ФБР Алекс Джеймисън са на кратко посещение в родния му град Бърлингтън, Охайо. Там ги открива Мерил Хокинс, който е осъден на доживотен затвор за убийства, които не е извършил. Остарял и  неизлечимо болен, Хокинс настоява Декър да преразгледа случая и да изчисти името му - в новия роман на Дейвид Балдачи „Изкупление“ (Обсидиан, превод Милко Стоименов).

Възможно ли е Декър наистина да е сгрешил? Всички доказателства са били непоклатими. Преди да успее да разкаже онова, което знае, Хокинс е застрелян. Обзет от съмнения, Декър отново се заема със случая, но се оказва, че след толкова години някой все още е готов да прикрива истината с цената на всичко. Следва откъс.

В тази свежа и прохладна есенна вечер Еймъс Декър бе заобиколен от трупове. Но този път той не виждаше света в електриковосин цвят, както се случваше обикновено при срещата му с мъртъвци. И за това си имаше причина: тези хора бяха умрели отдавна.
Декър се намираше в родния си град Бърлингтън, Охайо, бивш промишлен център, който бе преживявал и по-добри времена. Наскоро бе ходил в друг западнал град – Барънвил, Пенсилвания, където се отърва на косъм от смъртта. Ако можеше да избира, щеше да избягва подобни минни полета не само в обозримото бъдеще, но и до края на живота си.
Но той нямаше избор.
Беше в Бърлингтън, защото днес дъщеря му Моли щеше да навърши четиринайсет. При нормални обстоятелства това щеше да е повод за празник, ден, изпълнен с радост. Моли обаче беше убита заедно с майка си Каси и нейния брат Джони Сакс. Трагедията се случи малко преди десетия ѝ рожден ден и именно Декър откри телата им, когато се върна у дома.
Бяха му отнети завинаги по възможно най-жестокия начин, на който беше способен извратеният ум на убиеца им. Вярно, той отдавна не беше между живите, но това не носеше утеха на Декър, макар да бе изиграло важна роля в решението му да приключи с предишния си живот.
Ето защо на рождения ден на дъщеря си той се намираше на гробището. Бе донесъл свежи цветя, които да заменят изсъхналите, останали от последното му посещение.

Продължава...

Класация Книжен ъгъл - най-продавани книги 15 юли - 21 юли

1. Даниъл Силва. Новото момиче. Хермес

2. Лиз Нюджънт. Стаено зло. Еднорог

3. Анна Заркова. Главните прокурори от Татарчев до Гешев. Валентин Траянов

4. Георги Тошев. Георги Парцалев - Хамлет от град Левски. Книгомания

5. Нийл Геймън. Изкуството има значение. Сиела

Продължава...

Откъс: Даниъл Силва надминава себе си в „Новото момиче“

„Има моменти, в които един брилянтен роман може да опише времената, в които живеем – трудностите, лъжите, трагедиите на света – по-добре дори от журналистиката... Книга, която ти отваря очите и която четеш с удоволствие“ - Боб Удуърд

В елитно частно училище в Женева постъпва нова ученичка. Красиво и забулено в мистерия, детето всяка сутрин пристига с конвой, достоен за държавен глава. Носят се слухове, че момичето е дъщеря на богат бизнесмен. Истината е, че баща й е Халид бин Мохамед, принцът на Саудитска Арабия. Когато детето му бива отвлечено, Халид се обръща към единствения човек, на когото може да разчита за спасяването на дъщеря си - в „Новото момиче“ (Хермес, превод Коста Сивов).

Габриел Алон, легендарният шеф на израелското разузнаване, е посветил кариерата си на борбата с тероризма и в частност с джихадистите, финансирани от Саудитска Арабия. В Халид бин Мохамед той вижда ценен, макар и необичаен съюзник. Двамата мъже биват въвлечени в тайна война за контрол над Близкия изток, от развоя на която зависи както животът на дъщерята на Халид, така и тронът му.

Даниъл Силва е носител на награди и първи в класацията на автори на бестселъри на „Ню Йорк Таймс“, сред които „Невероятният шпионин“, „Знакът на убиеца“, „Време за убиване“, „Художникът убиец“, „Английският убиец“, „Изповедникът“, „Смърт във Виена“, „Принцът на огъня“, „Пратеникът“, „Агентът“, „Московска афера“, „Предателят“, „Аферата Рембранд“, „Портретът на един шпионин“, „Падналият ангел“, „Английското момиче“, „Крадецът“, „Английският шпионин“, „Черната вдовица“, „Къщата на шпионите“, „Другата жена“ и „Новото момиче“. Той е най-известен с дългогодишната си серия трилъри, в които главен герой е шпионинът и реставратор на произведения на изкуството Габриел Алон. Книгите на Силва получават високи оценки от критиците по цял свят и са преведени на повече от трийсет езика.

„Трудно беше да си представим, че Силва може да надмине себе си след „Другата жена“, но с новия си роман е направил точно това“, пише The real book spy. Следва откъс.

Така се случи, че Беатрис Кентън, истински ветеран от няколко малки британски държавни училища, дойде в Женева, за да търси романтика и приключения, но не намери нито едното, нито другото. И затова си постави за цел да разгадае истинската самоличност на новото момиче. Разследването й започна, като въведе името ДЖИХАН ТАНТАУИ в малката бяла кутийка на търсачката на интернет браузъра си. На монитора й се появиха няколко хиляди резултата, ала нито един от тях не съответстваше на красивото дванайсетгодишно девойче, което влизаше в класната й стая точно преди всеки трети час, без никога да закъснее дори с минута.
После Беатрис потърси информация в няколко социални мрежи, но отново не се натъкна на никаква следа за ученичката си. Изглежда, новото момиче беше единственото дванайсетгодишно създание на тази божия земя, което не водеше паралелен живот в киберпространството. Според Беатрис това бе похвално, тъй като знаеше от първа ръка как непрестанното писане на съобщения, туитването и споделянето на снимки водеха до разрушителни последици в емоциите и поведението на младите. За съжаление, това не се ограничаваше само до учениците. Почти всеки път, щом Сесилия Халифакс отидеше до тоалетната, качваше нова своя преработена снимка в „Инстаграм“.

Продължава...

„Математика за феите” или невероятната съдба на дъщерята на Байрон Ада Лъвлейс

От Франсиско Х. Хагенбек, автор на „Свещена билка. Тайният бележник на Фрида Кало“

„Математика за феите” (Колибри, превод Венцеслав Николов) е силен, емоционално наситен и човечен роман за една изключителна жена, която в подчертано мъжкия научен свят на Англия и Европа от  първата половина на XIX век е запечатала своето име в аналите на математическите открития.

Дъщеря на прочутия и скандален поет Джордж Байрон, тази интересна, умна и красива дама, родила три деца, тормозена цял живот от деспотичната си майка, се чувства по-удобно сред числата, отколкото в тесния корсет на английската аристокрация, към която принадлежи. Ада, графиня Лъвлейс по мъж, поставя своята страст към математиката пред блясъка на благородническата си титла. Подвластна впрочем и на силни любовни трепети, тя създава първата програма за прототипа на днешния компютър, преди да угасне от рак в разцвета на творческите си сили. Наричат я първата програмистка в историята.

Мексиканският писател Франсиско Х. Хагенбек е роден през 1965 г. Следва архитектура, по-късно се ориентира към литературното поприще. Твори в най-различни жанрове – автор е на повече от десет романа (исторически, детективски и в стил ноар), сценарии, комикси, детски четива и др.

Носител е на редица престижни национални и международни награди, сред тях испански, френски и латиноамерикански. Изявява се и в областта на романизираните биографии, привлечен от живота на интересни личности като мексиканския композитор и певец Агустин Лара и знаменитата художничка Фрида Кало. „Математика за феите“ е вдъхновен и свеж прочит на житейския път на една забележителна жена - талантливата математичка Ада Байрон. Следва откъс.

ГЛАВА I 1823 г.

Тя иде като нощ красива
със чисти звездни небеса.
В лика ѝ лъч и мрак разкриват
най-нежните си чудеса;
не като ден лъчи разлива –
като предутринна роса.

Тези думи прелетяха през главата ѝ като орляк врабци, на които са отворили без време вратата на клетката. Момиченцето изпиваше с поглед всяка буква, направо вкусваше с очи мастилото на книгата. Усещаше, че стихът се сплавя с кръвта, която галопираше във вените ѝ при мисълта, че върши нещо забранено. Пръстът ѝ пробяга върху думите, усети едва доловимата им релефност и вкуси с наслада стиховете, сякаш бяха захаросана пастичка. Кафявите очи на детето се отвориха и усмивката постепенно покри лицето ѝ като прилив, който обгръща брега. Тя погълна думите, които се превръщаха в поезия, и откри, че имаха вкус на грях, както захапването на ябълката от Ева, донесло толкова низости на света. Това беше акт на непокорство, същият грях, който се привеждаше като пример в ревностно проповядваните от баба ѝ религиозни нравоучения. Научеше ли майка ѝ за него, този грях щеше да ѝ докара до главата ужасна беда.

Продължава...

Нова среща с иконата на контракултурата Робърт Антон Уилсън

„Квантовата психология“ ни учи как да препрограмираме себе си

Квантовата физика е една от най-трудните материи в света на науката, която изумява учените до днес и хвърля в недоумение опитващите се да я разберат. Но какво е квантова психология и възможно ли е тя да промени живота ни? Според прочутия писател Робърт Антон Уилсън това е напълно възможно. Есеист, драматург, поет и футурист, преподавател и популяризатор на науката Уилсън е автор на повече от 35 книги.

Една от тях и особено важна е „Квантова психология. Как мозъчният софтуер програмира вас и вашето мислене“. Нейното ново издание е на издателство „Кръг“, в превод на Людмила Андреева.

Уилсън е фин познавач на физиката, квантовата механика и мистичните традиции - от дзен и йога до магия и херметизъм. Наречен е „най-важният философ на века“ от психолога експериментатор Тимъти Лиъри, а книгата му той определя като „научна, остроумна, съвременна и изпълнена с надежда.“

„Квантова психология“ (издадена за първи път през 1990-а, но запазила актуалността си до днес) преобръща начина, по който мозъкът ни възприема нас самите – и Вселената – през XXI век. Някои наричат книгата материалистична, според други е научна, а трети настояват, че е мистична. Всъщност тя е всяко от тези неща. И нещо още по-важно – както казва писателят Филип К. Дик, – книгата преобръща „всяка умствена полярност, сякаш съм бил разтегнат до безкрайността.“

Квантовата психология не ни учи какво да мислим, а как да мислим. Чрез нея разгадаваме ограниченията, които сами си поставяме и които могат да променят погледа ни върху света. Осъзнаваме как собственият ни език ни ограничава в разбирането помежду ни и живота като цяло.

Продължава...

Джоузеф Стиглиц: Неравенството е избор

Петко Тодоров

Нобелистът по икономика предлага алтернативна програма

„Бъфет, легендарният инвеститор милиардер, беше прав, когато каза: „Води се класова война, така е, но моята класа, богатата класа, води тази война и ние я печелим”, припомня Джоузеф Стиглиц във „Власт, народ, печалби” (Сиела, превод Елена Филипова). И допълва: „Той не го каза войнствено; каза го, защото смяташе, че то описва вярно състоянието на Америка. И даде ясно да се разбере, че според него това е нередно, дори неамериканско”.

Уорън Бъфет е от тримата най-богати американци, наред с Джеф Безос и Бил Гейтс. Неговият цитат е ключов за темата на Стиглиц, а ето и нея: „Как стигнахме дотук, накъде отиваме и какво можем да направим, за да променим курса? Подхождам към тези въпроси като икономист и нищо чудно, виждам поне част от отговора да се крие в нашите икономически провали – провалът да осъществим добре прехода от промишлена икономика към икономика на услугите, да обуздаем финансовия сектор, да управляваме добре глобализацията и нейните последици и най-важното – да реагираме на растящото неравенство, тъй като, изглежда, се превръщаме в икономика и демокрация на единия процент, за единия процент и от единия процент”.

Подзаглавието на Стиглиц е „Прогресивен капитализъм за ерата на недоволството”. Погледнат от птичи поглед, неговият обобщен апел напомня за Тръмп: Да направим Америка каквато беше. Само че нобелистът Стиглиц натрапва: средната класа, средната класа! И апелът му се чете като: Да върнем средната класа. Изправя своята позиция срещу позицията, изразявана от Тръмп: „Аз представям тук една алтернативна програма, различна от прокарваната от Рейгън, от една страна, и Тръмп, от друга”...

Българският му прочит си заслужава поне по две причини. Гласът на Стиглиц е не просто алтернатива на гласа на Тръмп, алтернатива е на официозната неолиберална доктрина. Той ще ни каже различното от трафаретната песен на нашенските медии, изпълнявана най-гласовито от медийно абонираните „анализатори” от „Института за пазарна икономика”. И второ, колкото и да е америкоцентричен и обърнат към неговата си публика, Стиглиц съобщава и универсални идеи.

„Преди икономическата реформа ще трябва да има политическа реформа”, натрапва той и е убедителен: „Не икономиката е трудното. А политиката”.

Става дума за: „Гарантиране на честност при гласуването, поддържане на ефективна система на разделение на властите в държавното управление и намаляване на силата на парите в политиката”. Някой да го отрече за нашенската ситуация? И от какъв зор ли? Стиглиц иска повече държавност в икономиката. О тук нататък е въпрос на пресяване на универсалното от американското. Но във всички случаи заслужават аргументите му за мобилността на работната сила, финансирането на фундаменталните изследвания, системата на здравеопазването, кооперативизма и пр. – неща, за които се смята, че не си струват обсъждане. Други, като свързване на данъците с климатичните промени са сякаш разбираеми от само себе си. Стига му сарказмът: „Уолстрийт също ще бъде наводнен, макар някои да са на мнение, че това е хубаво нещо”.

Или досадната мантра за ефективността на пазара: „Пазарите биха предпочели да застраховат само здравите и заделят огромни ресурси за разграничаването за здравите от останалите. Но едно общество, в което само здравите могат да се застраховат, няма да е производително или здраво общество. Пазарите също така могат да се справят много добре с осигуряването на образование за децата на богатите, но едно общество, в което само децата на богатите получават добро образование, не е нито справедливо, нито ефективно”.

Не че в нашето Отечество ще се запретнат да изучават творчески Стиглиц, но не е излишно някой да ни напомня като него: „Неравенството е избор. То не е неизбежно”.

Продължава...

Класация Книжен ъгъл - най-продавани книги 8 юли - 14 юли

1. П.Д.Джеймс. Смъртта на писателя. Сиела

2. Джейн Ан Кренц. Недосегаема. Хермес

3. Нарине Абгарян. Манюня. Юбилеят на Ба и други силни вълнения. Лабиринт

4. Анаис Шааф, Хавиер Паскуал. Министерство на времето. Smart books

5. Индийски приказки. Миранда

Продължава...

„Седем дни в Родопите” ще ви разкрие планината от край до край

Колкото и да обикаляте из тях, винаги ще откриете някое ново кътче, което да ви изненада със спиращи дъха гледки и богата история

Новият пътеводител от Ели Иванова „Седем дни в Родопите” (Сиела) включва 44 туристически обекта, подходящи за ваканцията.

Дойде сезонът на летните отпуски. И една от най-подходящите дестинации, към които да поемете, за да се скриете от шума на големия град, заема голяма част от територията на България (над 13%).

За да се почувствате като истински пътешественици, не е необходимо да пътувате до далечни земи. Достатъчно е да прекарате „Седем дни в Родопите”.

Новата книга от авторката на „52 екопътеки” Ели Иванова ще зарадва всички любители на планината, предлагайки примерен маршрут, който позволява в рамките на една седмица с кола да прекосите Родопите  от изток на запад.

Красиви и стратегически, Родопите са били винаги примамливи за заселници и завоеватели.  Освен някои от най-известните ѝ забележителности в това издание създателката на блога „Думи в друми” включва и по-малко познати, но също толкова красиви места.

Вещите ѝ съвети са допълнени от майсторските фотографии, дело на Иван Иванов, които ще ви пренесат в потайните и древни гори на Родопите. А колкото и да обикаляте из тях с месеци, винаги ще откриете някое ново кътче, което да ви изненада със спиращи дъха гледки и богата история.

В този пътеводител са описани  44 туристически обекта, сред които има крепости, долмени, пътеки, водопади, мостове, извори, меандри и китни родопски градчета и села. Всеки един от тях е достъпен за всеки – не са необходими някакви свръхспособности, нито специална екипировка.
„Седем дни в Родопите”  ще ви разкрие Родопите от край до край. Остава само да ги преживеее и със сърцето си!

Екопътека Каньонът на водопадите

Екопътека Каньонът на водопадите е много приятно място за разходка край Смолян. Изградена е в китна местност – резерват Сосковчето, и се вие покрай река Герзовска, а водопадите, които могат да се видят по нея, са наистина много.
Един от водопадите по реката – водопад Орфей, висок 68 м – е от най-високите в Родопите. Струите му се спускат надолу по голяма скала във формата на лира. Сърцето е друг интересен водопад по маршрута, водите му текат на две струи, образуващи очертанията на сърце.
Освен водопадите, интерес по пътеката будят три площадки за на¬блюдение с красиви панорамни гледки.
Как се стига
За да стигнете до екопътеката, трябва да тръгнете от Смолян в посока село Мугла. Малко след Смолян, при стар бетонов възел, трябва да се отклоните вдясно по тесен път с лош асфалт. Поставени са жълти стрелки табелки за екопътеката.
Координати на отбивката: 41.579493, 24.659579.
Може да продължите още малко по този път до неголям паркинг. Там най-добре оставете колата и продължете пеша, защото пътят става много лош, а и вече сте съвсем близо до началото на пътеката.

Продължава...