page contents Книжен Ъгъл
Предоставено от Blogger.

Получаваме „Шпионско наследство“ от Джон льо Каре

13.8.18

Авторът на прочутата трилогия „Карла” се застъпва за Европа в най-новия си роман

„Шпионско наследство“ (Колибри, превод Венцислав К. Венков) е изкусно усукана шпионска история, поредно доказателство, че Джон льо Каре е ненадминат в този жанр.

Пенсионираният агент и бивше протеже на Джордж Смайли, Питър Гилам, който живее във Франция, е призован в Лондон да даде обяснения за операция „Уиндфол“ и за своите и на британското разузнаване действия, довели преди години до смъртта на Алек Лиймас и Дорис Гамп.

Препращайки към по-ранни романи на писателя, историята отново повдига въпросите за морала, за патриотизма, за средствата, с които се постигат на пръв поглед благородни цели, като главният герой прави критична преоценка на методите на своите началници и на собственото си минало.

Джон льо Каре е литературният псевдоним на Дейвид Корнуел – едно от най-уважаваните имена в света на шпионския трилър. Полифонични романи като „Най-търсеният човек” и „Изменник по вкуса ни” се концентрират върху сложните междуличностни отношения на персонажите, въпросите на международната сигурност, опасността от тероризъм, религиозната нетърпимост и неопатриотизма. „Екипът на Смайли“ е триумфалният завършек на знаменитата трилогия Карла, която включва романите „Дама, поп, асо, шпионин“ и „Достопочтеният ученик“.

В радиоинтервю от септември 2017 Льо Каре обяснява, че една от причините да напише „Шпионско наследство“ е желанието му „да се застъпи за Европа“ в навечерието на референдума, завършил с т.нар. Брекзит.  Повечето произведения на Джон льо Каре имат талантливи филмови адаптации. Следва откъс.

Предлагам ви – в рамките на личните ми възможности – правдиво описание на ролята ми в британската операция за дезинформация с кодово название „Уиндфол“, проведена срещу източногерманската разузнавателна служба Щази в края на петдесетте и началото на шейсетте години и довела до смъртта не само на един от най-добрите английски тайни агенти, с които съм имал възможността да работя, но и на невинната жена, заради която той пожертва живота си.
Професионалният служител в разузнаването не притежава по-силен имунитет към човешките чувства в сравнение с останалата част на човечеството. Много по-съществена за него е степента, до която съумява да ги потиска – в реално време или, както в моя случай, с петдесетгодишно закъснение. Само допреди два месеца, заслушан нощем от спалнята на моя дом – усамотената ми ферма в Бретан – в мученето на кравите и в кокошите свади, успявах решително да отблъсквам обвиняващите ме гласове, които периодически се мъчеха да нарушат съня ми.

Продължава...

Политкоректни приказки за лека нощ

12.8.18

Петко Тодоров

В изпълнение на Джеймс Фин Гарнър

„Да знаеш, скъпа моя, че на едно малко момиченце може да му се случи случка, ако се разхожда само през този лес – фамилиарно я предупредил вълкът” – Червената шапчица. Която отговаря: „Намирам сексистката ви забележка за крайно обидна, но ще я подмина заради традиционния ви статус на социален парий, съпровождан от непрекъснат стрес, допринесъл да формирате свой напълно жизнеспособен мироглед. А сега, ако обичате, трябва да вървя. Но тъй като статусът му на социален маргинал го бил освободил от робското придържане към линейното мислене, характерно за Запада, вълкът знаел пряк път за дома на бабата”.

В „Червената шапчица” от „Политически коректни приказки за лека нощ” на Джеймс Фин Гарнър (изд. „Фама+”, превод Павел Боянов).

Тази първа книга (1994) на американския сатирик Гарнър се води бестселър и има защо, даже да изглежда изненадващо. „Новите дрехи на царя”, „Трите прасенца”, „Пепеляшка” – 14 приказки. Шарл Перо обнародвал през 1697 г. приемлива версия на „Червената шапчица” от фолклорните варианти, братя Грим век по-късно – още по-приемлива, която познаваме от малки.

Развръзката по Гарнър: „Червената шапчица, бабата и вълкът осъзнали, че ги обединява обща цел. Те решили да основат алтернативно домакинство, основаващо се на взаимно уважение и сътрудничество, и оттогава заедно живеят в гората мирно и щастливо”. Той се гаври не със сюжета, а с неолибералния мейнстрийм.

Бива някой да разчепка парадоксалното равенство на нашенска почва между официалната неолиберална доктрина и снобизма на нейните носители. Голичък патос на адептите на края на историята в провинциалистка менталност. Твърде тежки станаха последните изречения.

Но ето достъпното обяснение на Гарнър: Татко мечок и Мама меца излапали Златокоска и Бебе мече възкликнало: „Мамо, татко, какво направихте? Мислех, че сме вегетарианци. Така е – оригнал се Татко мечок, - но винаги сме готови да изпробваме нови неща. Гъвкавостта е поредното благо на мултикултурализма”.

Продължава...

Откъс: Джеймс Патерсън кани в… „Магазинът”

11.8.18

Може ли една книга да заплаши най-могъщата корпорация в Америка? Стряскащ и напрегнат политически трилър, в който задкулисни игри и кървави сблъсъци, средствата за манипулации и сянката на Големия брат рисуват мащабна гротеска на света, в който живеем

В него има всичко, наистина всичко, на цени, които никой друг не може да поддържа. „Магазинът” е най-важната корпорация в Америка и никой не може да избяга от досега с него. Дронове изпълват небесата, разнасяйки безбройните поръчки… и следят всеки и всичко за тяхно собствено спокойствие. И не само.

„Магазинът” знае от какво имаш нужда във всеки един момент. И ти го доставя бързо и евтино.
Но Джейкъб и Меган са от малкото хора, които не приемат тази сделка. И се заемат да напишат книга за „Магазинът”. Наемат се да работят за него, като се местят в специално изградено градче за служителите на фирмата… там всичко е съвършено, хората са винаги усмихнати, един истински рай. Който скоро се превръща в ад.

Може ли една книга да заплаши най-могъщата корпорация в Америка? И на какво е способна тя, за да се защити?

Романът на Джеймс Патерсън и Ричард Дилало „Магазинът” (Сиела, превод Коста Сивов) е стряскащ и напрегнат политически трилър, в който задкулисни игри и кървави сблъсъци, средствата за манипулации и сянката на Големия брат рисуват мащабна гротеска на света, в който живеем.

До момента от книгите на Джеймс Патерсън са продадени над 300 милиона екземпляра в целия свят – и числото се увеличава днес след ден…  Той фигурира в Книгата за рекордите на Гинес и като първия писател, продал над 1 милион електронни книги. Автор е на над трийсет криминални романа. Три от тях са филмирани. Следва откъс.

Не мога да спра да бягам. Нито сега. Нито никога.
Мисля, че полицията е по петите ми. Възможно е да греша.
Това е шантавата част. Просто не съм сигурен.
Може би някой ме е разпознал...
Снимката ми е навсякъде. Обзалагам се, че някой се е обадил на полицията в Ню Йорк и е казал: „Един шантав тип, на около четиридесет и пет, се размотава из Сохо. По „Принс Стрийт“. Погледът му е дивашки. Гледайте да го приберете, преди да се нарани“.
Винаги така казват – „преди да се нарани“. Все едно им пука.
Този шантав тип съм аз. В интерес на истината, ако можех да се видя сам, също щях да се обадя на ченгетата. Мръснорусата ми коса наистина е мръсна и потна от бягането. Как е останалата част от тялото ми? Чувствам се ужасно, а изглеждам дори по-зле. Скъсани дънки (но не по повеля на модата, а на обстоятелствата), мръсна риза в армейско зелено и мръсни класически червено-бели найкове. „Мръсно“ е основната тема, но не това е важното.
Единственото важно нещо в момента е кутията, която нося. Тя е картонена и подвързана с връв. Какво има вътре ли? Ръкопис от четиристотин и десет страници.

Продължава...

Как лекува природата


Как растителните вещества в гората стимулират нашата имунна система? Кои свойства на природата могат да се използват в борбата срещу рака? Какъв е лечебният потенциал на общуването с животни? Как прекият контакт с природата влияе на нашите органи и клетки?

Клеменс Арвай ни дава в „Природата лекува“ (Ера, превод Добромила Парушева, Ваня Пенева) достъпни и полезни насоки как да използваме лечебната сила  на природата. Той цитира интересни случаи от практиката на свои колеги, лични преживявания и наблюдения, както и споделен професионален опит, за да илюстрира несравнимите терапевтични способности на природата.

Арвай е активен привърженик на новата, революционна наука екопсихосоматика, която изразява тясната връзка между психиката, тялото и природата,като ясно заявява, че няма как хората да са здрави, ако не опознаят и пазят природата. Той разглежда различни аспекти на тази зависимост – човешкото здраве и природата, медицината и природата, лечебния код на природата – защо тя наистина лекува.

Клеменс Арвайе роден през 1980 година, инженер и биолог, завършил екология и приложна ботаника. Автор на няколко книги, в които акцентира върху лечебната връзка между човека и природата. „Природата лекува“ е интересна, полезна и интригуваща книга за всеки съвременен човек, независимо от това в какъв вид медицина вярва – академичната, алтернативната, аюрведичната, холистичната. Следва откъс.

Екопсихосоматична клиника

В първата глава разказах колко много гората помогна на мен и моя син по време на дълго, мъчително пребиваване в болница. И двамата успяхме да възстановим психическите си сили. Всеки ден, докато се разхождахме в гората и насреща ни се задаваха други пациенти, си представях как в най-скоро време клиниката активно ще включи гората в лечебната си концепция. Една „клинична гора“ би имала предимства и за лекарите, психолозите и медицинските сестри: те не само ще си почиват там, а и гората ще им разкрие възможности за being-away – за отдалечаване от натоварващото ежедневие.
Време е да ви кажа още нещо: в гората близо до болницата имаше станция за диви животни, изпаднали в беда. Там живееше например ранената катеричка Елза. Всеки път, щом ѝ отивахме на гости, тя идваше при нас спокойно, без страх. Катереше се по ръцете ни, настаняваше се на раменете ни. В такива моменти синът ми и аз забравяхме напълно трудното болнично ежедневие. Пренасяхме се в друг свят. В станцията бяха настанени сърни, съсели, таралежи и дори лисици. Запознахме се също с врани, гарвани, свраки и други птици.

Продължава...

Класация Книжен ъгъл - най-продавани книги 1 август - 7 август

7.8.18


1. Исабел Алиенде. Отвъд зимата. Колибри

2. Луиз Пени. Измамна светлина. Софтпрес

3. Паола Маклейн. Любов и разруха. Обсидиан

4. Лорънс Дърел. Пещерата на Просперо. Прозорец

5. Цветан Тодоров. За България. Изток-Запад

Продължава...

Да поиграем на „Копнеж“. Някой трябва да умре

„Жестокост в наш стил” на Араминта Хол съчетава еротика и насилие в комбинация, която ще ви остави без дъх до края

Майк и Верити имат своя специална игра. Копнежът. Играта включва съблазняване на мъже и появата на Майк в точния момент, за да спаси своето момиче. След което се отдават на неистовото си желание, възбудени от тръпката и агресията. Те играят своя Копнеж пак и пак, двама души, които са се открили един друг в света.

Майк е имал тежко детство, но появата на Верити му дава сила да го преодолее. Сега той прави всичко заради нея – има перфектната работа, готви се да купи къщата, за която и двамата мечтаят. Знае, че ще бъдат щастливи заедно. Завинаги.

Ала тя вече не вдига телефона и не връща имейли... а скоро става ясно, че е напът да се омъжи за друг. И Майк вече е наясно, че залозите в тяхната толкова специална игра са се вдигнали. Започнал е нов Копнеж. Сега вече някой трябва да умре.

Смайващ и обсебващ, трилърът на Араминта Хол Жестокост в наш стил (Deja Book, превод Надя Баева) изследва границите между истината и лъжата, между любовта и притежанието, между живота и смъртта. Следва откъс.

Правилата на „Копнеж“ бяха прости. С Ви отивахме в предварително избран нощен клуб, отдалечен от жилището ни. Пътувахме заедно дотам, но влизахме поотделно. Отивахме на бара и заставахме достатъчно отдалечени един от друг, за да изглежда, че не сме заедно, но и достатъчно близо, че винаги да я държа в полезрението си. После чакахме. Никога не отнемаше много време, а и как иначе, когато Ви беше толкова бляскава? Някой нещастник я приближаваше и предлагаше да я почерпи питие или я канеше да танцуват. Тя подхващаше лек флирт. Аз бях в готовност, очите ми не се отделяха от нея, тялото ми бе напрегнато, за да се устреми в нужния момент.

Продължава...

„Дотук с издънките“, идва любовта

5.8.18


След десетгодишно щастливо съжителство ще си помислите, че сте намерили човека, с когото ще прекарате остатъка от живота си. Така е смятала и Мари


Затова, когато разбира, че приятелят й изневерява, а след това я гони от дома им, тя се чувства съкрушена. В новата книга на  Жил Льогардиние „Дотук с издънките!“ (Хермес, прев. Анета Тошева).

Оказала се на ръба на пропаст, тя се сгромолясва в нея със звучното „Пляс!“. (Тук е нужно да отбележим, че Мари обича да преувеличава, умее да се забърква в нелепи ситуации и понякога има налудничави идеи.) Бездънната пропаст всъщност е канал с мътна вода, а ръбът й е бордюрът, по който не бива да се ходи. Напълно нормално е Мари да падне вътре, нали?

Резултатът от натрупалите се проблеми е, че тя се зарича не само да не допуска повече мъже в сърцето си, но и да не позволи на нито един от тях да му се разминат провиненията. Така че Мари решава да си отмъсти. На негодника, с когото е пропиляла най-хубавите години от живота си. На омразния шеф, който иска да опропасти работата й. И на всеки друг, който й се изпречи на пътя.

В плановете й обаче не влиза тайният обожател, който започва да й изпраща чувствени писма и да я моли да му даде шанс. Но как да се довери на човек, когото не познава? Или си мисли, че не познава. Защото този мъж всъщност е от обкръжението й – може би тайнственият съсед, момчето, което разнася вестниците, готиният колега или (о, небеса!) омразният шеф!
Как Мари ще излезе от обърканата ситуация? С гръм и трясък! И един откраднат котарак...

Жил Льогардиние е парижанин по рождение и по душа. Обича смело, обожава филмите и пише, защото смята това за най-откровения начин на общуване. Тридесетгодишният му опит в киното му помага да изгражда запомнящи се истории, което му печели милиони почитатели в цяла Европа.

Продължава...

Момичето в Студената война и в романа на Иън Макюън „Операция „Сладкоугодник”

Петко Тодоров

Преподавател я вербува като студентка, любовница му е. И веднага след следването е приета в тайните служби. Първата й инициатива там е да състави досие на провинциален училищен директор. Засекли го на сбирка на неблагонадеждни.

Какъв е смисълът? – Ако кандидатства за отговорна работа, няма да го допуснат, това е 1972 г.

Момент, в Англия е и в романа „Операция „Сладкоугодник” на Иън Макюън (изд. „Колибри”, превод Надежда Розова). Героинята е в МИ5, контраразузнаването. В онези години всичко се прави на хартия и стотици патриотки се препитават покрай досиетата. Най-студената война.

Момичето е влюбчиво и тази му характеристика е основен двигател в романа. Заухажва се с колега, обаче й възлагат да зариби млад писател. МИ5 дава тайно пари на организация с името – забележете: „Свободно слово”, тя – на фондация, която ги връчва на писатели: Творете свободно! Очаква се те да се развиват в правилна посока.

Нашенското соцпазаруване на автори чрез контрактации е на този фон нищо повече от приспивна песен.

Измисля ли си Макюън? Защо му е, та той обяснява и как с такива инструменти се прави от Оруел световен писател...

Няма отърване от досиетата. Полицията прави на всеки български ЕГН електронно. По-евтино е, но какво е вътре, как се ползва, има ли граждански контрол – казва ли ти някой? Поминъчните досиетолози си траят мъдро – не се е родила фондация, която ще плати такъв „проект”.

Но Макюън е винаги в състояние да стъписа читателя по мостчето „живот – литература – живот”. Читателят се усеща минал по него чак на другия бряг. Как Макюън успява да скрие литературата? На всичко отгоре този път го прави по-твърде усукана формула, но я показва накрая.

А момичето си го бива, няма да го смачкат и с всичката си наивност ще отбележи: „Светът определено беше на път да се превърне в продукт за еднократна употреба”.

Продължава...

„Измамна светлина“ връща инспектор Гамаш в Трите бора

2.8.18

На фона на изтъканата от фалш и преструвки арт сцена, с нейните преситени колекционери, цинични дилъри и всемогъщи критици, „Измамна светлина“ е и история за вторите шансове. За старите приятелства, подложени на изпитание, за контраста между светлина и мрак и за всичко онова, което се крие в сенките, изпълнили човешкото сърце

След като „Сенки в снега“ ни отведе на литературна разходка из град Квебек от миналото и съвременността, с „Измамна светлина“ Луиз Пени ни връща в идиличното селце, където въздухът ухае на цветя и борови иглички, в бистрото на Оливие и Габри се предлага изискана храна и превъзходни клюки, а в книжарницата на Мирна – отбрани книги и приятелски разговор. 

Единственото, което не е на мястото си, е трупът, открит в цветната градина на Клара Мороу. И то точно на сутринта след най-важната вечер в живота на художничката – първата ѝ самостоятелна изложба. След десетилетия усилена работа, съпроводени само с пренебрежение и насмешка от страна на квебекския арт елит, вернисажът ѝ в престижния Музей на съвременното изкуство в Монреал е сбъдната мечта и абсолютен триумф.

Освен че събужда асоциации със Злата вещица от Запада (намигване към любимата детска книга „Магьосникът от Оз“ от Лиман Франк Баум), появата на мъртвата непозната с алена рокля в лехата с дамски сърца на Клара слага край на празненствата по случай изложбата. А и за пореден път превръща уж идиличното селце (на което читатели от цял свят са присъдили титлата „канадската столица на мистериозните убийства“) в местопрестъпление.

Повикан по спешност, главен инспектор Арман Гамаш пристига в Трите бора, за да разследва убийството, в което заподозрени са не само Клара и всички нейни съседи и приятели, поканени на коктейла, но и изтъкнати представители на артистичните среди, уважили събитието.

Когато самоличността на убитата е установена, загадката се задълбочава още повече. Защото жертвата е Лилиан Дайсън – бивш арт критик и художник, спечелила си омразата на артистичните среди в Квебек преди цели двайсет години и изчезнала мистериозно след това. Защо се е завърнала Лилиан и по каква причина се е появила неканена на тържеството на Клара? По какво си приличат със Злата вещица от Запада и кой би пожелал смъртта ѝ?

Продължава...

Най-великият труд на Жан-Жак Русо с ново издание

Добродетелите на един народ зависят от политиците му, обяснява философът в трактата си „За обществения договор”

„Нито един гражданин да не бъде толкова богат, че да може да купи друг гражданин, и никой да не е толкова беден, че да бъде принуден да се продава” - тази фраза, достойна за велик политик, се е родила в съзнанието на философ – великия Жан-Жак Русо. Няма как да не се забие в ума ви, докато четете трактата „За обществения договор”.

Най-новото издание на труда, смятан за основополагащ в изучаването на властта и държавата, от няколко дни е в книжарниците. Томът е част от философската поредица на издателство „Лист”, започната преди година с опуса на Томас Хобс „Левиатан”.

Преводът на „За обществения договор” е на Донка Меламед и е правен още през 1970 г. , когато излиза за първи път у нас, а преподавателят по философия в колежа „Гарно” и Университета „Лавал” в Квебек Емил Григоров пише следговор специално за сегашното издание.

„Човекът се ражда свободен, а навсякъде е в окови“, „При едно лошо управление никому не се иска да направи и крачка, за да отиде на събрание; защото никой не се интересува от онова, което се върши там, защото всеки предвижда, че там няма да надделее общата воля, и в крайна сметка защото домашните грижи поглъщат всичко”, „В момента, в който някой каже за държавните работи: какво ме интересува? - държавата трябва да се смята за изгубена” – това са само малка част от наблюденията и размишленията, формулирани от Русо.

Според философа всяка държава освен суверен трябва да има и правителство. Разпределението трябва да се направи от момента, в който суверенът не може да се справи с определени въпроси. По тази причина правителството трябва да бъде разделено от суверена.

Големината на управляваната територия често определя естеството на правителството. Ако правителството е силно като народа и силата е неограничена, колкото по-голяма е територията, толкова повече сила се изисква от правителството за подчинение на масите. Според него монархическото правителство е способно да овладее най-много сила над народа, защото съсредоточава по-малко сила в себе си (за разлика от демокрацията).

Русо разглежда три форми на управление в зависимост от броя на членовете, които го съставляват: демокрация, аристокрация и монархия. Всяка форма може да бъде най-добра при определени обстоятелства и най-лоша - при други, обобщава мислителят. Все пак демокрацията подхожда за малките държави, аристокрацията - за средните, а монархията - за големите. Заключението на Русо е: „Ако съществуваше народ от богове, той би се управлявал демократично. Толкова съвършено управление не е за хора”.

Продължава...

Класация Книжен ъгъл - най-продавани книги 25 юли - 31 юли

31.7.18

1. Джоджо Мойс. Все още аз. Хермес

2. Исабел Алиенде. Отвъд зимата. Колибри

3. Пол Ливайн. Кофти късмет. Бард

4. Тери Пратчет, Нийл Геймън. Добри поличби. Прозорец

5. Джо Бакстър. Съвършената вечеря. Гурме

Продължава...

С Пип Уилямс за „Едно лято в Италия”

Топла история за италианското умение да се живее в хармония с природата, без да се бърза постоянно

Австралийката Пип Уилямс в книгата си „Едно лято в Италия” (Сиела) ни повежда на забавно приключение из най-различни места на Апенините – Рим, Венеция, района на Неапол, областите Тоскана, Емилия-Романя и Калабрия, разказвайки истинската история на семейството си, решило да осъществи своята мечта и да заживее спокойно сред природата, отглеждайки собственоръчно храната си.

Питали ли сте се какво печелим и какво губим, ако решим да последваме мечтите си и да сложим черта на всичко, което ни натоварва в сивото градско ежедневие? А колко по-добре бихме живели, ако не се налага непрестанно да бързаме и да се съобразяваме с графици, разписания и срещи?

Австралийката Пип Уилямс е потърсила отговорите на тези въпроси в книгата си „Едно лято в Италия”, на чиито страници разкрива душата си, разказвайки как заедно със съпруга си Шанън успяват да осъществят мечтата на живота си: да заживеят бавен, спокоен живот в хармония с природата, докато отглеждат сами храната си и прекарват време с хората, които обичат.

Всичко започва в малката им „къщичка кутийка” в Сидни, в техния преден двор с площ от едва два квадратни метра, в чийто ъгъл Пип и Шанън посаждат лимоново дръвче. Скоро след това семейството осъзнава, че щастието, което им носи собственоръчното отглеждане на храна в двора, е несравнимо с нищо на света.

Скоро семейството се мести в друг район в Австралия, където разполага с по-голям двор, в който и двамата прекарват огромна част от времето си в градинарство. Работата извън дома и текущите задачи обаче изискват своето. Така Пип и Шанън се изправят пред ситуация, в която трябва да избират между дългогодишната си кариера и мечтата си да заживеят спокойно, като се отдадат на природосъобразен начин на живот в провинцията, прекарвайки времето си в собствена ферма. Решението е да осъществят това, за което мечтаят най-силно.

И двамата напускат работа, вземат децата си и отиват да търсят добрия живот далеч от дома – в тъй привлекателната и плодородна Италия, където живеят като доброволни работници в био ферми. В рамките на едва няколко месеца семейството на Пип и Шанън посещава ферми из емблематични градове и региони на Ботуша  – столицата Рим, градът на гондолите Венеция, провинциалната Тоскана, крайбрежието на Амалфи в района на Неапол, местностите Емилия-Романя, Пиемонт, Калабрия и др.

 „Едно лято в Италия” (с подзаглавие „В търсене на добрия живот”) е не просто увлекателен пътепис, посветен на Италия, а реална история за това колко щастлив и удовлетворен се чувства човек, когато сложи черта на сигурния, но скучен живот и поеме по неотъпкания път, за който сърцето му нашепва. Затова забавете пулса на всекидневието си, отпуснете се с тази книга и открийте как да промените живота си към добро. И да усетите неговата истинска сладост – по италиански.

Преводът на „Едно лято в Италия” от английски език е на Надя Златкова. Корицата е рисувана от художника Дамян Дамянов. Следва откъс.

Ванът се изкачва все по-нагоре и пътят става тесен и неравен. Расина би трябвало да е на половин час с кола от фермата, но пътуваме вече четиридесет и пет минути.
Последната джелатерия беше на гарата. Когато Стефан се отклонява от пътя и спира в едно грубо разчистено място в гората, сърцето ми се разтуптява силно. Спокойното му държание приема зловещ нюанс, а предложението му да излезем от вана, ми се струва подозрително. Поглеждам към Шанън, но той не забелязва нищо. Привличам момчетата към себе си и заставаме с гръб към сенките на дърветата.

Продължава...

С Исабел Алиенде „Отвъд зимата”

В Бруклин сред страховита снежна буря, която преплита три съдби в необикновено приключение

Благодарение на него героите успяват да излекуват дълбоки рани от преживени болки, да се отърсят от смазващия товар на страшни спомени и пречистени да продължат с надежда напред. Заплитайки интригуваща криминална драма, Исабел Алиенде проследява живота на своите персонажи с присъщата си човечност и проникновение и поднася вълнуващ разказ за многоликия съвременен свят.

В „Отвъд зимата“ (Колибри, превод Маня Костова) разказът е напрегнат, белязан с мъка, терзания, потресаваща бедност, насилие и престъпност, но в него все пак си проправят път добротата и любовта, защото „не земното притегляне, а спояващата сила на любовта държи света в равновесие“.

Сравнявана с Маркес и други бележити представители на магическия реализъм, Исабел Алиенде започва литературната си кариера случайно, за да се превърне в един от най-обичаните латиноамерикански писатели на всички времена. Международна известност й носи величествената семейна фреска „Къщата на духовете“, претворена на големия екран от големия режисьор Биле Аугуст.

Следват произведения в тираж от близо 60 милиона, преведени на 30 езика. „Японският любовник” третира много от темите, които превърнаха Алиенде в една от най-популярните разказвачки на нашето време – на първо място любовта, но също така темите за самотата и старостта, за страховете и болестите, за тежестта на спомените, които са неразделни от зимата на човешкия живот. Следва откъс.

В края на декември 2015 година зимата още се бавеше. Дойде Коледа с камбанки навсякъде, а хората продължаваха да ходят по къси ръкави и сандали; някои – зарадвани от заблудените сезони, други, изплашени от глобалното затопляне, а в това време от прозорците надничаха изкуствени елхи, поръсени със сребрист скреж, и хвърляха в смут катеричките и птиците. Три седмици след Нова година, когато повече никой не мислеше за закъснението в календара, природата внезапно се събуди, отърсвайки се от есенната дрямка, и стовари най-страховитата снежна буря, запечатана в колективната памет.

Продължава...