page contents Книжен Ъгъл
Предоставено от Blogger.

Кой е длъжник на Левски

17.2.19

Петко Тодоров

Седем десетилетия чакаме новата му биография

Кирила Възвъзова – Каратеодорова за джобното тефтерче на Апостола: „То, това трябва дебело да се подчертае, е и си остава най-достоверният и най-неподправеният исторически извор, от който могат да се черпят непосредствени сведения за идеите, мислите и прозренията, движили всички действия на Левски”.

В увода към „Личният бележник (джобното тефтерче) на Васил Левски”, съавтори Здравка Нонева и Виктория Тилева (изд. „Изток-Запад”). Отново пълното фототипно представяне с изчерпателно разчитане, обяснителни бележки, справочен апарат.

И Мерсия Макдермот: „Малко са народите, които имат такива герои. Нямаме такива в английската история. Имаме, разбира се, много големи писатели, учени, изобретатели, имаме генерали и адмирали но нямаме един Левски, защото нашата история е била съвсем друга”. В поредното издание на „Апостолът на свободата” (изд. „Труд”).

Книгоиздателите се отчитат за „Обесването на Левски”. Иван Градинаров преведе Макдермот през 1970 г., разгърнахме тефтерчето през 1987-а, в годините го последва и издание с други автори. Най-пълната биография на Левски на Иван Унджиев е от 1947 г.

Безсмислени ли са безбройните публикации за Апостола през следващите 7 десетилетия? По-слаби ли са историците след Унджиев? Или не намират мотивация у българския читател? Непрестижно ли е да се пише нова биография?... Всякак сме длъжници на Левски: доникъде не сме с прилагателните в неговата „чиста и свята република”, но то е сякаш друга тема.

Продължава...

Класация Книжен ъгъл - най-продавани книги 6 февруари - 12 февруари

12.2.19

1. Дейвид Балдачи. Последен ход. Обсидиан

2. Шон Битъл. Дневникът на един книжар. Еднорог

3. Гийом Мюсо. Момичето от Бруклин. Изток-Запад

4. Давид Фоенкинос. Загадката Анри Пик. Колибри

5. Елин Пелин. Ян Бибиян. Арт лайн

Продължава...

„Непрекъсната линия” или мъдрата деликатност на Людмила Улицка

„Най-забавното в тази книга за лъжата е, че тя е най-правдивата от всички книги, които съм написала“

„Непрекъсната линия“ (Колибри, превод Ася Григорова) е населена с привидно обикновени хора, чието вълнуващо пътешествие през живота е и тъжно, и смешно, и белязано с непредвидими обрати. Повечето истории са обединени от темата за лъжата, с която в различни моменти и при различни обстоятелства се сблъсква героинята Женя. Или по-скоро за измислицата, която украсява делничния живот, прави го по-ярък, по-драматичен, по-лесен за преглъщане. Както казва самата Улицка: „Най-забавното в тази книга за лъжата е, че тя е най-правдивата от всички книги, които съм написала“. В последната част, „Изкуството да живееш“, Женя вече е зряла, енергична и амбициозна жена, успяла в професията си. Докато една катастрофа не променя всичко...

Людмила Улицка е забележителна писателка и общественичка, един от най-влиятелните гласове на днешната руска проза. Биолог-генетик по образование, тя сякаш пренася съвършената оптическа апаратура в литературния си свят и внимателно проучва човека и вътрешния му живот. Книгите й са преведени на десетки езици, критиката ги определя като „проза на нюансите“ и често я сравнява с Чехов. Българският читател познава Улицка предимно с романа „Медея и нейните деца” и сборника „Сонечка. Бедни роднини”, преведени блестящо от София Бранц. През 2017 г. „Колибри” издаде и семейната сага „Казусът Кукоцки”, отличена с най-престижната руска литературна награда „Руски Букър“. Людмила Улицка пише за пораженията след преживяното, но също и за силата да се оцелява, за живота въпреки смъртта, за дарбата да откриваш щастие в нещастието. Следва откъс.

Детето приличаше на таралежче – с бодливата четка на тъмната си коса, с любопитното си издължено носле със заострено крайче, със забавните си движения на самостоятелно и постоянно душещо същество, с абсолютната си недостъпност за ласки, да не говорим за майчина целувка. Но и майка му, както личеше, беше от рода на таралежите – и тя дори не го докосваше, дори не му подаваше ръка по стръмната пътечка, когато се прибираха от плажа. То се катереше пред нея, а тя бавно вървеше подире му, даваше му възможност да се вкопчва само в снопчетата трева, да се изтегля нагоре, да се хлъзга надолу и отново да се изкатерва напряко към къщата, пренебрегнало плавния завой на шосето, по което вървяха нормалните курортисти.

Продължава...

Любов и ревност се преплитат в „Кройцерова соната“

Най-цензурираната творба на Лев Толстой в ново издание

„Сексуален и морален перверзник“ – така бъдещият американски президент Теодор Рузвелт нарича Лев Толстой, след като в САЩ е публикувана революционната за времето си „Кройцерова соната“. Най-цензурираното произведение на руския писател, което десетилетия наред не спира да провокира своите читатели, отново излиза на български език от „Апостроф“. Това е първото самостоятелно издание на повестта от 41 години насам.

Определяна като една от най-великите творби на Толстой, „Кройцерова соната“ е написана през 1889 г., но веднага след публикацията си е цензурирана от руските власти. Няколко месеца по-късно и американските пощи отказват разпространението на издания от периодичния печат, в които са поместени откъси от творбата, а скоро тя е напълно забранена.

Кръстена на музикалното произведение за цигулка и пиано на Бетовен, „Кройцерова соната“ на свой ред дава вдъхновение на голям брой творци да използват елементи от нея за екранизации, пиеси, балетни постановки, музика и картини, но също така разгневява редица политически и обществени личности с основната си идея.

Повестта проследява един сложен любовен триъгълник, който завинаги преобръща живота на героите на Толстой. Дворянският предводител Позднишев има бурна връзка със съпругата си, която често довежда двойката до скандали. След раждането на първото им дете обаче всичко се променя. Съпругата му се разхубавява още повече, интересът на мъжете към нея нараства, а Позднишев вкусва горчивината на заслепяващата ревност. Един музикант и едно известно произведение поставят края на търпението и рационалността на главния герой, а фаталната развръзка е неизбежна.

Продължава...

„Докато светлините греят“ - разкази на Агата Кристи за първи път на български език

 „Ера“ представя № 81 и № 82 от поредицата на Първата дама на криминалния жанр

„Докато светлините греят“ (превод Адриана Момчилова, Росица Тодорова) е колекция от осем разказа, която се появява за първи път на български език. В сборника са включени някои от най-ранните творби на Агата Кристи, както и първият й разказ.

Странен сън, откраднат скъпоценен камък, изнудване и отмъщение, търсене на изгубено съкровище и неочаквана история за ревност и изневяра...

Кралицата на криминалната литература за пореден път изумява с брилянтни истории. Сборникът съдържа и любопитни факти около написването на разказите.

В „Направление неизвестно“ (превод Валентина Панайотова) брилянтният учен Томас Бетъртън изчезва по време на конференция в Париж. Противоречиви сведения за местонахождението му се получават от цяла Европа.

Оказва се, че редица признати учени са изчезнали през последните шест месеца. Няма данни да са били отвлечени, не са открити тела, няма искане за откуп, няма следи. Възможно е съпругата на Бетъртън да помогне за разплитането на случая, но тя претърпява самолетна катастрофа.

Поредица от странни събития водят към конспирация с неподозирани мащаби. А една жена, която няма какво да губи, ще се включи в играта, решена да стигне до края.

Продължава...

Забавни и искрени „Мигове любов” от Catana Comics

11.2.19

Малките моменти любов, съпровождащи живота на една двойка, оживяват в луксозното българско издание на комикса от популярната художничка

Истинската любов не се ограничава само до дни или месеци. Тя се крие в малките моменти, в грижата за другия и в готовността да я заявиш смело пред света.

Катана и Джон са щастливата мъничка двойка от северната част на щата Ню Йорк, която се осмели да разкрие чрез своите рисунки най-забавните, смешни, трагикомични и стоплящи сърцето моменти от връзката си.

Тези мигове, които събират двама души завинаги заедно.

Днес милиони влюбени по цял свят откриват своите малки моменти любов в техните комикси. Instagram профилът Catana Comics има около 2 000 000 последователи, а книжното издание на поредицата комикси  „Мигове любов” бе очаквано от стотици хиляди двойки.

Без значение дали сте високи 2 метра (като Джон) или не чак толкова (като Катана), дали имате котка или сърдито куче, дали и в коя област работите, в  „Мигове любов” (Сиела, превод Темз Арабаджиева) на Катана и Джон ще откриете всички онези малки моменти любов, които често остават необясними за околните.

От хапането като израз на привързаност,  приготвянето на кафе сутрин, през изяждането на храната на другия до дребните жестове, които превръщат отношенията между двама души именно в нея – Връзката.

Невероятно забавни и искрени, тези  „Мигове любов”ще ви разсмеят, ще ви вдъхновят и най-вече ще ви направят част от тази най-сладка и искрена емоция – да обичаш и да бъдеш обичан.

Защото най-важното нещо в живота е любовта. Че какво друго?

Продължава...

Илюзорната Европа

10.2.19

Петко Тодоров

В днешния прочит на Стефан Цвайг

„Всяка радикална промяна, всяко насилие изглеждаха вече невъзможни в този век на разума.Това чувство на сигурност беше най-завидното притежание на милиони, техен общ жизнен идеал.”

И другото: „Закрепостени в нашите възгледи за правото, ние вярвахме в съществуването на  немската, на европейската, на световната съвест и бяхме убедени, че има предел за безчовечността, която ще се унищожи от само себе си и веднъж завинаги ще изчезне от цялото човечество” – Стефан Цвайг в „Светът от вчера. Спомени на един европеец” (изд. „Колибри”, превод Анна Лилова).

Единият цитат е от навечерието на Първата световна война, другият – от навечерието на Втората. Някой да открива разлика между тях?

Цвайг споменава в самия текст годините на писане 1940-а и 1941-ва. Тогава е в САЩ и Латинска Америка, през 1942 г. се самоубива с жена си в Бразилия. Ако това е автобиография, то тя е духовна автобиография. Битийното се отбелязва само доколкото е от значение за небитийното. Но не е писана като автобиография.

Ключът е във втората част от заглавието и в признания от сорта: „Както знаем от опит, хиляди пъти по-лесно е да се възстановят фактите на една епоха, отколкото нейната морална атмосфера”. Той възстановява Европейската морална атмосфера от края на XIX век до началото на Втората световна война.

Стигаха в това четиво интимните портрети на Верхарн, Рилке, Ромен Ролан, Фройд... Но в днешния прочит щръква европейската идея. За Цвайг тя е „мирното единение на Европа”, „Колко безсмислени са тези граници, разсъждавахме ние...”. Тя пред очите му се проваля два пъти. То и Хитлер е преследвал единение на Европа - по своему.

Моралната атмосфера е илюзорна. Защото е по задължение въпрос на гледна точка и моралът е функция на интереси, както и да се обяснява. В наши дни го крием зад евфемизма „ценности”. Четенето на този Цвайг е здравословно. Неговото проникновение е отрезвяващо. Не че точно от читателя на Цвайг зависи нещо, но така читателят се усеща по-близо до себе си.

Продължава...

Класация Книжен ъгъл - най-продавани книги 30 януари - 5 февруари

5.2.19

1. Дейвид Балдачи. Последен ход. Обсидиан

2. Даниел Келман. Тил. Колибри

3. Джийн Саксън. Една арабска принцеса: Светлини сред сенките. Ера

4. Марион Пошман. Черно-бял роман. Парадокс

5. Барбара Кантини. Мортина, история от която да умреш от смях. Кибеа

Продължава...

Романтика, мистерия, тайни от миналото в „Мъжът, който не се обади“ от Роузи Уолш

Седем перфектни дни. След това той изчезна безследно...

Сара е привлекателна жена на прага на четиресетте, която се опитва да загърби миналото. Запознава се с очарователния Еди, двамата се влюбват от пръв поглед и прекарват една незабравима седмица. За пръв път в живота си Сара е убедена, че е открила сродната си душа. Тя възнамерява да му разкаже за живота си, но така и не успява, защото той заминава на почивка в Испания. Обещава, че ще й се обади веднага щом се върне, за да поставят началото на съвместния си живот.

Две седмици по-късно обаче от Еди няма и следа: той не й се обажда, нито отговаря на съобщенията й във Фейсбук. С всяка изминала минута безпокойството на Сара нараства. Приятелите й я съветват да го забрави, но тя вярва, че зад изчезването му се крие основателна причина. Обяснението, което постепенно изплува на повърхността, ще я разтърси из основи. Ами ако причината се окаже единственото, което не са споделили: истината за миналото си?

„Мъжът, който не се обади“ (Хермес, превод Дори Габровска) е петият роман на Роузи Уолш, но първият, който се появява на пазара със собственото й име. Преди това тя написва четири чиклит романа под псевдонима Луси Робъртсън, те се радват на успех най-вече в Англия, Македония и Швеция. Под този псевдоним пише и статии за любовта и срещите за списание „Мари Клеър“. Роузи работи и като телевизионен продуцент. Още с появата си на американския пазар книгата заема пето място в класацията за бестселъри на „Ню Йорк Таймс“ и се превръща в тотален хит в Германия, Канада, Франция, Холандия, Естония, Португалия, Турция, Румъния, Мексико и Испания. Следва откъс.

Бях се опитала да повярвам, че Еди просто не се интересуваше от мен. През всеки един от петнайсетте дни, в които телефонът ми бе останал ням. Бях премислила подробно всеки прекрасен, блестящ миг, който бяхме прекарали заедно, в търсене на някаква пукнатина, някакви предупредителни знаци, че той може да не е бил толкова сигурен, колкото мен, но не бях намерила нищо подобно.
Напоследък почти не използвах Фейсбук, но изведнъж се пренесох в него - постоянно изследвах профила му за признаци на живот. Или, по-лошо, за признаци, че има друга.
Нищо.
Звънях му и му пращах съобщения, написах му дори и един жалък кратък туит. Изтеглих си Фейсбук месинджър и Уотсъп и ги проверявах постоянно, за да разбера, ако той се появи. Но те ми казваха едно и също всеки път: Еди Дейвид е бил последно на линия преди малко повече от две седмици, в деня, в който си бях тръгнала от дома му, за да го оставя да приготви багажа си за Испания.
Смазана от срам и отчаяние, дори бях изтеглила няколко приложения за запознанства, за да проверя дали не е регистриран в тях.
Не беше.

Продължава...

Райнхолд Меснер: Дълбоко ценя хората, които отиват в планината в търсене на себе си. Такъв беше Боян Петров

„Убийството на невъзможното“ от легендата на алпинизма е посветена на големия български алпинист

„Пиша тези думи от Непал, в последните дни на 2018 година, донесла ми радостта от настоящата книга.
Много книги съм написал през живота си, но тази има специално предназначение. Тя ме върна към моята младост, към времето, когато публикувах статията Убийството на невъзможното. Същевременно ми предложи и подарък: да споделя мислите си и да разисквам върху тях с днешна дата заедно с много големи катерачи. Важни гласове, които дават нова трибуна на дискусията. А тя ще е вечно жива, докато има мъже и жени, търсещи да открият себе си чрез алпинизма и приключението.
За съжаление сред тези гласове вече го няма Боян Петров – алпинист, когото се научих да ценя, благодарение на Сандро Филипини, който го познаваше добре и ми разказваше за неговите изкачвания. Особено бях впечатлен от тройния му успех през 2014 г. – на Канчендзьонга, Броуд Пик и К2, (последните два изкачени един след друг в рамките на осем дни). Огромно постижение дори само от физическа гледна точка. По този повод Симоне Моро и аз решихме да му изкажем поздравленията си от разстояние с видеоматериал.  
Сандро ми каза, че статията на Боян Петров за нашата книга е била последното нещо, което е направил в София преди тръгването си за фаталната експедиция. Боян му я продиктувал в навечерието на полета, с който заминал за Шиша Пангма. Много жалко, че един от най-силните хималаисти през последните години остана на китайския осемхилядник завинаги. Сандро казваше, че има изображения, заснети от изпратения твърде късно спасителен хеликоптер, документирали следите на Боян Петров много по-високо от лагер 3. Възможно е да е успял да достигне върха, преди инцидента, в който е загинал. В миналото той вече бе показал своята мощ и решителност, катерейки соло, а също и пръв, отваряйки маршрути – нещо много рядко в алпинизма днес. Аз го наричам „пистов”. Едва ли е възможно да се разкрие какво именно му се е случило на Шиша Пангма. Но това не променя почитта, която изпитвам не само към алпиниста, но и към човека Боян Петров. Това, което той написа в своята статия към книгата, ми даде възможност да го опозная по-добре.
Не ме вълнуват онези, които изкачват планините за бройката: метри, часове, брой достигнати върхове. Дълбоко ценя хората, които отиват в планината в търсене на себе си, с уважение към нея и към населението, живеещо в околните долини. Такъв беше Боян. А освен това беше и учен, като първите, които преди двеста години стават основатели на алпинизма. Като учен той изрече важни думи за необходимостта да браним природата и създанията, които я правят жива и които той изучаваше с толкова страст винаги дори и когато беше ангажиран с най-висшите си мечти.“

Българското издание на  „Убийството на невъзможното. Известни катерачи от целия свят дискутират за предела в алпинизма“ (Книгомания, превод от италиански Велимира костова-Върлакова) е посветено на големия български алпинист Боян Петров. Райнхолд Меснер пише авторска бележка специално за българското издание.

Райнхолд Меснер е сред алпинистите, превърнали се в легенда – в стремежа си да предизвика собствените си възможности, се превръща в „ловец на приключения“. Изкачва всичките 14 осемхилядници, прекосява пеш Антарктида и Гренландия, Тибет и пустинята Такла Макан. Заедно с Петър Хабелер стават първите хора, стъпили на върха Еверест без допълнителен кислород. Заради постиженията му списание „Аутсайд“ нарича Меснер „кралят на катерачите“.

Продължава...

Ричард Брансън: Как открих наивността си

Светослав Иванов*
Журналист, 120 минути
 
Уважаеми читатели, 
В ръцете си държите една забележителна книга, написана от доста богат човек. Не, тук не ви говоря за неговите милиарди, нито за безбройните му проекти, които през годините промениха цели индустрии и задаваха посоките за развитие на други. Говоря ви за личност, от която можем да научим много за живота, за човешката психика и за общуването в света на бизнеса, а дори и в семейството.

Много хора са анализирали въпроса – благодарение на кои свои качества Брансън е постигнал своя успех? Създател на конгломерата Virgin Group,в който влизат над 400 компании, включително звукозаписната Virgin Records, телекомуникационната Virgin Mobile и авиокомпанията Virgin Atlantic.Според мен едно от качествата, които сър Брансън владее до съвършенство, е умението да комуникира по виртуозен начин. Независимо с кого, къде и с каква цел.

Друго качество, което малцина в едно общество притежават, е способността да се изолираш от света, да изключваш заобикалящата среда и каквото и да се случва в бизнеса ти, да полетиш с балон в избрана от теб посока, абсолютно сам и свободен, независимо че ангажиментите ти са планирани за месеци напред.

Имах честта да срещна сър Ръчард Брансън по време на краткия му престой в София през 2017 г. Зарадвах се искрено, когато за първи път чух, че този човек ще дойде в България, няколко месеца по-рано. И до последния момент чаках да го видя с очите си, преди да повярвам, че той наистина ще сподели подробности от своя път към успеха със стотици в зала 1 на НДК.

Преди да застане пред публиката в залата, с екипа ми го очаквахме в един от ресторантите на двореца на културата, който беше празен и само на наше разположение. Сър Брансън дойде и приветливо се усмихна, елиминирайки моментално всякаква дистанция в общуването. Беше облечен в класически сини дънки и снежнобяла риза с навити ръкави. Очакваха го около десет млади румънци, които работеха в една от компаниите му в Румъния и бяха били път до София, за да се запознаят с него. Той се усмихваше широко и приятелски ги прегръщаше, изричайки, че е горд, че толкова интелигентни хора работят за него.

Докато наблюдавах тази сцена, си мислех колко магнетична личност е Ричард Брансън за своите служители, как всяка негова кауза автоматично преминава в съзнанието на десетки хиляди души по цялата планета, които работят за компаниите му: „Никога не съм започвал бизнес с мисълта как ще направя пари. Винаги съм бил подтикван от чувство на неудовлетвореност. Мразех да летя с чужди авиокомпании и си казах: „Хайде да се пробвам, мога да направя по-добра“. Исках да летя в Космоса и тъй като правителството нямаше да ме изпрати, си казах: „Ще създам космическа компания“, разказа Брансън в интервюто, което записахме за зрителите на „120 минути“ по bTV.

Както ще усетите от книгата, Брансън е човек, който никога не се е подценявал. Той просто си е поставял цели, които да преследва. Но те винаги са били свързани с ключовата дума „промяна“. Ако създадеш някаква позитивна промяна за света, значи имаш бизнес. Ако сте от амбициозните родители, не давайте този текст на децата си. Защото родителите на Брансън преди всичко са били негови приятели.

Малкият Ричард не е бил сред добрите ученици в класа си. Страдал е от дислексия – невъзможност за четене и разбиране на прочетеното, което прави концентрацията му върху уроците изключително трудна. Развива и синдром на дефицит на вниманието. Идеята да прекара още няколко години в наизустяване на ненужни факти и спрягане на латински глаголи му се струва ненужна.

Така още невръстен, Ричард шокира родителите си, заявявайки им, че напуска училище, за да основе младежкото списание Student. За този период Брансън ми разказа следното: „Нашите ми казаха: „Виж, важното е, че ти знаеш какво искаш да правиш, повечето хора не знаят какво искат да правят“. И така получих своето образование и то беше удивително образование. Всеки път от тогава насам създавах неща, с които да променя света. И аз го направих в много различни сфери и се забавлявах много, докато го правех“, каза Брансън.

Продължава...

Откъс: Наруши правилата с Ричард Темплар

4.2.19

От автора на „Правилата на живота“ и „Правилата на хората“, който с много чувство за хумор и присъщата си мъдрост отново ни повежда в дебрите на човешкото поведение

От деца ни учат да живеем по правила. Родители, учители и приятели ни заливат с купища полезни указания, принципи и аксиоми, водени от желанието да ни помогнат да живеем по-добре. Проблемът е там, че много от техните съвети просто не са верни, поне не и през цялото време. И все пак те оказват огромно влияние върху нас, независимо дали го съзнаваме или не.

Как да отделим ценното от излишното? Златото от пясъка? Мислете. Поставяйте под въпрос всичко, на което са ви учили, и не живейте според правилата на другите, докато не прецените доколко са валидни за вас. Няма значение дали сте на 18 или на 80 − преразгледайте уроците, научени в детството, и решете дали още имат значение за вас. Бъдете честни със себе си.
Това е вашият живот. Защо да не го живеете по своя начин? - пита Ричард Темплар в „Правила за нарушаване“ (Обсидиан, превод Елка Виденова). Следва откъс.

Правило №1 Успехът се измерва с престижна работа и високи доходи

Мнозина с готовност ще ви обяснят, че никога няма да постигнете успех, ако не направите това или онова. Готов съм да се обзаложа, че вече сте чували мъдрости от рода на: „Нищо няма да постигнеш, ако не запретнеш ръкави и не работиш здравата/не завършиш университет/не си взе­меш изпитите/не си намериш „свястна“/добре платена работа“. Сещате се за какво говоря.
Я чакайте малко! А какво точно разбирате под „успех“? И само един път ли води към него?
Родителите, учителите и добронамерените приятели, които ви дават подобни съвети, вероятно изхождат от мисълта, че основната ви цел в живота е да се сдобиете с хубава къща, много пари или висок пост.
Да допуснем, че те са прави и целта ви е именно тази. Действително ли единственият начин да я постигнете е да си вземате изпитите с отличие, да завършите висше образование, да получите добра работа и да се изкачите по корпоративната стълбица? Разбира се, че не. Да, това безспорно е един от начините, но далеч не е единственият. Стотици хора са напуснали университета, без да завършат, и пак са успели да натрупат състояние.
А и кой казва, че успехът се изчерпва с пари и престижна работа? Вярно, че понякога ги използваме като мерило, но има и други критерии. Единственият начин да прецените какво означава успехът за вас е да установите кое ви носи удовлетворение. За някои хора това наистина е скъпа кола или влиятелен пост. Ако това се отнася и за вас, добре.
Но ако подобни неща ви се струват несъществени, явно сте от хората, които търсят нещо повече в живота. Възможно е за вас успехът да означава голямо семейство с много деца или работа, която ви оставя време и за други интереси. Възможно е за вас успехът да е свързан с удов­летворението, че помагате на другите, или с интересна професия, която ви поглъща изцяло, макар заплащането да е ниско, а шансовете за издигане – нулеви.

Продължава...

Нахалникът Тил Уленшпигел, който искаше да остане безсмъртен

Даниел Келман, авторът на „Измерването на света” и  „Аз и Камински“  се завръща с историческия роман „Тил”, същински шедьовър на въображението

„Тил“ (Колибри, превод Жанина Драгостинова) разказва историята на странстващия артист и провокатор Тил Уленшпигел, който се ражда в началото на XVII век като син на воденичар в едно малко село. Баща му е магьосник и изследовател на света, поради което влиза в конфликт с представителите на Църквата и е изгорен като вещер.

Тил бяга от селото, придружен от приятелката си Неле, дъщерята на пекаря. По пътя им през унищожената от религиозните войни страна двамата срещат величията на времето си: младия писател Мартин фон Волкенщайн, който би искал да опише войната, меланхоличния палач Тилман, прокудената от империята кралска двойка Елизабет и Фридрих Бохемски, драконолога Атанасий Кирхер и още други странни личности, всеки със своята невероятна история. Съдбите им се преплитат и съставят картината по време на Трийсетгодишната война – време, което учудващо напомня на днешното. Нахалникът Тил не иска да прави света по-добър, неговото желание е само едно: да остане безсмъртен.

Даниел Келман е сред най-значимите имена в съвременната немска проза. Третият му роман, който носи заглавие „Измерването на света“, предизвиква фурор и е отличен с наградите „Кандид“ (2005), приз на фондация „Конрад Аденауер“ (2006), „Хаймито фон Додерер“ (2006), „Хайнрих фон Клайст“ (2006), наградата за литература на вестник „Ди велт“ за 2007 г. „Слава” заема първите места на литературните класации на немските списания „Фокус” и „Шпигел” и е сред най-продаваните книги за 2009 г. През 2012 г. излезе филм по романа с участието на Сента Бергер. „Аз и Камински” е един от най-остроумните и изкусителни романи на Келман, също екранизиран и излъчен с огромен успех в рамките на кино-литературния фестивал „Синелибри”. Следва откъс.

Войната още не беше стигнала до нас. Живеехме в страх и надежда и се опитвахме да не привлечем божия гняв върху нашия плътно обграден със стени град с неговите сто и пет къщи, църква и гробище, където предците ни чакаха деня на възкресението.
Много се молехме войната да остане далеч. Молехме се на Всевишния и на добрата Дева, молехме се на господарката на гората и на дребните среднощни човечета, на свети Гервин, на Петър ключаря, на евангелиста Йоан, за всеки случай се молехме и на Старата Мела, която в суровите нощи, когато демоните излизат да поскитат, следвана от свитата си, се разхожда из небесата. Молехме се на рогатите богове от древността и на епископ Мартин, който бе споделил мантията си с просяка, когато онзи умирал от студ, така че след това и двамата помръзнали, и двамата станали богоугодни, тъй като какво ти помага половин мантия в зимата, и разбира се, че се молехме на свети Мориц, който с целия си легион беше избрал смъртта, но не беше предал вярата си в единствения и справедлив бог.

Продължава...