page contents Книжен Ъгъл
Предоставено от Blogger.

Изключението Григор Ленков

21.4.19

Петко Тодоров

Такъв е в спомените за него, но това не е всичко

„Когато отидох до редакцията да си взема парите, как страшно ми стана. Всичко там... Спрях до огледалото на втория етаж, извадих жълт гребен и бавно и мълчаливо се заресах. Беше страшно. Дъхът на този хладен копидор, извитите стълби, дори и това голо огледало, в което се оглеждах преди – плаха, тънкокрака, с плитка на върха на главата, която кой знае защо не ми тежеше, всичко бълваше него – категорично, безпрекословно, невъобразимо – решех се аз и си мислех: защо го няма сега да ми се порадва – колко съм пораснала и как хубаво се усмихвам...” – Петя Дубарова в дневника си за своя редактор Григор Ленков в списание „Родна реч”.

Четем в „О, тази вечна самозабрава на труда... Спомени за Григор Ленков” (Изток-Запад).
Поета и преводач Ленков (1938-1977). Първо „поет”, макар че се прочу повече с второто, стига му и „Евгений Онегин” на Пушкин... Не е първото такова издание за него, но всяка от 415-те страници си заслужава. Дължим го на съпругата му Цвета Ленкова. На паметта дължим непретеглим въпрос.

Тези спомени са сякаш предвидими: за покойните или добро, или... Въпросът е как да обясним Ленков извън тази ритуалност. За него нямаше крива дума приживе. От него нямаше крива дума – в свирепия ни свят на думите. И той не е просто български, такива са нравите в тази област. И само в нея ли? Как да се обясни на едно следващо поколение, че Гришата е този в тази книга, но не по силата на въпросния ритуал.

Името „Гришата” беше приживе име на изключението. Можем да търсим измерението му в дуета с Любен Любенов – как се превежда съвместно поезия? Заедно превеждаха още Далчев и Муратов. Литературният дует е космическа рядкост: Братя Мормареви, Илф и Петров. Как се стига до еднаквост в думите? Или в уникалната му роля в „Родна реч” – работата с прописващите средношколци. Тя е незаменима с никой курс по творческо писане, нека някой да го опровергае... Поне докато са живи помнещите го ще е живо и изключението.

Продължава...

Класация Книжен ъгъл - най-продавани книги 10 април - 16 април

16.4.19

1. Стивън Кинг. Гробище за домашни любимци. Бард

2. Хавиер Сиера. Тайната вечеря. Хермес

3. Джеръми Паксман. Империя. Еднорог

4. Божана Апостолова. Завръщането на визона. Жанет 45

5. Инид Блайтън. Вещици и магьосници. Сиела

Продължава...

С „Български празници и обичаи“ от Лилия Старева през лабиринтите на вековните традиции

Знание за най-значимите български ритуали, обредни практики, молитви и символи

Да познаваме мъдростта на предците ни е богатство, което осмисля празниците и ни носи вътрешен мир. Но кой може да разкрие смисъла на мистичните традиции, които обуславят празничния ни календар и до днес? Знанието се пренася от поколение на поколение, но само частично, а интернет пространството е необятно поле с информация, в която е трудно да се ориентираш. Книгата „Български празници и обичаи“ от Лилия Старева (Софтпрес) предлага синтезиран, достъпно обяснен и достоверен източник на знание за най-значимите български ритуали, обредни практики, молитви и символи. Тя е практичен наръчник за всеки ден и всеки дом.
От векове календарните празници са свързани с прераждането на природата, съобразяването с нейните преходи и отношението на човека към тях. Тъй като тяхното начало е поставено в незапомнени времена, в съвременния свят, преминаващ под знака на технологичната революция, е изключително интересно да разберем митичните вярвания на старите българи и как да ги прилагаме.
„Български празници и обичаи“ ще ви преведе през лабиринтите на вековните традиции, ще ви разкаже за светците на християнството, поставени на най-важните дати от стъпките на природата към ново начало, и ще ви припомни откъде идват практиките, които спазваме и до днес.
В книгата ще откриете:
• Най-важните християнски и народни празници, представени в хронологичен ред;
• Детайлен поглед към традиционните обреди, ритуали и наричания;
• Избрани рецепти, подходящи за всяка празнична трапеза.
Какво е съдържанието на празника? Какви са ритуалите и забраните? Как можем да гадаем и да предсказваме за здраве, късмет, брак, любов, челяд, пари и имот?... Как да се ориентираме във времето и какво носи то? Какви знаци ни дава светът около нас за онова, което предстои? Какви са основните обредни вещи, храни и символи? И накрая: какво означава да празнуваме истински? Отговорът на въпросите е част от цялостно докосване, опознаване и разбиране на света на старите българи, на неговата мъдрост, практичност и духовност. Този свят е за нас оставен. И може да се превърне в част от днешния наш живот, за да бъде той по-добър, по-смислен и празничен.

Лилия Старева е доктор по философия, литератор, фолклорист и писател. Фолклорът е водещата нишка в творческите й търсения. Работи дълги години като водещ на рубриката „Празничен календар“ по програма „Хоризонт“, а днес е председател на фондация „Детето и фолклора“, чиято мисия е да съхранява и популяризира ценностите на българското наследство. Автор е на два исторически романа, седем енциклопедични издания за българската традиция и множество специализирани сборници.

Гергьовден

Имен ден празнуват: Георги, Гергана, Гинка, Галина, Ганка, Ганчо, Жорж

Свети Георги (от гръцки език – „земеделец“), живял в края на ІІІ век (284–305), бил безстрашен войн, трибун от императорската войска, загинал мъченически за християнската вяра. Той е един от най-почитаните християнски светци, а денят му е обявен за официален празник в България, както и за Ден на храбростта и Българската армия.
Според народното предание Георги е воин змееборец, победител в неравни битки със зли хали, лами и змейове. Ламите са символ на езическото или на греха човешки. Победата над тях носи налагане на нов християнски ред и морал.
Свети Георги Победоносец е и покровител на земеделските стопани и на домашните животни.

Продължава...

Откъс: „Звездна лига“ на Д. П. Лайл - съспенс, екшън и хумор в Града на джаза Ню Орлиънс

Кърк Форд, актьор от холивудската звездна лига, е в Ню Орлиънс, където снима поредния си хит – в новия трилър на Д. П. Лайл „Звездна лига“ (Обсидиан, превод Милко Стоименов). Една сутрин той се събужда в хотелската си стая  и вижда до себе си труп – приятелката му Кристи е мъртва. Форд е единственият заподозрян, тъй като във фаталната нощ вратата е отваряна само с неговата карта. Всеки ден на актьора в ареста ще коства огромни загуби на киностудията. Продуцентът на филма наема детективската агенция на Рей Лонгли, която час по-скоро да разплете случая.

Макар и неохотно, в разследването се включва и Джейк, бивша бейзболна звезда и син на Рей. Аматьорът детектив и сценаристката Никол се опитват да разгадаят мистерия, подобна на тези в романите на Агата Кристи.  Защото нищо не е такова, каквото изглежда. Следва откъс.

Обичам много неща. Моя мустанг например, модел 1965 г. Виненочервен с черен кожен салон. „Капитан Роки“, комбинация между плажен бар и ресторант, кацнал на пясъка на Гълф Шорс. Брега на Мексиканския залив, където съм прекарал по-голямата част от живота си. Райско място е! Да не забравя и спомените за няколко феноменални мача, които изиграх в кариерата си на питчър в „Тексас Рейнджърс“. Такъв бях аз навремето. Прочутият бейзболист Джейк Лонгли, който хвърляше бързи топки със скорост от над сто и петдесет километра в час. Но това беше в друг, отдавна отминал живот, приключил една студена вечер в Кливланд с разкъсване на ротаторния маншон. Малко питчъри се възстановяват от такава контузия. Аз определено не бях сред тях.
Точно в този момент върхът на класацията ми от любими неща е окупиран от една страхотна полугола жена, излегнала се на пода. Е, не се е излегнала, а по-скоро, протегнала, разтегнала или нещо подобно, тъй като прави упражнения от йога, пилатес или някоя друга модерна приумица. Все не мога да запомня как се наричат, но определено изглеждат по-добре от моите лицеви опори.
Въпросната жена е Никол Джеймисън, най-новата ми приятелка. Мисля, че мога да я нарека така. Макар да се познаваме едва от няколко седмици, имам чувството, че е минало много повече време. Сякаш винаги сме били заедно. И това ме плаши малко. Определено не е типично за мен. Аз съм от онези, които следват принципа „чукай и бягай“. Знам, звучи ужасно, но поне съм честен.

Продължава...

Хавиер Сиера: След 500 години шедьовърът „Тайната вечеря“ все още крие своите загадки

„Хермес“ подготвя Седмица на Леонардо да Винчи

Произведенията на Хавиер Сиера са преведени в повече от четиресет държави. Умението му да създава интригуващи сюжети бързо му печели фенове в цял свят. На българските читатели авторът е познат още с романите „Тамплиерските порти“, „Египетската тайна на Наполеон“ и други. През 2006 г. романът му „Тайната вечеря“ се подрежда на шеста позиция в класацията на „Ню Йорк Таймс“ за най-продавани книги, като става първият испански роман, постигнал този успех в САЩ. През 2019 г. Издателска къща „Хермес“ подготвя ново издание за българските почитатели на историческите трилъри. С над 4 милиона продадени екземпляра „Тайната вечеря“ е сред най-популярните книги на испанския писател.

Януари 1497 г. Отец Агустин Леире, инквизитор от Доминиканския орден, посветен в разчитането на кодирани послания, е изпратен по спешност в Милано, за да надзирава последните щрихи, които маестро Леонардо нанася върху фреската Тайната вечеря. Причина за неочакваната мисия са поредицата анонимни писма, получени в двора на папа Александър VI, в които се твърди, че Да Винчи не само е нарисувал дванайсетте апостоли без обичайния ореол за святост, но и че самият той присъства в свещената сцена, при това обърнал гръб на Исус. Защо? Нима е бил заразен от проказата на ереста или стенописът крие смайващо тайно послание? В същото време някой извършва серия необясними ритуални убийства...

Новото издание на „Тайната вечеря“ (Хермес, превод Екатерина Делева) се публикува в навечерието на годишнината от смъртта на великия художник и изобретател Леонардо да Винчи. По този повод се предвиждат различни събития и чествания в Италия и по света, а „Хермес“ подготвя Седмица на Леонардо да Винчи, през която читателите ще имат възможността да узнаят интересни факти за живота на твореца.

По-късно през годината на български език ще бъде публикуван и последният роман на Хавиер Сиера – „Невидимият огън“, който бе отличен с престижната награда „Планета“. Още с издаването си в Испания книгата пожъна огромен успех, като успя да надмине по продажби „Произход“ от Дан Браун. Новият роман на Хавиер Сиера обещава да се превърне в един от вълнуващите акценти през 2019 г. и на родния книжен пазар, а докато очакват излизането му, читателите могат да се насладят на интригуващия стил на писателя на страниците на „Тайната вечеря“. Следва откъс.

– Значи се заклевате, че в тази стена сте скрили някаква тайна?
Марко д’Оджоно потриваше брадичка объркан, поглеждайки отново стената, върху която маестрото рисуваше. Леонардо да Винчи се забавляваше с тези игрички. Когато беше в добро настроение, както днес, той не приличаше на прочутия художник, изобретател, майстор на музикални инструменти, инженер и любимец на херцога, спечелил възхищението на половин Италия. В онази студена утрин погледът на маестрото беше като на палаво момче. Макар и да знаеше, че го прави против волята на монасите, той използва наситеното с напрежение спокойствие, в което живееше Милано след смъртта на херцогинята, за да огледа работата си в столовата на доминиканските братя. Доволен сред апостолите там горе, покатерен на скелето, високо шест метра, той скачаше от дъска на дъска като хлапак.

Продължава...

„Уловеното време“ - заветът на Андрей Тарковски

Шедьоврите се раждат от стремежа да се изразят нравствени идеали

„Уловеното време“ (Колибри, превод Владимир Игнатовски) е разказ за сложните отношения на режисьора с властта, за трудната съдбата на неговите филми, за ограниченията и препятствията, които е трябвало да преодолява през годините. Читателят добива представа за развитието на възгледите на Тарковски за киното и на изкуството въобще, за аспектите на творческия процес: работата със сценария, с актьорите, с композитора и оператора… Режисьорът отделя особено внимание на изразните средства на киното: изображението, монтажа и най-важното за него ─ екранното време, времето, уловено от камерата, фиксирано върху филмовата лента, в чието протичане на екрана се реализира животът на героите и на произведението. „Уловеното време“ е третото издание на този текст на големия режисьор след немското „Die Versiegelte Zeit“ и английското „Sculpting in the Time“. Почитателите на Тарковски в родината му все още очакват публикуването на неговата книга.

„Шедьоврите се раждат от стремежа да се изразят нравствени идеали”, пише Андрей Тарковски, едно от най-ярките имена не само в руската, но и в световната кинематография. „Уловеното време“ е неговата изповед ─ разказ за живота му в изкуството, за  „Иваново детство“, „Андрей Рубльов“, „Соларис“, „Сталкер“, „Носталгия“, „Жертвоприношение“, превърнали се отдавна в неделима част от световната  култура. По думите на Тарковски всички ние живеем във въображаем свят, който сами създаваме: „Затова сме зависими от неговите недостатъци, а бихме могли да зависим и от неговите достойнства.” Следва откъс.

Времето е условие за съществуването на нашето „Аз“. Нашата хранителна атмосфера, която се разрушава, когато стане ненужна поради разкъсването на връзките на личността с условията на нейното съществуване. Когато дойде смъртта. Същото е със смъртта на индивидуалното време – тогава съществуването на човека става недостъпно за чувствата на останалите живи. Мъртъв е за околните.
Времето е необходимо на човека, за да може той да се реализира, да се осъществи като личност. Но нямам предвид линейното време, което позволява да направим нещо, да извършим някаква постъпка. Постъпката е резултат, а аз сега разсъждавам за причината, която нравствено оплодотворява човека.
Историята още не е Времето. Също и еволюцията. Те са последователности. А Времето е състояние. Пламък, в който живее саламандърът на човешката душа.

Продължава...

„Архивът на Стиг Ларшон” от Ян Стокласа отваря кутията на Пандора за убийството на Улоф Палме

15.4.19

„Когато открих забравения архив на Стиг Ларшон, се потопих в свят, пълен с хора и събития, които сякаш бяха извадени от романите на Стиг. Персонажите бяха също толкова крайни, колкото Лисбет Саландер и Александър Залаченко. Само че истински. Убийци и жертви. Шпиони, които шпионират други шпиони. Убити жени и деца. Хакнати компютри, тайни записи, мисии под прикритие. И смърт. Зла, внезапна смърт.”

Излиза сензационното романизирано разследване „Архивът на Стиг Ларшон” (Сиела, превод Любомир Гиздов) от Ян Стокласа, което отваря отново кутията на Пандора и възкресява най-разследваното убийство в света: случая „Улоф Палме”.

На 28 февруари 1986 г. неизвестно лице застрелва министър-председателя на Швеция Улоф Палме. Той е един от най-известните управляващи в света в средата на 80-те и има многобройни врагове – в конфронтация е със САЩ заради скандала Иран-Контра, с режима на апартейда в ЮАР и с десните в Швеция, които го подозират в симпатии към СССР.

Дръзкото убийство шокира целия свят, включително и младия журналист Стиг Ларшон, който години наред прави собствено разследване, след като полицията не обръща внимание на неговите подозрения. Ларшон е всъщност един от най-смелите шведски журналисти през 80-те и 90-те и не се страхува да да се рови в тъмната страна на обществото и политиката в Швеция – точно както неговия знаков герой Микаел Блумквист. Затова и винаги остава съмнение около смъртта му, когато той умира внезапно през 2004 г. около излизането на първата си книга „Мъжете, които мразеха жените“.

Откривайки, че прочутият автор  и журналист е разследвал неразкритото убийство, неговият колега Ян Стокласа открива къде се съхранява неговия огромен архив, за да продължи работата – и дори успява да се срещне при сериозен риск с хората, които Ларшон е считал за най-вероятни извършители на престъплението.

„Архивът на Стиг Ларшон” е майсторски написано романизирано разследване, което се основава на огромно количество документи, оставени от Ларшон. Ян Стокласа предприема редица пътувания, среща се с близки на журналиста, негови колеги и хора, които са помагали на проучванията му.

Описвайки пътуванията си до Южна Африка, където разговаря с бивши агенти на тайните служби, през Прага, където се среща с фатална красавица, която използва като примамка, за да се добере до вероятния убиец, до Кипър, където се среща с ключов свидетел, който никога не е бил разпитван от полицията, постепенно авторът се превръща в герой, подобно на своя предшественик. Реалността и фикцията се смесват напълно, а архивът се превръща в средството да се разкрие една десетилетна тайна. И наистина шведската полиция започна ново разследване заради откритията, предстаевени в „Архивът на Стиг Ларшон” – и дори една от ключовите снимки бе забранена за публикуване. Следва откъс.

Чистачките на колата се бореха с тежкия сняг. Не бяха изминали повече от петнайсетина минути, откакто паркирах, но снежната буря вече беше превърнала тъмночервеното ми волво в част от равната си покривка. Шумът отвън достигаше приглушен до ушите ми, а от гледката на вихрещия се сняг губех ориентация, макар да знаех, че се намирам на паркинга пред металното здание на склада под наем.

Продължава...

Аргументите на ангажиращата свобода

14.4.19

Петко Тодоров

В романа на Сесар Айра

„Знаех какво е да опровергаеш нещо чрез довеждане до абсурд, но главата ми все още не побираше как така чрез довеждане до абсурд можеш да потвърдиш каквото и да било”, разсъждава героят на Сесар Айра в „Разговорите” (изд. „Лист”, превод Нева Мичева).

Той се сдобил с прилична рента и напуснал работа. Прекарва следобедите си в разговори с приятели из кафенетата. Проблемът му е, че не го хваща сън. И нощем анализира тези разговори. Предишният ден одумвал с приятел гледан по телевизията филм, спорили и целият роман е анализ на това одумване.

Този път на аржентинския писател не му се налага да измисля абсурдистка фабула. Да, случаят с онзи филм е абсурден: ЦРУ праща в Украйна шпионска мисия под формата на снимачен екип. Въпросът е дали излъченото е филм за мисията или заснетия от нея филм, който е предостатъчно абсурдистки. Обаче същността е в разговорите – каскадата от „крайно нескопосани пародии на силогизъм”.

Но, забележете, това е кафеджийското говорене. Дето го утрепа сегашният нашенски капитализъм. В София имаше кафенета на писателите, на преводачите, на журналистите, на художниците, в провинцията клубове на културните дейци и белязани кафенета: искаш ли примерно да видиш Христо Фотев, знаеш къде в Бургас да го намериш. Заради разговорите. Сега разговарящите продават телевизионно време.

Да се върнем при късите романи на Айра. Като при Амели Нотомб са и тя всеки път изненадва с историите си. Но аржентинецът изненадва и с почерк. В този надминава себе си. Не е до диагнозите: „Епиката се е изчерпала в един свят, който е продал своята бащиния, словото, за паницата леща на образа. Това отдавна не е новина...”.

А до логиката на разговора, защото тя не е за пазара. Разговаряш, защото ти е интересно, а не за да е интересно някому. С аргументите на ангажиращата свобода. Защо думите на героя да не са изречени от автора: „Всичко бе съставено от думи и думите свършиха своята работа. Даже бих рекъл, че се справиха добре”.

Продължава...

Класация Книжен ъгъл - най-продавани книги 3 април - 9 април

9.4.19

1. Робърт Галбрейт. Смъртоносно бяло. Колибри

2. Джордж Р.Р. Мартин. Огън и кръв. Бард

3. 3/4 любов. Жанет 45

4. Джесика Мартинело, Грегъри Мабир. Дори чудовищата си мият зъбките. Прозорче

5. Архилох. Фрагменти. НБУ

Продължава...

Класически анализ на творческия процес в „Креативност“ на Михай Чиксентмихай

„Хермес“ представя една от най-влиятелните фигури в съвременната психология

Михай Чиксентмихай е професор по психология в Клеърмонтския университет, дългогодишен декан на Психологическия факултет на Чикагския университет. Още в края на миналия век той си осигурява място сред най-влиятелните фигури в съвременната психология с изследванията си върху състоянието на поток. Така той обозначава оптималното преживяване на пълна концентрация и отдаденост на конкретната дейност, в което човек реализира най-пълно своя потенциал. Именно посредством това състояние човек е способен да постигне щастието, най-висшата цел на всеки човек и на цивилизацията като цяло. За своите разработки върху състоянието на поток през 2000 г. Михай Чиксентмихай е удостоен с наградата „Мислител на годината“.

Чиксентмихай е един от пионерите в научното изследване на щастието. Идеите му са оказали влияние върху някои от най-значимите представители на съвременната психология – като Карл Роджърс и Ейбрахам Маслоу, които са ги включили като важна опорна точка в своите учения. Мартин Селигман, родоначалникът на позитивната психология и дългогодишен председател на Американската асоциация на психолозите, определя Чиксентмихай като най-значимия изследовател в сферата на позитивната психология (чийто предмет са човешкото щастие, благополучие и съзидателност).

Чиксентмихай с лекота се пренася в отделни периоди от човешката история, преминава границите между различните науки и изкуства, прави аналитичен разрез на съвременната цивилизация. Поради широката приложимост на своите идеи Чиксентмихай често бива цитиран от специалистите в множество научни области, а напоследък все по-често от експерти в сферите на бизнеса и мениджмънта. Идеите му намират широк отзвук и сред психолози, философи, антрополози, социолози, кариерни консултанти, историци, но най-вече сред хората, които се стремят да постигнат повече удовлетворение в живота си.

За „Креативност“ авторът пише: Настоящият труд, който се опитва да обедини тридесетгодишни проучвания за това как живеят и работят творческите личности, е стремеж да се направи по-разбираем мистериозният процес, при който хората раждат нови идеи и нови продукти. Работата в тази област ме е убедила, че творчеството не може да бъде разбрано, ако само наблюдаваме онези, които го създават. Както звукът от падащо в гората дърво не може да бъде чут, ако няма кой да го чуе, така и творческите идеи пропадат, ако няма възприемчива публика, която да ги усвои и приложи.

След като теорията за състоянието на поток намира широк отзвук в научните среди по цял свят, Михай Чиксентмихай представя анализ на изследването си на креативността. Според него в процеса на създаването на нова идея или продукт неминуемо се забелязват условията за поток. „Креативност“ (Хермес, превод Ивинела Самуилова) се основава върху интервюта с видни представители от различни сфери на живота. Тя започва с описание какво представлява творческият процес, разглежда работата и живота на творческите личности и завършва с предложения как да внесем повече креативност в живота си.

Продължава...

25 срещи с „Вещици и магьосници“ на Инид Блайтън

Най-добрите истории на голямата детска писателка излизат за първи път на български език

След като ни разказа своите 30 празнични „Зимни приказки“ в края на 2018 г., тази пролет Инид Блайтън се завръща на български с нови 25 истории, посветени на вещиците и магьосниците. Чрез сборника „Вещици и магьосници“ (Сиела, превод Явор Недев) Инид Блайтън ни нашепва, че не е нужно да владеем вълшебни заклинания, за да знаем, че стават чудеса. Остава само да повярваме в магията!

Затова седнете удобно и се пригответе за среща с причудливи майстори на вълшебствата, които едновременно ще ви разсмеят и очароват, докато ви разказват своите забавни и поучителни истории. Сред тях са могъщият и самонадеян магьосник Премъдър, който прави парти за всички вълшебни твари в царството с едничката цел да се провъзгласи за техен владетел, и добродушният елф Типи, който ще му попречи, като го надхитри в игра на гатанки. А също и най-обичаната от всички мама Припкава, която живее в село Веселово, където е и сърдитият магьосник Веждосвъс, който научава колко е важно да бъдеш усмихнат. Ще срещнете още алчния гоблин Мърльо, който има мъничка котешка фея в дома си, и заклинателя Зорък, а за финал ще отидете на разходка в Омагьосаната гора…

Казват, че вещиците са зли същества, скрити под маската на мили старици. А пък магьосниците могат да сторят всяко вълшебство под небето. Но дали това е така ще разберем от Инид Блайтън и нейните „Вещици и магьосници“!

Днес Инид Блайтън (1897–1968) е издавана в над 90 държави, като в световен мащаб от книгите ѝ са продадени над 500 милиона екземпляра. Според статистиката на „Nielsen“ във Великобритания всяка минута се продава една нейна книга, а според класацията на ЮНЕСКО Блайтън е най-превежданата авторка на книги за деца в целия свят. Следва откъс.

Магьосникът Премъдър

Премъдър беше могъщ магьосник. Знае¬ше почти всичко и беше посетил всяка страна под Слънцето и Луната. Беше срещал вещици и феи, заклинатели и магьосници и никога не бе намирал някой по-мъдър от него.
И стана горделив и самохвален. Построи си чуден замък точно по средата на Кралството на феите и в него правеше заклинанията и магиите си. Над най-високата кула бяха винаги надвиснали облаци от вълшебствата му, а през нощите малките елфи, които се страхуваха от него, бързо притичваха покрай замъка му.
Не много далеч от неговия замък бе този на краля и кралицата. Те недоволстваха, че някакъв магьосник се беше нанесъл до тях, но не можеха да направят нищо, за да го спрат.

Продължава...

Хелън Ръсел: Добре дошли в „Атлас на щастието“

8.4.19

33 причини да сте весели – вдъхновения, които ще ви изпълнят с надежда, и ще предложат подкрепа на всеки, който е на края на силите си*

Добре дошли. Заповядайте, влезте. Навън понякога е доста трудно. Много лесно е, докато гледаме потока от новини, неволно да помислим, че светът с всяка изминала минута става все по-нещастен, че всички се изолираме все повече и че живеем в ужасни времена. Но да не забравяме, че новините са за „нещата“, които стават в момента, а не за „нещата“, които не стават. Не е новина това, че продължителността на живот никога не е била по-висока, че никога преди не сме разполагали с толкова много време за почивка и забавления, независимо къде живеем.

Нито една първа вестникарска страница няма да е посветена на факта, че благодарение на модерните технологии времето за домакинска работа е намаляло от шейсет часа на седмица до само единайсет (слава на центрофугата...). Според данни от програмата „Цели на хилядолетието за развитие“ на ЕС и последния доклад на Световната банка през последните двайсет и пет години гладът в световен мащаб е намалял с четиресет процента, детската смъртност е снижена наполовина, а крайната бедност е спаднала с две трети – това са три статистически показателя, които едва ли скоро ще се появят в Туитър.

Защото, когато нещата вървят добре, няма кой знае какво за съобщаване. Естествената ни склонност към негативизъм се дължи на това, че като човешки същества ние изживяваме „лошите“ събития много по-силно, отколкото „добрите“, и ги помним далече по-дълго. Но това не означава, че около нас стават само „лоши неща“. Трябва да положим „осъзнато“ усилие да помним „доброто“ и да останем изпълнени с надежда, в противен случай не бихме могли да подобрим положението.

Оптимизмът не е лекомислие – той е необходимост. Ако през цялото време живеем с усещането за безнадеждност, ако винаги сме в нервна криза, естествената реакция ще е да се предадем и изобщо да спрем опитите да направим нещо. Но за щастие ние не падаме в този капан. Вярваме, че проблемите са, за да бъдат решавани. Предизвикателствата са, за да се изправим пред тях. Може да виждаме лошото, но в същото време трябва да помним, че можем да го превърнем в нещо по-добро. По цял свят има хора, които намират щастие във всеки свой ден, както в страни, които са в топ десетката на глобалните проучвания за щастието, така и в страни, които не попадат там. Да се запознаем с тях ще ни помогне да открием безброй нови начини да сме щастливи и да си помагаме един на друг. Способността да виждаме света през очите на другите е от съществено значение, затова да научим в какво намират смисъл хората от различните страни в света, би било полезно за всички. Да разберем и вникнем в представата за щастие на другите народи би могло да повлияе на отношенията ни с тях в бъдеще.

Тази книга е вдъхновена от прекрасните изповеди, които слушам в течение на години, откакто през 2013-та година за първи път започнах да изследвам щастието като подготовка за първата си книга „Така го правят датчаните“. Оттогава до днес на най-невероятни места (обществени тоалетни, вековни гори, пясъчни дюни...) ме заговарят хора от цял свят, за да споделят с мен уникалните концепции за щастие на собствените си народи. Като човек, живеещ в чужбина, имам също привилегията да се движа в многолика социална среда, а близки приятели от различните континенти споделят с мен своите изживявания и прозрения. Резултатът е каталог от културни традиции, който дава хоризонтална картина на щастието и на идеята за добър живот по целия свят. Това не е списък, в който са подбрани най-щастливите страни в света, по-скоро е поглед към някои от концепциите, които правят някои народи по-щастливи от други. Защото, ако се вторачваме само в страни, които са в челната десетка на проучванията за индекса на щастие, ще пропуснем богатството от идеи и мъдрост на култури, които са по-малко познати.

Продължава...

„Кой да знае?“ - забавен гид в света на познанието

Умира ли се от разбито сърце? Защо на жирафите не им се завива свят? Кой е измислил нарязания хляб? Над 130 въпроса, формулирани така, че да провокират вашата любознателност

Бъдете сред най-забавните приказливци в служебните почивки, сред най-начетените на приятелски събирания и сред най-умните на коктейлното парти. Независимо дали се опитвате да впечатлите колегите си или просто се нуждаете от попълване на общата култура, „Кой да знае?” е книгата за вас. Тези истории могат да изненадат и удовлетворят дори най-запалените любители на интересни факти.

Книгата обхваща всякакви сфери – от фактите за чумата през Средновековието и за архитектурата в Рим, през малко известните хобита и привички на известните писатели, та до менюто на Международната космическа станция. Със забавните тестове в края на всеки раздел за нула време ще се сдобиете с реноме на всестранно развита личност. Събудете ума си с този сборник, който ще ви накара да възкликнете: „Кой да знае?” 

В „Кой да знае?“ (Книгомания, превод Боян Вагалински) можете да четете непоследователно. Питали ли сте се дали е завършена Менделеевата таблица? А какво необичайно нещо е държал в кабинета си писателят Владимир Набоков? А ще повярвате ли, че закопчалката на сутиена е измислена и патентована от… Марк Твен? Сред включените 130 въпроса ще намерите традиционни и нестандартни теми, които вълнуват явно или подсъзнателно наистина широк кръг хора. Всеки от нас се е питал защо прозявката е заразителна или какво показва цветът на очите ни, защо фламингото застава на един крак, защо плачем, когато режем лук или пък дали шоколадът е панацея.

От друга страна, в „Кой да знае?“ ще намерите кратки, но запомнящи се интересни обяснения на по научни въпроси като например за дългогодишната традиция у швейцарците, свързана със снежните човеци; защо в Атлантика няма тайфуни, а торнада; че една от игрите при древните ацтеки наподобява днешното „Не се сърди, човече“ и др. А някои от провокациите са направо пикантни като: имало ли е фантом в Парижката опера; живял ли е някой в Айфеловата кула или какви шеги и трикове е погаждал легендарният детски писател Д-р Сюс на издателите си, за да ги държи нащрек.

„Кой да знае?“ е забавен гид в света на познанието, в който ще откриете над 130 въпроса, формулирани така, че да провокират вашата любознателност. А отговорите не само ще ви информират, но и ще ви изненадат. Отделните раздели покриват широк спектър от области:

- Време и климат
- Здраве и медицина
- Животни и растения
- Древна история
- Храна и напитки
- Литература
- География
- Химия
- Кино и театър
- Космически пътувания

Всяка от главите завършва с тест, за да проверите наученото. 

Сара Хърман е британска писателка, редакторка и търсачка на любопитни факти. Работила е за списанията TotalFilm, StarWarsInsider и за официалните страници на няколко телевизионни сериала, включително „Изгубени”, „Анатомията на Грей”, „Торчууд” и „От местопрестъплението”. Хърман е била редактор на редица други издания, като TheIngénue, TheLab Magazine и GetFresh!. Автор е на книги за LEGO, на TheClassicGuide to FamousAssassinations [„Класическият гид на прочутите покушения“] и други. Живее в Норич, Англия.  

За финал ще споделим две интересни истории: защо режисьорите са искали от Брус Лий да удря по бавно и получавали ли са римските войници заплата във вид на сол.

Продължава...