page contents Книжен ъгъл
Предоставено от Blogger.

Енергията Кадийски

20.9.20

Петко Тодоров
Той обнародва три заглавия

Кирил Кадийски обнародва три заглавия: „Поезия 2014-2019”, допълнено издание, „Взривени сънища. Сонети” и „Ти си вече само бледата си сянка. Поема” на Тиери дьо ла Кроа. Най-автопортретно е първото и как да не е – 215 страници поезия! Десет цикъла плюс поемата „Сън”. 
 
Формотворчеството е на първи план. В други времена то би било срещнато по друг начин, не и в изключителните си измерения. Това, което наричаме „преход” разми границите между литературна самодейност и професионална – чрез изритване на критерии и същностно редакторство в „демократизираното” книгоиздаване, където  стихосбирката е по правило проблем единствено на заплащане. 
 
Класическият стих е изключение сред изявилите се поети преходници, сякаш това изключение им гарантира пъченето „постмодернизъм”. Кадийски е най-видимата антитеза на „достъпното” стихотворство. Да вземем само римите му – той е учебник по римуване.
 
Неговата работа припомня, че класическият стих е не просто занаятчийска дисциплина, а преди всичко литературна и езикова култура. Че той показа какво е българския сонет е ясно, но ето примерно „Андалуски ръкопис” – пак съвършена форма. И друго. В „Палимпсести” редува „не само не печатани, но и не предлагани” „неприлични” стихотворения от преди половин век със сегашни успоредици. 
 
Длъжни сме да разчетем товара му „по рождение” и трупаното отгоре във времето. Случайностите в литературата са случаен мит. Неговите изследователи са длъжни да забележат в онези стихове „младия поет” и „стария поет” в днешните, постоянните му образи – тополата е зеленото паче перо в ръката на Бог, но и на вятъра, а тя е не само това. И пр. Поезията е машина за метафори, но не всеки поет е необходимият машинист. Тук не е място за литературен анализ.

Продължава...

В политиката няма невинни, според Али Смит

Петко Тодоров

„... той стои на някакъв железопътен перон някъде в северната част на Шотландия. Защо е тук? Неправилен въпрос. Той подсказва наличието на някаква история. Но няма никаква история. Ричард е приключил с историите... Това е човек, прислонил се до колоната на някаква гара. Нищо повече” – завръзката в „Пролет” на Али Смит. 
 
Какви са тези литературни гари? Горната е ясна – алегория. Отговорът на Али Смит не е така категоричен и нормално – това е белетристика. Трети роман от „сезонната” й четирилогия след „Есен” и „Зима” – фабулно независими една от друга истории (изд. „Лист”, превод Паулина Мичева).
 
Този Ричард е кинорежисьор подготвя филм по роман за Райнер Мария Рилке и Катрин Мансфийлд – измислена интрига. Преживява смъртта на интимно близката сценаристка, с която постигнал успехите си. И назовимото творческа и личностна криза. Което го стоварило на някаквата гара. За да си даде сметка, че са доста „изпуснатите му влакове”. 
 
Но тук ще попадне на две дами и 12-годишно момиче и някакъв влак ще се зададе – алегорично... Смит е все по-четивна в четирилогията. И със  същия мотив – човекът сред неразгадаемата му действителност. Тя си е негова и той си е неин – от интимните отношения до политическите събития и явления във Великобритания и света.
 
„Изобщо не ви пука какво мислим. Искате да ви запълваме ефира. Това омаловажава всички нас, прави ни хора без значение. Вие ни лишавате от смисъл, а хората на власт, правещи това заради нас, заради демокрацията – да бе, повярвахме ви. Правят го само заради парите. С всеки ден заради тях ставаме все по-незначителни”, отговаря охранителка в Център за мигранти на въпрос в журналистическа анкета. 
 
Отношението към мигрантите е политическият фокус в този роман на Смит. Изучавала специално живота в тези центрове. За да покаже съвсем, съвсем литературно, че политиката е невъзможна, ако не мине през цялата социална структура на обществото до най-незначителния персонаж. Което ще рече: Няма невинни.


Продължава...

Класация Книжен ъгъл - най-продавани книги 9 септември - 15 септември

15.9.20

1
. Ено Рауд. Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада. Дамян Яков

2. Френски приказки. Миранда

3. Луи Перго. Войната на копчетата. Точица

4. Андре Мороа. Лападунди и Тънкофини. Лист

5. Николай Райнов. Приказки от цял свят. Захарий Стоянов

Продължава...

Автентично: Един италианец за „Вечния български въпрос”

 Джузепе Менарини ни повежда към България от втората половина на XIX век, когато тя е по-скоро непозната в така наречения цивилизован свят, а нейният народ, отдаден почти единствено на земеделието, почти изцяло лишен от индустрия и съответно от голямата търговия, макар и не много образован, е надарен с необикновена находчивост и извънредно трудолюбив нрав.
 
„България и бъдещето на славяните” (Колибри, превод Дария Карапеткова) е богато подкрепен с факти коментар на бурната и романтична историческа ситуация на Балканите в годините около Съединението, в който България е главното действащо лице. Това е една от най-ранните публикации на 30-годишния тогава автор, свидетелство за жив интерес и отлична информираност по темата, както и за зрял анализаторски талант. Той разпалено описва военните стратегии на Сръбско-българската война, личността на Александър Батенберг, поведението на Русия и останалите Велики сили.

Закономерен и очакван ли е стремежът на българите към обединение на Княжество България и Източна Румелия? Как гледат западноевропейските наблюдатели на начина, по който храбрият народ води своята геополитическа битка? Има ли България потенциал за лидерство сред южните славяни?

Привлечен от идеите на панславизма, Джузепе Менарини (Нимерина) е писател и военен, роден през 1862 г. в Будрио (Болоня). Още на 24 години издава в сборник песните на легендарния корпус на берсалиерите, към които се присъединява по време на Първата итало-абисинска война. Като адютант на бригадата на генерал Дабормида става автор на едно от най-важните описания на драматичната битка при Адуа (Еритрея) от 1 март 1896 г., публикувано година по-късно в Неапол. Проявил воинска храброст по време на войната, през 1922 г. майор Джузепе Менарини е удостоен със званието Кавалер на Военния орден на Италия.

До края на живота си изнася сказки на военна тематика и участва в честванията на берсалиерите. Потомък на храбър патриотичен род, на младини събира и публикува кратки исторически сведения за родното си място. Настоящото издание на „България и бъдещето на славяните” включва непознатата у нас карикатура от 1886 г. със заглавие „Вечният български въпрос” (на корицата). Следва откъс

Преди 1877 година България беше почти или съвсем непозната в така наречения цивилизован свят; доста заможният й народ, отдаден почти единствено на земеделието, почти изцяло лишен от всякаква индустрия и съответно от голямата търговия, не много образован, беше надарен с необикновена находчивост и извънредно трудолюбив нрав.
Роб на Турция още от Амурат I, макар да бе запазил непокътнат своя горд и свободолюбив характер, при все това понасяше суровото й иго с известна апатия, почти несъзнаващ своята сила: накратко казано, това беше народ потиснат, но не подчинен.

Продължава...

Какво крие „Тайната библиотека“ на Оливър Тиърл и Боряна Дукова

13.9.20

Куриози на историята за книголюбители

Завладяваща обиколка из любопитната история на западната цивилизация, разказана чрез най-емблематичното ѝ изобретение – книгата. Новото заглавие на „Ентусиаст“ „Тайната библиотека“ (превод Маргарита Терзиева) разказва за малко познати факти от „дрешника“ на литературата на Запада от Античността до днес.
Наред с всеизвестни заглавия, помогнали за оформянето на представата ни за света, в който живеем, британският преподавател, автор и блогър Оливър Тиърл ни запознава и с някои от по-пренебрегваните детайли, които могат да бъдат открити из рафтовете на библиотеките от миналото. Читателите ще научат за забравения романист, надминал Дикенс по продажби, за жената, която става първият публикуван поет в Америка, и за ексцентричния пътешественик, внесъл вилиците в Англия.
„Тайната библиотека“ обаче пропуска българската следа в разказа за европейското литературно наследство. Ето защо по идея на издателство „Ентусиаст“ писателката Боряна Дукова се заема да допълни книгата специално за родните читатели, като представя три очерка за големи фигури в нашата поезия и проза – Пейо К. Яворов, Димитър Димов и Яна Язова. „Нямаше как да пропусна и Яна Язова, върху чиято история бях работила в продължение на години. В „Тайната библиотека“ предлагам факти от живота и творчеството ѝ, които не съм засегнала в романа за нея „Извън редовете“, споделя Дукова в предговора.
„Тайната библиотека“ не е замислена като списък на стоте книги, повлияли най-силно върху развитието на човешката цивилизация, или пък като компилация от „книги, които всеки трябва да прочете“ – някои от произведенията, които дискутира авторът, така и не са достигнали до нас, а едно от тях вероятно дори не е съществувало.
Това е смесица от любопитни факти, бърза обиколка из въображаема библиотека, пълна с известни и не дотолкова познати заглавия. Всяка една от книгите разказва по нещо за времето, в което е написана. А взети заедно, те ни дават интригуващи отговори на десетки въпроси.

Оливър Тиърл е преподавател в Университета на Лъфбъроу, Великобритания. Изследванията му са насочени към литературата в периода 1880–1930 година и по-специално – поезията на ХХ век и раждането на модернизма. Паралелно с това Тиърл e oсновател на профилирания блог interestingliterature.com с над 15 милиона посещения от създаването му досега. Следва откъс.
Веднъж попитали Гилбърт Честъртън коя книга би взел със себе си на пустинен остров. „Ръководство за построяване на кораби“ – отвърнал той. Този остроумен отговор вероятно е предизвикал усмивки сред публиката, но може би точно заради него шоуто на Би Би Си повече никога не го кани за свой гост. Шегата на Честъртън обаче ни напомня за един простичък, но често забравян факт, а именно, че „книга“ не означава „велика литературна творба“ или „роман, който винаги си искал да прочетеш, но времето или смелостта да го сториш не са ти стигнали“.

Книгата може да има далеч по-прагматична цел, но въпреки това да е от огромна важност за историята на Западния свят. Да вземем „Елементи“ на Евклид, написана преди повече от две хиляди години. Навярно само шепа книжни плъхове биха взели Евклид в леглото си след дълъг и уморителен работен ден, но влиянието на „Елементи“ е неизмеримо (някак иронично предвид темата на книгата).

Продължава...

Агата Кристи отново разследва в „Друг вид зло“ на Андрю Уилсън

И „Хермес“ отбелязва 130 години от рождението на Агата Кристи - с нов роман, в който тя е главен герой

На 15 септември се навършват 130 години от рождението на  Агата Мери Клариса Кристи. Английската писателка е автор на множество криминални  разкази, повести, романи и драми. Нейните герои госпожица Марпъл, господин Куин, полковник Рейс, Паркър Пайн и разбира се, белгиецът Еркюл Поаро, са любими персонажи на поколения читатели.
По случай годишнината ИК „Хермес“ ще зарадва почитателите й с нов роман от поредицата „Мистерии с Агата Кристи“, в който обичаната писателка се оказва главен герой във вълнуващо разследване.
Поредицата е дело на журналиста и писател Андрю Уилсън. Той е носител на множество награди. Работил е в различни вестници и списания, сред които са Sunday Times, Observer, Daily Mail, Evening Standard, Independent, Smithsonian и Washington Post.

За първата книга „Талант за убийство“ Уилсън черпи вдъхновение от интересен период от живота на Агата Кристи – нейното изчезване през зимата на 1926 г. В романа си писателят предлага един алтернативен сценарий за разплитането на тази мистерия.
В „Друг вид зло“ Кристи влиза в ролята на детектив с много важна мисия. Интригуващият сюжет носи белезите на класическата криминална литература и  със сигурност ще се хареса на почитателите на жанра и на стила на Агата Кристи, който Уилсън се опитва да възроди.

За книгата

През януари 1927 г. известната авторка на криминални романи Агата Кристи се отправя на пътешествие до Канарските острови. Идеята е да си отдъхне от напрежението покрай скандала с тайнственото й изчезване месец по-рано.
Това, което никой не знае обаче, е, че госпожа Кристи е натоварена със секретна мисия от британските разузнавателни служби. Нейният близък приятел – агентът Джон Дейвисън, има нужда от помощта й при разкриването на убиеца на негов колега. Главният заподозрян е Джерард Гренвил – известен окултист и познавач на всички колкото красиви, толкова и отровни растения на остров Тенерифе.
Мистериите обаче започват още на парахода: пред очите на Агата една млада жена се хвърля от борда и намира смъртта си в студените води на океана. Не след дълго около това наглед очевидно самоубийство възникват въпроси. Въпроси за връзки с вече извършени престъпления и – още по-страшно – предстоящи.
Агата Кристи е по следите на мрачна тайна, която застрашава живота й. Нищо не е такова, каквото изглежда. Злото има много лица...

3 любопитни факта за Агата Кристи

Изчезването на Агата Кристи през 1926 г. се превръща в една от големите мистерии на миналия век. Но около живота на писателката има редица други интересни и любопитни факти, достойни за роман. Подбрахме три от тях, които Уилсън все още не е включил в своите книги:

1. Творбите на Агата Кристи са преведени на поне 103 езика, което е повече, отколкото тези на Шекспир.

2. Агата Кристи е вписана в Книгата за рекорди на Гинес като най-продавания автор на художествена литература на всички времена. А пиесата ѝ „Капан за мишки“ е най-дълго играната театрална постановка в света и все още се представя с голям успех в Лондон.

3. Агата Кристи пише един от най-популярните си романи „Убийство в Ориент Експрес“ в стая 411 в хотел „Пера Палас“ в Истанбул, Турция. Стаята и хотелът стават известни с това, а самата стая вече не носи номер, а име - „Стаята на Агата Кристи“.

А на всички, които се чудят как би се справила Агата Кристи като детектив и агент на тайните служби, препоръчваме да разгърнат романа „Друг вид зло“. Следва откъс в превод на Дори Габровска. 
 

Продължава...

Дейвид Маруел по стъпките на „Менгеле. Ангелът на смъртта”

12.9.20

Кой наистина е мъжът, станал зловещ символ на Холокоста?

Йозеф Менгеле е навярно най-известният военнопрестъпник на всички времена. Разкритията за неговите чудовищни експерименти в Аушвиц го превръщат в зловещ символ на жестокостта и безмилостната ефективност на нацистката идеология. Садистичните експерименти му печелят прозвището „Ангелът на смъртта”, а неуспехът в залавянето му продължава да хвърля тъмна сянка върху опита за налагане на справедливост след края на Втората световна война.
В своето впечатляващо изследване „Менгеле. Ангелът на смъртта” (Сиела, превод Деян Кючуков) американският историк Дейвид Маруел тръгва по стъпките на мъжа, който в края на войната успява успешно да избегне наказание и заедно с много други нацистки престъпници да избяга в Южна Америка. Но за разлика от мнозина от тях, като например Айхман, Менгеле успява да се укрие до края на живота си.
През 1985 г. Маруел става ръководител на екип в Службата за специални разследвания към Министерството на правосъдието на САЩ, натоварени със случая „Менгеле”. За пръв път професионални историци участват като щатни членове в правен екип, използвайки своите знания и умения, за да подпомогнат съдебните производства, а разкритията, до които стигат, проследяват в смайващи детайли живота на немския учен, подчинил работата си на нацистката идеология.
В изданието историкът се спира на изненадващи обстоятелства и детайли за образованието и научните му интереси преди войната, участието във военни действия като част от отговорната за масови кланета SS дивизия „Викинг“, назначаването на ръководен пост в Аушвиц и последвалото успешно бягство в хаоса след капитулацията на Германия.
Донякъде карикатурният образ на Менгеле, създаден от книги и филми, като типизиран символ на злото, е добре известен. Много по-малко се знае за неговата личност и още по-малко за тайния живот на Менгеле в Южна Америка, отношенията с близките му и особено с неговия син, контактите с Айхман и други нацистки престъпници, избегнали правосъдието поне за известно време.
Маруел е част и от екипа, който изследва предполагаемите останки на Менгеле, открити в бразилско гробище. Какво е да държиш костите на човека, който е решавал кой ще живее и кой ще умре в газовите камери? Историкът не спестява нито един детайл от изследванията, които трябва да докажат, че десетилетното търсене на Ангела на смъртта е приключило. И да дадат макар и недостатъчна утеха на жертвите му и техните близки. Следва откъс.

За символ на Холокоста Аушвиц изглежда особено подходящ, макар че над милион евреи вече са избити от нацистите, преди газовите му камери дори да заработят. Почти невъобразим по своите размери и сложност, Аушвиц може да се разглежда, по думите на историка Питър Хейс, като „Столица на Холокоста“174. Едновременно концентрационен лагер, чиято цел е наказание и експлоатация, и лагер на смъртта, извършващ убийства в промишлени мащаби, Аушвиц се е превърнал в нарицателно за нацисткия терор. Съставен е от три основни лагера: Аушвиц I, Аушвиц II – Биркенау и Аушвиц III – Моновиц, където се помещава фабриката на ИГ „Фарбен“. Има близо петдесет подлагера, вариращи от земеделски площи до каменовъглени мини, където хората са принуждавани да работят, често пъти до смърт.

Продължава...

Класация Книжен ъгъл - най-продавани книги 2 септември - 8 септември

8.9.20

1
. Джеймс Патерсън. Взрив. Хермес

2. Бойка Асиова. Роден на Великден. Жанет 45

3. Мишел Бюси. Мама греши. Ентусиаст

4. Амели Нотомб. Жажда. Колибри

5. Една О`Брайън. Ирландски приказки. Лабиринт

 

 

 

 

 






Продължава...

По следите на „Танцуващите мечки“ с Витолд Шабловски

7.9.20

Ново заглавие в колекцията „Полски литературен репортаж“ на издателство „Парадокс“

„Като видят човек – изправят се на задни лапи и за­почват да се поклащат от ляво надясно. Все едно про­сят – както някога – хляб, бонбон, глътка бира, ласка, освобождаване от болката. Болката, която отдавна вече ни­кой не им причинява“, пише Витолд Шабловски в „Танцуващите мечки. Истински истории за тоталитарна абстиненция“ (Парадокс, превод Милена Милева).

Полският репортер и писател Витолд Шабловски обикаля България, среща се с бившите мечкадари и с природозащитниците, работили по „спасяването“ на животните, посещава и самите тях в парка им край Белица. И открива необикновени паралели между обърканото поведение на безсловесните и вижданията на предишните им собственици, които също живеят в привидната „свобода“ на младата демокрация, но таят носталгия по стария строй. 
Воден от любопитство, авторът продължава своето пътуване из други посткомунистически страни като Грузия, Куба или Албания, където открива белези на същия стокхолмски синдром.

И заключава, че самите ние, посттоталитарните хора, сме като танцуващи мечки. В тази книга е достатъчно думата „мечка“ да се замени с друга, например „българин“, „поляк“, „сърбин“ или „румънец“, за да разберем какъв беше пътят ни към свободата и как се опитахме и всъщност все още се опитваме да се примирим с нея. За онзи, който през целия си живот е живял на верига, запознанството със свободата съвсем не е лесна задача. Без значение дали говорим за дресирана мечка в клетка или за човек зад Желязната завеса.

Продължава...

Първият роман с Еркюл Поаро и колекция от разкази за 100 години с историите на Агата Кристи

Агата Кристи е най-популярният криминален автор в света. Нейните произведения са преведени на над сто езика, продадени в повече от два милиарда екземпляра. Ексцентрична, непредсказуема и вечно интригуваща, Агата Кристи е обявена за „Първата дама на криминалния жанр”.

„Аферата в Стайлс“ е първият роман на Агата Кристи, с който печели заслужената си репутация на кралица на мистерията. В него за пръв път се запознаваме с един от най-емблематичните герои в жанра.

Еркюл Поаро е бежанец от войната и търси спокойствие. Той се установява в малко английско селце, близо до имението на богатата възрастна дама – Емили Ингълторп. Когато откриват Емили отровена, всички са озадачени, а властите са с вързани ръце. Списъкът на заподозрените е дълъг и всеки има тайна, която отчаяно пази. Поаро прилага ненадминатите си умения на детектив и поема разследването.

"Последният сеанс" е специално подбрана колекция, която потапя читателя в свят на суеверия и окултизъм

В сборника са включени разкази с участието на емблематичните герои на Агата Кристи – Еркюл Поаро и госпожица Марпъл. Последният сеанс“ събира четиринайсет смразяващи истории, които ни срещат с необяснимото. Фантастични призрачни видения, сенки на паранормални същества, човек, който разменя тялото си с това на котка... Кристи създава неповторима мрачна атмосфера, от която побиват тръпки. Не забравяйте да оставите светлините включени, докато четете тази книга!

Двете книги излизат в период, през който издателство „Ера“ чества ежегодно „месеца на Агата Кристи“ в България, като настоящата година се навършват 130 години от рождението й. Септември ще премине под логото  „100 години с историите на Агата Кристи“, тъй като легендарният детектив Поаро чества 100-годишнина от появата си в първия публикуван роман на авторката, именно в „Аферата в Стайлс“.

Продължава...

Руските „Звуци“ на Владимир Набоков

Излиза първи том от рускоезичните разкази на един от неподражаемите стилисти в световната литература 
 
Различни са нишките, които свързват разказите, намерили място в „Звуци и други истории“ (Колибри, превод Мария Хаджиева). Едно е сигурно – тези истории са пронизани от безкомпромисното наблюдение, че „една книга не може да се чете, тя може само да се препрочита“. Музикалната тема дава тон на сборника, прозвучава и мелодията на дъжда, прекъсвана от музикални паузи. Следват темата за случайното, ролята на съдбата и измамното щастие и за писането, мистифицираното авторство, отношенията с критиката и читателя. 
Своеобразна поанта на първата дузина в подбора се явява дванайсетият разказ, „Рождество“, след което игривата „Приказка“ превключва стрелката на релсите с темите за диктатора, насилието в следващата група разкази. В съзвучие с Набоковото настояване, че човек не чете, а винаги препрочита, разказът „Кръг“ се явява финално обръщане към началото и същевременно циклично припомня фантазията на тринайсетото, което се оказва отново първото: „Моля, заповядайте: в един горещ летен ден в средата на юни…“ 
Владимир Набоков е знаково име в модерната проза на XX век – редом с Джойс и Кафка. Забележителен романист, поет, литературен критик и преводач, той е роден в аристократично семейство в Санкт Петербург, по-късно емигрира с родителите си в Англия. Известен като космополитна фигура с ярка индивидуалност, Набоков се отличава с богатството и дълбочината на лингвистичното си умение, с ерудитския си стил и необичайни творчески инвенции. 
Произведения като „Вълшебникът“, „Лолита“, „Смях в тъмното“ и „Покана за екзекуция“ го утвърждават като един от най-авторитетните и влиятелни стилисти на нашето съвремие. A „Машенка“ е издаден през 1926 г. под псевдонима В. Сирин и екранизиран във Великобритания през 1987 г. от режисьора Джон Голдшмит. Следва откъс. 
 
Из „Звуци“

1
Трябваше да се затвори прозорецът: удряйки по перваза, дъжд пръскаше по паркета, по креслото. В градината, по зеленината, по оранжевия пясък, със свежо и хлъзгаво шумолене се носеха грамадни сребърни призраци. Ехтеше и хлипаше водопроводната тръба. Ти свиреше Бах. Роялът бе вдигнал лакирано крило, под крилото се бе проснала лира, по струните пробягваха чукчета. От опашката на рояла се плъзгаше на груби гънки сърмен килим, изпуснал върху паркета разтворения опус. Понякога през вълнението на фугата халката издрънчаваше по клавишите, а непрестанно и прекрасно по прозореца барабанеше юлският порой. И без да спираш да свириш, леко наклонила глава, ти възкликваше в такт – по неволя напевно:
– Дъжд, дъжд… Аз го заглушавам.
Но не можеше да го заглушиш. 

Продължава...

Защо журналистите са неудачници

6.9.20

Петко Тодоров

Такива са поне в романа на Том Ракман

„Ето защо ти напусна журналистиката, а аз не го направих. Не виждам разликата между интересно и долнопробно”, обяснява героиня от „Неудачниците” (Кръг, превод Ангел Игов) на Том Ракман. Тя работи за американски вестник, правен в Рим. Срещнала е италианеца, с когото е живяла 6 години – до 30-те ѝ, запознали се като стажанти в редакцията. Но се върнала във Вашингтон, зарязала го без предупреждение, после издателите я изтеглили обратно като главен редактор. 

 

 

Сега е на 43, мерват се с Дарио за секунди на крак на медийна конференция, той успява да и подаде визитка, тя се качва на таксито и го забравя: „Междувременно Дарио – който е спал до нея и се е будил до нея в продължение на шест години от живота ѝ – се е изпарил от ума ѝ. Това е положението: тя има вестникарска нагласа, а той вече не е на първа страница. Кога изобщо имат време хората да размишляват над нещо, пита се тя. Но няма време да си отговори”. Бърза за редакцията.

 

 

Мъжът ѝ Найджъл е непрактикуващ адвокат, скучае в Рим, хваща го в изневяра. А Дарио се обажда изненадващо, работи за Берлускони, събитията са от 2006-2007 г., решава, че може да ѝ влезе в работа, срещат се на бяло вино, припомнят това-онова: „Ще се съгласиш ли да ми кажеш цялата истина за мен, всичко, каквото си си мислил? Едно време – каквото си мислил за мен тогава. И аз ще направя същото за теб”. 

 

 

Невинна игра, която ще свърши не съвсем невинно. Но й хрумва, че може да отмъсти на съпруга си с Дарио, убеждава се, че италианецът е също навит. Обаче се получава неочаквано сложно. За нея.

 

 

Една от 11-те истории в романа. Той е дебютният за Ракман, от 2010 г., след него има издадени още 3. Авторът е роден в Лондон (1974), израснал във Ванкувър, с журналистическа кариера в САЩ като кореспондент къде ли не. Едното място е Рим, та географията на този град в романа му е като че следи линиите на дланта си. 

 

 

Единайсет участи на свързани с вестника, едната е на майката на Дарио – шантава история на дваж по-шантава застаряваща дама... Вестникът е основан от много богат американец през 50-те години, нещо като жест към незабравена любовница, с променлив, но неубедителен успех във времето. „Вестникът никак не е в авангарда на технологиите – няма дори уебсайт. А тиражът не се качва. Счетоводният баланс е катастрофален, с всяка година загубите се трупат, читателската аудитория старее и си отива”, признава пред себе си главната редакторка.

 

 

Роман за вестника, но и роман за вестникарите – неизбежно е. Те, в общия случай, преследват отчаяно това място за да осъзнаят доста скоро, че ненавиждат занаята и че треперят унизително да не ги уволнят. Но Ракман прави от „общия случай” илюзорна категория и така романът е станал. „Общото” се разпада в житейските ситуации. Романистът дебютант не социологизира, егото на героите му остава в себе си, действената интрига ангажира до трима и всичко това подминава читателя. По извечното правило: Правиш го четивно и си решаваш проблемите. 

 


Ракман го може. Много е добър във всекидневните детайли, в обиграните жестове – в редакцията всеки за всеки е непоносим, но работата върви по силата на чисто професионална сплотеност, диалогът от остроумни трафарети може и да досажда в сегашната американска белетристика, но тези са журналисти и при тях минава...

 


Ракман прави видимо неясно подозираното. Фокусирал го е в членуваното определение от заглавието на романа. Медийната реализация е измислена сила: имаш последната дума – в ситуация строго извън действителността - и си вярваш, че властваш. А животът е нещо различно и честно ти обещава безпомощност, Ракман е толкова в свои води... Събрал го е в безподобния журналистически въпрос: „Да, разбрахме, че стрелбата е станала във фабрика за супа, но все пак каква супа?”.


Продължава...

Класация Книжен ъгъл - най-продавани книги 26 август - 1 септември

1.9.20

 1. Браян Фрийман. Нощна птица. Ера

2. Джеймс Патерсън. Взрив. Хермес 

3. Брандън Сандърсън. Бял пясък. Артлайн студио

4.Шебнем Ишигюзел. Конакът на сълзите. Кралица Маб

5.Три приказки с илюстрации на Вадим Лазаркевич. Работна мецана. Миранда

 

 

 

 

 






Продължава...