Котън Малоун тръгва по „Малтийска следа“: смъртоносна надпревара за най-древната тайна на Ватикана

Стив Бери е майстор на историческите конспирации. Напрежението на трилъра се съчетава отлично с изненадваща нова информация за реални събития и герои от древното минало

Котън Малоун, ветеран от специален отряд „Магелан“ и таен агент на свободна практика, е на езерото Комо. Изпратен е да търси изчезналите през 1945 г. писма между Чърчил и Мусолини, които биха могли да пренапишат световната история. Но някой друг също се интересува от тях, а в сблъсъка неочаквано се оказват въвлечени и легендарните малтийски рицари - в „Малтийска следа“ (Обсидиан, превод Боян Дамянов).

Рицарите хоспиталиери съществуват вече деветстотин години – това е единственият орден на воини монаси, оцелял до наши дни. Сега те са хуманитарна организация, извършваща дейност по цялото земно кълбо, но могат да представляват и сериозна заплаха. Членове на Тайното братство, древна секта в техните редици, са твърдо решени да променят изхода на конклава, който трябва да избере новия папа. Но за целта им трябва документ, датиращ от времето на Константин Велики.

В търсене на изгубената през вековете реликва се впускат не само те, но и различни разузнавателни служби. От изхода на тази надпревара зависи бъдещето на Ватикана.

Стив Бери е майстор на историческите конспирации. Напрежението на трилъра се съчетава отлично с изненадваща нова информация за реални събития и герои от древното минало.

Стив Бери е авторът на „Офицер и пешка“, „Изчезналият орден“, „ХIV колония“, „Заплахата на патриота“ и още 11 трилъра, преведени на 40 езика. Следва откъс.

Събота, 28 април 1945 г., Езерото Комо, Италия, 15:30 ч.

Бенито Амилкаре Андреа Мусолини съзнаваше, че съдбата му е решена. Разбра го в онзи момент предишния ден, когато партизаните от 51-ва бригада „Гарибалди“ преградиха пътя на германския конвой, подпомагащ бягството му на север към Швейцария. Командващият колоната – офицер от Вермахта – не криеше до каква степен му е дошло до гуша от сражения. Искаше единствено да избегне настъплението на американските войски и да се прибере без премеждия в Третия райх. Което обясняваше как едно повалено дърво и трийсетина опърпани партизани успяха да пленят триста въоръжени войници от редовната германска армия.

В продължение на двайсет и една години Мусолини бе управлявал Италия, но когато Съюзниците завзеха Сицилия, а после нахлуха и на континента, неговите поддръжници фашисти и крал Виктор Емануил ІІІ се възползваха от тази възможност, за да го отстранят. Трябваше да се намеси лично Хитлер, за да го отърве от затвора, след което да го обяви за глава на Италианската социална република със седалище в Милано. Която не беше нищо повече от марионетен режим на Германия, подхранващ илюзията, че Мусолини все още се крепи на власт. Но вече и с това бе свършено. Съюзническият щурм на север бе довел до завземането на Милано, принуждавайки го да бяга към езерото Комо и границата с Швейцария, която беше само на няколко километра.

– Какъв спокоен ден – каза му Клара.

В живота си той бе имал безброй жени. Съпругата му търпеше любовниците, защото разводът не беше възможен. Най-вече по религиозни причини, но пък и как ли би се чувствала като бивша съпруга на Дучето?  Едва ли особено добре.

Но въпреки всичките увлечения Кларета Петачи заемаше особено място в сърцето на Мусолини. Двайсет и осем години беше разликата във възрастта им, но някак се разбираха. Тя никога не оспорваше казаното от него. Не изпитваше съмнения. И винаги го бе обичала. Дошла бе до Комо по собствено желание, за да бъде с него в изгнанието му.

Но съдбата бе решила друго.

Руснаците обстрелваха с артилерия Берлин, британци и американци препускаха през Германия без всякаква съпротива, Третият райх беше в развалини. Хитлер се криеше в бункер под разрушената си столица. Оста Рим–Берлин се бе сринала. Тази проклета война, която не трябваше изобщо да започва, отиваше към края си.

И те я бяха загубили.

Продължава...

Загадки и роботи в „Уилям Уентън и крадецът на луридий“ – новият тийн феномен

Боби Перс създаде най-добрия кодоразбивач в света, най-преследваното момче...

Къде биха се срещнали феновете на Пърси Джаксън и на Доктор Кой? Между страниците на поредицата за 12-годишния кодоразбивач Уилям Уентън! Книгите за Уилям излизат изпод перото на норвежеца Боби Перс и в тях ясно си проличава опитът му като кинорежисьор и сценарист – сюжетът е напрегнат и действен, а момчето се сблъсква с мащабна конспирация, която далеч не застрашава само него и семейството му.

Поредицата се радва на огромен успех – правата са продадени в 36 страни по цял свят, стигайки до първите места в класациите. Получава и най-важното признание, на самите читатели – през 2015 година за „Крадецът на луридий“ (ЕМАС, превод Ева Кънева) Боби Перс е удостоен с Наградата на веригата книжарници АРК за най-добра детска книга (в гласуването са участвали 10 000 ученици от пети до седми клас), а през 2017 – и с Наградата на ненаситните читатели (80 000 ученици от пети и шести клас номинират любими свои заглавия, а крайният победител се излъчва от пет ученически класа, избрани на случаен принцип от цялата страна).

Дванайсетгодишният Уилям живее с родителите си в Норвегия. Преди осем години са избягали от Лондон. Сега се представят под мнима фамилия и пазят адреса си в тайна. Защо? Уилям няма представа. Казано му е само да не се набива на очи. И той се старае да не привлича излишно внимание. Най обича да се заключва в стаята си и да умува над логически загадки – тайно от родителите си, защото баща му не одобрява тези негови занимания. Каква е причината? Не му обясняват. Обвито в мистерия е и изчезването на любимия му дядо. И по този въпрос Уилям родителите упорито мълчат.

Не щеш ли, в града пристига най-трудната главоблъсканица на света: Мозъкотрошачката. Разработена от светилата в световната криптология, тази логическа загадка ще се окаже съдбоносна за нашия герой. Оказала се препъникамък за велики умове, Мозъкотрошачката ще отключи неподозирани възможности у Уилям и ще го превърне в най-добрия разшифровчик на света. А невидимата заплаха, досега тегнала над семейството му, изведнъж ще придобие съвсем конкретен образ...

Продължава...

Неолиберали или социалдемократи?

Петко Тодоров

Даже Колин Крауч няма ясен отговор

„Макар че със своето поведение банките причиниха кризата от 2008 г., те излязоха от нея по-силни отпреди. Смятаха ги за толкова важни за икономиката в началото на XXI век, че се налагаше да бъдат защитени от последиците на собственото им безразсъдство. Много други сектори, засегнати от ефектите на тази криза, не бяха защитени”, припомня Колин Крауч в „Неолиберализмът и социалната демокрация – борбата продължава” (КК „Труд”, превод Димитър Димитров).

Но кризата от 2008 г. беше криза на неолиберализма, а той остана непокътнат. Обяснението: „Силите, които печелят най-много от неолиберализма – глобалните корпорации, особено тези във финансовия сектор, - съхраняват по неоспорим начин повече или по-малко своята значимост”.

Нашумелият британски социолог проследява и обяснява противостоянието между двете основни политически доктрини. Четивото е превъзходно въведение в науката „политика”. Основната разделителна линия между двете доктрини е неравенството, основният спор: пазар или държава. И формулата е: „Там, където нивото на неравенството е ниско, способността на богатството да се трансформира в политическа власт намалява в същата степен и вероятността политическите резултати да задълбочат тези неравенства и т.н. е по-малка”.

А занапред: „Смяната на поколенията и икономическото преструктуриране като че ли ще облагодетелстват израстването на различни видове либерализъм, сближавайки неолиберали и социалдемократи, докато всяко ново ужасяващо събитие в Близкия изток ще укрепва ксенофобския национализъм”.

Каква ти „борба” – да се върнем на заглавието му. Май не сме особено мръднали от края на XIX век, когато буржоазната собственост и правото за наемане на труд се превръщат в източници на господство и власт. И изненада ли е развоят на кризата от 2008 г.?

Обобщението на Крауч подозрително напомня на Франсис Фукуяма, който през 1992 г. обяви края на историята, а историята оттогава се скъсва да го опровергава. Но ако историята и интелектът се разминават, формулата е: Всичко е възможно.

Продължава...

Из спомените на Кирил Кръстев: Как арестуваха Гео Милев в Ямбол

"Спомени за културния живот между двете световни войни" е най-ценното произведение на Кирил Кръстев, което запазва културната ни идентичност за поколения напред

Кирил Кръстев (1904–1991) е сред най-изтъкнатите интелектуалци на своето време. Завършва естествени науки в Софийския университет и специализира изобразително изкуство в Париж. Утвърждава се като есеист, литературен и кинокритик, публицист, изкуствовед. Създател, редактор и сътрудник на редица вестници и издания на културна тематика, той е винаги във вихъра на събитията.

Мемоарната книга на Кирил Кръстев „Спомени за културния живот между двете световни войни” (Ера) представя панорамна картина на културния живот в България между двете войни. Той ни предоставя сведения и интересни факти относно най-видните творци и интелектуалци, дружества и редакции през този период. В неговия специфичен стил, неподдаващ се на категоризация и клишета, Кирил Кръстев разказва за срещите си с Гео Милев, проф. Константин Гълъбов, Чавдар Мутафов, Асен Златаров, Елисавета Багряна, но и дава оценка на творчеството им, съпоставяйки го с личния им живот.

"Спомени за културния живот между двете световни войни" е най-ценното произведение на Кирил Кръстев, което запазва културната ни идентичност за поколения напред. Изданието съдържа допълнителни материали от личните тетрадки на Кирил Кръстев. Следва откъс.

Гео Милев пристигна в Ямбол на 20 май 1922. Аз бях нещо зает по време на пристигането му и закъснях да отида навреме на гарата, но всичките „модернисти“ бяха там. Наех един файтон и препуснахме да ги посрещнем. Гарата е на два километра по криволичещ път. След тогавашния железен мост над Тунджа, за мой ужас и срам, пресрещнах групата от тридесетина „апостоли“, поела пеша по прашното шосе към града – нямало файтони за толкова души, подозирам, и по икономически причини.

Сред тях като античните философи-перипатетици, обграден от пъргави подрипващи, въодушевени ученици, вървеше възнисък, плещест човек, облечен в груб кафяво-пепитен костюм и яки обуща, без шапка, с известната прическа, маскираща едното око, подсилваша будността на другото, с бастун в ръка. Гео Милев. Когато ме представиха, той не закъсня да подхвърли упрека: „Единственият абонат на „Везни“ във вашия град, при толкова много съмишленици!“.

Апостолът на модерното изкуство беше прав: новите и борчески идеи искаха своите „спомоществуватели“, но тъй като моите броеве „Везни“ се четяха, обсъждаха и поглъщаха колективно в моята квартира, другите „адепти“ се смятаха освободени поотделно от материално „съпричастие“ (както се казва сега) за подкрепа на тези идеи.

Групата продължи пеша към града, вече сред разкошния растителен и речен пейзаж на парковете при завоите на пълноводната тук Тунджа. В самото начало на града се издига кокетната неокласична сграда на Военния клуб, в чието преддверие току-що завършилият гимназия Мирчо Качулев наскоро бе открил художествена изложба от „модерно изкуство“ – живопис и графика. Пътьом влязохме в нея и тя много изненада Гео Милев, че не познава този интересен „български модернист“, и после писа похвален отзив за нея в местния вестник „Тунджа“. Случаят Качулев описвам отделно.

Продължава...

Класация Книжен ъгъл - най-продавани книги 13 март - 19 март

1. Вал Макдърмид. Гроб на мечти. Еднорог

2. Джейн Харпър. Сушата. Хермес

3. Боряна Дукова. Извън редовете. Ентусиаст

4. Лоран Бине. Седмата функция на езика. Парадокс

5. Еманюел Макрон. Революция. Слънце

Продължава...

„Фламинго за обяд” сервира Любомир Николов

Пъстроцветна палитра от колоритни персонажи, които едновременно разсмиват, натъжават и провокират читателя

След няколко години мълчание писателят Любомир Николов се завръща на литературната сцена с „Фламинго за обяд” (Сиела). Новият сборник с къси разкази на Николов съдържа 50 кратки истории, които, в типичния за автора си стил, издават по елегантен начин високата ерудиция и финото чувство за хумор на Николов.

Оставайки верен на стила си, авторът на „Щастливите хора” ни запознава с истински пъстроцветна палитра от колоритни персонажи, които едновременно разсмиват, натъжават и провокират читателя да се замисли малко по-дълбоко над ежедневното и над света, който ни заобикаля.

Сред героите във „Фламинго за обяд” са  човекът бонзай, 22-годишният философско-стоически изследовател Марко и хазайката му в околностите на Братислава г-жа Бехерова, равнодушният селски клисар, който разговаря с кон и с… Чингис хан, нестандартният диктатор, който обича графитите и мечтае от дете да боядиса целия свят, няколко колоритни крадци на фламинго и още куп непредвидими чудаци. Автор на корицата на новия сборник е Живко Петров.

Любомир Николов е добре познат майстор в жанра (на късия) разказ. Автор е на сборниците „Въжеиграчът Карой” и „Очи на сляп, език на болен”, номинирани за наградата „Хеликон” съответно през 2010 и 2012 г. Следват други два успешни сборника – „Слънчев бряг – код жълто” (новели) и „Щастливите хора”, който излезе в края на 2016 г. Сред престижните литературни отличия на Николов е и наградата „Чудомир”. Негови текстове са публикувани в редица български издания – „Капитал Лайт”, „Труд”, „Литературен вестник”, „Сега”, „ЛИК”, „Море”, „Съвременник”, „Знаци”, „Страница”, както и в няколко български и чужди антологии. Разкази на Любомир Николов са превеждани и публикувани на английски, испански и словашки език.

Най-новото от него – „Фламинго за обяд”, ще бъде официално представено на 20 март (сряда) от 18:30 часа в столичния Dada Cultural Bar (ул. „Георги Бенковски” 11). Следва откъс.

Както и други нелогични истории, и тази започнала с бутилка долнопробен алкохол.

Тримата приятели изпили бутилката, трите им разума се слели в един, който работел зле и произвеждал дребнохулигански намерения. Тъй като били много гладни, единият предложил да отидат до зоопарка и да откраднат фламинго.

– Какво фламинго? – учудили се другите.

– Розово – казал им геният.

Общият разум приел идеята и те на смях и уж за забавление отишли в зоопарка, прескочили ниската ограда, притичали до езерото и сред птичи грак и бой с крила грабнали едно розово фламинго. Хванали го за изящния врат. Полузадушеното пиле обърнало очи. Напъхали го в една кожена чанта, съвсем непригодна за носене на фламинго. Тялото сложили в чантата, но дългият врат на фламингото не влизал и те го навили, все едно е маркуч. Непростимо. По едно време по пътя фламингото провряло глава, погледнало ги първо с едното, после с другото око и попитало: „Защо мен?!“. Не му обърнали внимание. Напъхали обратно главата му в чантата. Фламингото след малко пак изпружило телескопичната си шия и ги предупредило: „Скъпо ще платите за това!“.

Фламингото било право.

Продължава...

Катерина Хапсали повежда на опияняващо пътешествие със „Сливовиц”

„Сливовиц“ (Колибри) е книга за откриването на Дом, но не като място в пространството, а като място в сърцето. Млада жена с успешна кариера е на ръба на екзистенциална криза. По пътя към спасението тя преминава през илюзорна любов, физическо насилие, безсънни нощи и пресушени бутилки. И през пречистващо приятелство, което преодолява географските разстояния и свързва два човешки свята в духовно родство. По думите на Светлозар Желев „Сливовиц” е глътка леден огън, една дълбока, красива, тъжна, понякога болезнена, но искрена и в крайна сметка всепобеждаваща човешка история, истинска еманация на приятелството и любовта…

Катерина Хапсали е известна българска журналистка и писателка. С романа „Гръцко кафе“, който светкавично се превръща в бестселър, влиза стремглаво в писателските среди. „Кафето“, както бързо става популярно сред читателите, грабва наградата „Перото“ в категория проза за 2015 г., както и приза „Цветето на Хеликон“ за 2016 г. През 2017 г. излезе дебютната стихосбирка на Катерина Хапсали - „През девет планини“.

Премиерата на „Сливовиц” е на 21 март, четвъртък, от 19:00 ч. в КЛУБ 1, НДК. В ролята на водещ влиза Драгомир Симеонов, а големите български актьори Руси Чанев и Койна Русева ще предложат избрани откъси на вниманието на публиката. Следва откъс.

– Два големи бърбъна. В една чаша. Без лед.

Казвам го с подкупваща усмивка и кимвам към бутилката „Джентълмен Джак“ на рафта. Човекът срещу мен се ококорва. Малко след осем сутринта е, а някаква руса жена с размазана спирала под зачервените си очи иска гигантски джак облегната на тезгяха на кафенето. Същото кафене, което вечер понякога се превръща почти в бар  – когато кварталните лентяи решат да ударят по още една табла и почнат, улисани в играта, да поръчват бира след бира…

Виж, бърбън не си поръчват. Камо ли водна чашa с това питие.

Знам, че ако трябва да бъда прецизна, не бива да наричам „Джак Даниълс“ бърбън, а „Тенеси уиски“. Но процесът по финалното омекотяване на уискито – преминаването му през филтър от въглени на сладък клен, е нелепо уточнение предвид мястото, на което се намирам. А и надали интересува някого. Аз може и да познавам отровата си добре, но това е само защото обичам да се съсипвам изискано.

Тук дори фактът, че си поръчвам нещо различно от бира или евтина водка, е вече събитие.

Барманът – попрехвърлил петдесетте, но още наричан свойски „момчето“, домъкнал някога тази бутилка „Джак“ за престиж и тя си стояла тук от сума ти време, пълна и запечатана, на централния рафт.

Продължава...

Яник Енел представя у нас „Дръж здраво венеца си“

Романът на Яник Енел „Дръж здраво венеца си“ е първото произведение, отличено с „Гонкур в България“ - заради неговото „завладяващо начало“, за „герой, който се интегрира в свят, налагащ норми и ценности“ и, не на последно място, заради факта, че „се чете леко и с удоволствие до последната страница“

„Дръж здраво венеца си“ (Парадокс, превод Тома Георгиев) от Яник Енел излиза за 20 март - Международния ден на Франкофонията. Тя ще бъде представена от самия автор в зала "Славейков" на Френския институт в България (София, пл. „Славейков" 3) от 18:30 ч. Литературната вечер ще бъде модерирана от журналиста Андрей Захариев, а преводачът на книгата Тома Георгиев ще бъде специален гост.

„Гонкур в България" e инициатива на Френския институт в България, подкрепена от Академия Гонкур, и цели да популяризира съвременната френска литература, френските език и култура и писането на френски. Жури на наградата са ученици, изучаващи френски език и студенти по френска филология. Те прочитат четири заглавия, достигигнали до третия кръг на селекция на Академия Гонкур и платформата Culturethèque на Френския институт, дебатират и избират книгата, която получава титлата Choix Goncourt de la Bulgarie (изборът на Гонкур в България). През 2018 г. Яник Енел спечели сърцата на българските ученици и безусловно спечели титлата. През 2019  г. авторът пристига в София, за да представи книгата си на българските читатели и да ръководи избора за втория "Гонкур в България".

Написан на ръба на бръснача, в постоянно напрежение, дълбокият и халюциниращ роман на Яник Енел е истински фойерверк от тъмен поетизъм и литературен плам.

„В този лъжовен свят истината е принудена да се крие вдън горите като подплашен бял елен“ – това е осъзнал в навечерието на петдесетата си годишнина Жан Дешел, чийто живот оттук нататък е посветен на търсенето на тази истина чрез книгите и филмите, които го обсебват, чрез имената на автори и герои, които се смесват и образуват нови взаимовръзки и смисли в „тайнствено порестата вътрешност” на главата му.

Вдъхновен от творчеството на Херман Мелвил, Дешел е изоставил кариерата си на романист, за да напише мащабен филмов сценарий за живота на автора на „Моби Дик“, който задължително трябва да бъде заснет от Майкъл Чимино, „последния голям американски режисьор“. Твърде чувствителен към социалните несправедливости, героят се затваря в свой собствен свят, изпълнен с водка, видения, поетически бяс и „Апокалипсис сега“. Проблясъкът в това ежедневие идва, когато Дешел ненадейно се сдобива с номера на  Чимино, който му определя среща.

В преследването на своя бял елен, Жан Дешел завихря неочаквано приключение, което започва от Париж, минава през Ню Йорк и Елис Айлънд, за да достигне до езерото Неми в Италия. Не по-малко необичайни са и спътниците му в различните етапи на тази авантюра, сред които се открояват далматинецът Сабат, един демоничен съсед, един леко шашав продуцент, самият Майкъл Чимино, насочващ револвер към Статуята на свободата, богинята Диана, двама мустакати биячи, красивата Лена, един заядлив оберкелнер – двойник на Еманюел Макрон и актрисата Изабел Юпер.

Продължава...

Макс Хейстингс разкрива тайните на „Тайната война“

Шпиони, шифри и партизани са скритото течение, което понякога променя хода на Втората световна война. Те са оръжия, които всяка от воюващите страни използва, за да придобие секретна информация за враговете си и да посее хаос в тила им.

„Тайната война“ (Изток-Запад, превод Мария Кондакова) проследява един от най-важните, но недостатъчно проучени аспекти на Втората световна война – разузнаването. Тя разкрива как успехите и провалите в шпионажа на САЩ, Великобритания, СССР, Германия и Япония са повлияли върху хода на войната и крайния ѝ резултат.

Ще се ориентирате в особеностите на разузнавателните служби на страните в глобалния конфликт. Ще проследите основните събития от „тайната война“ и ще се срещнете както с редовите ѝ войници – шпиони и агенти под прикритие, така и с нейните военачалници и стратези в разузнавателните централи.

Ще научите за отношенията между разузнавателните служби на съюзническите държави, вариращи от сътрудничество и взаимопомощ до конфликти, недоверие и дори взаимно шпиониране.

Книгата описва както прочути личности като Валтер Шеленберг, Рихард Зорге и Алън Дълес, така и незаслужено забравени герои от света на шпионажа. Ще се запознаете с гениите в разбиването на кодове от „Блечли Парк“, но също и с техните немски противници, които имат собствени триумфи, както и с невероятната шпионска мрежа на Съветския съюз.

Това е история, която на моменти удивително напомня филмите за Джеймс Бонд, но с нотка на трагизъм, защото провалът, страданието и смъртта в нея са напълно реални. Съчетаваща в себе си висша политика и човешка драма, книгата се смята за най-добрата история на „тайната война“, писана някога.

Макс Хейстингс е британски историк, журналист, бивш военен кореспондент и бестселъров автор. Бил е последователно „журналист, репортер и редактор на годината“. Носител е на множество престижни награди, между които наградата „Съмърсет Моъм“ и приза „Прицкер“ за цялостен принос към военната тематика.

Продължава...

„Чудовището“ иде на 14 май. „Хермес“ обявява новия роман на Владимир Зарев от дома на писателя

Редакторът Стойо Вартоломеев: За мен това е „висш пилотаж“ в писането

Датата не е избрана случайно, съобщават от издателство „Хермес“ . Тя съвпада с един специален за родната литература период, а именно Дните на българската книга. Кампанията, която „Хермес“ организира за пета поредна година, обхваща периода от 11 до 24 май. Между тези две знакови дати – Деня на светите братя Кирил и Методий и Деня на българската просвета и култура, ще излезе и дългоочакваният нов роман на Владимир Зарев.

По време на среща в дома на писателя екип на „Хермес“ разговаря с Владимир Зарев и с редактора на „Чудовището“ – Стойо Вартоломеев. Те ни допуснаха зад кулисите, споделяйки любопитни подробности, свързани с работата по текста на ръкописа и избора на заглавието.

Обикновено редакторът на дадена книга се запознава с нея, когато тя вече е написана. В този случай обаче, по думите на Стойо Вартоломеев, не се случва така. Ето какво сподели той за работата си по ръкописа:

Аз се запознах с част от тази книга още преди авторът да започне да я пише. През последните години с писателя Владимир Зарев често пътувахме из България. Повод за това бяха неговите книги, които представяхме в различни градове от страната.

По време на тези пътувания ние водихме дълги разговори за промените в обществения живот и как те се отразяват върху съдбите на хората, за преходността, за остаряващото тяло и неостаряващата душа. Много от нещата, които коментирахме, след това ги прочетох в романа.

Така, в известен смисъл, аз бях подготвен за съдържанието и ми беше любопитно в каква посока ще се развие идеята.

Още когато започнах да чета първия вариант, бях впечатлен от стройната композиция на романа. В развитието на действието имаше динамика, а вглеждането в съдбата на героите и в техния вътрешен свят беше изключително прецизно.

За мен това е „висш пилотаж“ в писането. Малко писатели могат да постигнат златното сечение между повествувателното и мисловното начало. Да вкарат в текста различни мисли, тези, философски възгледи и в същото време да разкажат толкова добре историята.
Владимир Зарев е най-добрият жив съвременен български писател и беше истинско удоволствие да бъда редактор на новата му книга.

Относно заглавието на романа Стойо Вартоломеев сподели, че „Чудовището“ е втори вариант. До него се е стигнало след обсъждане, тъй като първото не е било толкова подходящо.

Продължава...

Как смъртта управлява живота

Петко Тодоров

В романа на Джумпа Лахири

„Защо не си двама?... Имам две очи, упорстваше тя. Защо ти не си двама? Невинен и интелигентен въпрос. Беше на шест или седем годинки” – бащата си спомня. Защото му предстои да й каже истината. Че не е неин баща.

Живели в Калкута, брат му влязъл в левичарска организация като студент, той заминал със стипендия да учи в САЩ. Брат му се оженил, полицаи го разстреляли пред родителите и жена му през октомври 1971 г. Той се върнал, разбрал, че тя е бременна, че те се канят да изземат детето и да я натирят.

Според обичаите, както е ясно, че тя ще продължава във вдовишкото бяло сари. За да я спаси я уговаря да се оженят и да замине с него. Дъщерята се ражда в САЩ. Но майката не преживява метаморфозата, напуска ги – в „Низината” на Джумпа Лахири (Жанет 45, превод Надежда Розова).

Лахири е родена в Лондон (1967) в семейство на индуси, израства в САЩ, това е вторият й роман. Изучила в детайли движението на наксалитите,заради което погинал онзи, то още битува в Индия. Животът на индусите в САЩ й е ясен и то е от условията за силата на романа.

Но е най-малкото. Не е никакво главоболие героинята да захвърли сарито заради дънки и тениска, проблемът е другаде. Не културата, а паметта интегрира в живота и това независимо дали е в Индия или в Америка. Когато паметта е непреодолима.

Лахири е сетният аргумент за освежаващата кръв на неанглоезичната духовност в англоезичната литература. Тя е пример за еманципиране на героите от себе си. Няма я, има го нейният разказ. В него смъртта управлява живота.

Да, разстрелът на онзи брат присъства текстово в романа до последното изречение, нищо не се случва извън това събитие. Но внушението е обсебващо: не е ли така, не смъртта ли подрежда линията на битието, независимо дали то се осъзнава. Останалото е следствие.

В случая няма семейна драма, има драма на хора – всеки поотделно, неосъществили семейството... Лахири е от доказателствата, че реализмът е най-мъчната литература. То се проумява читателски едва при успешните образци.

Продължава...

Класация Книжен ъгъл - най-продавани книги 6 март - 12 март

1. Жоел Дикер. Изчезването на Стефани Мейлър. Колибри

2. Мари Бенедикт. Единствената жена в стаята. Обсидиан

3. Йелена Бачич. Въртележката. Хермес

4. Кристин Димитрова. Уважаеми пътници. Да

5. Рей Бредбъри. От прахта родени. Бард

Продължава...

„Баба Марта и месеците” – илюстриран сборник с притчи, вдъхновени от българския фолклор

За годишните времена, за месеците и за всевъзможните чудати създания, скитали по земите ни в древността. С корица и илюстрации  от Дамян Дамянов

Колоритни образи и причудливи създания от българския фолклор обитават страниците на първата авторска книга на Слави Ганев „Баба Марта и месеците”.

Сборникът съдържа 34 притчи, вдъхновени от богатата и разнородна палитра на българския фолклор и множество черно-бели илюстрации от художника Дамян Дамянов, който е автор и на корицата.

Познавате ли вечно младия хубавец Дядо Време и чудната девойка Баба Година, които се срещнали още когато земята не била в порядък и годишните времена не съществували? А царя на великаните, който с боздугана си можел да превърне всяка планина в купчина пясък?

Чували ли сте за добрия рибар Никола, в чиято къща Баба Година завършва пътя си и поема по него отначало? А за неземно красивата Снежна царкиня и четиримата побратими ветровете, които влезли в жестока разпра заради нея? Знаете ли, че месеците имат човешки образ? Че Януари препускал на вихрения си жребец, докато Февруари обичал да похапва сладки зимни гозби, а пък Марта била колкото красива, толкова и проклета?

Познавате месеците като периоди от годината, но не и като хора с характерния си външен вид, говор и привички, заради които ще се разсмеете с глас, ще се удивите, пък може и да си вземете поука, стига да не сте толкоз твърдоглави, колкото е Баба Марта…

В „Баба Марта и месеците” Слави Ганев ни запознава с тези и редица други (не)познати герои от пъстрия български фолклор. Притчите – поучителни и издържани в напевен приказен стил, са подходящи и за деца. Следва откъс.

Малък може да си, ала голямо дело да извършиш

Много са качествата, присъщи на човеците, любезни читателю. Те се срещат и у месеците. Твърде силна сред тях е завистта. По-могъща е от смелостта. Всякога съкрушава добротата. Винаги се надига срещу благородството и отзивчивостта. Ето че си дойдохме на думата. Стигнахме до Марта. За нея много може да се говори – много, я! В тия времена, когато спорела с Януари, още била мома. Дълги ѝ били косите, хубави – очите, тънка – снагата. Колкото била красива обаче, толкова и проклета.

Продължава...