page contents Книжен Ъгъл
Предоставено от Blogger.

„Кръг“ започва с „Изповед“

15.11.18

Дни преди годишнината от смъртта на великия руски автор Лев Толстой (20 ноември 1910 г.) на български ще излезе неговият автобиографичен труд „Изповед“. Книгата е първата в каталога на издателство „Кръг“, което си поставя за цел да издава стойностна литература за читатели на всички възрасти

Есето „Изповед“ е написано през 1879 г., като само последните абзаци от него са добавени три години по-късно. Въпреки краткия си обем - едва 100 страници, текстът и до днес се приема за един от ключовите на руския класик. С тази творба писателят бележи преломен момент в живота си, когато цялото му разбиране за света рухва.
Лев Толстой навлиза в тежка депресия на 51-годишна възраст. По това време той разполага с всичко: здраве, голямо семейство, материални облаги, а романите му „Война и мир“ и „Ана Каренина“ вече работят за литературното му безсмъртие. И все пак творецът обмисля самоубийство: „Аз сякаш бях живял, живял, вървял, вървял, бях стигнал до пропаст и ясно бях видял, че пред мен няма нищо, само гибел. Не можеш нито да спреш, нито да се върнеш, нито да затвориш очи, за да не гледаш как пред теб няма друго, освен измамата на живота и щастието, истинските страдания и истинската смърт, пълното унищожение“.
Според някои литературоведи тъкмо „Изповед“ предпазва Толстой от „пълното унищожение“ в онзи критичен момент от живота му. Да запише на хартия всичките си страхове, грехове и съмнения, да премисли дните си – това го съхранява. Думите му са привидно подредени, но безкрайният поток на мисълта му е несъмнен знак за психологическа нестабилност. Това прави есето дори по-актуално за читателя днес.
„Изповед“ е забележително есе, защото позволява да се надникне в ума на един от големите творци, и то в момент на негова пълна слабост. Дори в най-уязвимото си състояние обаче Толстой разпростира размишленията си към класически текстове от Библията, Платон, Буда и Шопенхауер.
Драматичното слово на Толстой е преведено от Денис Коробко, а дизайнът на корицата е дело на Димитър Кьосев. В края на книгата е поместен и послеслов от д-р Иван Ланджев, специално написан за читателите на „Кръг“. Университетският преподавател по руска литература и специалист по късното творчество на Лев Николаевич споделя: „Изповед“ е съчинение, което едновременно вярва и разчита на собствения си патос. С читателя също е сключен пакт за взаимно доверие, за извървяване на пътя заедно. Наред със саморазкриването е видимо и удовлетворение от признатите истини и от достигнатите прозрения, желание те да станат общовалидни – авторовият глас отпразнува процеса на духовното пробуждане. „Изповед“ дава началото на Толстоевата проповед“.

Продължава...

Класация Книжен ъгъл - най-продавани книги 7 ноември - 13 ноември

13.11.18

1. Христо Стоичков, Владимир Памуков. Христо Стоичков. Историята. Софтпрес

2. Габриел Гарсия Маркес. Сто години самота. Лъчезар Минчев

3. Йордан Радичков. Събрани съчинения. Том 9. Нике

4. Братя Мормареви. Еврейски вицове. Сиела

5. Карл-Йохан Форсен Ерлин. Смелият Морис. Една седмица с главата надолу. Хермес

    Продължава...

    Откъс: Йежи Гедройч в „Автобиография за четири ръце”

    „Тази книга е моя автобиография, а не история на Полша. В нея пиша за хора и дела, с които съм се сблъсквал пряко и които бяха важни за мене”

    „Автобиография за четири ръце” (Колибри, превод Силвия Борисова) е подписана от една от знаковите личности по време на Студената война и социализма „с нечовешко лице“ – не само за Полша, а и за целия източен блок. Книгата представлява пъстра картина на бурния живот на Гедройч на фона на най-важните събития в Европа през ХХ век. Написана увлекателно, но и премерено, тя съдържа същностни размисли за нашето време и любопитни факти и истории за личности и процеси, интересни за всеки европеец. Автобиографията несъмнено ще обогати и българските литератори, историци, всички, на които не е безразлично в какъв свят и как живеем.

    Йежи Гедройч (1906-2000) е основателят, ръководителят, мозъкът и душата на легендарния Литературен институт и списание „Култура“ в градчето Мезон-Лафит край Париж. Редактора, както го знаят тогава – и помнят до днес, – осъществява мечтата на живота си да поддържа културата в емиграция жива и свързана с културата в неговата Страна, дума, която той винаги пише с главна буква. За него полската литература и култура са неотменима част от западноевропейските. Домът на духа в Мезон-Лафит е като домашното огнище за хората от редакцията и гостите, които домакинстват и разговарят разпалено по важни политически и нравствени теми. То угасва символично със смъртта на Редактора – списанието спира да излиза, а институтът остава като архив и библиотека.

    На 13 ноември в 18:30 ч. в литературен клуб „Перото” за книгата и автора ще говори проф. Боян Биолчев. Модератор: Марин Бодаков. Събитието се осъществява съвместно с Полския институт в София. Символичен домакин е вестник "К". Следва откъс.

    Ако трябва да характеризирам накратко климата в дома на моите родители, като най-поразителен елемент бих споменал преди всичко голямата толерантност. Вкъщи имаше много книги – два големи шкафа, главно полски, но също така френски и руски. Аз започнах да чета много рано, което не ми беше трудно, така че дори не помня кога и как се случи, и понеже като дете често боледувах, доста време прекарвах в леглото в библиотеката. Книжната сбирка на родителите ми сигурно беше без определена цел, главно от местни книги. Но освен енциклопедиите и патриотичните издания – различни брошурки като Полша още не е загинала със забавни илюстрации – имаше и модерна литература и доста исторически книги, които силно ми повлияха. По това време поглъщах невероятен брой четива, включително абсолютно неподходящи за моята възраст: Госпожица Мери на Тетмайер и други подобни.

    Продължава...

    Веселина Седларска по дългия път към себе си в „Депресията ме обича”

    След успеха на психологическия роман „Кладенецът”  и пъстрия букет  „България за начинаещи” журналистката и писателка Веселина Седларска се изправя лице в лице с една от най-близките си спътници в живота – депресията.

    „Депресията ме обича” (Сиела) само привидно е книга за онова често бъркано с тъга безчувствие. В 212 страници Веселина извървява дългия път към себе си. Припомня си трагични за България и за себе си дати. Изживява своята и чуждата болка буква по буква, за да създаде невероятна амалгама от поезия, мемоар, хроника и роман.

    Бореща се със собствените си страхове, една от най-добрите журналистки в България застава честно и откровено пред читателите си, прави ги част от една помитаща сценография, съвсем неосъзнавайки, че „споделената болка е половин болка”.

    „Депресията ме обича” е преди всичко книга за себе си и за другите. За всеки един, на когото му е била нужна цяла вечност, за да надживее тази „фрактура на душата”. И най-вече – книга за светлината.

    Разказ за прозрачната тъмнина, която все някога избелява в надежда, за лабиринта на скръбта и за пропукването на тишината. Това не е книга за самопомощ.  Но най-вероятно се нуждаете точно от нея.  Следва откъс.

    Идеята, че времето се движи не по линия, а в кръг и всяка случка затваря стар кръг или отваря нов, е на Венета. Венета е машина на времето, тя е на почетна възраст и може да пътува назад в годините и напред във вековете. Виждаме се веднъж в седмицата и тя ме пренася назад, понякога и напред, зависи какво е мислила през нощта. Миналата седмица си изясняваше чувствата към Пенчо Славейков. „Вени – казвам, – мислиш ли, че ако разкажа на някого, че си говорим за Пенчо Славейков, ще ни възприеме като нормални?“ „Но защо? Той е толкова противоречива личност, толкова интересна! Чудя се дали мога заради „Луд гидия“ и „Неразделни“ да му простя това, което е изприказвал за Ботев? Разнолик човек, естет и... епигон.“ Венета винаги ще каже „епигон“ там, където аз ще изръся „преписвач“. Тя е по-правата, разбира се, все пак Пенчо Славейков не просто е преписвал, налагало му се е да превежда някои неща от немски и руски. Венета рови в думите сякаш са камъчета, избира най-шлифованата, поставя я в обкова на произношението си и я поднася.

    Продължава...

    „Дълга нощ в Париж“ - Дов Алфон в света на сенките и шпионските игри

    Ако го помолите да се представи, Дов Алфон ще ви каже, че е писател и журналист, живеещ в Париж. Ще се похвали със своя трилър „Дълга нощ в Париж“. Навярно ще изтъкне и че е бил главен редактор на вестник „Хаарец“, на най-голямото издателство в Израел „Кинерет Змора“, че е специалист по адаптирането на литературни формати към дигиталната ера...
    Може обаче да пропусне да спомене нещо особено важно: че е бивш служител на Звено 8200, най-секретната част от Израелските въоръжени сили, и познава отлично света на сенките и шпионските игри. Звено 8200 играе важна роля в неговия дебютен трилър, който определено ще привлече вниманието на почитателите на Джон льо Каре и Чарлс Къминг, на сериала „Вътрешна сигурност“ и въобще на модерния шпионски роман.

    Абсолютен бестселър в Израел, „Дълга нощ в Париж“ (Обсидиан, превод Боян Дамянов) превзема света. Освен на български, предстои да излезе на английски, холандски, френски, немски, италиански, полски, испански и още езици.

    ...След полет от Тел Авив и невинен флирт с облечена в червена униформа блондинка на летище „Шарл дьо Гол“ млад компютърен специалист изчезва безследно. Причини за безпокойство на пръв поглед няма, но в Израел е обявена тревога. А полковник Зеев Абади, новият шеф на Специалната секция към суперсекретното Звено 8200, точно в този момент съвсем случайно се намира в Париж.

    За комисар Леже всяко съвпадение е подозрително. И когато след няколко часа друг млад израелец е отвлечен от хотелската си стая, опасенията на френския полицай прерастват в неприкрита паника. Възложеното му разследване се оказва неочаквано сложно. Очертава се дипломатически скандал. Намесват се политически фигури от най-висок ранг. Медиите внасят допълнителен хаос и объркване.

    Единствено полковник Абади успява да се ориентира в извънредната ситуация. И реагира светкавично. За помощ той може да разчита само на своята заместничка в Тел Авив Ориана Талмор, която трябва да идентифицира жертвите. Но всяка тяхна стъпка се следи от китайски командоси, които провеждат невероятна по мащабите и жестокостта си тайна операция във френската столица. Убийствата следват едно след друго. Напрежението в кабинетите на властта расте. Очертава се дълга нощ в Града на светлината... Следва откъс.

    Хаосът на парижкото летище изглеждаше почти неконтролируем и комисар Жул Леже искаше денят му вече да е приключил.
    Главата го болеше. И това не бе от онези леки главоболия, които вървят в пакет с приятни спомени за отминалата нощ. Нито пък главоболие от глад, съпроводено с надежда за един даващ сили обяд. Определено не беше и от онзи вид неразположение, което изчезва от само себе си, като след изпиването на един леден шейк през лятото. Не. Това беше истинско главоболие, граничещо с пристъп на мигрена, и за него имаше множество причини, които комисар Леже се опитваше да формулира мислено в този момент.

    Продължава...

    Гари Келър и методът на „Единственото нещо“

    12.11.18

    Възможно ли е да постигнем повече за по-малко усилия и време?

    Основател и председател на борда на най-голямата компания за недвижими имоти в света, Гари Келър споделя уникалния си начин на работа: „Свърши едно-единствено нещо, което е най-важно и което ще направи всичко друго по-лесно или ненужно“. С помощта на графики и забавни истории той показва как да организираме максимално ефективно времето си, да оптимизираме начина си на работа и да подредим приоритетите си в работата и личния живот.

    Вече стотици компании прилагат този лесeн и ефикасeн подход, за да повишат резултатите си. Той е помогнал на хиляди хора да изградят успешни кариери, да постигнат промяна в личен план и да се наслаждават на живота. Вие също може да се възползвате от метода, като с помощта на „Единственото нещо“ (Хермес, Марина Огнянова) откриете вашето единствено нещо.

    Няколко години след като завършва колеж, Гари Келър вече е постигнал впечатляващи успехи като мениджър на търговски екип и стартира собствен бизнес. Финансовата криза почти го довежда до банкрут и той решава да направи генерална промяна. Две години по-късно неговата компания заема първо място по продажби на недвижими имоти в района на Остин, Тексас. След години на растеж и франчайзинг, компанията вече държи челна позиция в световен мащаб и има офиси на няколко континента.

    Днес Келър се нарежда не само сред най-влиятелните лидери в сектора на недвижимите имоти, но и сред най-продаваните автори на бизнес и мотивационна литература. Благодарение на личната си аура, позитивно отношение и безотказно ноу-хау, Гари е търсен лектор и водещ на обучителни семинари. Той работи с мениджъри от различни нива и с техните екипи, помагайки им да получат невероятни резултати, като стесняват фокуса си до своето единствено нещо.

    Ето какво разказва Гари Келър за важните уроци, които е научил през годините, и за полезните съвети, които е описал в „Единственото нещо“.

    Гари Келър: Искам да науча хората, че трябва да правят по-малко неща, за да постигат по-добри резултати

    - Концепцията на „Единственото нещо“ е много интересна. Разкажете ни повече за основното послание, което искахте да предадете с книгата?

    - Искам да науча хората, че трябва да правят по-малко неща, за да постигат по-добри резултати. Често срещана човешка черта е да анализираме и планираме твърде много в личен и професионален план. Смятаме, че успехът изисква дълъг списък със задачи и запълнен график. Истината е, че дългите часове работа не ни правят нито по-добри, нито по-здрави. Всъщност в повечето случаи успяваме въпреки всичко, с което сме се нагърбили, а не заради него.
    Затова трябва да осъзнаем, че не всички задачи имат едно и също значение, да открием най-важната и да започнем с нея.

    Продължава...

    „Голямата битка за Космоса“ на Крисчън Девънпорт - новата „златна ера на космическите изследвания“

    Книга за възхода на новата космическа индустрия, която вече не е само държавен монопол, а е и частно начинание и арена на непрекъснато съревнование между четирима от най-богатите предприемачи в света

    След като надеждите на космонавтите от мисиите Apollo, които проправили път, по който никой не поема, остават нереализирани, идва ред на ново поколение, готово да възроди мечтите от детството си, да повтори героизма на идолите си, да вдъхновява така, както е било вдъхновявано то.

    Илън Мъск, Джеф Безос, Ричард Брансън и Пол Алън (за съжаление, вече не е сред нас) стоят зад някои от най-големите търговски марки в света Tesla, Amazon, Virgin, Microsoft. Те инвестират милиардите си и цялата си енергия в мечтата на човечеството да пътува в Космоса. Компаниите им за космически технологии SpaceX, Blue Origin, Virgin Galactic, както и проектът Stratolaunch, са си поставили за цел да постигнат ниска себестойност на космическите полети, да развиват космически туризъм, да изпратят хора до Луната и да колонизират Марс.

    Тази битка за Космоса, макар и в началото си, е изпълнена с опасности и върховни приключения, с катастрофа, коствала живота на един изпитател, експлозия на ракета и подозрения за саботаж. Съдебни дела на дръзкия аутсайдер Мъск, изправил се срещу военния комплекс на цяла една държава. Политически схватки, стигнали чак до Белия дом.

    „Голямата битка за Космоса“ (Кръгозор, превод Камен Велчев) проследява и ожесточеното съперничество между Илън Мъск и Джеф Безос, което се изразява в сблъсъци в съда и в Twitter, в оспорване значимостта на всяко постижение на другия. Двама милиардери с тотално различен стил и темперамент – дръзкият Мъск се втурва напред, като успехите и провалите са в центъра на сцената, на вниманието на всички, докато Безос остава спокоен и дистанциран, а мистериозната му ракетна авантюра е скрита зад кулисите. Състезанието им към звездите е задвижено не от политически доктрини, а по-скоро от огромно състояние, его и любов към приключенията, от шанса да отведат човечеството сред звездите завинаги.

    А състезанието ще продължава, докато годините се превръщат в десетилетия, а десетилетията в поколения, защото то надскача въображението на космическите крале. Защото това е една безкрайна надпревара, безкрайна като Космоса…

    За написването на книгата Крисчън Девънпорт черпи информация от доклади и документи, от много писмени източници, сред които книгата на Ашли Ванс „Илън Мъск: PayPal, Tesla, SpaceX и походът към невероятното бъдеще“ (Кръгозор, 2016), провежда лични разговори с мениджърите и ръководителите на компаниите на четиримата милиардери.

    Авторът включва и част от интервютата, които лично е направил с космическите крале: „Благодарен съм на всеки един от тях, че сподели историята и вдъхновението си. Единият от тях е Джеф Безос, собственик на моя работодател - вестник Washington Post. Ще го кажа направо. Признавам си, че беше доста странно да пиша книга за някого, който може да ме уволни.“

    В резултат журналистът създава увлекателна и информативна книга, изпълнена с ярки и провокативни детайли. Следва откъс.

    Да присъстваш на „Шоуто на Илън“

    Верните последователи започват да се редят часове преди началото на шоуто. Първите пристигат на малки групички в конферентната зала в Гуадалахара, Мексико. Приличат на фенове на „Star Wars“, които провеждат ритуала „Нека-силата-бъде-с-теб“, с десетки щурмоваци, хансоловци и бобафетовци.

    Продължава...

    Какво става с мъжа от средната класа

    11.11.18


    Петко Тодоров


    И защо драмата остава у него

    „Започнах да ходя там от време на време и да наблюдавам слона в дома му. Ако някой ме попита защо си правех труда, няма да мога да отговоря задоволително. Просто ми беше приятно да наблюдавам слона, когато е сам”, разказва героят на Харуки Мураками в „Изчезването на слона”.  Заглавието на разказа е на корицата, в сборника са още 16 (Колибри, превод Надежда Розова).

    Един ден слонът изчезва заедно с гледача. Необяснимо за всички, освен за нашия наблюдател. Но темата не е слонът, а той. Мъжът от средната класа, нито много млад, нито престарял. Сам, както е обикновено при Мураками. Писането на Мураками е японско от само себе си, внушенията са универсални.

    Джонатан Сафран Фоер изрично натоварва героя си американски евреин с етнизъм в „Ето ме”, внушенията са универсални (Лист, превод Петя Петкова). Среднокласовик, прехвърлил 40-ака, с трима синове. Съпругата открива случайно тайния му телефон, вътре еротични съобщения. Тя е повече от убедена, че отсреща няма любовница, но и че бракът им изгубил смисъл много преди. Драмата остава у него, това е само завръзката в романа...

    Какво става с мъжа от средната класа? Защо не му се получава? Защо той отнася драмата? Тези двамата са убедителни разказвачи, затова въпросите са силни. Голямата литература не е безсилна, но обяснението е на макроисторика Ювал Ноа Харари: „Рязкото увеличаване на колективнатата мощ и явният успех на нашия вид вървят ръка за ръка с нарастването на индивидуалното страдание”.

    Продължава...

    Класация Книжен ъгъл - най-продавани книги 31 октомври - 6 ноември

    6.11.18

    1. Жозе Родригеш душ Сантуш. Ватиканът. Хермес

    2. Матю Райли. Трите тайни града. Бард

    3. Матю Дж. Съливан. Полунощ в книжарница "Блестящи идеи". Софтпрес

    4. Том Мичел. Уроците на пингвина. Вакон

    5. Мадлен Алгафари. Поправителен за родители. Алгафари

    Продължава...

    Издателство „Лъчезар Минчев“: Първо пълно издание на „Сто години самота“ от Габриел Гарсия Маркес

    40 години по-късно - нова среща с прочутия роман

    Направихме „Сто години самота“ както бихме я направили за себе си. Тоест най-простата работа – каквото пише в оригинала. Нищо повече и нищо по-малко, и на хубав български език. Само дето е много лесно да се каже и е много трудно да се направи.

    В досегашните издания липсват някои текстове, предполагаемо резултат от редакционната обработка. Както преводачката Тамара Такова каза за „Любов по време на холера“, така и преводачът на „Сто години самота“ Румен Стоянов каза, че не знае защо ги няма, и сам поиска да ги възстанови и да си провери целия превод преди отпечатването му. Съвсем обяснимо, след почти 40 години не пазеше вече оригинала на първоначалния превод, за да вземе текстовете от там.

    Работата по публикуването му се оказа повече от очакваното по един много познат, но винаги изненадващ начин – умственият труд беше по-малко от техническия по отразяването му в текста. Възстановяване на около 20 кратки и по-дълги премахнати пасажа. Връщане на 146 изписвания на пряката реч в оригиналния им вид. 157 проверки и корекции на изписването на пряката реч в авторовия текст. Промяна на част от имената на героите съгласно оригинала. Различни други редакции и корекции. Коригиране на всички стари правописни форми в съвременен вид. И като краен резултат – по-дълга работа от първоначално предвидената.

    Най-лесно беше допълването на текста с липсващите пасажи. Взимаш, превеждаш го и го слагаш на мястото му. После това, което сме написали в предишното съобщение. Редактиране на пряката реч в кавичките. Преобразуване на пряка реч с тирета в пряка реч с кавички. Гарсия Маркес е знаел коя да напише с тирета и коя с кавички. След това единият редактор. (Този, който допълни текста и поправи сбърканите значения.) После другият редактор. (Този, който поправи още сбъркани значения, отстрани досадните русизми и изглади езика.) И накрая фината настройка – нищо да не спъва читателя. (Коректорката ни каза, че романът се чете леко и хубаво, макар Гарсия Маркес да не е любимият й писател.) И всичко това в пълен синхрон с преводача.

    Но пък така вече ще знаем веднъж завинаги, че това е оригиналният текст на романа, и няма да се питаме какво има и какво няма в него, а просто всичко ще бъде както е написано в оригинал.

    Имаме съмнения, че друг би го направил. Повечето биха препечатали каквото има. Ние не работим така. Сега романът е какъвто всъщност е. Следва откъс.

    – Добре, детенцето ми – утеши го тя, – сега кажи ми коя е.
    Когато Аурелиано ѝ каза, Пилар Тернера се разтресе от дълбок смях, някогашния буен смях, който сега, накрая, изглеждаше като гукане на гълъбици. Нямаше загадка в сърцето на един Буендия, която да бъде непроницаема за нея, защото цял век с карти и опит я бе научил, че историята на семейството е зъбчатка от непоправими повторения, въртящо се колело, което би продължавало да се върти до безкрайност, ако не беше напредващото и непоправимо износване на оста.
    – Не се тревожи – усмихна се тя. – Където и да е сега, тя те чака.
    Беше четири и половина след пладне, когато Амаранта Урсула излезе от банята. Аурелиано я видя да минава пред неговата стая в пеньоар с нежни дипли и намотана около главата кърпа вместо тюрбан. Последва я почти на пръсти, олюлявайки се от пиянството, и влезе в съпружеската спалня тъкмо когато тя разгърна пеньоара и, уплашена, отново го загърна.

    Продължава...

    „Театърът е игрище на ума“. Нова среща с пиесите на Йордан Радичков

    „Театърът е игрище на ума. Актьорите играят своя футбол, но ние трябва да намерим такава топка, че зрителят да вика като гледа. Каква огромна грижа е това – да намерите своята парцалена топка! Това напомня играта при децата – дай им една парцалена топка и те вече вярват, че играят истински футбол. Винаги съм гледал на театъра като на празник, като на една извънредно красива игра, залята с много светлина, пълна с музика и пълна с въображение. Зная обаче, че той е страхотно оръжие, като нож без дръжка е, както и да посегна към него, все ще се посека.“ (Йордан Радичков, 1982 година, „Народна култура“.)

    В девети том  от „Йордан Радичков. Събрани съчинения“ на издателство „Нике“ са събрани първите опити на автора за сцена „Желязното момче“ и „Нова библия“ и поставяните в цял свят пиеси „Суматоха“, „Януари“, „Опит за летене“ и „Лазарица“.

    Освен добре познатите текстове, том номер девет от събраните съчинения ще представи на почитателите на Радичков и някои добре забравени пиеси, сред които изключителната „Кошници“, радиопиесата „Добродушните смокове“ и нецензурираният вариант на считана за опасна преди 1989 година пиеса „Образи и подобие“

     „Нова библия“ е първият опит на Йордан Радичков за сцена, когато през 1966 година авторът е въведен в театъра от режисьора Методи Андонов. Построена върху разказа „Суматоха“ от сборника „Водолей“, пиесата се заиграва с притчата за лисицата, която се преструва на умряла, за да достигне своята кулминация в един от най-интересните метафорични образи в българския театър – този на суматохата.

    За преживяванията си в театъра Радичков говори с голямо вълнение и вдъхновение. Работата му за сцена се превръща в едно от най-важните събития в творческия път на автора. Това събитие се превръща и в изключително плодотворно.

    В годините след „Нова библия“ Радичков продължава своята работа върху останалите пиеси като скоро след това се появява и финалния вариант на „Суматоха“.

    Със следващите си пиеси Йордан Радичков завладява въображението на някои от най-интересните български театрални режисьори, сред които Методи Андонов,Младен Киселов, Крикор Азарян, Юлия Огнянова, Рангел Вълчанов, Иван Добчев, Маргарита Младенова и още много други.

    В театралните постановки, които произвеждат невероятен заряд на сцената преди 1989 година, взимат участие някои от най-обичаните български актьори като Григор Вачков, Георги Парцалев, Стоянка Мутафова, Велко Кънев, Антон Радичев и още една неизброима плеяда от безспорни таланти.

    Продължава...

    Великият „Манчестър Юнайтед” в десет велики мача

    Успехите и паденията на „червените дяволи” от Манчестър са проследени в десет ключови мача, предопределили хода на историята на един от най-популярните футболни клубове, превърнал се в световен бранд, разпознаваем във всяко кътче на Земното кълбо

    Описаните от Джонатан Уилсън мачове в „Манчестър Юнайтед. Историята на един велик футболен клуб в десет мача” (Сиела, превод Христо Димитров) обхващат над 100-годишен период от развитието на Юнайтед – от успехa с 1:0 над Бристъл Сити за Купата на Футболната Асоциация през 1909 г. до победата във финала за същата купа през 2016 г. срещу Кристъл Палас.

    Анализираните срещи не са задължително победи и спечелени финали за Юнайтед, но са повратни точки в историята на клуба. Пример за това е отсъствието на култовия финал на Шампионската лига през 1999 г., който хората на Фъргюсън печелят драматично в рамките на броени минути в края на двубоя срещу доминиращия през целия мач тим на Байерн Мюнхен. Вместо него Джонатан Уилсън обръща внимание на полуфиналната среща между Юнайтед и Ювентус в Торино, след която англичаните се класират за въпросния финал.

    Разгледани са също тримата основни мениджъри в 140-годишната история на клуба – Ърнест Мангнол, сър Мат Бъзби и сър Алекс Фъргюсън, трагичният инцидент със самолетната катастрофа в Мюнхен от 1958 г. и др. Изданието съдържа и над 30 цветни и черно-бели снимки.

    В предговора на „Манчестър Юнайтед. Историята на един велик футболен клуб в десет мача” Уилсън пише: „От завършването на „Олд Трафорд” през 1910 г., Юнайтед има значително финансово предимство. Но историята на отбора не е поредица от успехи. Той може и да е най-титулуваният клуб в английското първенство, но погледнато от друг ъгъл, това е един проточил се неуспех, прикрит от трима велики мениджъри. Юнайтед става най-славният отбор в Англия едва при втория от тях, Мат Бъзби, но идва страхотната трагедия от Мюнхен. След това, дори в преходните години между Бъзби и Фъргюсън, Юнайтед е най-големият клуб в страната. Затова неговата история до известна степен е и история на английския футбол, на възможностите и разочарованията в неговия елит.” Следва откъс.

    Финал на Шампионската лига, стадион „Лужники“, Москва, 21 май 2008 г.

    В Москва Юнайтед срещнал Челси, който завършил на две точки за първенството въпреки освобождаването на Моуриньо след домакинското равенство за 1:1 срещу Розенборг в първия мач от групата на Шампионската лига. Под ръководството на Аврам Грант тимът нямал загуба в първенството от 16 декември и стигнал до финала за Купата на лигата, където обаче отстъпил пред Тотнъм. Това само засилило репутацията на Грант от Израел, че е мениджър, който не умее да печели финали.
    Това бил първият двубой между два английски отбора в голям европейски финал и едва трети между два състава от една и съща страна, но усещането било сякаш се сблъскват два различни свята – Фъргюсън, мениджър от сърцето на Шотландия, продължител на традициите на Бъзби, Стийн и Шенкли, вярващ в развитието на младежите, подсилено от генерираната печалба от клуба (въпреки новия собственик Глейзър), се изправял срещу бездънните олигархични банкови сметки на Роман Абрамович – символът на новите пари във футбола.

    Продължава...

    Бил Гейтс за „Да натиснем Refresh“ на Сатя Надела: Умно ръководство за едно вълнуващо и предизвикателно бъдеще

    За пътя от Индия до поста на главен изпълнителен директор на „Майкрософт“

    На двайсет и първия си рожден ден Сатя Надела напуска Хайдерабад, Индия, и заминава за Съединените щати, където записва магистърска програма по компютърни науки. Започва работа в „Майкрософт“ през 1992 г. и ръководи разработката на редица потребителски и корпоративни продукти. През 2014 г. е избран за главен изпълнителен директор на „Майкрософт“ – третия в четиресетгодишната история на компанията. Той бързо си спечелва славата на вдъхновяващ лидер и филантроп.

    Надела описва живота си като пътуване, в което развива дълбоко чувство на съпричастност към другите хора и го влага във всичко, което прави в личен и професионален план. Той определя личната си мисия и тази на компанията, която ръководи, в това да окуражи всеки човек и всяка организация да постигнат повече. Надела е в борда на директорите на Центъра за ракови изследвания „Фред Хътчинсън“ и заедно със съпругата си – Ану, подкрепят Детската болница в Сиатъл и организации за хора с увреждания в района. Всички приходи от настоящата книга ще бъдат дарени на благотворителната корпорация Microsoft Philanthropies.

    „Да натиснем Refresh“ (Хермес) е за личната трансформация, за промените в „Майкрософт“ и технологиите, които скоро ще окажат огромно влияние върху живота на всички хора. Тя оповестява настъпването на нова ера в дигиталните иновации – като изкуствения интелект, смесената реалност и квантовите компютри. Тя показва как хората, организациите и обществата могат и трябва да се променят – да натиснат бутона Refresh – в непрестанното си търсене на нова енергия и нови идеи.

    Главният изпълнителен директор на „Майкрософт“ – Сатя Надела, разказва за изумителния си път от детството си в Индия до заставането му начело на компютърния гигант в условия на тежка конкуренция и остра нужда от обновление. Той разкрива как е променил корпоративната култура на компанията и е помогнал „Майкрософт“ да преоткрие истинската си същност: създаването на могъща технология, достъпна за всеки човек и всяка организация. От гледната си точка не само на инженер и ръководител, но и на филантроп, Надела очертава визията си за развитието на технологиите в помощ на обществото. Той призовава лидерите по цял свят да се стремят към интензивното им въвеждане и обучението на следващите поколения. Не просто с цел икономически растеж, а най-вече в името на по-добро бъдеще за цялото човечество.

    Предговор от Бил Гейтс

    Познавам Сатя Надела повече от двадесет години. Запознах се с него в средата на 90-те, когато бях главен изпълнителен директор на „Майкрософт“, а той работеше върху нашия софтуер за сървъри, който тъкмо набираше скорост в онзи момент. Ние възприехме един дългосрочен подход към изграждане на бизнеса, отличаващ се с две предимства: той даваше на компанията нов двигател на растеж и насърчаваше много от новите лидери, които ръководят „Майкрософт“ днес, включително и Сатя.
    По-нататък аз работих наистина интензивно с него, когато се премести при нас, за да ръководи усилията ни в създаването на една търсачка от световна класа. Бяхме изостанали от Google, а първоначалният ни екип по търсачката бе започнал да бележи прогрес. Сатя беше част от групата, която дойде, за да обърне хода на нещата. Той беше скромен, далновиден и прагматичен. Повдигаше умни въпроси за стратегията ни. И работеше добре с най-опитните инженери.

    Продължава...