Книгата като музей

Петко Тодоров

Който се подрежда от победителите

На 1 декември 1955 г. чернокожата шивачка Роза Паркс се прибира от работа, автобусът се пълни и я карат да стане за да седне бял. Арестуват я за нарушавне на закона за сегрегация, глобяват я. И тя, заедно с активистите Мартин Лутър Кинг и Ед Никсън подхващат кампания за бойкот на обществения транспорт. 

Чернокожите вървят пеш или на автостоп 381 дни и транспортните фирми клякат. Слага се край на транспортната сегрегация. На цената на арестувани над 100 души, тормоз над активистите, Роза и съпругът й са принудени да напуснат града. „Събитията, които промениха света” припомня случая (Хермес, превод Марина Симеонова).

„Тази книга има за цел да припомни и открои най-значимите моменти от миналия век и да ги възкреси”, обясняват британските съставители. От специалната теория на относителността на Айнщайн до оттеглянето на папа Бенедикт XVI. Случката с Роза Паркс променя света.

Впечатлява, че наред с политическите и военни „моменти”, са отбелязани откриването на пеницилина, на противозачатъчното хапче, на интернет и др. под... Изглежда Октомврийската революция и Ялтенската конференция не са променили достатъчно света, за сметка на изкачването на Еверест, смъртта на принцеса Даяна, оттеглянето на Бенедикт XVI... Но снимките са фантастични!

„Тъй като това по същество е „материална история”, без съмнение ще има читатели, които няма да са съгласни с моя избор”, обяснява Роджър Мурхаус за „Третият райх в 100 предмета” (Прозорец, превод Елена Кодинова). Значи музеят, защото книгата на британския историк е това, е изначално субективна подборка. И е онова, което е правилно да се разбира за мястото и времето, а не непременно което е било. Съотношението е измеримо чрез масовостта на предметите.

Банкнотата от 100 трилиона марки, издадена пез ноември 1923 г. е най-едрата, печатана някога в Германия и достатъчен документ за невъобразимата инфлация. Материалната история не е възможна и без радиоапарата „Фолксемпфенгер”, основния инструмент за промиване на мозъци, униформата на Хитлеровата младеж, любимия на Хитлер обект аутобана, знамето със свастиката... Народната кола Фолксваген „Бръмбар”, макар че се оказала съвсем не народна и т.н...

Четката за мустаци на Хитлер, бюстът на Гели Раубал, долните гащи на Рудолф Хес са днешни допълващи щрихи към историята. Тук е и картата на Полша от Германо-съветския договор. Липсва картата на Чехословакия от Мюнхенското споразумение, на което Англия и Франция пускат зеления светофар пред Хитлер. Неизбежна политкоректност. И банално потвърждение на баналната истина, че музеят се подрежда от победителите, или от тези, които се изживяват като такива.

Продължава...

Класация Книжен ъгъл - най-продавани книги 15 януари - 21 януари

1. Джон Гришам. Пазителите. Обсидиан

2. Елена Фавали, Франческа Кавало. Истории за лека нощ за момичета бунтарки 2. Сиела

3. Иван Вазов. Нова земя. Кръг

4. Джак Керуак. По пътя. Бродягите на Дхарма. Парадокс

5. Николай Николов-Козия. Петият принц разрушител. Книга-игра. Изток-Запад

Продължава...

„Детска академия за добри обноски“ - подходяща за няколко поколения

Как да се запознаваме така, че да направим добро първо впечатление и да печелим приятели показа експертът по социален и международен бизнес етикет Невена Басарова на открит урок по добри обноски

Той беше част от премиерата на дебютната ѝ книга - „Детска академия за добри обноски“ (Софтпрес). Пред гостите на лекцията Басарова разкри и тайната на доброто първо впечатление - искрена усмивка и уверено ръкостискане.

Алекс и Криси – главните герои в книгата „Детска академия за добри обноски“ – се представиха на живо и взеха участие в премиерата на полезния наръчник. Водещ на събитието бе Александър Кръстев, основател на „Аз чета“, най-големия сайт за книги и четене в България. Басарова сподели, че както героите, така и всички напътствия в изданието идват от реалността. Книгата дава отговори на най-често задаваните въпроси в практиката ѝ на обучител и именно това я прави толкова приложима и полезна.

       

„Правилата за общуване, за етикет и добри обноски са еднакви за малки и големи. В наръчника те са представени по приятен начин – така, както го правим и в Първа детска академия за добри обноски. Художествената измислица в книгата е съвсем минимална. Героите и проблемите в нея са реални и актуални за всички нас“, сподели Невена Басарова.

Дори образът на самата авторка се доближава максимално до истинската ѝ визия, придавайки автентичност на наръчника. Илюстрациите на художничката Стелияна Донева и интерактивната структура правят книгата привлекателна и ангажираща за читателите. Според Басарова уникалното качество на „Детска академия за добри обноски“ е, че тя е подходяща за четене от няколко поколения и дава възможност на деца и родители да общуват качествено и да направят ученето увлекателно и забавно.

Продължава...

Черни каси, ДС, мутри и звезди в „Тайната история на българския футбол“

Журналистът Станил Йотов разкрива повдига завесата над мръсните тайни на голямата игра у нас

Книгата „Тайната история на българския футбол“ (Кръг) е посветена на Царя на спортовете у нас и неговата скрита страна в близкото минало. Авторът Станил Йотов, дългогодишен спортен журналист, проследява на повече от 300 страници политическите намеси в най-популярния спорт.

Разказът му започва преди 10 ноември, когато мнозина от лидерите на комунистическия режим се делят на ЦСКА и „Левски“, а други се вживяват като по-големи специалисти дори от треньора на националния отбор на България. Каква позиция заема Тодор Живков? И как са се намесвали във футбола Ангел Солаков, Борис Велчев и останалите големци от управляващата клика?

Авторът разкрива и футболната корупция в онези времена, най-често прокарвана със съдействието на окръжните и общински комитети на БКП. Пресъздадени са всички големи афери с „черни каси“ и финансови злоупотреби по време на соца, както и съдебните процеси начело с шумната афера „Мобуту”, вкарали някои от най-важните футболни дейци в затвора.

Оригинални документи от архива на Държавна сигурност, тайни агенти и доверени лица свидетелстват за работата на секретните служби на режима на Живков във футбола ни. Агентурният апарат държи под око ръководители, треньори, играчи и съдии.

Подслушвани и документирани телефонни разговори съдържат данни за това какви игри под масата са се въртели в първенството на „А“ група. Дори, когато се е налагало, службите за сигурност изпълняват патриотични задачи във важни международни мачове с българско участие.

Описани са и годините на прехода, когато любимите на народа отбори се оказват в ръцете на кредитните милионери, аферистите от банковия сектор и силовите групировки. Повдига се и завесата пред много останали в сянка събития около българското участие на световното първенство в САЩ 1994 година.

Разказани са нерадостните съдби на някои от най-големите ни звезди, както и неизвестни или отдавна забравени истории за други от тях – от Георги Аспарухов – Гунди и Георги Соколов, до Христо Стоичков, Красимир Балъков и Любо Пенев.

Продължава...

Да си спомним за Йордан Радичков

Проф. дфн Мария Младенова

Сладкодумният автор, който посея в своята литературна нива семената на лудата си трева и нейният странен аромат заплени милиони читатели не само у нас, но и в 50 страни по света

Идеята за тази книга със спомени за Мъдреца от Калиманица Йордан Радичков се роди още в деня, в който и аз търпеливо стоях на километричната опашка пред църквата „Свети Седмочисленици“, въпреки януарския студ, за да се простя и да кажа последно „сбогом“ на най-свидното чедо на прекрасния Северозапад. През следващата седмица във всички печатни медии, столични и местни, се появиха редица спомени за напусналия ни творец от хора, които бяха общували с него дълги години.

Те добре познаваха пътя, който бе извървял не само като личност, но и като сладкодумен автор, който посея в своята литературна нива семената на лудата си трева и нейният странен аромат заплени милиони читатели не само у нас, но и в 50 страни по света. Преведена е на 39 езика. Грижливо следях и събирах тези спомени. После лично поканих да пишат немалко писатели, художници, преводачи, журналисти и актьори, всеки един от които беше общувал по свой начин с Йордан Радичков, за да ги добавям в папката.

И зачаках.

Пръв от актьорите ми донесе своя спомен неповторимият Велко Кънев, който ни напусна преди време, а театроведът Димитър Стайков написа за него уникалната биографична книга „И рибите заплакаха за Велко Кънев“ (2014). Написан е саморъчно с черно мастило. Възнамерявам много скоро да го предам на Музея „Велко Кънев“, създаден в родния му град Елхово.

После дойде по пощата на дискета споменът на художника Иван Кирков, който вече беше болен и се беше оттеглил в родния Асеновград. Папката със спомени за Йордан Радичков постепенно ставаше по-пълна.

Не всички обаче, който поканих да напишат спомени, се отзоваха на молбата ми. Голямата писателка и османистка Вера Мутафчиева ми каза: „Съжалявам много, но не бих могла да напиша спомени. Аз съм читателка и почитателка на Йордан Радичков, но лични спомени с него нямам. Двамата никога не изпихме „заедно“ дори една ракия“.

Позвъних на Ивайло Петров. „Спомени ли? Какви спомени? Били сме заедно на лов…“ И тъкмо се канех да му кажа, че точно по време на лов се случват любопитни приключения, слушалката, от която се носеше ведър темерутлък тракна… Отиде си наскоро след Йордан Радичков. Малцина го изпратиха…

Продължава...

Защо „слънцето и нейните цветя” на рупи каур е поетична книга Номер 1 в света

Ода за женствеността и вътрешната сила. Творческото пътешествие на най-продаваната в света поетеса продължава с втора стихосбирка, по стъпките на първия ѝ бестселър „мляко и мед”.

„слънцето и нейните цветя” – книга номер 1 в категория „Поезия” на Amazon в света – излиза в превод и на български. С първата си стихосбирка, която публикува сама – „мляко и мед” – канадската поетеса от индийски произход Рупи Каур (изписвана най-често като рупи каур) бързо се превръща във феномен от световен мащаб. Дългоочакваният втори сборник затвърждава успеха на младата поетеса, която успява да върне интереса към поезията у младите хора.

Както и първата ѝ стихосбирка, „слънцето и нейните цветя” (Сиела, превод Мария Найденова) изминава житейския път на рупи от страданието по загубата, през намирането на вътрешната сила и преодоляването. Оприличени на фазите в живота на цветята, главите носят техните имена: увяхване, падане, покълване, надигане, разцъфване.

Травмата, любовта, оскърблението, изцелението и женствеността, познати ни от първата стихосбирка, са допълнени и от по-задълбочен поглед върху миграцията и живота на преселниците в друга държава. Някои от най-горчивите моменти в човешкия живот намират нов глас през погледа на младото момиче. Вдъхновена от индийската култура, от устоите на традиционните индийски семейства и от поезията на ливанския философ Халил Джубран, рупи посвещава стиховете си на женската сила и освобождението.

Бестселъров автор номер 1 на „Ню Йорк Таймс”, рупи пише и илюстрира десетки стихове, които набират популярност през профила ѝ в световната платформа Инстаграм. След като самопубликува стиховете си и на хартия, рупи започва редица турнета навсякъде по света, за да изпълнява на живо пред публика.

Смятана за един от основателите на така наречения жанр инстапоезия (поеми, популяризирани през Инстаграм), рупи е сред най-четените поети в съвременността ни – не само на своето поколение, но и изобщо. Дългоочакваната ѝ втора стихосбирка „слънцето и нейните цветя” продава над милион копия в първите три месеца от излизането си и е преведена на над 35 езика. Успехите на рупи ѝ печелят място в световната класация на списание „Форбс” за 30 най-успешни хора на възраст под 30 години и в списъка на стоте най-влиятелни жени на BBC.
На 24-годишна възраст рупи каур вече е наричана „гласът на своето поколение”, пише USA Today. Следва откъс.

Из „слънцето и нейните цветя”

рупи каур

когато се ударих в дъното

което се намира под най-дълбокото дъно

и не се появи ни спасително въже

ни протегната ръка

се зачудих

ами ако нищо друго не ме иска

защото аз сама не искам себе си

- аз съм едновременно отровата и антидотът

Продължава...

Откъс: Радостта от живота по френски

В какво се крие безспорният чар и магнетизъм на Франция? Защо е на първо място в света като туристическа дестинация? И защо французите са смятани за мърморковци и самохвалковци?

La vie est belle. Тази прочута фраза описва онова специфично отношение на французите към живота, което ги отличава от всички нации по света. С прочутите кафенета и бутици, изискани дрехи, опияняващи парфюми, примамливо ухание на кроасани, легендарни писатели и величествени замъци, Франция пленява въображението.

Но в какво се крие безспорният чар и магнетизъм на Франция? Защо е на първо място в света като туристическа дестинация? И защо французите са смятани за мърморковци и самохвалковци?

Доминик Баро и Люк Милар решават в „Радостта от живота по френски“ (Ера, превод Радка Митова) да развенчаят всички митове и да ни разкрият тайната – как да открием радостта от живота!Френският начин на живот е удоволствие, а насладата винаги е приоритет. Щастието е едновременно лично и споделено. То е апетит към живота, безгрижно отношение, любопитство към новото и увереност в това, което бъдещето носи. Следва откъс.

На масата „като семейство“

През 2010 година под егидата на ЮНЕСКО френската гастрономия стана част от световното нематериално наследство на човечеството. Добър повод за мощно кукуригу-у и най-вече за признанието на нещо специфично за Франция – единението между сетивното удоволствие и споделянето. Какво се казва в официалното съобщение? То представя френската гастрономия като „обичайна социална практика, когато се празнуват най-важ­ните моменти в живота на отделни индивиди и обществени групи като раждане, сватби, рождени дни, успехи и срещи. Става дума за празнично угощение, което сътрапезниците практикуват – в случая, за изкуството „да се нахраниш вкусно“ и „да си пийнеш добре“.

От това личи, че извън гастрономическия или материалния аспект (каква прецизна формулировка само!) ЮНЕСКО признава и една чисто културна специфика, присъща на сътрапезническото приятелство made in France – храненето не е само повод човек да опита вкусни ястия и хубаво вино, сервирани на прелестно подредена маса. То също, а може би най-вече, е привилегирован начин да се изгради навикът да се живее задружно, да се създаде общност, зачитаща чувствителността и вкусовете на всеки. Или както би казал ученият, цялото е по-голямо от сумата от отделните части , а те са сътрапезници, съставки на храната и желанието случващото се да придаде смисъл в живота на много умове и много сърца.

Продължава...

Малкото педофилия на Джамал Уариаши

Петко Тодоров

Романът му е за двусмислието в западната духовност

„Денят започва с преброяване на умрелите... Когато изнесем мъртвите, аз запретвам ръкави. Проверявам дали сред живите има нещо за спасяване. Най-напред бебетата и малките деца, пресмятаме индекса на телесната маса, проверяваме колко са недохранени. Някои направо ги отписваме. Други ги включваме към системи. Едва тогава се прехвърлям на големите. Даваме им лекарства. Част от възрастните са за операция, въпреки че най-често всяка намеса е безсмислена. Няма как да излекуваш болен организъм, ако не му дадеш достатъчно храна. Но както и да е ... Храна, с две думи, липсва”, разказва приятелят.

Той е лекар в хуманитарна мисия в Етиопия, 1984 г. Сушата довежда глад, гладът – смърт в романа „Глад” на Джамал Уариаши (Колибри, превод Мария Енчева). Нидерландският писател не измисля, официално се приема, че тогава измрели от глад милион етиопци.

„Имах пари в излишък”, спомня си главният герой. На 30, разведен, напуска капризно работа. И заминава с приятеля си – в „лагер за дистрибуция на храна” – място, където гладуващите мрат. Неговата работа е да погребва. Още първата сутрин – 47, следващите повече. Но не смята да се пенсионира като гробар. Развихря се организационно, организира благотворителни концерти и други такива, медиите го харесват, прочува се. И осиновява етиопчета. С годините 28 деца, изучава ги в Нидерландия... Нидерландска студентка идва по задача в Адис Абеба, очарована е от прочутия мъж, залюбват се.

И ето я същинската завръзка: „Малко педофилия няма да навреди на обществото ни”. Тече съдебен процес срещу педофил и нашият герой публикувал оправдателни думи във вестник. На свобода е след 10 години затвор. Заради обвинение от едно от „децата си” в сексуално посегателство. Някогашната студентка е ТВ журналист, семейна с дъщеричка, търси го за участие в предаване, той й дава автобиографични записки да направи от тях книга. Роман в романа.

Уариаши е нидерландски писател с 4 романа, баща му е мароканец. Обиколил Етиопия за впечатления, изучил надлежно медицинските и телевизионни практики, изчел книги и доклади за оная криза и му личи.

Данте се вдъхновявал от 9-годишната Беатриче, Петрарка – от 12-годишната Лаура... Момент! Това твърди героят. Патетичен ерудит. Тръгва от двусмислието в отношението към педофилията и детската сексуалност, минава през двусмислието в западната хуманитарна помощ за Третия свят за да стигне до дълбинната двусмисленост в западната духовност. 

Събитията вписват в този контекст медии и книгоиздаване. Автентична остава единствено личната драма. На героинята, изживяла любовно щастие с него – необхватно и зловещо кратко. И неговата – защото се постарал да се впише плътно в цялата картина и потъне до вежди в двусмислието й.

Голям роман – на страници (650) и на внушения. Какво му остава на западния човек? Дали живеенето в екрана на телефона не е плен на технология, а на нещо друго?

Продължава...

Класация Книжен ъгъл - най-продавани книги 8 януари - 14 януари

1. Дмитрий Глуховски. Граничен пост. Сиела

2. Лорънс Ферлингети. Поезията като бунтовно изкуство. Жанет 45

3. Харалд Харман. Загадката на дунавската цивилизация. Захарий Стоянов

4. Тери Игълтън. Смисълът на живота. Колибри

5. Павел Шрут. Чифтоядците. Изида

Продължава...

„Преобърнатият човек“ - комисар Адамсберг срещу върколака

Френската кралица на интелигентното криминале Фред Варгас вярва, че кримките са като приказките - помагат ни да преодолеем страха от смъртта

„Преобърнатият човек“ (Колибри, превод Росица Ташева) е сред най-ярките сюжети на Фред Варгас, плод на неизчерпаемото й въображение и на уникалното й чувство за хумор. В областта Меркантур във Франция се появява глутница вълци, които всяват у местното население и страх, и възхищение. Страхът е за селяните, чиито овце са удушени, възхищението – за Лорънс, канадския журналист, очарован както от дивите животни, така и от спътницата си Камий.

Започват обаче да се появяват съмнения – звяр ли е убиецът на домашните животни, или е върколак, човек, който нощем се преобръща и косматата му кожа излиза наяве. Подозренията се засилват, когато неизвестният злодей удушава и една жена. Да не би пък да е най-обикновен човек? Тогава се намесва Адамсберг, призован от Камий. Адамсберг се запознава с Лорънс, който по повод и без повод казва „булшит“, а Адамсберг се пита кой ли е този Булшит всъщност.

Родена в Париж през 1957 година, Фред Варгас защитава докторска степен по история на тема „Чумата в Средновековието“ – същата тема се появява в един от романите й. Специализира археозоология – която също не е пренебрегната в творчеството й. Работи в Националния център за научни изследвания и участва в археологически разкопки. След успеха на първите си книги се посвещава на писането. Във Франция само от 2008 г. насам от книгите й са продадени над 2 милиона екземпляра и името й неизменно фигурира сред най-продаваните автори в класацията на в. „Фигаро“. Превеждана е в над 30 страни и има 18 награди, от които няколко международни. Романът „Преобърнатият човек“ е удостоен с наградата „Санг д’анкр“ на гимназистите, с Голямата награда за черен роман на фестивала в Коняк и с Наградата за мистерия на критиката. Следва откъс.

В храсталака лежаха двама мъже.

– Да не искаш да ме учиш как да си върша работата? – прошепна единият.

– Нищо не искам – отвърна другият, висок тип с дълга руса коса.

Казваше се Лорънс.

Неподвижни, с бинокли в ръце, двамата мъже наблюдаваха двойка вълци. Беше десет часът сутринта, слънцето яко припичаше.

Продължава...

„Контактът“, „Отговорът“ - книгата с две лица на Людмила Филипова

Приковаващият вниманието трилър „Контактът“ изправя читателя пред мистериозни видения, чудата машина, загадъчни сигнали от космоса и древни тайни, в които са замесени НАСА, Пентагона, учени и правителства от цял свят. Може би човечеството най-сетне ще преживее срещата, която е очаквало от зората на историята си. 

Докторът по астрофизика Даниел Аштън опитва да разбере целите на загадъчната си спътница, с която издирват ключа към неразгадано светлинно познание, записано в Космоса. Разчитането му би разкрило тайните на Вселената, физиката, но и за нас самите.

Книгата има две уникални лица – романът „Контактът“ и научно-популярната част „Отговорът“. В отделни глави от „Отговорът“ можете да прочетете повече за научните обяснения по темите за Бог, астрологията и астрономията. Къде са извънземните? Как и къде се е зародил животът? Какво точно са тъмната материя и тъмната енергия във Вселената и с какво ни засягат те? Как се раждат и умират звездите, за да се родят хората и планетите? Как да спасим планетата си? Къде да търсим злато и диаманти? Какъв е смисълът? Има ли други вселени? Какво е било началото на Вселената и какво я очаква за в бъдеще?

Людмила Филипова майсторски ни въвежда в процесите във Вселената, за да научим за съвременните открития за нейната структура, минало и бъдеще, както и за самите нас.

Людмила Филипова завършва с отличие магистратура по астрономия към Физическия факултет на Софийския университет през 2019 г. Преди това става бакалавър по „Икономика и управление на индустрията“ в УНСС и магистър по мениджмънт от „Сити Юнивърсити“ САЩ. През 2009 г. завършва програма по творческо писане в Оксфорд. Участник е в българската антарктическа експедиция през 2015, 2016 и 2018 г.

Автор е на книгите „Анатомия на илюзиите“ (2006), „Червено злато“ (2007), „Стъклени съдби“ (2008), „Мастиленият лабиринт“ (2009), „Антихтонът на Данте“ (2010), „Аномалия“ (2011), „Печатна грешка“ (2012), „Където се раждат ангелите“ (2013), „Войната на буквите“ (2014), документалната книга „Пътуване до Края на света“ (2015) и „Смисълът“ (2017), някои от които са преведени и издадени в Америка, Русия, Сърбия, Гърция, Румъния, Кипър и Турция.

Продължава...

Откъс: „Детският влак“ на Виола Ардоне – роман по действителни събития.

Действието в романа на на Виола Ардоне „Детският влак“ (Обсидиан, превод Вера Петрова) се развива в съсипаната от Втората световна война Италия, а главният герой, малкият Америго, се оказва едно от 70 000 деца, откъснати от бедстващите им семейства, за да заживеят временно в по-заможния Север.

1946 г. Любимата игра на седемгодишния Америго е да брои и оценява обувките на минувачите по улиците на Неапол. Най-много точки му носят здравите обувки, но те са рядкост, а за нови и дума не може да става. Америго не познава баща си и двамата с майка му едва оцеляват в съсипания от войната град.

Спасението идва от Северна Италия, а с него и драмата на откъснатите от родителите си деца. Седемдесет хиляди бедни хлапета от Юга са изпратени временно в приемни семейства. Как обаче се справя Америго, когато внезапно попада в съвсем различен свят?

1994 г. Америго вече е прочут цигулар. Сега, когато за пръв път след десетилетия се завръща в родния си дом, той вижда миналото си с други очи. Може би не е късно да сглоби парчетата от своя разполовен свят. И да изкупи вината си.

Мама напред, аз след нея. Бива я мойта майка да се вре из тесните улички в Испанския квартал: една нейна крачка, две мои. Гледам обувките на хората.

Здрава обувка: една точка, пробита обувка: губя точка. Без обувки: нула точки. Нови обувки: премия звезда. Аз мои си обувки не съм имал, нося чуждите и все ми убиват. Мама вика, че ходя криво. Не съм виновен аз. Чуждите обувки са виновни. Заели са формата на краката, дето са ги носили преди мене. С други деца са свикнали, по други улици са минавали, други игри са играли. И като ми се паднат на мене, отде да знаят аз как ходя и къде искам да ида?

Тъкмо вземат лека-полека да свикват, то пък краката ми в това време порастват, обувките ми омаляват и айде пак отначало.

Мама напред, аз след нея. Не знам къде отиваме, за мое добро било, вика. Някакъв номер е сигурно, като с въшките. За твое добро е и ето ме с гола глава.

Добре че и на Томазино, моя приятел, му обръснаха главата за негово добро. Децата от нашта уличка ни се подиграваха, викаха, че главите ни били като на 9 двама мъртъвци, излезли от гробището „Фонтанеле“. Томазино отначало не ми беше приятел. Веднъж го видях как открадна една ябълка от Беловласия, дето продава плодове на сергия на пазара, и тогава си помислих, че с него няма как да станем приятели, понеже мойта майка Антониета ми е обяснила, че ние сме бедни, така е, ама не сме крадци. Иначе сме щели да бъдем дрипльовци. Но Томазино ме видя и сви една ябълка и за мене. Понеже аз не я бях откраднал, а ми беше подарък, си я изядох, че направо ми прималяваше от глад. Оттогава станахме приятели.

Ябълките ни сприятелиха.

Мама върви по средата на улицата и хич не поглежда надолу. Аз влача крака и пресмятам точките от обувките, та да не ме е страх. Броя на пръсти до десет и после почвам отначало. Като станат десет пъти по десет, ще ми се случи нещо хубаво, такава е играта. Досега не е било да ми се случи нещо хубаво, сигурно не броя правилно точките. Много ми харесват числата. Буквите обаче не: като са отделно, ги познавам, ама като се объркат да направят думи, ме объркват и мене. Мама вика, че не бива да ставам като нея, като порасна, затова ме прати на училище.

Продължава...

Може ли любовна история да не е дамско четиво

Петко Тодоров

Да, в романа на Сали Руни

„В тази страна малко повече комунизъм може да ни се отрази добре”, убеден е героят на Сали Руни в „Нормални хора” (Еднорог, превод Боряна Джанабетска). 

Отличникът на гимназията, Ирландия, 2011 г. Чете „Комунистическия манифест” и не се срамува. По-късно в университета ще спечели пълна стипендия – квартира, храна и следване и ще се срамува, че студенти му сервират, защото така си помагат финансово.

Обикновено момче. Израсъл без баща, майка му чисти по къщите. Чисти в дома на негова съученичка. Свръх интелигентно момиче, но клони към социопатия. Не общува с никой в училище и навън. Обект на всеодумване. Залюбват се. Но се пазят в тайна. С некоментираното осъзнаване за необикновеността на връзката им.

„У Мариан има нещо диво, което се бе вмъкнало и в него за известно време и го караше да вярва, че е като нея, че и двамата споделят някаква неназовима духовна травма и че никой от тях никога няма да бъде на мястото си в този свят. Но той никога не бе преживявал травма като нея. Тя просто го караше да се чувства така” - Мариан е момичето.

Тя е травмирана психично, богаташи със семейни проблеми, или просто богаташи. Неговото е нормално класово притеснение. Непоносимото отсъствие на усещане, че си на мястото си, ги задушава. Разделят се облекчени. За да установят, че спасението с друг или с някакви ангажименти е илюзорно. И цикълът се завърта, пак и пак...

Ирландката Руни (1991) минава за най-младата писателка с наградата „Коста”, за този роман - другото значимо британско литературно отличие, заедно с „Букър” и особено добре платено. Млад автор с литература, която предполага зрял социален опит, впечатлява задължително. Романът заслужава поне с две неща: изящния психологизъм и социалния контекст.

Момичето изживява потребността от закрила като потребност от подчиненост. И оттук тръгва конфликтът във връзката. Защото момчето изживява потребността си да закриля като подчиненост. Развръзката оставяме за читателя. Ето така любовната история може да е недамско четиво. На времето някой отбеляза, че ХХ век е литературата на характеропатията. Писател от ХХ век ли е Руни? Има ли значение?

В българския прочит боде младежката политизираност. Спонтанно мотивирана и хаотична, но не дирижирана. Големите пари успяха през медиите да ликвидират точно тази у вече цяло българско поколение и подхванаха второ. Колкото до комунизма на младежа – там нямат комплекса на „комунистическата власт”. Той казва „Аз съм от работническата класа”, както казва „Аз съм Конъл”, името му. Изживява класовостта си и то е най-нормалното. Премълчаването на класите не ги ликвидира, сбърканото е у нас. Романът е за нормалните.

Продължава...