page contents Книжен ъгъл
Предоставено от Blogger.

Класация Книжен ъгъл - най-продавани книги 5 май - 11 май

11.5.21

1
.
Дейвид Гран. Убийците от Оклахома. Сиела
 
2. Лиу Цъсин. Земното минало. Тъмната гора. Колибри
 
3.  Сю Монк Кид. Книга на копнежите. Обсидиан
 
4. Магдалена Гигова. София. Адресите на любовта. Арос
 
5. Павел Шрут, Галина Миклинова. Чифтоядците се завръщат. Изида

Продължава...

Откъс: „Архив на изгубените деца“ или какво е да си човек в един нечовешки свят

Разтърсваща история от мексиканската писателка Валерия Луисели

В „Архив на изгубените деца“ (Колибри, превод Мирела Стефанова) едно семейство от Ню Йорк си стяга багажа и поема на пътешествие. Баща, майка, момче и момиче пътуват на югозапад към Апачерия, онази част от САЩ, която някога е принадлежала на Мексико.

Пътуват с часове през пустини и планини. Междувременно хиляди деца са поели от Централна Америка и Мексико на север, към границата със САЩ. Не всички от тях ще успеят да стигнат до нея. Със спираща дъха литературна виртуозност авторката преплита тези две пътувания, за да създаде един майсторски роман, изпълнен с ехо и отражения – една затрогваща, въздействаща, задъхана история за това какво е да си човек в един нечовешки свят.

Валерия Луисели (р. 1983 г.) е водеща мексиканска писателка, която живее в САЩ. Автор на художествена и документална литература, тя е носител на две награди за книга на годината на „Лос Анджелис Таймс” и на Американската литературна награда, два пъти е била номинирана за наградата на Националната организация на литературните критици в САЩ и за наградата „Къркъс“. Творбите ѝ са преведени на повече от 20 езика. Луисели заема активна позиция в защита на децата в имигрантските центрове в САЩ. „Архив на изгубените деца“ е номинирана за наградата „Букър“ и за Наградата на жените за художествена литература. Дизайнът на корицата на българското издание е дело на Люба Халева. Следва откъс.

ЧАСТ I
Семеен звуков пейзаж

ПРЕМЕСТВАНИЯ
Един архив предполага наличието на архивар, който да събира и каталогизира. Арлет Фарж

Отпътуването е една малка смърт. Пристигането никога не е окончателно. Имигрантска молитва

ОТПЪТУВАНЕ
Те спят с отворени усти срещу слънцето. Момче и момиче, челата им покрити с перлени капки пот, бузите зачервени, с бели следи от засъхнала слюнка. Заели са цялото пространство отзад, лежат на задната седалка с натежали, спокойни крайници. От време на време се обръщам от пасажерската седалка, за да ги проверя, след което отново насочвам вниманието си към картата. Придвижваме се напред сред бавния поток от автомобили, прекосяваме моста „Джордж Вашингтон“ и слизаме на магистралата. Над нас прелита самолет и оставя дълъг прав белег върху безоблачното небе. Седнал зад волана, съпругът ми си наглася шапката и избърсва потно чело с опакото на ръката си.

СЕМЕЕН ЛЕКСИКОН
Не знам какво ще разкажем един ден аз и съпругът ми на всяко едно от децата ни. Не съм сигурна коя част от историята всеки от нас би избрал да ореже или редактира, и кои бихме разместили и вкарали отново, за да сглобим окончателната версия – въпреки че рязането, разбъркването и редактирането на звуци е най-добро описание на онова, с което двамата си изкарваме хляба. Но децата ще ни питат, защото те правят точно това – питат. И ние трябва да им разкажем началото, средата и края. Трябва да им дадем отговор, да им разкажем истинска история.

Продължава...

Деметра Дулева: Въображението е най-добрият начин да избягаме от ограниченията и да бъдем свободни

Новият роман от авторката на „Странстващият албатрос“ поставя началото на Дни на българска книга 2021


По традиция от 11 до 24 май Издателска къща „Хермес“ организира  Дни на българската книга. В рамките на кампанията са планирани различни литературни събития, книжни предизвикателства, игри в социалните мрежи, активности в книжарниците и онлайн. Всяка седмица ще бъде публикувана и по една нова книга от български автор.  Своеобразното начало на тематичните дни поставя романът „Преобърнати съзвездия“ от Деметра Дулева.

За книгата: Йоана Костова е най-добрият неонатолог в парижката болница „Некер“. Едно телефонно обаждане от София – точно на рождения й ден – преобръща нейния уреден и щастлив живот. Жената е покрусена от смъртта на своя пръв любим – неустоимия и безпощаден Найден.
Йоана приема отлагана дълго командировка до остров Мадагаскар, където ще работи в местна болница. Там тя ще опита да възстанови миналото си, за да намери отговор на въпроса защо тази отдавна отминала любов продължава да я измъчва. И да види с очите на зряла и успешна жена годините на своето порастване, прекарани в пансиона на елитната езикова гимназия.

Това е един майсторски написан роман, болезнено откровен, еротично и любовно провокативен. Роман за смисъла на живота, за надеждата, за свободата, за магичното в раждането и смъртта.

Деметра Дулева е филолог, писател и дипломат. Първият й роман – „Странстващият албатрос“ („Хермес“, 2019), печели през 2020 г. наградата „Перото“ за най-добър дебют. Отличен е с втора награда в категорията художествена проза на „Портал Култура“ и е номиниран за роман на годината на Фонд „13 века“. Следва разговор с Деметра Дулева.

Разкажете ни малко повече за „Преобърнати съзвездия“. Как се зароди идеята за книгата?
Всичко започна с едно служебно пътуване до Mадагаскар. Престоят ми беше кратък, но много интензивен. За пръв път прекосявах екватора, за пръв път попадах в Aфрика. В Мадагаскар животът е бавен, хората нямат много, но са щастливи въпреки трудностите. Това, което видях, като с машина на времето, ме пренесе в годините на моето детство. Беше много странно усещане, бях едновременно малкото момиче и зрялата жена, сякаш миналото и сегашното се случваха едновременно... Но освен сладостното детство, си спомних и мъчителните гимназиални години, в които израстваш и започваш да се осъзнаваш като отделна личност. Разбрах веднага, че искам да разкажа за това.
Моето израстване се случи в края на социализма. Реших да пресъздам онова време през моята героиня Йоана и нейната силна, но травматична първа любов.  Опитах се бъда максимално честна към онези години и да ги погледна отново с очите на  момичето, което бях. Тогава не осъзнавах, че съм част от жестока социална машина, от държава на тотален контрол, на страх и подчинение. Това, което помня обаче, и то много добре, е натискът, който ми се оказваше, като някакъв валяк, който минава през мен и ме мачка. Всъщност е цяло чудо, че всички ние, израснали в среда на безпощаден пропаганден натиск, успяхме да се изправим и отново да се изпълним с обем и съдържание. Моята героиня, както повечето ми връстници, има два напълно различни живота: Преди – скучните, строги и безлични години, прекарани в училищен пансион, разтърсен единствено от голямата любов и Сега – кариерата на успешен лекар в Париж, изпратен за обмен на опит в Мадагаскар. Истинският ми живот и литературната фикция се сляха неудържимо и произведоха интелектуален взрив, който някои хора наричат вдъхновение.

Романът ще бъде публикуван на 11 май и е част от традиционните Дни на българската книга, които ИК „Хермес“ организира всяка година от от 11 до 24 май. Какво значение носят тези дати за вас?
Често съм си говорила с моите колеги чужденци за националните празници на България и 24 май - деня на писмеността и книгата, винаги буди особено възхищение. Не пропускат да отбележат, че не познават друга нация, която да чества буквите и книжовността си по такъв начин. И ако трябва да посоча нещо, което винаги ме кара да се чувствам горда, че съм българка, това е именно този празник! Всяка пролет българският език разцъфтява като плодно дърво.

Продължава...

Магично пътешествие към порастването с „Еми и Крадецът на сенки“ от Марин Трошанов

Вихрена история за преоткриването на собствените си сили и за първата любов. Пътуването  до морето в скрибуцащ нощен влак може да се превърне в шеметно приключение, особено когато в купето ти се настани момиче с разноцветни и буйни коси!
 
Популярният с трилогията „ЛАМЯ ЕООД“ и носител на наградата „Перото“ за фантастично-образователната комиксова поредица „Роботът Чапек“, Марин Трошанов знае това най-добре и ви кани да го придружите в неговото пътешествие в света на „Еми и Крадецът на сенки“ – новия му роман, допълнен с красивите илюстрации на талантливата художничка Ралица Мануилова.
Тази сърцата, понякога мрачна, но мъдра история ще ви срещне с две деца, идващи от различни светове, но готови на всичко, за да помогнат на хората, които обичат.
 
В софийски квартал някъде между гористия парк, реката и старите гробища живее Виктор. В тесния апартамент, който дели с родителите си, по-малката и досадна сестра Софи, вечно подпийналия чичо и любимата  баба Евдокия, той рядко може да остане насаме с мислите си, а книгите са се превърнали в единственото му спасение. Докато на прага на поредната самотна лятна ваканция, прекарана при баба му и дядо му край морето, момчето не се сблъсква с Еми – дъщерята на Радост и Тъга, чиито коси греят във всички багри.
 
Двамата се оказват въвлечени в  опасно приключение из непознати и страшни земи, за да надвият Меркулион – могъщ магьосник, чиято вълшебна флейта издава тъй обсебващи и неустоими звуци, че който ги чуе, бива запленен и безпомощен, а сянката му напуска тялото и става притежание на коварния чародей.
 
Но могат ли едно неуверено момче и момиче, неовладяло докрай собствената си магия, да се превърнат в герои и да спасят световете, на които принадлежат? 
 
На Виктор и Еми им предстои да се изправят пред най-дълбоките си страхове и да открият, че в сенките освен мрак се крие и светлина. А историята започва именно с нея!
Трошанов създава вълнуваща и причудлива история на порастването, в която най-важното е да следваш сърцето си.

Марин Трошанов е родом от Бургас. Магистър е по Международни отношения в Софийски Университет „Св. Климент Охридски“, стипендиант на Шефилдския университет. Има шестнайсетгодишен опит в сферата на информационните технологии. Носител е на престижната награда „Бизнес лидер от ново поколение“, присъдена от вестник „Капитал“.  През 2015-а стига до финала на конкурса за млади мениджъри и предприемачи на България – Next Generation Leaders.

Като блогър, писател и сценарист на свободна практика работи върху различни фантастични и публицистични произведения. Заедно с Евгени Пройков и художника Петър Станимиров създава комикса „Дамга“, който в упорита надпревара с 286 претендента от 29 държави печели наградата за най-добър традиционен комикс на международния фестивал в Белград през 2012-а година.
През ноември 2016-а издава първия си самостоятелен роман – начало на успешната трилогия „ЛАМЯ ЕООД“.

Продължава...

Откъс: Запознайте се с Майкъл Корита и „Смъртта не е решение“

10.5.21


Преди десет години на пусто шосе във Флорида е открита колата на Нина Морган. Изцапана с нейната кръв. Криминалистите са убедени, че е убита, макар тялото ѝ да не е намерено - в първата книга на Майкъл Корита на български „Смъртта не е решение“ (Обсидиан, превод Милко Стоименов).
Нина е била свидетел на зловещо престъпление. С показанията си пред полицията тя подписва смъртната си присъда. Затова инсценира убийството си. И възкръсва като Лия Трентън, планински водач в Мейн.
Тя знае, че едва ли някога ще види децата си. Докато една трагедия не я събира с тях. Но онези, които искат да ѝ отмъстят, никога не са спирали да следят семейството ѝ. Над нея отново надвисва опасност и тя отчаяно се нуждае от помощ. Стар приятел я свързва с тайнствен наемен убиец. Събитията се развиват светкавично бързо. Неприятни изненади очакват преследвачите на Нина Морган. Защото тя отдавна се е превърнала в друг човек. С друг характер, с други умения. И неочаквана нова сила.
Майкъл Корита (1982) е автор на 14 романа, бестселъри на "Ню Йорк Таймс". Творбите му са преведени на повече от 20 езика и са печелили или са били номинирани за наградата Los Angeles Times Book Prize, наградата Edgar®, наградата Shamus, наградата Barry, наградата Quill, Международната награда за писатели на трилъри и Златния кинжал. Те са избирани за „най-добри книги на годината“ от множество издания. Следва откъс.

Двамата мъже обикаляха около колата на Нина с оръжия в ръце, кръжаха като два сателита на смъртта, чиито орбити не се пресичаха.
Тя седеше, стиснала волана и вперила поглед напред. Сълзите по лицето ѝ бяха изсъхнали. Вече не трепереше, но челюстта продължаваше да я боли – толкова здраво бе стискала зъби. Наблюдаваше ги как се движат и ги чуваше какво говорят, но не казваше и дума. Знаеше, че няма смисъл. Те щяха да вземат решение, след което тя щеше да умре.
Всички го знаеха.
– Вдигни пушката и стреляй само веднъж – нареди по-високият.
Беше слаб, с руса коса, която стигаше почти до раменете му. В дясната си ръка държеше полуавтоматична пушка АР-15. Фаровете зад гърба му осветяваха моста и реката.
– Един изстрел? – попита другият.
Той беше с няколко сантиметра по-нисък и по-мускулест. Косата му бе подстригана съвсем късо като на кадет във военно училище, но спокойно можеше да ми­не за брат на по-високия. Двамата наистина много си приличаха – разликите бяха съвсем повърхностни, колкото да предотвратят евентуални недоразумения. Мъжете се движеха като един, говореха като един, дишаха като един...
– Защо не изпразним пълнителите и не оставим са­мо строшено стъкло и гилзи?
– Искаш касапница – въздъхна дългокосият. – Винаги си предпочитал хаоса дори когато можем да изпълним задачата чисто и прецизно.
Двамата отново се разминаха, всеки продължи в различна посока, без да удостои другия с поглед. Защото не откъсваха очи от Нина нито за миг.

Продължава...

„Живи“ - непоносимият роман на Ю Хуа

9.5.21

Петко Тодоров
 
Заради разказаното страдание

Не се случва всеки месец да затваряш роман след 30 прочетени страници заради непоносимост към разказаното страдание – както е в „Живи” на Ю Хуа (Жанет 45, превод Стефан Русинов). Читателската издръжливост е различна – някой ще рече, че страниците са 20, друг – 50, някой: „Че какво толкова?”. 
 
Романът е за страданието. Млад фолклорист обикаля селата да събира народни песни, попада на самотен старец, който  му разказва живота си. Романът е за този живот. Човекът израсъл в богато земеделско семейство преди войните, затрил на комар фамилната собственост, участвал в гражданската война, преживял колективизацията и промените в социалистически Китай и така до след Културната революция. 
 
Романът излиза през 1992 г., филмиран успешно, силно четен в родината и превеждан. Нобеловият лауреат Мо Йен: „Ю Хуа е много сериозен и усърден писател. Книгите му може да са два пъти по-малко от моите, но пък са два пъти по-влиятелни”.

Старецът Фу-гуей разказва загубата на най-близките си – родители, деца, съпруга, внук, зет. Съдбата му е да губи. Младежкото му увлечение в хазарта е само сигнал. Загубата на хора е загуба на живот. В мъчително битие, белязано от цикличен глад и житейска непосилност. Между тях прозират проблясъци – кратки, свръхчупливи, свидни – сякаш не толкова като надежда, колкото като усещане за живот. Живот от загуби. 
 
Да, може всичко да се проектира върху условията, върху едни и други социални обстоятелства и ще е така, но не това е литературата на Ю Хуа. Гладът е и преди социализма, и при него, шепичката, буквално шепичката ориз е често спасението, проглеждането към следващия ден, към живота.

Ю Хуа стои отстрани на обстоятелствата. И оттам непоносимостта за читателя. Ако не, той щеше да е обяснител и читателят – обяснен. За обяснения читател не стои проблемът поносимост. 
 
Китайският писател споделя: „Преди отношенията ми с реалността бяха много напрегнати, или казано по-грубо, аз бях враждебно настроен към нея. Но с течение на времето гневът ми се уталожи и започнах да осъзнавам, че истинските писатели търсят не друго, а истината – тази истина, която изключва моралните оценки. Мисията на писателя не е да излива яда си, нито да обвинява или разобличава, а да показва възвишеното. И тук нямам предвид някаква елементарна прекрасност, а усещането за отдръпнатост след разбирането на всичко, еднаквото отношение към доброто и лошото, съчувствието към целия свят”.

Западният читател обича да търси причини в даоизъм, традиции и прочее културологични глупости. „Аз не ща сполука, искам всяка година да мога да ти правя по един чифт нови обуща”, обяснява жената на Фу-гуей. Шие му обувки от плат. И още: „Фън-ся и Йоу-цин умряха преди мен, сега ми е мирно на душата, няма да ги мисля, аз все пак съм майка, децата ми приживе ме почитаха, какво друго да иска човек?” - Фън-ся и Йоу-цин са децата им. 
 
Необходимо ли е обясняване? Отдръпнатостта на Ю Хуа шамаросва стандартизираната читателска воля, стряска я, тя се оказва в небрано лозе, поне що се отнася до западняшката. 
 
Вижте как Фу-гуей разказва кончината на съпругата си: „Протегнах се да попипам челото й и чак тогава се поуспокоих – беше топла. Тя сякаш заспа, по спокойното й лице не личеше никаква мъка, само след малко обаче пръстите, с които ме стискаше, изстинаха. Попипах я нагоре под лакътя – ръката й постепенно изстиваше, краката и също изстиваха, тя цялата изстина, само на гърдите остана едно топло местенце. Долепих ръка до него, а топлината сякаш малко по малко се процеждаше през пръстите ми. После ръката й се отпусна и се вкочани върху моята”... 
 
Щели сме да проумяваме китайците, че да ги възпираме. С нашия патологичен западоцентризъм няма да стане.




Продължава...

Класация Книжен ъгъл - най-продавани книги 28 април - 4 май

5.5.21

1. Вал Макдърмид. Натюрморт. Еднорог
 
2. Алеко Константинов. Бай Ганьо. Е-прес
 
3. Бойка Асиова. Роден на Великден. Жанет 45
 
4. Уди Алън. Само да вметна. Кръг
 
5. Пролетни тайнства. Дамян Яков

Продължава...

Откъс: Излиза „Тъмна гора“ на Лиу Цъсин

Втора част от трилогията „Земното минало“, научнофантастичен шедьовър с монументална визия
 
„Тъмна гора“ (Колибри, превод от китайски Стефан Русинов) потапя читателя в история с множество пресечени сюжетни линии, създавайки разностранна картина на едно общество, изправено пред безпрецедентна заплаха. Трителната флотилия е на четири светлинни години от Слънчевата система. Войната с нашествениците предстои след четири века, но сянката ѝ вече разклаща основополагащите ценности на земната цивилизация, която се оказва мисловно неподготвена за подобна катастрофа. Започва зловеща игра на надлъгване между трителяни и земляни, между стеногледци и стенобойци, като в крайна сметка съдбата на двете цивилизации попада в ръцете на неочаквани герои, сред които пенсионирания полицай Да Шъ и влюбения астроном Ло Дзи.

Китайският писател фантаст Лиу Цъсин (р. 1963 г.) израства във времената на Културната революция, описвани от мнозина негови съвременници като „епоха без книги“, завършва хидроинженерство и работи по специалността си, преди да започне да пише през осемдесетте години на миналия век, повлиян от твърдата научна фантастика на Артър Кларк, но и от реализма на Лев Толстой. Рекордьор по получени награди „Галактика“, които отбелязват най-доброто в китайската фантастика, той придобива световна известност през 2015 г., когато става първият азиатски лауреат на „Хюго“, най-престижната награда за научнофантастична литература, присъдена му за първата част от трилогията „Земното минало“ – „Трите тела“. През 2018 г. е удостоен с наградата „Артър Кларк“ за въображение в служба на обществото. Предстои да излезе на български и третата част от настоящата поредица, озаглавена „Безсмъртната смърт“. Следва откъс.

Мравката не помнеше, че преди е живяла на това място. За земята под залязващото слънце и за едва изгрелите звезди беше изминало незначително време, но за мравката то беше цяла вечност. В онзи отдавна забравен ден светът ѝ се беше преобърнал: пръстта беше полетяла и на нейно място беше зейнала дълбока долина, скоро след това тя се беше стоварила обратно в долината, а накрая в едната ѝ страна беше изникнало самотно черно възвишение. Тази гледка не беше необичайна за просторната площ наоколо. Пръст отлиташе и долиташе, долини зейваха и изчезваха, а накрая щръкваха възвишенията, сякаш за да обозначат поредния катаклизъм. След този инцидент мравката и няколкостотин нейни себеподобни бяха повели оцелялата царица към залеза и малко по-нататък бяха изградили новото си царство. Сега тя беше попаднала в стария си дом случайно, докато търсеше храна. Когато стигна до подножието на колосалното възвишение, мравката го попипа с антените си и установи, че повърхността му е твърда и гладка, но все пак подходяща за лазене. Затова пое нагоре, без определена цел, просто в резултат на произволно смущение в елементарната ѝ невронна мрежа. Подобни смущения се случват навсякъде, във всяка капка роса върху всички листенца и тревички, във всеки облак в небето и във всяка звезда зад облаците. Смущенията са винаги безцелни, но когато много от тях се струпат на едно място, тогава се ражда цел.

Продължава...

Любовта като оцеляване

3.5.21

Петко Тодоров

В шедьовъра на Юн Фосе

„Ашле и Алида се лутаха по улиците на Бьоргвин, Ашле носеше на рамо два вързопа с всичките им притежания, а в ръка държеше калъфа с цигулката, която бе наследил от татко Сигвалд, Алида стискаше две мрежички с храна и двамата се лутаха по улиците на Бьоргвин от няколко часа и се мъчеха да намерят подслон, но се оказваше невъзможно да ги приемат където и да било, не, казваха им, за жалост, нямаме стаи, казваха, каквото имаме за даване, всичкото сме го дали, така казваха и Ашле и Алида продължаваха да се лутат по улиците и да тропат по вратите, и да питат дали могат да вземат стая в къщата, но в никоя къща нямаха стаи за даване, и къде щяха да се дянат, къде щяха да намерят подслон от студа и мрака на късната есен...”, почва „Бдение” на Юн Фосе. 
 
И така продължава. Спираловиден словоред. Точката е на трета страница. Сякаш не за да затвори изречението, а защото писателят внезапно се е сетил за нея. Тя се появява още няколко пъти, после той окончателно я забравя като препинателен знак. Остава единствено със запетаята.

Норвежкият писател Фосе (1959) публикува новелата през 2007 г., през 2012 г. „Бленуванията на Улав”, през 2014 г. „Отмала” и същата година събира трите новели под заглавие „Трилогия”. Така ги получаваме на български. 
 
Ашле и Алида са на по 17, Алида забременява от него, в селцето нямат подслон и препитание и ги търсят в града Бьоргвин. Прочитът на битийните детайли отнася събитията към границата между домодерната и модерната епохи в чисто културен план. Но времето е без значение в „Трилогия”. Фосе го загърбва преднамерено за да ни остави с надвремевите преживявания. Той буквално митологизира света на героите си. А техният свят е сведен до едната любов. Те нямат друго. И като материалност, и като нематериалност. Фосе намеква накрая, че това е светът на неговите лични предци. Той може да се чете и като семейна сага, и като любовна сага, ако държим на жанровостта.

Литературното формотворчество е безгранично. Фосе не е изобретателят на романа в едно изречение. И неговото не е просто роман в едно изречение. Спираловидно върви, освен фразата, - и фабулата. И в нейния вървеж съдбовните събития идват постфактум, като ехо, отпред са всекидневните. Незначителното изтласква съдбовността и тя олеква до безсмисленост. За любовта на Алида е без значение, че Ашле е обесен. Няма как да изолираме от този план и опростения до съвършенство диалог, вкаран в същия спираловиден слог. Толкова неконвенционална форма, а никакво съмнение за маниерност. 
 
Съдържанието на „Трилогия” е невъзможно извън тази форма... Можем да разсъждаваме и социологично: живеенето на тези хора не излиза от мизерната формула „любов-оцеляване”. Природата е дарила битието им единствено с едната риба във фиордите, не е като в нашите географски ширини. Сигурно не е без значение, че тази предмодерност е довела до недостижимата за нас скандинавска социална култура. Но това вече е далече от литературата.

По-скоро си струва отношението четене – литературотворчество. Те са страните на един процес. Каквото и да се каже за тази зависимост в Норвегия, ще звучи на български легендарно. Вижте този факт: Юн Фосе е между литературните консултанти на норвежкия превод на Библията от 2011 г. Там се чете. Четенето налага мяра върху книгоиздаване и върху литературотворчество.
 
Един ден ще се измери въздействието на „преходното” ликвидиране на масовия български литературен читател върху литературотворчеството. Няма да е скоро... Ако се състави списък на шедьоврите от първата пета на XXI век и този списък се отвори с „Трилогия” на Юн Фосе, няма да е грешка. С признателност към преводачката Стела Джелепова.




Продължава...

Класация Книжен ъгъл - най-продавани книги 21 април - 27 април

27.4.21

1
.
Ким Фебер, Йени Педерсен. Свирепа зима. Емас
 
2. Исабел Алиенде. Безкрайният план. Колибри
 
3. Антъни Уилям. Лечителят медиум. Пречистване за здраве. Хермес
 
4. Калоян Явашев. Апокалипсис с деца. Софтпрес
 
5. Тодор Петев, Зорница Христова. Един ден в музея. Точица

Продължава...

Александър Секулов: Учиш сина си как да стане баща, а той те учи как да бъдеш син


„Хермес“ представя коренно преработено издание на „Скитникът и синовете“


Ветроходната лодка БЪРБОЛЕТА плава из Йонийско море. На борда й са четири момчета, едно рижаво куче и един странен капитан. Неочаквано събитие я принуждава да хвърли котва край пуст албански бряг. В тъмната нощ приближава рибарска гемия без отличителни знаци. И с явно враждебен екипаж. Никой не предполага какво ще се случи, когато сред опасните мъже, уплашените момчета и настръхналото куче се появи момиче с очи като зелени гейзери. Дали на борда няма да се качи някой, чието име всички знаят, но се страхуват да произнесат?

По първата книга – „Островът“, е заснет и сериал от 8 епизода. „Островът на сините птици“ бе излъчен премиерно на 1 юни 2019 година. Режисьори са Кристина Грозева и Петър Вълчанов, а в главните роли са Матей Бърнев, Деян Профиров, Калоян Христов, Ирина Вълкова, Антония Димитрова. И сериалът, и книгата проследяват едно лятно приключение, изпълнено с аромат на море и спомени за безгрижно детство. Една вълнуваща история, в която цялото семейство може да се потопи.

Александър Секулов е автор на романите „Колекционер на любовни изречения“, „Малката светица и портокалите“, „Господ слиза в Атина“, „Островът“ и „Скитникът и синовете“. Издал е поетичните книги „Карти и географии“, „Възхитително и леко“, „Море на живите“ и „Хроники и химни“. Драматург е на Драматичен театър – Пловдив, отличен с награда „Аскеер“ за драматургия за пиесите „Няма ток за електрическия стол“ (2016) и „Дебелянов и ангелите“ (2019).
Носител на националните награди за поезия „Христо Фотев“, „Николай Кънчев“, „Перото“, „Иван Николов“.

Господин Секулов, предстои излизането на „Скитникът и синовете“. Какво да очакваме от продължението на толкова четения и харесван роман „Островът“?

Eдна напрегната история за авантюрите на един капитан и няколко момчета на яхта край албанския бряг на Йонийско море. Имах огромната привилегия да преработя книгата и сега се надявам да се чете стремглаво.

И двете книги са писани сякаш не само за децата, но и за техните родители. Търсен ефект ли беше?

Храня надежда, че родители и деца могат да пътуват един към друг, да приемат различните си възрасти, да се сближават с течение на времето. От цялото си сърце исках да напиша история за взаимоотношенията между синове и бащи.
Бащината любов е път, препятствие, скитничество, завръщане, отплаване. Бащата и синът първо трябва да преборят себе си, след това да премерят сили с другия, след това да се жертват за другия, а накрая – да се оставят в ръцете на другия. Учиш сина си как да стане баща, а той те учи как да бъдеш син. Желаех в тази история бащите и децата да са сами на себе си, да са си най-важното нещо на този свят. И едничкият изход към спасението е да вървят един към друг, да разговарят сред космическата тишина.

За коя публика е по-трудно да се пише – за деца или за възрастни?

Човек пише от страх пред времето. Иска чрез думите да се откъсне от железните му лапи. Вярвам, че книгите са часовникарите на универсума. Със своите сръчни пръсти, с голямата си увеличителна лупа, с почти невидимите си инструменти те поправят механизмите на времето, настройват зъбчатите колелца на общуванията, карат планетите, звездите, хората, рибите и растенията да работят в синхрон, за да може съществото на човека да изпитва и радост. Книгите довършват човешкото съществувание, дават му смисъл и цел. Чрез изкуството празнуваме милостта да сме живи.

Продължава...

Отхвърлена в САЩ, бестселър в Европа - автобиографията на Уди Алън излиза на български

26.4.21

„Само да вметна“ е изключително забавен, откровен, задълбочен портрет на един от най-великите режисьори днес
 
Скандална, разголваща, забавна и тъжна, откровена, дълго чакана и единствена по рода си – това е автобиографията на легендарния режисьор Уди Алън „Само да вметна“, която излиза на български с логото на издателство „Кръг“.

Отлагана почти 20 години, мемоарната книга беше съпроводена със скандали при излизането си на английски през 2020-а. Те обаче не секнаха нейната притегателната сила. Макар издателство Hachette да се отказа от публикуването, Skyhorse й вдъхна живот. За кратко време автобиографията беше преведена на френски, немски, испански, нидерландски и навсякъде бе съпроводена с дълги полемики за личността на Алън и правото му да разкаже своята история.
 Двама преводачи работят по бългaрския вариант на текста – Василена Мирчева и Мартин Петров, а консултант на изданието е киноведът Владимир Н. Трифонов. Красивата корица, в пълен унисон със стила на Уди Алън, направи Милена Вълнарова.

След години усърдно избягване на публичността и десетки сценарии с шестнайсет номинации за „Оскар“, 85-годишният Уди Алън най-накрая написа своята история. Неговият автентичен и непринуден глас, спечелил му достойно място в литературата, освен в киното, струи от всяка страница на „Само да вметна“. 
 
Сред откровенията, които често карат читателя да отвори широко очи, са интимни подробности от личния му живот, детайли иззад кулисите на филмите му, превърнали се в класики. Алън говори без задръжки за едни от най-големите звезди на съвмренното кино, с които си сътрудничи. 
 
Разказва всичко и за грандиозния скандал в началото на 90-те с бившата си партньорка Миа Фароу. Разяснява мътилката около обвиненията за сексуален тормоз, които дъщеря му Дилън Фароу отправя към него първо през 1992-ра, после през 2014-а, а наскоро и в документалния филм на HBO „Алън срещу Фароу“. Двамата не са разговаряли от почти трийсет години, но в „Само да вметна“ режисьорът отново декларира любовта си към осиновената си дъщеря и че очаква отношенията им да се подобрят.

Алън започва „Само да вметна“ с родителите си и техния 70-годишен съвместен живот, „изпълнен с ненавист“. Безпощадно описва провалите им, а обичта им сравнява с тази на канибалските племена в Борнео. Набързо минава през детството си в Бруклин, когато като дете мами на карти, за да обира връстниците си, и разбива изцяло представата на феновете си за своята особа. 
 
Ако някой си мисли, че Уди Алън е интелектуалец, който няма как да не е бил аутсайдер в училище, се заблуждава. Алън е точно обратното – популярен бейзболист илитерат, който бяга от училище, за да ходи на кино. Не е стъпил в театър до 17-ата си година, а до края на юношеството си е прочел само една книга – „Бандите на Ню Йорк“, плюс куп комикси. 
 
Младежът Уди Алън просто не обича да чете. Сблъсква се с литературата единствено заради жените, красивите бохемки, които четат Киркегор и гледат постановки оф-Бродуей. Живописта пък открива случайно, криейки се в музеите от училищните си задължения.

И така: „Хора, вие държите автобиографията на мизантроп и любител на гангстерите, илитерат и некултивиран темерут, който седи пред трикрилно огледало и упражнява номера с карти, тъй че да може да извади асо пика от всяко положение с идеята да измами някого при първа възможност“.

Алън прави цялостен преглед на бурния си живот – от първите си професионални ангажименти, когато пише за комедийни телевизионни предавания, двата си ранни брака, до навлизането в киноиндустрията, творчеството си, през известните си познанства, сред които тези с Даян Кийтън, Кейт Бланшет, Кейт Уинслет, Ема Стоун, Скарлет Йохансон, Майкъл Кейн, Хавиер Бардем...

И с този звезден живот, залязващ днес в светлината на обвиненията и греха, Алън е повече от доволен или поне е примирен с онова, което е дошло: „Аз съм на осемдесет и четири; животът ми е почти наполовина приключил. На моите години играя с пари на казиното. Като не вярвам в някакво отвъдно, наистина не виждам каквото и да било практическо значение дали хората ще ме запомнят като филмов режисьор, или като педофил, или пък въобще няма да ме запомнят. Единственото ми желание е прахът ми да бъде разпръснат близо до някоя аптека.“.

„Само да вметна“ е изключително забавен, откровен, задълбочен портрет на един от най-великите режисьори днес. Времето ще изсветли неговата особа, ще го постави на мястото му сред най-големите или пък не, но дотогава ние му дължим едно – да чуем и прочетем неговата изповед.

Продължава...

Проклятието „чужди деца”

25.4.21

Петко Тодоров

И не само то в романа на Андрес Барба „Република от светлина”

„В 15:17 ч. всичко е приключило. Около супермаркета се е струпала тълпа, а децата са изчезнали в джунглата. Равносметката е трима ранени и двама мъртви – мъж и жена. Но на първо място се налага нещо друго, не така лесно за отчитане, както жертвите, и безкрайно по-осезаемо и сигурно: чувство, доста подобно на ужас, убеждение, че случилото се е само първата стъпка от един необратим процес”, разказва Андрес Барба в „Република от светлина” (Обсидиан, превод Маня Костова). 
 
Датата е 7 януари 1995 г. Три деца влизат в супермаркет по обяд, крадат безалкохолни, охраната ги хваща, шамаросва ги. Малките излизат на паркинга, забавляват се, обаче броят им непрекъснато нараства – до 28. От 10 до 13-годишни. В 15:02 нахлуват в супермаркета, събарят от рафтовете пакети и бутилки, газят ги – погром. Но няколко грабват от щандовете ножове и нападат граждани.

Това е само кулминацията от действията на малчуганите в романа  на мадридския писател (1975). Двестахиляден испаноезичен град край тропическа джунгла. Хлапетата изникват от нищото, или от джунглата. Движат се на групи, крадат по улиците чанти и пакети храна, защитават се свирепо, общуват на неразбираем език, мръсни, мърляви, момчета и момичета. Напаст. Първият по-сериозен скандал с протест е когато почват да изчезват тукашни деца. Претърсват джунглата, безуспешно. Идва и погромът в супермаркета... Барба разказва през героя си служител в „Социални грижи” в общината. Върху него се стоварват специалните „грижи” по повод на тези деца. Всичко се свежда до издирването и залавянето им.

Барба съобщава в началото развръзката: гибелта на децата. Романът е за пътя до нея – „необратимия процес” от горния цитат и за паметта от случилото се. Не е първият роман за детска жестокост или за извечната тема „непроницаемият свят на детството”. По-скоро е за разминаването между света на възрастните и света на децата. Може в това разминаване да е тази непроницаемост, но както и да е. Има го при испанските писатели – фабулата върви през монологични разсъждения за случващото се. Литературата на Барба е в съотнасянето между фабула и монологичност. Минали са 20-тина години от събитията, героят му ги премисля. Още повече, че и събитията, и времето след тях са белязани с тежки и деликатни семейни преживявания.

Екстремността на фабулата се съотнася с ферментирали емоции и изследователско вникване в причини и следствия. Те не биха били възможни в процеса на събитията именно заради екстремността им. Сиреч, не би бил възможен романът. Менторство и поучителност биха го пародирали. И тук е тънкият момент в белетризирането на Барба. Монологът почти ликвидира диалога, пряката реч, без да е за сметка на читателя. А читателят е възпитан - като читател, не като друго – да получава в такъв случай или всичко казващи въпроси, или всичко казващи отговори. 
 
За Барба, сиреч за неговия герой те не съществуват: „Изглеждаха толкова добри, а как само ни измамиха, тия малки лицемери. Бяха деца, да, но не като нашите деца”. И още: „Ние познаваме обичта на децата, но имаме много елементарна и често погрешна представа за тяхната омраза – мислим си, че у тях това чувство се смесва със страх и заплененост, която може би отвежда отново към любовта или към нещо като любов; смятаме, че омразата у децата е съставена от канали, които свързват едни чувства с други, и нещо ги тласка да залитат натам”.
 
Онези деца не се криели в джунглата; тя се оказва профанната представа на възрастните. Обитавали място, от което е изведено заглавието на романа. Развръзката обезсмисля всякакви въпроси и отговори: „Нещо се бе родило за наша сметка, но и против нас. Детството е по-могъщо от фикцията”.


Продължава...