Класация Книжен ъгъл - най-продавани книги 8 септември - 14 септември

 1. Жоел Дикер. Загадката на стая 622. Колибри

 

2. Калин Тодоров. Завесата падна. Изток-Запад

 

3. Колин Кембъл. Истинската Даяна. Кръг

 

4. Иво Георгиев. Мистичните Родопи. Сиела

 

5. Брижит Лабе, Мишел Пюеш. Любов и приятелство. Точица

Продължава...

Необичайната „Аквианската Библия“ на Андрю Кауфман

Едновременно психологическа и абсурдна, оригинална алегорична приказка с библейски пропорции

Ребека Рейнолдс е млада жена, обикновена във всяко отношение освен в едно: колкото и да се опитва, не може да възпре чувствата си, които се изливат от тялото ѝ и нахлуват в главите на хората около нея. За щастие, измислила е хитроумен начин да ги улавя и затваря в отделни предмети, свързани с тях… но колко кутии за обувки може да напълни едно момиче, преди да се почувства смазано от историята на чувствата си? 

 

В „Аквианската Библия“ (Унискорп, превод Мариана Христова) освен занимателната история ще прочетете за странните същества хлидафгод: физически способни да живеят както под водата, така и на сушата, кожата им е зелена и променя оттенъка си в зависимост от емоционалното им състояние, имат ципа между пръстите на ръцете и краката си, дишат през хриле отстрани на врата си и удивително наподобяват хората. 

 

Аквианската Библия съдържа много описания на Бог, всичките противоречиви. Както и че е наводнил света не за да започне всичко наново, а просто е харесал водата повече от сушата. В аквианството има само един грях, който се смята за толкова богохулен, че за него не се полага прошка, и той е да умреш с дробове, пълни с въздух.

 

Междувременно неутешимият съпруг на Лиза пропуска погребението и се отправя на странно пътуване… с помощта на жена, която твърди, че е Бог. Световете на персонажите се успоредяват, но това си е Божа работа…

Възторжено приетата от критиците първа книга на Андрю Кауфман „Всичките ми приятели са супергерои“, е преведена на осем езика и се превръща в хит в няколко страни. Освен това Кауфман е изтъкнат филмов сценарист. Бил е и режисьор в Канадския филмов център. Живее в Торонто със съпругата си и двете им деца. Следва откъс.

Затова след време Бог решил да изпрати дъжд, който да вали четиресет дни и четиресет нощи, докато целият свят се покрие с вода. Това, разбира се, убило повечето от нещата, които живеели на сушата. Но докато водата се покачвала, малка част от тези твари открили способност, която не знаели, че притежават. След като водата се разляла от бреговете на реките извън коритата им, след като се издигнала над покривите на къщите и над най-високите дървета, когато пръстите на съществата не можели повече да стискат останките, за които се били хванали, и товара, който държали, те паднали под повърхността и дробовете им взели решение вместо тях.

Продължава...

„Светулките ще ти покажат пътя“ - нов роман от Христо Добротинов

Герои в него са Емилиян Станев, Невена Коканова и самият град Велико Търново

 

Действието в този трагичен и мъдър роман се развива във Велико Търново – с неговата приказност. Преплитат се действителни и въображаеми истории дори на реално съществували личности като Емилиян Станев и Невена Коканова. Редуват се трагични и красиви моменти, а сред грохота на прелитащите американски самолети през Втората световна война се заражда истинска любов. 

 

Показано е разделението на българското общество. Вечните злосторници, които винаги са близо или са част от  властта и носят гибел. Предателите, които сами се продават, водени от тъжната максима „Страхувай се и ще живееш“. Проследени са човешките радости и трагедии преди и след радикалните промени през 1918, 1944 и 1989 г. 

 

Поколенията се сменят, но не и ролите. И през годините, като красиво знамение, с дълга синя рокля на големи бели точки, с везани ръкави на блузата, приличащи на крила на загадъчна птица преминава Мариола - Търновската царица.

Христо Добротинов е роден на 8 май 1952 г. във Велико Търново. По образование е юрист. Публикувал е следните книги: „Погребението на капитанската шапка” („Народна младеж”, 1976), получила Национална награда „Южна пролет“ за първа книга , „Отвъд снега” („Български писател”, 1981), „Спомен за курорта” („Български писател”, 1985), „Бракове в София” („Български писател”, 1988), „Игра на конспиратори„ („Христо Г. Данов”, 1989), „ В търсене на холивудския прислужник“ („Хермес“, 2019), получила годишната награда за проза за 2020 г. на Съюза на българските писатели. Разкази на Добротинов са превеждани на руски, полски, немски и турски език. Член е на Съюза на българските писатели  и на българския ПЕН-център.

Продължава...

„Талант за престъпление“ - запознайте се с Найо Марш, съперичката на Агата Кристи

Кинжалът, драперията, позата на модела... всичко трябва да е перфектно нагласено, за да нарисуват идеалната автентична картина. Но в „Талант за престъпление“ (Ера, превод Юлия Чернева) някой прекрачва границите на изкуството и всява истински хаос в групата художници. Извършено е убийство.

Време е да се намеси Родерик Ален, най-известният инспектор от Скотланд Ярд. Но докато той опитва да разплете случая и да залови убиеца, се появяват неочаквани пречки, които го карат да се съмнява в себе си.

Найо Марш (1895 – 1982) е сред най-прочутите криминални автори в света. Считана за най-голямата звезда на жанра през неговия Златен век, тя е автор на над 30 успешни романа (в периода между 30-те и 80-те години на ХХ век). С несравнимия си стил, в който се преплитат финес и хумор, умело изтъкани сюжети и интригуващи персонажи, Марш оформя криминалния жанр такъв, какъвто го познаваме днес.

 

Родената в Нова Зеландия Найо Марш е всеобщо призната като една от великите „Кралици на криминалната литература“, наред с Агата Кристи. Нейният най-обичан и популярен герой е красивият инспектор Родерик Ален, който с лекота печели читателските сърца по цял свят. Следва откъс.

Художничката, с незапалена цигара между устните, погледна придирчиво творбата си. Прерови джобовете на панталона си, но не намери друго освен носната кърпичка, която използваше за парцал, за да избърсва боята, и прокара пръсти през косата си.
– Проклятие! – повтори жената и извади цигарата от устата си.
– Желаете ли кибрит? – попита Ален.
Художничката се стресна, залитна и рязко седна.
– Откога сте тук? – попита тя с нелюбезен тон.
– Току-що дойдох. Аз... не ви шпионирах. Може ли да ви поднеса огънче?
– О... благодаря. Подхвърлете ми кибрита, моля.
Тя запали цигарата, като гледаше Ален над дългите си тънки пръсти, после отново се втренчи в платното.
– Изумителна картина – изтърси неволно Ален.
Жената повдигна едното си рамо, сякаш гласът му беше пронизващ вятър в ухото ѝ, измънка нещо неразбираемо и отново се залови за работа. Взе палитрата и започна да смесва бои с ножа си.
– Надявам се, че не се готвите да промените нещо? – не се сдържа Ален.
Тя обърна глава и го погледна с недоумение.
– Защо?
– Защото картината е съвършена. Ще я... развалите... О, моля, простете ми. Ужасна безочливост от моя страна. Много се извинявам.
– Не ставайте смешен – нетърпеливо каза художничката, присви очи и се вгледа в пейзажа.
– Само си помислих... – смутено започна Ален.
– А аз си помислих – каза жената, – че ако работя тук горе на това ужасно неудобно място, може би ще бъда сама и няма да ме безпокоят известно време.
– Сега ще работите спокойно – отвърна Ален и се поклони на гордия ѝ профил.

Продължава...

„Свят на ръба“: 100 години Станислав Лем. Разговори с Томаш Фиалковски

В книгата анкета „Свят на ръба“ (Колибри, превод Лина Василева) големият полски фантаст и визионер Станислав Лем разговаря с полския критик и журналист Томаш Фиалковски на предела на миналия век и на прага на новото хилядолетие.

„Свят на ръба” обхваща 16 завладяващи разговора със Станислав Лем, роден точно преди сто години и напуснал ни през 2006 година. „Плаваме по течението на голяма река към непознат океан и се намираме едва в началото на пътешествието“, казва авторът на научнофантастичните шедьоври „Соларис“ и „Звездни дневници“. И разказва за детството си, за формирането си като човек и писател. Годините на немска и съветска окупация, стръмният път към литературата, човешката глупост, религията и науката, злото в историята, погрешните пътища на културата – по всички тези теми писателят говори откровено, без да крие страховете и надеждите си, и предупреждавайки за опасностите, които дебнат човечеството. Докъде ще ни доведат опитите за „ремонт“ на човека и кръстоската между технологиите и биологията, какви са перспективите пред науката, идва ли нейният край…

Забележителен фантаст, сатирик, хуманист, философ, футуролог, есеист и експериментатор, Станислав Лем (1921-2006) е носител на множество полски и международни награди и е преведен на над 40 езика, включително на български. Романите му „Соларис“, „Едем“, „Сенна хрема“, „Облакът на Магелан“, циклите му за роботите, за Ийон Тихи, за пилота Пиркс са любими на няколко поколения читатели. Наскоро „Колибри“ издаде и „Дневник, намерен във вана“, а на 17 септември, по случай 100-годишнината от рождението му, излиза ново издание и на култовия роман „Соларис“ в превод на Лина Василева. Следва откъс.

Отвъд ръба

Предговор към второто издание

Разговорите, чийто запис залегна в основите на тази книга, проведох със Станислав Лем през последните години на миналия век. Първото издание на „Свят на ръба“ излезе през 2000 година, наистина на предела на новото хилядолетие. Когато обаче избирахме това заглавие, ние имахме предвид не толкова условната времева граница, колкото прага на новата епоха – епохата на биотехнологиите, която писателят наблюдаваше едновременно очарован и ужасèн, осъзнавайки, че няма начин те да бъдат спрени независимо от евентуалните опасности и етичните дилеми, нахлуващи в живота ни ведно с инвазията на технологиите. Ако не греша, точно един ден след смъртта му дойде новината, че от човешки стволови клетки е отгледан подходящ за трансплантация орган.

Нашите разговори приличаха на мореплаване по бурни и слабо маркирани води, на лутане из гъсталака от различни и изникващи ненадейно теми, между миналото и бъдещето, между личното и публичното.

Продължава...

Класация Книжен ъгъл - най-продавани книги 1 септември - 7 септември

1.  Мария Касимова-Моасе. Записки от Шато Лакрот. Колибри

 

2. Георги Господинов. В пукнатините на канона. Жанет 45

 

3. Жан Лопес, Оливие Виевиорка. Големите грешки на Втората световна война. Сиела

 

4. Ирена Григорова. Мистичните пътеки на България. Апостроф

 

5. Майкъл Пуър. Две момичета, часовник и килната къща. Кибеа

Продължава...

Нещата от живота по френски

Петко Тодоров

Сега в белетристиката на Давид Фоенкинос

„Целия следобед Матилда обмисляше израза „плуваш в щастие”. Какво се случва, когато стигнеш отсрещния бряг?” – излишна литературност, да, но Матилда е учителка по литература. Ала изразът не е прочетен, изречен е от нейна приятелка като почти упрек. Защото Матилда до момента е плувала в щастие. Пет години с Етиен. Обещали са си сватба и деца. Но бившето му щастие се връща изневиделица от Австралия в Париж и Матилда е на отсрещния бряг. Крие го от приятелката и от всички. Отсрещния бряг е катастрофа – в „Две сестри” (Колибри, превод Георги Ангелов) на Давид Фоенкинос.

 

Отсрещния бряг е тонове антидепресанти и спасяване в любимата работа. Ала там пада от небето плесницата върху любимия ученик и е отстранена от преподаване. Катастрофа на квадрат. Но каква подреденост на обществения живот, в сравнение с нашия! Каква ни е липсата като социално съзнание – според този епизод!.. 

 

Да вървим нататък. Без работа значи без квартира. Сестра й прибира Матилда. Сестра й е със съпруг и дъщеря бебе в тесен апартамент. Съжителство на инерционно щастие и катастрофично нещастие в и без това неслънчевите отношения между двете сестри. Матилда търси изход от отсрещния бряг и не намира. Сестра й търси начин да й помогне и не намира. Времето е безпомощно. Но и присъда. Защото неговата логика е вездесъща. Развръзката е ужасяваща, но развръзка точно в тази логика.

 

Фоенкинос го може: житейската катастрофа на всекидневния човек. Той я разказва сякаш безобидно. Не става кой знае какво – човекът е от незабележимите, читателят ще рече, че пътят до последния кръг на ада е постлан с кротки думи. Има го в една и друга степен в 5-те му преведени у нас романи. Ето и тук. Не съвсем кротките думи, разменени между сестрите през седмици наред са в 2-3 изречения и при различна ситуация щяха да са и без значение, некротки жестове въобще липсват. 

 

А читателят е убеден, че на напрежението не му остава нищо друго, освен взривяване. Фоенкинос стои встрани и хитрее – с палава афористика („Любовта винаги би трябвало да бъде нулева година”, „Всяко страдание е уникално”, „Щастието е убийствено скучно за разказване”...), с намигане към читателя в нарочни „обяснения” под линия... И не само.

 

Краткият съвременен френскоезичен роман (под 200 страници: Патрик Модиано, Амели Нотомб...) за нещата от живота. „Нещата от живота” в кавички, понеже е заглавие на филм. Мишел Пиколи, Роми Шнайдер, режисьор Клод Соте. О, и задължителната музика на Филип Сарде. Номинация за Кан’1970 – за днешните обитатели на медийния свят. Еманципираното от литература кино, но и от сегашната грижовност към първичните усещания и инстинкти. 

 

Пиколи и Шнайдер са вече невъзможни, защото са друго кино... И ето какво. Последните три изречения в романа са кино. Фоенкинос се отказва от писмовния разказ. Показва. Кадър. Навира в очите, в очите! – жеста на Матилдиния зет. Развръзката е филмова; някога филмите свършваха със задължителния надпис „Край”.

 

Даваме ли си сметка колко нареченото литературен „трилър” дължи на киното? И дали думичката „дължи” е в случая с някакъв смисъл. Дали романът „трилър”, някои настояват, че „роман” и „трилър” са различни неща, – не е продължение колкото на литературата, толкова и на сегашното кино? Дъвка за първично въображение и ликвидатор на асоциативно мислене. И продаваемост, продаваемост! 

 

Само припомняме: Фоенкинос е интензивно екранизиран. Всяко поколение си заслужава киното. И литературата. Но този текст стана тежък, засукан и разпилян. Обяснението на Матилда е по-непосредствено и не подлежи на опровержение: „Истинският проблем бяха книгите. Матилда бе чела твърде много. Човек не може да е щастлив, когато е чел много”.

Продължава...

За „Големите грешки на Втората световна война“

Втората световна война продължава да привлича вниманието, а огромният обем документи позволява нови интерпретации на събитията. Но как би изглеждал този конфликт при вземането на различни решения в хода на ужасния конфликт?

„Големите грешки на Втората световна война“ (Сиела, превод Гриша Атанасов) под редакцията на водещите френски историци Жан Лопес и Оливие Виевиорка се фокусира върху 20 ключови момента от глобалното противопоставяне, които могат да бъдат определени като стратегически грешки.

„Нашето изследване няма за цел да раздава бели и черни точки. По-скоро то се стреми да разбере мотивите зад решенията, чийто резултат често се оказва пагубен, а понякога и катастрофален. Причините със сигурност са множество, освен ако не смятаме, че тогавашните лидери са били отвратително глупави или обсебени от най-зловещи замисли. Така че въпросът трябва да бъде преформулиран: защо тези мъже са взели лоши решения?“, пишат съставителите.

Какви са причините за всяка от тези грешки, какво е довело до вземането на едно или друго решение, как са повлияли на общия ход на събитията – и било ли е възможно да бъдат избегнати?

Разглеждайки подробно двадесетте примера в тази книга, изследователите се стремят да разберат мотивите зад решенията, чийто резултат често се оказва пагубен. Причините за тях са множество, а за вземането им се намесват различни фактори – налична информация, лични очаквания, психологически или идеологически пристрастия.

Така например Сталин е бил предупреден за неизбежното наближаване на операция „Барбароса“, но отказва да види реалност, която не отговаря на визията му за света, а съюзът с Рим, който Хитлер поддържа докрай въпреки всичко, произтича не от твърде ограничените предимства, които Италия може да му предложи, а от като цяло сантиментален подход, при който рационалността няма много място.

От маневрата „Дил-Бреда“, през спирането на танковете пред Дюнкерк, десанта в Северна Африка до легендарната битка за Сталинград – тази книга се превръща в безмилостна хроника на някои от най-трагичните и кървави събития в човешката история.

Аналитична и подробна, „Големите грешки през Втората световна война“ напомня на всеки читател, че нито дипломацията, нито политиката, нито изкуството са точни науки. И понякога едно-единствено решение може да предреши съдбата на цяла цивилизация.

Продължава...

„Убийство в Миконос“ превръща туристическия рай в зловещо местопрестъпление

Джефри Сайгър изоставя Уолстрийт, за да пише трилъри на гръцкия остров 

 

Мистерията е любим жанр на много запалени читатели, но рядко се намира наистина качествено написана заплетена история, която да поддържа напрежението до последната страница. На 27 август издателство „Кръг“ пуска на пазара първата част от една поредица-образец в жанра – „Убийство в Миконос“ от майстора на мистерията Джефри Сайгър. 

 

Книгите за известния детектив Андреас Калдис се превръщат в една от най-популярните трилър серии и жънат огромен успех в Европа и САЩ. Българският превод е на опитния преводач Юрий Лучев, а стилната корица – дело на Стоян Атанасов от Kontur Creative. 

 

Политически неудобният и опитен детектив Андреас Калдис е прехвърлен от следовател в атинския отдел „Убийства“ като началник на полицията на гръцкия остров Миконос, известен рай за туристи от цял свят. Мрачен и отегчен, Андреас приема поста като изгнание, а острова като място отдалечено от всяка възможност за професионално развитие. 

 

Рутината на ежедневието му обаче бързо е разбита на прах, когато млада жена изчезва, а изпод криптите на множество стари семейни църкви започват да изникват човешки кости, които не би трябвало да са там. Възможно ли е Гърция да се е изправила пред първия сериен убиец в историята на страната? 

 

Андреас и неговият партньор по значка имат сложната задача да решат случая в надпревара с времето, но без да нарушат спокойствието на туристите, от които зависи прехраната на целия остров. Ще успее ли спасителната операция да разобличи престъпника, преди да е извършил още едно убийство? Ще запази ли Андреас работата и репутацията си и каква цена ще трябва да плати за това? Ще излезе ли истината наяве – ужасяващи престъпления, които преследват Миконос в продължение на десетилетия? 

 

В своя ефектен дебютен роман Сайгър потапя читателя в едно особено състояние, белязано от изкусно създаденото напрежение и балансирано с автентичните описания на гръцката атмосфера и любопитни исторически факти. Всичко това е поднесено чрез стегнат и реалистичен стил, който те пренася изцяло в разказа. 

 

Джефри Сайгър е американски романист, който живее на остров Миконос. Преди да се посвети на писането, работи като адвокат на Уолстрийт, но се отказва от кариерата си в полза на художествената литература. Трилърите му за детектив Андреас Калдис жънат успех в Европа и САЩ, а предстои да бъдат и адаптирани в сериал. Сайгър преподава мистерия в курса по творчеко писане във „Вашингтон и Джеферсън колидж“.

Продължава...

За силата на детското въображение – „Торта в небето“ от класика Джани Родари

Обичан от всички роман в нов превод и с илюстрациите на италианската художничка Киара Балиони

Излезе илюстрованото издание „Торта в небето“ (Сиела, превод Иво Йонков) – обичания роман от италианския майстор на приказките Джани Родари („Аталанта“, „Приказки на пишеща машина“,„Джелсомино в Страната на лъжците“, „Граматика на фантазията“, „Приказки колкото усмивка“, „Любими коледни истории от Джани Родари“, „Фантастичната гондола“).

Всеизвестна истина е, че всички пътища водят към Рим... дори тези на извънземните!

В една най-обикновена пролетна утрин, в най-обикновен краен квартал на Рим, над главите на най-обикновени хора се появява неидентифициран летящ обект. Той е голям и кръгъл и съвсем очевидно летяща чиния! Нещото прилича на голяма черна дупка в небето, а около него свети небесносин ореол.

„Марсианците, марсианците!“ – чуват се уплашени слухове. „Не, това е краят на света!“ – твърдят други.

Възрастните направо ще се побъркат. Улиците се пълнят със стълпотворение от хора – двама мъдри професори, които знаят всичко на света, пристигат, за да разрешат загадката на извънземните. Цял взвод войници, полицаи и пожарникари са готови да се намесят, ако нещата излязат извън контрол. Истински генерал също пристига на място, за да командва военната операция.

Но както в повечето случаи, възрастните са безсилни пред лицето на подобни предизвикателства! Само двете деца Паоло и Рита могат да стигнат до дъното на летящата мистерия... която се оказва нещо далеч по-неочаквано (и сладко!), отколкото някой си е представял.

С чудесните илюстрации на италианската художничка Киара Балиони „Торта в небето“ е специално издание на този знаков роман. Необятната фантазия на Родари за пореден път ни разкрива пъстрия неочакван свят, който живее в главата на всяко дете... стига само да повярва в силата на собственото си въображение.

Продължава...

Що е неонеореализъм

Петко Тодоров

Примерът на Елена Феранте може да се окаже заразен

„Казерта й се струваше по-добър от мен. Помниш ли подаръците, които пристигаха за нея? Знаеше много добре, че Казерта й ги изпраща нарочно, за да си отмъсти: днес плодове, утре някоя книга, после рокля, след нея цветя. Знаеше, че той го прави за да се усъмня в нея и да я пребия. Достатъчно беше да откаже подаръците, но не го правеше. Вземаше цветята и ги слагаше във ваза. Четеше книгата дори без да се крие. Обличаше роклята и излизаше. После се оставяше да бъде пребита до кръв. Не можех да й се доверявам. Не разбирах какво криеше в главата си”, изповядва бащата пред дъщеря си. За майка й и годините, през които били семейство. Която се хванала на преклонна възраст с този Казерта, заминала с него и се удавила. И дъщерята тръгва да търси истината – за смъртта и любовта на майка си. В „Тягостна любов” (Колибри, превод Иво Йонков) на Елена Феранте.

Дебютният роман (1992) на Феранте, която особено се прочу и у нас с тетралогията „Гениалната приятелка”. Само припомняме: още не се знае кой стои зад псевдонима Елена Феранте и това псевдоним ли е. Горният цитат? – Превъзходна италианска история. По-точно неаполитанска. Героинята разказвачка обхожда местата, хората и преживяванията на майка си и стига до своите, до детството си. Някой по-претенциозен може да го чете като юнгиански анализ на майчиния комплекс. Но не си струва. Писателството на Феранте е предостатъчно.

Българският издател е изписал върху първата корица на „Клеветата” (Колибри, превод Милена Дякова): „Новата Феранте на италианския литературен небосклон” – за авторката Роза Вентрела и сигурно не е негово изобретение. И тук дъщерята разказва за семейството си. Втората световна война, бащата е на фронта, южно италианско селце с феодални порядки. Местният барон стиска земята, селяните гладуват. Майката намазва със зехтин устните си, срязва възглавничката на пръста за да втрие малко червенина върху смачканите си бузи. Да се предложи и хареса на същия барон. Да донесе от него храна за двете си дъщери. Да ги спаси от глад... Войната свършва, бащата се връща заедно с глада. Малката щерка, красавицата на селото се залюбва с баронския син...

В коментара за „Гениалната приятелка” на Феранте извикахме на помощ неореализма и то не беше изобретение на списващия тези редове. Сякаш италианският юг от годините на неореализма е невъзможен за разказване извън неореализма. Вентрела ползва, за разлика от Феранте, премерена мелодрама, ако мелодрамата подлежи на мерене. Но по-важни са внушенията от социалнопсихологическо естество и без тях литературата е утрепване на време, решаване на кръстословици и судоку, белот. Няма малки хора в социален смисъл и забравянето на това води най-малкото до спонтанен социализъм. От какъв зор връщане към неореализма? Неонеореализъм не е невъзможно определение за тази литература. В западния мислещ свят вървят процеси недостъпни за нашенския т.нар. менстрийм. И защо ни е. Интелектуалната провинция е някакъв комфорт, нали така?

Продължава...

Класация Книжен ъгъл - най-продавани книги 11 август - 17 август

1.  Бренда Новак. Книжарницата край плажа. Сиела

 

2. Камила Лекберг. Сребърните криле. Колибри

 

3. Рагнар Йонасон. Черен мрак. Ера

 

4. Джоан Харис. Евангелието на Локи. Сиела

 

5. Лусинда Райли. Италианското момиче. Хермес

 

Продължава...

Давид Фоенкинос идва с „Две сестри“ - първокласен психологически трилър

С „Две сестри“ (Колибри, превод Георги Ангелов) един от най-изтъкнатите френски писатели отново проявява своята склонност към загадъчното и мрачните краски в човешкия характер.

Матилда е гимназиална учителка по френски, обича професията си, обожава Флобер и е влюбена в Етиен. Когато той я напуска малко преди да се оженят, светът ѝ рухва. Тогава сестра ѝ Агата, която живее със съпруга си Фредерик и дъщеричката им Лили, я приема в дома си.

Следва период, през който отношенията между сестрите се развиват в непредвидима посока. Съжителството в този тесен семеен кръг става все по-мъчително. А у някогашната щастлива Матилда, изпаднала в депресия и дълбоко нещастна, се разкриват смразяващите черти на нова личност. Малко е нужно, за да настъпи катастрофа.

Давид Фоенкинос е автор с разностранен талант, носител на десетки престижни отличия, а книгите му са преведени на повече от 40 езика. През 2014 г.  „Колибри” издаде елегантния бестселър „Деликатност”, един от най-награждаваните и обичани романи на писателя, екранизиран с участието на Одри Тоту. Същата година Фоенкинос спечели награда „Рьонодо” за биографичната творба „Шарлот”, посветена на художничката Шарлот Саломон, убита в Аушвиц на 26 години. На български са преведени и романите „Спомените”, „Нашите раздели”, „Загадката Анри Пик”. Следва откъс.

 

1

В самото начало Матилда долови нещо странно в лицето на Етиен. Така, почти безобидно, започна цялата история – но не е ли така с всички трагедии?

2

Ако я бяха накарали да уточни това нещо, тя би споменала за облак през лицето, без да е наясно какво означава. Съществуват толкова различни видове облаци, образът не е сигурен. Какво вижда в Етиен? Просто мрачно настроение или предвестник на яростна буря? Най-добре да я попита:
– Всичко наред ли е, любов моя?
– Не, в момента не се чувствам добре.
Познаваше го от вече пет години, през които го обичаше до полуда. Никога не го бе чувала да говори така, хладно да изразява неразположението си. Изненадана, не знаеше какво да отговори. Матилда бе попитала просто така, по онзи лековат начин, както постоянно питаме хората как са, почти без да очакваме отговор. Значи подозрението ѝ бе основателно. От няколко дни Етиен ѝ се струваше странен, някак си отсъстващ. Знаеше, че в работата си е под напрежение, че новият шеф го подлагаше на непоносим натиск, но все пак бе свикнал с професионалните тежести. Бе преживял стресиращи ситуации, но никога не ги носеше у дома. Матилда дори винаги се бе възхищавала на невероятното му качество да разделя нещата. Изразът му подхождаше. Етиен обичаше да дели живота си на части. За първи път Матилда си зададе въпроса къде е нейното място. В коя част? Имаше лошото усещане, че се е озовала извън зоната на чувствата, в някаква ничия земя, която предхожда отхвърлянето.

3

През по-голямата част от вечерта Етиен остана мълчалив, без да уточни причината. За Матилда това бе истинско мъчение. Казваше си, че трябва да уважи решението му, на нея също ѝ се случваше да се чувства зле и да не ѝ се говори. Впрочем това бе една от общите им черти – преодоляваха болката мълчаливо.
Трябваше да си наложи да го остави насаме да обмисли какво го измъчваше или тревожеше и просто да присъства благонамерено. Да направи всичко възможно той да прочете в погледа ѝ: „Ако имаш нужда от мен, насреща съм“. Но той загаси лампата в спалнята. Все пак прокара ръка по гърба на Матилда, преди да се обърне на другата страна. Жестът ѝ се стори хладен, даже безчувствен. Искаше ѝ се да запали лампата, да му каже, че след подобна вечер въобще не може да заспи, но не бе в състояние и дума да произнесе. За успокоение реши да се впусне в спомените им. Насочи се духом към последното им лято. Бяха прекарали две седмици в Хърватия, няколко дни от които на почти безлюден остров. Насред този рай бяха решили скоро да се оженят. Етиен се чувстваше готов да има деца. Всичко бе толкова красиво и силно – като че ли се задаваше нещо вечно.

Продължава...