Класация Книжен ъгъл - най-продавани книги 24 февруари - 2 март

 

1. Майкъл Конъли. Законът на невинността. Бард

 

 2. Исабел Алиенде. На жените с обич. Колибри

 

3. Захари Карабашлиев. Опашката. Сиела

 

4. Емил Минчев. Квартални съновидения. Вижън букс

 

5. Красимир Мирчев, Виктор Паунов. Вампири Гундураци Върколаци. Д-р Иван Богоров

 

 

 

 

Продължава...

Тийнейджърка търси „21 начина да умреш“, за да намери силата да живее

Пътят от това да си най-популярното момиче до неудачничката на гимназията може да бъде ад – Сара Енгел се съсредоточава върху живота на тийнейджърите в дигиталния свят

В обществото ни има теми табу и литературата е най-добрият начин предразсъдъците и страхът, свързани с тежки теми като самоубийството, да се преодолеят. Защото понякога мълчанието е пагубно. Затова от издателство „Емас“ решават да издадат една много специална книга със страшничко заглавие - „21 начина да умреш“. Толкова начини да отнеме живота си открива 15-годишната Стела, защото е загубила всяка надежда и желание да се бори след масиран тормоз в училище и в социалните мрежи. 

 

Романът е бестселър в Дания и сп. „Фолкенскулен“, органът на датските учители, го обявява за „Младежки роман на десетилетието“, а младежите на Дания го определят в онлайн-гласуване за „Роман на годината“. У нас излиза в специалната поредица на „Емас“ „Европейски разказвачи“ в превод на Ева Кънева.

Стела и Амелие са неразделни приятелки, в училище и извън училище. Заедно учат, заедно свирят и пеят. И решават да участват като дует в музикалното шоу „Х-фактор“. По време на кастингите обаче Амелие отпада. В знак на солидарност Стела се отказва от по-нататъшно участие.

Но Амелие не може да прости на приятелката си, че е по-добра. Изпълнена със злоба и завист, тя бързо успява да настрои целия клас срещу момичето, без да подбира средства: тормоз във Фейсбук, заплашителни есемеси, излагащи видеоклипове. Терорът е жесток. Стела усеща как се срива психически. Музиката, доскоро целият ѝ живот, вече не я вълнува, а малкото хора, на които има доверие, я предават един по един. За какво да живее? Какъв смисъл има да се бори? Никакъв.

В крайна сметка тя се оказва много по-силна, отколкото е предполагала, но пътят ѝ до това осъзнаване и изобщо ситуацията, в която се намира, заслужават да бъдат разказани, четени, обсъждани. Защото са болезнено реални.

Авторката на романа Сара Енгел споделя, че една вечер гледала репортаж за момиче, което се е самоубило в резултат на кибертормоз, и тази история превзела съзнанието ѝ. Решила да научи повече за случая и открила, че той въобще не е изолиран - подобни новини имало от най-различни точки по света. И Сара вече знаела, че трябва да се говори за това, а литературата е най-доброто средство за начало на този разговор. 

 

Благодарение на таланта на датската писателка още от първата страница на „21 начина да умреш“ заставаме до Стела и до края не спираме да се чувстваме като нейни приятели, да се надяваме да ни чуе, когато казваме - „Всичко ще бъде наред!“.

Една книга за човешката жестокост. За човешката ранимост. За безчовечната ярост на бездарния към талантливия. За натиска на групата. За отхвърлянето. За конформизма. За необходимостта да отстояваме себе си и да проявяваме характер. И да не си затваряме очите пред психическия и физическия тормоз. И за силата на човешкия дух. За смисъла да се борим докрай.

Продължава...

„Владетелите на България” оживяват в специално издание

Текстове от проф. Пламен Павлов и Делян Момчилов, 150 илюстрации на Стен Дамянов

 

След успеха на уникалните издания „Българите! Забравените постижения” и „Ние сме животните“ създателите им Делян Момчилов и илюстраторът Стен Дамянов обединяват сили с изтъкнатия български историк проф. Пламен Павлов в едно вълнуващо приключение, което разкрива творчески образите на най-важните личности от близкото и далечно минало.

Впечатляващото енциклопедично издание на „Владетелите на България” вече може да бъде открито на пазара и предлага над 150 оригинални илюстрации, около 50 карти, познати и неизвестни места и съкровища, както и безброй поводи за гордост от родната история.

В почти 300 страници талантливият екип предава по достъпен, но достоверен начин възходите и паденията на българските владетели  от легендите до реалността, като  предлага един различен, интригуващ и пленяващ въображението поглед към предците ни.  

Кои са древните траки, кановете, царете и цариците по българските земи? Кое е най-старото открито златно съкровище в света и какво е общото между него и Варненския халколитен некропол? Кои са местата, които могат да разпалят любопитството на всеки техен посетител към историята ни?

От цар Севт I – владетелят на Одриското царство – до цар Симеон II, книгата проследява хронологично живота на владетелите по българските земи, представяйки техните възходи и падения по любопитен и интригуващ за малки и пораснали читатели начин.

Впечатляващите илюстрации от Стен Дамянов и прецизният дизайн на Николай Манчев превръщат книгата в истинско удоволствие за малки и големи, a Божидар Михайлов e историческият консултант на изданието.

„Владетелите на България” е цветно и интригуващо пътешествие из родната история, както и кратък и обективен поглед върху личностите, които до голяма степен са били отговорни за прогреса и съхраняването на нацията ни през вековете.

Продължава...

„Моята година със Селинджър“ – възможно най-близо до най-тайнствения писател

В мемоарния си роман Джоана Рейкоф разказва какво е да работиш за Селинджър

Какво е да работиш за Джеръм Д. Селинджър в периода, когато той вече е легенда? Късно ли е да се влюбиш в творчеството му на 23? „Моята година със Селинджър“  е един различен поглед към личността на легендарния писател, в който Джоана Рейкоф дава отговор на множество любопитни въпроси за американския автор: защо всички издания на Селинджър по целия свят изглеждат по сходен начин; защо той отказва да получава каквато и да е кореспонденция; как е въздействал на безбройните си читатели и защо те го обичат толкова много? Преводът на романа е дело на Ралица Кариева, а корицата е на художника Стоян Атанасов от Kontur Creative.

През 1996 г. Джоана Рейкоф е млада и неопитна асистентка в голяма литературна агенция в Ню Йорк. Там тя има възможността да работи за гениалния ексцентрик Джеръм Селинджър, който отдавна се е изолирал от външния свят и отказва да публикува нови творби.

Първоначалният досег на Джоана до прословутия писател са писмата, които получава от почитателите му. От нея се иска само да изпраща все същия циркулярен отговор, че Селинджър не желае никаква кореспонденция да достига до него. Но това се оказва по-трудно, отколкото изглежда.

„Разказваха ми – тоест на Селинджър – неща, които със сигурност знаех, че не са разказвали другиму. Как можех непрестанно да им отговарям по възможно най-безличния начин? Нима можех просто да ги изоставя?“

Джоана е инструктирана в никакъв случай да не търси контакт с писателя, но каква е изненадата ѝ, когато един ден вдига телефона и отсреща се оказва самият Джери. Тези случайни разговори и любимото му „нека те попитам нещо“ разкриват една особена страна от човешкия образ на литературния идол. Дали след повече от 40 години затишие Селинджър ще издаде нова книга? Джоана се оказва в епицентъра на събитията.

В своята една година със Селинджър Рейкоф постепенно се поддава на култа към писателя. В романа тя се позовава на реалните си преживявания в именитата агенция, застинала във времето, когато най-популярният ѝ жив клиент е бил в апогея си. Книгата е особено желание за почит, както към Селинджър, така и към онази различна епоха в литературата преди дигитализацията и глобализацията на XXI век. Време, в което легендите са живи.

Романът има множество награди, сред които за най-добра книга на 2014-а на „Гардиан“ и е сред финалистите за наградата за най-добри мемоари на популярния литературен сайт Goodreads.

През 2020-а историята на Рейкоф беше пресътворена във филм в канадско-ирландската лента със същото име – My Salinger Year, с участието на Маргарет Куоли („Имало едно време в Холивуд“) и Сигорни Уивър.

„Въздействащ мемоар за съзряването. Рейкоф мъдро и ловко преплита историята си за Селинджър в по-широк, по-универсален разказ за търсенето на път и житейските избори по време на ключовата преходна година между младостта и зрялата възраст.“ – „Вашингтон поуст“

Джоана Рейкоф (1972) е американска писателка, журналистка и поетеса. Вторият й роман „Щастливи години“ (A Fortunate Age) печели наградата „Голдбърг“ за еврейска художествена литература. Писала е за The New York Times, Los Angeles Times, Vogue и др. Живее в Кеймбридж, Масачузетс.

Продължава...

Как се пише за Джон Ленън

Петко Тодоров

 

Четем по-различната му биография

„Повече от половин век след разпадането на „Бийтълс” ние продължаваме да се чудим. Как се случи това? Как успяха да го постигнат? Те се превърнаха в най-великия културен и социален феномен на всички времена”, чуди се Лесли-Ан Джоунс в „Кой уби Джон Ленън?” (Колибри, превод Мирела Стефанова). 

 

Отговорът на въпроса в заглавието на този текст е: За Ленън се пише с патос. Чак пък „на всички времена”? Джоунс се представя като „музикален журналист”, та следва да проявим разбиране. Както и към „социалния феномен”. Но за „културния” – да, с нежно уточнение: „Бийтълс” станаха етикета на този феномен. Елвис Пресли загатна преди тях какво може популярната музика.

„Не ми се пишеше поредната традиционна биография на Джон. Тази книга не е такава. Това е моето лично странстване из живота, любовите и смъртта на Джон... Това е калейдоскоп, размишление, отзвук: кой все пак беше той? Какво е мислил за това и онова? Тласкана е от желанието да разбера противоречивостта му; да открия кога и защо умря. Което не е неоправдано. Вече знаем, че имаше повече от един Джон, така че кой или какво уби оригинала? Неговите разновидности? Кой беше Джон, когото опознахме?”, анонсира британската журналистка. Тя е автор на биографии на Фреди Меркюри, Дейвид Бауи, Кайли Миноуг... 

 

Обиграно в жанра перо, а по отношение на собствения й въпрос „Как се случи това?” – изрядно. Тя обглежда всяка постъпка и жест през спомените на всички възможни.

И друго: „С изключение на двата мемоара от първата съпруга на Джон, Синтия, и от неговата полусестра Джулия Беърд, всяка уважаваща себе си биография на Ленън е написана от мъж”. Джоунс пише „женска” биография и не е без значение. Нейният Ленън е човек и мъж. Пред двамата е винаги музикантът, но в това отношение биографката е предпазлива и не многословна, знае си гьола. Комай няма неспомената песен, но музиколожкия коментар ще търсим другаде. 

 

Тази особеност можем да наречем прецизност. Която освобождава биографката да се съсредоточи върху декларираната противоречивост на героя си. Неточна дума, защото Джоунс разпечатва Ленън като множественост, а не като двусъставност, не в измеренията „такъв или онакъв”. 

 

Думите на прочути персони – кой от кого повече – гравират сложността на тази личност. Всеки полага свой щрих към портрета, но  завършеният и в последна сметка автентичният Ленън е в изповедта на най-невзрачния в биографията – първата му съпруга. Най-обикновеният, ако щете, като изказ. Дали тя щеше да се изповяда точно така пред автор мъж?

Сега е конюнктурно да се героизира слушането на „Бийтълс” през нашенския соц. Властта ги забранявала, обаче едни свободомислещи герои се изправяли срещу властта и слушали „Бийтълс”. „Балкантон” пускаше плочи на „Бийтълс”. Не като светкавична реакция на изявите им, било е и въпрос на пари за авторски права и пр. Да, музикалната атмосфера не беше като в Югославия, за Англия да не споменаваме, англоезичната песен не доминираше в радиото като сега. Бийтълсите обаче бяха от основните аргументи в междупоколенческите противостояния, важен етикет. 

Героизирането профанира проблема. И вижте това: „Десетки радиостанции в дългата повече от три хиляди километра ивица от Ню Йорк до Юта забраняват излъчването на песните им. Следват публични изгаряния на плочите, книгите и сувенирите им, като някои магазини хвърлят на кладата целия си бийтълсов запас. Диджеите и други личности, които имат влияние сред младите, заслепените и лесно впечатлителните, подбуждат на бунт срещу тези нещастници”. В САЩ през 1966 г., защото Ленън сравнил в интервю „Бийтълс” с Исус по популярност... Отказът от профаниране е най-ценното в тази биография и заключението: „Кой уби Джон Ленън? Самият той” се възприема спокойно.

Продължава...

Класация Книжен ъгъл - най-продавани книги 17 февруари - 23 февруари

1. Саманта Даунинг. Моята прекрасна съпруга. Сиела

 

 2. Улинка Рублак. Астрономът и вещицата. Изток Запад

 

3. Георги Божинов. Вдън гората Дикчам. Хермес

 

4. Сръбски хумор. Сборник разкази и афоризми. Кронос

 

5. Катя Антонова. Седмицата на мишлето. Неделя. Рибка

 

 

Продължава...

„Живописна България“ през погледа на Иван Вазов

„Хермес“ поставя началото на нова поредица  „Българска литературна класика“

 

„Живописна България“ е сборник с пътеписи от Иван Вазов, който достига до читателите за пръв път в самостоятелно луксозно издание. Публикуването на книгата отбелязва и 100-годишнината от смъртта на патриарха на българската литература, чието слово и до ден днешен вълнува читателите. Иван Вазов, вдъхновен от българската природа и история, сътворява в пътните си бележки едни от най-красивите си и въздействащи текстове.

Сред включените в томчето пътеписи са „Витоша“, „Един кът от Стара планина“, „Волът“, „Водопадът (Из недрата на вечното)“, „Висините“, „Планината се събужда“, „Рила“ и др. Следва откъс.

ВИТОША

По заник-слънце Витоша добива особено обаятелен вид. Лучите на заходящето слънце обливат с нежен розов цвят скалите на Камен дял и на Резньовете, гърбът й е позлатен и тихо рисува в модрите висини своите грапави очертания, Черни връх, вълшебно далечен, издига щърбата си пирамида в светлия простор, често завит със светлоалени облачета, които сякаш се събрали на тая чудесна висота дружно да изпратят слънцето и да му пожелаят лека нощ. Но пряспата вече е в сянка, в сянка са и плещите, и останалите части на планината, дъбовите й ниски гори придобиват тъмнозелен почти мрачен шар, в сянка е и София, и цялата Софийска долина. И само ония скалисти върхове гледат още слънцето, залязло зад Люлин планина, и светят от прощалните му нежнорозови лучи като някакви вълшебни дворци и кули, разядени, изръфани от вековете.

Нова и чудата картина представлява гигантът, когато мъглите лазят по стените му. Големи сиви пухови вълни пъплят по зелената му мантия. В подвижните им отверстия и неправилно изрязани проломи поглеждат острови от зеленина или сивите сипеи на урвите. Често мъглите се сливат в една непроницаема сива завеса, която застила цялата долна половина на планината. Тогава горната половина виси в небето като една вълшебна планина, но още по-висока, странна, необичайна и фантастична между тая бяла мъглява завеса отдолу и тоя лазурен океан отгоре.

Но оня, който иска да види Витоша в най-бляскавата й хубост, нека я погледне зимно време, в ясен ден. Заслепително бялата покривка на Витоша блести ярко в чистите висини на небето, под заслепителното осветление на слънцето. Възхитителна е тогава Витоша. Тя добива неземен, феерически вид, тя губи за окото всяка плътност, прилича на един призрак, на един чуден мираж, застанал недвижим в дълбините на кръгозора и толкова далечен, и фантастичен, и прекрасен! Когато обаче тъмните развълнувани облаци замрачат челото на Витоша – а те го замрачават толкова често, – хубавицата става страшна със своята бурлива намусеност. Тя мята въз цялата природа някаква трагичност. Грозните облаци застрашително се ширят по небето, превземат пространствата му, като предсказват наближаването на бурята и на буйни поройни дъждове, що крият в безплътните си черни недра. Радостта бяга от небето и земята, птиците плахо дирят прибежище. Студен вятър иде от намръщения лоб на планината, а глухият тътен на гръмотевицата, излязъл из тия облаци, раздира вече начумерените небеса.

Витоша живее със свой особен живот, тя се смее, въси се, спи, замръзнала под ледната си плащаница зиме; ликува в празничния блясък на зелените си гори лете и в багрено-златната си премяна есен, въздиша в шепота на листака си, пее хайдушката си песен в шума на ветровете, в гърмежа на водопада си, в яростта на бурите си, ту мила, ту сърдита, но винаги дива, царствена, повелителна и колосална, и стихийно велика. Тоя неин самобитен, вътрешен живот се увеличава с прилива на човешкия живот лете, от май до септември, когато тя става гостолюбива домакиня, пристъпна за софийските туристи. Тогава дълги и шумни кервани от тях се закатерят по хълбоците й, запъплят те редом по козите пътеки и без пътеки по стръмните й урви, за да отидат на гърба й и от него – на поклонение на Черни връх. Всяка година този хубав обичай се възприема от повече свят. По нея се разнасят весели гласове, песни, смехове на морните пътници от двата пола, кипящи от младост и живот и от жажда за бяг към небесата.

Продължава...

Кърт Вонегът - голямото завръщане

Издателство „Кръг“ започва с дебютния му роман „Механично пиано“ - с твърди корици и впечатляващ дизайн

Още през 50-те година на XX век Кърт Вонегът разбива всички клишета и стереотипи в американската литература със своя революционен стил и теми, които засягат болезнени въпроси за съвременното общество. Той бързо се превръща в един от най-ярките, най-награждавани, най-обсъждани и най-четени съвременни писатели. Излиза ново издание на първия роман на култовия автор – „Механично пиано“. 

 

От издателство „Кръг“, са подготвили да преиздадат Вонегът във вида, в който заслужава – предстои колекция с твърди корици и впечатляващ дизайн, дело на Милена Вълнарова. Преводът е на Боян Николаев, претворил на български автори като Ърнест Хемингуей, Греъм Грийн, Стивън Кинг и Дийн Кунц.

 

Дебютният роман на легендарния писател „Механично пиано“ е публикуван през 1952 г. Тази дистопия е частично вдъхновена от времето, когато Вонегът работи в „Дженерал електрикс“ и изследва негативното въздействие на технологията върху качеството на живот. 

 

След Втората промишлена революция машините са окупирали човешкия труд, доказвайки превъзходството си като по-бързи, по-ефективни и почти безгрешни. Елитът от инженери и мениджъри съблюдава безукорната производствена дейност, докато ден след ден и тяхната работа бива механизирана. 

 

Пол Протей е „галеник на съдбата“ – инженер на престижен пост, с висока заплата, амбициозна съпруга и бляскаво бъдеще. В него обаче започват да се зараждат съмнения относно индустриализация, от която самият той е част. В един момент Пол си дава сметка, че ценностите, в които вярва, са напълно несъвместими с тези, според които е принуден да живее.

 

С неподражаемата си ирония Вонегът наднича през пукнатините на една съвършено смазана система, в която никой не е лишен от препитание, дом или удобства. А щом нищетата е заличена от света, би трябвало всички да са удовлетворени. Но непогрешимата механична логика не успява да предвиди усещането за безсмислие и безполезност, когато човечеството е лишено от друга своя основна потребност – съзидателността. 

 

Възможен ли е среден път, или всичко е изначално предначертан омагьосан кръг, в който саботьорът е самата човешка природа?

 

Кърт Вонегът (1922 – 2007) е американски писател, автор на четиринайсет романа, множество разкази, пиеси и нехудожествени текстове. Участието му във Втората световна война оставя траен белег в съзнанието му и в цялостното му творчество. Острото негодувание на Вонегът към функционирането на човешкото общество се проявява във всеки ред на безкомпромисната му сатира.

Продължава...

Моргън Хаузел: Рискът и късметът са близнаци

Парите са навсякъде. Те са неизменима част от ежедневието ни. За някои са начин за оцеляване, за други - цел в живота. Независимо от индивидуалното ни отношение към тях, никой не остава безразличен. Тази тема вълнува и често обърква всеки от нас.
Богатството не се подчинява на строго определени закони – то зависи изцяло от нашето поведение. Като използва дългогодишния си опит, авторът ни дава универсални уроци, които други са пропуснали да споделят. С тяхна помощ преобразуваме представите си за смисъла на успеха, парите и благополучието:
• Най-важното е да предвидим, че не всичко върви по план.
• В стремежа си да имаме още и още, всъщност губим повече отколкото получаваме.
• С по-малко, но постоянни усилия можем да постигнем по-високи и трайни резултати.
• Не се доверявай сляпо на чуждия опит, хората са различни.
• Подхождай умно към рисковете и провалите.
• Не харчи пари, само за да покажеш, че ги имаш.
• Свободата да избираме какво да правим с времето си е най-високият дивидент, който ни носят парите.
Моргън Хаузел е финансов консултант и двукратен финалист за наградата Gerald Loeb. Психология на забогатяването (Ера, превод Гриша Атанасов) е първата му книга. Много скоро след издаването ѝ, тя светкавично набира популярност на световния пазар. Следва откъс.

Корнелиус Вандербилт току-що е завършил поредица от бизнес сделки за разширяването на железопътната си империя. Един от неговите бизнес съветници се привежда, за да прошепне на Вандербилт, че всяка извършена от него трансакция нарушава закона.
„Боже мой, Джон, казва Вандербилт, нали не предполагаш, че може да се управлява железница в съответствие със закона на щата Ню Йорк?“
Първата ми мисъл, когато прочетох това, беше: „Заради такова отношение е постигнал толкова успехи.“
Законите не толерират железопътните линии по времето на Вандербилт. Затова той ги праща „по дяволите“ и въпреки всичко продължава напред.
Вандербилт е страхотно успешен магнат, така че е изкушаващо да разглеждаме потъпкването на закона – прословуто и жизненоважно за успеха му – като дълбока мъдрост. Този проклет визионер не позволява на нищо да му попречи!
Но не е ли опасен такъв анализ? Никой здравомислещ човек не би препоръчал очевидното нарушаване на закона като предприемачески похват. Можете лесно да си представите как историята на Вандербилт се оказва много по-различна – престъпник, чиято млада компания е срината по съдебен ред.
И тук имаме проблем.
Може да хвалиш Вандербилт, задето пренебрегва закона със същата страст, с която критикуваш „Енрон“, че правят същото. Може би единият е извадил късмет, като е избегнал ръката на закона, докато другите са попаднали откъм страната на риска.

Продължава...

Непредвидените дами на американската литература

Петко Тодоров

 

Четем Силвия Плат и Лусия Бърлин

„Струва ми се, че нещото, от което най-много се страхувам, е смъртта на въображението. Когато небето отвън е просто розово, а покривите просто черни: този фотографски ум, който парадоксално изрича истината, само че безполезната истина, за света. Онова, за което копнея, е синтезиращият дух, формиращата сила, която щедро блика и съзидава собствени светове с изобретателност, по-голяма от Божията”, записва Силвия Плат в дневника си на 25 февруари 1956 г. в Кеймбридж. 

 

Тогава е на 24, спечелила е Фулбрайтова стипендия и се озовала в Англия. Тук след 4 месеца се женят с Тед Хюз, бъдещото голямо име в английската поезия, след 4 години излиза първата й стихосбирка, през януари 1963 г. романа й „Стъкленият похлупак”, на 11 февруари пъха главата си в печката, пуска газта и умира 30-годишна.

 

Плат се прочува с посмъртна стихосбирка. Но „Джони Паник и Библията на сънищата” (Лист, превод Надежда Радулова) е подбор на разкази, есета, части от дневник. Тед Хюз го съставя през 1977 г., през 1979 г. добавя още разкази, българският превод е по второто издание. Хюз, когото обвиняват за смъртта й и интригите около темата не свършват. „Когато се опитва просто да записва, без да мисли за художествена форма или за публикация, тя създава едни от най-добрите си текстове – а това се случва на страниците на дневника”, отбелязва той в предговора. Не е необходимо да си Тед Хюз, за да го забележиш.

 

Има такива писатели – коментирането им неизбежно минава през биографията. Случаят ни подарява и Лусия Бърлин с „Идва събота” (Кръг, превод Василена Мирчева). Тя живее 68 години (до 2004-та) и ако се сметнат местата, може и да излезе, че в повечето време извън САЩ – в Чили и Мексико. Животът й минава в алкохол и какви ли не препитания. 

 

Дебютната си книга издава на 45 и от 80-те години изглежда забелязвана в литературните среди, но не е особена грешка да се каже, че става известна 11 години след кончината си – точно с този сборник с разкази. Двете с Плат са големи литературни имена някак непредвидено. Което не е извън правилата на ХХ век, ала боде очите през ХХI-ви, когато книжнопазарният протокол изисква, особено в декларирано комерсиалния си сегмент, американският писател да обитава къща на 2 етажа в средно престижно местенце със съпруга, 3 деца и 4 котки.

 

Общото между Плат и Бърлин е силният автобиографизъм -  във фабулния и в почерковия смисъл. Даже в разказа, изведен като заглавие върху корицата на Плат, „синтезиращият дух” от нейния цитат има житейски повод – била е рецепционистка в психиатрично отделение. Четем по различен начин разказа на Бърлин за литературни занимания на затворници като знаем, че е преподавала творческо писане и в затвор. 

 

И докато Плат се бори с „Божията изобретателност”, Бърлин е по-скоро във „фотографския ум”. Фотографирани случки с фотографско слово: „Тя умря в понеделник... Полицейският инспектор я намерил. Не знам как”. Като в силно харесвания у нас Чарлз Буковски. Фотографията сама по себе си може да е с естетическа стойност, а читателският избор е свещено право.

Продължава...

Класация Книжен ъгъл - най-продавани книги 10 февруари - 16 февруари

1. Робърт Галбрейт. Тревожна кръв. Колибри

 

 2. Даниъл Джоунс. Модерна любов. Хермес

 

3. Чарлс Буковски. За пиенето. Фама+

 

4. Джулиан Барнс. Мъжът с червеното палто. Обсидиан

 

5. Джулия Доналдсън, Аксел Шефлър. Зог. Жанет 45

Продължава...

Да тръгнем с Филип Гуин Джоунс „По острието на изкуството"

Венецианските мистерии с Нейтън Съдърланд отново предизвикват въображението на читателя и го потапят в автентичната атмосфера на Венеция

Венецианското биенале на изкуството ежегодно се превръща в дом на най-великите художествени произведения, а тази година Нейтън Съдърланд е поканен да присъства на една от първокласните изложби.

Трагедия връхлита Британския павилион – световно известен изкуствовед e убит върху една от инсталациите. В джоба му откриват картичка с репродукция на „Юдит обезглавява Олоферн“ от Караваджо.

Скоро се появяват още три картички със смъртоносни последици. Нейтън се доближава все повече до този, който стои зад тях, докато убиецът не му изпраща картичка с лика на Смъртта, носеща коса... В новата книга от Филип Гуин Джоунс, автора на познатия ни криминален роман "Изгубеният Монтеверди", представена от „Ера“.

Филип Гуин Джоунс живее в Италия заедно със съпругата си. Обича кулинарията, изкуството, класическата музика и операта. Неговите романи с венециански загадки бързо се превръщат в бестселъри.

Продължава...

„Да кажеш почти същото“: Умберто Еко за превода като наука, изкуство и страст

В забележителния си труд непрежалимият ерудит разглежда най-фините детайли от процеса на превеждане, за да го представи в трите му лица, които всеки изкушен от преводаческата работа добре познава

„Да кажеш почти същото. Опити в полето на превода“ (Колибри, превод Дария Карапеткова)  не е строго теоретичен труд върху превода, а илюстрация на проблемите, които преводът поставя, пречупени през личния опит в ситуации, с които Умберто Еко се е сблъсквал в битието си на издател, автор и преводач. 

 

Със своите „опити в полето на превода“, плод на цикъл лекции, които изнася и впоследствие доразвива, Еко създава удивително оригинална по своя замисъл „отворена книга“, респектираща с мащабност и дълбочина. В нея широкоспектърната академична култура на Еко като философ и семиотик се съчетава с диалогичния тон на университетския преподавател и атрактивността на прочутия писател. Безброй конкретни примери от собствените му произведения се редуват с казуси от световната литература, съпоставки между малки и големи езици, диалози на високата и масовата култура, коментари на кинематографични, музикални и живописни интерпретации.

Умберто Еко  (1932–2016) е искрящ белетрист, есеист, философ, семиотик и културолог и без съмнение един от най-влиятелните интелектуалци на нашето съвремие. Автор е на литературните класики „Името на розата”, „Махалото на Фуко” и „Баудолино”. Романите и есетата му са преведени на над 30 езика и са продадени в обем над 10 милиона екземпляра. От 1985 г. Умберто Еко е отличен с над 30 титли доктор хонорис кауза от различни академични институции по света като Университета в Одеса (1986), Нова Сорбона (1989), Лиежкия университет (1989), Софийския университет „Св. Климент Охридски” (1990). Наскоро "Колибри" издаде сборника Pape Satan Aleppe. Хроники на едно течно общество - лебедовата песен на Еко, внушително томче с над 170 есета, публикувани между 2000 и 2015 г. в емблематичната рубрика „Бустина ди Минерва“. Следва откъс.

 

Изглежда, не е лесно да се даде дефиниция на това що е то превод. В Речника на италианския език, издаден от „Трекани“, намирам „действие, работа или дейност по превеждане от един език на друг на писмен или устно произнесен текст“ – доста тавтологична дефиниция, която не става по-ясна, ако потърся в словника думата превеждам: „предавам писмен или устен текст на друг език, различен от първоначалния“. Тъй като за предавам са дадени всички възможни значения освен засягащото превода, най-многото, което научавам накрая, е това, което вече знаех.
Не ми помага особено и речникът „Дзингарели“, според който преводът е дейността превеждане, а превеждането е „превръщане, пренасяне от един език на друг“, макар че веднага след това е предложена дефиницията „давам еквивалента на текст, израз, дума“. Проблемът – не само на речника, а и на тази книга и на цялото преводознание, е какво значи давам еквивалента.
Трябва да призная, че по-„научен“ ми изглежда Webster New Collegiate Dictionary, който помества сред дефинициите на to translate “to transfer or turn from one set of symbols into another” – „пренасям или превръщам от една съвкупност от символи в друга“. Струва ми се, че дефиницията пасва идеално за това, което правим, когато пишем на морзовата азбука и заместваме всяка буква с различни поредици от точки и чертички. Въпреки това морзовият код предлага правило за „транслитериране“, точно както с възприемането на решението буквата я от кирилската азбука да се транскрибира като ja. Тези кодове може да се използват и от транслитератор, който, без да знае немски, транслитерира на морзовата азбука съобщение на немски език; от коректор, който, и без да знае руски, познава правилата за употреба на диакритичните знаци; а в крайна сметка транслитерацията може да се възложи и на компютър.

Продължава...