page contents Книжен Ъгъл
Предоставено от Blogger.

„Серотонин“ -още пророчества от Мишел Уелбек

16.7.19

Химн на романтичната любов и политическа сатира, един смешен и тъжен, много тъжен роман

„Серотонин“ (Факел експрес, превод Александра Велева) е историята на един обезсърчен човек, който се стреми напразно да си възвърне отминалото щастие. Романът е и разказ за тежката криза във френското земеделие и в мирогледа на съвременния човек. Главният герой Флоран-Клод Лабруст е експерт в министерството на земеделието и подготвя документацията за преговарящите от името на Франция в Брюксел. Като гражданин той се бунтува срещу все по-строгите „политически коректни“ ограничения – от най-нелепите и истеричните в обществения и политически живот до ежедневни битови забрани, като например тази, наложена на пушачите. Заклет пушач, самият Флоран-Клод не крие, че злоупотребява с алкохола и отдава голямо значение на секса. Позволява си да определи Гьоте като „дърт малоумник“, „един от най-зловещите дърдорковци в световната литература“, и понеже се намира в тежка депресия все по-често посяга към капторикса – антидепресант, който стимулира секрецията на серотонин, хормона на щастието….

И така: добре дошли в света на Мишел Уелбек!

Като в повечето му романи и тук разказът се води от първо лице: от името на г-н Лабруст. Когато го срещаме за първи път, той дели скъп апартамент с двайсет години по-младата от него любителка на сексуални оргии Юзу, която работи в културния център на Япония в Париж. Отвратен от заснетите на видео сцени, на които се натъква случайно в компютъра й, Флоран-Клод решава да я напусне… а защо не и да я напие и хвърли от 29 етаж на високия блок, в който живеят?

По-разумно се оказва обаче да изчезне, както правят съвсем безнаказано 12 000 души всяка година във Франция. Изчезва, за да се върне назад в живота си и да ни разкаже за безвъзвратно изгубената си любов – на фона на описаното с характерната за писателя проницателност съвремие: природа и градове, столични хотели и днешна провинциална Франция, краварници и птицеферми, кръчми и хора, между които актрисата алкохоличка, аристократът, борещ се отчаяно да оцелее, отглеждайки говеда, германецът орнитолог и таен педофил, държавният служител, който си въобразява, че англицизмите го правят „оперативно компетентен“, лекарят рокер Азот. С еднакъв сарказъм са изобличени „екосъзнателните буржоа“, холандските пенсионери, европейските функционери и дори самия Всевишен ...
„Серотонин“ е едновременно химн на романтичната любов и политическа сатира, един смешен и тъжен, много тъжен роман, изпълнен с пророчески предчувствия.

Мишел Уелбек (1956) е автор на сборници със стихове и есета и на седем романа: „По-широко поле за борбата“ (1994), „Елементарните частици“ (1998), за чийто превод на английски му е присъдена „Международната дъблинска литературна награда IMPAC“, „Платформата“ (2001), „Възможност за остров“ (2005), получил наградата „Интералие“, „Карта и територия“ (2010), отличен с най-престижната френска литературна награда „Гонкур“, „Подчинение“ (2015), за който, както и за цялостното му творчество, през 2018 г. авторът получава наградата „Освалд-Шпенглер“. Същата година Уелбек е отличен с новосъздадената голяма литературна награда „Шато Ла Тур Карне“, чийто първи носител за 2017 година е Милан Кундера. През 2019 г. Уелбек е удостоен със званието Кавалер на Ордена на Почетния легион, а Австрия му присъжда международната „Австрийска държавна награда за европейска литература“, която се дава веднъж годишно на европейски писатели.
„Серотонин“ е седмият роман на Уелбек. Публикуван във Франция през януари 2019 г., той се появява почти едновременно в превод в Германия, Испания и Италия и за броени дни превръща в световен бестселър. Българското издание на романа в превод на Александра Велева с марката на „Факел експрес“ излиза преди публикацията му във Великобритания и Русия. Следва откъс.

Продължава...

Класация Книжен ъгъл - най-продавани книги 10 юли - 16 юли

1. Анджела Марсънс. Игри на злото. Еднорог

2. Ана Джонс. Жената в бялото кимоно. Сиела

3. Барбара Тъкман. Оръжия през август. Изток Запад

4. Пламен Даракчиев. ДНК на прехода. Блак фламинго

5. Ася Колева. Книга как се прави. Бяла лодка

Продължава...

Преоткриваме „Хроника на камък” на Исмаил Кадаре


Ново българско издание след 44 години предлага „Колибри“

„Хроника на камък” (Колибри, превод Евгения Котова) разказва вълнуващата история на един албански град през погледа на малко момче. Странен, фантастичен, опасно „наклонен“ град, в който, ако се спуснеш по една улица, рискуваш да се озовеш на върха на някое минаре, град, последователно окупиран от италианци, германци и англичани, преживял лудостта на Втората световна война и войната на синовете срещу бащите.

Това е и историята на момчето, неспособно да осмисли една действителност, която излиза извън рамките на представимото; момчето, завладяно от вълшебството на женската красота, но и потресено от бруталността на възрастните; момчето, изгубило своята невинност. Това е и историята на камъните, които също като хората са млади или стари, гладки или грапави, верни или коварни, и също като хората окървавени от безкрайните битки. „Хроника на камък“ е смущаваща смесица от трагедия и комедия, от политика и поезия. Красива, тъжна, трогателна и изящна творба, която няма да остави нито един читател безразличен.

Исмаил Кадаре (р. 1936 г.) е световноизвестен албански писател, автор на десетина стихосбирки и на близо петдесет произведения в проза. През 1982 г. е обявен за „враг“ от Съюза на албанските писатели. Обвинен в прикрита критика на комунистическия режим, той изпада в немилост и е принуден да публикува изключително в чужбина. През 1990 г. емигрира във Франция. Кадаре е носител на международната награда „Чино дел Дука“ (1995), на първата международна награда „Ман Букър“ (2005), на Наградата на принцесата на Астурия (2009) и на наградата „Ерусалим“ (2015). Подобно на Филип Рот, Милан Кундера и Харуки Мураками, той е спряган многократно като вероятен носител на Нобелова награда за литература, без и до днес да бъде удостоен с нея. Следва откъс.

Навън зимната нощ беше обгърнала всичко в мъгла, вятър и влага. Скрил глава под завивките, слушах приглушения монотонен шум на дъждовните капки по големия покрив на нашата къща. Представях си как многобройните капки се търкалят по стръмното нанадолнище, забързани да паднат по-скоро на земята, после да се изпарят и отново да се издигнат нагоре към светлото небе. Те не знаеха, че под стрехата на покрива ги очакваше непозната опасност – ламариненият улук. Тъкмо в мига, в който се готвеха да скочат от покрива на земята, дъждовните капки се озоваваха в тясната тръба, заедно с хиляди други, и се питаха изплашени: „Накъде отиваме? Къде ни отвеждат?“.

Продължава...

Защо всичко започва от детството?

Ценни съвети, с помощта на които родителите ще могат да отгледат щастливо дете и ще му помогнат да се утвърди като личност. 150 трогателни мнения на малчугани за всичко, което ги вълнува

В новото актуализирано издание на „Всичко започва от детството. Детето в нас и до нас“ (Сиела) Стела Даскалова дава важни препоръки на родителите как да предотвратят бъдещите проблеми на детето си, като избегнат често срещани грешки в подхода си към него още в ранна възраст.

Сред темите, които Даскалова засяга във „Всичко започва от детството“, са толерантността, разбирането, любовта и семейният уют, доверието, преодоляването на страховете – от родителите, от неуспеха, от смъртта.

Любовта и всеотдайността на майката и бащата, смята авторката, са от ключово значение за правилното отглеждане на всяко дете. В началото на книгата Даскалова допълва:

„Разликата между безусловната любов и условната е огромна. Когато любовта се дава като награда за добро поведение, детето остава с впечатлението, че е обичано само при определени условия и че ако не полага специални усилия, не заслужава да бъде обичано. Това убеждение формира ниска самооценка и липса на самоуважение. Когато порасне, това дете най-вероятно ще бъде неуверено и ревниво в любовните си връзки, защото никога няма да е спокойно, че заслужава само по себе си да бъде обичано. Същевременно няма да вярва, че е способно да постигне голям успех и да бъде харесвано от хората. Всичко това ще пречи на неговото щастие...“

„Всичко започва от детството“ предлага и над 150 трогателни и мъдри детски мнения за всичко, което вълнува малчуганите – за щастието и мечтите, за страховете си, за трудностите в отношенията с родителите, за родителската агресия, за нуждата от любов и разбиране.

Стела Даскалова е автор на „Какво се случва с любовта? Капаните на нашите убеждения“ и на още една много успешна книга по темата: „Всяко дете е герой. Важни уроци, които не се учат в училище“. Основната енергия, която обединява и трите ѝ книги, е любовта във всичките ѝ измерения. Следва откъс.

Забрани и наказания

Тези две най-често срещани в практиката възпитателни мерки са проява едновременно на няколко принципни родителски грешки – на негативизъм, на агресия и авторитаризъм, на консерватизъм, донякъде на манипулативност и в крайна сметка на неосъзнатост.
Повечето родители гледат на забраните и наказанията като на необходими и дори полезни, защото те са част от модела, по който са били възпитавани, без да се замислят за последствията в дългосрочен план.

Продължава...

Тайни и любов в „Лятната къща“ на Джени Хейл

Кали и най-добрата й приятелка – Оливия, най-накрая решават да сбъднат общата си мечта – да купят вилата на плажа, която харесват от деца. Те влагат всичките си спестявания и много усилия, за да превърнат старата съборетина в красива къща за гости.

Отдадена на ремонта, Кали няма време за любов в живота си. Но сините очи и прелестната усмивка на местния красавец Люк са трудни за пренебрегване. Въпреки репутацията му на разглезен и повърхностен богаташ, този мъж може да се окаже всичко, за което Кали е мечтала.

Тъкмо когато щастието се подава зад ъгъла, двете приятелки намират стар дневник. Между кориците му те научават тайни, които имат силата да променят животи. Дали Кали и Люк ще бъдат повлечени от бурята, която истината предизвиква, или любовта ще бъде техният заслон? В „Лятната къща“ (Хермес, превод Мария Демирева).

Джени Хейл е авторка на „Коледни пожелания и бисквитени целувки“ и „Винаги ще има Коледа“. През 2017 г. Hallmark Channel (Hallmark Movies & Mysteries) адаптира книгата й Home for Christmas („У дома за Коледа“) в пълнометражен филм. В рейтинга на телевизионния канал за филмите, излъчвани през сезона, той се нарежда на почетното второ място.

През 2019 г. отново по Hallmark Channel ще се излъчи екранизация на книгата „Коледни пожелания и бисквитени целувки“, пожънала огромен успех сред българските почитателки на романтични четива. Не по-малък е успехът и на романите „Винаги ще има Коледа“ и „Обичай ме заради мен”. Сега Джени Хейл ще зарадва почитателите си с една страхотна лятна история. Следва откъс.

Летният сезон беше в разгара си и магазините бяха пълни с хора. В момента в града се провеждаше състезание по сърф и развълнувани туристи изпълваха улицата с веселата си глъчка.
- Извинете, господине – разнесе се висок мъжки глас някъде пред нея и мигновено привлече вниманието й като магнит. – Ще направите ли изявление? – Някакъв мъж с айпод и чанта през рамо, навярно репортер, вървеше забързано през тълпата.
Няколко секунди Кали наблюдаваше случващото се и се чудеше какво ли е намислил мъжът. Никога досега не беше виждала такова вълнение в това малко градче. Любопитна да узнае какво се случва, тя забърза напред. Едва изминала няколко крачки, настигна мъжа и разбра, че той гони някого. Последва го сред малката тълпа, която се бе насъбрала край магазините, като в същото време продължи да търси подходящо място за обяд. Кали видя мъжа, когото репортерът преследваше, и го разпозна в мига, в който той тръгна право към нея.

Продължава...

Кой научи американките да пушат?

14.7.19

Петко Тодоров

Едуард Бернайс – бащата на ПР-а

„Никой сериозен социолог вече не смята, че гласът на народа изразява някаква божествена или особено мъдра и възвишена идея. Гласът на народа изразява съзнанието на народа, а то от своя страна е моделирано от груповите лидери, в които народът вярва, и от тези, които умеят да манипулират общественото мнение. Той е съставен от унаследените предразсъдъци, символи, клишета и словесни формули, предоставени от лидерите...

Вестникарите го търсят за новини. И чрез властта си да дава или да не дава информация, политикът често може практически да цензурира политическите новини. Но тъй като репортерите всеки ден от годината, и година след година, са информационно зависими от съответните политици, те са принудени да работят в хармония със своите източници на новини” – някой да го отрече? Писал го е Едуард Бернайс през 1928 г. в „Пропаганда” (Изток-Запад, превод Денислав Йорданов).

Която почва със: „Съзнателната и интелигентна манипулация на организираните навици и мнения на масите е важен елемент в демократичното общество. Тези, които манипулират незабележимите механизми на обществото, съставляват невидимо управление, което е действителната властваща сила в нашата страна. Ние сме управлявани, умовете ни са моделирани, вкусовете ни са формирани, идеите ни са внушени предимно от хора, за които никога не сме чували”...

Американски социолог (1891-1995), племенник на Зигмунд Фройд, минава за баща на ПР-а, гениален манипулатор. По поръчка на компанията Lucky Strike научил американките да пушат открито. По поръчка на производителите на бекон научил американците да закусват бекон с яйца. И не само.

Четивото разяснява принципите на манипулацията на масите и по конкретно чрез маркетинга, политиката, феминизма, образованието, социалните услуги, изкуството и науката. Неостаряващ учебник! Забележете: при нашенския социализъм всяка партийна йерархия си имаше огласен секретар по агитация и пропаганда и те се правеха в прав текст. Пита се в задачата: това ли е разликата?

Продължава...

Класация Книжен ъгъл - най-продавани книги 3 юли - 9 юли

9.7.19

1. Дейвид Балдачи. Жертвите. Обсидиан

 2. Сара Джио. Винаги. Хермес

 3. Ерик-Еманюел Шмит. Човекът, който виждаше отвъд лицата. Ера

 4. Джеф Спек. Пешеходният град. Жанет 45

 5. Силвия Плат. Кухнята на госпожа Черешова. Лист

Продължава...

Още качествен съспенс от К. Дж. Тюдор в „Похищението на Ани Торн”.

Умелата градация на напрежението и майсторското редуване на минало и настояще превръщат сюжетите на К. Дж. Тюдор в ювелирни трилъри, в които всеки герой е като изваян от плът и кръв

„Похищението на Ани Торн“ (Колибри, превод Деян Кючуков) показва, че триумфът на „Тебеширения човек“ съвсем не е бил случаен. Когато Джо Торн е на петнайсет, любимата му осемгодишна сестричка Ани изчезва. Намират я два дни по-късно и на пръв поглед всичко е наред. Но всъщност това е едва началото на най-лошия му кошмар.

Двайсет и пет години по-късно, със стари сметки за уреждане и в търсене на място, където да се скрие от комарджийски дългове, Джо се завръща в родното си градче. Неговата поява ще отвори стари рани, ще разбуни задрямали вражди и ще го принуди да се изправи срещу своята гузна съвест и най-тъмните си страхове. Стряскаща и тревожна, „Похищението на Ани Торн“ ни превежда глава подир глава през нарастващо напрежение, за да достигне до експлозивната си развръзка.

К. Дж. Тюдор живее в Нотингам, Англия. Работила е като копирайтър, телевизионен водещ, глас зад кадър и е разхождала кучета срещу заплащане. „Тебеширения човек“ й носи световна слава и я нарежда до автори от класата на Стивън Кинг. Умелата градация на напрежението и майсторското редуване на минало и настояще превръщат сюжетите на К. Дж. Тюдор в ювелирни трилъри, в които всеки герой е като изваян от плът и кръв. Следва откъс.

Не се връщай назад. Хората все ти повтарят това. Нещата ще бъдат променени. Няма да са такива, каквито ги помниш. Зарежи миналото. Естествено, по-лесно е да се каже, отколкото да се направи. Миналото има свойството да ти напомня за себе си. Като развалена храна.
Аз не искам да се връщам назад. Наистина. Има куп неща, които бих предпочел, например да бъда изяден жив от плъхове, или да играя кънтри танци. Дотолкова не искам да виждам отново онази лайняна дупка, в която съм отрасъл. Но понякога единственият избор, с който разполагаш, е лошият избор.

Продължава...

"Рулетка" - играта, в която може да изгубиш всичко

Само най-могъщите крупиета залагат на печелившите числа

Романът “Рулетка” на Лада Жиго повежда читателя на мрачно пътешествие в следвоенна Хърватия и го изправя пред една грозна истина. Обикновените хора са се превърнали  в топчета в игра на рулетка, в която само най-могъщите крупиета залагат на печелившите числа.

Основният персонаж в този екзистенциален роман е войник, който е изгубил всички илюзии от миналото. Той започва да играе хазарт, след като открива истината за съвместното участие на могъщи сръбски и хърватски лидери в ужасно престъпление.

Многобройните второстепенни персонажи също разказват за трагедиите в собствения си живот, определящи единственото място в обществото, което могат да заемат - дъното.

Същевременно, американизирането на културата и езика отнема допълнително от суверенитета на тази „малка страна” - Хърватия. Работата, шансовете и надеждите на хората потъват в заобикалящия ги либерален капитализъм. Разочарованият и обезсърчен главен персонаж се впуска в игра на рулетка, в която може да спечели или загуби всичко.

Книгата разчупва стереотипа, оформял представите на европейските читатели в продължение на повече от двадесет години. Художественото се преплита със суровата действителност и тази комбинация е стряскаща. Милиони куни се харчат всяка година за хазарт, а в Хърватия живеят над 50 000 зависими от хазарта хора. Страната има население от едва 4,5 милиона жители, а по неофициална статистика броят на казината надвишава този в мегаполиса Лондон.

Продажбата на хърватските банки, бизнеси и фирми на чуждестранни инвеститори и компании е само един от аспектите на бруталния капитализъм, който експлоатира населението на всички нива и е последван от увеличаваща се безработица с тежки последствия и крайна бедност за голяма част от населението.

Книгата “Рулетка” (Парадокс, превод Айтян Делихюсеинова) е динамична, мрачна и изпълнена с приключения. Усещането да се докоснеш до майсторски описания свят на героите обаче не е тягостно. Светлина в тунела, колкото и да е дълъг и тъмен той, има. Стига да имаш куража да се отлепиш от дъното.

Продължава...

„Хаштаг“: изчезнали хора - в новия трилър на Ремигиуш Мруз

Тя не може да вярва на никого, още по-малко на себе си

Ремигиуш Мруз е новото голямо име на световната литературна сцена. Едва на 31-годишна възраст, полякът има издадени 30 романа. Сред тях – много популярна серия съдебни трилъри. Книгите му са продадени в милиони екземпляри и задължително оглавяват класациите. Голяма част от тях са адаптирани за телевизионния екран.


Макар да е защитил докторска степен по право, Ремигиуш Мруз се отказва от успешната си кариера на адвокат в името на литературата. Изключителната му продуктивност се дължи не само на дисциплината и писателската му дарба, а и на желанието му да вникне в проблемите и да представи различни гледни точки. Ремигиуш Мруз е силно социално ангажиран и темите, които вълнуват обществеността, намират място в романите му.

Теса е студентка, която се бори със собствените си страхове и напуска къщата си само в краен случай. Тя не очаква никаква пратка, въпреки това на колета ясно е изписано нейното име. Водена от любопитство, решава да провери загадъчния пакет. Това се оказва най-голямата грешка, която е правила някога. В новия роман на Ремигиуш Мруз „Хаштаг“ (Ера, превод Васил Велчев).

В него Теса намира снимка на отдавна изчезнало момиче и надпис с хаштаг. Точно когато сенките от миналото й излизат, в социалните мрежи потребители започват да публикуват снимки на сгради, места или цитати със същия хаштаг. Шокиращото е, че тези хора са безследно изчезнали от години...

Заедно със съпруга си, тя се впуска в търсене на връзката между изчезналите хора и получената пратка. Теса се заплита между загадъчното минало и хаотичното настояще. Оказва се, че не може да вярва на никого, още по-малко на себе си. Следва откъс.

Годишно човек произвежда по време на сън около деветдесет и осем литра пот. Това създава подходящите условия за отглеждане на шестнайсет вида гъби върху самата възглавница.
Тази нощ на моята със сигурност имаше условия за още повече, защото през последните няколко часа водех неравна борба със себе си, потейки се обилно. Всъщност това не беше голямо отклонение от нормата. Наскоро теглото ми надхвърли сто и седемнайсет килограма, а аз съм висока метър седемдесет и един, което означаваше BMI в долната скала на трета степен на затлъстяване.
И това беше един от поводите да обмислям самоубийство тази нощ.
Не беше за пръв, нито за последен път. Имаше периоди, когато подобни мисли ме навестяваха два-три пъти седмично. Бях свикнала с тях, бяха обичайни за мен, станаха нещо естествено, норма. Може би именно благодарение на това никога не бях предприемала стъпката, след която не би имало връщане назад.
Веднъж се нагълтах с медикаменти, но скоро след това повръщах като котка. Друг път се опитах да прережа вените си, но ефектът беше нищожен – само се издрасках и се наложи да нося блузи с дълги ръкави през лятото. Няколко пъти се опитвах да свърша със себе си на гари, но едва пресичах линията на перона и се отказвах. Дори хлапетата, отправящи си взаимни предизвикателства, стигаха по-далеч.
Накрая трябваше да призная очевидното – не можех дори да се самоубия.

Продължава...

Сю Муркрофт изненадва с идеи за лятото в „Само за ваканцията“

8.7.19

На теория няма нищо по-хубаво от лято, прекарано под горещото слънце във Франция. Ако не броим трима тийнейджъри, любовна интрига, развод и непредвидена бременност

Това със сигурност не е ваканцията, на която Лия се е надявала. Но семейството на сестра й – Мишел, се разпада и сестринският дълг повелява на Лия да помогне в трудната ситуация. Когато всичко се обърква, Лия е оставена да се справя сама с племенниците си. В този критичен момент на помощ й се притичва съседът – привлекателен пилот на хеликоптер, разведен, баща на тийнейджър. Двамата обединяват сили, за да бъдат децата винаги нахранени и в добро настроение. А в крайна сметка може да се окаже, че и на двама им се иска летният флирт помежду им да не е само за ваканцията - в новия роман на Сю Муркрофт „Само за ваканцията“ (Хермес, превод Нина Руева).

Три неща, с които „Само за ваканцията“ ще ви изненада

Управление на хеликоптер в екстремни ситуации

Докъде е готов да стигне един писател за своята книга? Сю Муркрофт задава този въпрос в края на романа си, след което ни разказва докъде е стигнала самата тя. Нейният герой Ронан Ший е пилот на хеликоптер, който се възстановява от травма на рамото след аварийно кацане. За да опише най-достоверно това преживяване в книгата си, авторката на „Само за ваканцията“ решава да се качи на хеликоптер, който симулира катастрофа. Подробно описание на симулацията ви очаква в края на романа, а преди това Ронан ще ви разкрие още интересни тънкости, свързани с управлението на тези машини.

Високоскоростни вълнения

Освен че авторката е почитателка на силните усещания, една от героините й също обича бързите скорости. Лия притежава „Порше Кайман“, умее да завива с ръчна спирачка и участва в каскади, дрифтинг, ралита... Въпреки всичко, накрая най-екстремното преживяване за нея се оказва гледането на двама тийнейджъри в чужда страна.

Ускорен курс по дегустация на шоколад

Сю Муркрофт решава да даде на Лия не само бърз автомобил и разнообразни интереси, но и най-сладката професия – дегустатор на шоколад. Читателите също ще могат да научат малко повече за опитването и приготвянето на шоколад. Ето няколко интересни насоки за една професионална дегустация:

• Първо обърнете внимание на опаковката, защото качественият шоколад обикновено получава качествена опаковка. Важно е каква е повърхността и цветът на шоколада, дали резонира при отчупване, дали краищата на парчето са остри и какъв е ароматът му.
• Шоколадът трябва да е със стайна температура заради консистенцията, но и защото твърде хладните температури възпрепятстват способността да се долавят вкусовете.
• За да се насладите на вкуса на шоколада, пийнете вода и хапнете малко сух хляб – така ще изчистите небцето си.
• Едва тогава поставете парченцето върху езика си и оставете вкусовете да се освободят...

Продължава...

Любов с гайджин или да бъдеш жена в следвоенна Япония

Романът на Ана Джонс „Жената в бялото кимоно” е вдъхновен от действителни събития

Американската писателка Ана Джонс разказва трогателна история за сблъсъка на Запада с Изтока и за избора между майчината обич и дълга към семейството на страниците на дебютния си роман „Жената в бялото кимоно” (Сиела). Вдъхновеният от реални исторически събития сюжет пресъздава живота на жените в следвоенна Япония, разделена между величието на миналото и предизвикателствата на новото време.

Япония, 1957 г. Родената по време на Втората световна война Наоко Накамура е едва на 17 години, когато дръзва да се опълчи на семейните традиции, отказвайки да сключи предварително уговорен брак с наследника на богата фамилия, който ще осигури просперитет и уважение на семейството ѝ. Отказът не е просто някаква детинска прищявка – той е породен от любовта, която невинната красавица питае към млад и доста дързък американски войник, когото тя нарича Хаджиме.

Макар тази изпепеляваща любов, която Наоко изпитва към гайджина, да е споделена, между тях стои не само вековната японска традиция, но и американската администрация, която се отнася враждебно към победените във войната жители на Страната на изгряващото слънце.
След като извършва непростимо предателство към своята фамилия и разбира, че е бременна, героинята на Ана Джонс е прокудена от дома. За беда любимият ѝ трябва да замине на опасна мисия и изчезва. Търсещата отчаяно помощ Наоко се оказва впримчена в капан, от който изглежда, че няма спасение. Заедно с други момичета, белязани от греха, Наоко ще поведе борба за живота на децата, които японската нация не желае…

Историята на „Жената в бялото кимоно” е вдъхновена от действителни събития и лични разкази, включително от бащата на авторката. На младини, докато бил в Япония по време на службата си в американския флот, той се влюбил в красива японка, чието семейство дори го поканило на чай. Вместо да се впише в обстановката и да направи добро впечатление с познанията си по японски език, бащата на Ана Джонс не спазил необходимия етикет и бил определен като недостоен кандидат за ръката на своята любима.

Продължава...

Спасението е в родните духове

7.7.19

Петко Тодоров

И в романа на Ерик-Еманюел Шмит

Той е на 12, расте без баща, майка му държи малко, но много успешно кафене в парижки квартал и във „Феликс и невидимият извор” на Ерик-Еманюел Шмит (изд. „Ера”, превод Гриша Атанасов).

След училище преживява с постоянните посетители на кафенето: травестит, двойка лесбийки, мъж който е посветил живота си на наизустяване на речника „Робер” и още подобни птици.

Един ден се отваря възможност да започнат с майка си нов живот, но я приклещват фатални бюрократични хватки и тя изпада в зловеща депресия. Момчето призовава единствения си роднина, за когото е чувало – вуйчо от Сенегал. Който не се оказва вуйчо, каквито са и доста от останалите обстоятелства, но това са подробности.

Новият „африкански” роман на френския писател. Има такъв момент. Пристигат с баща си и майка си в Дакар и изведнъж момчето се усеща „банализирано”. Майка му губи чара си – всички жени са с нейните цвят и фигура: „Макар и великолепна, тя се обезценяваше. Като черни в черна Африка губехме привилегиите си, предпочитах да съм черен в Париж”.

Преживяването на 12-годишния. В Сенегал са за да съживят майка му – в родното й място, при родните духове.

Човек дори и добре да живее, един ден изпада от живота без родни духове. Глобализираното битуване на обикновения човек се крепи единствено върху неподозирано крехкия усет за успеваемост и въобразена нормалност. Срутването им дебне отвсякъде. Спасението е въпрос на чудо...

Африката на Шмит е отново мистика, почеркът му театрално-експресивен, фабулата безпогрешно ритмична в обратите си. Светът на 12-годишния е приказката на всекидневието – приказни хора, приказни отношения, приказни развръзки.

Моженето на Шмит. Ако сюжетът вървеше примерно през очите на травестита, който е достатъчно ключова фигура в тази история, от приказността нямаше да има следа, щеше да е обратното на приказност.

Момчето може да сервира и своя 12-годишна зрялост: „Уви, животът не прилича на филмите повече, отколкото филмите приличат на живота”.

Продължава...