Класация Книжен ъгъл - най-продавани книги 16 октомври - 22 октомври

1. Робърт Харис. Вторият сън. Обсидиан

 2. А.Б. Йешохуа. Жената от Йерусалим. Колибри

 3. Пърл С. Бък. Императрицата. Изток-Запад

 4. Джоджо Мойс. Повелителката на конете. Хермес

 5. Роалд Дал. Отвратителни рими. Ентусиаст

Продължава...

Полемиките на Калин Янакиев

Европа се изцелява от разделеността си на трансокеанска и континентална едва когато се глобализира като Евро-Атлантика. Евразия е една географска суша, но два историко-политически свята. Русия е колониален организъм, изконен антагонист на Европа.

„Православната цивилизация“ е геополитически инструмент за поглъщане на Балканите. Европа е синоним на цивилизацията, доколкото е християнска. Съвременният нов „консерватизъм“ е лява, фобийна идеология, все по-оцветяваща се в кафяво. Марксизмът претърпя крах през ХХ в., но продължава да разпространява историософската си „конспирология“.

Октомври 1917-а е тоталното опровержение на комунистическата идея. „Полезните идиоти“ на Ленин и „метафизическите“ русофили са герои и на днешния ден. Това са някои от основните тези в полемиките на Калин Янакиев, разгърнати в "Политико-исторически полемики" (Хермес).

Проф. дфн Калин Янакиев е български философ, богослов, културолог и политик. Член е на Международното общество за изследвания на средновековната философия (SIEPM). Автор е на редица книги, студии и статии в областта на православната духовност, философията и средновековната история.

През 2015 г. със знака на ИК „Хермес“ излиза и книгата му „Европа, паметта, църквата“, която самият автор определя като: дневник на философско-исторически „замисляния“, рефлексии върху основанията на новоевропейската цивилизация, на проблемната й (като всяка съвременност) днешна ситуация, а също на онези църковни „медитации“ („слова“), които съставляваха през тези години „дневника“ на моя еженеделно продължаващ живот с църковното събрание, с „еклесията“.

Продължава...

„Ангелус“ за Георги Господинов

Осмото българско издание на „Физика на тъгата“ е с корица от Теодор Ушев. На 17 ноември предстои и българската премиера на едноименната анимация, която е вторият филмов проект на тандема Ушев-Господинов. Прожекцията ще е в зала 1 на НДК и е част от програмата на „Киномания“.

Писателят Георги Господинов спечели една от най-големите централноевропейски награди за литература „Ангелус“. Романът му „Физика на тъгата“ беше обявен за най-добрата книга на полски език за 2019 г. на церемония във Вроцлав. Преводът е на Магда Питлак, която също получава награда.

Думи на отличената само преди дни с Нобел за литература Олга Токарчук стоят на полското издание на „Физика на тъгата“. Според нея с книгата на Господинов полският читател най-сетне се среща с един роман, който е част от европейския литературен канон. Тя беше сред първите, които поздравиха автора. Именно на фестивала „Бруно Шулц“ във Вроцлав беше първото появяване на Токарчук в родната й Полша след обявяването на Нобела.

От сцената на театър „Капитол“ Георги Господинов сподели, че за първи път е бил във Вроцлав преди 20 години точно по покана на Токарчук и че тя е сред хората, които винаги са го окуражавали. „Сега Вроцлав е град, който трябва да празнува литературата. Ангелът на литературата тази вечер беше с мен, но и с всички хора в този град“, каза авторът.

За наградата „Ангелус“ Георги Господинов беше отличен сред шестима писатели от Австрия, Чехия, Русия, Украйна. Отличието за първи път отива при българин, като Господинов е бил номиран за него и преди години за сборника си с разкази „И други истории“.

Нобелистката Светлана Алексиевич, украинецът Юрий Андрухович, роденият в Сараево Миленко Йергович също са получавали наградата, която се връчва от 2006 година.

Продължава...

Завист, коварство и неочаквана любов в „Парижка тайна“ на Карън Суон

Авторката на „Коледна тайна” с нова романтична история

Градът на любовта Париж е също и град на тайни. Векове наред той е столицата на света и е обект както на възхищение, така и на завистта на мнозина. Бурните години около двете световни войни оставят своя незаличим отпечатък – и до днес смайващи загадки от тези времена още чакат своя отговор. В „Парижка тайна“ (Сиела, превод Надя Златкова) Карън Суон открехва вратата към тях.

Лондончанката Флора е млада, но опитна консултантка, която обикаля безспир елитни аукциони, за да се бори със зъби и нокти за безценни произведения на изкуството. Сега Флора има честта да бъде първият човек, който влиза в затворен  апартамент в града на любовта. В него прах покрива безчет безценни произведения на изкуството, събрани там неясно как в годините на нацистката окупация. И Флора е решена на всичко, за да успее да продаде до една откритите творби на Реноар, Матис, Дали и Писаро.

Има само един сериозен проблем. Никой не би купил коя да е тях, ако не е ясно кой е събрал цялата тази колекция, как е откупил картините от техните собственици и защо ги е изоставил на произвола на съдбата. А апартаментът принадлежи на богатата фамилия Вермей, чиито двама наследници са добре познати от жълтите хроники – красивата и невероятно разглезена Наташа и мрачният и недостъпен Ксавие...

Продължава...

„Потъване в мъртво море“ на Антония Апостолова - 13 разказа за изящното изкуство на човешката двойка

С психологическа проницателност и внимание към детайла Антония Апостолова разказва за потъването, което се случва с всеки от нас, но което преживяваме и осмисляме сами за себе си

Разказите в сборника на Антония Апостолова "Потъване в мъртво море" са обединени от общата тема за човешките загуби и щети – истински или въображаеми, несъзнавани или подценявани, неизбежни или твърде закъснели. Това са истории за вратите, през които преминаваме и които се затварят след нас, най-голямата от които – на смъртта, но същевременно и за спасителната светлина, която прозира през всички наши разкъсвания и пукнатини.

Авторът ни отвежда в България, Гърция и Израел, за да ни разкаже съдбите на героите си с ярка поетична образност, меланхоличен ритъм и завладяваща атмосфера. Героите са различни по вид, възраст и взаимоотношения двойки – фатално влюбени едно в друго деца, опасно неразличими близначки, разделени себични родители, партньори, загубили другия, двойки с твърде голяма разлика, семейства, преодолели измяната или преоткрили красотата на белезите, което ни нанася времето.

В този смисъл това са истории за човешката ентропия. С психологическа проницателност и внимание към детайла Антония Апостолова разказва за потъването, което се случва с всеки от нас, но което преживяваме и осмисляме сами за себе си.

За историите в сборника Йорданка Белева пише: "В тези разкази има много сол. Не като овкусител, а като консервант: потъването в загубите е трайно. И не страници разлистваш, а солни мини – дълбочината придърпва в едновременност от неудържим поетичен език и зрялата словесност на майстор-разказвач. Затова не приемам тази книга като дебютна. По-лесно ми е да повярвам, че Антония Апостолова не е издала първите си няколко ръкописа, за да се появи между тези корици автоантологията на нейните талант и ерудиция."

Още мнения за книгата:

Марин Бодаков: "Антония Апостолова пренася изящното изкуство на човешката двойка в изоставени от литературата днес територии. В нейната книга самият разказ отново е изящно изкуство. А авторката е твърде прозорлива: в нейните истории пробягват ледените пламъчета на променливата близост. Ожесточените поетически мигове на "Потъване в мъртво море" сочат всички неосъществени възможности и пред героите на Антония, и пред самите нас."

Продължава...

Българинът се смее за чужда сметка

Петко Тодоров

Доказва го историята на хумористичния печат

„Българите обичат смеха, но не обичат да бъдат смешни. Предпочитат да се смеят за чужда сметка. Смехът се приема по-често като израз на превъзходство и по-рядко като форма на равностойно и хармонично общуване. Това обяснява и превеса на сатирата за сметка на хумора в българската култура”, обобщава Ясен Бориславов в „Българският сатирично-хумористичен периодичен печат между двете световни войни”. Продължение на „Естествена история на българския смях от Иван Богоров до в. „Българан”.

В онези към 2 десетилетия излизат около 170 сатирично-хумористични вестници и списания. Много ли са? За целия век от 1844 до 1944 г. излизат общо 10 200 вестници и списания. От тях хумористичните са по-малко от 3%. Само 11 от онези 170 имат повече от 100 броя, а 120 стигат 1-2 до 10 броя.

Не статистиката е важна за Бориславов, важен е прочитът. Политизираният смях – ляв и десен е ясен. Но като че ли. Авторовият прочит ни обяснява духа на времето и нагласите на неговите потребители. Вестник „Щурец” на Райко Алексиев е друга работа. Най-задължени на Бориславов сме сякаш заради прочита на „развлекателния и булеварден смях”.

Защото докато в „К’во да е” литературните находки и днес са значими, ами там е Смирненски! То „находките” в „Червената ти връзка”, „Не ме закачай”, „Ината на жената”, „Деколте” и какво ли не биха оцапали хартията на нашия вестник.

Никой няма да се наеме да изчете нехумористичната родна графомания, а Бориславов показва, че там се спотайва не малко народопсихология. Онзи взрив на булевардния смях е съотносим с чалгата от 90-те години, според него, и с коментарите в „модерните социални мрежи”.

Има и друго, видя се в „Шоуто на Слави”. Обвържеш ли се с продажбата на телевизионно време или какъвто и да било артикул, просто сваляш летвата до нискочело равнище. И ако тази ситуация ни изправя пред въпроса „Какво ни остава?”, отговорът е един: страницата „После” в „Сега“, какво друго.

Продължава...

Класация Книжен ъгъл - най-продавани книги 9 октомври - 15 октомври

1. Олга Токарчук. Бегуни. ICU

2. Сергей Гризунов. Мостът на тайните. Слънце

3. Олег Рой. Купувачката на спомени. Гнездото

4. Петер Хандке. Люси в гората с онези неща. Блек Фламинго

5. Елин Пелин. Чичо Пейо. Миранда

Продължава...

Три срещи с Роберт Зееталер

Петко Тодоров

В съкровената традиция на европейската литература

   

„Как мирише смъртта, Бернар? – Смъртта мирише на сол. Донесла си цветя ли?” – диалог по изключение между покойник и жив в „Полето” на Роберт Зееталер (Атлантис КЛ, превод Любомир Илиев).

„Полето” наричат старото гробище на градче. Мъж го посещава редовно и се заслушва в мъртвите. Те изповядват свои истории монологично. Някои само сцена от битието си.  Историите се засичат, става роман.

Австрийският писател (1966) е с улегнало перо, с изфинен усет за ритъм и детайли: „Там на перваза са седнали три ангелчета. Първото държи в джоба си съня. Второто – щастието. А третото следи останалите две”. Брадатият въпрос за смисъла на живота в удивително кратки и белетристично завършени форми.

Получихме в превод три заглавия на Зееталер почти изведнъж.  „Цял един живот“ (Аквариус, превод Даря Хараланова)  и „Продавачът на вестници и цигари” (Колибри, превод Жанина Драгостинова). Тук майката праща 17-годишния син във Виена да чиракува при продавач на вестници и цигари, 1937 г.

Магазинчето се посещава от Зигмунд Фройд. Младежът се допитва как да пребори чоглавото всекидневие, Фройд го съветва да намери момиче, нашият намира, нещо не се получава, сближава се разговорно с професора по психоанализа. Който обаче е евреин, тече нацификацията и следват известните от историята събития.

Бива го Зееталер в извеждане на историческото време през участта на отделния човечец. И във внушението, особено важно за нас българите, че антифашизмът е в най-съкровените пазви на хуманизма.

Продължава...

Иван Раденков разкрива „Вкусът на приключенията“

В новата си книга авторът представя 10 истории за лакомници

След успеха на „Котаракът Франт и загадъчният остров“ известният детски писател Иван Раденков се завръща с ново вкусно-сладко заглавие. Във „Вкусът на приключенията“, издавана от „Ентусиаст“, авторът разказва 10 истории за лакомници, които не само ще разсмеят малките читатели, но със сигурност ще разбудят вълчия им апетит! Оригиналните илюстрации на Яна Казакова допълнително ще изострят желанието им за кулинарно-литературни приключения, а ехото на „палачин-палачин-чин-чин-чинките“ ще отеква дълго след затварянето на книгата.

Свежарска като зелена салата от домашната градинка, бухнала като питка, мека и пръхкава, още топла – топла, „Вкусът на приключенията“ ни среща с герои като доматените пирати, мечето Крайшник и коричкозаврите, прасето Жан-Пиер, Джо Хрътката и палачинковото чудовище. Но не бива да се заблуждаваме от на пръв поглед хумористичните им имена – тази книга идва със стриктни инструкции за употреба. Тя е:

като шоколад – трябва да внимаваме да не полепне по пръстите;

като сладолед – препоръчително е да четем бързо, че ще се разтопи;

като сладкиш – задължително е да използваме културно салфетка, но никога да не изтриваме усмивката си!

„Вкусът на приключенията“ е отлична гарнитура за всяко хубаво похапване. Според автора тази забавна книжка трябва да се държи близо до масата, на рафта със сладката или в долапа с брашното. „А когато седнете да хапвате, извадете я и прочетете по едно разказче на семейството: за да стане по-вкусна храната и да грейне лакомо пламъче в очите на децата. Изяжте я с кориците и си поискайте допълнително!“

Продължава...

„Аз съм динамит. Животът на Ницше“ - за първи път на български биография на големия мислител

Книгата развенчава по изключителен начин закоравелите митове по адрес на една от най-великите личности в човешката история

Фридрих Ницше е един от най-големите мислители на XIX век – философ, литератор, изкуствовед, музикант, чиито идеи повлияват дълбоко европейската и световна култура до наши дни, като в същото време са обект на полемики, спекулации и противоположни интерпретации. Ницше е една от най-загадъчните фигури във философията. Неговите концепции за свръхчовека, волята за власт и робския морал променят фундаментално разбирането за човешката същност.

Като се опира на документи, проучвания, писма, както и на трудовете на Ницше, британската писателка и историк Сю Прюдо обрисува в „Аз съм динамит. Животът на Ницше“  (Ера, превод Марин Загорчев) света на един блестящ, ексцентричен и дълбоко смутен човек, хвърляйки светлина върху събитията и хората, формирали живота и работата му.

От християнското му възпитание, засенчено от мистериозната смърт на баща му, през учителската му кариера, отношенията му с видните интелектуалци на неговото време, самотното философстване по високите планини, до драматичния му психически срив. Сю Прюдо успява с малко щрихи ярко да пресъздаде интелектуалната, културната и политическата атмосфера в Европа от втората половина на ХIХ в.

Сю Прюдо е родена през 1946 г. в Лондон, Великобритания. Автор е на редица биографични книги, за които е отличена с множество престижни награди. Забележителната ѝ творба "Аз съм динамит. Животът на Ницше" е носител на една от най-авторитетните британски литературни статуетки. Следва откъс. 

Когато Ницше е на единайсет години, умира баба му и най-накрая майка му е свободна да управлява самостоятелно домакинството си. След няколко неуспешни опита Франциска и двете деца се преместват в ъглова къща на „Вайнгартен“ през 1858 г., сносна, но с нищо незабележителна наумбургска улица. Сега Ницше има собствена стая. Много скоро си създава навик да работи до полунощ и да става в пет часа сутринта, за да продължи. Това е началото на живот, който нарича Selbstüberwindung, „себепреодоляване“, важен принцип, който по-късно развива метафизично, но засега единственото, което се налага да преодолява, е съсипващо лошото му здраве. Мъчителните пристъпи на главоболие с повръщане и силна болка в очите понякога продължават цяла седмица, през което време трябва да лежи в затъмнена стая със спуснати завеси. И най-малката светлина пронизва очите му. И дума не може да става за четене, писане и дори някаква свързана мисъл. Между Великден на 1854 г. и Великден на 1855 г. например Ницше отсъства от училище сумарно шест седмици и пет дни. Когато е здрав, използва, както го нарича, „величието на волята“, за да изпреварва съучениците си.

Продължава...

„Вторият сън“ и втора среща с Робърт Харис за месец

Четем и „Вторият сън“ след „Офицер и шпионин“

Всички цивилизации смятат, че са неуязвими. Историята ни предупреждава, че никоя от тях не е, казва Робърт Харис във „Вторият сън“ (Обсидиан, превод Надежда Розова).

1468 г. Младият свещеник Кристофър Феърфакс пристига в затънтено английско селце за погребението на местния пастор Лейси, умрял при странни обстоятелства. Хълмовете наоколо са осеяни с древни предмети – пластмасови бутилки и съдове, пластмасови кубчета, найлонови торбички, чудати малки устройства, върху които е изобразена нахапана ябълка. Отец Лейси ги е изравял и съхранявал, въпреки че това е престъпление. Дали пък обсебеността на стария свещеник от предишната внезапно загинала цивилизация не е причината за смъртта му?

Феърфакс е твърдо решен да разбере истината. Следващите шест дни преобръщат представата му за човешката история и разклащат вярата му в Църквата.

Брилянтен трилър, който разкрива крехкостта на съвременния високотехнологичен свят по оригинален начин. Следва откъс.

Късно следобед във вторник, на 9 април от лето Господне 1468-о, един самотен странник прекосяваше на кон голите хълмове на този древен край в Югозападна Англия, наричан още от саксонско време Уесекс. Лицето му беше угрижено по основателна причина. Повече от час не беше срещал жива душа. Стъмваше се и имаше опасност да прекара нощта зад решетки, ако го заловяха навън след вечерния час.

По-рано беше спрял да го упътят в пазарното градче Аксфорд, където неколцина грубовати мъже пиеха пред странноприемница под табела с нарисуван лебед. Те се подсмихнаха на говора на чужденеца, под­качиха го за неговите изтънчени „вие“ и „моля ви“ и го увериха, че за да стигне местоназначението си, трябва да язди право към залязващото слънце. Той вече започваше да подозира, че местните са си направили лоша шега, защото, щом мина покрай високите зидове на затвора, където висяха телата на трима обесени, пресече реката и излезе на открито, в небето на запад се скупчиха плътни облаци, които скриха залеза. Зад него високата камбанария на църквата в Аксфорд отдавна бе потънала под хоризонта. Пътят отпред лъкатушеше между гористи хребети и пустош, осеяна с ивици див прещип, и чезнеше в сумрака.

Продължава...

Класация Книжен ъгъл - най-продавани книги 2 октомври - 8 октомври

1. Робърт Харис. Офицер и шпионин. Колибри

2. Хедър Морис. Татуировчикът на Аушвиц. Рива

3. Джоджо Мойс. Повелителката на конете. Хермес

4. Джеф Спек. Пешеходен град. Жанет 45

5. Скандинавски приказки. Изток-Запад

Продължава...

Вергилий отново идва с „Енеида” след 39 години

Епичната поема, с която различни владетели и обикновени хора векове наред предсказват бъдещето си, излиза на български след дълго отсъствие от книжния ни пазар

Издателство „Кръг” публикува античната творба на Вергилий с корица от Виктор Паунов и в забележителния превод на Георги Батаклиев, чието последно издание е отпреди 39 години. В новото издание на епоса от 9 896 стиха са включени също така карта на пътешествието на Еней, родословно дърво на всички герои и подробни пояснителни бележки.

Публий Вергилий Марон заема централно място в литературния канон на цяла Европа по-дълго, отколкото който да е друг писател. Данте го нарича „най-висшият поет” и го „взима” за водач из Ада и Чистилището в първите две части на своята „Божествена комедия”. През XX век Елиът казва, че той е „класикът на цяла Европа”. Съвременниците му разказват, че е бил посрещан в театъра по-възторжено от самия император. Самият владетел по онова време в Рим Октавиан Август едва ли е имал нещо против, като голям любител и покровител на изкуствата, включително и на Вергилий.

Вергилий, Хораций и Овидий сформират триото майстори на словото, които превръщат римската поезия в класическа и оказват силно влияние върху цялата европейска поезия по-късно. Вергилий е пръв по време на поява. Той оставя три големи поеми – „Еклоги” („Буколики”), „Георгики” и „Енеида”.

Прочува се още с първата – „Еклоги”. В четвъртата ѝ част прави предсказание, че скоро ще се роди дете, което ще донесе нов Златен век на света. По-късно християните решават, че става дума за раждането на Христос. Вероятно заради това през Средновековието го почитат наред със старозаветните пророци, изобразяван е и на църковни стенописи.

От заможно семейство, поетът се отказва от адвокатска кариера и се посвещава на философията и поезията. Той е сред кръга на прочутия Меценат, чийто име днес е синоним на подкрепа за артисти. Вергилий приема щедри финансови дарения от своите почитатели и се твърди, че състоянието му достига 10 милиона сестерции.

Работи върху „Енеида” през последните 10 години от живота си – от 29 до 19 г. пр. н. ера. На смъртния си одър, поетът иска от приятелите си да изгорят ръкописа. За радост те не го правят и когато умира, го публикуват. Книгата веднага става хит с неувяхваща слава, а нейният автор се превръща в мъдрец, пророк и магьосник. Още в античността се ражда гадателска практика – затваряш очи, отваряш „Енеида” и пасажът, който посочиш, ти предсказва бъдещето.

Продължава...