Класация Книжен ъгъл - най-продавани книги 12 юни - 18 юни

1. Вал Макдърмид. Гроб на мечти. Еднорог

2. Питър Джеймс. Абсолютното доказателство. Пробук

3. Петър Делчев. Трънски разкази. Балканска сюита. Изток Запад

4. Александър Секулов. Островът. Хермес

5. Най-красивите приказки от Хиляда и една нощ. Лабиринт

Продължава...

„Сребърният път” на Стина Джаксън – още един шведския трилър покорява света

За първи път дебютен роман печели Голямата награда на Шведската академия на криминалните автори

Историята на безследно изчезналата  малка Лина в трилъра „Сребърният път” (Сиела, превод Любомир Гиздов) от шведската авторка Стина Джаксън завладява читателите още с появата си като регистрира над 200 000 продадени екземпляра само в Швеция и оглавява класациите месеци наред. Успоредно с това романът печели и Голямата награда на Шведската академия на криминалните автори, а правата за превода й са разпродадени на десетки езици по целия свят едва за няколко месеца.

Вече три години Леле кръстосва безспирно шосето, известно като Сребърния път, виещ се сред безкрайни гори и малки изолирани селища в северната част на страната. Нощем, когато повечето хора спят, той пуши и обикаля с колата, търсейки дъщеря си Лина, която за последно е видял в деня, в който я е оставил на една спирка на Сребърния път. Когато обаче автобусът пристигнал 15 минути по-късно, нея вече я е нямало там.

Последвалото мащабно издирване не дава никакъв резултат – Лина сякаш се е изпарила във въздуха и не е оставила абсолютно никаква следа. А с нейното изчезване отлита и досегашният живот на Леле – майката на Лина го напуска, хвърляйки вината за случилото се върху него, а мислите и цялото му същество са съсредоточени единствено в мига, в който вижда дъщеря си за последно. Затова той използва лятната ваканция, за да шофира неуморно по Сребърния път през белите нощи. Твърдо решен, че няма да се откаже, докато не намери Лина, Леле влиза във всяка отбивка, проверява всяка изоставена барака, всяко сечище, промъква се тайно в чужди имоти и проверява мазетата им – отново и отново, и отново...

Междувременно 17-годишната Мея се нанася в едно от градчета по Сребърния път. Това е поредната спирка на майка ѝ в търсенето на търпелив мъж, който да се грижи за нея и дъщеря ѝ. Тук Мея ще открие дом и обич. А после ще плати жестока цена за това. Пътищата на Леле и Мея ще се пресекат и една мрачна тайна ще бъде разкрита. Но не всичко изгубено може да бъде намерено…

Продължава...

Катрин Тейлър: Обожавам Англия и ми носи удоволствие да изграждам сюжети, които се развиват там

Героинята на Катрин Тейлър в „Лятото на дивите цветя“ (Хермес, превод Емилия Драганова) Зоуи е изправена пред трудното решение дали да се подложи на необходима, но рискова операция. Тя спонтанно заминава за китното градче на брега на морето, където преди четиринайсет години е преживяла най-щастливите си дни и най-страшния си кошмар. Сега тя най-накрая е готова да се изправи пред тайните, останали скрити през онова лято.

На скалите, станали свидетели на краха на мечтите й, Зоуи отново среща голямата си любов. Но дали времето ще им стигне, за да се помирят с миналото?

Катрин Тейлър е немска авторка, добила известност в родината си с еротичната поредица „Цветовете на любовта“, която включва четири романа. Те се превръщат в бестселъри в Германия с продажби от половин милион екземпляра и заемат второ място в престижната класация на „Шпигел“. Голям интерес предизвиква и трилогията „Имението Дарингам“, предназначена за почитателите на сериала „Имението Даунтън“, на книгите на Уна-Мери Паркър и Розамунде Пилхер. Следва интервю с Катрин Тейлър.

- Как започнахте да пишете? Имаше ли някакъв момент в живота ви, който ви накара да си кажете: „Искам да стана писателка“?

- Не, няма конкретен момент. Започнах да пиша много рано – основно кратки разкази. Някои от тях бяха публикувани в местен вестник. В юношеските си години спечелих и награда за едно свое стихотворение. Писането винаги е било част от живота ми и никога не съм поставяла под съмнение факта, че това е нещо, което правя с удоволствие. Затова започнах да се занимавам с журналистика, известно време работих и като преводач. А в момента, в който получих договора за издаване на първата ми книга, се почувствах и истинска писателка.

- Първите ви книги – „Цветовете на любовта“ и „Имението Дарингам“ – се състоят от няколко части. Това ли е форматът, в който- предпочитате да разказвате една история – в отделни книги, а не в един самостоятелен роман?

- И двата варианта имат различни предимства. Поредиците дават повече място на автора да разкаже историята и ми харесва, че позволяват на читателите да опознаят героите по-добре и да прекарат повече време с тях.

Продължава...

Смисълът на живота според проф. Тери Игълтън

Книга за всички, които търсят достъпен, но интелигентен поглед към темата за това как сме изгубили – и как можем да намерим – смисъла в живота си

Фразата „Смисълът на живота” (Колибри, превод Паулина Мичева) за мнозина е странно понятие, подходящо за сатиричния поглед на „Монти Пайтън“ или Дъглас Адамс. Но в това кратко въведение към темата известният критик Тери Игълтън прави задълбочен и същевременно забавен анализ на въпроса за смисъла на живота.

Мнозина от нас се борят с чувството за безсмислие, като запълват живота си с всевъзможни неща – от футбол до секс, Кабала, сциентология, Ню Ейдж експерименти или фундаментализъм. От друга страна много образовани хора вярват, че животът е еволюционен инцидент, без по-дълбоко, сложно значение.

„Смисълът на живота” на Тери Игълтън минава през отговорите, предлагани от философията и литературата през вековете, чак до кризата на смисъла в съвременната епоха. И след като ни отвежда до ръба на бездната от безсмислие, Игълтън ни успокоява и предлага своето решение как можем да преоткрием смисъла в нашия живот. Елегантната корица е дело на Кирил Златков.

Професор Тери Игълтън (Терънс Франсис Игълтън) e британски литературен теоретик, нареждан сред най-влиятелните литературоведи от последните три десетилетия. През 1992-2001 г. е професор по английска литература в Оксфорд, днес преподава в Ланкастърския университет. Автор на повече от 40 книги, сред които знаковата „Увод в литературната теория“. Следва откъс.

„Какъв е смисълът на живота?“ е един от редките въпроси, в които почти всяка дума е проблематична. Това включва дори първата дума, тъй като за неизброимите милиони вярващи смисълът на живота не е какъв, а Кой. Един всеотдаден нацист може да се съгласи с това по свой собствен начин, тъй като е намерил смисъла на живота в лицето на Адолф Хитлер. Смисълът на живота може да ни бъде разкрит едва в края на вечността, под формата на Месия, на когото явно му е нужно известно време, докато се появи. Или пък Вселената може да е атом върху нокътчето на палеца на някакъв космически гигант.

Истински спорната дума обаче е „смисъл“. В днешно време сме склонни да вярваме, че значението на една дума е в нейната употреба в специфична жизнеспособна форма; но самата дума „смисъл“ има доста голям брой подобни употреби.

Продължава...

Средновековието според проф. Цочо Бояджиев

„Изток-Запад“ представя „Историко-философски изследвания. Том II. Средновековие ч. I“

Културологичният подход тръгва от убеждението, че – въпреки дори най-драстичните противоречия между строгата и дисциплинирана теория и трудно доловимата в понятия стихийност и разнопосочност на човешкото живеене – философията не е нищо друго, освен самият даден в логоса живот. Да се реконструира една философска система от миналото следователно означава не просто да се възстанови коректно логическата схема на съответното учение, а преди всичко да се изяви неговата жизнена плът, неговата отвъдлогическа стихия.

Цочо Бояджиев е един от водещите български учени хуманитаристи, основоположник на философската медиевистика в България. Преподава история на античната и средновековната философия в СУ „Св. Климент Охридски“. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (Лувен) и на Европейската академия на науките и изкуствата (Виена). Автор е на редица студии и монографии, учебни помагала, съставил е няколко антологии и сборници с философски текстове. Учредител е на Института за изучаване на средновековна философия. Превежда от латински, старогръцки и немски.

Носител е на националната награда „Христо Г. Данов“, голямата награда на портал „Култура“, наградата „Златната метафора“, Големия кръст на Суверенния Малтийски орден. Следва предговорът на книгата.

Навлизането в пространството на средновековната философия и култура, на философията и културата на тази така необичайна и екстравагантна от гледна точка на делничните ни представи епоха е, без съмнение, вълнуваща авантюра. Днес, разбира се, едва ли ще се намери сериозен човек, който да споделя баналното схващане за Средните векове като за своего рода цезура, прекъсване на нормалния ход на европейската цивилизация между светлата Античност и не по-малко светлото Възраждане, като период на дълбок упадък на образоваността и абсолютна безплодност на знанието. Терминът „тъмните векове“, обозначаващ в старата просветителска литература феодалната епоха, днес звучи напълно анахронично и едва ли се нуждае от специално опровергаване.

При все това обръщането ни към Средновековието – както изобщо обръщането ни към миналото – предполага една особена пренагласа на възприятието и мисълта ни, култивиране на нова чувствителност за културни явления, битуващи сякаш и в собствения ни всекидневен живот, но носещи понякога напълно различни значения в онези далечни времена, формирането на усетливост за специфичния светогледен профил на Средните векове е продължителен процес.

Продължава...

Когато липсват нравствени основания за живеене

Петко Тодоров 

В дебютния роман на Лизе Спит

Мъжът се обесил. В стаята няма никакъв предмет, абсолютно гола. Под увесения труп единствено локва вода. Загадката е как го е направил. Верният отговор: покачил се на голям леден блок. Никой не стига до отговора в „Топи се” на Лизе Спит (изд. „Жанет 45”, превод от нидерландски Мария Енчева).

Загадката я измисля 14 годишната героиня по заръка на двамата й връстници, приятели от детинство във фламандско селце. Чрез нея те изнудват всички познати момичета по списък за да удовлетворят 14-годишните си сексуални щения. В последна сметка ще го отнесе съчинителката на загадката. Измислената от нея сцена преследва читателя до последната страница.

Спит се родила във фламандско селце, това е дебютният й роман. Нищо особено в композицията. Героинята живее в Брюксел, изневиделица получава картичка от свой детински приятел от родното си село, кани я на на нещо като помен и рекламна демонстрация. И тя пристига, за да си припомни детството, израстването и да си отмъсти...

Кошмарно семейство, пиещи родители, психично болна сестра. Спит разказва пределно натуралистично – в случките и отношенията. С безкомпромисност, която прави разказа убедителен, а романа мрачен до немай-къде. Нравствените основания за живеене са нещо неуловимо, несигурно, не подлежат на преразпределяне.

Спит не идеологизира и не морализаторства. Това най-вече прибавя в романа й зрялост. Литературата идва с истини, които не търпят доказване. Пищните абстракции и великите намерения са само витрина. Сам по себе си човек не е за показване.

И точно тази му особеност става на литература в ръцете на писателя като лекар, по обяснението на Спит: „Мозъкът и храносмилателната ситема си приличат по това, че преработват всичко. Или почти всичко – понякога, в неочакван момент, докато се взират за друго, лекари специалисти изваждат на повърхността необичайни предмети и травми. Парче тел, стара любов, топче за пинг-понг, предателство – все неща, които се носят из телата ни с години”.

Продължава...

Странните пътешествия на Николай Ценков в „Човекът, който продаде морето”

Дванайсет истории, вдъхновени от действителни събития, разказани през гранични човешки ситуации

„Човекът, който продаде морето” (Колибри) обхваща истории, случили се в различно време и на различно място. Предстои ви странно пътешествие из романтичните площади на Катания, топлите улици на Джакарта, култовите места на Дъблин. Ще се огледате във витрините на виенските кафенета и ще помълчите в светата обител в Превели. С носталгия ще се върнете в любимия стар Созопол, съхранил нишките на онова вечно време – отминало и настъпващо, действително и измислено, но винаги повтарящо се. А по време на пътуването ще чувате примамливия ритъм на морето - отдавна вече проиграно, печелено и губено, но винаги там, на същото място, оттатък брега, зад скалите.

Николай Ценков е роден през 1985 г. в Стара Загора. Завършил е право, а в момента работи върху дисертацията си в областта на социалната философия. Заемал е ключови позиции в частния и публичния сектор, където е придобил богат професионален опит в сферата на икономическата дипломация и проектното финансиране. Сборникът с разкази „Човекът, който продаде морето“ е неговата първа книга.

Следва откъс.

Човекът, който продаде света

Тук е студено и красиво. Имам чувството, че преди стотици години всичко е било същото. Че същите хора са живели в този спрян като в кадър град, който наричат Виена. Тук всичко е толкова старо, че както и да нарека предметите, няма да сбъркам. Те още преди векове са имали десетки имена и са ги запазили. Малките улички в центъра винаги ме извеждат до някоя църква. Камбаните бият за кратко, колкото да напомнят, че е време за следобедното кафе или пък направо за бира. Местните разпознават безпогрешно този сигнал и се шмугват зад витрините на сгушените в кадифения мрак кафенета.

На мен пък ми се пие ром, така, нали все наопаки ги правя нещата. В Kleines Café нямали ром, разбирам от бармана келнер – тъмен австриец с прошарена къдрава коса, с раирана тениска и тиранти върху нея. Предлага ми бира. Наливна. Светла. Местна.

– Добре – съгласявам се.

– И наздраве – вика ми.

Място намерих до бара под нещо като арка. Дяволите да ме вземат и небето да се стовари върху главата ми! Само да имаше ром… Море, ех, море. Всичко му е прекрасно на този град, само море няма. Ех, да имаше, влизах на мига в него да гоня звездите.

От стената над ваза с изкуствени цветя ме гледа опушен портрет на Антонен Арто – тъмен и пронизващ, захапал почти угарка от цигара. А от старите тонколони дрезгаво пее Кърт Кобейн. За някакъв, който продал света. За минутки дръпвам първата бира, не разбирам кога. За какво ли му е на онзи да продава света, не разбирам… Какво ще си купи, след като вече го е продал. Няма смисъл…

Продължава...

Класация Книжен ъгъл - най-продавани книги 5 юни - 11 юни

1. Оса Ларшон. Погълнатата от земята кръв. Емас

2. Саймън Дженкинс. Кратка история на Европа. Сиела

3. Мария Степанова. В памет на паметта. Жанет 45

4. Ема Венева. Електро. Фабрика за книги

5. Е.Т.А.Хофман, ил. Катина Пеева. Непознатото дете. Културни перспективи, Ентусиаст

Продължава...

Амелия Личева: Световен ли е „Нобел“?

Какво се крие зад понятието „световна литература”? Има ли втори план и задкулисие в литературните процеси на нашето глобализирано съвремие?

Тези и още произтичащи от тях въпроси разглежда книгата „Световен ли е „Нобел“?” (Колибри), която предлага проницателен и ерудиран прочит на нашумели и периферни явления от актуалния книжен оборот. Темата за световната литература  няма как да пренебрегне приноса на Гьоте и Ауербах, но с днешна дата неизбежно засяга и политическите мотиви зад литературните награди (най-вече Нобеловата), конфликта между високо и ниско, масовия вкус, медийната среда, пазарите, литературните миграции, тероризма, бежанците и идентичностите...

А герои в нея са Мишел Уелбек, Алис Мънро, Херман Кох, Дейвид Мичъл, Стефан Хертманс, Дж. М. Кутси, Казуо Ишигуро, Елиф Шафак, Фредерик Бегбеде и още редица знакови имена, както и автори, които формират „българския случай”. Милан Кундера смята, че художествената творба може да се постави в два контекста – малък, който е този на нацията, и голям – този на наднационалната история на съответното изкуство. Той е убеден, че романите винаги се мислят като свързани с езика, на който са написани…

Независимо че английският продължава да е основен фактор на „световност“, в наше време пропастта между големите и малките литератури вече не е така дълбока и последните успяват да станат част от световната литература къде с преводи или направо писане на английски, къде с пробив чрез локалното. Достатъчно е да вземем за пример унгарската литература, която има своя нобелист в лицето на Имре Кертес.

Амелия Личева е поетеса, литературен критик и професор по теория на литературата в СУ „Св. Климент Охридски”. Изследва и анализира съвременните тенденции в създаването на художествена литература и хуманитаристика. Занимава се с оперативна критика за редица специализирани издания. Главен редактор на „Литературен вестник”.  Следва откъс.

Световната литература и наградите

Говорейки за идеите на Паскал Казанова, загатнахме възможността световната литература да бъде обяснена и най-вече – онагледена чрез съвременните големи литературни награди. Имаме предвид Нобеловата, „Ман Букър“, „Гонкур“ „Рьонодо“, „Стрега“ и промените, случили се в подбора на награждаваните писатели. Разбира се, все още има привърженици на тезата, че тези награди институционализират националното. Най-ярката сред тях като че ли е социоложката Жизел Сапиро, която твърди, че дори Нобеловата награда, независимо че е международна, се основава върху националната концепция за литературата. Настоящата работа обаче ще опитва да защити точно противоположната теза, че Нобеловата награда надскача идеята за националните литератури и все по-усилено гледа към световната.

Ако се съсредоточим върху списъка на нобелистите, особено от началото на новия век до днес, ще видим, че параметрите, които съблюдава нобеловият комитет, може да бъдат обобщени така: следва се критерият „световност“, при това най-вече в географски план, като се гледа авторите да са от всички краища на земята – имаме двама китайци, европейци от Източна и от Западна Европа, представителка на бившите съветски републики – Светлана Алексиевич (Беларус), британец от индийски произход (Найпол), японец, който живее във Великобритания и пише на английски (Казуо Ишигуро), турчин (Орхан Памук), латиноамериканец (Льоса), южноафриканец (Кутси), канадка (Алис Мънро).

Този критерий е подпомогнат от разбирането за политическата коректност, както и от идеята, че трябва да се тушират различията в плана големи – малки литератури. С „Нобел“ се удостояват представители на маргиналните литератури – Имре Кертес и Светлана Алексиевич са чудесен пример в това отношение, на фона на отличаването на френски или британски автори. Идеята за равнопоставеност на половете изглежда много силно изразена именно днес, защото от четиринайсетте жени нобелистки пет са от новия век – Елфриде Йелинек (2004), Дорис Лесинг (2007), Херта Мюлер (2009), Алис Мънро (2013) и Светлана Алексиевич (2015). Факт, който – ако продължи да се случва със същата честота – е на път да девалвира женските присъствия сред лауреатите на „Нобел“, защото навява прилики с познатата от социализма „стахановска плановост“.

Продължава...

Рут Уеър: Имам още какво да разкажа

Нов интригуващ роман от авторката на „Жената в каюта 10“ и „В тъмната гора“

Съобщението пристига на телефона ѝ в малките часове на нощта: Имам нужда от теб. Айза зарязва всичко, грабва дъщеричката си и потегля към Солтън, където като ученичка прекарва незабравими дни. Навремето тя и три нейни приятелки от пансиона се впускат в опасна игра, без да се интересуват от последствията. Седемнайсет години по-късно на брега край Солтън са намерени останките на човешко тяло. Идентифицирането му ще принуди Айза и другите жени, които не е виждала от години, да се изправят лице в лице с миналото си. Те не са желани в малкото градче: жителите му все още помнят онова, което са сторили като деца. Четири приятелки. Едно обещание. Някоя от тях обаче не казва истината. В „Игра на лъжи“  (Хермес, превод Дори Габровска).

Медиите във Великобритания я сравняват с Агата Кристи, дебютният й роман е купен за филмиране от Рийз Уидърспун, а книгата е публикувана на 37 езика. Рут Уеър наистина заслужава да бъде определяна като новата сензация в жанра на психологическия трилър. Първият й роман – „В тъмната гора“, покори класациите на Ню Йорк Таймс и Съндей Таймс, като на същия успех се радва и втората й книга. Рут Уеър е израснала в Съсекс и е учила в Университета в Манчестър, преди да се установи в Лондон. Работила е в книжарница, в медиите и като учителка. След успеха й като писателка на психологически трилъри, се е отдала изцяло на книгите.

- След успеха на предишните ви романи, усещахте ли допълнителен натиск докато пишехте „Игра на лъжи“ и как се справяхте с напрежението?  Имате ли някакъв съвет за начинаещите писатели?

- Успехът на „В тъмната гора“ се оказа много разсейващ фактор докато пишех „Жената в каюта 10“. Но след като и втората ми книга се представи добре, това ми даде едно усещане за свобода докато работех по „Игра на лъжи“. Най-голямото ми притеснение беше да не се окажа от онези писатели, които остават  само с една книга. Затова успехът на втория роман ми подейства успокояващо и ми показа, че имам още какво да разкажа. Единственият съвет, който мога да дам към начинаещите творци, е да напишат книгата, която биха искали да прочетат и да се надяват, че и други хора ще я харесат.

- Описвате Солтън и изживяванията на момичетата много реалистично. На истински места ли основавахте идеите си?

- Пейзажът около Солтън е донякъде вдъхновен от една местност, на южния английски бряг – наистина красиво, но и доста изолирано място. А Мелницата е базирана на сграда, която видях една мъглива сутрин докато пътувах из Северна Франция. Тя беше непоправимо разрушена, но околният пейзаж ме омагьоса - мрачните, обширни солени блата, бледо синьото небе и черният рушащ се хълм, който бавно изчезва в морето. Осъзнах още в онзи момент, че това място трябва да бъде включено в книга.

- Сюжетът на „Игра на лъжи“ е изпълнен с неочаквани обрати. Когато започнахте да пишете, знаехте ли как ще завърши историята? Имате ли любими сцени?

- Още в началото имах ясна представа за основната структура на историята и финалната развръзка. Но всички останали обрати и някои важни разкрития, се оформиха в процеса на писане. Едни от любимите ми сцени са моментите на конфликт между Айза и персонажите от Солтън - като Мери Рен, например. Обичам да пиша и за женското приятелство, затова сцените, в които героините са заедно и обсъждат различни теми бяха много интересни и динамични за изграждане.

Продължава...

В „Кало Змея” децата стават герои

В дебютния роман на младия и талантлив учител Милен Хальов бродят караконджули, устрели и самодиви, а децата са истинските герои, които могат да спасят света

Всички сме чели приказката за „Тримата братя и златната ябълка”. Но никой от нас не е подозирал, че ламята може да бъде победена от истински… змей! А Кало Змея е тук, за да се пребори с тъмните сили от народните приказки и легенди.

В дебютния роман на младия и талантлив учител Милен Хальов „Кало Змея” бродят караконджули, устрели и самодиви, а децата са истинските герои, които могат да спасят света!

Наглед Кало е съвсем обикновено момче – не обича особено залягането над уроците и гледа винаги да се измъкне и да тича след топката. Там, на игрището, е в свои води и може съвсем сам да победи цял отбор надъхани противници.

Никой не подозира, че Кало е син на змей и притежава неземни сили, благодарение на които нощем лети над покривите, а в мигове на опасност умее дори да призове бурята на своя страна.

Животът на Кало Змея тече привидно мирно и тихо и почти никой освен майка му не е посветен в неговата тайна. Но скоро всичко ще се промени – с появата на коварен враг, който притежава способността да се противопостави на уменията му, и на красивата Йоана и нейната сестра Рая, които също крият своите тайни.

Какво всъщност се е случило с баща му? Какво представлява организацията „Дънгори” и защо Кало ѝ е толкова нужен? Може ли някой да се пребори с опасните караконджули, страховитите устрели и омайните самодиви?

Над Кало и неговите близки е надвиснала огромна опасност. Той трябва да овладее силите си, за да спаси хората, които обича, но и трябва да запази човешкото в себе си в името на доброто.

За златната ябълка ще се борим и на премиерата на 25 юни малко след 18:30 ч., когато актьорите Юлиан Петров („Камъни в джобовете”, „Скъпи наследници”, „Каръци”, „Пеещите обувки”) и Александър Хаджиангелов („Камъни в джобовете”, „Непознати”, „Дървото на живота“, „Шшшт...попей ми!“) ще се изправят един срещу друг на терена на Da Da Cultural Bar (ул. „Георги Бенковски” 10).

Милен Хальов е роден в Русе през 1988 г. Като дете той е много болнав и голяма част от детството му минава в болнични стаи и в чакане пред лекарски кабинети. За да се спаси от скуката, Милен измисля истории и ги рисува. Учи в Национално училище по изкуствата „Проф. Веселин Стоянов” – Русе, където печели награди в областта на графиката и живописта. Любовта към писането и рисуването го подтикват да продължи образованието си в НАТФИЗ, специалност Анимационна режисура.

Дипломният му филм „Трафик” участва на множество фестивали у нас и в чужбина. Преподава анимационно кино в частен софийски колеж, а малко след това му предлагат и работа като учител по рисуване в 127 СУ „Иван Н. Денкоглу”. Успоредно с двете учебни заведения Милен завършва педагогика и се занимава с реклама. През 2016 г. започва да преподава в частно училище. Прави забавни видеа, с които преподава учебния материал, защото все още обича и умее да разказва истории. Както ще се уверите, като прочетете „Кало Змея”. Следва откъс.

Кало тичаше, както винаги, когато се прибираше от училище. Мина напряко през централния площад с паметника на Кирил и Методий и бюста на Вълчан войвода, издигнат на висок мраморен постамент.

Собствениците на околните заведения вече бяха изкарали маси и чадъри и центърът се оживяваше от раздумка, веселие и суета. Зад паметника на братята се простираше Паркът на виното, в който по ирония беше забранено пиенето на открито. Древните букове и дъбове бяха впили дебелите си коренища дълбоко в земята, а клоните им – дълги и разкривени – сплитаха мрежест таван от зеленина. Над тях се издигаха единствено смърчовете, постлали своя килим от иглички над хладната земя.

Продължава...

Ювал Ноа Харари: Homo sapiens е постистинен вид

Петко Тодоров

Макроисторикът набелязва проблемите тук и сега

„Всъщност хората винаги са живели в епохата на постистината. Homo sapiens е постистинен вид, чиято власт зависи от създаване на измислици и вярване в тях. Още в каменната ера самоутвърждаващи се митове служат за обединението на човешките колективи. Наистина Homo sapiens покорява тази планета благодарение най-вече на уникалната човешка способност да създава и разпространява измислици. Ние сме единствените бозайници, които могат да си сътрудничат с голям брой непознати, защото само ние можем да измисляме небивалици, да ги разпространяваме и да убеждаваме милиони други да им вярват” – Ювал Ноа Харари в „21 урока за 21 век” (Изток-Запад, превод Мариана Шипковенска).

В „Sapiens. Кратка история на човечеството” той показа как „една обикновена маймуна” завладява планетата, в „Homo Deus. Кратка история на бъдещето” – изследва „дългосрочното бъдеще на живота”, в тази книга се занимава с „тук и сега”.

Тук и сега набелязва 21 проблема и ги осветлява: работа – когато пораснете, може да нямате работа, свобода – големите данни ви наблюдават, равенство – тези, които притежават данните, притежават бъдещето, общност, цивилизация, национализъм, имиграция и т.н.: „Хората винаги са били далеч по-добри при изработването на инструменти, отколкото при разумната им употреба... Виждали ли сте онези зомбита, които скитат из улиците, залепили лица в смартфоните си? Мислите ли, че те контролират технологията, или технологията ги контролира?”.

Ноа Харари е необходим заради погледа си на макроисторик: „Като биологичен вид човекът предпочита властта пред истината. Влагаме твърде много време и усилия, мъчейки се да контролираме света, вместо да се опитваме да го разберем, а дори и когато се стремим да го разберем, обикновено го правим с надеждата, че като го разберем, по-лесно ще го контролираме. Следователно ако мечтаете за общество, в което истината е на първо място и митовете се пренебрегват, не очаквайте много от Homo sapiens. По-добре си опитайте късмета с шимпанзетата”.

Продължава...

На чаша кафе с Диего Галдино

Италианският писател барист ще гостува в България  от 19 юни до 23 юни 2019 г. с новия си роман „В любовта винаги става така“

Той ще се срещне със своите читатели от четири български града – София, Пловдив, Велико Търново и Стара Загора. Ще представи и новата си книга, издадена на български език – „В любовта винаги става така“.

„Когато миналата година бяхме в Рим и пихме там сутрешно кафе с Диего, той ни сподели, че българските му читателки, които пътуват до италианската столица, специално намират кафенето му, за да се запознаят с него и да си вземат автограф. Тогава решихме да го поканим в България, за да може много повече от почитателите му да се срещнат с него лично“, разказват издателите му от „Кръгозор“.

Диего спечели сърцата на българските читатели още с първия си роман „Сутрешно кафе в Рим“, а продължението му „Вечерно кафе в Рим“ го утвърди пред българската публика като майстор на романтични истории. И двата романа потапят читателя в пленителната атмосфера на малките улички на Вечния град и ухаят  нa eдин oт нaй-oмaгьocвaщитe apoмaти нa cвeта – този нa кaфeтo.

Неслучайно турнето на писателя е под мотото „На чаша кафе с Диего Галдино“. „Проходил съм и съм проговорил сред кафета, израснах, влюбих се сред кафетата, затова мисля, че беше неизбежно да разкажа в първия си роман „Сутрешно кафе в Рим“ моя живот на барист“, споделя Галдино.

Той обаче признава, че всъщност писането е най-голямата му страст. Разпалва я един от романите на Розамунде Пилхер. „Късно започнах да пиша, тъй като бях – и все още съм – читател и не е учудващо, че любимият ми жанр са любовните романи. Писането ми позволява да пътувам и чрез героите си да върша неща, които не бих правил в реалния си живот. То е моето балонче щастие, нещото, с което искам да се занимавам за постоянно в бъдеще“, казва авторът.

С новия си роман „В любовта винаги става така“ Диего Галдино отново ни повежда из Рим, за да ни омагьоса с величествените му сгради и монументи и с прекрасните залези и за да съпреживеем с двама влюбени историята на една трудна и красива любов. Следва откъс.

Въздухът беше свеж и чист и в началото на пътуването можеха да се забележат сребърните отблясъци на звездите, преди да изчезнат в светлините на града. Но след звездите започнаха една след друга да се появяват красотите на Рим.

– Наистина ли никога не си била в Рим?

– Наистина!

Продължава...