Класация Книжен ъгъл - най-продавани книги 8 януари - 14 януари

1. Дмитрий Глуховски. Граничен пост. Сиела

2. Лорънс Ферлингети. Поезията като бунтовно изкуство. Жанет 45

3. Харалд Харман. Загадката на дунавската цивилизация. Захарий Стоянов

4. Тери Игълтън. Смисълът на живота. Колибри

5. Павел Шрут. Чифтоядците. Изида

Продължава...

„Преобърнатият човек“ - комисар Адамсберг срещу върколака

Френската кралица на интелигентното криминале Фред Варгас вярва, че кримките са като приказките - помагат ни да преодолеем страха от смъртта

„Преобърнатият човек“ (Колибри, превод Росица Ташева) е сред най-ярките сюжети на Фред Варгас, плод на неизчерпаемото й въображение и на уникалното й чувство за хумор. В областта Меркантур във Франция се появява глутница вълци, които всяват у местното население и страх, и възхищение. Страхът е за селяните, чиито овце са удушени, възхищението – за Лорънс, канадския журналист, очарован както от дивите животни, така и от спътницата си Камий.

Започват обаче да се появяват съмнения – звяр ли е убиецът на домашните животни, или е върколак, човек, който нощем се преобръща и косматата му кожа излиза наяве. Подозренията се засилват, когато неизвестният злодей удушава и една жена. Да не би пък да е най-обикновен човек? Тогава се намесва Адамсберг, призован от Камий. Адамсберг се запознава с Лорънс, който по повод и без повод казва „булшит“, а Адамсберг се пита кой ли е този Булшит всъщност.

Родена в Париж през 1957 година, Фред Варгас защитава докторска степен по история на тема „Чумата в Средновековието“ – същата тема се появява в един от романите й. Специализира археозоология – която също не е пренебрегната в творчеството й. Работи в Националния център за научни изследвания и участва в археологически разкопки. След успеха на първите си книги се посвещава на писането. Във Франция само от 2008 г. насам от книгите й са продадени над 2 милиона екземпляра и името й неизменно фигурира сред най-продаваните автори в класацията на в. „Фигаро“. Превеждана е в над 30 страни и има 18 награди, от които няколко международни. Романът „Преобърнатият човек“ е удостоен с наградата „Санг д’анкр“ на гимназистите, с Голямата награда за черен роман на фестивала в Коняк и с Наградата за мистерия на критиката. Следва откъс.

В храсталака лежаха двама мъже.

– Да не искаш да ме учиш как да си върша работата? – прошепна единият.

– Нищо не искам – отвърна другият, висок тип с дълга руса коса.

Казваше се Лорънс.

Неподвижни, с бинокли в ръце, двамата мъже наблюдаваха двойка вълци. Беше десет часът сутринта, слънцето яко припичаше.

Продължава...

„Контактът“, „Отговорът“ - книгата с две лица на Людмила Филипова

Приковаващият вниманието трилър „Контактът“ изправя читателя пред мистериозни видения, чудата машина, загадъчни сигнали от космоса и древни тайни, в които са замесени НАСА, Пентагона, учени и правителства от цял свят. Може би човечеството най-сетне ще преживее срещата, която е очаквало от зората на историята си. 

Докторът по астрофизика Даниел Аштън опитва да разбере целите на загадъчната си спътница, с която издирват ключа към неразгадано светлинно познание, записано в Космоса. Разчитането му би разкрило тайните на Вселената, физиката, но и за нас самите.

Книгата има две уникални лица – романът „Контактът“ и научно-популярната част „Отговорът“. В отделни глави от „Отговорът“ можете да прочетете повече за научните обяснения по темите за Бог, астрологията и астрономията. Къде са извънземните? Как и къде се е зародил животът? Какво точно са тъмната материя и тъмната енергия във Вселената и с какво ни засягат те? Как се раждат и умират звездите, за да се родят хората и планетите? Как да спасим планетата си? Къде да търсим злато и диаманти? Какъв е смисълът? Има ли други вселени? Какво е било началото на Вселената и какво я очаква за в бъдеще?

Людмила Филипова майсторски ни въвежда в процесите във Вселената, за да научим за съвременните открития за нейната структура, минало и бъдеще, както и за самите нас.

Людмила Филипова завършва с отличие магистратура по астрономия към Физическия факултет на Софийския университет през 2019 г. Преди това става бакалавър по „Икономика и управление на индустрията“ в УНСС и магистър по мениджмънт от „Сити Юнивърсити“ САЩ. През 2009 г. завършва програма по творческо писане в Оксфорд. Участник е в българската антарктическа експедиция през 2015, 2016 и 2018 г.

Автор е на книгите „Анатомия на илюзиите“ (2006), „Червено злато“ (2007), „Стъклени съдби“ (2008), „Мастиленият лабиринт“ (2009), „Антихтонът на Данте“ (2010), „Аномалия“ (2011), „Печатна грешка“ (2012), „Където се раждат ангелите“ (2013), „Войната на буквите“ (2014), документалната книга „Пътуване до Края на света“ (2015) и „Смисълът“ (2017), някои от които са преведени и издадени в Америка, Русия, Сърбия, Гърция, Румъния, Кипър и Турция.

Продължава...

Откъс: „Детският влак“ на Виола Ардоне – роман по действителни събития.

Действието в романа на на Виола Ардоне „Детският влак“ (Обсидиан, превод Вера Петрова) се развива в съсипаната от Втората световна война Италия, а главният герой, малкият Америго, се оказва едно от 70 000 деца, откъснати от бедстващите им семейства, за да заживеят временно в по-заможния Север.

1946 г. Любимата игра на седемгодишния Америго е да брои и оценява обувките на минувачите по улиците на Неапол. Най-много точки му носят здравите обувки, но те са рядкост, а за нови и дума не може да става. Америго не познава баща си и двамата с майка му едва оцеляват в съсипания от войната град.

Спасението идва от Северна Италия, а с него и драмата на откъснатите от родителите си деца. Седемдесет хиляди бедни хлапета от Юга са изпратени временно в приемни семейства. Как обаче се справя Америго, когато внезапно попада в съвсем различен свят?

1994 г. Америго вече е прочут цигулар. Сега, когато за пръв път след десетилетия се завръща в родния си дом, той вижда миналото си с други очи. Може би не е късно да сглоби парчетата от своя разполовен свят. И да изкупи вината си.

Мама напред, аз след нея. Бива я мойта майка да се вре из тесните улички в Испанския квартал: една нейна крачка, две мои. Гледам обувките на хората.

Здрава обувка: една точка, пробита обувка: губя точка. Без обувки: нула точки. Нови обувки: премия звезда. Аз мои си обувки не съм имал, нося чуждите и все ми убиват. Мама вика, че ходя криво. Не съм виновен аз. Чуждите обувки са виновни. Заели са формата на краката, дето са ги носили преди мене. С други деца са свикнали, по други улици са минавали, други игри са играли. И като ми се паднат на мене, отде да знаят аз как ходя и къде искам да ида?

Тъкмо вземат лека-полека да свикват, то пък краката ми в това време порастват, обувките ми омаляват и айде пак отначало.

Мама напред, аз след нея. Не знам къде отиваме, за мое добро било, вика. Някакъв номер е сигурно, като с въшките. За твое добро е и ето ме с гола глава.

Добре че и на Томазино, моя приятел, му обръснаха главата за негово добро. Децата от нашта уличка ни се подиграваха, викаха, че главите ни били като на 9 двама мъртъвци, излезли от гробището „Фонтанеле“. Томазино отначало не ми беше приятел. Веднъж го видях как открадна една ябълка от Беловласия, дето продава плодове на сергия на пазара, и тогава си помислих, че с него няма как да станем приятели, понеже мойта майка Антониета ми е обяснила, че ние сме бедни, така е, ама не сме крадци. Иначе сме щели да бъдем дрипльовци. Но Томазино ме видя и сви една ябълка и за мене. Понеже аз не я бях откраднал, а ми беше подарък, си я изядох, че направо ми прималяваше от глад. Оттогава станахме приятели.

Ябълките ни сприятелиха.

Мама върви по средата на улицата и хич не поглежда надолу. Аз влача крака и пресмятам точките от обувките, та да не ме е страх. Броя на пръсти до десет и после почвам отначало. Като станат десет пъти по десет, ще ми се случи нещо хубаво, такава е играта. Досега не е било да ми се случи нещо хубаво, сигурно не броя правилно точките. Много ми харесват числата. Буквите обаче не: като са отделно, ги познавам, ама като се объркат да направят думи, ме объркват и мене. Мама вика, че не бива да ставам като нея, като порасна, затова ме прати на училище.

Продължава...

Може ли любовна история да не е дамско четиво

Петко Тодоров

Да, в романа на Сали Руни

„В тази страна малко повече комунизъм може да ни се отрази добре”, убеден е героят на Сали Руни в „Нормални хора” (Еднорог, превод Боряна Джанабетска). 

Отличникът на гимназията, Ирландия, 2011 г. Чете „Комунистическия манифест” и не се срамува. По-късно в университета ще спечели пълна стипендия – квартира, храна и следване и ще се срамува, че студенти му сервират, защото така си помагат финансово.

Обикновено момче. Израсъл без баща, майка му чисти по къщите. Чисти в дома на негова съученичка. Свръх интелигентно момиче, но клони към социопатия. Не общува с никой в училище и навън. Обект на всеодумване. Залюбват се. Но се пазят в тайна. С некоментираното осъзнаване за необикновеността на връзката им.

„У Мариан има нещо диво, което се бе вмъкнало и в него за известно време и го караше да вярва, че е като нея, че и двамата споделят някаква неназовима духовна травма и че никой от тях никога няма да бъде на мястото си в този свят. Но той никога не бе преживявал травма като нея. Тя просто го караше да се чувства така” - Мариан е момичето.

Тя е травмирана психично, богаташи със семейни проблеми, или просто богаташи. Неговото е нормално класово притеснение. Непоносимото отсъствие на усещане, че си на мястото си, ги задушава. Разделят се облекчени. За да установят, че спасението с друг или с някакви ангажименти е илюзорно. И цикълът се завърта, пак и пак...

Ирландката Руни (1991) минава за най-младата писателка с наградата „Коста”, за този роман - другото значимо британско литературно отличие, заедно с „Букър” и особено добре платено. Млад автор с литература, която предполага зрял социален опит, впечатлява задължително. Романът заслужава поне с две неща: изящния психологизъм и социалния контекст.

Момичето изживява потребността от закрила като потребност от подчиненост. И оттук тръгва конфликтът във връзката. Защото момчето изживява потребността си да закриля като подчиненост. Развръзката оставяме за читателя. Ето така любовната история може да е недамско четиво. На времето някой отбеляза, че ХХ век е литературата на характеропатията. Писател от ХХ век ли е Руни? Има ли значение?

В българския прочит боде младежката политизираност. Спонтанно мотивирана и хаотична, но не дирижирана. Големите пари успяха през медиите да ликвидират точно тази у вече цяло българско поколение и подхванаха второ. Колкото до комунизма на младежа – там нямат комплекса на „комунистическата власт”. Той казва „Аз съм от работническата класа”, както казва „Аз съм Конъл”, името му. Изживява класовостта си и то е най-нормалното. Премълчаването на класите не ги ликвидира, сбърканото е у нас. Романът е за нормалните.

Продължава...

Марк Менсън: Не се надявай на по-добро. Просто бъди по-добър

Две години след публикуването на българското издание на „Тънкото изкуство да не ти пука“, ще излезе най-новата книга на Марк Менсън – „Всичко е прецакано. Книга за надеждата“.

Съдържанието й бе пазено в пълна тайна дълго време, а в навечерието на датата на публикуване авторът направи нещо много необичайно – даде доста откровено интервю, в което сподели за напрежението, под което се е намирал след успеха на предишното заглавие.

Съзнавайки, че от него се очаква да напише почти същото, но с други думи, както правят немалко успели автори, той избира трудния път да е честен със себе си и читателите. И измисля напълно нова тема и концепция, поемайки предизвикателството да не се хареса на всички, но пък да каже каквото иска.

Така, на свой ред, той ни предизвиква с въпрос: В свят, в който всичко е прецакано, има ли надежда? Отговорът ще откриете в новата книга.

Да си героичен означава да откриваш надежда там, където я няма. Да драснеш клечката и да осветиш празнотата. Да видиш възможността за един по-добър свят, но не свят, какъвто искаш, а такъв, какъвто дори не си подозирал, че може да има. Да попаднеш доброволно в ситуация, където сякаш всичко е абсолютно прецакано и въпреки това да я обърнеш в нещо добро.

Никога досега хората не са живели толкова добре: световната икономика процъфтява, образованието и здравните грижи стават все по-достъпни, масовото потребление на луксозни стоки бележи небивал растеж. В същото време се отчитат рекордни нива на неудовлетворение от живота, депресия и самоубийства. В този свят, където всичко изглежда прецакано, може ли да се надяваме на нещо добро?

Още по-провокативен и безкомпромисен, във „Всичко е прецакано. Книга за надеждата“ (Хермес, превод Огнян Алтънчев) Марк Менсън анализира кризите на съвременното общество и дава необичайно предложение за преодоляването им.

Продължава...

Класация Книжен ъгъл - най-продавани книги 25 декември - 7 януари

1. Антъни Хоровиц. Присъдата е смърт. Еднорог

2. Михаил Вешим. Германският пациент. Сиела

3. Антон Оруш. Голяма книга за българската техника. Българска история

4. Димитър Пампулов. Златю Бояджиев - виденията на великия майстор. Стефан Добрев

5. Марко Зимса. Лешникотрошачката. Емас

Продължава...

„Зеленото ухо“ - шести том от събраните съчинения на Любен Дилов

„Незавършеният роман на една студентка“ и „Двойната звезда“ са част от творбите в книгата

„…ако е позволено изобщо да се дели сериозната фантастика на течения и категории, то единственото оправдано деление би било на: плашеща и разсмиваща“. Тези думи на главния герой от „Зеленото ухо“ описват лаконично том шести от събраните съчинения на Любен Дилов. Изданието от поредицата на „Ентусиаст“ отново е майсторски оформено в неподражаемия стил на художниците Владимир Тодоров и Чавдар Гюзелев.

„Зеленото ухо“ и „Незавършеният роман на една студентка“ са сред най-четените новели на най-превеждания български фантаст. Смешни и лирични, и трите произведения заедно с „Двойната звезда“ са сред най-доброто в сферата на научната фантастика, писано на български. Въпреки че са създадени преди десетилетия, като научен патос те са напълно адекватни на съвремието, а историите от „Незавършеният роман“ определено намигват към модерните фантастични сериали. Студентката на Дилов-баща, без да е екшън-герой, напълно чудесно би стояла в компанията на Батуомън, Отровната Айви, Зена, Жената чудо, Черната вдовица или някоя от другите героини на Marvel и DC.

„Зеленото ухо“, пък е класически прийом на разкази в разказа, щедро използван в литературата от „Декамерон“ и „1001 нощ“ насам. Освен всичко останало, той описва и частично действителни събития на една от многото световни конференции на научните фантасти, които са особено популярни от средата до края на миналия век. Научната фантастика избухва със стотици имена на станали вече днес класици автори. Бредбъри, Азимов, Кларк, Клифърд Саймък, Зелазни, Дейвид Брин, Лем, Братя Стругaцки и т.н.

Много от тях са близки приятели на Любен Дилов. Въпреки смелото им въображение, епохата на социалните мрежи и интернет е все още далеч и единственото им възможно общуване са преките срещи. На тези срещи не са редки „състезанията“ по импровизирано разказване, каквото именно представлява „Зеленото ухо“. Когато новелата набира популярност след преводи на основните световни езици, Дилов е затрупан по пощата от дървени, гипсови, порцеланови, парафинени и всякакви зелени уши...  Някои от тях още се пазят в дома му.

Новелата като жанр търпи особен разцвет през 70-те години на миналия век като изключително удобен, „списаниен“ формат. Освен това англосаксонската система за хоноруване е на знак, така че писателите са силно стимулирани да пишат по-дълго от разказ и по-късо от роман.

По-близо ли сме днес до отговорите на въпросите, които поставя Дилов? Едва ли, но те продължават да звучат все така смешно и да ни убеждават, че да – все още е по-лесно да предскажеш бъдещето, отколкото миналото.

Представянето на шестия том със събрани съчинения на Любен Дилов ще се състои на 29 януари от 18:30 ч. в Книжен център „Гринуич“.

Продължава...

„Есен във Венеция“ или последната муза на Хемингуей

На 22 януари ще се срещнем с Андреа ди Робилант в София

Андреа ди Робилант връща читателя към есента на 1948 година, когато Ърнест Хемингуей и четвъртата му съпруга посещават за пръв път неповторимата Венеция. Тогава той е почти петдесетгодишен и не е публикувал роман от цяло десетилетие.

И ето че не само градът грабва сърцето му, но и негова жителка – Адриана Иванчич, красива венецианка, току-що завършила гимназия. Връзката им (по твърдение и на двамата чисто платонична) трае дълги години, през които Адриана вдъхновява трийсет години по-възрастния Хемингуей да завърши великите си финални творби.

В „Есен във Венеция“ (Колибри, превод Надя Баева), която по-скоро се чете като роман, отколкото биография, срещаме любовници, бивши съпруги, приятели, издатели и дори напълно непознати хора, които Папа увлича в своите празнувания, мании и драми.

Андреа ди Робилант е роден в Италия, получил е образованието си в Колумбийския университет, където специализира международни отношения. Автор е на „Венецианска любов“, „Лучия: венецианският живот в епохата на Наполеон“, „Неустоимият север: от Венеция до Гренландия по следите на братята Зен“ и „В преследване на розата“. Живее в Рим.

Писателят пристига в София за среща с почитателите на „папа Хемингуей“ и увлекателната биографична проза на 22 януари от 19:00 ч. в Casa Libri. Следва откъс.

През есента на 1948 година Ърнест Хемингуей и четвъртата му съпруга Мери Уелш пътуват до Северна Италия и за пръв път посещават Венеция. Не са го планирали така: първоначалното им намерение, когато отплават от Куба, е да слязат на сушата в Южна Франция, да пътуват с кола през Прованс и да се отправят към Париж. Но механична повреда ги принуждава да спрат в пристанището на Генуа. Хемингуей добре е опознал града през младостта си: тъкмо от Генуа той отплава към дома на борда на „Джузепе Верди“ след Първата световна война и на два пъти се завръща там през двайсетте години – веднъж със задача като млад репортер и втори път на почивка с първата си съпруга Хадли Ричардсън.

Когато Хемингуей стъпва на италианска земя, старите спомени се събуждат и той се поддава на копнежа отново да види страната. Двамата с Мери поемат на продиктувано от случайността пътуване, което ги отвежда в езерната област в Ломбардия, после до Доломитите и накрая във Венето и Фосалта ди Пиаве, където Хемингуей е гледал смъртта в лицето вечерта на 8 юли 1918 година като дързък хлапак от Оук Парк, Илинойс, и са оставали две седмици до деветнайсетия му рожден ден.

Продължава...

Силата на крехкостта в „Четене и живот” от Цветан Тодоров

Неиздаваният до момента сборник от големия френско-български интелектуалец събира текстове, писани в рамките на 30 години.

Едва ли има друг писател, философ и есеист, тясно обвързан с нашата епоха и опитващ се да я обясни с толкова проникващ и широк, критичен и тоничен, информиран и смирен поглед, като Цветан Тодоров.

На български език за пръв път се появява издаденият посмъртно „Четене и живот” (Сиела, превод Валентина Бояджиева) сборник с многолики „текстове по повод“ на крайно различни теми – за писатели и художници като Ромен Гари, Сюзан Зонтаг и Жорж Жакло, на които „възпитаникът на Просвещението” се възхищава, страници за история и геополитика, разсъждения за морала или хуманитарните науки.

 „Четене и живот” обхваща близо 30 години от творческия му път и предава както широкия кръг от интереси на големия мислител,  така и безграничния му хуманизъм.

С тези думи, произнесени на глас отново в последните дни на живота на Тодоров, докато диктува съдържанието на папката „Книги/Живот” на неговите близки,  българо-френският интелектуалец остава верен на желанието си да „преминава границите – не непременно да ги премахва, а по-скоро да накара териториите, които те разделят, да се съприкосновават.”

За политиката в театъра и театърът в политиката, за умението да гледаме, слушаме и четем –  „Четене и живот” е нещо повече от литература, нещо повече от философия. Това са думи завещание; думи, произнесени с безкрайна любов към човека във всичките му проявления. Следва откъс.

Тайното търсене на истината

Тоталитарните режими, които през ХХ век се размножиха в Европа, забраниха на техните народи сами да търсят истината, независимо дали тази за обществото, в което живееха, или за съкровената същност на всеки, та дори и тази за околния физически свят. Самостоятелното и свободно търсене на истината трябваше да бъде заместено от покорното подчинение на институциите, създадени от Партията, която стоеше начело на ръководството на държавата. Така, изправени пред тази принуда, художниците и писателите, живеещи в тоталитарните страни, бяха принудени да избират измежду няколко вида поведение. Някои възприеха официалната догма, сякаш тя отговаряше на дълбоките им вътрешни убеждения за това кое е истинско и справедливо. Други избраха мълчанието, отказаха се изобщо да се изразяват, а оттам и от първоначалното си призвание. Трети пък избраха изгнанието, това да избягат в чужда страна, където можеха съвсем свободно да продължат да търсят истината; този вариант беше все още достъпен през първите години след налагането на тоталитарната диктатура, но малко по-късно границите бяха затворени. Най-сетне, една относително малка група писатели и художници се опитваше да поеме по различен път – да живее двойнствен живот: публично съществуване в съответствие с официалните изисквания и едно друго, лично, интимно и скрито, посветено на създаването на творчество, свободно от всякаква външна принуда.

Продължава...

Лорънс Дърел и литературата на свободата

Петко Тодоров

Намираме я и в спомените му за Кипър 

Лорънс Дърел за „Горчивите лимони на Кипър”: „Тази книга не е политическа, а по-скоро представлява импресионистичен разказ за настроенията и атмосферата в Кипър по време на размирния период от 1952 до 1956 г. Отидох на острова като частно лице и заживях в гръцкото село Белапаис. Последвалите събития, описани на тези страници, са представени – при всеки удобен случай – през погледа на гостоприемните ми съселяни и на мен ми се ще да вярвам, че книгата представлява един писмен паметник не без полза, издигнат в чест на кипърските селяни и пейзажа на острова” (Прозорец, превод Калоян Игнатовски).

Ако трябва да се посочи пример за „импресионистичен разказ”, това е задължително Дърел. Няма начин човек да е чел „Александрийски квартет” и да не търси тази белетристика в коя да е друга негова книга. Ето и тук: „Той стоеше зад тезгяха, на мършавото му лице бе изписана смътна и разсеяна приветливост, зяпаше кавалджията с безпомощната обич на нощна пеперуда, опиянена от захарен сироп”.

Езикът – да, но същественото е зад него. А по-важното е свободата на духа. И пак тя тръгва от „Квартета”. Дърел идва в Кипър заради нея. И я намира. Защото тя е в хората: „Пивницата, а и нейният съдържател с вида си непогрешимо даваха да се разбере, че принадлежат към онзи идеален свят, в който подоходният данък и инвентаризацията са неща, напълно непознати”.

Да, но тръгват националноосвободителни размирици и окървяват идеалното всекидневие. И свършва кипърската му свобода. Както свършва в „Пещерата на Просперо” - в Корфу - заради Втората световна война. Винаги се намира какво да секне тази свобода, а като словесност тя е литература на свободата.

Дърел не допуска фаталистичност, но историята е безкомпромисна. Историята ли секва литературата на свободата? Дали все още има място, където ще чуеш: „Добър и честен е, макар че е мошеник, разбира се, също като мен”, и още: „Трябва да изпиеш с мен още едно, последно питие”?

Продължава...

Класация Книжен ъгъл - най-продавани книги 18 декември - 24 декември

1. Стивън Фрай. Митове. Еднорог

2. Атле Нес. Леонардо да Винчи. Изида

3. Михаил Зигар. Империята трябва да умре. Жанет 45

4. Джон Гришам. Пазителите. Обсидиан

5. Янош. Колко остава до Коледа. Колибри

Продължава...

Балетът „Лешникотрошачката“ оживява в книга, прекрасен подарък за Коледа

От няколко години насам от издателство „Емас“ ни радват с колекцията си красиви издания за деца, между чиито твърди корици се крият адаптации на класически музикални произведения, придружени с аудиодиск. А за тази Коледа са решили да ни изненадат с една от най-обичаните балетни постановки „Лешникотрошачката“, като за първи път в поредицата виждаме български илюстрации. Нежните и пъстри акварелни рисунки са дело на младата художничка Матея Аркова. 

В приложения диск ще намерите най-важните сцени и мелодии от балета, както и приказката на немския писател Е.Т.А. Хофман, по която е написан той. Ще ви я разкаже Марко Зимса. А вълшебните рисунки ще ви пренесат в приказния свят на Зимната гора и ще ви накарат да мечтаете за принцове и принцеси и за сладки като захар дворци.

***

Залата на операта е пълна със зрители – деца и възрастни нямат търпение да се вдигне завесата и представлението да започне. Защото днес ще се играе балетът „Лешникотрошачката“ на големия руски композитор Пьотр Илич Чайковски.

Бъдни вечер е. В дома на семейство Щалбаум цари веселие. Децата украсяват коледната елха, възрастните се суетят в очакване тържеството да започне. А най-очакван е кръстник Дроселмайер, защото той винаги носи изненади за малките домакини.

Ето го и него! Освен другите подаръци е донесъл и един дървен лешникотрошач специално за своята кръщелница Мари. Момичето е толкова развълнувано, че не може да заспи. А когато стенният часовник в дневната удря полунощ, лешникотрошачът ненадейно оживява с армия от хусари. Също толкова ненадейно изниква и гневен миши цар с армия от мишки. Започва люта битка между мишата войска и воините на Лешникотрошача, която той спечелва с помощта на Мари.

И ето че в този момент Лешникотрошачът се превръща в прекрасен принц, който предлага на Мари да стане негова жена. Той понася годеницата си към приказната зимна гора и към Марципанения дворец, където ги очакват танцьори и танци от цял свят. Очаква ги и загадъчната Захарна фея, наречена Фея Драже...

***

Работата по „поднасянето“ на класиката по увлекателен и вълнуващ начин е на Марко Зимса, който в родната си Австрия е суперзвезда – вече над 30 години обикаля из цялата страна, организира множество срещи с деца от различни възрасти, има повече от двадесет издадени книги. На български език познаваме вече цели девет от тях – „Лебедово езеро“, „Годишните времена“, „Вълшебната флейта“, „Тина и оркестърът“, „Моцарт за деца“...

Продължава...