Драма, любов и слънце в „Италианско лято” на Сю Муркрофт

Новият летен роман на родената в Германия авторка Сю Муркрофт е топла история за обич, приятелство и неочаквана любов, идващи при онези които посмеят да започнат наново

Дадено пред смъртен одър обещание, ново начало и изненадващо запознанство променят напълно живота на младата София, която се забърква в куп приключения в своето първо „Италианско лято” (Сиела, превод Габриела Каменова).

Муркрофт ни отвежда в слънчевото италианско градче Монтелиберта, където бащата на главната героиня София Бианки е срещнал майка ѝ, но впоследствие се е скарал жестоко със семейството си и е избягал във Великобритания, без да поглежда назад. В последните му дни София обещава на баща си Алдо, че ще посети родния му град, ще се радва на живота, ще пътува повече.

И едва няколко месеца след смъртта му героинята на Муркрофт предприема тотална промяна в живота си. Установявайки се трайно в Монтелиберта, момичето бързо намира работа и нови приятели, сред които е и красивата осемнайсетгодишна Еми, която е напуснала дома си след огромен скандал и не желае да общува със своите родители.

Междувременно в хотела, в който София и Еми работят, на мощен мотор се появява и загадъчен клиент на име Ливай, който изглежда заинтригуван и от двете момичета. Твърде много тайни са се събрали на едно място – и само разкриването им може да освободи тримата от болката, която всеки от тях крие.

Сю Муркрофт е родена в Германия, но е живяла в Кипър, Малта и Великобритания. С не една и две книги с женски истории зад гърба, Муркрофт е сред най-продаваните автори на Sunday Times и носител на  наградата Best Romantic Read. На българския читател е позната с романа „Само за ваканцията”. „Италианско лято” е най-новата й книга, която излиза у нас. Следва откъс.

Ура! На следващия ден, в сряда, когато София се върна в „Ил Джардино“, Давиде беше в отпуска. Двете с Еми бяха разпределени в обедната смяна заедно, а с тях беше Паоло, мъж на средна възраст, който свързваше двата края, като работеше в „Каза Феличе“ в почивните си дни от един бар в града. Паоло беше приведен така, сякаш беше с 30 години по-възрастен и вървеше като по нагорещени въглени.

За него беше зона втора, в която имаше с една маса по-малко от останалите две. И макар че София недоволстваше всеки път, щом Давиде собственоръчно се разпределеше в зона втора, нямаше против тя да се падне на Паоло, защото клетият човек работеше седем дни в седмицата и заслужаваше поне някаква почивка, макар и нищожна. Еми беше в зона трета, която беше най-близката до паркинга, а за София беше зона първа – в близост до кухнята.

Продължава...

С Хорхе Луис Борхес в „Този търпелив лабиринт от линии”

По случай 120-годишнината от рождението на Хорхе Луис Борхес, един от най-мощните гласове в литературата на XX век, „Колибри” предлага на читателите избрани негови творби в проза и стих. Сборникът „Този търпелив лабиринт от линии” е изящно библиофилско издание в превод на Анна Златкова. Художественото оформление е дело на Кирил Златков.

Един човек си поставя задачата да нарисува света. С течение на времето изпълва  пространството с образи на земи, царства, планини, заливи, кораби, острови, риби, жилища, сечива, звезди, коне и хора. Малко преди смъртта си открива, че този търпелив лабиринт от линии чертае образа на лицето му.

 „Този търпелив лабиринт от линии“ и вече издадените у нас сборници с есета и разкази на ненадминатия майстор на кратка проза се нареждат сред най-значимите страници в световната литература. Борхес казва, че книгата е нещо повече от словесна структура или поредица от словесни структури; тя е и диалогът, който завързва със своя читател, и интонацията, която придава на гласа му, и изменчивите и трайни образи, които оставя в паметта му. А този диалог е безкраен. „Няма друг рай освен изгубения”, заключава Борхес в една от миниатюрите, намерили място в  „Този търпелив лабиринт от линии”. Но ако някога сте си представяли рая като библиотека, той не е изгубен, повярвайте, и това издание му принадлежи.

Хорхе Луис Борхес е аржентински писател, есеист, поет и преводач, смятан за един от най-величавите творци на XX век и родоначалник на магическия реализъм в латиноамериканската литература. Неговите „измислици” и есета ловко съчетават поезия и философия, въвеждат читателя в неразгадаеми лабиринти, въображаеми енциклопедии, онтологични детективски истории и научни коментари, преобръщат всички представи за възможностите на прозата. „Аз съм обречен да си остана Борхес, а не аз (ако изобщо съм някой), но себе си откривам по-малко в неговите книги, отколкото в много други или в нестихващите звуци на някоя китара”, признава един от гениите на световната литература.

DREAMTIGERS

В детството си аз бях страстен поклонник на тигъра – не петнистия тигър сред камалотите на Парана и в амазонските дебри, а истинския, азиатския тигър на ивици, срещу който могат да устоят само въоръжени мъже в кула върху боен слон. Аз стоях безкрайно дълго пред една от клетките в зоологическата градина; аз обичах пространните енциклопедии и книгите по естествена история заради великолепието на техните тигри. (Още помня онези рисунки – аз, който не мога да си спомня безпогрешно лице или усмивка на жена.)

Детството мина, тигрите и увлечението по тях изчезнаха, но още са живи в моите сънища. В този потопен надълбоко или хаотичен пласт те пак изобилстват.

Ето: спя, развлича ме някакъв сън и изведнъж разбирам, че е сън. И си мисля: това е сън, просто игра на моята воля, а щом като имам безгранична власт, сега ще създам един тигър.

О, безсилие! Сънищата ми никога не успяват да родят желания звяр. Тигърът се явява наистина, но е немощен или препариран, с уродлива форма или с недопустими размери, мярва се само за миг или прилича на куче или на птица.

Продължава...

Класация Книжен ъгъл - най-продавани книги 14 август - 20 август

1. Елизабет Хики. Нарисуваната целувка. Кръг

2. Теодора Димова. Поразените. Сиела

3. Йов Блум. Творци на съвпадения. Изток Запад

4. Тара Бенет-Голман. Емоционална алхимия. Кибеа

5. Джули Гасман, ил. Сара Хорн. Искам, искаааам! Клевър бук

Продължава...

„Намерени от чудесата“ или нови пътешествия из мистична България

Николай Н. Нинов поднася поредна изненада за любителите на древните тайнства - места и обекти, които отсъстват от карти и пътеводители

Новата книга на журналиста и писател Николай Н. Нинов „Намерени от чудесата” (Сиела) е част от поредица, посветена на огромната палитра от скални образувания, мегалити и живи светилища по нашите земи. Нинов постави началото на трилогията с „Повторени сънища. Фотописи от мистична България” (2015) и я продължи с „Времето гледа с десет очи. Пътеписи от мистична България” (2017).

Сега, в „Намерени от чудесата. Скалописи от мистична България” той разказва за още забравени обекти и смайващи ритуали в родопските села, за неизследвани протодолмени в Средна гора, за олтарната площадка „Енергийната скала” под Белинташ,  обърнатата пирамида в Тетевенската планина др.

Подобно на предишните книги на Нинов, и „Намерени от чудесата” съдържа GPS индекс и множество негови цветни фотографии.

Авторът на успешните и нестандартни пътеписи за дива и дивна България Николай Н. Нинов е и журналист с дългогодишна практика. През 2012 г. той печели фотоконкурса на в. „Дневник“ „Спомен от лятото“, а по-късно споделя историите за своите приключения в предишните си две книги с илюстрирани пътеписи. Пътешественик по душа, колегите му го наричат търсач на неоткрити места, любител на древните загадки и тайни. А за приятелите си Нинов е приключенец по дух, с око за природните вълшебства. Следва откъс.

Три месеца по-рано им се изсипваме на Соня и Димитър Наскови едни осемнадесет души, площадът в Ситово червенее и синее от якета, раници, щеки. Пристягат се своевременно ремъци, връзки, димят чайове. Оживлението от новите запознанства и личните срещи с приятели от фейсбук е поредната хрумка на Гергана Налбантова, способна да организира за отрицателно време три пъти по толкова ентусиасти, при това с разностранни интереси и от различни места. В случая пловдивчаните доминират, останалите са от Карлово и Първомай, а целта на нашествието – най-коментираният древен обект край селото.

Ръка на сърце: Щутград е след Ласкар и Кумлигор в подредбата ми на ситовските свещени пространства, въпреки (или тъкмо заради) нарастващата му популярност като „енергийно място за зареждане“, което набедени езотерици пришиват на скалния масив, раздавайки дори съвети кога и как човек да навлиза в светилището. Миш-машът от подобни указания може напълно да прахоса деня ви. На тридесет и пет километра от Пловдив, Щутград сплита толкова послания, че е кощунство да бъде представян така примитивно.

Мусинските порти, Лунният и Слънчевият хълм, троновете и маркерите по терасите, животинските и човешките профили в комплекса не са просто набор от камъни и скали, които човек да гледа, оглежда и снима на воля. Трудното тук не е гледането, а виждането, което изисква известна подготовка. Тъй че на тръгване за Ситово се доверете на студията на Стайков „Великият Щутград“, тя е възможен ключ към неразкритите му тайни.

Продължава...

Парола „Франк О’Конър”

Сборникът с разкази „Моят едипов комплекс” е съкровище на литературата

На четиринайсет Франк О’Конър напуска училище, на петнайсет воюва срещу Короната – влиза в редиците на ИРА и подрива властта на Негово величество Джордж V. На деветнайсет е хвърлен в затвора заради бунтовната си дейност и престоява там една година, а на четиридесет вече е признат писател. Работил е като учител по ирландски, библиотекар, преводач и директор на театър.

В България Франк О’Конър (1903-1966) е познат най-вече на любителите на късия разказ от няколко антологии. За тях името му е като парола, таен код, който указва къде има литературно съкровище.

Сега до него имат достъп всички – 30 от най-добрите разкази на Франк О’Конър излизат в самостоятелен том от 640 страници със заглавие „Моят едипов комплекс и други истории”. Зад книгата стои издателство „Лист”, преводът е дело на Иглика Василева, а корицата – на Дамян Дамянов.

Наричат писателя „ирландския Чехов”

заради думите на нобеловия лауреат Уилям Бътлър Йейтс: „О’Конър прави за Ирландия това, което Чехов направи за Русия”. Писателят Ричард Елман го обявява за „Флобер сред блатата”, а през 2000 година е учредена наградата за къс разказ „Франк О’Конър”.

Във всеки от разказите на О’Конър има поне едно зрънце от лично преживяна история. Франк изплаква на този свят на 17 септември 1903 г. с името Майкъл Франсис О’Донован. Когато го ражда, майка му Мeри е на 38 години и той остава единственото ѝ дете. Баща му Майкъл е ветеран, горд с двете си пенсии от Британската армия, тежък алкохолик и черноработник. Редовно малтретира жена си и сина си, заради пиянството не може да си намери стабилна работа. Затова майката издържа семейството като чисти чужди къщи.

Бъдещият писател обожава майка си, отношението към баща му е горчиво негодувание. Той сменя фамилията си О’Донован с моминската на майка си - О’Конър. И вместо Майкъл, предпочита да го наричат Франк – от Франсис. В спомените си той нарича детството си „онези ужасни години” и признава, че никога не е успял да прости на баща си стореното зло.

Когато майка му е на седемдесет, О’Конър с ужас научава от личния си лекар, че тя от години страда от хроничен апендицит, стоически е издържала на болките и никога не е имала време или пари да отиде на лекар.

В „Моят едипов комплекс” историите на ирландския писател са подредени хронологично, не само спрямо живота на автора, а според живота на всеки от героите. Първите разкази описват детството, следващите – зрелостта, а последните навлизат в старостта и насочват вниманието към мисълта и подготовката за смъртта. Точно тази книга преди години е открита случайно в книжарница от Джулиан Барнс, който казва, че само голям писател би сложил такова заглавие на своя творба.

Продължава...

Още премеждия на Зак и Кайли в „Грабеж по сценарий“ на Джеймс Патерсън

Нов ефектен трилър от най-продавания автор в света

Братята Басет са световна марка в бизнеса с бижута. Леополд е ексцентрично парвеню, за него никое удоволствие не е прекалено скъпо. Максуел пък е майстор в занаята, за когото качеството стои над всичко. В новия роман „Грабеж по сценарий“ (Хермес, превод Стоянка Карачанова) от поредица „Отдел Специални клиенти“.

Най-новото бижу на братята обаче – изящна смарагдова огърлица на стойност 8 милиона долара – е откраднато. Актрисата, която го е носила, е убита при грабежа. Случаят е прехвърлен към отдел „Специални клиенти“.

Зак Джордан е детектив в отдела за защита на привилегированите. Заедно с партньорката си Кайли той тръгва по следите на похитителите.

Събитията водят двамата партньори от бляскавите мезонети на Манхатън до дълбините на криминалния свят. В търсенето на истината Зак и Кайли ще се изправят пред двойна заплаха, която вещае неприятности както за братята Басет, така и за отдела. Следва откъс.

Иън Алтман огледа внимателно хората, застанали зад кадифените въжета пред кино„Зигфелд“. Опита да открие някой интересен за заснемане, но не забеляза такъв.

Всъщност почти нямаше хора. Двата мощни блуждаещи лъча на прожекторите, които непрекъснато се пресичаха високо в небето, също не успяваха да привлекат многобройна тълпа за премиерата на новия филм на Елена Травърс.

„Това е основният проблем на тези премиери на червения килим, които се състоят в Ню Йорк“, помисли си Алтман. В Ел Ей се събираха всякакви любители на знаменитости, докато тук всичко, което пречи на свободното придвижване по тротоарите, се считаше за поредното скапано неудобство.

И сякаш в доказателство на тази му мисъл един човек, който се опитваше да заобиколи полицейските ограждения, се блъсна в него и едва не изби камерата от ръцете му.

– Задник! – изкрещя му пешеходецът. – Да не мислиш, че улицата е твоя?

Алтман беше преминал през специално обучение за избягване на конфронтацията с граждани.

– Не е моя, сър – отговори той. – Аз съм от телевизионния екип и имаме разрешение, което ни позволява да...

В този миг проехтя изстрел.

Продължава...

Тери Игълтън: Поне в смъртта всички най-накрая се обединяваме

Петко Тодоров

Нашумелият литературовед разсъждава върху живота

„Учудващо е, че през двайсет и първи век материалната организация на живота трябва да бъде толкова солидна, колкото е била в каменната ера. Капиталът, който би могъл да бъде посветен на освобождаването на хората от трудовите усилия поне в умерена степен, вместо това е посветен на натрупване на още капитал” – Тери Игълтън в „Смисълът на живота” (Колибри, превод Паулина Мичева ).

Авторът не е български нововъзникнал неолиберал, че да го е шубе от социалния критицизъм – да не го помислят за нещо друго! Влиятелният британски литератор е интелектуално еманципиран, въпрос е не само на самочувствие. Социалната критика за него е част от работата, а и литераторстване без нея е или първична наивност, или мижитурстване.

Игълтън е превеждан у нас като литературовед, но тази му тема е по-скоро философска. Той се включва с нея в оксфордската поредица за кратки въведения в такива въпроси. Без да се прави на философ и без да се срамува от социалния си критицизъм: „Философите са сведени просто до лабораторни техници на езика”.

Да, Игълтън минава през философската класика, как иначе, но и през литературата и успява да се предпази от езиковата техничност. И е четивен. Що е смисъл, що е живот, що е смисъл на живота.

Изненадата е, че такова разсъждаване е възможно и че то стига до читателя. „До голяма степен в момента културата се занимава с това да държи хората безобидно разсеяни, когато не са заети с работа”, припомня Игълтън. Ползва темата като игра за да въвлече читателя в интелектуално приключение. Отговорът му е между личностната и общностната свобода.

А възможното обобщение: „Най-малкото, което ни свързва в момента, е волята да оцелеем пред лицето на различните заплахи за нашето съществуване, надигащи се от всички страни. В известен смисъл хората, които отричат реалността на човешката ситуация, отричат и глобалното затопляне. Нищо не би трябвало да обединява вида ни толкова ефективно, колкото възможността за изчезването му. Поне в смъртта всички най-накрая се обединяваме”.

Продължава...

Класация Книжен ъгъл - най-продавани книги 7 август - 13 август

1. Матиас Едвардсон. Почти нормално семейство. Ера

2. П. Г. Удхаус. Питайте Джийвс. Колибри

3. Анди Уест. Лионел Меси и изкуството да живееш. Прозорец

4. Светлана Алексиевич. Войната не е с лице на жена. Парадокс

5. Барбара Киндерман. Сън в лятна нощ по Уилям Шекспир. Унискорп

Продължава...

Отдавна заровена тайна излиза наяве в „Детето“ на Фиона Бартън

Втори роман от поредицата за разследващата журналистка Кейт Уотърс

 „Детето“ (Ентусиаст, превод Маргарита Терзиева), разказва мрачната и напрегната история за отдавна заровена тайна, която започва да излиза наяве и заплашва да промени много съдби.

Веднага след световната си премиера през 2017 г. вторият трилър на Бартън се превръща в бестселър в родната Великобритания, става „Книга на годината“ според американското обществено радио и до момента е преведен на над 20 езика. Писателят Лий Чайлд определя романа като „напрегнат, омагьосващ и грабващ вниманието“, а Опра Уинфри предупреждава – „тази книга ще взриви мозъка ви“.

Историята в „Детето“ започва с шокиращо разкритие – сред развалините на разрушена стара къща в Лондон е намерен малък скелет, заровен там от години. Този случай разпалва интереса на журналистката Кейт Уотърс. Малцина обръщат внимание на кратката ѝ статия във вечерния вестник, но обсебена от тази мистерия, младата жена не спира да си задава въпроса: Кое е бебето от развалините?

Докато се опитва да разплете загадката, тя стига до връзка с престъпление, разтърсило града преди десетилетия: новородено е откраднато от родилното отделение на местната болница и никога не е намерено. Майката и бащата са смазани от загубата.

Кейт е все по-привлечена от миналото на хората, замесени в мистериозните събития. И скоро се оказва пазителка на неочаквани тайни – за една жена тази история е напомняне за най-лошите дни в нейния живот, за друга е истински кошмар, заплашващ да срути целия ѝ свят, а за трета – връщане към срамно събитие, което всячески се опитва да забрави.

Разкъсвана между това, което може и което не може да сподели с околните, Кейт със сигурност знае едно – историята на детето трябва да бъде разказана.

Продължава...

Защо понякога е по-добре да не знаем истината

„Между лъжите” на Мишел Адамс държи читателя в напрежение до последния ред, разплитайки мистерията около забуленото в непроницаема мъгла минало на изгубилата паметта си Клоуи. Острият психологически трилър, който излиза в разгара на лятото, напомня защо понякога е по-добре да не научаваме истината...

Младата британска авторка Мишел Адамс се завръща на български с втория си роман – „Между лъжите” (Сиела, превод Коста Сивов). Психологическият трилър ни запознава с Клоуи, която се буди на болнично легло без никаква идея коя е, какво се е случило с нея и защо е в болница. Момичето не познава нито един от хората, които се представят за нейно семейство и дори не помни името си. Клоуи се възстановява бавно, докато нейните близки й разкриват малко по малко какво е преживяла, коя е, какво е имала и какво е загубила. Постепенно Клоуи научава за своята кариера, за дома си, за мъжа си, за детето си… и за жестоката катастрофа!

Нещо кошмарно се е случило с любимия на Клоуи и тяхното дете. Сега тя не просто трябва да си припомни кои са те, а и какво е направила, че да ги загуби. И докато се опитва да се пребори със забулените си в мрак спомени, героинята на Мишел Адамс се оплита здраво в кълбо от лъжи, което трябва да разплете на всяка цена. Но това далеч няма да е лесна задача – особено когато всички около нея я лъжат… Понякога е по-добре да не знаеш истината. Защото лъжите болят по-малко.

Британката Мишел Адамс (1981) е единственото момиче и най-малкото от 5 деца у дома. Защитава научна степен и работи като физиолог в кардиология, но привлечена от изкуството, музиката и литературата от малка, в началото на новия век решава да последва мечтата си да напише книга. След няколко неуспешни опита Адамс успява да пробие на книжната сцена с романа си „Сестра ми” през 2015 г. През юли 2018 г. на английския пазар излиза и вторият й роман – „Между лъжите”. Адамс споделя, че черпи вдъхновение от заобикалящия я свят и човешките отношения, но най-вече – от любимите си Стивън Кинг и Маргарет Атууд. Следва откъс.

Трите седим в кухнята, когато татко се прибира у дома. Очите ни са сухи, но зачервени от всичките пролети сълзи. Аз мълча, защото не знам какво да кажа или да направя. Чувствам се празна и скована. Чуваме грохота на двигателя по алеята и тежкото затръшване на вратата на колата му. Мама става, за да го посрещне, и излиза първа от кухнята.

Продължава...

Лучия Джованини: Започнете с решението да сте щастливи

Италианската сензация на приложната психология  се завръща с бестселъра „Заслужавам най-доброто“

„Заслужавам най-доброто“ (Колибри, превод Иво Йонков) ще ви убеди, че щастието е умение и като такова е възможно да бъде овладяно. За целта първо трябва да открием истинските си лица, вместо да носим маски. Основната цел на тази книга е да ни помогне в процеса на осъзнаването, така че да можем да изключваме автопилота, когато се налага смяна на посоката. Толкова е лесно да попаднем в негативната спирала, да си разказваме истории за страх и отчаяние, да прожектираме в ума си филм на ужасите: най-ранната система на мозъка, рептилната, е създадена за наша защита и е програмирана да забелязва всички възможни опасности и да реагира с неподвижност, защита или бягство. Ако я оставим да държи юздите, къде мислите ще ни отведе? Всичко започва с избора на друг път. Впоследствие този избор бива активиран от действието. Кои са вашите действия за щастие? Какво правите, за да сте на висота, да давате най-доброто и да имате най-доброто? Не е достатъчно само да се чете или говори за щастие, нужно е да се действа.

Лучия Джованини има докторат по консултативна психология, бакалавър е по психоантропология, член е на Американската психологическа асоциация. Преподава невролингвистично програмиране, невросемантика, духовен и трансформационен коучинг, работа с дъха, експерт е по техниките на медитация и ходене по лабиринт, води обучения по нестинарство. Една от първите последователки на Луиз Хей в Италия, самата тя често е наричана „италианската Луиз Хей”. Авторка е на бестселърите „Освободи живота си”, „Толкова различен живот” и „Заслужавам най-доброто”, помогнали на хиляди хора в процеса на промяната. През 1999 година създава асоциацията BlessYou!, която се занимава с личностно и социално осъзнаване, и вече над 20 години заедно със съпруга си Никола Рива води курсове и семинари за частни лица и бизнес организации от цял свят. Следва откъс.

Моето изследване върху смисъла на живота започна, когато бях много малка. През по-голямата част от детството ми измъчвах всички с въпроси от типа: Защо се раждаме? Какво правим тук?

На практика задавах тези трудни въпроси на всеки приближил се до мен възрастен. Не си спомням отговорите, но може да си представите израженията им!

Мисля, че в известен смисъл никога не съм преставала да си ги задавам. И разбира се, не съм първата. Този тип дилеми са се запечатали в човешката душа от хиляди години. Какво придава смисъл на живота ни? Заради какво си заслужава да бъде живян? Кои неща ни карат да се чувстваме удовлетворени накрая? Кое ни прави щастливи?

* * *

При всяко мое пътуване, при всеки контакт с различните народи, във всяка страна, където съм живяла, във всеки изучаван текст по психология, във всяко практикувано духовно учение, по време на посещаваните или провежданите от мен курсове, във всеки срещнат човек търсех отговорите.

Лека-полека започнах да се питам дали смисълът на живота не е свързан по някакъв начин с развитието на нашите способности, дали така не проявяваме най-доброто от себе си. Докато наблюдавам бавното протичане на този процес в мен и в околните, няма как да не забележа дълбокото чувство на радост и удовлетворение, произтичащо от него.

Продължава...

„ Железния човек“ спасява планетата

Фантастиката на Тед Хюз излиза за първи път в България с илюстрации от Капка Кънева 

Железния човек крачи по Земята с железни стъпала, всяко голямо колкото легло. Поглъща трактори и камиони, вместо спагети хапва телени мрежи, мазните печки са му вкусни като шоколадови бонбони. Много е лаком! Обаче не дебелее, а става все по-лъскав и спасява света.

Когато излиза през 1968 г. във Великобритания, романът на английския поет Тед Хюз „Железния човек” окупира класациите за книги от жанра научна фантастика. Днес вече е класика. Тези дни излиза за първи път в България с логото на издателство „Лист” в поредицата „Детски шедьоври от велики писатели”. Сюжетът и персонажите в него нямат нищо общо с тези от поредицата на Marvel Comics.

Железния човек, роден от въображението на Тед Хюз, е съвсем друг герой, върху чиито рамене през 1999-а израства Железния гигант от анимационния филм The Iron Giant . Никой не знае откъде идва, как е бил направен. Историята му започва от върха на една скала, минава през нажежаване до бяло и стига чак до Слънцето. Там Железния човек праща на изпитание един космически прилеп-ангел-дракон.

Наред с приключенията романът на Тед Хюз занимава читателите и с въпроси на екологията, науката, даже геополитиката и философията на мира!

Освен на превода на Владимир Молев, българското издание на „Железния човек” залага и на фантазията на Капка Кънева, която визуализира романа. Нейните илюстрации партнират достойно на оригиналния текст и провокират още повече въображението.

Това е третата книга от поредицата „Детски шедьоври от велики писатели”, върху която работи художничката. Предишните истории – „Съвет към малките момичета” от Марк Твен и „Кухнята на госпожа Черешова” от Силвия Плат – са сред най-любимите на читателите.

За автора

Тед Хюз (1930-1998) е английски поет и писател. „Ястреб в дъжда” и „Луперкал” са най-известните му стихосбирки. През 1984 г. получава почетната титла „поет-лауреат на Великобритания”. Съпруг е на Силвия Плат, с която имат две деца. През 1961 година пише първата си книга за деца „Meet my Folks!”. След това още 17 истории за малки читатели. „Железният човек” е най-известната от тях.

Продължава...

Възможна ли е войната между великите сили

Петко Тодоров

Май, да – според прочита на Барбара Тъкман

Велика илюзия е, че от война се печели. При финансовата и икономическа взаимозависимост на нациите победителят ще пострада колкото и победеният, войната ще разруши международните търговия и кредит. И т.н. – в книгата „Великата илюзия” на Норман Ейнджъл.

Тя излиза през 1910 г., преведена е веднага на 11 езика, според едни, според други на 25, продадена в 2 млн тираж, в британските университети се пръкнали над 40 кръжока за изучаването й. Припомня Барбара Тъкман в „Оръдия през август” (Изток-Запад, превод Димитър Стефанов).

Шокиращото е, че това са аргументите на сегашните глобални анализатори, че войната между великите сили е невъзможна и те ще тормозят невелики сили. Някой вярва ли, че великите са поумнели?

Книгата на американката Тъкман излиза през 1962 г., веднага я харесват и критици, и публика, награждават я с „Пулицър”. Възпроизвежда събитията през август 1914 г. в Европа – началото на Първата световна война. Особеното е в думите на авторката: „На първо място аз съм писателка, чиято тема е историята и изкуството на писането ме интересува точно толкова, колкото и изкуството на историята”.

Уплътнила текста с факти и събития до невъзможност, но и пипнала изтънко детайлите, които правят  обемни основните играчи. На две съседни страници се сипят сълзите на началника на германския генерален щаб Фон Молтке и на техния посланик в Петербург. И сцени като в Париж при обявяване на мобилизацията: „Оркестрите в ресторантите свирели френския, руския и английския химн. Някой казал: „Като си помисли човек, че всички тия химни се свирят от унгарци”...

Тъкман спестява балканския август’1914, стигат ни редовете за Фердинанд от погребението на Едуард VII: „С копринен тюрбан на главата, който дразнел останалите суверени, наричайки се „цар”, и държал в един сандък пълен комплект одежди и аксесоари на византийски император, с които се бил сдобил от един шивач на театрални костюми в очакване на деня, когато щял отново да обедини византийските владения под своя скиптър”.

Продължава...