Процесът срещу Левски е политически

Петко Тодоров

Според строго юридически анализ

„Едно е безспорно – че Процесът на Васил Левски и другите осъдени съзаклятници от Специалната комисия през 1872-1873 г. е с политически характер и този извод не зависи от юридическото обяснение за характера на Специалната комисия и от процесуалните правила, по които тя е действала. Безспорно е още, че Османската държава е принудена да проведе процес с международен отзвук в цялата територия на Европа, което е могъщо оръжие в полза на бъдещото национално освобождение. Затова по-добре е да не се стремим да го „провъзгласяваме за нищожен”, което е и несериозно от юридическа гледна точка”, обобщава Маргарита Златарева в „Юридически поглед към Процеса на Васил Дякон Левски” (изд. „Сиела”).

Авторката е преподавател по граждански процес, преди това била съдия в районен съд, окръжен съд, ВКС, конституционен съдия. Другите й книги са строго юридически.

Непосредственият повод за тази й изява е книжно съчинение, в което се твърди, че Левски е осъден единствено заради извършено от него убийство, изповядва тя.

В по-широк план жестът на Златарева е отговор на развихрилата се историческа самодейност по повод живота и делото на Апостола. Тя не опровергава изрично тези писания, не слиза на тяхно равнище. Доказва, че Специалната комисия, осъдила Левски и останалите в София е напълно легитимен съдебен орган и нищо, сторено от нея, не излиза от рамките на тогавашното право в Османската империя. 

Левски е осъден по политически обвинения с изричното внимание на властта Процесът да не се раздухва. Но чуждите дипломати проявяват завидно внимание към него.

Историческата памет е инертна. Нарочили сме Иванчо Хаджипенчович, а Комисията, качила на бесилото Левски и Димитър Общи е от 9 души: председател и по 4 турци и 4 българи. Тук, освен Иванчо, са Хаджи Мануил Стоянов, Мито Панов Каймакчийски и Петър Тодоров Желязица.

И за предателството. Има ли по-горе в неговата йерархия от даскал Иван Фурнаджиев? И още. Като чете човек Иван Лалев, убеждава се, че поп Кръстьо не е предателят на Левски. Като чете Крумка Шарова, убеждава се, че предателят на Левски е поп Кръстьо и никой друг. Магията на думите. Как да чакаме истина от историците, когато зад интерпретация на събития от по-ново време стоят реституционни и приватизационни интереси? И какво като в учебниците по история ще пише едно или друго?

„В дълг към Апостола са юристите”, изтъква Златарева. Само те ли? Процесът срещу Левски отваря очите на властта и на Европа за българското националноосвободително движение. Предстои изкачването му в йерархията на историческите стойности... Биографията на Иван Унджиев е от 1947 г. Академик Константин Косев писа наскоро: „Едва ли може да се очаква в обозримо бъдеще друг автор да ни изненада с нова академична биография на Апостола”. Добре поне, че Академичното издателство се старае да поддържа достъпността до нея, даже и като цена.

Продължава...

Класация Книжен ъгъл - най-продавани книги 12 февруари - 18 февруари

1. Ерик-Еманюел Шмит. Феликс и невидимият извор. Ера

2. Андрю Уилсън. Талант за убийство. Хермес

3. Стивън Фрай. Митове. Еднорог

4. Лилия Райчева. Магията "Минута е много". Тип Топ прес

5. Ерик Карл. Много гладната гъсеница. Фънкибукс

Продължава...

История за герой, чието минало е пълно с призраци

Провокативният малтийски писател от палестински произход Уалид Набхан пристига в София за премиерата на първата си книга на български и среща с читателите

 „Изселване на щъркели“ (Парадокс, превод Михаил Вапирев), удостоен с Малтийската награда за литература (2014 г.) и Наградата за литература на Европейския съюз (2017 г.), излиза на български език в превод на Михаил Вапирев, консултант Азиз Шакир-Таш, и ще бъде представен на 19 февруари от 18:30 ч. в Литературен клуб “Перото”.

Голяма част от сюжета на „Изселване на щъркели“ е автобиографична. Романът разказва от първо лице историята за палестинец на име Набил, прекарал целия си живот извън родната си страна. Израстването му, неразривно свързано със съдбата на Палестина и целия арабски свят, преминава в опити да намери обяснение за развоя на събитията в Близкия изток, особено след Шестдневната война, която съвпада с рождението му. Идентичността и изгнанието, както и любовта и съхраняването на семейството, във времена, в които личният дълг и достойнство по-скоро предизвикват неговото унищожение, са сред основните теми в романа.

“Това е история за герой, чието минало е пълно с призраци, а в бъдещето му също няма много надежда. Има история за изгубена любов, много малки истории се преплитата в книгата, но всъщност голямата история е за Палестина и Малта. Защото героят не може нито да се отърве от миналото, нито да изгради бъдещето си тук”, разказва Набхан.

Запитан за собствената му идентичност, Набхан не може да даде категоричен отговор. “След 25 години в Малта се чувствам християнин, въпреки че съм отгледан като мюсюлманин”, казва писателят, който твърди, че не е религиозен. През 2017 г. застава публично срещу лидера на Малтийския мюсюлмански съвет Бадер Зайна, когото обвинява в прикрит ислямски радикализъм.

Според Уалид Набхан мюсюлманите в страната (0,3% от общото население или около 1500 души) не се нуждаят от втора джамия. Дори, твърди той, построяването й би довело до разединение на общността. След планиран телевизионен дебат със Зайна, на който опонентът му не се появява, на излизане от сградата на телевизията Набхан открива колата си потрошена.

Продължава...

Имала ли е право Османската империя да осъди Васил Левски

Излезе „Юридически поглед към Процеса на Васил Дякон Левски“ от доц. Маргарита Златарева

Бившият конституционен съдия и преподавател търси отговор на въпроса „Законен ли е един от най-болезнените за България процеси“. Процесът на Васил Левски, започнал срещу Димитър Общи и другите участници  в ограбването на турската хазна в Арабаконашкия проход, остава през годините територия с разнопосочни послания.

Какъв е статутът на Специалната нарочна комисия, която е провела Процеса, с какъв акт е завършил той и какво е съдържанието и тежестта на този акт – въпроси, на които в различните епохи се отговаря нееднозначно, дори спекулативно.

„Юридически поглед към Процеса на Васил Дякон Левски” (Сиела) е изследване, в което бившият конституционен съдия и преподавател в Нов български университет доц. Маргарита Златарева си поставя нелеката задача да открие отговорите на редицата въпроси, свързани с края на пътя на човека, на който столетието постави ореол.

Разглеждайки закони и устави на Османската държава, действащи към 1872–1873 г., протоколите от разпитите на Васил Левски и другите заловени поборници, заключителните протоколи-присъди („мазбати“) от Процеса, както и множеството писма и телеграми, изпращани от европейски дипломати и османски управници по повода, изданието успява да разгледа спорния вече десетилетия процес в контекста на императивните правила на османския наказателен закон и редица особености на недоразвитото все още наказателно съдопроизводство.

„Юридически поглед към Процеса на Васил Дякон Левски“ дава един различен поглед към една от най-дискутираните теми, по които изтъкнати наши историци, юристи и политици все още не могат да обединят позиции.

За какво е бил осъден на смърт Дякона? И има ли законно основание за жестоката присъда, останала увековечена в редица легенди и народни песни? Следва откъс.

Процесът на Васил Дякон Левски, започнал по повод ограбването на турската хазна в Арабаконашкия проход, срещу Димитър Общи и другите участници в обира, разраснал се спрямо членове на революционни комитети в района и продължил след залавянето на Левски до неговото осъждане, остава през годините в сянка. За него не се пише или се пише оскъдно, разнопосочно, като че ли нежелано. Дали тази част от нашата история е приглушена от „сурдинката“ на изследователите, поради протоколите от разпита на поборници и не поборници, от чието съдържание не лъха героизмът на всъщност героичната епоха, е въпрос, който може да оставим без отговор. Твърде изчерпателни са показанията на членовете на тайните комитети в района на Дунавския вилает и хората около тях, призовани на разпит в Процеса; твърде лесно членовете на Специалната комисия стигат до истината за организацията, създадена от Васил Левски с цел да буди българите към национална независимост.

Продължава...

„При дивите неща” е опасно хубаво

Култовата книга Морис Сендак излиза за първи път в България. Барак Обама редовно я чете на детски партита в Белия дом

Най-добрата книга в картинки според учителската гилдия на САЩ излиза за първи път в България. „При дивите” неща от прочутия писател и илюстратор Морис Сендак (1928 – 2012) идва в луксозно издание с твърди корици (Лист, превод Стефан Русинов).

Книгата е носител на медала „Калдекот” – най-престижната награда отвъд Океана за рисувани книги, а през 2009 г. режисьорът Спайк Джоунс я превърна във фентъзи филма „Където бродят дивите неща”.

Макар да е писана в далечната 1963 г., „При дивите неща” влиза напълно в ритъма на днешния ден с теми като детския гняв, отегчение и ревност и жажда за приключения. Рисунките на Морис Сендак прекрасно допълват 338-те думи, с които той разказва историята на малкия Макс.

Една вечер момчето се държи зле и свършва такива поразии вкъщи, че за наказание остава без вечеря. Обиден, Макс се оттегля в стаята си и благодарение на въображението му тя се превръща в островна джунгла, обитавана от зли зверове, наречени „дивите неща”. Момчето обаче не се стряска, а взима страха на съществата и става техен владетел.

Любопитен факт е, че в „дивите неща” Морис Сендак портретува роднини от голямото си еврейско семейство. Първоначалната му идея била историята да бъде „Земята на дивите коне”. Осъзнал обаче, че не може да рисува коне и неговият редактор му предложил да ги смени с „диви неща” – определение, вдъхновено от еврейския израз vilde chaya – „диви животни”, използвано с любов по адрес на енергични и шумни деца.

Продължава...

Раждането на Харуки Мураками

Петко Тодоров

Четем първите му два романа

„Честно казано, четях най-различни книги – най-много харесвах руски романи от деветнайсети век и сурови американски детективски истории, - но не познавах съвременната японска литература. Затова нямах представа нито какви японски романи се четяха по онова време, нито как да пиша литература на японски” – Харуки Мураками изповядва раждането си като писател.

Повечето японци „завършват училище, намират си работа и известно време след това се женят, обяснява той. Дори аз първоначално смятах да следвам този модел. Поне така си представях, че ще се случи. В действителност обаче се ожених, започнах работа, а после най-сетне успях (някак) и да завърша образованието си. С други думи, направих точно обратното на онова, което се смяташе за нормално”. През 1974 г. отворил бар с джаз в предградие на Токио, в него се изцеждали времето и силите му. През 1978 г., тогава е на 29 - прописва – нощем на кухненската маса.

„Чуй песента на вятъра” и продължението „Пинбол” са първите му кратки романи (Колибри, превод Надежда Розова). Героят е горе-долу негов връстник, в първия е студент, във втория се прехранва с преводи. Компания му е богаташки син, който ненавижда богатството и богатите. Половината от фабулата тече в бар, пие се бира, слуша се популярна музика и се разговаря. Останалото – почти случайни момичета и неслучайна самота. Разходки заради разходките, съзерцанията, които ще останат трайно в белетристиката на Мураками и които няма как да се отграничат от японската литературна традиция: „Докато съзерцавам океана, хората започват да ми липсват, а като съм сред хора, започва да ми липсва океанът”.

Първият роман прилича на първи, вторият е по-литературен, явяват се и сюрреалистичните забежки, станали характерни за него. И онези вцепенения: „Започнеше ли да се унася, усещаше как времето минава през тялото му като бавна река”, или „болката му, като нямаше къде другаде да отиде, се изтегна до него”... Но не литературните фигури правят Мураками. Той е  съвременният мъж, затрил посоката, преди да я намери. Склонен да се оглежда за нея по силата на като че ли неосъзната инерция и категорично не по силата на рационалност. Затова битието му се получава по-скоро случайно и не му се получава закономерно. И почти патологичното безразличие към времето: „Всеки ден беше копие на предишния. Трябва да си ги отбелязваш с нещо, за да ги различаваш”.

Читателят бива да е признателен на Мураками за началното му непознаване на японската съвременна литература. В тези два романа той е повече западен писател, после ще стане и японски, без западният му читател да изпусне нишката. За него Мураками остава смилаемият японски писател. Японците си го предпочитат така или иначе... Ето как един от най-четените сега автор идва с универсални внушения за съвременния живот и пикантно усещане за специфичност. Според неизбежната наивност на бързото литературно обяснение. А Мураками почва с: „Идеален текст не съществува! Точно както няма и идеално отчаяние!”.

Продължава...

Класация Книжен ъгъл - най-продавани книги 5 февруари - 11 февруари

1. Исабел Алиенде. Цвят продълговат в морето. Колибри

2. София Лундберг. Червеният тефтер. Хермес

3. Доминик Баро, Люк Милар. Радостта от живота по френски. Ера

4. Джордж Макдоналд. Принцесата и гоблинът. Изток-Запад

5. Виола Ардоне. Детският влак. Обсидиан

Продължава...

София Лундберг: Всички носим безброй истории – като истинска съкровищница

„Червеният тефтер“  е нужен на всеки от нас

Малката Дорис получава от баща си тефтер с червени кожени корици. В него тя записва всички хора, които са променили живота й. От слугуването в богаташка къща, през модния подиум в Париж, ужаса на Втората световна война, самотата в Ню Йорк, любовта й с Алан. Днес тя е на 96 години и живее сама в Стокхолм. Повечето имена в тефтера са зачеркнати: напуснали са живота й. Най-голяма радост й носят обажданията на племенницата й Джени. Един ден Дорис започва да записва историите от пъстрото си минало. Така ще успее да сподели с Джени най-съкровеното си – спомените.

София Лундберг е работила като журналист и редактор на списание. Дебютният й роман „Червеният тефтер“ (Хермес, превод Радослав Папазов) се превръща в световна сензация. Критиците оценяват високо умението на Лундберг да отвежда читателите на пътешествие през времето и пространството, любовта и загубата, и определят писателката като блестяща нова звезда в скандинавската литература.

- До каква степен историята на Дорис от „Червеният тефтер“ е базирана на реални събития от вашия живот?

- Като писател винаги съм се опитвала да черпя от собствения си живот, когато искам да предам емоциите по достоверен начин. Понякога се вдъхновявам от близките ми, друг път от нещо, което съм чула. Смесвам всичко в една фантазия, която обаче пресъздава чувствата и преживяванията по автентичен начин.
Когато бях на 14 години, ме изпратиха от Стокхолм до Париж, за да работя като модел – точно като Дорис. Работила съм с фотографи, които ти щипят бузите, за да излизат по-червени на снимките... Разбира се, светът на модата по мое време беше различен от този в книгата, така че се наложи да направя и много допълнителни проучвания.

Продължава...

Поезия и любов, измяна и смърт в „Ти го каза“ на Кони Палмен

Роман за предизвестената трагедия на Силвия Плат и Тед Хюз

„Ти го каза“ (Колибри, превод Иглика Василева ван дер Хайден) е роман за поезия, любов, измяна и смърт, дишащ в трескавия ритъм на две изтерзани души и на една предизвестена трагедия. Герои в тази предизвикателна творба са Силвия Плат и Тед Хюз – една от най-романтичните и драматични двойки в света на литературата. А заглавието е препратка към отговора на Исус на въпроса на Юда „Да не съм аз, Рави?“.

След самоубийството на Плат във феминистките среди съпругът й става синоним на злодей, предател и заложник на мита около нея. Романът е изграден като вътрешен монолог на британския поет лауреат, инспириран от последната му стихосбирка „Писма за рождения ден“ (1998), в която той за пръв път разкрива своята версия за взривения брачен съюз.

Гласът на твореца прелива в гласа на наранения съпруг, „плячка на лешояда на вината“ и на жадната за сензации публика. Палмен умело пресъздава поетическата му стилистика, вплита изумително хармонично биографични факти, цитати, спомени и размишления и читателят неусетно забравя, че написаното е плод на авторовото въображение.

Смятана от мнозина за най-голямата съвременна нидерландска писателка, Кони Палмен е родена през 1955 г., учи философия и литература в Амстердамския университет и започва да пише още като съвсем млада. Първият й рoман, „Законите“ (1990), е най-големият литературен успех в родината й за последните 30 години и е отличен с престижната „Дъблинска литературна награда IMPAC“. През 1992 г. Палмен става носител на голямото отличие „Европейски роман на годината“. Следват „Приятелството“ (награда АКО и наградите на холандската и белгийската читателска публика), „И. М.“ (наградата „Аквариус“, 2012), „Наследството“, „Искрено ваш“ (ИК „Колибри“, 2013), „Луцифер“, издадени в над двайсет страни. „Ти го каза“ (2015) е удостоен с престижната холандска литературна награда „Либрис“ (2016) и е преведен на множество езици. Следва откъс.

В съзнанието на повечето хора ние – моята невеста и аз – съществуваме само в книга. През изминалите трийсет и пет години с безсилно омерзение трябваше да гледам как истинският ни живот бе завлечен от калния порой от апокрифни истории, лъжесвидетелства, сплетни, измислици, митове; как реалните ни, сложни личности бяха подменени с клиширани персонажи, сведени до опростени образи и създадени като по калъп специално за една зажадняла за сензации читателска публика.
И така, тя бе крехката светица, а аз – бруталният предател.
Мълчах.
Досега.
Тя напомняше религиозен фанатик с онази неистова страст към една възвишена форма на чистота, свещената и пагубна готовност да пожертва себе си – старата си, неистинска същност, – да се погуби, за да се възроди, чиста, свободна и най-вече истинска.
През седемте години, които прекарахме заедно, не я видях нито веднъж и пред никого – нито дори пред собствените ни деца – такава, каквато бе в действителност, такава, каквато я познавах, жената, с която живеех, жената, която, трополяща като буйна кобилка, ме ухапа до кръв по бузата при първата ни среща.
Не се сляхме в прегръдка, нападнахме се настървено.

Продължава...

„Фонтани на мълчанието” от Рута Сепетис – любов под сянката на диктатурата на Франко

Годината е 1957 и Гражданската война продължава да хвърля злокобната си сянка върху Испания. Политиката на генерал Франко и могъщата католическа църква са създали общество, в което жените са малко повече от притежание, медицинската грижа е крайно недостатъчна, а симпатизантите на републиканците – опоненти на Франко – откупват политическата си вина с робски труд. Страх и бедност са завзели улиците.

Авторката на носителя на приза „Young Adult Fiction” на Goodreads за 2016 г. „Сол при солта” – Рута Сепетис  – се завръща на български език с нова стряскаща и едновременно с това вдъхновяваща история за Испания под диктатурата на генерал Франко – „Фонтани на мълчанието” (Сиела, превод Стоянка Сербезова-Леви).

Знойното испанско слънце привлича чуждестранни бизнесмени от богати държави като Америка с обещанието за безоблачно време, хубаво вино и екзотика. Луксозният хотел „Кастеяна Хилтън” в Мадрид има особена притегателна сила за американските туристи. Младата испанка Ана, която работи като камериерка в него, се запознава с Даниъл – син на петролен магнат от Тексас, който се стреми към печалба от новите политики на диктатора.

За разлика от баща си, Даниъл – с помощта на своя фотоапарат – се заема със задачата да покаже грозното лице на Испания, което режимът се опитва да укрие. А новозародилото му се приятелство с Ана бързо прераства в любов. Но действията на двамата млади заплашват крехката сигурност не само на семейството на Ана, но и на всички около тях. И когато Даниъл прави снимка, която никога не е трябвало да съществува, той е притиснат в ъгъла и поставен пред трудно решение, което ще определи съдбите на двамата за десетилетия напред.

Наситен с неочаквани обрати, „Фонтани на мълчанието” разкрива мрачната и проядена сърцевина на Мадрид под яркото испанско слънце. Рута Сепетис изгражда облика на изолираното, обхванато от параноя общество след Гражданската война в антиутопичните краски на съвременни класики като „Разказът на прислужницата” (Маргарет Атууд). Базирана на исторически събития, нежна и тъжна, „Фонтани на мълчанието” остава с читателя дълго след отгръщането на последната страница. Следва откъс.

Ана изважда картата от джоба на престилката си и прочита името на госта, чийто апартамент трябва да почисти:

Даниъл Матесън.

Тя чука леко на вратата. След като не чува отговор, отключва вратата и влиза в апартамента.

Топлина. Спокойствие. Климатичната инсталация е изключена и вратата на балкона е отворена. Прозрачната перленобяла завеса се вее на горещия вятър.

Освен лед, повечето гости искат стаите им да бъдат охлаждани. Но този гост не е като тях. Той явно предпочита горещия сух дъх на Мадрид, който изпълва просторния апартамент. Дрехите му не са прибрани в чекмеджетата, нито в гардероба. Те висят от отворените куфари на пода сред останалите неща, които е използвал по време на пътуването. Върху масичката има купчини от вестници и списания. „ЛАЙФ“ – името на едно от списанията – привлича вниманието на Ана. До една от купчините е поставена жълта кутия с етикет „Крушки за светкавици“, а фирмата производител е „Дженерал Илектрик“.

Продължава...

„Има ли все още секс в града“ пита Кандис Бушнел на 60

Преди повече от 20 години Кандис Бушнел създава културен феномен, когато  в колонките на седмичен вестник описва с остроумие и брутална откровеност живота на „висока скорост“ в средите на еманципирани градски жени и ексцентрични преуспяващи мъжкари в Манхатън. Тези колонки прерастват в книга – „Сексът и градът“, а по-късно в култовия тв сериал със същото име. 

За изминалите години Кандис Бушнел има зад гърба си и два филма, две шоу програми и седем издадени книги. Омъжва се, взима си куче, живее в страхотен апартамент в Манхатън, а годините на срещи в търсене на Подходящия остават далеч зад гърба й.

Но следва период от живота на Бушнел, в който губи майка си, кучето й умира, бракът й се проваля. След развода си се сблъсква с възрастова дискриминация -  независимо че има необходимата сума в сметката си, банката отказва да продължи ипотеката й, защото е необвързана, сама жена над 50 години. Кандис замества Манхатън с Кънектикът, където пише три книги, които издателите й отказват да издадат.

Тогава й се обажда Тина Браун (легендарната редакторка на Vanity Fair и The New Yorker) с идея за история – какво е да ходиш по срещи след 50 и кои са новите места за запознанства. Бушнел първоначално отказва, но впоследствие размисля и приема.

„Бях омъжена дълги години и си мислех, че няма отново да ми се наложи да ходя по срещи – казва вече 60-годишната Бушнел в интервю. – Но ако преди си бил обвързан, съществува много силен натиск от страна на близки и приятели да имаш отново връзка. И аз започнах да се чудя има ли нещо ново в света на срещите.“

Оказва се, че има много нови неща. Като например приложението за запознанства Tinder. И кутретата – млади мъже, които с ентусиазъм преследват по-възрастни жени, дори по-големи от майките им. И лазерна процедура на дамските интимни части за подобряване на сексуалния живот, наречена „Мона Лиза“, която обаче е болезнена и почти никога не се покрива от здравната осигуровка.

Всичко това Бушнел изследва и преживява заедно с приятелките си Саси, Кити, Куини, Тилда Тия и Мерилин и го включва в новата си книга „Има ли все още секс в града“ (Кръгозор, превод Диляна Георгиева). В нея съчетава автобиографичност с художествена измислица и превръща романа в ценен съветник за жените над 50 – период от живота, в който децата си отиват (заедно с повечето от естрогена), бракът вече не е същият – при някои е разклатен, а при други се стига до развод.

Продължава...

Забраняваният „Мефистофел” на Клаус Ман отново на български

Роман за безскрупулен и продажен актьор в Третия райх от сина на Томас Ман

Един актьор се продава, пренебрегвайки вкусовете и убежденията си. Романът за неговото падение е „Мефистофел“ (1936 г.) от Клаус Ман, който вече е по книжарниците от издателство „Кръг“. Първият син на прочутия европейски интелектуалец Томас Ман, който е сред най-важните представители на немскоезичната литература на изгнанието, пише един от първите в света антинацистки романи. Неговият герой е актьорът Хендрик Хьофген, „едно същество покварено до дъното на душата си, символ на суетата и кариеризма, изобщо молиеровски образ“, както казва писателят и драматург Лион Фойхтвангер (автор на „Гоя, или Трудният път към прозрението“).

От провинциален актьор Хендрик става главен интендант на държавните театри, ползвайки се с благоволението на хитлеристката върхушка. За издигането си той използва всякакви средства – сплетничи, лицемерничи, мами и лъже. Превръща се в скрит Мефистофел. Макар да е напълно безчувствен, у него са останали две неща – страхът от обречената загуба на Третия райх и болезненото осъзнаване, че е станал палячо на нацистите. Заслужава ли си труда да се пише роман за такава фигура? Клаус Ман отговаря сам в едно интервю: „Вместо характер у този Хендрик има само амбиция, суета, жажда за слава, инстинкт за действие. Той не е човек, само комедиант – символ на един напълно комедиантски, най-дълбоко лъжлив, измамнически режим. Артистът триумфира в държавата на лъжците и измамниците. „Мефистофел” е роман за една кариера в Третия райх.”

Макар авторът да уточнява в бележка накрая на романа и в интервюта, които дава след публикуването на „Мефистофел”, че изобразява типове герои, а не конкретни портрети, един от прототипите на Хендрик е ясен – неговият зет и съпруг на сестра му Ерика – Густав Грюндгенс. Осиновеният син на Грюндгенс издейства съдебна забрана за публикуване на романа след първото му издаване в Западна Германия от началото на 60-те. След седем години съдебни заседания Върховният съд забранява книгата. Тя продължава да излиза в Източна Германия и в чужбина и става бестселър. През 1981 г. забраната е отменена и романът е публикуван отново в Западна Германия.

Българският превод е на Никола Георгиев, последно публикуван през 1982-ра, а корицата е на дизайнера Дамян Дамянов.

За Клаус Ман

Клаус Ман (1906–1949) предизвиква обществен отзвук не само с творчеството си, но и със скандалния си личен живот – хомосексуалист, пристрастен към наркотиците, който има обтегнати отношения с баща си. В автобиографичната си книга „Повратната точка” той признава, че винаги е изпитвал комплекса на „бащината сянка върху моя път”. В младежкия си дневник пише: „аз трябва, трябва, трябва да стана прочут”.

Продължава...

Да видиш невидимото

Петко Тодоров

„В политиката нищо не се случва случайно. Ако това се случи, можете да заложите, че е било планирано по този начин” – думи на американския президент Франклин Рузвелт. 

Цитира го Йордан Начев в „Дълбоката държава”.

„Дълбоката държава” според автора е: „Корпоратизирана, милитаризирана, бюрократично стабилна и ефикасно функционираща група с неизбиран от хората състав, която в действителност ръководи страната”.

Тя ловко се маскира зад понятието „демокрация” и става все по-силна в най-силните страни. Начев я осветлява с данни най-вече от живота в САЩ. Но от дълбоката държава никъде няма спасение. Той акцентира върху някои от нейните прояви, като например социалния тероризъм.

Наблизо, без да подозира, е Светослав Ставрев с „Човешката съдба: поотделно и заедно” (също на изд. „Труд”). Той измислил оригинална схема за анализ на обществените отношения, в частност отношенията индивид-общество. Нарича я „скенер” – „вижда невидимото”. Тя му позволява анализи по направления в неподозиран обем.

Името на Начев от разузнаването и на Ставрев от синдикатите са допълнително любопитство. Тънкостта пък на родната социална мисъл направо задължава вниманието.

Продължава...