page contents Книжен ъгъл
Предоставено от Blogger.

Класация Книжен ъгъл - най-продавани книги 21 октомври - 27 октомври

27.10.20

1. Джеймс Патерсън. Отвъд предела. Хермес

2. Даниел Смит. Малка книга за големите идеи. Сиела

3. Милена Цанева. Броеница. Из гънките на паметта. Колибри

4. Маргарита и Цветан Шущаркови. Палецът на свободата. Вълшебния керван

5. Юри Атанасов. Нашите букви. Дукати

Продължава...

Откъс: Жестока игра без правила в ретротрилъра „Едно добро дело“ на Дейвид Балдачи

Бил Клинтън: „Страхотен герой, завладяваща история, невероятен портрет на една отминала епоха“


През 1949 г. Алойшъс Арчър пристига в малък южняшки град. Той не притежава нищо освен няколко долара и дрехите на гърба си. След като е оцелял на фронта през Втората световна война и е излежал присъда за престъпление, което не е извършил, младият мъж се стреми към ново начало, към мирен и спокоен живот. Но малкият град се оказва оплетен в интриги и не по-малко опасен от бойните полета в Европа и престоя на Арчър в затвора в - ретротрилъра „Едно добро дело“ (Обсидиан, превод Милко Стоименов) на Дейвид Балдачи

Още през първата си вечер на свобода той среща местен бизнесмен, който му обещава добро възнаграждение, ако прибере солидна сума от негов длъжник. Така Арчър е въвлечен в съперничеството между двамата най-влиятелни жители на града. И когато единият от тях е убит, главният заподозрян се оказва именно той.

Това е началото на жестока игра без правила. Всички замесени крият дълбоко погребани тайни, които Арчър трябва да извади наяве, за да не се върне зад решетките или дори да увисне на бесилката. Следва откъс. 
 
Денят, в който излизаш от затвора, си е един добър ден.
Вратите на автобуса се отвориха със свистене и лъх на грес, докато Алойшъс Арчър за пръв път от доста време си поемаше въздух като свободен човек. Беше облечен в износен кафяв костюм с остри ревери, който си бе поръчал от каталога на „Сиърс“, преди да замине на фронта. Сакото беше по-късо от обичайното, а панталонът нямаше нито басти, нито маншети, тъй като за тях трябваше още плат, а войната не позволяваше разхищения. Поради същата причина нямаше и колан. Носеше тънка вратовръзка, овехтяла измачкана бяла риза и ожулени обувки четиресет и шести номер – и с това се изчерпваше целият му гардероб. Той закрачи към автобуса и подметките му вдигнаха облачета прах. Филцовата му шапка, шоколадова на цвят, имаше избеляла виненочервена лента. Беше си я купил след края на войната и това бе един от редките случаи, когато си позволи нещо по-скъпо. Но си бе казал, че световната победа над злото заслужава малко разточителство.
С тези дрехи влезе в затвора. И с тях го напускаше. С ирония съжали, че през цялото това време добрите хора от изправителните институции не си бяха направили труда нито да ги изперат, нито да ги изгладят. Да не говорим, че по шапката му имаше петна, които липсваха, когато я беше носил за последно. Но пък един мъж не биваше да ходи без шапка.

Продължава...

Приспивни песни за феи и чудовища

Сотир Гелев представя нова книга за безстрашни деца и родители

Всяко дете обича да заспива, докато му пеят сладка приспивна песен. Децата на таласъмите, великаните, водните духове, троловете и феите не правят изключение. Ето защо писателят и художник Сотир Гелев се заема с нелеката задача да ги преведе на човешки език, за да могат и децата на хората да ги разберат и научат наизуст. Така се появява „Приспивни песни за феи и чудовища“, която ще превърне времето преди сън в чудато приключение.

„Ентусиаст“ публикува книгата в красиво издание с твърди корици две години след като друго заглавие на Сотир Гелев – „Как Лора се научи да брои десет“ – получи литературната награда „Перото“ в категория „Детска литература“. И този път Сотир Гелев пише и едновременно с това илюстрира историите в рими, предназначени само за безстрашни деца и родители. Е, по-страхливите също могат да четат и да слушат песните, но за всеки случай трябва да се завият с одеяло през глава.

Наред с магически създания, които са по-познати за нас, авторът ни среща и с нечувани до този момент същества – например Онези, които живеят под леглото и ядат чорапите в семейството. Те са толкова свенливи, че дори си нямат име. „В тъмното ние живеем,/ стари чорапи ядем./ Само това ний умеем./ Никога няма да спрем!“, пеят Онези. Още истории и вълшебни илюстрации на джуджета, каменояди, върколаци и русалки ще открият малчуганите из страниците на книгата.

Продължава...

Разменени сърца в „Донорът” от Клеър Макинтош

Кратка новела, която обединява напрегнатия ритъм на трилърите ѝ с дълбоко личната история на едно семейство

Клеър Макинтош, авторка на психологическите трилъри „Оставих те да си отидеш”, „Виждам те” и „Игра на лъжи” и съкровената „След края”, ни кара да преразгледаме най-дълбоките си страхове в напрегнатата драма „Донорът” (Сиела, превод Коста Сивов).

Малко след като тийнейджърката Мег получава животоспасяваща трансплантация на сърце, майка ѝ Лизи получава писмо от жена на име Карън, която се представя като майката на донора. Непознатата жена иска да се запознае с детето, в чиито гърди бие сърцето на нейния син, загинал при ужасна злополука. Лизи има основателни причини да се тревожи – донорството винаги се случва анонимно и връзката между пациентите не се насърчава по никакъв начин. Но може ли да откаже на жената, чиято плът и кръв е причината Мег да живее – особено когато сама разбира майчината мъка по загубата?

Лизи взема решение да се срещне с другата жена. Всичко ще протече бързо и лесно, и тя дори няма да споделя на приятелите си какво е решила, защото те със сигурност не биха одобрили. Но каква е цената на тайната? Какво в действителност иска Карън? Превръща ли се Лизи в чужденец в собствения си дом? И колко от това, което Лизи си мисли, че вижда, е реалност?
 
С добре познатия си стил Клеър Макинтош приковава читателите от първата до последната страница в бързо ескалиращ трилър, в който обратите се сменят с главозамайваща скорост. Макинтош преплита моралната дилема дали е добра идея да се срещнете с хора, чиято загуба е спасила живота на вашите близки, емоционалната тема за донорството на органи и майчината отговорност с деликатен психологически ужас, който остава с читателя дълго след като затвори книгата.

Клеър Макинтош дебютира с трилъра „Оставих те да си отидеш”, който веднага се превръща в най-бързо продаващата се книга на изгряващ автор в криминалния жанр. Романът ѝ печели най-престижната награда за криминална литература във Великобритания – Theakstons Old Peculier Crime Novel, като побеждава доказани имена като Дж. К. Роулинг („Хари Потър”, „Зовът на кукувицата”). Докато в трилърите си Макинтош стъпва върху дългогодишния си опит в Службата за криминални разследвания, в новелата „Донорът” тя изправя една майка срещу най-дълбоките ѝ страхове и най-тежкото предизвикателство.

Продължава...

„Опитът“ на Русана Бърдарска - собственото ни време, видяно през телескоп и под микроскоп


Ведър хумор, тънката ирония и прекрасни стилистически експерименти във всички регистри на комичното

 
„Опитът“ на Русана Бърдарска е монументална творба. Книгата представлява сложно взаимодействие между много литературни жанрове. Но тя не остава само на терена на литературата, а интервенира и на терена на документалистиката. Какво е въображението на нашата памет? Какви са любовите и разводите между личното и публичното в собствената ни съдба, между своето и чуждото? На кой от повествователните гласове от „Опитът“ можем да се доверим? Каква е цената на постмодерната игра и кога всичко става смъртоносно сериозно? Русана отговаря много интимно на тези банални въпроси и минава отвъд стереотипи и автоматизми. Тя е твърде умна жена. И пише ужасно увлекателно. Резултатът е, че виждаме постройката на собственото си време, виждаме я през телескоп и под микроскоп. И предизвикателствата за интелекта са толкова големи, че забравяме кое какво е.“
~ Марин Бодаков
Русана Бърдарска е родена в Лом. Завършила е Английската гимназия в Пловдив, Българска филология в СУ „Климент Охридски“ и Европеистика в Брюкселския университет. Работила е за български издателства и за Европейския месец на културата, Пловдив, 1999 г. От 2002 г. живее в Брюксел, където от 2006 г. е служител на Европейската комисия. Автор е на студия за постсимволизма, на академичен курс по превод за европейските институции и на теоретична разработка за евролекта, на публицистичен анализ на ромския проблем и на романа „6 тъжни разказа, 1 весел + 1 интерактивен“ („Жанет 45“, 2002 г.), издаден също в Полша и (частично) в Македония. „Опитът“ е вторият ѝ роман.
Отзиви:
 „Русана Бърдарска се ползва умело от семантичните връзки и родства, от метафоричния потенциал на думите и от разнообразна фразеология. Доброто владеене на други езици й позволява да дълбае в коренищата на българския и да изважда оттам  негови позабравени компетентности. „Опитът“ показва богата ерудиция в полето на хуманитаристиката. За внимателния читател бързо ще стане ясно, че с тези свои текстове авторката опитва една концептуално изведена алюзия с оригиналната същност на есеистичното и „Опитите“ на Монтен, акцентирайки същевременно върху кръвната връзка на този жанр с литературния нагон изобщо.“
~ Андрей Захариев
„Всеки би открил по нещо за себе си в този калейдоскоп, или по Бил Брайсън – в тази не много „Кратка история на почти всичко.“ Бърдарска оставя читателя без дъх. Тълкувателите на „постмодерното“ ще имат доста работа.“
~ Силвия Чолева

Продължава...

Лабораторията Набоков

25.10.20

Петко Тодоров 
 
Четем ранните му разкази 
 
„Или пък намираше върху някой дъбов храст голяма, синьозелена, грапава на пипане гъсеница с малко порцеланово рогче на задничето. Държеше я, вцепенена, на дланта си, спомняше си подобна находка в детството – затаения дъх, възторжените възгласи – и като вещ я слагаше обратно на клончето” – той е ентомолог в разказа „Пилгрим” на Владимир Набоков. От „Звуци и други истории” (Колибри, превод Мария Хаджиева) - сборник с писаните му на руски разкази, том 1. 
 
Берлинчанинът Пилгрим наследява от баща си магазинче за екзотични предмети, превръща го в магазин за пеперуди. Добър познавач, виенски колега нарекъл с неговото име рядка пеперуда. Саможивец: „В сандъците му се намираха всички страни по света, но самият той не бе ходил никъде и само понякога, в неделя, през лятото, излизаше извън града”. Но бленува експедиции през всички континенти със сакче в ръка, с улова на редки екземпляри. 
 
Възстара вдовица му предоставя безценната пеперудена колекция на съпруга си, неориентирана в стойността й. И нашият дебне щастието. Огласява колекцията и чака тлъстия купувач. Чака дълго. Той се явява, Пилгрим стяга експедиционния багаж. Развръзката е трагична. 
 
Само Набоков може да напише такъв разказ. Писателят е известен и като лепидоптерист – който изучава и колекционира пеперуди. Тази му страст набъбва откровено между редовете, магичното раждане на пеперуда от пашкул се явява в още два от разказите. Привилегия е, откъдето и да го погледнем, че само той е способен на такава история и тази негова привилегия е литературно качество. 
 
Но то е най-дребното в разказите. Писал ги е през 20-те и 30-те години предимно в Германия, между напускането на Русия и преди преселването в САЩ. В тях е като че ли всичко, което ще срещнем в по-нататъшното му творчество, по-скоро като че ли той опитва едно и друго, опипва литературни полета, нещо като лаборатория. 
 
Героят разказвач в „Пътникът” пътува сам в купе на спален вагон, през нощта го събужда грозното ридаене на междувременно настанил се друг мъж в леглото над него, сутринта на гарата полицаи нахлуват, търсят убиец на жена си и любовника й. Случката върви като споделяни размишления между писател и критик за литературни похвати. Ридаещият през нощта не е престъпникът, противно на очакваното. 
 
Сюжетът, освен литературен е и белетристично-лабораторен. Парадоксалната развръзка е набокова сила, но тя идва върху богата стилово-езикова постеля. В мотива за съдбовната предопределеност се усеща характерно руско измерение с необяснимостта, която расте с вглъбяването. Набоков е най-силен в руските сюжети, с най-често герои емигранти. 
 
И още: колкото героите са по-незабележими и фабулата по-незабележима. В разказа за джуджето англичанин прозира мелодрама, сякаш писателят плаща данък на определен читателски вкус. В първия тип разкази е предимно набоковият изразителен кондензат: „Очите, широко разтворени, бледозелени, с цвят на счупено стъкло, полирано от вълните” или „Любовен спомен, преоблечен като поляна”, или „Като се върнах в къщи, заварих вятъра вече в стаята – той хлопна рамката на прозореца и припряно се отдалечи, когато притворих вратата след себе си”... Акварелно разтворимият и в същото време вцепеняващ спомен от родината. На задължително обладаващият „вечно възпалена душа”. 
 
Близко е с ефекта в наскоро коментираните тук разкази на Бунин. Писателят го преживява през героите си. Важната дума е глаголът „преживява”. Той не може да си позволи елементарно литературничене и защото преживяването няма как да е елементарно. И освен това, той е с името Бунин или Набоков. Набоков го изписва: „В хармонията не може да има случайност”. Резултатът е неразличимо и затова пленително внушение: носталгията като литература или литературата като носталгия.

Продължава...

Класация Книжен ъгъл - най-продавани книги 14 октомври - 20 октомври

20.10.20

1. Жорди Пунти. Меси. Уроци по стил. Ера

2. Джон льо Каре. Екипът на Смайли. Колибри

3. Мария Метлицкая. Дневникът на свекървата. Хермес

4. Антъни Бийвър. Битката за Испания. Изток-Запад

5. Зорница Христова, Миглена Папазова. Умножение без уморение. Точица

Продължава...

София Лундберг: Обичам да пиша за истории от живота, за истински съдби

В новия си роман „Въпросителната е половин сърце“ авторката на „Червеният тефтер“ се обръща към българските си читатели

Скъпи български читатели,
Искам да благодаря на всички, които прочетоха и споделиха моя роман „Червеният тефтер“. Сега е време на български език да бъде публикувана и втората ми книга.
Във „Въпросителната е половин сърце“ ще срещнете Елин, която иска да бъде успешна и обичана. Тя е известен фотограф, омъжена, с талантлива дъщеря. Но тайните от миналото й пречат да бъде до край откровена и искрена с любимите хора. Един ден, едно изненадващо писмото я изпраща на пътешествие назад във времето. Елин е принудена да се срещне с демоните си.
Понякога тайните могат да навредят на взаимоотношенията ни и да ни попречат да се сближим с другите. Понякога се оказва невъзможно да обичаш с цялото си сърце, когато то е изпълнено с тайни и въпроси, останали дълго време без отговор. Надявам се, че ще ви бъде приятно да прочетете тази книга! С обич, София Лундберг.

- Българските читатели вече ви познават с „Червеният тефтер“, а скоро ще могат да прочетат и „Въпросителната е половин сърце“. Може ли да ни разкажете малко повече за двете книги – имат ли сходни теми?
- Идеята за „Червеният тефтер“ се роди, когато открих тефтера с адреси на пра-леля ми Дорис, след като почина. Беше пълен с непознати за мен имена. Повечето от тях бяха задраскани и до тях стоеше думата „мъртъв“. Това ме натъжи истински, защото си дадох сметка колко ужасно е да гледаш как приятелите ти си отиват един след друг. Тази случка остана в съзнанието ми дълго време и в крайна сметка ме вдъхнови да напиша „Червеният тефтер“.
„Въпросителната е половин сърце“ е плод на интереса ми за това как случките от детството повлияват на живота ни като възрастни и как тайните и срама могат да ни оформят като личности. Мисля, че сред нас има много хора като Елин – бедни деца, които се борят да се издигнат, а с това и да бъдат обичани.
Харесва ми да пиша за истински истории от живота от перспективата на времето. Да изследвам как различни събития в различни етапи от живота могат да оформят хората и да им повлияят. В сърцата си всички си оставаме деца и реакциите ни са продиктувани от опита ни в детството.

- Заглавието „Въпросителната е половин сърце“ е много интересно. Как го избрахте?
- Всъщност, хрумна ми, когато разлиствах страниците на „Червения тефтер“ една вечер. Спрях се на последната, където задавам въпроса: „А вие обичали ли сте истински?“ Замислих се за собствения ми живот и нарисувах въпросителна върху листа. И изведнъж забелязах, че това си е половин сърце. Записах заглавието и започнах да обмислям как тайните, които пазим в сърцата си, могат да ни попречат да се отдадем изцяло на любовта.

- Героините ви пътуват по света. Вие самата обичате ли да пътешествате? И някое от пътуванията ви отвеждало ли ви е до България?
- Наистина обичам да пътувам и съм пътешествала из целия свят. Отначало като модел – първата ми работа, когато бях много млада. А след това и като журналист. Никога не съм била в България, но винаги ми се е искало да я посетя, откакто като дете научих името на столицата ви. Бях изумена, че нося същото име. Надявам се един ден да имам шанса да посетя страната.

Продължава...

Легендата за Голямата стъпка е развенчана в напрегнатия трилър „Деволюция” на Макс Брукс

Всички са чували за зловещия Саскуоч, известен още като Голямата стъпка… възможно ли е обаче това митично създание, вдъхновило хиляди книги и филми на ужасите, да е съществувало наистина?
 
Cлед като огънят от изригването на вулкана Маунт Рейниър най-сетне стихва, архивите за клането в едно малко градче могат да бъдат разкрити. В майсторския превод на Богдан Русев излиза „Деволюция” (Сиела) – новия роман от световноизвестния автор на бестселъра „Z-та световна война“ Макс Брукс.
 
Книга, която успява да размие границите между истина и невъобразимо, съчетавайки обстойните проучвания на автора на северноамериканската легенда за Голямата стъпка с някои от най-добрите прийоми на жанровата литература.
 
След като разрушителната стихия от избухването на вулкана Маунт Рейниър остава в миналото, архивите от клането в малко уединено градче, наречено Грийнлуп, могат да бъдат разкрити. В ръцете на страстен почитател на историите за митичното чудовище попада дневника на местната жителка Кейт Холанд. А нейните признания отприщват отново един забравен ужас.
 
Защото докато погледите на цялата страна са били приковани в яростното изригване на Маунт Рейниър, на няколко мили от там се е развихрила по-малка по мащаби, но не по-малко смъртоносна трагедия. Подножието на вулкана, който хвърля сянка в небето, крие една добре пазена и страховита тайна, която е време да излезе на повърхността…
 
Какво се случва, когато си изправен пред приближаващия и може би невъзможен за предотвратяване фатален край? И способен ли е човешкият дух да се опълчи на хищническата природа? В изповедта на Кейт отекват сериозни и актуално звучащи теми, а легендарните хуманоидни криптиди оживяват на страниците на романа, за да поставят читателя пред труден избор – да прецени сам дали тази страховита история изглежда достоверна или просто съживява онзи страх, който отдавна е бил погребан под леглото на детството.
 
Безмилостно добра комбинация между творчеството на Стивън Кинг и Майкъл Крайтън, „Деволюция” е оригинален разказ за отчаяната битка за живот, кърваво пътешествие в един плашещо реалистичен свят и автентично научно пътешествие между легенда и действителност.

Продължава...

Какво ни носи „Краят на октомври“?

Трилърът на носителя на „Пулицър“ Лорънс Райт предсказва световната пандемия


Смъртоносен вирус. Карантина. Един свят, затворил врати. И трилърът, който предвиди всичко това. Броени месеци след световната му премиера „Ентусиаст“ издава романа на известния американски журналист и писател Лорънс Райт „Краят на октомври“ (Ентусиаст, превод Христо Димитров). 
Още с излизането си в САЩ през месец април този приковаващ вниманието съспенс незабавно се превърна в №1 бестселър на в. „Ню Йорк Таймс“ и получи високи оценки и от критиката, и от читателите. Романът пресъздава с изключителна точност опасностите на една пандемия, поставила света на колене, но и разобличава манипулациите и мръсните игри, които остават скрити за обикновения човек.

Авторът Лорънс Райт печели световна популярност с документалната книга „Ал Каида и пътят към 11 септември“, с която през 2007 г. печели редица литературни и журналистически награди, включително и „Пулицър“. Книгите, филмите и журналистическите му разследвания провокират широки обществени дебати по темите за радикалния ислям, сциентологията, тероризма и глобалното затопляне.

Идеята за новата му книга „Краят на октомври“ се ражда още през 2010 г., когато режисьорът Ридли Скот му предлага да напише сценарий за апокалиптичен филм. Тогава журналистът споделя, че според него най-вероятният начин човечеството да бъде заличено е чрез глобална пандемия. Лентата така и не се реализира, но на Райт му трябват още седем години да започне работата по трилъра. През това време той интервюира водещи вирусолози, микробиолози и епидемиолози от най-големите американски лаборатории и центрове за изследвания. Оказва се, че това са същите експерти, които в момента разработват ваксините срещу COVID-19. Райт предава финалния ръкопис на издателите си през 2019 г., а поразяващото сходство на историята с реалността ги подтиква да публикуват книгата с няколко месеца по-рано от предвиденото.

Според британския „Гардиан“ трилърът е „зловещо близо до реалността“, от „Kirkus Reviews“ го определят като „дълбоко смущаващ“, а „Publishers Weekly“ нареждат Райт сред най-добрите писатели в жанра. По думите на самия автор „Краят на октомври“ се предлага като израз на почит към смелостта и находчивостта на мъжете и жените, посветили живота си в служба на общественото здраве.

Историята започва, когато в бежански лагер в Индонезия са обявени 47 смъртни случая с остра хеморагична треска. Когато Хенри Парсънс – микробиолог и епидемиолог – заминава да проучи причината от името на Световната здравна организация, открива нещо, което ще има зашеметяващи последици по целия свят: заразен мъж е напът да се присъедини към милионите поклонници на ежегодния хадж в Мека. Хенри обединява сили със саудитски принц, също лекар, в опит да поставят под карантина милионите богомолци в свещения град. Руска емигрантка, издигнала се до заместник-министър по вътрешната сигурност на САЩ, се бори да намери отговор на това, което може да е акт на биологична война, докато и без това разпадащите се глобални отношения започват да рухват пред лицето на надигащата се пандемия.

Джил, съпругата на Хенри, и децата им са изправени пред все по-намаляващите си шансове за оцеляване в Атланта. Болестта се разпростира из САЩ и заплашва да унижощи милиони животи. И Само Хенри е способен да я спре.

Продължава...

Откъс: Уроци по стил от Лионел Меси

19.10.20

Как  Жорди Пунти превръща футбола в литература

 
Каталунският писател Жорди Пунти е вероятно най-страстният фен на Меси. Той изследва красотата, грацията и гениалността на играта на футболната легенда. Пунти ни връща назад до почти митичната история на аржентинския младеж, когато светът все още е едно „безкрайно футболно игрище“. През стремглавия възход на терена, ожесточените битки и тежестта на славата, до пълното превземане на футболния свят. Пунти представя Лео Меси в различна светлина – вдъхновяваща и вълнуваща. „Меси. Уроци по стил“ (Ера, превод Гриша Атанасов) е смел, проницателен и вдъхновяващ портрет на може би най-добрия футболист на всички времена. Следва откъс.

Преди и след

Диего Армандо Марадона, който балансираше по уникален начин на границата между спорта и спектакъла, можеше да превърне и загряването преди мач в зрелище. Понякога хореографията на неговите изпълнения по време на загряване в аржентинския национален отбор или в „Наполи“ представляваше смесица от циркови номера и обикновени упражнения по аеробика. El Pelusa (Рошавия) играеше в ритъма на песента, гърмяща от високоговорителите на стадиона – потърсете видеото със завладяващата „Live is Life“ на „Опус“ – и дори ако обувките му не бяха добре завързани, Марадона танцуваше с топката и жонглираше с крака, глава и рамене. През цялото време гледаше към трибуните и дори приканваше публиката да поддържа ритъма с пляскане. Не знам дали това беше ефективно за физиката му, но със сигурност караше хората да идват по-рано на стадиона.
Винаги, когато отивам да гледам „Барса“ на „Камп Ноу“, се старая да стигна по-рано, за да не пропусна загрявката на играчите, което е още една от добродетелите на Меси и неговите съотборници в тази златна ера. Интересува ме всичко, което се случва около тях преди и след 90-те минути, как си разменят пасове, как се шегуват, докато разиграват триъгълници, как се разтягат. На загряването, както и на тренировките, могат да се видят фантастични голове, които биха влезли в историята, ако бяха вкарани по време на мач, но сега, преди началния сигнал, им се радват само малцина внимателни фенове.

Продължава...

Големият грип и малките хора

18.10.20


Петко Тодоров

В романа на Алексей Салников
 
„Да не мислите, че сте първите за днес с такава температура? Сега всички са с температура! Има епидемия, какво очаквате от грипа? Да не искате да взема колата от епилептик с пристъпи или от дете, което се е заляло с вряла вода? И какво точно ще правят лекарите със сина ви? – Ами не зная – каза Петров, - сигурно може да се свали някак тази температура! Не е нормално, цял ден е такава! – По принцип не е нормално да си болен – отвърна лекарката” – в разговор с Бърза помощ и в „Петрови в грипа и около него” на Алексей Салников (Лист, превод Боряна Даракчиева). Температурата на детето е близо 40 градуса, грипът не е Ковид, романът е отпреди него. 
 
„А преди няколко дни се возил в катафалка с покойник, срещнал стар приятел и едва ли не с катафалката отишли на гости и цяла нощ висели там и пиянствали, а покойникът никой не го потърсил. Каза, че приятелят им се напил и заспал и те искали да го сложат на мястото на трупа, за да се събуди сутринта в ковчега и да си изкара акъла, но докато го влачили до катафалката, се отказали и после забравили за него, а накрая го изгубили и решили, че се е прибрал” – версията, която Петров дочува на улицата и към края на романа от някаква дама. За самото му начало. 
 
Дамата разказва на друг за мъжа си Игор. Старият изгубен приятел е самият Петров. Дамата се оказва непознаваната от него съпруга на приятеля му Игор. Зверски грипозен е, но Игор го замъкнал на запой, като се прибрал на другия ден заварил сина си болен. У дома с бившата си съпруга, разведени са, но не им пречи да са заедно. И тя е грипозна. Тъпчат детето с лекарства, температурата му се вдига, Петров вдига нервите на Бърза помощ.
 
Животът на хора, чието отсъствие би било съвършено незабележимо. Петров е автомонтьор с хоби рисуване на комикси. Петрова е библиотекарка, изчита детските книжки, дето е пропуснала като подрастваща. Салников редува сцени от битието им със сцени от миналото – Екатеринбург, някак предимно около Нова година. Обстоятелствата се застъпват в отвратителната логика на всекидневието – непоклатимо, неизбежно. 
 
Тази свръхбитийност избива на хиперреализъм, тя е още по-плътна заради липсата на други равнища: „Това беше някакво чувство, че всичко е трябвало да се случи някак иначе, че освен този му живот има и някакъв друг: някакъв огромен живот, изпълнен със съвсем друго, неизвестно какво, но не и с канала в гаража, не и със семейството му, а с нещо друго, нещо не толкова битово, и въпреки огромните размери на този друг живот Петров за почти трийсет години нито веднъж не се е докоснал до него, защото не е знаел как”.
 
„Роман събитие” е първото изречение от следговора на преводачката. Необходимо ли е някой да обясни защо предговорите и следговорите в нашенското книгоиздаване сега се пишат от преводачите и какво печелим и какво губим от това? Романът е събитие в Русия. Следговорът обяснява част от разночетенията му там. 
 
Намират се допълнителни пластове зад безумния битовизъм, напипват се митични и мистични отпечатъци, сравнения с „Майстора и Маргарита” на Булгаков и не само. Там се изживява през литературата, друго е, има глад за свръхлитература, искат си „Майстора и Маргарита”. Бива да му признаем на Салников (1978) стиловите и фабулни детайли в романа, с които дава повод за такива интерпретации. Преводачката предлага и своя.
 
Какво остава за нас? Необикновеността на романа, защото е такъв.  Езикът, основан на пищно нюансирания всекидневен руски диалог с усета, че все нещо се губи при превода, като при поезията. Упойващата пределна очевидност на повествователната логика до границата на парадокса. По думите на Игор: „Ако в началото на пиесата на дивана има възглавница, то в края ѝ някой непременно трябва да бъде удушен с нея”.


Продължава...

Класация Книжен ъгъл - най-продавани книги 7 октомври - 13 октомври

13.10.20

1. Дейвид Балдачи. Изкупление. Обсидиан

2. Филип Лхамсурен. Прегръдката на Амазония. Книгомания

3. Мат Ридли. Кратка история на иновациите. Сиела

4. Дейвид Епстийн. Спортният ген. Жанет 45

5. Ерик Вейе, Полин Мартен. Мама на детска градина. Дакелче

 


Продължава...