Странните пътешествия на Николай Ценков в „Човекът, който продаде морето”

Дванайсет истории, вдъхновени от действителни събития, разказани през гранични човешки ситуации

„Човекът, който продаде морето” (Колибри) обхваща истории, случили се в различно време и на различно място. Предстои ви странно пътешествие из романтичните площади на Катания, топлите улици на Джакарта, култовите места на Дъблин. Ще се огледате във витрините на виенските кафенета и ще помълчите в светата обител в Превели. С носталгия ще се върнете в любимия стар Созопол, съхранил нишките на онова вечно време – отминало и настъпващо, действително и измислено, но винаги повтарящо се. А по време на пътуването ще чувате примамливия ритъм на морето - отдавна вече проиграно, печелено и губено, но винаги там, на същото място, оттатък брега, зад скалите.

Николай Ценков е роден през 1985 г. в Стара Загора. Завършил е право, а в момента работи върху дисертацията си в областта на социалната философия. Заемал е ключови позиции в частния и публичния сектор, където е придобил богат професионален опит в сферата на икономическата дипломация и проектното финансиране. Сборникът с разкази „Човекът, който продаде морето“ е неговата първа книга.

Следва откъс.

Човекът, който продаде света

Тук е студено и красиво. Имам чувството, че преди стотици години всичко е било същото. Че същите хора са живели в този спрян като в кадър град, който наричат Виена. Тук всичко е толкова старо, че както и да нарека предметите, няма да сбъркам. Те още преди векове са имали десетки имена и са ги запазили. Малките улички в центъра винаги ме извеждат до някоя църква. Камбаните бият за кратко, колкото да напомнят, че е време за следобедното кафе или пък направо за бира. Местните разпознават безпогрешно този сигнал и се шмугват зад витрините на сгушените в кадифения мрак кафенета.

На мен пък ми се пие ром, така, нали все наопаки ги правя нещата. В Kleines Café нямали ром, разбирам от бармана келнер – тъмен австриец с прошарена къдрава коса, с раирана тениска и тиранти върху нея. Предлага ми бира. Наливна. Светла. Местна.

– Добре – съгласявам се.

– И наздраве – вика ми.

Място намерих до бара под нещо като арка. Дяволите да ме вземат и небето да се стовари върху главата ми! Само да имаше ром… Море, ех, море. Всичко му е прекрасно на този град, само море няма. Ех, да имаше, влизах на мига в него да гоня звездите.

От стената над ваза с изкуствени цветя ме гледа опушен портрет на Антонен Арто – тъмен и пронизващ, захапал почти угарка от цигара. А от старите тонколони дрезгаво пее Кърт Кобейн. За някакъв, който продал света. За минутки дръпвам първата бира, не разбирам кога. За какво ли му е на онзи да продава света, не разбирам… Какво ще си купи, след като вече го е продал. Няма смисъл…

Продължава...

Класация Книжен ъгъл - най-продавани книги 5 юни - 11 юни

1. Оса Ларшон. Погълнатата от земята кръв. Емас

2. Саймън Дженкинс. Кратка история на Европа. Сиела

3. Мария Степанова. В памет на паметта. Жанет 45

4. Ема Венева. Електро. Фабрика за книги

5. Е.Т.А.Хофман, ил. Катина Пеева. Непознатото дете. Културни перспективи, Ентусиаст

Продължава...

Амелия Личева: Световен ли е „Нобел“?

Какво се крие зад понятието „световна литература”? Има ли втори план и задкулисие в литературните процеси на нашето глобализирано съвремие?

Тези и още произтичащи от тях въпроси разглежда книгата „Световен ли е „Нобел“?” (Колибри), която предлага проницателен и ерудиран прочит на нашумели и периферни явления от актуалния книжен оборот. Темата за световната литература  няма как да пренебрегне приноса на Гьоте и Ауербах, но с днешна дата неизбежно засяга и политическите мотиви зад литературните награди (най-вече Нобеловата), конфликта между високо и ниско, масовия вкус, медийната среда, пазарите, литературните миграции, тероризма, бежанците и идентичностите...

А герои в нея са Мишел Уелбек, Алис Мънро, Херман Кох, Дейвид Мичъл, Стефан Хертманс, Дж. М. Кутси, Казуо Ишигуро, Елиф Шафак, Фредерик Бегбеде и още редица знакови имена, както и автори, които формират „българския случай”. Милан Кундера смята, че художествената творба може да се постави в два контекста – малък, който е този на нацията, и голям – този на наднационалната история на съответното изкуство. Той е убеден, че романите винаги се мислят като свързани с езика, на който са написани…

Независимо че английският продължава да е основен фактор на „световност“, в наше време пропастта между големите и малките литератури вече не е така дълбока и последните успяват да станат част от световната литература къде с преводи или направо писане на английски, къде с пробив чрез локалното. Достатъчно е да вземем за пример унгарската литература, която има своя нобелист в лицето на Имре Кертес.

Амелия Личева е поетеса, литературен критик и професор по теория на литературата в СУ „Св. Климент Охридски”. Изследва и анализира съвременните тенденции в създаването на художествена литература и хуманитаристика. Занимава се с оперативна критика за редица специализирани издания. Главен редактор на „Литературен вестник”.  Следва откъс.

Световната литература и наградите

Говорейки за идеите на Паскал Казанова, загатнахме възможността световната литература да бъде обяснена и най-вече – онагледена чрез съвременните големи литературни награди. Имаме предвид Нобеловата, „Ман Букър“, „Гонкур“ „Рьонодо“, „Стрега“ и промените, случили се в подбора на награждаваните писатели. Разбира се, все още има привърженици на тезата, че тези награди институционализират националното. Най-ярката сред тях като че ли е социоложката Жизел Сапиро, която твърди, че дори Нобеловата награда, независимо че е международна, се основава върху националната концепция за литературата. Настоящата работа обаче ще опитва да защити точно противоположната теза, че Нобеловата награда надскача идеята за националните литератури и все по-усилено гледа към световната.

Ако се съсредоточим върху списъка на нобелистите, особено от началото на новия век до днес, ще видим, че параметрите, които съблюдава нобеловият комитет, може да бъдат обобщени така: следва се критерият „световност“, при това най-вече в географски план, като се гледа авторите да са от всички краища на земята – имаме двама китайци, европейци от Източна и от Западна Европа, представителка на бившите съветски републики – Светлана Алексиевич (Беларус), британец от индийски произход (Найпол), японец, който живее във Великобритания и пише на английски (Казуо Ишигуро), турчин (Орхан Памук), латиноамериканец (Льоса), южноафриканец (Кутси), канадка (Алис Мънро).

Този критерий е подпомогнат от разбирането за политическата коректност, както и от идеята, че трябва да се тушират различията в плана големи – малки литератури. С „Нобел“ се удостояват представители на маргиналните литератури – Имре Кертес и Светлана Алексиевич са чудесен пример в това отношение, на фона на отличаването на френски или британски автори. Идеята за равнопоставеност на половете изглежда много силно изразена именно днес, защото от четиринайсетте жени нобелистки пет са от новия век – Елфриде Йелинек (2004), Дорис Лесинг (2007), Херта Мюлер (2009), Алис Мънро (2013) и Светлана Алексиевич (2015). Факт, който – ако продължи да се случва със същата честота – е на път да девалвира женските присъствия сред лауреатите на „Нобел“, защото навява прилики с познатата от социализма „стахановска плановост“.

Продължава...

Рут Уеър: Имам още какво да разкажа

Нов интригуващ роман от авторката на „Жената в каюта 10“ и „В тъмната гора“

Съобщението пристига на телефона ѝ в малките часове на нощта: Имам нужда от теб. Айза зарязва всичко, грабва дъщеричката си и потегля към Солтън, където като ученичка прекарва незабравими дни. Навремето тя и три нейни приятелки от пансиона се впускат в опасна игра, без да се интересуват от последствията. Седемнайсет години по-късно на брега край Солтън са намерени останките на човешко тяло. Идентифицирането му ще принуди Айза и другите жени, които не е виждала от години, да се изправят лице в лице с миналото си. Те не са желани в малкото градче: жителите му все още помнят онова, което са сторили като деца. Четири приятелки. Едно обещание. Някоя от тях обаче не казва истината. В „Игра на лъжи“  (Хермес, превод Дори Габровска).

Медиите във Великобритания я сравняват с Агата Кристи, дебютният й роман е купен за филмиране от Рийз Уидърспун, а книгата е публикувана на 37 езика. Рут Уеър наистина заслужава да бъде определяна като новата сензация в жанра на психологическия трилър. Първият й роман – „В тъмната гора“, покори класациите на Ню Йорк Таймс и Съндей Таймс, като на същия успех се радва и втората й книга. Рут Уеър е израснала в Съсекс и е учила в Университета в Манчестър, преди да се установи в Лондон. Работила е в книжарница, в медиите и като учителка. След успеха й като писателка на психологически трилъри, се е отдала изцяло на книгите.

- След успеха на предишните ви романи, усещахте ли допълнителен натиск докато пишехте „Игра на лъжи“ и как се справяхте с напрежението?  Имате ли някакъв съвет за начинаещите писатели?

- Успехът на „В тъмната гора“ се оказа много разсейващ фактор докато пишех „Жената в каюта 10“. Но след като и втората ми книга се представи добре, това ми даде едно усещане за свобода докато работех по „Игра на лъжи“. Най-голямото ми притеснение беше да не се окажа от онези писатели, които остават  само с една книга. Затова успехът на втория роман ми подейства успокояващо и ми показа, че имам още какво да разкажа. Единственият съвет, който мога да дам към начинаещите творци, е да напишат книгата, която биха искали да прочетат и да се надяват, че и други хора ще я харесат.

- Описвате Солтън и изживяванията на момичетата много реалистично. На истински места ли основавахте идеите си?

- Пейзажът около Солтън е донякъде вдъхновен от една местност, на южния английски бряг – наистина красиво, но и доста изолирано място. А Мелницата е базирана на сграда, която видях една мъглива сутрин докато пътувах из Северна Франция. Тя беше непоправимо разрушена, но околният пейзаж ме омагьоса - мрачните, обширни солени блата, бледо синьото небе и черният рушащ се хълм, който бавно изчезва в морето. Осъзнах още в онзи момент, че това място трябва да бъде включено в книга.

- Сюжетът на „Игра на лъжи“ е изпълнен с неочаквани обрати. Когато започнахте да пишете, знаехте ли как ще завърши историята? Имате ли любими сцени?

- Още в началото имах ясна представа за основната структура на историята и финалната развръзка. Но всички останали обрати и някои важни разкрития, се оформиха в процеса на писане. Едни от любимите ми сцени са моментите на конфликт между Айза и персонажите от Солтън - като Мери Рен, например. Обичам да пиша и за женското приятелство, затова сцените, в които героините са заедно и обсъждат различни теми бяха много интересни и динамични за изграждане.

Продължава...

В „Кало Змея” децата стават герои

В дебютния роман на младия и талантлив учител Милен Хальов бродят караконджули, устрели и самодиви, а децата са истинските герои, които могат да спасят света

Всички сме чели приказката за „Тримата братя и златната ябълка”. Но никой от нас не е подозирал, че ламята може да бъде победена от истински… змей! А Кало Змея е тук, за да се пребори с тъмните сили от народните приказки и легенди.

В дебютния роман на младия и талантлив учител Милен Хальов „Кало Змея” бродят караконджули, устрели и самодиви, а децата са истинските герои, които могат да спасят света!

Наглед Кало е съвсем обикновено момче – не обича особено залягането над уроците и гледа винаги да се измъкне и да тича след топката. Там, на игрището, е в свои води и може съвсем сам да победи цял отбор надъхани противници.

Никой не подозира, че Кало е син на змей и притежава неземни сили, благодарение на които нощем лети над покривите, а в мигове на опасност умее дори да призове бурята на своя страна.

Животът на Кало Змея тече привидно мирно и тихо и почти никой освен майка му не е посветен в неговата тайна. Но скоро всичко ще се промени – с появата на коварен враг, който притежава способността да се противопостави на уменията му, и на красивата Йоана и нейната сестра Рая, които също крият своите тайни.

Какво всъщност се е случило с баща му? Какво представлява организацията „Дънгори” и защо Кало ѝ е толкова нужен? Може ли някой да се пребори с опасните караконджули, страховитите устрели и омайните самодиви?

Над Кало и неговите близки е надвиснала огромна опасност. Той трябва да овладее силите си, за да спаси хората, които обича, но и трябва да запази човешкото в себе си в името на доброто.

За златната ябълка ще се борим и на премиерата на 25 юни малко след 18:30 ч., когато актьорите Юлиан Петров („Камъни в джобовете”, „Скъпи наследници”, „Каръци”, „Пеещите обувки”) и Александър Хаджиангелов („Камъни в джобовете”, „Непознати”, „Дървото на живота“, „Шшшт...попей ми!“) ще се изправят един срещу друг на терена на Da Da Cultural Bar (ул. „Георги Бенковски” 10).

Милен Хальов е роден в Русе през 1988 г. Като дете той е много болнав и голяма част от детството му минава в болнични стаи и в чакане пред лекарски кабинети. За да се спаси от скуката, Милен измисля истории и ги рисува. Учи в Национално училище по изкуствата „Проф. Веселин Стоянов” – Русе, където печели награди в областта на графиката и живописта. Любовта към писането и рисуването го подтикват да продължи образованието си в НАТФИЗ, специалност Анимационна режисура.

Дипломният му филм „Трафик” участва на множество фестивали у нас и в чужбина. Преподава анимационно кино в частен софийски колеж, а малко след това му предлагат и работа като учител по рисуване в 127 СУ „Иван Н. Денкоглу”. Успоредно с двете учебни заведения Милен завършва педагогика и се занимава с реклама. През 2016 г. започва да преподава в частно училище. Прави забавни видеа, с които преподава учебния материал, защото все още обича и умее да разказва истории. Както ще се уверите, като прочетете „Кало Змея”. Следва откъс.

Кало тичаше, както винаги, когато се прибираше от училище. Мина напряко през централния площад с паметника на Кирил и Методий и бюста на Вълчан войвода, издигнат на висок мраморен постамент.

Собствениците на околните заведения вече бяха изкарали маси и чадъри и центърът се оживяваше от раздумка, веселие и суета. Зад паметника на братята се простираше Паркът на виното, в който по ирония беше забранено пиенето на открито. Древните букове и дъбове бяха впили дебелите си коренища дълбоко в земята, а клоните им – дълги и разкривени – сплитаха мрежест таван от зеленина. Над тях се издигаха единствено смърчовете, постлали своя килим от иглички над хладната земя.

Продължава...

Ювал Ноа Харари: Homo sapiens е постистинен вид

Петко Тодоров

Макроисторикът набелязва проблемите тук и сега

„Всъщност хората винаги са живели в епохата на постистината. Homo sapiens е постистинен вид, чиято власт зависи от създаване на измислици и вярване в тях. Още в каменната ера самоутвърждаващи се митове служат за обединението на човешките колективи. Наистина Homo sapiens покорява тази планета благодарение най-вече на уникалната човешка способност да създава и разпространява измислици. Ние сме единствените бозайници, които могат да си сътрудничат с голям брой непознати, защото само ние можем да измисляме небивалици, да ги разпространяваме и да убеждаваме милиони други да им вярват” – Ювал Ноа Харари в „21 урока за 21 век” (Изток-Запад, превод Мариана Шипковенска).

В „Sapiens. Кратка история на човечеството” той показа как „една обикновена маймуна” завладява планетата, в „Homo Deus. Кратка история на бъдещето” – изследва „дългосрочното бъдеще на живота”, в тази книга се занимава с „тук и сега”.

Тук и сега набелязва 21 проблема и ги осветлява: работа – когато пораснете, може да нямате работа, свобода – големите данни ви наблюдават, равенство – тези, които притежават данните, притежават бъдещето, общност, цивилизация, национализъм, имиграция и т.н.: „Хората винаги са били далеч по-добри при изработването на инструменти, отколкото при разумната им употреба... Виждали ли сте онези зомбита, които скитат из улиците, залепили лица в смартфоните си? Мислите ли, че те контролират технологията, или технологията ги контролира?”.

Ноа Харари е необходим заради погледа си на макроисторик: „Като биологичен вид човекът предпочита властта пред истината. Влагаме твърде много време и усилия, мъчейки се да контролираме света, вместо да се опитваме да го разберем, а дори и когато се стремим да го разберем, обикновено го правим с надеждата, че като го разберем, по-лесно ще го контролираме. Следователно ако мечтаете за общество, в което истината е на първо място и митовете се пренебрегват, не очаквайте много от Homo sapiens. По-добре си опитайте късмета с шимпанзетата”.

Продължава...

На чаша кафе с Диего Галдино

Италианският писател барист ще гостува в България  от 19 юни до 23 юни 2019 г. с новия си роман „В любовта винаги става така“

Той ще се срещне със своите читатели от четири български града – София, Пловдив, Велико Търново и Стара Загора. Ще представи и новата си книга, издадена на български език – „В любовта винаги става така“.

„Когато миналата година бяхме в Рим и пихме там сутрешно кафе с Диего, той ни сподели, че българските му читателки, които пътуват до италианската столица, специално намират кафенето му, за да се запознаят с него и да си вземат автограф. Тогава решихме да го поканим в България, за да може много повече от почитателите му да се срещнат с него лично“, разказват издателите му от „Кръгозор“.

Диего спечели сърцата на българските читатели още с първия си роман „Сутрешно кафе в Рим“, а продължението му „Вечерно кафе в Рим“ го утвърди пред българската публика като майстор на романтични истории. И двата романа потапят читателя в пленителната атмосфера на малките улички на Вечния град и ухаят  нa eдин oт нaй-oмaгьocвaщитe apoмaти нa cвeта – този нa кaфeтo.

Неслучайно турнето на писателя е под мотото „На чаша кафе с Диего Галдино“. „Проходил съм и съм проговорил сред кафета, израснах, влюбих се сред кафетата, затова мисля, че беше неизбежно да разкажа в първия си роман „Сутрешно кафе в Рим“ моя живот на барист“, споделя Галдино.

Той обаче признава, че всъщност писането е най-голямата му страст. Разпалва я един от романите на Розамунде Пилхер. „Късно започнах да пиша, тъй като бях – и все още съм – читател и не е учудващо, че любимият ми жанр са любовните романи. Писането ми позволява да пътувам и чрез героите си да върша неща, които не бих правил в реалния си живот. То е моето балонче щастие, нещото, с което искам да се занимавам за постоянно в бъдеще“, казва авторът.

С новия си роман „В любовта винаги става така“ Диего Галдино отново ни повежда из Рим, за да ни омагьоса с величествените му сгради и монументи и с прекрасните залези и за да съпреживеем с двама влюбени историята на една трудна и красива любов. Следва откъс.

Въздухът беше свеж и чист и в началото на пътуването можеха да се забележат сребърните отблясъци на звездите, преди да изчезнат в светлините на града. Но след звездите започнаха една след друга да се появяват красотите на Рим.

– Наистина ли никога не си била в Рим?

– Наистина!

Продължава...

Класация Книжен ъгъл - най-продавани книги 29 май - 4 юни

1. Луиз Пени. Светлина в пукнатините. Софтпрес

2. А.С.Пушкин, ил. Ясен Гюзелев. Дама Пика. Колибри

3. Кирил Кръстев. Спомени за културния живот между двете световни войни. Ера

4. Жан Дьо Лафонтен, ил. Кремонини. Басни. Миранда

5. Рошани Чокши. Ару Шах и краят на Времето. Изток Запад

Продължава...

Смях до сълзи с Александър Ципкин и неговите шеметни „Жени на непреклонна възраст”

Интелигентът върши същите гадости като обикновения човек, само дето много се тръшка

„Жени на непреклонна възраст и други безпринципни истории” (Колибри, превод: Пенка Кънева) обхваща седемнайсет разказа, които ще ви разсмеят до сълзи малко след като са ви трогнали. Пак до сълзи. Ще научите как се сглобява гардероб, какво става, когато изпратиш есемес не на когото трябва и когато тръгнеш да правиш секс не когато трябва. Ще узнаете подробности за петербургските търговци, бандити и бардаци, за съветските жени и за жените от времето на посткомунизма, както и за техните мъже и любовници.

Със средствата на иронията, включително самоиронията, и на класическото quiproquo, чрез едно лишено от илюзии вглеждане в съветско-руската действителност, с много хумор и словесни инвенции, „писателят хулиган” Александър Ципкин създава свой собствен забавен и леко сюрреалистичен свят и се нарежда до сатирици като Зошченко и Колцов.

Роден през 1975 година, Александър Ципкин е завършил Институт за международни отношения, специалист е по стратегически комуникации, преподава в няколко университета. Автор е на сборниците с разкази „Бележки на айфона”, „Разкази за Нова година и Рождество”, „Разкази за любовта”. Най-новата му книга „Жени на непреклонна възраст” е обявена в Русия за книга на 2016 г. и е претърпяла няколко издания. Превеждан е на редица европейски езици. Видни руски артисти четат пред публика негови произведения в страни като САЩ, Германия, Англия, Чехия, Австрия. Живее и работи в Москва. Следва откъс.

Новогодишен брак

Става ли дума за чувства, интуицията почти никога не ни лъже. Ние обаче за беля все не й вярваме. Вярваме в „почти-то“.

Съдбата не е рулетка, а програмен код. Тук няма случайности. Погрешните есемеси (това е първата история от поредицата с подобни сюжети) никога не се пращат случайно.

Значи, по някое време в началото на века скучният ми приятел Аркаша пое по трънливия път на моногамията. Тръгна по него заедно с девойка на име Аня.

Аня имаше изящни ръце и шепичка обаяние. Толкоз. Не личеше да притежава особена хубост, нито пък някаква магия.

Въпреки това Аркаша беше привързан към госпожицата и дори кроеше някакви планове.

– Готов съм да започна да размишлявам за това, че е време да се замисля за възможността след няколко години да намекна за сватбена перспектива.

Кандидатът за женитба обаче не стигаше по-далеч от размисъла. Винаги е забавно да се наблюдават мъжете, които се смятат за господари на времето.

Продължава...

Tройна доза смях с „Най-доброто от Джийвс и Устър“

„Радост в утринта“, „Пълен напред, Джийвс“ и „Законът на Устър“ на П.Г. Удхаус са тук, за да ви напомнят, че животът е една славна шега

Първото нещо, което трябва да знаете – вероятно и последното – е, че П. Г. Удхаус все още е най-смешният автор, който някога е нахвърлял думи върху бял лист. Факт номер две: с историите си за Джийвс Удхаус създава най-доброто от най-доброто. Светът на Джийвс е цял и съвършен, структуриран, напластен, подреден, сложен и завършен до последната точка, точно колкото „Крал Лир“, само дето е значително по-забавен - Хю Лори.

Tри от най-смешните романи на П.Г. Удхаус за Джийвс и Устър, пура, чаша портвайн и сте готови за ранна почивка. В света на Удхаус е винаги лято така или иначе.

На български език за пръв път се появява омбинус с любими творби на един от най-обичаните британски писатели. Луксозното издание с твърди корици „Най-доброто от Джийвс и Устър“ (Сиела)  съдържа романите „Радост в утринта“, „Пълен напред, Джийвс“ и „Законът на Устър“ и ще припомни на читателите, че „всичко забавно в живота е неморално, нелегално или те прави дебел“.

Джийвс може и невинаги да е на едно мнение с Бърти за шарените чорапи, белите сака, вратовръзките и други въпроси на шиваческото изкуство, но винаги може да му се разчита да изгребе младия си господар от кашата – дори ако по тактически причини го е забъркал в нея на първо място. А бедите се настъпват по петите!

Светът сигурно е полудял, защото сърца са разлъчени, френски готвачи се чувстват обидени, а чичо Том отказва да развърже връзките на кесията си за поредния брой от списанието на леля Далия. Само добре смазаният и захранен с риба мозък на Джийвс може да оправи ситуацията!

Незабравимите истории на П.Г. Удхаус ще ви разплачат от смях, ще ви напомнят, че животът е една славна шега.  И е добре да имате един Джийвс и един Устър край себе си, за да ѝ се надсмеете. Следва откъс.

Докато съм жив, споменът за тази вечеря ще ме пробожда като стрела в сърцето и съм сигурен, че изживяната тогава агония ми попречи да є отдам дължимото с подобаващото безгрижие, което неизбежно бих проявил при по-други обстоятелства. Каквито и да бяха моралните недъзи на сър Уоткин Басет, поне не можеше да му се отрече, че хранеше извънредно качествено гостите на своята трапеза, и макар да бях затънал в грижи, още през първите пет минути ми стана ясно, че готвачката му носи в сърцето си божествения огън.

Продължава...

Тициано Терцани в търсене на истината

Един дзен монах седи в тишината на своята килия. Взема четка и много съсредоточено  рисува кръг, който го затваря. Това е последният жест на ръката му на тази земя. В края на дните си Тициано Терцани  разказва на сина си Фолко за своето голямо житейско пътешествие и за това – какво е животът

Така в Орсиня, под едно дърво на две крачки от гомпата, неговата къщичка в тибетски стил, в прекрасно състояние на духа той говори за живота, преминал в пътуване из света в откриване на истината. И търсейки смисъла на толкова неща, които е направил, и на толкова хора, в които се е превръщал, преминава през големите страсти на своето време.

Напомня на младите колко важни са фантазията, любопитството към различното и смелостта да се води свободен, истински живот, богат на приключения и любов - в „Краят е моето начало“ (Книгомания, превод Пенка Манолова).

В различните периоди от живота си (1938-2004), италианският журналист Тициано Терцани преоткрива всяка една от многобройните трансформации на духа си. С излъчване на духовен гуру, със сърце на шаман и натрупан опит поне като за няколко живота, в живота му с еднаква плътност оставят следи срещите с различни континенти, култури и хора. Започва кариерата си като журналист, след като напуска работното си място в италианската компания Olivetti, където среща съпругата си – Анжела, преводачка от немски език. В интервюта тя самата го определя като „бунтар, който никога не намира покой. Ако беше жив днес, Тициано щеше да види света в  глобалната криза, която той силно се надяваше да избегнем. Страхуваше са хората, заради липсата на морал и пренебрегването на хилядолетията мъдрост. Вярваше, че светът е един гигантски организъм, който не може да съществува поединично и таеше дълбока надежда, че във вековете еволюция сме достигнали до това прозрение!“

Едно предсказание на гадател, когото среща в Хонг Конг променя съдбата му. Той му предрича смърт в самолетна катастрофа, а страхът го принуждава да предприеме следващите си пътешествия с влак. Така пресича почти цяла Азия и именно този тип пътуване му дава уникалния шанс да види повече от различните култури и да изпита срещите с различни хора. Любопитството му към другите и способността му да бъде толерантен и разбиращ към света, потребностите и живота им става негов център. Мъдрец, който вижда повече от всички, но в същото време тайно балансира своите вътрешни демони – нетърпение, бунт, нестихващо желание да предизвиква.

Той е писател, есеист и преди всичко журналист. Работи като кореспондент за немския седмичник Дер Шпигел и сътрудничи на известните италиански вестници: Еспресо, Ла Република и Кориере дела Сера.  Описва големите събития, на които е свидетел, в книги, преведени на много езици: „Леопардова кожа“ и „Хай Понг! Освобождението на Сайгон“ - за войната във Виетнам; „Забранената врата“ - за Китай след Мао; „Лека нощ, господин Ленин“ - за разпадането на Съветския съюз. Сборникът „В Азия“ включва най-добрите му статии за Изтока. През 1995 г. публикува „Един гадател ми каза“. През 2002 г. излиза книгата „Писма срещу войната“ – едно послание за мир, което Тициано Терцани отправя в желанието си да спре  задълбочаването на кризата Изток - Запад след американското нападение над Афганистан.

В последната си книга, написана в различните фази на лечението на рака, той се пита за смисъла на човешкото съществуване. Умира в Орсиня през юли 2004 г. Завещава ни разговорите със сина си, които се превръщат в химн на живота.

Продължава...

Уловеното време на Андрей Тарковски

Петко Тодоров

Опростачаването е неизбежно, според днешния му прочит

„Интервалите между филмите бяха продължителни и болезнени и защото нямах какво да правя, ми даваха много време за размисъл за същността на целите ми; за факторите, които отличават киното от другите изкуства; кое за мен е неговият уникален потенциал; как се съпоставя моят опит с опита и постиженията на колегите ми. Като четях и препрочитах книги за историята на киното, стигнах до извода, че те не ме удовлетворяват, а пораждат у мен желание да споря и да изложа собствените си възгледи за проблемите и целите на правенето на филм” – Андрей Тарковски за „Уловеното време” (Колибри, превод Владимир Игнатовски).

Планина от размисъл се струпала върху Тарковски. Припомняме: много награждаван в родината и по света съветски кинорежисьор („Андрей Рубльов”, „Огледало”, „Сталкер”...). Роден в литeратурно семейство, учил пиано и рисуване, безмерно начетен. Пише, че замисълът за книгата му дошъл още след „Иваново детство”, първият професионален филм, завършил я дни преди кончината си, 1986 г. Личната му практическа философия на киното. Ако „практическа философия” не е оксиморон. Изкусителен е обаче прочитът извън философия на киното. По много причини.

Ето една: работата му с образа. Която обезсмисля всичките кахъри около тоталното изместване на словото от образа и опростачаването така на публиката. Знаменита е споделената работа върху образа в „Огледало”! Значи причината не е в самия образ, защото възпитаните с „Междузвездни войни” няма да видят нищо в „Огледало”.

Ключът за разбиране на опростачаването е друг. А цялото това четиво внушава към днешен ден, без да е било тема на Тарковски: опростачаването е неизбежно. Той само отбелязва: „Нали е ясно, че изкуството никого на нищо не може да научи, щом за четири хилядолетия човечеството нищо не е научило?! Ако можехме, като се вслушваме, да разберем опита на изкуството и да се променяме в зависимост от нравствените идеали, изразени в творчеството, отдавна щяхме да сме ангели”.

Продължава...

„Непознатото дете“ от Е. Т. А. Хофман за първи път на български в издание, което обединява литература, музика и изобразително изкуство

Необикновена поетична приказка, която разгръща темите за семейството, за материалното и нематериалното, за това да имаш или да бъдеш, поднесена като импресия на представата за смъртността на човека и вечността на природата

 „Непознатото дете“, едно от ключовите произведения на великия немски творец Е. Т. А. Хофман, се публикува за първи път на български език във формат, който обединява литература, музика и изобразително изкуство. След успеха на „Приказка за вълшебната флейта“ фондация „Културни перспективи“ и издателство „Ентусиаст“, с подкрепата на фондация „Комунитас“, представят новото издание за деца от поредицата „Музика в книга“. С илюстрациите на художничката Катина Пеева и превода на проф. Борис Парашкевов, изданието разкрива пред малки и големи сблъсъка между свободата на фантазията и конвенциите, с които сме принудени да живеем.

Книгата разказва забавната, но и понякога тъжна история на Феликс и Кристина – братче и сестриче, които живеят усамотено в гората със своето чудато семейство, далеч от светските изкушения. Двете деца растат щастливи и безгрижни като горски духове, докато не се наложи да се държат като големи – да са винаги прилежни и чисти, лицемерни и любезни с разни неприятни хора. Посещението на далечен чичо, с досадната му и надута челяд и играчките, които той донася, отприщват поредица от странни събития. Но неочаквано Феликс и Кристина срещат приятел, който да ги накара да повярват, че най-великите играчки на света са тези, които ги заобикалят: щедрите необикновени дарове на природата около тях. Този приятел е Непознатото дете – онази малка магична сила, която живее у всеки един от нас и ни закриля до сетния ни час на тази причудлива и прекрасна земя.

Към книгата е приложено съдържание за слушане – адаптиран от Александър Секулов текст в блестящата интерпретация на Самуел Финци, и три музикални сцени, базирани на оригиналната композиция на Е. Т. А. Хофман. Тази нова музикална картина е представена с микс от буфосинхрон, бийтбокс, традиционни и необичайни инструменти. Тя се вплита в сюжета и сякаш обрисува нова история, която допълва не само илюстрациите, но и свързва Хофмановите персонажи в един цялостен фантастичен свят. Мултижанровото музикално оригинално съдържание е базирано на творчеството на самия Хофман и е продуцирано от известната оперна певица Ина Кънчева, която е един от инициаторите на проекта.

Продължава...