„Купи 1 книга“ с Книжен ъгъл!

Днес светът на книгите е изправен пред истинско предизвикателство. И спасяването на този свят е в нашите ръце.

Книгата е това, което остава след нас. Книгата е нашият живот и нашият смисъл.

Включи се в кампанията. Купи 1 книга!

Обръщаме се към всеки, който в тези несигурни времена може да отдели средства и да си купи книга или иска да дари книги за някоя кауза.

Влезте в електронния магазин на любимото си издателство или книжарница и си изберете книга. Желаем ви здраве и приятно четене!

Ако желаете да дарите книги за конкретна кауза, свържете се с избраното от вас издателство или книжарница.

www.kupi1kniga.com

Продължава...

Класация Книжен ъгъл - най-продавани книги 25 март - 31 март

1. Вал Макдърмид. Как говорят мъртвите. Еднорог

2. Стив Бери. Варшавски сенки. Обсидиан

3. Габриел Гарсия Маркес. Спомен за моите тъжни проститутки. Лъчезар Минчев

4. Джордж Майкс. Как да бъдеш чужденец. Как да бъдеш упадъчен. Колибри

5. Кристофър Едж. Другите светове на Алби Брайт. Софтпрес

Продължава...

Откъс: Хумористичният шедьовър „Как да бъдеш чужденец / Как да бъдеш упадъчен“ на Джордж Майкс

30 години след първото българско издание, излиза отново хумористичният шедьовър „Как да бъдеш чужденец / Как да бъдеш упадъчен“ на Джордж Майкс, роден в Будапеща като Дьорд Микеш. (Колибри, превод: Жечка Георгиева).

Да си чужденец, е срамотно, няма как да не се съгласите. Да си чужденец, е проява на лош вкус. Престъпникът може да се поправи и да стане почтен член на обществото. Чужденецът не може да се поправи. Чужденец ли си, то е за цял живот. За него, чужденеца, изход няма. Той може да стане британец. Но англичанин – никога. Заглавието на книгата „Как да бъдеш чужденец“ изразява повече от необходимото. Човек изобщо не бива да е чужденец. Но има определени правила, които трябва да се спазват, ако искате да сте приемлив и цивилизован в рамките на възможното.

Що се отнася до упадъчността, важни са добродетелите, които англичаните продължават да притежават. Търпимост, вежливост, все още поносими обноски при храненето, малко чудноватото чувство за хумор, страстта да се редят на опашки, самоиронията и непоносимостта към всякакво ласкателство, трезвомислието (че и студенокръвието – много си е хубаво дори да не се вдига олелия до небето за всичко, свързано със секса), дарбата да се мисли в две измерения, което ти позволява да друснеш някому в двора летище или автомагистрала, но да не допуснеш друг да ги построи в твоя двор...

Джордж Майкс (1912–1987) е роден в Будапеща като Дьорд Микеш и гради успешна журналистическа кариера до 1941 г., когато вестникът, за който работи, го изпраща за две седмици в Лондон да отрази Мюнхенската криза. Майкс се влюбва в Англия и остава там за цял живот, за да се прослави като един от най-големите английски хумористи редом с Джером К. Джером и П. Г. Удхаус. Неговият хумористичен стил е издържан изцяло в британската традиция, макар че той самият се надявал да не е толкова безобиден, тъй като прицелът на жилото му са самите англичани с техните неповторими чудатости. Ала жертвите на присмеха му така оценили своя сатирик, че още първата му книга – „Как да бъдеш чужденец“ (в Англия, то се знае), излязла през 1946 г., до днес е преиздавана над 40 пъти в над 20-милионен тираж... Следва откъс.

Смятам без излишна скромност, че имам нужната подготовка да пиша на тема „как да бъдеш чужденец“. Аз самият съм чужденец. Нещо повече – бил съм чужденец през целия си живот. Само че през първите двайсет и пет години не си давах сметка за този простичък факт. Живеех си в собствената страна – страна, изпълнена с чужденци, и не забелязвах нищо особено или нередно в самия себе си. След което дойдох в Англия и можете да си представите до болка неприятната изненада...

Като всички велики и важни открития и това стана само за секунди. Вероятно всички си спомняте още от училищната скамейка как Исак Нютон открил закона за земното притегляне. Една ябълка паднала върху главата му. Тази случка го накарала да се позамисли за минутка, след което радостно възкликнал: „Ами да. Гравитационната константа представлява ускорението на един грам маса за една секунда от височина един сантиметър“. Също така сте учили, че Джеймс Уот влязъл един ден в кухнята, където къкрело зелето, и видял как капакът на тенджерата се надига и пак пада. Пляснал се той по главата и изобретил парната машина. С мен се получи същото, само че при малко по-различни обстоятелства...

Продължава...

В „Бунтарката“ на Дженифър Матю момичетата отвръщат на удара

На Вивиан Картър ѝ е писнало – от сексисткия дрескод в училище, от отвратителните и обидни подмятания на съучениците ѝ, от учителите, които позволяват всичко това да се случва.

Но най-много ѝ е писнало да следва правила и да се примирява с традиции, които унижават момичетата и не им позволяват да изразяват свободно себе си.

Вивиан знае, че има силата да промени системата. И преди да се усети поставя началото на истинска момичешка революция с феминисткия зин „Бунтарката“, който разпространява тайно сред съучениците си.

„Бунтарката“ (Ентусиаст, превод Мария Чайлд) се превръща и в заглавието на култовия тийн роман на американската писателка Дженифър Матю. Тя създава провокативна и вдъхновяваща история за предизвикателствата, с които се сблъсква едно момиче в училище. И за всичко, което му коства, за да се пребори с тях.

„Вивиан Картър е силна, умна и толкова вдъхновяваща. Тя е моят нов герой, а „Бунтарката“ е новата ми любима книга. Горда съм да бъда момиче бунтарка!“, споделя друга любима писателка на милиони тийнейджъри по света Дженифър Нивън, автор на бестселърите „Всички наши места“ и „Вселената на раменете ми“.

Актрисата Ейми Полар определя „Бунтарката“ като „сладка, забавна и дръзка“. „Прочетете я и се присъединете към битката!“, споделя още Полар, която e режисьор и продуцент на предстоящата екранизация на романа на Дженифър Матю. Очаква се филмът да излезе до края на годината в онлайн платформата Netflix.

Дженифър Матю е родена на Източния бряг на САЩ. Майка ѝ е кубинка, а баща ѝ – чилиец. Дженифър е преподавателка по английски в основни училища и гимназии в Тексас, където живее със съпруга си, сина си и кучето си. Като тийнейджърка е издавала собствен зин и в тази книга пише за всичките си любими неща – пънк-рока, правата на жените, деветдесетте години на миналия век, зиновете, Тексас и едно интересно момиче, нейната героиня. Матю пише съвременни романи за тийнейджъри. Следва откъс.

Учителят ми по английски, господин Дейвис, прокарва длан по късо подстриганата си коса. По челото му избиват капчици пот и той издува зачервените си бузи.

Прилича на пияно бодливо свинче.

Определението „пияно“ може и да е вярно, въпреки че е вторник предобед.

– Нека обсъдим символизма в дванадесети стих – казва той и аз грабвам химикалката, за да запиша дословно думите му относно истинското значение на златната светлина зад сините пердета. Господин Дейвис твърди, че иска да обсъдим символизма, но това не е вярно. Когато дойде време за теста в края на раздела, той ще очаква от нас да повторим дума по дума онова, което ни е казал в час.

Примигвам и се мъча да остана будна. Половината ми съученици са забили погледи надолу и ровичкат в телефоните си с едва забележими усмивки. Усещам как мозъкът ми бавно се втечнява.

– Вивиан, какво мислиш по въпроса? – обръща се към мен господин Дейвис. Ама, разбира се.

– Ами – измънквам и забивам очи в ксерокопираното стихотворение върху чина ми. – Ъъъ... – страните ми поруменяват. Защо господин Дейвис вечно трябва да пита мен? Защо един път не се обърне към 8 тези, които се хилят на слабините си? Аз поне се преструвам, че внимавам.

Никой от нас не продумва в продължение на цяла вечност. Размърдвам се неловко на мястото си, а господин Дейвис ме гледа втренчено. Неуверено прехапвам долната си устна, а той продължава да се вторачва в мен. Ровичкам из мозъка си за отговор – какъвто и да е, но наистина не мога да мисля, когато всички погледи са върху мен. Най-накрая господин Дейвис се предава.

Продължава...

Откъс: „Разкаянието“ на Дан Малакин - кой те дебне онлайн?

Светът на Рейчъл Стоун се разплита по краищата. Още когато е била тийнейджър, един човек тръгва по следите ѝ, за да я унищожи.

Той се казва Алан Грифин. И с нейна помощ полицията успява да го залови и да го прибере зад решетките. Рейчъл е свободна да започне да гради нов живот за себе си, далеч от стария кошмар. Десет години по-късно тя има малка дъщеря, стабилна връзка, здрави приятелства и солидна кариера. Но някой отново я дебне.

Когато телефонът ѝ, имейлът ѝ, банковата ѝ сметка и профилите ѝ в социалните мрежи са хакнати, тя подозира, че всичко е отново дело на Грифин – той е излязъл от затвора и иска да я накара да съжалява, че го е поставила там.

Но врагът ѝ този път е различен. Действа хитро, неуловимо и най-страшното – необяснимо. Дали Рейчъл е изправена срещу човешко същество? Или може би срещу фантом?

Дан Малакин е работил дълги години като консултант по киберсигурност към редица големи компании. Безценните му знания, вплетени умело в сюжета, придават зловещ реализъм на дебютния му роман „Разкаянието“ (Сиела, превод Надя Баева).

„Разкаянието“ на Дан Малакин е смайващо преследване на спасение и унищожение – заявка за нов хитов глас на трилъровия жанр, както и полезен наръчник срещу бедите, които ни дебнат онлайн. Следва откъс.

Искате ли да научите как да се вмъкнете в живота на друг?

Пратете му имейл, за който се предполага, че е от банката му, от Амазон или Ибей. Същото лого, същият корпоративен начин на изразяване, няколко всяващи паника сладкодумни фрази. Натъкнахме се на проблем във вашата сметка. Ако е достатъчно тъп да щракне на линка, ще се озове на уебстраница на вашия сървър, където автентичен на вид формуляр ще се сдобие с данните му за включване в системата.

Този тип фишинг атака е като мрежа. Хвърляш я надалече и в голям обхват и се надяваш да придърпаш някой глупак. Но ако искаш да нацелиш един конкретен човек – да я наречем Рейчъл – и ако тя е достатъчно отракана да плува близо до мрежата, атаката може да бъде реализирана.

Нарича се прицелен фишинг.

Ето как се осъществява.

Продължава...

Хуморът като последна защитна линия

Петко Тодоров

В романа на Фредрик Бакман „Тревожни хора”

„Демокрацията е обречена система, защото всички идиоти са готови да повярват в каквото и да е, стига да звучи добре”, обяснява героиня на Фредрик Бакман в „Тревожни хора” (Сиела, превод Любомир Гиздов).

Някой да не е съгласен? Грешната дума тук обаче е „обречена”. Нареченото „демокрация” е неизтребимо точно защото всички идиоти са готови... И си идваме на думата: „идиоти”. „Това е история за много неща, но най-вече за идиоти”, почва романа си Бакман. 

Читателят ще разбере, че не просто обилно превежданият у нас шведски писател има героите си за такива, те се имат за такива. И ако се върнем на демокрацията – излиза, че тя е осъзнат идиотизъм. Но демокрацията е само непредвидена жертва на Бакман.

Маскиран влиза в банка ден преди Нова година, размахва пистолет и подава бележка на момичето на гишето: „Това е обир! Дай ми 6500!”. – „Шест хиляди и петстотин? Да не би да липсват две нули? Освен това сме безкасова банка, как смяташ да ни обереш? Ти акъл имаш ли?”. Касиерката ще обясни по-късно на разпитващия полицай: „Кой, по дяволите, обира БАНКА заради шест хиляди и петстотин крони? Ако обираш банка, поискай десет милиона”.

Обирджията се паникьосва, хуква, влиза в първия отворен вход срещу банката, тича по стълбите, нахълтва в единствената отключена врата, заварва брокерка и няколко човека, дошли на оглед – апартаментът се продава. Взима ги за заложници.

Комичен обир, комична заложническа драма, комични разпити в полицейското управление. Гарнирано с характерните Бакманови лакърдии: „Рут нададе толкова дълбока въздишка, че човек би могъл да открие петрол на дъното й”, „Рогер все още изглеждаше ядосан, но думите все пак отвориха малка пукнатина в гнева му, през която напрежението можеше бавно да изтече”, или „Посреща ни (скандинавското небе) с цвета на вестникарска хартия в дъждовна локва, а зората оставя след себе си мъгла като от подпалени призраци”... Всички необходими белези на комедията. Но Бакман съблича хумора до кокал.

Оказва се, че любимата съпруга на обирджията е любовница на началника му, който решава, че при създалото се положение нашият трябва да е уволнен и изгонен от дома си. Човекът намира каква да е работа и каква да е квартира, но му трябват 6500 за предплата. За да не го изолират от двете дъщерички – според шведските закони...

Всеки от героите е докаран до комизма благодарение на лична драма – било заради психотравми от детството, заради екзистенциални катастрофи, фатални загуби, лош социален късмет и какво ли не. Това е само шведската демокрация, би ни успокоил някой социален антрополог по телевизията...

И ето я дълбинната конструкция на хумора. Бакман е щедър – комедията е за който я търси. Но Бакман е и честен писател. Простото обяснение е по-истинно от засукана теория, на негов герой е: „Хуморът е последната защитна линия на душата”... И какво тафтологично заглавие: „Тревожни хора”! Сякаш има нетревожни.

Продължава...

Класация Книжен ъгъл - най-продавани книги 18 март - 24 март

1. Майкъл Крайтън. Еволюцията на Андромеда. Бард

2. Бил Брайсън. Тялото. Сиела

3. Том Ханкс. Рядък модел. Колибри

4. Омър Хикъм. Завръщането на Албърт у дома. Изток-Запад

5. Елен Делфорж, Кантен Гребан. Мама. Дъбови листа

Продължава...

Как да се погрижим за „Чудото кожа“ с д-р Яел Адлер

 Бръчките разказват за болка и радост, белезите – за наранявания, силно ботоксираната мимика – за страха от остаряване, настръхването – за уплаха или радост

Как да се отнасяме към кожата през различните периоди от живота ни? Вярно ли е, че начинът, по който живеем, е по-важен за нея от всяка скъпа козметика? Защо солариумът и татуировките вредят на здравето ни?

Да се доверим на д-р Яел Адлер и нейната книга „Чудото кожа“, посветена на най-големия орган на човешкото тяло. „Чудото кожа“ (Колибри, превод Лазарина Чернокожева) ще ви запознае с устройството, функциите и сложните задачи, които кожата изпълнява. Тя е огледало на душата, екран, на който историите от вътрешния ни свят, от несъзнаваното, стават видими.

Като добри следователи ние страстно търсим улики върху кожата. Следите понякога ни отвеждат дълбоко във вътрешността на тялото. И с изненада откриваме, че кожата разказва за душевен проблем, за стрес, за липса на психично равновесие или за състоянието на нашите органи и хранителните ни навици.

Бръчките разказват за болка и радост, белезите – за наранявания, силно ботоксираната мимика – за страха от остаряване, настръхването – за уплаха или радост, а някои пъпки – за това, че прекаляваме с млякото, захарта или бялото брашно. Инфекцията в областта на кожните гънки може да е следствие от наднорменото тегло, а сухата или потлива кожа често е знак, че нещо не е наред с щитовидната ни жлеза. Кожата е като голям архив от следи и насоки, открити и скрити.

Д-р Яел Адлер е известна германска дерматоложка, практикуващ лекар, доктор на медицинските науки. Изучавала е медицина във Франкфуртския университет и в Берлинския свободен университет. В момента е един от ръководителите на Център за кожни и венерически заболявания и лазерна медицина в Берлин. Член е на различни медицински общности и чест гост в телевизионни предавания на здравни теми. Автор е на научни публикации и популярни книги, свързани с дерматологията. Издадена през 2016 г., книгата й „Чудото кожа“ се радва на огромен читателски интерес и е международен бестселър. Написана с любов, тази книга не е медицински справочник с готови предписания. Тя дава популярно и систематизирано знание и призовава да разберем кожата си и информирано да се грижим за нейното здраве. Следва откъс.

Тя е с площ почти два квадратни метра и обгръща всичко, което носим в себе си. Кожата е нашата връзка с външния свят. Нашата антена. Тя може да предава и приема и да храни сетивата ни. Тя е обект на желание, наш граничен слой, изумителен съд, в който е пъхнат животът ни – и същевременно колосален биотоп за бактерии, гъбички, вируси и паразити.

Всъщност езикът е този, който разкрива колко важна е за нас кожата. Има дни, в които „не се чувстваме добре в кожата си“, понякога се стига дори до „излизане от кожата“. На работното място е нужно „дебелокожие“ – който трудно понася критика, е с „тънка кожа“ (чувствителен).

Продължава...

„Изхвърлени в Америка“ - неразказаните истории на невидимите жертви на терора

С Джанин Къминс на необичайно пътешествие из вътрешния свят на хората, решени да пожертват всичко заради искрица надежда

Една от най-нашумелите и обсъждани книги в световен мащаб за последните месеци - „Изхвърлени в Америка“ (American Dirt) от Джанин Къминс - се появява на българския пазар с логото на издателство ICU само два месеца след световната си премиера. Определяна като „нова американска класика“, книгата е необичайно пътешествие из вътрешния свят на хората, решени да пожертват всичко заради искрица надежда.

„Изхвърлени в Америка“ е забележителна художествена творба, която е вдъхновена от стотиците истински, но неразказани истории на невидимите жертви на терора, упражнен от наркокартелите в Мексико и цяла Южна Америка. Непоносимостта към този начин на живот, вечната политическа нестабилност, съчетани с произвола на наркобароните, принуждава милиони хора да поемат по опасните маршрути към САЩ.

Авторката Джанин Къминс категорично отказва да коментира политическите теми, свързани с романа. За нея много по-важни са човешките истории, които стоят зад сухата статистика. Читателите ще отворят сърцето си за болката на героите и за всички онези безименни жертви, които са загубили живота си по пътя към спасението отвъд границата.

Един от тези читатели е самият Стивън Кинг, който нарича “Изхвърлени в Америка” “изключителна творба, съвършено балансираща между ужаса от една страна и любовта от друга” и отправя към читателите предизвикателство да прочетат първите седем страници на този роман и да не го довършат. Защото емпатията и любовта към ближния са неговата притегателна сила.

„Изхвърлени в Америка“ е драматично четиво, което пренася читателя в Акапулко - град, който можеше да бъде наречен “земен рай”, ако не бе окупиран от наркокартелите. Те правят живота на мнозина непоносим, а изход от порочния кръг на този живот няма.

Продължава...

Напрежение до последната страница в „Как говорят мъртвите“, дългоочакваният нов трилър на Вал Макдърмид

Интригуващият сюжет и задъханото действие си остават нейна запазена марка

Карол Джордан и Тони Хил, любимата разследваща двойка на почитателите на интелигентния психологически трилър, ще ни поднесат интригуващи изненади в най-новия роман на Вал Макдърмид „Как говорят мъртвите” (Еднорог, превод Боряна Джанабетска). „Това е Макдърмид във върхова форма, генерираща задъжителното напрежение, но никога незабравяща, че образите на Хил и Джордан са ключовия елемент”, пише Файненшъл Таймс.

Призната за един от най-добрите автори на криминални романи, с множество награди и армия от верни фенове по целия свят, Вал Макдърмид се завръща с новия приковаващ роман от успешната поредица за криминалния психолог Тони Хил и главен инспектор Карол Джордан. В „Как говорят мъртвите” двамата бивши партньори са изправени пред нови предизвикателства след шокиращия финал на „Потайни замисли“.

Когато останките на млади момичета са открити в двора на стар манастир, бързо става ясно, че някой е използвал мястото, за да прикрива своите следи. Но след като манастирът е затворен отдавна, а скелетите са заровени тук от толкова години, възможно ли е страховитата находка да е дело на повече от един убиец?

Започва мъчително разследване, което повдига повече въпроси след нови шокиращи разкрития. След като последният случай, по който работиха заедно, завърши катастрофално, Тони Хил и Карол Джордан могат само да наблюдават всичко от разстояние. Двамата са поели по различни пътища – той трябва да плати цената за своите действия, а тя поема разследването на нови случаи, опитвайки се да преодолее травмите от миналото си.

Карол вече не работи в полицията, но се заема да помага на малка група адвокати и криминални експерти, чиято цел е да се борят в подкрепа на несправедливо осъдени. Междувременно в манастира са открити нови скелети на млади мъже. Вече повишената в чин инспектор Пола Макинтайър открива, че един от скелетите е на мъж, за който има осъден убиец. Въпросният убиец е обект на разследването на Карол Джордан, която се опитва да намери доказателства за неговата невинност. Така пътищата й отново се пресичат с човека, който винаги й е помагал – Тони Хил.

Наелектризиращ и зареден с напрежение до последната страница, „Как говорят  мъртвите“ е дългоочакваният нов трилър на Вал Макдърмид. Интригуващият сюжет и задъханото действие си остават нейна запазена марка. Макар че е част от популярна поредица, книгата ще достави удоволствие на всички почитатели на криминалния жанр, които за първи път се срещат с Тони и Карол.

Шотландката Вал Макдърмид е сред най-добрите автори на психологически трилъри в света. Изключително популярна е не само на стария континент, но и в САЩ, където книгите ѝ са публикувани в многомилионни тиражи.

Продължава...

Заобиколена от предатели. Русия според Николай Стариков

В „Защо Русия няма съюзници“ от автора на „Ликвидирането на Русия“ и „Кой накара Хитлер да нападне Сталин“ 

Николай Стариков е руски обществен и политически деец, публицист и популярен блогър. Заема поста търговски директор на Канал 1 – Санкт Петербург. Автор е на документални книги за новата руска история и геополитиката. Тезите му предизвикват полюсни реакции – от възторжени отзиви до крайно негативни коментари. Изявен националист и убедителен оратор, Николай Стариков е изключително противоречива личност с множество и привърженици, и критици. Самият той се определя като консерватор, поддръжник на православните ценности и противник на болшевишката идея, либерализма и политическата и културна инвазия на Западна Европа и САЩ.

Подобно на всяка държава с дълга история, Русия има огромен опит в участието си във военни и дипломатически съюзи. Според Николай Стариков, ако внимателно се вгледаме в отношенията на страната с нейните партньори, пред нас постепенно ще се разкрие картината на ужасяващо и системно предателство. Като се аргументира с исторически факти и документи, в тази книга той смело заявява: „Всички наши съюзници при първа възможност винаги ни предават! И не само – самите те създават възможностите за това! В отговор Русия продължава като заслепена да воюва и да помага, да спасява и да създава, заплащайки с кръвта на своите синове. И тъй – година след година, век след век. А в отговор на нашата помощ отново следва изключителна неблагодарност и откровено предателство. Този порочен кръг не е прекъснат до ден днешен и не му се вижда краят“. Следва откъс.

„Политиката е мръсна работа“ – всеки знае този афоризъм. Но далеч по-малко хора знаят, че освен това тя е кървава и безмилостна. На световната политическа сцена всеки ден и всеки час се води борба на живот и смърт. Загиват държави, навлизат в упадък империи, променят облика си народи и континенти. Всичко това е плод на политиката. Във всекидневната суетня малко хора проследяват събитията в политическата борба. За много наши съвременници резултатите от действията на политиците са невидими. Те дават своите плодове едва десетилетия, че дори и столетия по-късно. По същия начин и грешките на държавните мъже постепенно довеждат страните им до катастрофа. А изборът на съюзници и отношенията с тях играят решаваща роля в живота на всяка държава.

Предателство, предателство, предателство. То оплита цялата история на руската държава като лепкава паяжина. През ХХ век нашата страна се изправи пред лицето на смъртната опасност и по чудо избегна гибелта си в огъня на Първата световна и Гражданската война, та сетне, едва поела дъх, през 1941 година отново да се озове на ръба на пропастта. И в тези събития ролята на нашите „съюзници“ също е огромна и значима. Те изразходват много сили и средства, за да тласнат Русия към пропастта.

Продължава...

„Изходни рани“, нанесени от майсторите на криминалния жанр

Лий Чайлд,  Дийн Кунц, Джефри Дивър и Джон Конъли в антология на престъпния ум

От романите на Агата Кристи до детектив Морс на Колин Декстър, от коравите детективски истории на Реймънд Чандлър до разказите за серийни убийци на Томас Харис и Джеф Линдзи – криминалният жанр е един от най-разнообразните – съчетаващ психология, емоция и напрегнат сюжет; преливащ от класическия ноар до криминална фантастика.

 „Изходни рани“ събира 19 разказа на някои от най-знаковите имена на криминалната литература – Лий Чайлд, Дийн Кунц, Джефри Дивър, Джон Конъли и други. Под редакцията на Пол Б. Кейн и Мари О’Риган, тази антология на престъпния ум предлага някои познати и много непознати истории, превърнали се в образци за жанра.

Сред страниците на сборника ще откриете един истински побойник в лицето на героя на Джефри Дивър, една властна майка, готова на всичко, една определена знаменита картина в разказа на Джон Конъли и първия публикуван някога разказ на Дийн Кунц – шокиращия „Котета“. И всичко ще започне с продажбата на една къща в разказа на Лий Чайлд.

Брилянтен и безмилостно пристрастяващ, „Изходни рани“ е задължително четиво за всички любители на криминалната литература.

„Криминалната литература е толкова широкообхватна: от психологическите до полицейските кримки, от кабинетните детективи до наемните убийци – всички те са част от жанра. Обаче има едно нещо, което винаги търсите в криминалния разказ, и то е някакъв краен изход. Понякога той е смъртта, понякога някое събитие, от което е започнало всичко… или с което завършва. Неизбежното следствие от този краен изход или отсъствието му – независимо дали той е в края, или в началото на историята – е да има и някакъв вид нараняване. Не е задължително то да е физическо – може да емоционално (понякога този вид рани са дори по-лоши). Свържете тези две идеи заедно и ще се получи… „Изходни рани“ – книгата, която държите в ръцете си”, казват Пол Б. Кейн и Мари О’Риган. Следва откъс.

„Побойникът“ от Джефри Дивър

Два дни по-късно, рано сутринта в неделя, седя в грижливо подредения ми офис. Не съм виждал Стан Уиткомб от „Орелът“ насам и разсеяно се чудя дали от оплакването ми не е имало някакъв ефект.

„Третият път е на късмет“ – както обичаше да казва баща ми през цялото време.

Чувам двойния звън от втория етаж и слизам на първия. Отварям вратата, за да открия двама души с мрачни физиономии, облечени в костюми – мъж и жена, и двамата около четирийсетгодишни. Мъжът ми подава карта за идентификация. Окръжен шериф. Детектив Терънс Стоун. Той е висок и строен. Представя се с името си. Жената също е детектив. Емили Филмор. Тя е слаба, с руса коса и си е сложила плътен грим върху набръчканата кожа.

– Хенри Ларсън?

– Да? – намръщвам се аз. – За какво става дума?

Продължава...

Версията на Тед Хюз

Петко Тодоров

За живота му със Силвия Плат в романа на Кони Палмен

„В съзнанието на повечето хора ние – моята невеста и аз – съществуваме само в книга. През изминалите трийсет и пет години с безсилно омерзение трябваше да гледам как истинският ни живот бе завлечен от калния порой от апокрифни истории, лъжесвидетелства, сплетни, измислици, митове; как реалните ни, сложни личности бяха подменени с клиширани персонажи, сведени до опростени образи и създадени като по калъп специално за една зажадняла за сензации читателска публика”, разказва Тед Хюз в „Ти го каза” на Кони Палмен (изд. „Колибри”).

Неговата невеста е Силвия Плат. Най-обещаващият английски поет и най-обещаващата поетеса на САЩ – по медийния жаргон – се женят през 1956 г., седем години по-късно тя се самоубива. Палмен минава за най-значимата съвременна холандска писателка.

Като се добавят 35 години към кончината на Плат през 1963-та, идва 1998-ма – годината на смъртта на Хюз. В романа на Палмен той възпроизвежда изповедно живота с невестата си. Само припомняме: темата „Плат-Хюз” е доминирана от интригата той ли е виновникът тя да посегне на живота си на 30 и да остави двете им деца. Плат във версията на жертва се ползва като знаме на най-активния феминизъм и процесът има своите нелицеприятни ексцеси...

Но сега слушаме Хюз. По-точно: четем Хюз. Длъжни сме да признаем на Палмен поне две заслуги: че е влязла в кожата на мъжа и че е влязла в кожата на поета. Нямаше да повярваме на нейния Хюз, ако беше спестил примерно повода за разсипване на брака им – изневярата му. Нямаше да му повярваме и без олитературения език. С неизбежната маниерност, но какъв език! За което сме длъжни да признаем и работата на преводачката Иглика Василева – ван дер Хайден. Този език ни принуждава да сведем примирен  поглед – като се сетим за езика на нашенските постмодернисти.

„Който се впуска в една такава любов, знае, че в същността й се таи насилие и разруха. Докато не последва смъртта. От самото начало един от нас бе обречен” – Хюз у Палмен. „Нейната любов бе едно много сложно и тъмно чувство, което неминуемо водеше към смъртта; друго удовлетворение то не можеше да намери!... Нашите съдби бяха решени в деня, когато си подадохме ръка!” – Яворов за Лора в изложение до Върховния съд, юли 1914 г.

Еднаквостта в проникновението на двамата поети е никакво откритие. Еднаквостта в същността на драмата също. Еднаквостта в живота на драмата също. Някой представя ли си живота на драмата „Лора-Яворов” без „зажаднялата за сензации публика”? Същият живот се възпроизвежда всекидневно в микрофона, тикан сладострастно към родителя на нелепо загиналото дете от телевизионни репортерки. Тази драма е силно продаваема, което храни и продавача, и купувача. Какво остава за поглед под юргана на известните!

Но Палмен сервира литература. Прецизна дисекция и сетнешна проверка на паметта. Казва го героят й: „Паметта има поначало литературен характер”.

Продължава...