Класация Книжен ъгъл - най-продавани книги 19 февруари - 25 февруари

1. Джеймс Патерсън. Отвъд предела. Хермес

2. Рене Роузън. Лято на Парк авеню. Обсидиан

3. Джефри Арчър. Риск печели, риск губи. Бард

4. Вивиана Асса. Моят шабат. Факел

5. Дейвид Личфийлд. Кученцето, цигулката и приятелството. Фют

Продължава...

„Кървавият портокал” от Хариет Тайс – секс, убийства и съдебни машинации

Каква е цената на успеха и докъде сме склонни да достигнем, за да я платим?

Смайващият психологически трилър на британската авторка Хариет Тайс „Кървавият портокал”  (Сиела, превод Надя Баева) изправя една жена на кръстопът между успеха и самоунищожението.

Сложната и скандална интрига преплита секс, убийства и съдебни машинации, за да разкаже историята на жена на пътя на самоунищожението. Каква е цената на успеха и докъде сме склонни да достигнем, за да я платим?

На пръв поглед Алисън има всичко. Любящ съпруг, очарователна дъщеря, кариера във възход. Тя се издига в правната йерархия – току-що е поела като защитник първото си дело за убийство. Въпреки това нещо мрачно дълбоко в душата ѝ неуморно я дърпа надолу. Хваната в ноктите на опасна извънбрачна афера, която може да срине всичко, постигнато до момента, зад бляскавата фасада Алисън крие и тежка алкохолна зависимост.

Текущото ѝ дело, което трябва да я изстреля на върха на успеха, е изплетено от зловещи тайни. Клиентката на Алисън не отрича, че е намушкала съпруга си – тя иска да се признае за виновна. И все пак нещо в историята ѝ не пасва съвсем. Да спаси тази жена, за Алисън може би е първата стъпка към това да спаси себе си. Но някой знае тайните на Алисън. Някой, който иска да я накара да плати за стореното и който няма да спре, докато тя не изгуби всичко.

Едновременно плашещ и неустоим, токсичен и покоряващ, трилърът „Кървавият портокал” изследва силата на страха, желанието, ревността и предателството. В духа на други съвременни ноар сензации като „Жената на прозореца” на Ей Джей Фин и „Момичето от влака” на Паула Хоукинс „Кървавият портокал” дава заявка за смайващ нов глас в жанра на психологическия съспенс.

Продължава...

„Гарванът” на Едгар Алън По полита в превод на Елин Пелин

Двуезично издание на „Лист“ с корица от големия живописец Иван Милев

Едгар Алън По, Елин Пелин и Иван Милев в един екип? В изкуството няма невъзможни неща и най-новата книга на издателство „Лист” е тъкмо такова доказателство. След броени дни от печат излиза двуезично издание на „Гарванът” – поемата, превърнала Едгар По в най-влиятелния американец в световната литература.

Българският превод е дело на Елин Пелин, изучаван в родните училища като класик и „певец на българското село”. „Гарванът” е издаван многократно у нас. „Лист” избират превода на Елин Пелин от 1906 г., защото именно той е първият поетически превод на български език.

Призрак черен, онемели, тежко върху шлема бели
той стоеше. Аз засмях се и продумах му тогава:
„Вашто царство е гробница! Как е твойто име, птица,
във задгробний свят, когото Бог на вечна нощ обрече.
Как те казват във света, що Бог на вечна нощ обрече?“
           Гарван гракна - Нивга вече!

Идеята за сегашното издание на поемата се ражда от изложбата „Посоки” с картини на големия живописец Иван Милев (1897 – 1927) в Софийската градска художествена галерия. Сред произведенията е представен и негов проект за корица на „Гарванът” от 1921 г., собственост на Художествената галерия в Казанлък.

От колекцията на институцията е и рисунката с туш и гваш върху картон, по която Милена Вълнарова създава корицата на настоящата книга.

Сред плюсовете на изданието е и подробен разказ за написването на поемата, раждането на нейните български преводи и биографичните паралели между автора Едгар Алън По и преводача му Елин Пелин.

Продължава...

Последната муза и последната картина на Винсент ван Гог

В новия роман на Алисън Ричман

Лятото на 1890 г. Маргьорит Гаше намира повод да излезе от дома си и се запътва към гарата. И ето го и него – с бяла риза, разкопчана жилетка и широкопола сламена шапка. От влака слиза Винсент ван Гог.

Художникът пристига в Овер сюр Оаз – идилично френско селце, което от векове привлича парижките артисти. Тук е израснала и двайсет и една годишната Маргьорит Гаше, която се грижи за баща си и брат си. Тук и Ван Гог ще прекара последното лято от живота си, оставяйки се на грижите на доктор Гаше – хомеопат, любител художник и колекционер.

През тези месеци Ван Гог ще нарисува над 70 картини, две от тях са портрети на Маргьорит. Художникът обаче не подозира, че не само ще улови образа й в картините си, но ще плени и сърцето й. В новия роман на Алисън Ричман „Последната картина на Ван Гог“ (Хермес, превод Дора Габровска).

3 любопитни факта за „Последната картина на Ван Гог“

1. Маргьорит Гаше е реално съществувала личност.

През 1890 г. Ван Гог прекарва 3 месеца в дома на лекаря и ценител на изкуството д-р Пол Гаше в Овер сюр Оаз, където се запознава и сприятелява с децата му Маргьорит и Пол. Този период се оказва изключително благодатен за художника, а сред многобройните творби, които създава тогава, са портретите на Маргьорит и д-р Гаше.

2. Даниъл Силва споменава Маргьорит Гаше в един от романите си.

Почитателите на шпионските трилъри знаят, че Габриел Алон – популярният герой от книгите на Силва, е не само шпионин, но и изкусен реставратор. В романа си „Пратеникът“ писателят разказва за последните дни на Ван Гог в Овер сюр Оаз и картината „Маргьорит Гаше пред тоалетката си“. Оказва се обаче, че такава картина не съществува, но това не прави сюжета по-малко любопитен за читателите.

3. Писмо, което Винсент ван Гог пише в последната седмица преди смъртта си, вдъхновява уникален за света на киното филм.

„Да обичаш Винсент“ е първият в историята на киното пълнометражен филм, осъществен чрез анимиране на картини. В него над 62 000 маслени рисунки оживяват на екрана, за да разкажат историята за живота и смъртта на Винсент ван Гог. Филмът е озвучен от известни актьори, избрани според приликата си с персонажите от картините на Ван Гог, като в ролята на Маргьорит Гаше влиза Сърша Ронън.

И още един интересен факт...

И днес бихте могли да проследите стъпките на Ван Гог в Овер сюр Оаз. Къщата на д-р Гаше е превърната в музей, в който, освен картини на Ван Гог, може да се видят и творби на Писаро, Сезан, Реноар и др. Запазена е и странноприемницата, която става свидетел на последните мигове на твореца. Само на 30 километра от Париж, Овер сюр Оаз все още носи едновремешния си чар. Китното селце всъщност е един своеобразен музей на открито, в който можете да се разхождате с часове и да се почувствате част от картината на художник.

Алисън Ричман е родена в Ню Йорк в семейство на художници. Завършва история на изкуството в престижния Уеслиански дамски колеж в щата Масачузетс. Двайсет и пет годишна, амбициозната Алисън си съставя план да се омъжи, да има деца и да напише първата си книга, преди да навърши трийсет. Две години по-късно на пазара се появява дебютният й роман, но истинският успех идва с четвъртата й книга – „Изгубената съпруга“.

Продължава...

Холи Рингланд идва с „Изгубените цветя на Алис Харт“, най-добрия роман на Австралия за 2019 г.

Опияняващ разказ за семейството, обичта и себеоткриването, за силата на думите и значенията, които им приписваме

„Изгубените цветя на Алис Харт“ (Колибри, превод: Мая Ненчева) е пленителен роман за неразказаните истории, които ни преследват, и за историите, които разказваме сами на себе си, за да оцелеем. Деветгодишната Алис Харт живее в идиличен дом, сгушен между обширни поля със захарна тръстика и морето. Една трагедия безвъзвратно променя живота ѝ и Алис е изпратена да живее при баба си, в чиято ферма за австралийски цветя намират подслон жени, които се чувстват изгубени и обезверени.

В духа на викторианската традиция всяко цвете има собствено значение и Алис постепенно започва да си служи с езика на цветята, за да изкаже нещата, за които ѝ е трудно да говори. Семейните тайни, едно жестоко предателство и един мъж от далечна страна помагат на Алис да осъзнае, че има истории, които цветята не могат да разкажат. И че ако наистина иска да извоюва свободата си, трябва да се престраши да разкаже най-ценната история, която познава – своята собствена.

Холи Рингланд израства в тропическата градина на майка си на източното крайбрежие на Австралия. През двайсетте си години работи 4 години в отдалечена общност на коренното население в централната австралийска пустиня. През 2009 г. се премества в Англия, където получава магистърска степен по творческо писане от Университета на Манчестър. Дебютният ѝ роман „Изгубените цветя на Алис Харт” е международен бестселър, издаден в 29 държави. През 2019 г. печели наградата на австралийската книжна индустрия „Книга на годината в категория „Художествена литература”.

Червени човки 

Значение: желание да притежаваш 
Pyrorchis nigricans | Западна Австралия 

Нуждаят се от огън, за да цъфтят. Растат от луковици, които прекарват дълго време в покой. Цветовете са бели с тъмночервени ивици. След цъфтежа почерняват като овъглени.

Деветгодишната Алис Харт седеше на бюрото си в обшитата с дъски къща в края на тесния път и обмисляше как да запали баща си.
Пред нея, на бюрото от евкалиптова дървесина, направено от баща ѝ специално за нея, лежеше отворена книга от библиотеката. В книгата бяха събрани митове за огъня от целия свят. И макар че от Тихия океан духаше североизточен вятър и довяваше аромата на сол, Алис усещаше миризмата на пушек, на пръст и горяща перушина. Тя зачете:

Пламъците поглъщат феникса, той изгаря и се превръща в пепел, а след това се възражда преобразен, пречистен, по-добър – същият, но различен. 

Алис колебливо докосна с пръст илюстрацията на възраждащия се феникс. Сребристобелите му пера блестяха, той бе разперил криле и крещеше, извил глава назад. Алис инстинктивно дръпна ръка, сякаш се изплаши да не я опарят златните, червеникавооранжеви пламъци. Мирисът на водорасли влетя през прозореца с нов порив на вятъра. Камбанките в градината на майка ѝ зазвъняха тревожно – вятърът се засилваше.

Продължава...

„Кукувича прежда“ или как времето страхотно завива в нощта

Христо Карастоянов*

Няколко неща, които се налага да бъдат казани предварително 

Уважаеми господин редактор, 

Тази книга се писа през осемдесетте години на вече отдавна отминалия двайсети век. В различни години. А се появяваше в още по-различни. Първо беше „Перпетуум мобиле“, според мен роман, обаче обявен като повест-хроника (защото по онова време да си млад, а да пишеш роман се смяташе за голямо нахалство; за романа се искаше голям житейски опит, членство в писателския съюз и още някои задължителни неща). Редактирана от Добромир Тонев, тази повест-хроника видя бял свят в покойното днес, но страхотно тогава пловдивско издателство „Христо Г. Данов“.

Още не знаех, че това ще е първото заглавие от една трилогия, но във всеки случай още там се беше появило мотото, което гласеше „Защото времето лети. И страхотно завива в нощта!“. Напомнете ми някой ден да ви разправям от кого бях чул това и каква история беше свързана с него. А, да – и имаше прекрасна корица, направена от Вихра Григорова. Много се фуках с тази корица. Това се случи през 1984 година. Бях на 34.

После, през 1987, в най-тежкарското тогавашно издателство „Български писател“ излезе „Сбъркана хроника“, а тази „Сбъркана хроника“ се оказа трета във все още ненатъкмената трилогия. Редактор ѝ беше Христиана Василева – най-истинската аристократка, която съм имал честта да познавам в тоя объркан живот. Светла ѝ памет!

И накрая дойде „Кукувича прежда“, която хем беше втора в тази омотана работа, хем – с леката ръка на Тодор Чонов – се превърна в заглавие на всичко това, издадено накуп. Това се случи през 1990 година и веднага почнаха приключенията. Не ми се иска да си ги припомням, тъй че няма да си ги припомня.

Всъщност премеждия имаше около всяка от книгите – някои бяха забавни, но други – не толкова, та наистина не ща да ги помня. Макар че май мога да разкажа едно такова премеждие, защото е доста смешно (според мен). Значи, „Перпетуум мобиле“ се печаташе в голямата ямболска печатница „Георги Димитров“. От „Христо Г. Данов“ често даваха книгите си тук.

За мен беше удоволствие да гледам как се набират моите думи на монотипа, как се вадят шпалтите за коректурите, а дори сам се бях заврял в цеха за ръчен набор да редя в кòмпаса ония шантави имитации на вестникарски афиши, дето ще ги видите тук сканирани – такива, каквито ги бях набирал аз. Както и да е...

Хубаво, но по едно време в Ямбол се понесе идиотският слух, че книгата е забранена. Спряна е и няма да бъде отпечатана! Пишело за анархисти, това-онова, та я забранили и толкоз... От печатницата директно отивала за претопяване. Нямаше такова нещо, дори знаех кой точно е пуснал слуха, и си свирках, защото книгата си се печаташе в срок, но се случи друго.

Продължава...

Процесът срещу Левски е политически

Петко Тодоров

Според строго юридически анализ

„Едно е безспорно – че Процесът на Васил Левски и другите осъдени съзаклятници от Специалната комисия през 1872-1873 г. е с политически характер и този извод не зависи от юридическото обяснение за характера на Специалната комисия и от процесуалните правила, по които тя е действала. Безспорно е още, че Османската държава е принудена да проведе процес с международен отзвук в цялата територия на Европа, което е могъщо оръжие в полза на бъдещото национално освобождение. Затова по-добре е да не се стремим да го „провъзгласяваме за нищожен”, което е и несериозно от юридическа гледна точка”, обобщава Маргарита Златарева в „Юридически поглед към Процеса на Васил Дякон Левски” (изд. „Сиела”).

Авторката е преподавател по граждански процес, преди това била съдия в районен съд, окръжен съд, ВКС, конституционен съдия. Другите й книги са строго юридически.

Непосредственият повод за тази й изява е книжно съчинение, в което се твърди, че Левски е осъден единствено заради извършено от него убийство, изповядва тя.

В по-широк план жестът на Златарева е отговор на развихрилата се историческа самодейност по повод живота и делото на Апостола. Тя не опровергава изрично тези писания, не слиза на тяхно равнище. Доказва, че Специалната комисия, осъдила Левски и останалите в София е напълно легитимен съдебен орган и нищо, сторено от нея, не излиза от рамките на тогавашното право в Османската империя. 

Левски е осъден по политически обвинения с изричното внимание на властта Процесът да не се раздухва. Но чуждите дипломати проявяват завидно внимание към него.

Историческата памет е инертна. Нарочили сме Иванчо Хаджипенчович, а Комисията, качила на бесилото Левски и Димитър Общи е от 9 души: председател и по 4 турци и 4 българи. Тук, освен Иванчо, са Хаджи Мануил Стоянов, Мито Панов Каймакчийски и Петър Тодоров Желязица.

И за предателството. Има ли по-горе в неговата йерархия от даскал Иван Фурнаджиев? И още. Като чете човек Иван Лалев, убеждава се, че поп Кръстьо не е предателят на Левски. Като чете Крумка Шарова, убеждава се, че предателят на Левски е поп Кръстьо и никой друг. Магията на думите. Как да чакаме истина от историците, когато зад интерпретация на събития от по-ново време стоят реституционни и приватизационни интереси? И какво като в учебниците по история ще пише едно или друго?

„В дълг към Апостола са юристите”, изтъква Златарева. Само те ли? Процесът срещу Левски отваря очите на властта и на Европа за българското националноосвободително движение. Предстои изкачването му в йерархията на историческите стойности... Биографията на Иван Унджиев е от 1947 г. Академик Константин Косев писа наскоро: „Едва ли може да се очаква в обозримо бъдеще друг автор да ни изненада с нова академична биография на Апостола”. Добре поне, че Академичното издателство се старае да поддържа достъпността до нея, даже и като цена.

Продължава...

Класация Книжен ъгъл - най-продавани книги 12 февруари - 18 февруари

1. Ерик-Еманюел Шмит. Феликс и невидимият извор. Ера

2. Андрю Уилсън. Талант за убийство. Хермес

3. Стивън Фрай. Митове. Еднорог

4. Лилия Райчева. Магията "Минута е много". Тип Топ прес

5. Ерик Карл. Много гладната гъсеница. Фънкибукс

Продължава...

История за герой, чието минало е пълно с призраци

Провокативният малтийски писател от палестински произход Уалид Набхан пристига в София за премиерата на първата си книга на български и среща с читателите

 „Изселване на щъркели“ (Парадокс, превод Михаил Вапирев), удостоен с Малтийската награда за литература (2014 г.) и Наградата за литература на Европейския съюз (2017 г.), излиза на български език в превод на Михаил Вапирев, консултант Азиз Шакир-Таш, и ще бъде представен на 19 февруари от 18:30 ч. в Литературен клуб “Перото”.

Голяма част от сюжета на „Изселване на щъркели“ е автобиографична. Романът разказва от първо лице историята за палестинец на име Набил, прекарал целия си живот извън родната си страна. Израстването му, неразривно свързано със съдбата на Палестина и целия арабски свят, преминава в опити да намери обяснение за развоя на събитията в Близкия изток, особено след Шестдневната война, която съвпада с рождението му. Идентичността и изгнанието, както и любовта и съхраняването на семейството, във времена, в които личният дълг и достойнство по-скоро предизвикват неговото унищожение, са сред основните теми в романа.

“Това е история за герой, чието минало е пълно с призраци, а в бъдещето му също няма много надежда. Има история за изгубена любов, много малки истории се преплитата в книгата, но всъщност голямата история е за Палестина и Малта. Защото героят не може нито да се отърве от миналото, нито да изгради бъдещето си тук”, разказва Набхан.

Запитан за собствената му идентичност, Набхан не може да даде категоричен отговор. “След 25 години в Малта се чувствам християнин, въпреки че съм отгледан като мюсюлманин”, казва писателят, който твърди, че не е религиозен. През 2017 г. застава публично срещу лидера на Малтийския мюсюлмански съвет Бадер Зайна, когото обвинява в прикрит ислямски радикализъм.

Според Уалид Набхан мюсюлманите в страната (0,3% от общото население или около 1500 души) не се нуждаят от втора джамия. Дори, твърди той, построяването й би довело до разединение на общността. След планиран телевизионен дебат със Зайна, на който опонентът му не се появява, на излизане от сградата на телевизията Набхан открива колата си потрошена.

Продължава...

Имала ли е право Османската империя да осъди Васил Левски

Излезе „Юридически поглед към Процеса на Васил Дякон Левски“ от доц. Маргарита Златарева

Бившият конституционен съдия и преподавател търси отговор на въпроса „Законен ли е един от най-болезнените за България процеси“. Процесът на Васил Левски, започнал срещу Димитър Общи и другите участници  в ограбването на турската хазна в Арабаконашкия проход, остава през годините територия с разнопосочни послания.

Какъв е статутът на Специалната нарочна комисия, която е провела Процеса, с какъв акт е завършил той и какво е съдържанието и тежестта на този акт – въпроси, на които в различните епохи се отговаря нееднозначно, дори спекулативно.

„Юридически поглед към Процеса на Васил Дякон Левски” (Сиела) е изследване, в което бившият конституционен съдия и преподавател в Нов български университет доц. Маргарита Златарева си поставя нелеката задача да открие отговорите на редицата въпроси, свързани с края на пътя на човека, на който столетието постави ореол.

Разглеждайки закони и устави на Османската държава, действащи към 1872–1873 г., протоколите от разпитите на Васил Левски и другите заловени поборници, заключителните протоколи-присъди („мазбати“) от Процеса, както и множеството писма и телеграми, изпращани от европейски дипломати и османски управници по повода, изданието успява да разгледа спорния вече десетилетия процес в контекста на императивните правила на османския наказателен закон и редица особености на недоразвитото все още наказателно съдопроизводство.

„Юридически поглед към Процеса на Васил Дякон Левски“ дава един различен поглед към една от най-дискутираните теми, по които изтъкнати наши историци, юристи и политици все още не могат да обединят позиции.

За какво е бил осъден на смърт Дякона? И има ли законно основание за жестоката присъда, останала увековечена в редица легенди и народни песни? Следва откъс.

Процесът на Васил Дякон Левски, започнал по повод ограбването на турската хазна в Арабаконашкия проход, срещу Димитър Общи и другите участници в обира, разраснал се спрямо членове на революционни комитети в района и продължил след залавянето на Левски до неговото осъждане, остава през годините в сянка. За него не се пише или се пише оскъдно, разнопосочно, като че ли нежелано. Дали тази част от нашата история е приглушена от „сурдинката“ на изследователите, поради протоколите от разпита на поборници и не поборници, от чието съдържание не лъха героизмът на всъщност героичната епоха, е въпрос, който може да оставим без отговор. Твърде изчерпателни са показанията на членовете на тайните комитети в района на Дунавския вилает и хората около тях, призовани на разпит в Процеса; твърде лесно членовете на Специалната комисия стигат до истината за организацията, създадена от Васил Левски с цел да буди българите към национална независимост.

Продължава...

„При дивите неща” е опасно хубаво

Култовата книга Морис Сендак излиза за първи път в България. Барак Обама редовно я чете на детски партита в Белия дом

Най-добрата книга в картинки според учителската гилдия на САЩ излиза за първи път в България. „При дивите” неща от прочутия писател и илюстратор Морис Сендак (1928 – 2012) идва в луксозно издание с твърди корици (Лист, превод Стефан Русинов).

Книгата е носител на медала „Калдекот” – най-престижната награда отвъд Океана за рисувани книги, а през 2009 г. режисьорът Спайк Джоунс я превърна във фентъзи филма „Където бродят дивите неща”.

Макар да е писана в далечната 1963 г., „При дивите неща” влиза напълно в ритъма на днешния ден с теми като детския гняв, отегчение и ревност и жажда за приключения. Рисунките на Морис Сендак прекрасно допълват 338-те думи, с които той разказва историята на малкия Макс.

Една вечер момчето се държи зле и свършва такива поразии вкъщи, че за наказание остава без вечеря. Обиден, Макс се оттегля в стаята си и благодарение на въображението му тя се превръща в островна джунгла, обитавана от зли зверове, наречени „дивите неща”. Момчето обаче не се стряска, а взима страха на съществата и става техен владетел.

Любопитен факт е, че в „дивите неща” Морис Сендак портретува роднини от голямото си еврейско семейство. Първоначалната му идея била историята да бъде „Земята на дивите коне”. Осъзнал обаче, че не може да рисува коне и неговият редактор му предложил да ги смени с „диви неща” – определение, вдъхновено от еврейския израз vilde chaya – „диви животни”, използвано с любов по адрес на енергични и шумни деца.

Продължава...

Раждането на Харуки Мураками

Петко Тодоров

Четем първите му два романа

„Честно казано, четях най-различни книги – най-много харесвах руски романи от деветнайсети век и сурови американски детективски истории, - но не познавах съвременната японска литература. Затова нямах представа нито какви японски романи се четяха по онова време, нито как да пиша литература на японски” – Харуки Мураками изповядва раждането си като писател.

Повечето японци „завършват училище, намират си работа и известно време след това се женят, обяснява той. Дори аз първоначално смятах да следвам този модел. Поне така си представях, че ще се случи. В действителност обаче се ожених, започнах работа, а после най-сетне успях (някак) и да завърша образованието си. С други думи, направих точно обратното на онова, което се смяташе за нормално”. През 1974 г. отворил бар с джаз в предградие на Токио, в него се изцеждали времето и силите му. През 1978 г., тогава е на 29 - прописва – нощем на кухненската маса.

„Чуй песента на вятъра” и продължението „Пинбол” са първите му кратки романи (Колибри, превод Надежда Розова). Героят е горе-долу негов връстник, в първия е студент, във втория се прехранва с преводи. Компания му е богаташки син, който ненавижда богатството и богатите. Половината от фабулата тече в бар, пие се бира, слуша се популярна музика и се разговаря. Останалото – почти случайни момичета и неслучайна самота. Разходки заради разходките, съзерцанията, които ще останат трайно в белетристиката на Мураками и които няма как да се отграничат от японската литературна традиция: „Докато съзерцавам океана, хората започват да ми липсват, а като съм сред хора, започва да ми липсва океанът”.

Първият роман прилича на първи, вторият е по-литературен, явяват се и сюрреалистичните забежки, станали характерни за него. И онези вцепенения: „Започнеше ли да се унася, усещаше как времето минава през тялото му като бавна река”, или „болката му, като нямаше къде другаде да отиде, се изтегна до него”... Но не литературните фигури правят Мураками. Той е  съвременният мъж, затрил посоката, преди да я намери. Склонен да се оглежда за нея по силата на като че ли неосъзната инерция и категорично не по силата на рационалност. Затова битието му се получава по-скоро случайно и не му се получава закономерно. И почти патологичното безразличие към времето: „Всеки ден беше копие на предишния. Трябва да си ги отбелязваш с нещо, за да ги различаваш”.

Читателят бива да е признателен на Мураками за началното му непознаване на японската съвременна литература. В тези два романа той е повече западен писател, после ще стане и японски, без западният му читател да изпусне нишката. За него Мураками остава смилаемият японски писател. Японците си го предпочитат така или иначе... Ето как един от най-четените сега автор идва с универсални внушения за съвременния живот и пикантно усещане за специфичност. Според неизбежната наивност на бързото литературно обяснение. А Мураками почва с: „Идеален текст не съществува! Точно както няма и идеално отчаяние!”.

Продължава...

Класация Книжен ъгъл - най-продавани книги 5 февруари - 11 февруари

1. Исабел Алиенде. Цвят продълговат в морето. Колибри

2. София Лундберг. Червеният тефтер. Хермес

3. Доминик Баро, Люк Милар. Радостта от живота по френски. Ера

4. Джордж Макдоналд. Принцесата и гоблинът. Изток-Запад

5. Виола Ардоне. Детският влак. Обсидиан

Продължава...