Класация Книжен ъгъл - най-продавани книги 11 май - 17 май

1.  Лиу Цъ Син. Безсмъртната смърт. Колибри

2. Жан-Кристиян Птифис. Големите загадки в световната история. Сиела

 

3. Гийом Мюсо. Непознатата от Сена. Изток-Запад

4. Рани Маника. Оризовата майка. Бард

 

5. Ерик Еманюел-Шмит. Карнавалът на животните. Лист

Продължава...

„Магистрала номер две“ на Даниел Калабрезе - метафора за живота, за пътуването, а оттам и за изгубването

 

Чисти, ранени и често майсторски, разгърнати в един от най-забележителните цикли в съвременната поезия, стихотворенията от „Магистрала номер две“ на Даниел Калабрезе (Ерго, превод Радина Димитрова) са истински триумф на поезията, разбирана като изкуство не на думите, а на онова, което думите никога не са били в състояние да ни кажат.

Тази стихосбирка чертае маршрут, който е едновременно географски и мисловен, биографичен и метафизичен, и който в крайна сметка се възвишава като всеобхватна метафора за живота, за пътуването, а оттам и за изгубването.

Вдъхновението за нея идва от един конкретен пейзаж, затова е проникната от странна религиозност, от носталгия по някакво несъществуващо място, по едно време, към което човек никога няма да се върне, така както никога не влиза два пъти в една и съща река. Тази радикална невъзможност се таи в общото начало на утопията, мечтата и злощастието.

Представянето на двуезичната поетична книга „Магистрала номер две“ и среща с автора Даниел Калабрезе ще се състои на 18 май, сряда, от 18:30 часа, в Дада Бар, ул. Георги Бенковски 10. Книгата ще представи Патриция Николова.

Даниел Калабрезе (1962) е аржентински поет, роден в град Долорес, провинция Буенос Айрес. Понастоящем живее в Сантяго де Чиле. Първата му книга „Странстващото лице“ е отличена с наградата Alfonsina Storni. Следват „Бъдеща пепел“, „Писание върху тухла“, „Еднодневни пътешествия“ и „Ръждиварий“. Последната печели една от наградите на Националния фонд за изкуства на Аржентина.

Стихосбирката му „Магистрала номер две“ е удостоена с премията Revista de Libros [Списание за книги] в Чили и е публикувана в Испания с пролог от Раул Зурита в престижната колекция „Поетичен визьор“. Италианската версия е номинирана за Premio Camaiore Internazionale сред петте най-добри чуждестранни творби.

Най-новата книга на Даниел Калабрезе е Compás de espera [Празни тактове] (Кордоба, 2022). Антологии с негови стихотворения са публикувани в няколко испаноговорящи страни. Творчеството му е частично преведено на английски, италиански, френски, китайски, японски, португалски и български език. Даниел Калабрезе е основател и директор на „Аереа“ - испаноамериканско списание за поезия.

Продължава...

Учен разкрива какви са тайните на древната ДНК и човешкото минало

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

„Кои сме ние и как сме стигнали до тук“ от Дейвид Райк е впечатляващо изследване, обобщаващо научните разкрития за човешкия произход през последните 10 000 години

 „Революцията на древната ДНК“ – възможността за извличане на ДНК от древни кости – извежда на друго ниво генетичните изследвания на човешката история. Благодарение на нея и последвалите научни открития през последните две десетилетия учените  успяха да попълнят някои от най-важните липсващи страници в човешката история и да се доближат до отговорите на въпросите за произхода на човечеството, останали енигма през вековете.

В забележителния научнопопулярен труд „Кои сме ние и как стигнали до тук“  (Сиела, превод Елена Филипова) един от най-изтъкнатите генетици в света Дейвид Райк успява да създаде богато, оригинално и пленително обобщение на човешката история и да разкрие каква е връзката на нашето ДНК с това на хора, живели преди 100 000 години.

Кои са предците на днешните европейски народи? Наистина ли милиони хора днес са преки потомци на Чингис хан? Има ли наистина разлика в отделните човешки групи и до колко отговарят на истината традиционните стереотипи за расите и техния произход?

Това са само няколко от фундаменталните въпроси, на които Дейвид Райк дава отговор с помощта на новите методи за изследване на древна и съвременна ДНК.  Проследявайки главната хроника на човешките вариации, какви са сходствата между неандерталците – нашите далечни родственици – и съвременния човек, какви са особеностите на различните човешки групии къде расистките стереотипи бъркат, той прави цялостна реконструкция на събития от миналото. А достъпният език и увлекателния стил на книгата я прави подходяща както за непрофесионални читатели, така и за специалисти.

 Сравнима по значение и размах с книгите на автори като Ювал Ноа Харари и Ричард Докинс, „Кои сме ние и как сме стигнали до тук“ предлага ясен и смайващ поглед от този невероятен прозорец към миналото – към събитията, формирали нашето пъстро, взаимосвързано човешко семейство, и  връзката на всеки един от нас  не само с над седемте милиарда души, които живеят на земята, но и с още по-големия брой хора, населяващи миналото и бъдещето ни. „Малко теми пленяват нашето внимание така, както го прави темата за човешкия произход… Ако искате да разберете нашия произход през последните 100 000 години, тази книга предлага най-доброто и актуално обобщение“, пише Джаред Даймънд. Следва откъс.

ПРИЗРАКЪТ Е ОТКРИТ

В края на 2013 г. Еске Вилерслев и негови колеги публикуваха общогеномни данни от кости на момче, живяло в района на село Малта в Южен централен Сибир преди около 24 000 години. Геномът от Малта имаше най-силна генетична близост с европейците и коренните американци и много по-малка със сибирците, които живеят в региона днес, точно като бяхме предрекли ние за призрачната популация на древните северноевразийци. Геномът от Малта вече е станал прототип на древните северноевразийци. Палеонтолозите биха го нарекли „типов образец“ – индивида, използван в научната литература за дефинирането на новооткрита група. След като вече имахме генома от Малта, другите части на пъзела си дойдоха на мястото. Вече не беше необходимо да се реконструира въз основа на днешни популации онова, което се беше случило много отдавна.

Продължава...

Кармен Мола - псевдонимът за 1 000 000 евро

Романът „Кървавата годеница“ ни държи на нокти с първия случай на инспектор Елена Бланко

Псевдонимът Кармен Мола е едно от хитовите имена в испанската и световната литература в последните няколко години. За авторката, пожелала анонимност, се знаеше единствено, че е университетска преподавателка и майка от Мадрид. Първият й роман „Кървавата годеница“ стана бестселър веднага след публикуването си през 2018 г. и към момента е преведен в над 15 държави. Следващите две книги за инспектор Елена Бланко – La red púrpura („Пурпурната мрежа“, 2019 г.) и La nena („Момичето“, 2020 г.), отново предизвикаха огромен интерес след излизането си в Испания.

Голямата изненада за читателите дойде през 2021-ва, когато Мола спечели престижната литературна награда „Планета“ с парична част от 1 000 000 евро, но по време на награждаването приза получиха трима мъже – писателите и сценаристи Хорхе Диас, Агустин Мартинес и Антонио Мерсеро. Кармен Мола се „ражда“ в умовете им през пролетта на 2017 г. в Мадрид и тогава те заедно написват първата книга за инспектор Елена Бланко. Сериал по романа се очаква на малкия екран до края на 2022-ра.

Хитовият роман „Кървавата годеница“ на испанската писателка Кармен Мола излиза за първи път на български, след като покори читателите в повече от 15 държави след публикуването си на испански. Криминалният роман пленява и вниманието на критиката, но не по-малко вълнуваща е историята на самата Мола. Авторката пише под псевдоним и желае да остане анонимна, заради което често е наричана „испанската Елена Феранте“.

„Кървавата годеница“ е поредното интригуващо заглавие, с което издателство „Кръг“ ще изкуши читателите. Книгата излиза на български на 11 май в добрия превод на Анелия Петрунова, а за корица е използван оригиналният дизайн на испанското издание, адаптиран от Наталия Чайкина. С романа се поставя началото на вълнуваща криминална трилогия, на която читателите у нас ще могат да се насладят.

„В Мадрид стават малко убийства“, казва полицай Салвадор Сантос на младия си ученик Анхел Сарате. „Но когато станат, не е нещо, на което други градове биха завидели“, би допълнила инспектор Елена Бланко, завеждаща Отдела за анализ на случаи – полицейско управление, създадено за разкриване на най-трудните престъпления.

Сусана Макая е млада циганка, възпитана извън обичаите на своята общност. Тръгва си от моминското си парти и… изчезва. Два дни по-късно тялото й е намерено в градините на изоставен парк в мадридския район „Карабанчел“. Това би било рутинно разследване при други обстоятелства. Когато обаче жертвата е брутално измъчвана и убита по същия начин, по който преди седем години по-голямата й сестра Лара, това вече е случай за инспектор Елена Бланко.

Убиецът на Лара е в затвора, така че остават две възможности: истинският престъпник да е на свобода или малката сестра да е жертва на подражател. В разследването на заплетения случай Бланко привлича в екипа си младия полицай Анхел Сарате, чиито методи невинаги са приемливи.

В издирването на убиеца на Сусана полицайката се потапя в света на циганите, отказали се от своите традиции, за да се интегрират в обществото. Наднича в кривото огледало на предразсъдъците и расизма, с които те се сблъскват всеки ден. Докато работи по случая, тя ще трябва да се справи с опасен убиец, зловещо отмъщение, забравена религия и да научи ужасяващи факти, свързани с личния й живот.

Самата Бланко е необичаен образ, който обаче се харесва от читателите по цял свят. Тя е саможива, страстна почитателка на грапата (испанска алкохолна напитка) и е редовна посетителка на любимия си караоке бар. Притежава стара съветска лада и се наслаждава на неангажиращи сексуални контакти на нетрадиционни места. И ако на пръв поглед изглежда фриволна, то в работата си Бланко е педантична до последната буква, заради случай от личния й живот, който от години се опитва да разкрие.

Продължава...

„Виолета“ на Исабел Алиенде - една жена сред бурите на ХХ век

Исабел Алиенде ни поднася поредната епична и дълбоко затрогваща история на страстна и решителна жена с невероятно чувство за хумор, чийто дълъг и бурен житейски път прекосява най-значимите събития на XX век

Героинята в най-новия роман на Исабел Алиенде, „Виолета“ (Колибри, превод Катя Диманова), е първото момиче от шестте деца на известна и заможна фамилия. Идва на бял свят през 1920 г., когато ехото от Първата световна война още не е отзвучало, а испанският грип стига до бреговете на нейната родина в Южна Америка. Прозорливият баща на семейството успява да преодолее тази криза, за да се сблъска с Голямата депресия, която разклаща необратимо устоите на безметежната буржоазна изисканост. Семейството на Виолета губи всичко и е принудено да се оттегли в отдалечен и див район на страната. Сто години по-късно, в писмо до любим човек, в последните си дни тя си припомня разрушителни любовни разочарования, периоди на нищета, но и на просперитет, ужасни загуби, но и върховни радости, борбите за права на жените, възхода и падането на тирани, войни и не една, а две пандемии…
Исабел Алиенде започва литературната си кариера „случайно“, за да се нареди до най-обичаните латиноамерикански писатели на всички времена. Международна известност й носи величествената семейна фреска „Къщата на духовете“, „Дъщеря на съдбата“ и „Портрет в сепия“. Следват над 60 милиона продадени копия от произведения, преведени на 35 езика. Много са темите, които превърнаха Алиенде в една от най-популярните разказвачки на нашето време – любовта, войната, бремето на травматичните спомени, самотата, страховете, които съпровождат човешкия живот. Неизбежни са сравненията с Маркес и други бележити представители на магическия реализъм. През 2021 г. „Колибри“ издаде и есето „На жените с обич” - страстна апология на женската устойчивост и непримиримост, на творчеството, което тласка историята напред. Следва откъс от романа. 

 

Изгнанието (1920–1940)

Дошла съм на света по време на буря в един петък на 1920, чумавата година. Вечерта, докато съм се раждала, токът бил спрял, както често ставало при силен вятър, и били запалили свещи и газени лампи, каквито държали винаги подръка за подобни спешни случаи. Майка ми, Мария Грасия, усетила контракциите, които познавала отлично, понеже имала вече пет деца, и се предала на страданието примирена, че ще роди поредното момче с помощта на сестрите си, които няколко пъти заставали до нея при това изпитание, без да губят ума и дума. Семейният лекар от седмици работел без почивка в една от полевите болници и сметнали за неразумно да го викат за нещо толкова прозаично като едно раждане. В предишни случаи идвала акушерка, винаги една и съща, но жената била сред първите жертви на инфлуенцата, а друга не познавали.
Майка ми пресмятала, че откакто се помни като жена, е била или бременна, или родилка, или се е възстановявала от поредния спонтанен аборт. Най-големият ѝ син, Хосе Антонио, бил навършил вече седемнайсет – в това била сигурна, понеже се бил родил в годината на едно от най-страшните ни земетресения, което изравнило половината страна със земята и оставило след себе си хиляди жертви, но не помнела с точност възрастта на другите си момчета, нито колко неуспешни бременности е преживяла. Всяка от тях я изкарвала от строя за месеци, а всяко раждане я оставяло напълно без сили и потопена в меланхолия. Преди да се омъжи, била най-красивата дебютантка в столицата, висока и стройна, с незабравимо лице със зелени очи и прозрачна кожа, но прекалено многото раждания били деформирали тялото и изтощили духа ѝ.
Теоретически, тя обичала синовете си, но практически предпочитала да ги държи на удобно разстояние, защото енергията на глутницата хлапаци създавала войнствена суматоха в малкото ѝ женско царство. Веднъж споменала пред своя изповедник, че дяволът я е проклел да ражда само момчета и била наказана със задължението да казва всекидневно по една молитва в продължение на две години и да дари значителна сума за ремонта на църквата. Нейният съпруг ѝ забранил да стъпва повече в изповедалнята.

Продължава...

Класация Книжен ъгъл - най-продавани книги 4 май - 10 май

1.  Бернар Льоконт. Тайните на Кремъл. Кръг

2. Мик Херон. Куци коне. Сиела

 

3. София Лундберг. И дъбът още е там. Хермес

4. Веселин Методиев. Книга за модерните българи. НБУ

 

5. Янош. Голямото тържество в чест на Тигъра. Миранда

Продължава...

„Любовта за напреднали“ – едно по-различно пътешествие до необятния свят на любовта

Най-великото чувство на света облича думите на близо 90 български поети и писатели и заживява в два тома. Съставител е Светлозар Желев, художник на кориците е Теодор Ушев. Премиерата е на 16 май, понеделник, в 19:00 ч. в бар „Петък“.

„В крайна сметка тя, любовта, е движещата сила на човечеството през всички тези години. Любовта може да бъде религиозна, любовта може да бъде чиста и непорочна, любовта може да бъде плътска, любовта може да бъде разкъсваща, може да бъде даряваща, може да бъде разбираща и споделяна, може да бъде несподелена, болезнена, тежка, разтърсваща, скрита, може да бъде всякаква. Обект на любовта може да бъде някоя муза, любов можем да изпитваме към всичко, което ни заобикаля. То може да ни даде прекрасен заряд, всички тези химически реакции и избухвания вътре, по невронната ни система, която ни кара да се чувстваме влюбени...

Поети и писатели са използвали много метафори, за да я опишат. От пеперудите в корема до ударения от гръм. И всички тези обяснения, метафори, определения, опити тя да бъде обяснена и преразказана с думи не са били напълно обемащи я. Любовта винаги е нещо повече. Любовта винаги се изплъзва, трудно е да бъде изказана, разказана, разголена и разбрана от всеки. Любовта е неразбирана, неразбрана и много често неразбираща. Любовта е нещото, което търсим, за да приглушим вътрешните си рани, разломи или просто липси. Любовта ни кара да се усмихваме, кара ни да страдаме, любовта никога не ни е достатъчна, любовта никога не може да бъде обяснена. Няма нищо по-силно от това да се оставим на любовта, да оставим да ни превземе, да ни изпълни, да ни накара да се слеем с всемира, който пък от своя страна е концентриран в един човек, в едно нещо, в едно същество, което обичаме.“

Продължава...

„Родолюбецът“ или Бащата на българското книгоиздаване

„Хермес“ възкресява романизираната биография на Христо Г. Данов от Димитър Мантов

  

Сам той бе вярвал в напредъка, в силата на знанията, но невинаги бе съзнавал докрай какво могат да сторят книгите...

Когато слабичкият Христо от Клисура се крие по копите сено, за да препрочита някоя книжка, заета му от даскала в школото, той дори не дръзва да мечтае, че след години ще отвори собствена книжарница в центъра на Пловдив. Нито пък подозира, че когато прекарва с чамов сал по Дунава първото си отпечатано календарче „Старопланинче“, името му завинаги ще остане в историята като Бащата на българското книгоиздаване.
Неутолимото любопитство на Христо Г. Данов го тласка напред в търсене на знания. И нито опасностите по пътищата или заплахите от турските власти го отклоняват от мисията му. Защото именно желанието му да пръсне тези знания като семена по цялата българска земя му отрежда място сред най-значимите личности на Възраждането.

Димитър Мантов е роден на 13 октомври 1930 г. в село Босилковци, Русенско, в семейство на учители. По-късно баща му става адвокат. Докато учи в гимназията в село Полски Тръмбеш, Димитър редактира младежките литературни списания „Млад творец“ и „Пролет“. През 1952 г. завършва право в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Работи като адвокат, журналист в различни издания, издател.
Изпод перото на Димитър Мантов излизат над шейсет книги: романи, очерци, документални повести, сборници с пътеписи. През целия си живот писателят остава запленен от българската история. С романите си „Калоян“, „Княз Борис I“, „Иван Асен II. Цар и самодържец“, „Царпетрово време“ и много други той обрисува най-светлите мигове от многовековния път на българите, борбата им за национална идентичност и проявата на силна душевност. Романизираните биографии на Христо Г. Данов, Добри Чинтулов, Алеко Константинов, Пенчо Славейков не само щриховат портретите на обичани фигури от литературния ни свят, но и задават контекста на стремежа на народа ни за книжовно и културно израстване.
Наред с останалите си произведения Димитър Мантов издава и книги за млади читатели: „Хан Крум“, „Аулите на хан Омуртаг“, „Размирна година“, „Хайдути шетат по море“, „Ястребът“, „Приказки за празници“ и др.
Интересът на писателя към националната кухня намира израз в многобройните книги, в които помества хиляди традиционни български рецепти.
Димитър Мантов умира на 29 юли 2008 г. в София. Следва откъс.

Той отвори вратата. Лъхна го мирисът на застояла хартия, за други неприятен, но за него познат и хубав.
Ето и лавиците!
Той обгръщаше с очи отрупаните с книги лавици, спираше се на всяка крачка и прочиташе тъй добре познатите заглавия.
Всичко тук беше част от самия него. Даже старите издания на взаимоучителните таблици, които напоследък трудно се продаваха. Но те бяха неговата „издателска“ младост... Ето, няколко „тела“ от тях още стояха. Бе ги опростил и намалил броя им на трийсет и шест. За една година всеки добър учител можеше да научи децата да четат и да пишат, а след това да им преподава по таблиците граматика, аритметика, землеописание, закон божи. Имаше таблици с нравствени поучения, със съвети как да пазим здравето си, бе подбрал някои пословици, имаше и един „Кратък извод из българската история“ ...
На най-долната лавица бяха наредени десетина екземпляра от буквара, в който по-късно бе събрал и издал писаното във взаимоучителните таблици. Учителите го наричаха „табличен буквар“.

Продължава...

За първи път на български: Ерик-Еманюел Шмит кани на карнавал с животни

 

Фантазия в рими, вдъхновена от шедьовъра на Камий Сен-Санс

Фантазия в рими на Ерик-Еманюел Шмит, предизвикана от шедьовъра на Камий Сен-Санс „Карнавалът на животните“, доминира в читателското царство тези дни. От печат излезе едноименната книга на писателя, посветена на музикалната сюита на големия френски композитор. Тя излиза за първи път в България с оригиналните си илюстрации на изтъкнатата костюмографка и художничка Паскал Борде, и в превод на Валентина Бояджиева. Томчето с твърди корици е дело на издателство „Лист“.

Мнозина знаят, че първата любов на големия писател, чиито книги са преведени на 48 езика, е именно към музиката. Той свири на пиано от 9-годишен и детската му мечта е да стане композитор. Един ден обаче майка му го води на представление на „Сирано дьо Бержерак“ с Жан Маре и оттогава театърът се превръща в негова страст, а амбицията му е да бъде писател. С днешна дата пиесите му се радват на топъл прием, както от публиката, така и критиците. Три пъти е удостояван с награда „Молиер”, има и Гран при за театър на Френската академия. Пиесите му се играят в повече от 50 държави. Сред най-обичаните от тях са „Господин Ибрахим и цветята на Корана”, „Енигматични вариации”, „Развратникът”, „Оскар и розовата дама”, „Хотел между тоя и оня свят”.

„Писателят, в който се превърнах, е обитаван от носталгията по музиканта, който оставих след себе си. Ако мога да изкарам един ден без да пиша или чета – рядко – никога не го оставям да свърши без да слушам музика. „Да слушам“, означава да създам празнота в себе си, която да бъде превзета от музиката. Поддържам

постоянен диалог с музиката, изкуството,
което поставям над всички останали.

Търся я в изреченията си, предлагам ѝ изреченията си в песен или опера, или си измислям книги, за да се чува по-добре.“, признава в интервюта знаменитият автор.

Първата среща на Ерик-Еманюел Шмит с творбата на Сен-Санс е в юношеските му години. Открил я в съпровод на различни рецитирани текстове, които създават връзка между отделните мюзикални пиеси. „И макар тези коментари да ме развеселяваха, те не добавяха нищо към музиката и не ме улесняваха при слушането ѝ.“, обяснява писателят в предисловието на книгата си. „Текстът, който ви предлагам, наистина разказва история, но история, която, вместо просто да съпровожда нотите, кара ушите да се отворят, за да ги чуят по-добре. Музиката не представя света като картините, фотографиите и киното, тя има собствен живот и свое особено очарование; при все това може да се забавлява да възпроизвежда елементи от природата – реването на магарето, кукуригането на петела или кукането на кукувицата. Може да предлага форми, движения, цветове, или пък да се подиграва с остарели мелодии, като ги превърне в костенурки, слонове и динозаври.“
Според автора си книгата ще заинтригува и децата, и възрастните, защото ги повежда на пътешествие из закачливата и поетична глава на един музикант.

Продължава...

Откъс: Любовни тайни с Холи Мартин под „Мандариново небе“

Срещата между Айзък и Бела е повече от необичайна. Моментът – не съвсем подходящ. А фактът, че и двамата са силно привлечени един към друг е малко смущаващ.

Въпреки че напоследък е изправена пред трудности, Бела е оптимистично настроена, приема философски несполуките и вярва, че все някога колелото ще се завърти. Но когато предлага помощта си на Айзък, тя не очаква, че това ще промени напълно живота й.

Айзък пази огромна тайна от Бела, но никога не е предполагал, че ще срещне толкова открита, щедра и очарователна жена. Когато тя разкрие истината, цялата магия ще изчезне… Освен ако не успее да я убеди, че между тях се случва нещо, което заслужава да разцъфти - разкрива Холи Мартин в „Мандариново небе“ (Ера, превод Красимира Абаджиева).

Холи Мартин е автор на романтични книги и печели множество литературни награди. Тя живее в малка бяла вила с изглед към морето и се е отдала изцяло на писането на любовни истории. Следва откъс.

Елси, Роджър и Бела работиха цял ден по организацията на лунапарка. Разполагаха с малко повече от седмица и нямаше време. Бела имаше опит с подготовката на лунапаркове, но не и за толкова кратък срок. Прегледа списъка с хората, на които можеше да разчита за получаване на разрешение, помисли и за рекламата, която трябваше да стигне до всичките острови, а защо не и до Корнуол.
В края на деня си тръгна заедно с Елси и Роджър. Качиха се в асансьора и Роджър попита:
– Имаш ли планове за вечерта?
Бела се беше замислила за рекламата по радиото, но го чу и не можа да скрие усмивката си.
– Нищо особено – сви рамене тя. – Ще вечерям и в десет ще бъда в леглото. А вие двамата?
– Аз ще пия кафе в Дамския клуб – отвърна Елси.
– Да не забравиш да им кажеш за лунапарка.
– Разбира се, че ще им кажа. Сигурна съм, че ще има участнички в разпродажбата на торти.
Бела се усмихна. Нямаше спасение от тортите, но Айзък би се примирил, тъй като разпродажбата им щеше да е само част от голямото събитие.
– Страхотна идея! Стига да има и шоколадови.
Елси се усмихна.
– Моята шоколадова торта е най-вкусната на острова, нищо, че само аз го твърдя.
– Сигурна съм, че е прекрасна – съгласи се Бела, едва ли някой би дръзнал да заяви обратното.

Продължава...

Класация Книжен ъгъл - най-продавани книги 20 април - 3 май

1.  Джейн Ан Кренц. Цветовете на нощта. Хермес

2. Карстен Хен. Пекарят, който създаваше истории. Ера

 

3. Богдан Русев. Тронът на Алкирия. Сиела

4. Крис Уолъс, Мич Уайс. Обратно броене 1945. Труд

 

5. Илюстрована библия на българското дете. Пан

Продължава...

„Безсмъртната смърт“ - дългоочакваната трета част от поредицата „Земното минало“ на Лиу Цъсин

Какво е най-лошото, което може да се случи, и кои са цивилизационните ценности, необходими на човечеството, за да оцелее?

„Безсмъртната смърт“ (Колибри) доразгръща лъкатушната история на човечеството след избухването на трителната криза. Във все по-сложното състезание на политики и технологии съдбата на земната цивилизация отново попада в неочаквани ръце – този път в центъра на събитията е Чън Син, специалистка по космически двигатели и непоправима идеалистка, чиито решения определят успехите и паденията на човечеството в продължение на стотици, милиони години. Преводът от китайски на монументалното научнофантастично творение е дело на Стефан Русинов. Дизайнът на корицата е на Виктория Стайкова.

Със своя инженерен подход към литературата Лиу Цъсин предлага убедително страховита визия за бъдещето, базирана на някои от най-интересните астрофизични хипотези на нашето хилядолетие и подплатена с нова порция грандиозни и зловещи идеи за вселенското и човешкото състояние. Криза след криза и поврат след поврат всяка сцена в романа повдига въпроса: какво е най-лошото, което може да се случи, и кои са цивилизационните ценности, необходими на човечеството, за да оцелее в тъмната гора на Вселената?

Китайският писател фантаст Лиу Цъсин (р. 1963 г.) израства във времената на Културната революция, описвани от мнозина негови съвременници като „епоха без книги“, завършва хидроинженерство и работи по специалността си, преди да започне да пише през осемдесетте години на миналия век, повлиян от твърдата научна фантастика на Артър Кларк, но и от реализма на Лев Толстой.

Рекордьор по получени награди „Галактика“, които отбелязват най-доброто в китайската фантастика, той придобива световна известност през 2015 г., когато става първият азиатски лауреат на „Хюго“, най-престижната награда за научнофантастична литература, присъдена му за първата част от трилогията „Земното минало“ – „Трите тела“. През 2018 г. е удостоен с наградата „Артър Кларк“ за въображение в служба на обществото, която от основаването си през 2012 г. е връчвана на писателите Урсула Ле Гуин, Лари Нивън, Маргарет Атууд, Ким Стенли Робинсън и Джордж Мартин.

Продължава...

Захари Карабашлиев за „Към себе си“ на Марк Аврелий: Дестилирана мъдрост в блестящия превод на Богдан Богданов

Само преди няколко дни (26 април), но преди 19 века е роден Марк Аврелий, макар и под друго име — Елий Аврелий Вер. Смята се, че той е един от последните добри римски императори. 

Империята по това време е разтегната от Африка до Англия, от Мала Азия до Испания, но все още здрава, административно уредена, просперираща.  Известно е, че Марк Аврелий разделя императорската позиция с Луций Вер, докато самия той воюва срещу германските племена на север, далеч от охолството и сплетните на Рим. Денем води аскетичния живот на воин, а вечер в палатката чете древните философи и ни оставя тези записки, които пренасят през вековете неговата лична версия на стоицизма.
 Дестилирана мъдрост, дошла до нас благодарение на блестящия превод на Богдан Богданов.  “Към себе си” (Та еis heaution) не е философски трактат, казват, че по такъв начин са били озаглавявани личните документи на императора в двора. Езикът е толкова прост и ясен, че каквото и да се напише за него ще бъде неминуемо по-сложно, отколкото всъщност го е формулирал Марк Аврелий.
Моята лична връзка с “Към себе си” е дълбока. Думите му са ми помагали в някои от най-трудните житейски моменти. Подчертавал съм я безобразно, подгъвал съм страници, подарявал съм на приятели, давал съм назаем английското си копие. От няколко дни, тя е важна част от портфолиото на издателството ни. С твърди корици (Дамян Дамянов) и чудесен предговор от проф. Богдан Богданов. Препоръчвам горещо за всяка библиотека.
Ето и някои произволно избрани редове:
Нека не те разсейват външните събития. Намери време да научиш нещо добро и престани да блуждаеш. Нужно е вече да се пазиш и от другата заблуда. Глупави са и потъналите в дела и накрая уморени от живота хора, неразполагащи с цел, към която да насочат всички свои начинания и изобщо всички свои представи.
…
Дори три хиляди години да живееш и десет хиляди по толкова, все пак не забравяй, че всеки губи само живота, който живее, и живее само живота, който губи. До едно и също се свеждат най-дългото и най-краткото. Настоящето за всички е еднакво и губеното е еднакво и това, което оста- вяме, изглежда толкова незначително. Защото човек не губи нито миналото, нито бъдещето. Как може да му се отнеме това, което няма.
….
Недей да хабиш останалата част от живота си да се занимаваш наум с другите хора, когато това не води до нещо общополезно. Защото се лишаваш от друго дело, като заемаш ума си с мисли какво върши еди-кой си и защо го върши, какво говори, какво има предвид и какво крои, подобно занимание те обърква и отклонява от собственото ти ръководно начало. Нужно е да се справиш и със случайното и безцелното в реда на това, което ти минава наум, но най-вече с дребнавото любопитство и злобата. Трябва да привикнеш в главата ти да има само такива неща, за които, ако някой те попита неочаквано: „Какво мислиш в момента?“, да можеш незабавно да отговориш откровено: „Това и това“…
….
Търсят усамотение – на село, на брега на морето, в планината. Ти също имаше навика да се отдаваш на подобни желания. С една дума, това е крайно наивно, след като в който час пожелаеш, можеш да се оттеглиш в себе си. Никъде другаде човек не се уединява по-спокойно и безгрижно тъй, както в своята душа, особено притежаващият вътре в себе си ония блага, в които, като се взре, постига пълна лекота и удобство. А какво друго са те, ако не добър ред. Затова непрестанно се отдавай на това уединение и се обновявай. Нека бъдат кратки и отнасящи се до основното тези поло- жения, които, попаднеш ли на тях, веднага са в състояние да те уединят по най-добрия начин и като премахнат недоволството ти, да те отпратят натам, накъдето все се каниш да тръгнеш.

Продължава...