Класация Книжен ъгъл - най-продавани книги 17 октомври - 23 октомври

1. Елена Феранте. Тази, която си отива, тази която остава. Колибри

2. Ф.Скот Фицджералд. Бих умрял за теб и други изгубени истории. Хермес

3. Пол Гоген. Ноа Ноа. Сиела

4. Алберт Айнщайн, Макс Борн. Кореспонденция 1916-1955. Изток-Запад

5. Кенет Греъм. Шумът на върбите. Лабиринт

Продължава...

Неподражаемият Умберто Еко в „Как се пътува със сьомга”

Колекция от истории и прозрения на италианския мислител

Сборникът „Как се пътува със сьомга“ (Колибри, превод Вера Петрова) е плод на прочутата разказваческа дарба на Умберто Еко и на умението му да поднася по оригинален и неповторим начин наглед тривиални случки и преживелици.

Книгата съдържа парчета от многоцветна мозайка, в която се оглежда светът със своите лудости и нелепици и модерният човек с невинаги похвалните си проявления и дела.

Бюрокрацията, консуматорството, обществото на зрелището и карнавала, предизвикателствата на новите технологии, суетата човешка и магнетизмът на телевизията, пороците на медиите, глобалните конспирации, тегобите на пътешественика, неволите на пишещия и на четящия… и още, и още сюжети и абсурди изпълват тези страници.

С въздействаща смесица от хумор, ирония и пародия, с остро перо, свежи хрумвания, въображение и размах Еко превръща житейското злободневие в проницателна литература в стил „животът – начин на употреба“.

Умберто Еко  (1932–2016) е искрящ белетрист, есеист, философ, семиотик и културолог и без съмнение един от най-влиятелните ерудити на нашето съвремие. Автор е на литературните класики „Името на розата”, „Махалото на Фуко” и „Баудолино”. Романите и есетата му са преведени на над 30 езика и са продадени в обем над 10 милиона екземпляра. От 1985 г. Умберто Еко е отличен с над 30 титли доктор хонорис кауза от различни академични институции по света като Университета в Одеса (1986), Нова Сорбона (1989), Лиежкия университет (1989), Софийския университет „Св. Климент Охридски” (1990). Следва откъс.

КАК СЕ ИГРАЕ ИНДИАНЕЦ

При положение че бъдещето на индианската нация изглежда предопределено, единствената възможност за един млад индианец да се издигне в обществото е да участва в уестърн. За тази цел тук предоставяме някои основни инструкции, които да позволят на младия индианец, докато извършва различните си мирни или пък войнствени занимания, да се окачестви като „индианец от уестърн“, като по този начин разреши проблема, свързан със свойствената за категорията му частична заетост.

Преди нападение

1. Никога не нападайте изневиделица: обозначете се отдалеч, няколко дни предварително, като издавате ясно различими димни сигнали, които да дадат време на онези от дилижанса или от форта да предупредят Седми кавалерийски полк.

2. По възможност се появявайте на малки групи по околните хълмове, така че да бъдете забелязани. Разполагайте съгледвачите си на много отдалечени възвишения.

3. Оставяйте видими следи при преминаване: отпечатъци от конски копита, угаснали огньове от биваци, пера и амулети, които да позволят да бъде разпознато племето.

Продължава...

Четири шедьовъра на Ингмар Бергман в един том

Издателство „Лист“ поднася „Сцени от един семеен живот”, „Сарабанда”„Есенна соната” и „Персона”

Четири шедьовъра на гениалния режисьор Ингмар Бергман скачат от големия екран на страниците на великолепен том, издаден в чест на стогодишнината от рождението му.

„Сцени от един семеен живот”, „Сарабанда”„Есенна соната” и „Персона” са киноповестите, които амбициозното издателство „Лист” избра, за да отбележи века на великия швед.

Първите три заглавия са преведени от Васа Ганчева и освен от филмите на Бергман, са познати добре у нас и от сценичните им реализации в българските театри.

Четвъртата – „Персона”, излиза за пръв път на български език в това издание в превод на Меглена Боденска. Тази творба, появила се първо на екрана през 1966-а, а след това издадена и като киноповест, изследва неудобни за времето си теми като лудостта, еднополовия секс, изневярата. Според познавачите на Бергмановото творчество именно в „Персона” тези проблеми намират най-сериозното си тълкуване.

Изданието е с твърди корици и излиза със съдействието на фондация „Васа Ганчева”. Оформлението му е дело на художника Костадин Кокаланов.

Роденият на 14 юли 1918 г. в Упсала режисьор е син на пастор, получава строго и религиозно образование и размислите за религията, вярата и човека са неизменна тема в произведенията му. Пътят му в седмото изкуство започва още като дете. За една Коледа му подарили прожекционен апарат – „латерна магика” и това предопределило пътя му. В годините, когато различни жени идват и си отиват от живота му, именно камерата остава неговата постоянна спътница.

Бергман е режисьор, сценарист и продуцент на повече 60 филма, сред които са шедьоврите „Есенна соната”, „Сарабанда”, „Шепот и викове”, „Сцени от един семеен живот”, „Фани и Александър”, „Поляната с дивите ягоди”. Тези творби налагат нов кинематографичен език и неслучайно най-големите му поклонници са хората от киното.

През 1997-а – на 50-ия Международен филмов фестивал в Кан през май 1997 г. той е обявен за най-добрия режисор на всички времена. От негово име наградата „Палма на палмите” взима дъщеря му Лин. И днес Бергман е вдъхновение за множество режисьори, образите във филмите и пиесите му са толкова характерни, че името му се използва като нарицателно – „бергманов”.

Продължава...

Жозе Родригеш душ Сантуш изважда наяве най-тъмните тайни на Ватикана

Светът е на ръба на религиозна война с апокалиптични последствия

Последният роман на Жозе Родригеш душ Сантуш – „Ватиканът“ (Хермес) е най-продаваната книга в Португалия за 2016 година. В него Томаш Нороня изследва важни археологически находки в некропола под базиликата „Свети Петър“.

Португалският учен обаче трябва да прекъсне работата си, защото самият глава на Католическата църква иска да се срещне с него. Папата му споделя секретна информация: Ватиканът е бил ограбен. Той му възлага задачата да разбере кой е откраднал важни документи, уличаващи висши духовни лица в огромни финансови злоупотреби.

С помощта на създадената от папата одиторска комисия Томаш бавно разплита мрежата от скандални измамнически схеми и парични машинации. За негово огромно учудване, те се простират извън границите на Ватикана и недвусмислено сочат към политическия елит.

Докато португалецът се опитва да разбере кой от властимащите се бои от разкритията в откраднатите документи, е извършен безпрецедентен акт на покушение. „Ислямска държава“ отвлича папата и заплашва да го обезглави, ако не бъдат изпълнени исканията им. Светът е на ръба на религиозна война с апокалиптични последствия.

Жозе Родригеш душ Сантуш става известен като писател с романа „Кодекс 632“ („Хермес“, 2009), който се превръща в литературна сензация, бестселър №1 е на 2005 г. в Португалия. Завладяващата история за истинската самоличност на Христофор Колумб скоро е издадена и в редица други страни, като Испания, Италия, САЩ, Русия, където също се радва на успех. С „Божията формула“ („Хермес“, 2009) Сантуш се утвърждава като водещо име в съвременния европейски интелектуален трилър.

По повод премиерата на българското издание на „Божията формула“ авторът гостува в страната ни. Големият читателски и медиен интерес към книгите му стана причина и за последвалите още четири посещения на португалеца в България, по време на които той представи романите „Седмият печат“ („Хермес“, 2011), „Последната тайна“ („Хермес“, 2013), „Ключът на Соломон“ („Хермес“, 2015) и „Мъжът от Константинопол“ („Хермес“, 2016).

През 2017 г. излезе продължението на „Мъжът от Константинопол“ – „Милионерът в Лисабон“, която подобно на останалите книги на автора имаше огромен успех в нашата страна.

Продължава...

#НеЕКаквотоСиМислиш или „Обсидиан“ срещу стереотипите за Паулу Коелю с „Хипи“

Всички работим със стереотипи, но те почти никога не са базирани на собствения ни опит. Затова ние от „Обсидиан“ казваме #НеЕКаквотоСиМислиш и предизвикваме читателите да решават сами за себе си и да не се оставят чуждите разбирания да определят мирогледа им. Точно както хипитата, които се изправят срещу установения ред, културните и социални норми

В кампанията по повод най-новия роман на Паулу Коелю „Хипи“ (Обсидиан, превод Вера Киркова-Жекова) се включиха певицата Веси Бонева, хип-хопърите RXDI и Kukushev от RDMK и влогърите Райс и Алекс от „Четат ли двама“. Те прочетоха откъси от книги на световноизвестния писател и призоваха читателите да не робуват на стереотипи, а да си създават собствено мнение за книгите. Виж повече на http://neekakvotosimislish.obsidian.bg/

В дългоочаквания си нов роман „Хипи“ авторът на бестселъри Паулу Коелю ни връща назад във времето, при мечтите на едно поколение, което се бори за мир и се осмелява да предизвика приетия социален ред. Той описва историята на младежа Паулу, който иска да бъде писател и се отправя на пътешествие в търсене на по-дълбок смисъл на живота си – първо, с известния „Влак на смъртта до Боливия“, после на стоп през Чили и Аржентина. Пътуването на Паулу го отвежда и до прочутия площад „Дам“ в Амстердам, пълен с млади хора, облечени в ярки дрехи, които горят тамян, медитират и свирят, докато обсъждат сексуалното освобождение, разширяването на съзнанието и търсенето на вътрешна истина.

Там той се запознава с Карла, която чака подходящия човек да я придружи в легендарното хипи пътешествие до Непал. Тя убеждава Паулу да тръгне с Магическия автобус през Европа и Централна Азия до Катманду. Двамата пътуват с ексцентрични хора, всички те имат интересни истории за споделяне и ще преживеят лични трансформации, ще променят приоритетите и ценностите си. Самите Паулу и Карла преоткриват връзката си – тя ги води към нови избори и решения, които ще преначертаят пътя им. Следва откъс.

През септември 1970 г. две места си оспорваха титлата „център на света“ – Пикадили Съркъс в Лондон и площад „Дам“ в Амстердам. Но не всички знаеха това. Ако бяхте попитали хората по онова време, повечето биха казали: „Белият дом и Кремъл“. Защото тези хора черпеха информация от вестниците, телевизията и радиото – медии, които вече не бяха в крак с времето и никога повече нямаше да бъдат толкова важни, колкото при откриването си.

През 1970 г. самолетните билети бяха ужасно скъпи, което означаваше, че само богатите могат да си позволят пътешествия. Но това не важеше за огромните тълпи младежи, в чиято външност се вторачваха изоставащите от събитията медии: в дългите им коси и ярките дрехи, в това, че не се къпят (което не беше истина, но младежите не четяха вестници, а възрастните вярваха на всяка новина, целяща да очерни онези, които бяха „заплаха за обществото и добрите нрави“).

Продължава...

От загадките на книжарницата към тайните на хляба

„Песента на хляба” е новият роман на Робин Слоун, автора на „Денонощната книжарница на мистър Пенумбра”

В „Песента на хляба” (Сиела, превод Паулина Мичева) Лоис Клари работи във високотехнологична компания, която се е устремила към създаването на съвсем истински роботи, които да помагат на хората. Тя обича това, което прави, и е готова да се труди 24 часа в денонощието, за да надмогне предизвикателствата. Или поне така си мисли.

Защото в един момент осъзнава, че е изтощена и самотна, а единственият ѝ човешки контакт е с двама братя от странно малко магазинче, които ѝ доставят вълшебно вкусна вечеря.

Но в един момент те трябва спешно да заминат. И оставят на Лоис подарък, който ще промени живота ѝ – култура за правене на техния магически хляб, наследство от древната им родина, обвито в митове. И тя трябва да направи всичко възможно, за да опази културата жива – да я храни, да ѝ пуска музика, да чуе песента ѝ в съня си… и да се научи да прави истински хляб с нея. Хляб с душа.

Лоис не умее да готви, но е готова да приеме това ново предизвикателство. Тя построява своя собствена пещ и започва да експериментира. И скоро открива, че древното изкуство да пече хляб ѝ носи истинско удоволствие.

Предстои ѝ да открие нов свят с различни правила. Ще получи възможност да се присъедини към тайнствена организация, която владее вълшебни тайни. И песента на хляба ще я води към любовта и щастието. Следва откъс.

ЩЯХ ДА ВЕЧЕРЯМ С ХРАНИТЕЛНО ЖЕЛЕ както винаги, но открих залепено за входната врата на апартамента ми листче с меню на новооткрит ресторант в квартала, предлагащ и доставки по домовете.

Току-що се прибирах от работа и всичко ме болеше от стрес – доста редовно явление, – тъй че принципно не бих проявила интерес към нови неща. Вечерната ми порция желе ме очакваше вкъщи.

Но менюто ме заинтригува. Думите бяха изписани с тъмен, уверен шрифт – всъщност с два шрифта: всяко ястие бе представено веднъж с познатата ми латиница и веднъж с друга азбука, която не познавах, смътно приличаща на кирилица, с изобилие от точки и извити свързващи чертички. И в двата случая менюто определено бе доста компактно: предлагаха се Пикантна супа, Пикантен сандвич и Комбо (меню, състоящо се и от двете неща и очевидно два пъти по-люто), като всичко, пишеше на листчето, бе вегетарианско.

Продължава...

Литературното шампанско на Фоенкинос

Петко Тодоров

Ръкопис е в дъното на лудия му сюжет в „Загадката Анри Пик”

„Агат винаги се движеше така, все едно че четеше роман, без да пропуска нищо” и „Руш винаги се бе чувствал добре в тази дреха, която му придаваше вид на недовършен роман” – общата образност боде окото. Има защо – в „Загадката Анри Пик” на Давид Фоенкинос (Колибри, превод Георги Ангелов).

Млада служителка в парижко издателство се залюбва с начеващ писател, пробутва първия му роман. Катастрофален провал. И се утешават при нейните родители вдън Бретан. Там в градската библиотека попадат на луда история: библиотека на отхвърлените романи. Всеки неуспял автор може да си предостави творението при условие, че го донесе лично.

Нашите  надничат и откриват интригуващ ръкопис, подписан с Анри Пик. И разследват. Човекът е местен пицария, покойник, вдовицата не го е виждала да чете, камо ли да пише. Бездънна загадка.

Момичето сервира случая в издателството. С ловък маркетинг, нещо като нашенската кампания „Калуня-каля”, романът излиза и става бестселър. Във Франция. Уловката е в историята му, не в него. Медиите пощуряват. Но колега на списващия тази вестникарска страница се усъмнява. Почва свое разследване.

Френският писател гази в основополагащ културологичен проблем. Негов герой го изрича: Живеем с формата, не със съдържанието. „Гази” е българска словесна инертност. Фоенкинос стъпва на пръсти. След успеха на онзи издатели намират друг и го пускат с „Роман, отхвърлян 32 пъти” върху корицата.

Но „Анри Пик” не е явна социална сатира. Тече като крими със задължителния неочакван край. Шантавата история обръща живота на мнозина нищо неподозиращи. Ала те са деликатно жертви, Фоенкинос е обратното на жесток.

С горната образност, с разкошни мистификации, с палави бележки под линия и още тънкости на почерка пропуска между изреченията микроскопичните балончета, дето карат гърлото да забрави, че пие.

Силно френски роман. Невъзможен за отечеството ни сюжет. Да, и у нас отхвърлят романи, но не и ако си платиш. Което разваля играта.

Продължава...

Класация Книжен ъгъл - най-продавани книги 10 октомври - 16 октомври

1. Антъни Хоровиц. Мозайка от убийства. Еднорог

2. Лаура Риньон Сирера. Макове през октомври. Хермес

3. Александър Стоянов. Руско-турските войни(1569-1878 г.). Сиела

4. Свен Нордквист. Петсън и Финдъс и как по Коледа се случват чудеса. Фют

5. Джеф Кини. Под пара. Дневникът на един Дръндьо. Дуо дизайн

Продължава...

Феноменалната Феранте е „Тази, която си отива, тази, която остава“

Излезе книга 3 от нашумялата неаполитанска тетралогия, продължение на „Гениалната приятелка“ и „Новото фамилно име”

Както подсказва заглавието „Тази, която си отива, тази, която остава” (Колибри, превод Мария Добрева) , Елена си отива – напуска емблематичния неаполски квартал, населен с персонажи, достойни за най-хубавите филми на неореализма, написва книга, става известна и продължава живота си в интелектуалните среди на следвоенна Италия.

Лила остава –интелигентната, талантлива Лила става работничка, отказва се от „новото си фамилно име“, отглежда детето си, заченато от Нино (когото Елена не може да забрави), участва в местните социални сблъсъци… Двете някогашни приятелки сякаш са си разменили ролите, но и двете са неудовлетворени от живота си. Докато не настъпва поредният обрат и надеждата за нещо по-добро се завръща – за Лила с една нова професия, за Елена – с една възродена любов.

Елена Феранте вярва, че професионалната публичност на един писател ненужно отвлича вниманието от творбите му. Грижливо пазената анонимност не попречи на авторитетно издание като „Тайм” да я включи в списъка на 100-те най-влиятелни личности в света.

С основание я определят и като една от най-въздействащите италиански писателки, майстор на реалистичните психологически романи, т.нар. „трилъри за душата”, някои от които имат успешни филмови адаптации. Българските читатели я познават от 2009 г., когато у нас излезе романът й „Дни на самота”. Неаполитанската поредица е брилянтен епос за израстването на две момичета, а и на цяло едно поколение в покрайнините на Неапол през втората половина на миналия век.

В рамките на кино-литературния фестивал ще бъде излъчен документалният филм „Треската Феранте”, който хвърля светлина върху личността на тази изключително талантлива и мистериозна писателка. Следва откъс.

Видях Лила за последен път преди пет години, през зимата на 2005-а. Разхождахме се рано сутринта по булеварда и както ни беше станало обичайно от години, се чувствахме неловко. Спомням си, че говорех само аз, тя си тананикаше, поздравяваше хора, които дори не ѝ отвръщаха; в редките случаи, когато ме прекъсваше, беше само с по някое възклицание, без ясна връзка с това, което казвах. През годините се бяха случили твърде много беди, някои от тях ужасяващи, и за да преоткрием близостта помежду си, трябваше да си доверим тайните си мисли, но аз нямах сили да намеря подходящите думи, а тя, която вероятно имаше сили, нямаше желание, не виждаше полза от това.

Продължава...

„Малката русалка“ и още любими приказки

„Ентусиаст“ публикува втори том с творбите на Андерсен. Изданието допълва поредицата „Събрани приказки и разкази“ от датския писател

След като откриха някои от любимите си творби в първия том „Събрани приказки и разкази“ на Ханс Кристиан Андерсен, българските читатели имат възможността да се насладят на още обичани произведения.

Освен оригиналния превод на приказките от датски език на Петър Милков Петров, книгата съдържа и илюстрациите на Вилхелм Педерсен – първия художник, създал рисунки по произведенията на Андерсен преди повече от 150 години. В Дания и до ден днешен тези илюстрации се смятат за неразделна част от Андерсеновите приказки.

Вторият том включва обичаните творби „Дивите лебеди“, „Цветята на малката Ида“, „Малката русалка“, която е вдъхновението на дизайнера Стоян Атанасов за сътворяването на корицата. Изданието разкрива и една малко позната глава от творчеството на Ханс Кристиан Андерсен – някои от непревежданите на български език негови приказки.

Дори в родината на писателя тези приказки са неизвестни и почти неиздавани. Причините за това са няколко. В активните си творчески години, от около 1835 до 1872, Андерсен пише и сам включва в издаваните от него сборници 156 приказки и разкази. Освен тях обаче той е написал още 16. Някои от тях са открити след смъртта на поета през 1875 г., други са просто недовършени, а трети сам Андерсен е дал за издаване на различни места, а не в собствените си сборници с приказки. Няколко от тези произведения като „Потъналият манастир“, „Тази басня се отнася за теб“ и „Картите с картинки“ излизат за първи път.

По повод публикуването на книгите през октомври в България ще пристигне прочутият в Дания изследовател на Андерсен проф. Кай Долеруп от Университета в Копенхаген. С него ще бъдат организирани поредица от публични лекции, срещи със студентите и читателите, в които той ще разкаже повече за живота и творчеството на датския писател, ще представи някои непознати негови таланти и ще направи сравнение между приказките на Андерсен и тези на Братя Грим.

На 23 октомври проф. Долеруп ще изнесе две публични лекции: от 11:00 часа в Нов български университет, галерия „УниАрт“, и от 16:00 часа в зала 243 на Софийския университет „Св. Климент Охридски“.

На 26 октомври в София всички почитатели на датския писател ще имат възможността да бъдат гости на срещата с проф. Долеруп в Литературен клуб „Перото“ от 19:00 часа.

Последният трети том със събрани произведения на Ханс Кристиан Андерсен ще бъде публикуван до Коледа и така трите тома ще се превърнат в пълната колекция от произведения на Ханс Кристиан Андерсен.

Ханс Кристиан Андерсен (1805–1875) е датски писател и поет, известен най-вече със своите приказки. Сред най-емблематичните му произведения са „Храбрият оловен войник“, „Снежната кралица“, „Малката русалка“, „Палечка“, „Малката кибритопродавачка“, „Грозното патенце“. Андерсен постига международна известност още преди смъртта си. По-късно негови текстове са преведени на повече от 125 езика и вдъхновяват много пиеси, балети, игрални и анимационни филми. Неговата рождена дата – 2 април – е обявена за международния ден на детската книга. Следва откъс.

Малката русалка

 Навътре в морето водата е синя като цветовете на най-красивата метличина и прозрачна като най-чистото стъкло, но е много дълбока, по-дълбока, отколкото може да стигне и най-дългата корабна верига; много камбанарии трябва да се наредят една върху друга, за да стигнат от повърхността до дъното. Там живеят морските хора.

Продължава...

Възможно ли е всеки да обича работата си?

Отговаря Саймън Синек в „Лидерите винаги обядват последни“

Представете си свят, в който всички отиват вдъхновени на работа, чувстват се удовлетворени и оценени през деня, а след това се прибират у дома щастливи. Това може да звучи като фантастичен и идеализиран сценарии, но за Саймън Синек е напълно реалистичен.

Докато работи за компании из цял свят, известният мотивационен говорител и маркетингов консултант забелязва, че в някои екипи хората имат пълно доверие помежду си и буквално биха рискували живота си един за друг. За тях работата не е място, където се страхуват, а място, на което ги ценят. В успешните организации добрите лидери създават среда, в която хората работят заедно, за да постигнат забележителни неща.

Вдъхновяващото лидерство е основна тема и в TED лекциите му, които имат над 40 милиона гледания. Идеите от тях са залегнали в световния бестселър „Лидерите винаги обядват последни“ (Кръгозор, превод Никола Тодоров).

Саймън Синек използва ярки примери от фабрики до високотехнологични компании, от американските военноморски сили до коридорите на властта, за да очертае философия и стратегия как лидерите да ръководят, да изграждат доверие и да вдъхновяват хората си да се отнасят един към друг не като противници, съперници или опозиция, а като съюзници.

Всеки лидер трябва да се стреми да постигне атмосфера, в която не съществуват заплахи, като създава чувство за принадлежност у служителите. Като им предложи устойчива корпоративна култура, базирана на ясен набор от човешки ценности и убеждения. Като им предостави възможност да вземат решения. Като им демонстрира доверие и емпатия. Като изгради безопасен кръг. Когато доверието и сътрудничеството процъфтяват, тогава се засилва чувството за принадлежност на хората и желанието им да вървят напред заедно и да дадат своя принос в екипа.

В книгата Саймън Синек обръща специално внимание на милениалите, като посвещава цяла глава на работата с това поколение. Тя е вдъхновена от известното видео „Millennials in the workplace“, което общо има повече от 150 млн. гледания.

„Лидерите винаги обядват последни“ е за лидерите, които винаги имат ясна, конкретна и видима визия, които са жертвоготовни и поемат отговорността върху своите последователи.

Според Саймън Синек истинското лидерство не е запазено само за хората на върха. То е отговорност на всеки, който принадлежи към групата. Макар че хората с висок ранг притежават силата да работят в по-голям мащаб, всеки от нас има отговорност да опази безопасния кръг здрав. Всички трябва да започнем да правим малки неща за доброто на другите. Днес. Малко по малко. Следва откъс.

Да обичаме работата си, да се чувстваме сигурни на работното място, да работим за компания, на която действително ѝ пука как се чувстваме и какво мислим за това, което правим – всичко това звучи идеално. Но броят на лидерите, които искат служителите им да се чувстват сигурни, когато идват на работа, за жалост, е много по-нисък, отколкото си представяме. Работата е просто работа.

Идеализмът, за който говоря, е чудесен за книгите, посветени на професиите и заниманията ни, но реалността е по-различна. Имаме сметки за плащане, деца за изхранване, финансиране на университетско образование. На главата ни се е струпало прекалено много. А и светът навън, огромното непознато пространство, всъщност е опасен. Така че си стоим на същото място заради усещането за сигурност.

Повечето от нас обаче не си дават сметка, че цената, която плащаме, за нещото, което възприемаме като стабилност, е висока. Става дума за здравето.

Продължава...

Ървин Ялом по пътя към себе си

Световнопризнат учен, уважаван психотерапевт и бестселъров автор, Ървин Ялом се нарежда сред най-влиятелните съвременни мислители

В автобиографията си „Моят път към себе си. Мемоарите на един психиатър“ (Хермес, превод Ангелин Мичев) той смело разкрива себе си пред читателите, влизайки в ролята на обект на собствените си изследвания.

Дете на руски евреи имигранти, Ървин Ялом израства в беден квартал на Вашингтон. Решен да се измъкне от ограничаващата го среда, той насочва цялата си енергия в мечтата си да стане лекар. Книгата проследява необикновената му професионална кариера – от годините в Станфорд и изучаването на различните подходи в психотерапията до изработването на собствена методика.

Авторът разглежда отношенията си с хората, които са го изградили като личност, и разказва за срещите си с Виктор Франкъл, Роло Мей, Карл Роджърс и др. Освен това той открехва вратата към най-съкровените кътчета на душата си и ни допуска в личния си живот, в който централно място заемат съпругата му – Франсис, и трите им деца.

Преплитайки историите на най-запомнящите се пациенти със спомените си за приятелства, любов и разочарования, книгата ни позволява да опознаем Ървин Ялом като личност и да оценим подобаващо огромния му принос към психотерапията.

От време на време препрочитам Чарлз Дикенс, който винаги е заемал централно място в личния ми писателски пантеон. Неотдавна вниманието ми привлече един необикновен пасаж в романа му „Повест за два града“: „С наближаването на края всъщност затварям кръга, връщайки се все по-близо и по-близо до началото. Това са сякаш последни приготовления за отпътуването. Сърцето ми сега се трогва от спомени, които бяха отдавна заспали...“.

Този откъс ме вълнува дълбоко: наистина, приближавайки края, аз осъзнавам, че се движа в кръг, към началото. Спомените на клиентите ми все по-често разбуждат мои спомени, разговорите за тяхното бъдеще нарушават покоя на миналото ми и аз се улавям да преразглеждам жизнената си история.

Продължава...

Сиела: „Когато капят кестените” от Стефан Коспартов ще остане като един от най-големите романи в българската литература

Историята, лагерите, комунизмът, любовта и стремежът към свободата в мащабния дебют на сценариста Стефан Коспартов

„Къде бяхте досега, Стефан Коспартов, защо не ни казахте тези истини по-рано? Подреждахте събитията, предполагам. Почиствахте ги от мимолетното и ги поставяхте едно до друго. Не, по-скоро едно под друго – защото нашият български живот се пише под индиго, събитията са еднакви, само десетилетията са различни. Благодаря ви за прекрасно написаната белова от черновите на две поколения българи.” Веселина Седларска

29 години след падането на режима митовете и легендите около социалистическия рай все още хвърлят сянка върху сезоните. „Когато капят кестените”  от сценариста на филма „Мярка за неотклонение” Стефан Коспартов е внушителен разказ за комунистическия терор и абсурдния живот в България от 1944 до 1989 г., както и за първите години на „демокрацията”.

През зимата на 1946 г. Димо Костурков, доктор по право от Сорбоната, пътува към опустошената от войната България. Изпълнен е с надежди и идеали, а във влака среща и красивата Ана, която се прибира да погребе баща си. Още на перона у дома ги чака сблъсък с жестоката реалност – комунистите са заграбили властта и няма да я пуснат. На двамата млади им предстои да опознаят истинското лице на строя – насилието, издевателствата, лагерите, изселванията…

Десетилетия по-късно режимът се люшка в предсмъртна агония. Задействат се внимателно обмислени планове за съхраняване на властта и натрупаните богатства. Предстоят вихрени промени, манифестации, избори, пирови победи и смазващи провали. И сред целия хаос на внезапната свобода младият писател Никола Костурков трябва да открие истината за баща си и неговата съдба. А любовта му към Адриана е като стихия, която пронизва времето и пространството и надмогва престъплението и наказанието.

Колко поколения са нужни, за да бъде задвижено отново колелото на историята?

Преплитащ действителни събития и магически реализъм в едно и възкресяващ търсенията на поколението писатели от 60-те, „Когато капят кестените” без съмнение ще остане като един от най-големите романи в българската литература. Той е предупредителен реквием за бъдещите поколения и разказ за този, който си тръгва в края на лятото. Когато капят кестените.

Следва откъс.

Редакцията на списание „Пламък“ се намираше на третия етаж в сградата на Съюза на писателите. Не беше лесно да стигнеш дотам, портиерът те гледаше с лош поглед, докато виновно обясняваш, че носиш един ръкопис за другарите Колев и Николаев, а те, разбира се, знаят, че ти ще се появиш днес точно в десет, нула, нула, и затова сега трябва да се качиш догоре, няма как, другарю портиер, благодаря много, приятна работа ви желая и дълги години щастлив живот, мерси.

Никола Костурков не дочака асансьора, който се моташе някъде по етажите, и тръгна бавно по стълбището. То беше прясно боядисано и още миришеше силно на латекс, от което на Никола му призля и за малко да повърне. Вратата на редакцията беше изцапана с боя и не изглеждаше много представително, рамката ѝ се беше изкривила и тя не се затваряше плътно, а кожената ѝ облицовка беше изтъркана и живееше със спомена за едно по-славно минало.

– Ооо, писателят Костурков – каза Стоян Николаев, плешивеещ шкембелия, автор на две книги и стотици дописки за комсомолското движение в Народна република България. – Не знам дали да се радвам, или да скърбя.

Продължава...