page contents Книжен Ъгъл
Предоставено от Blogger.

Класация Книжен ъгъл - най-продавани книги 10 октомври - 16 октомври

16.10.18

1. Антъни Хоровиц. Мозайка от убийства. Еднорог

2. Лаура Риньон Сирера. Макове през октомври. Хермес

3. Александър Стоянов. Руско-турските войни(1569-1878 г.). Сиела

4. Свен Нордквист. Петсън и Финдъс и как по Коледа се случват чудеса. Фют

5. Джеф Кини. Под пара. Дневникът на един Дръндьо. Дуо дизайн

Продължава...

Феноменалната Феранте е „Тази, която си отива, тази, която остава“

Излезе книга 3 от нашумялата неаполитанска тетралогия, продължение на „Гениалната приятелка“ и „Новото фамилно име”

Както подсказва заглавието „Тази, която си отива, тази, която остава” (Колибри, превод Мария Добрева) , Елена си отива – напуска емблематичния неаполски квартал, населен с персонажи, достойни за най-хубавите филми на неореализма, написва книга, става известна и продължава живота си в интелектуалните среди на следвоенна Италия.

Лила остава –интелигентната, талантлива Лила става работничка, отказва се от „новото си фамилно име“, отглежда детето си, заченато от Нино (когото Елена не може да забрави), участва в местните социални сблъсъци… Двете някогашни приятелки сякаш са си разменили ролите, но и двете са неудовлетворени от живота си. Докато не настъпва поредният обрат и надеждата за нещо по-добро се завръща – за Лила с една нова професия, за Елена – с една възродена любов.

Елена Феранте вярва, че професионалната публичност на един писател ненужно отвлича вниманието от творбите му. Грижливо пазената анонимност не попречи на авторитетно издание като „Тайм” да я включи в списъка на 100-те най-влиятелни личности в света.

С основание я определят и като една от най-въздействащите италиански писателки, майстор на реалистичните психологически романи, т.нар. „трилъри за душата”, някои от които имат успешни филмови адаптации. Българските читатели я познават от 2009 г., когато у нас излезе романът й „Дни на самота”. Неаполитанската поредица е брилянтен епос за израстването на две момичета, а и на цяло едно поколение в покрайнините на Неапол през втората половина на миналия век.

В рамките на кино-литературния фестивал ще бъде излъчен документалният филм „Треската Феранте”, който хвърля светлина върху личността на тази изключително талантлива и мистериозна писателка. Следва откъс.

Видях Лила за последен път преди пет години, през зимата на 2005-а. Разхождахме се рано сутринта по булеварда и както ни беше станало обичайно от години, се чувствахме неловко. Спомням си, че говорех само аз, тя си тананикаше, поздравяваше хора, които дори не ѝ отвръщаха; в редките случаи, когато ме прекъсваше, беше само с по някое възклицание, без ясна връзка с това, което казвах. През годините се бяха случили твърде много беди, някои от тях ужасяващи, и за да преоткрием близостта помежду си, трябваше да си доверим тайните си мисли, но аз нямах сили да намеря подходящите думи, а тя, която вероятно имаше сили, нямаше желание, не виждаше полза от това.

Продължава...

„Малката русалка“ и още любими приказки

„Ентусиаст“ публикува втори том с творбите на Андерсен. Изданието допълва поредицата „Събрани приказки и разкази“ от датския писател

След като откриха някои от любимите си творби в първия том „Събрани приказки и разкази“ на Ханс Кристиан Андерсен, българските читатели имат възможността да се насладят на още обичани произведения.

Освен оригиналния превод на приказките от датски език на Петър Милков Петров, книгата съдържа и илюстрациите на Вилхелм Педерсен – първия художник, създал рисунки по произведенията на Андерсен преди повече от 150 години. В Дания и до ден днешен тези илюстрации се смятат за неразделна част от Андерсеновите приказки.

Вторият том включва обичаните творби „Дивите лебеди“, „Цветята на малката Ида“, „Малката русалка“, която е вдъхновението на дизайнера Стоян Атанасов за сътворяването на корицата. Изданието разкрива и една малко позната глава от творчеството на Ханс Кристиан Андерсен – някои от непревежданите на български език негови приказки.

Дори в родината на писателя тези приказки са неизвестни и почти неиздавани. Причините за това са няколко. В активните си творчески години, от около 1835 до 1872, Андерсен пише и сам включва в издаваните от него сборници 156 приказки и разкази. Освен тях обаче той е написал още 16. Някои от тях са открити след смъртта на поета през 1875 г., други са просто недовършени, а трети сам Андерсен е дал за издаване на различни места, а не в собствените си сборници с приказки. Няколко от тези произведения като „Потъналият манастир“, „Тази басня се отнася за теб“ и „Картите с картинки“ излизат за първи път.

По повод публикуването на книгите през октомври в България ще пристигне прочутият в Дания изследовател на Андерсен проф. Кай Долеруп от Университета в Копенхаген. С него ще бъдат организирани поредица от публични лекции, срещи със студентите и читателите, в които той ще разкаже повече за живота и творчеството на датския писател, ще представи някои непознати негови таланти и ще направи сравнение между приказките на Андерсен и тези на Братя Грим.

На 23 октомври проф. Долеруп ще изнесе две публични лекции: от 11:00 часа в Нов български университет, галерия „УниАрт“, и от 16:00 часа в зала 243 на Софийския университет „Св. Климент Охридски“.

На 26 октомври в София всички почитатели на датския писател ще имат възможността да бъдат гости на срещата с проф. Долеруп в Литературен клуб „Перото“ от 19:00 часа.
Последният трети том със събрани произведения на Ханс Кристиан Андерсен ще бъде публикуван до Коледа и така трите тома ще се превърнат в пълната колекция от произведения на Ханс Кристиан Андерсен.

Ханс Кристиан Андерсен (1805–1875) е датски писател и поет, известен най-вече със своите приказки. Сред най-емблематичните му произведения са „Храбрият оловен войник“, „Снежната кралица“, „Малката русалка“, „Палечка“, „Малката кибритопродавачка“, „Грозното патенце“. Андерсен постига международна известност още преди смъртта си. По-късно негови текстове са преведени на повече от 125 езика и вдъхновяват много пиеси, балети, игрални и анимационни филми. Неговата рождена дата – 2 април – е обявена за международния ден на детската книга. Следва откъс.

Малката русалка

 Навътре в морето водата е синя като цветовете на най-красивата метличина и прозрачна като най-чистото стъкло, но е много дълбока, по-дълбока, отколкото може да стигне и най-дългата корабна верига; много камбанарии трябва да се наредят една върху друга, за да стигнат от повърхността до дъното. Там живеят морските хора.

Продължава...

Възможно ли е всеки да обича работата си?

Отговаря Саймън Синек в „Лидерите винаги обядват последни“

Представете си свят, в който всички отиват вдъхновени на работа, чувстват се удовлетворени и оценени през деня, а след това се прибират у дома щастливи. Това може да звучи като фантастичен и идеализиран сценарии, но за Саймън Синек е напълно реалистичен.
Докато работи за компании из цял свят, известният мотивационен говорител и маркетингов консултант забелязва, че в някои екипи хората имат пълно доверие помежду си и буквално биха рискували живота си един за друг. За тях работата не е място, където се страхуват, а място, на което ги ценят. В успешните организации добрите лидери създават среда, в която хората работят заедно, за да постигнат забележителни неща.

Вдъхновяващото лидерство е основна тема и в TED лекциите му, които имат над 40 милиона гледания. Идеите от тях са залегнали в световния бестселър „Лидерите винаги обядват последни“ (Кръгозор, превод Никола Тодоров).

Саймън Синек използва ярки примери от фабрики до високотехнологични компании, от американските военноморски сили до коридорите на властта, за да очертае философия и стратегия как лидерите да ръководят, да изграждат доверие и да вдъхновяват хората си да се отнасят един към друг не като противници, съперници или опозиция, а като съюзници.

Всеки лидер трябва да се стреми да постигне атмосфера, в която не съществуват заплахи, като създава чувство за принадлежност у служителите. Като им предложи устойчива корпоративна култура, базирана на ясен набор от човешки ценности и убеждения. Като им предостави възможност да вземат решения. Като им демонстрира доверие и емпатия. Като изгради безопасен кръг. Когато доверието и сътрудничеството процъфтяват, тогава се засилва чувството за принадлежност на хората и желанието им да вървят напред заедно и да дадат своя принос в екипа.

В книгата Саймън Синек обръща специално внимание на милениалите, като посвещава цяла глава на работата с това поколение. Тя е вдъхновена от известното видео „Millennials in the workplace“, което общо има повече от 150 млн. гледания.

„Лидерите винаги обядват последни“ е за лидерите, които винаги имат ясна, конкретна и видима визия, които са жертвоготовни и поемат отговорността върху своите последователи.
Според Саймън Синек истинското лидерство не е запазено само за хората на върха. То е отговорност на всеки, който принадлежи към групата. Макар че хората с висок ранг притежават силата да работят в по-голям мащаб, всеки от нас има отговорност да опази безопасния кръг здрав. Всички трябва да започнем да правим малки неща за доброто на другите. Днес. Малко по малко. Следва откъс.

Да обичаме работата си, да се чувстваме сигурни на работното място, да работим за компания, на която действително ѝ пука как се чувстваме и какво мислим за това, което правим – всичко това звучи идеално. Но броят на лидерите, които искат служителите им да се чувстват сигурни, когато идват на работа, за жалост, е много по-нисък, отколкото си представяме. Работата е просто работа.
Идеализмът, за който говоря, е чудесен за книгите, посветени на професиите и заниманията ни, но реалността е по-различна. Имаме сметки за плащане, деца за изхранване, финансиране на университетско образование. На главата ни се е струпало прекалено много. А и светът навън, огромното непознато пространство, всъщност е опасен. Така че си стоим на същото място заради усещането за сигурност.
Повечето от нас обаче не си дават сметка, че цената, която плащаме, за нещото, което възприемаме като стабилност, е висока. Става дума за здравето.

Продължава...

Ървин Ялом по пътя към себе си

15.10.18

Световнопризнат учен, уважаван психотерапевт и бестселъров автор, Ървин Ялом се нарежда сред най-влиятелните съвременни мислители

В автобиографията си „Моят път към себе си. Мемоарите на един психиатър“ (Хермес, превод Ангелин Мичев) той смело разкрива себе си пред читателите, влизайки в ролята на обект на собствените си изследвания.

Дете на руски евреи имигранти, Ървин Ялом израства в беден квартал на Вашингтон. Решен да се измъкне от ограничаващата го среда, той насочва цялата си енергия в мечтата си да стане лекар. Книгата проследява необикновената му професионална кариера – от годините в Станфорд и изучаването на различните подходи в психотерапията до изработването на собствена методика.

Авторът разглежда отношенията си с хората, които са го изградили като личност, и разказва за срещите си с Виктор Франкъл, Роло Мей, Карл Роджърс и др. Освен това той открехва вратата към най-съкровените кътчета на душата си и ни допуска в личния си живот, в който централно място заемат съпругата му – Франсис, и трите им деца.

Преплитайки историите на най-запомнящите се пациенти със спомените си за приятелства, любов и разочарования, книгата ни позволява да опознаем Ървин Ялом като личност и да оценим подобаващо огромния му принос към психотерапията.

От време на време препрочитам Чарлз Дикенс, който винаги е заемал централно място в личния ми писателски пантеон. Неотдавна вниманието ми привлече един необикновен пасаж в романа му „Повест за два града“: „С наближаването на края всъщност затварям кръга, връщайки се все по-близо и по-близо до началото. Това са сякаш последни приготовления за отпътуването. Сърцето ми сега се трогва от спомени, които бяха отдавна заспали...“.
Този откъс ме вълнува дълбоко: наистина, приближавайки края, аз осъзнавам, че се движа в кръг, към началото. Спомените на клиентите ми все по-често разбуждат мои спомени, разговорите за тяхното бъдеще нарушават покоя на миналото ми и аз се улавям да преразглеждам жизнената си история.

Продължава...

Сиела: „Когато капят кестените” от Стефан Коспартов ще остане като един от най-големите романи в българската литература

Историята, лагерите, комунизмът, любовта и стремежът към свободата в мащабния дебют на сценариста Стефан Коспартов

„Къде бяхте досега, Стефан Коспартов, защо не ни казахте тези истини по-рано? Подреждахте събитията, предполагам. Почиствахте ги от мимолетното и ги поставяхте едно до друго. Не, по-скоро едно под друго – защото нашият български живот се пише под индиго, събитията са еднакви, само десетилетията са различни. Благодаря ви за прекрасно написаната белова от черновите на две поколения българи.” Веселина Седларска

29 години след падането на режима митовете и легендите около социалистическия рай все още хвърлят сянка върху сезоните. „Когато капят кестените”  от сценариста на филма „Мярка за неотклонение” Стефан Коспартов е внушителен разказ за комунистическия терор и абсурдния живот в България от 1944 до 1989 г., както и за първите години на „демокрацията”.

През зимата на 1946 г. Димо Костурков, доктор по право от Сорбоната, пътува към опустошената от войната България. Изпълнен е с надежди и идеали, а във влака среща и красивата Ана, която се прибира да погребе баща си. Още на перона у дома ги чака сблъсък с жестоката реалност – комунистите са заграбили властта и няма да я пуснат. На двамата млади им предстои да опознаят истинското лице на строя – насилието, издевателствата, лагерите, изселванията…

Десетилетия по-късно режимът се люшка в предсмъртна агония. Задействат се внимателно обмислени планове за съхраняване на властта и натрупаните богатства. Предстоят вихрени промени, манифестации, избори, пирови победи и смазващи провали. И сред целия хаос на внезапната свобода младият писател Никола Костурков трябва да открие истината за баща си и неговата съдба. А любовта му към Адриана е като стихия, която пронизва времето и пространството и надмогва престъплението и наказанието.

Колко поколения са нужни, за да бъде задвижено отново колелото на историята?

Преплитащ действителни събития и магически реализъм в едно и възкресяващ търсенията на поколението писатели от 60-те, „Когато капят кестените” без съмнение ще остане като един от най-големите романи в българската литература. Той е предупредителен реквием за бъдещите поколения и разказ за този, който си тръгва в края на лятото. Когато капят кестените.
Следва откъс.

Редакцията на списание „Пламък“ се намираше на третия етаж в сградата на Съюза на писателите. Не беше лесно да стигнеш дотам, портиерът те гледаше с лош поглед, докато виновно обясняваш, че носиш един ръкопис за другарите Колев и Николаев, а те, разбира се, знаят, че ти ще се появиш днес точно в десет, нула, нула, и затова сега трябва да се качиш догоре, няма как, другарю портиер, благодаря много, приятна работа ви желая и дълги години щастлив живот, мерси.
Никола Костурков не дочака асансьора, който се моташе някъде по етажите, и тръгна бавно по стълбището. То беше прясно боядисано и още миришеше силно на латекс, от което на Никола му призля и за малко да повърне. Вратата на редакцията беше изцапана с боя и не изглеждаше много представително, рамката ѝ се беше изкривила и тя не се затваряше плътно, а кожената ѝ облицовка беше изтъркана и живееше със спомена за едно по-славно минало.
– Ооо, писателят Костурков – каза Стоян Николаев, плешивеещ шкембелия, автор на две книги и стотици дописки за комсомолското движение в Народна република България. – Не знам дали да се радвам, или да скърбя.

Продължава...

Робството като литература и не само

14.10.18

Петко Тодоров

Без сълзливост в романа на Колсън Уайтхед
„Америка също е една заблуда, най-грандиозната от всички. Бялата раса вярва – с цялото си сърце вярва, - че е в правото си да вземе тази земя. Да избива индианци. Да поробва своите братя. Ако има някаква справедливост на този свят, тази нация не би трябвало да съществува, защото е построена върху кръвопролитие, грабеж и жестокост” – думи на чернокож в началото на XIX век в „Подземната железница” на Колсън Уайтхед (Лист, превод Ангел Игов). Така там наричали мрежата от скривалища и помагачи, по която избягалите роби се придвижвали към свободни щати.

Романът получи куп награди, вкл. „Пулицър”. Разказва за млада негърка робиня в памукова плантация. Баба й е пленена в Африка и продадена: „88 души за 60 сандъка ром и барут” – цената. Момичето бяга с друг роб, спасяват се в „подземната железница”. Под маскирани капаци се слиза по каменни стъпала до спирките. Като в метро... Но момичето има демон. Ловец на глави, той я преследва до дупка. Буквално. До последните такива стълби. Главозамайващи превратности като в американски филм...

Уайтхед е чернокож писател. Превъзходен разказвач. Спасил е романа от всякаква сълзливост. Нищо от „Чичо Томовата колиба”. Зловещ натурализъм, в който подземната железница стои като действителна.

Западни икономисти изчислиха, че капитализмът щеше да е невъзможен без търговията с роби. Уайтхед съобщава формулата: „пари, от които се раждат пари”. Него го награждават, за разлика от Хариет Бичер Стоу. Било каквото било. Обаче. Бива някой да преведе „Сладост и власт” на Сидни Минц. За това как захарта от луксозна подправка става евтина калория. През ръцете на карибските роби.

Преображение, изкривило икономическите отношения, та днес земеделието се субсидира. Една от причините за това. Робството ни преследва. Минц е американски антрополог... Шосето в романа с обесени край него роби наричат „Пътека на свободата”. Американизмът не е от днес.

Продължава...

Класация Книжен ъгъл - най-продавани книги 3 октомври - 9 октомври

9.10.18

1. Фредрик Бакман. Нещата, които синът ми трябва да знае за света. Сиела

2. Майкъл Крайтън. Сфера. Бард

3. Джордж Оруел. 1984. Фама

4. Джулия Доналдсън. Разбойникът плъх. Жанет 45

5. Мария Лалева. Живот в скалите. Книгомания

Продължава...

Готическият хорър на Джон Белеърс „Мистерията на къщата с часовника” идва като книга и филм

Не една и две са тайните на внушителната стара къща с просторни стаи, мраморни камини и мрачни проходи

„Мистерията на къщата с часовника“ (Колибри, превод Надежда Розова) е готически хорър роман от 1973 г. и разказва историята на осиротелия Луис Барнавелт, който отива да живее при чичо си Джонатан в един мистериозен и пленителен дом.

Скоро ще се наложи ексцентричният чичо и неговата скъпа приятелка г-жа Зимърман да сдружат магическите си способности, да победят силите на мрака и да им попречат да унищожат света с неукротимата си мъст.

Но ще се справят ли без помощта на изобретателния и храбър Луис, който бързо се досеща, че не една и две са тайните на внушителната стара къща с просторни стаи, мраморни камини и мрачни проходи? Оказва се, че в стените й е зазидано тиктакащо сърце!

Джон Белеърс (1938–1991) дължи литературната си слава на своите готически младежки романи. Автор е на повече от 30 произведения и е носител на многобройни литературни награди за най-популярните от тях. „Мистерията на къщата с часовника“ получава първата си филмова адаптация още през 1979 г. Втората излиза на екран през 2018 г. с участието на Джак Блак, Кайл Маклоклан и Кейт Бланшет. Режисьор на лентата е Илай Рот. Гледайте филма на 12 октомври от 19:00 ч. в Руския културно-информационен център на ул. „Шипка” 34.

Луис Барнавелт се въртеше и триеше потните си длани в седалката на автобуса, който боботеше към Ню Зебъди. Годината беше хиляда деветстотин четиресет и осма, а лятната вечер  – топла и ветровита. Отвън де. През прозореца, който не се отваряше като всички останали прозорци в автобуса, Луис гледаше как се поклащат осветените от луната дървета. Сведе очи към пурпурните си рипсени панталони – от онези, дето правят скръц-скръц, когато ходиш. Вдигна ръка и потърка косата си, разделена на път по средата и пригладена с помада „Уайлдрут Крийм“. Дланта му се намазни и той отново я избърса в седалката. Устните му се движеха, молеше се. Беше една от молитвите му като олтарник:

Quia tu es Deus fortitudo mea; quare me repulisti, et quare tristis incedo, dum affligit me inimicus? Защото Ти си Бог на моята сила. Защо си ме отхвърлил? Защо ходя натъжен от обидите на врага?

Продължава...

Дийпак Чопра, Менас Кафатос: Изместването към нова научна парадигма вече е в ход

Световнопризнатият индийски учен и мислител Дийпак Чопра обединява усилията си с известния физик и космолог Менас Кафатос, за да проучи някои от най-важните и загадъчни въпроси за нашето място във Вселената.

Какво се случва, когато съвременната наука достигне повратна точка, която поставя под въпрос всичко, което знаем за реалния свят?

В това увлекателно, научно обосновано и практично изследване Чопра и Кафатос доказват, че сме стигнали именно до такава точка. В идната епоха Вселената ще бъде напълно предефинирана като "човешка Вселена", коренно различна от студената, празна пустота, където човешкият живот е едва забележим в Космоса.

"Ти си Вселената" (Ера, превод Антоанета Дончева-Стаматова) ни казва направо – всеки от нас е участник в създаването на реалността, обхващаща всички точки на времето и пространството. "Изместването към нова научна парадигма вече е в ход", пишат авторите.

Чопра и Кафатос предлагат ново разбиране за това кои сме ние и как можем да променим света, като използваме безкрайния потенциал на съзнанието си. Книгата разчупва консервативните схващания и поставя много въпроси, чиито отговори са изцяло научно обосновани.

Дийпак Чопра – лекар, писател, философ, духовен водач и безспорен авторитет, не случайно е обявен за една от стоте най-видни личности на XX век. Д-р Менас Кафатос има близо 40-годишен опит като университетски преподавател по физика. Работил е като научен сътрудник в НАСА и е автор на няколко книги и множество статии в областта на астрофизиката, космологията, глобалните климатични промени и др.

Съществува ли предварителен  замисъл във Вселената?

"Искам да разбера какво мисли Бог" - Алберт Айнщайн

Съществува ли предварителен замисъл за създаването на Вселената, в която живеем? Въпрос, който изправя на нокти учените много преди популяризирането на Теорията за интелигентния замисъл – опит за научна защита на Сътворението от старозаветното „Битие“. Науката е против всякакви идеи за велик замисъл заради позициите си към религията („Дръжте я далече от лабораториите“), политиката („Не позволявайте на църквите да се месят в държавните субсидии“) и здравия разум („Няма данни, подсказващи интелигентен замисъл с участието на Бог или някакви богове“).

Продължава...

„Макове през октомври“ на Лаура Риньон Сирера – за книгите, които лекуват

Спомняте ли си коя беше първата книга, която прочетохте? Има ли заглавие, което времето не може да изтрие от съзнанието ви? Има ли автор, който е бил с вас през целия ви читателски живот? 

В „Макове през октомври“ (Хермес, превод Весела Чергова) Лаура Риньон Сирера говори именно за тези творби и писатели и така създава много повече от „книга за книгите“. Литературата е не просто главен герой в романа, тя се превръща в начин на общуване, в лек за душата, в път към любимите хора.

Каролина е собственичка на живописна кафе-книжарница в центъра на Мадрид. Тя води спокоен живот, изпълнен с много книги и семеен уют. При инцидент обаче губи баща си. Налага се и майка й да постъпи в клиника, защото отказва да общува с околните. След месеци без подобрение Каролина измисля терапия, с която ще се опита да събуди майка си от кататонията.

През целия си живот родителите й са били отдадени на литературата и са възпитали децата си на същата обич към книгите. Затова и Каролина се надява, че като й чете, майка й ще се върне в действителността. Но не кои да е книги, а тези, които са променили Каролина. Така чрез историите тя разказва на майка си за себе си, за повратните моменти в живота си, за премълчаното през годините. Оказва се, че терапията повлиява не само на майка й, а и на самата нея, като й помага да се помири с призраците от миналото.

Лаура Риньон Сирера е родена в Сарагоса, но от дълги години живее близо до Мадрид. Тя е стюардеса, писател и автор на блог. Публикувала е сборника с разкази „Господар на съдбата ти“, награден през 2014 г. с Premio Éride Ediciones. След това издава и два романа: „Всичко, от което бягаме“ и „Макове през октомври“, които се радват на голям успех и положителни отзиви от критици и читатели. Следва откъс.

На шестнайсет години мама започнала работа в Националната библиотека. Задълженията й се изчерпвали с това да вдига телефона и да записва съобщенията, освен че всяка сутрин трябвало да се явява преди осем часа с чаша кафе и поднос прясно изпечени кроасани, които оставяла на бюрото на директора, преди да е пристигнал на работа. Дядо ми не й дал право на избор, защото предопределил съдбата й далеч преди тя да е дръзнала да мечтае за бъдещето си.

Продължава...

Да четем Виктор Самуилов


Петко Тодоров


Малки и големи, има защо

Думата „нъцки” хем е „не”, но е по-силна, по-универсална, по-категорична и във всички отношения по-така, научаваме от „Нъцки” на Виктор Самуилов (изд. „Жанет 45”).

Самуилов не е обяснител на думи, научаването на това и онова от неговите стихотворения е въпрос на читателско въображение. Той не пише научително, стихотворенията му са за деца. Със задължителния шаблон: Те са за всяка възраст.

Има такива „детски” автори в сегашната българска литература, дето не се детинеят. Но оредяват. Велизар Николов ни напусна през март, Иван Цанев отказа цигарите и писането, Васил Сотиров се разсейва... И кой остана на Шипка-та на отечествената поезия за деца? А гъстите орди на Дисни налитат и не мрат.

Преходът не роди ново поколение в жанра. Роди опазаряването му, което е почти ликвидация. Как прочувствено се сродиха думичките „преход” и „ликвидация”! Лъкатуши поточе от книжки на авторки, дето не сколасват две рими да вържат накръст, със задължително по-качествено оформление.
Художниците са по-професионални, те завършват специално образование, имали са учители в занаята. Но Люба Халева е от редките находки, чието сродяване с примерно стиховете на Самуилов е органично. Качество от страна на двамата.

„Всички твои по-таката – в петък, рожбо, след заплата!” – детето е отворило хладилника, в него „нищо по-така”... Тези Самуилови стихотворения, да ги наречем „социални”, са за читанките, ако ще там нищо друго негово да няма.

Обуржоазяването на вкуса беше задължително, нали сменихме държавната идеология. Но от ампутирането на социалното въображение губят всички, вкл. буржоазията. Тя кога ли го е проумявала! Всяко присъствие на Самуилов в читанките е нещо. Защото не е Дисни. Дисни е повелителят на буржоазния вкус. Дали читанкаджиите го осъзнават е без значение.

Братчетата на Гаврош заничат в смартфони, което не ги прави негови братовчеди. С всички последствия.

Самуилов го казва съвсем, съвсем, съвсем безобидно: „Както малките могат, а големите – нъц!”.

Продължава...

Редакторка и писател в криминалната мистерия на Антъни Хоровиц „Мозайка от убийства“

7.10.18


Когато Сюзан Райланд, редакторка в лондонско издателство, започва да чете новия роман на Алан Конуей, за нея това е просто редовна работна задача. След като е работила години наред по криминалните романи на нашумелия автор, тя познава отлично и неговия детектив Атикус Тип, който разрешава заплетени мистерии в тихи английски селца.


Традиционната формула на Алан, израз на почит към кралиците на британската криминална мистерия като Агата Кристи и Дороти Сейърс, му донася зашеметяващ успех. Той е неоспоримата звезда на издателство „Клоувърлийф“ и Сюзан е длъжна да се примирява със странното му поведение, ако държи да запази работата си. Но не би могла да предположи, че новата му книга, „Мозайка от убийства“, ще промени изцяло живота ѝ.

„Искате да прочетете чудесно написана криминална мистерия? Антъни Хоровиц ви е приготвил една, нарича се „Мозайка от убийства“. На нивото на Агата Кристи е. В някои отношения е дори по-добра и по-умело написана“, казва за романа Стивън Кинг.

„Мозайка от убийства“ (Еднорог, превод Богдан Русев) разказва за убийство в провинциално имение. Естествено, следват още трупове, има изобилие на заподозрени, всеки със своята тайна, но колкото повече Сюзан навлиза в текста, толкова повече се убеждава, че в страниците на ръкописа е скрита друга история за престъпления – история от действителния живот, изпълнена с ревност, алчност, безмилостна амбиция и смърт. „Класическа „уютна“ криминална мистерия в модерна рамка, изобретателно изградена като огледален лабиринт“, нарича книгата „Уолстрийт Джърнъл“.

Антъни Хоровиц е един от най-популярните съвременни британски автори, радващ се на огромен успех и като сценарист, драматург и журналист. Той получава правото да заговори с гласа на Артър Конан Дойл, пишейки нови приключения на Шерлок Холмс. Хоровиц е сценарист на един от най-обичаните криминални сериали, „Убийства в Мидсъмър“, на „Войната на Фойл“ и много други. „Мозайка от убийства“ е определена за „Най-добра книга на 2017 г“ от „Вашингтон Пост“, „Ескуайър“, „Амазон“ и Националното радио на САЩ.

Продължава...