„Войници от Саламин“ на Хавиер Серкас - роман за историческата памет и победените герои

Ако трябва да прочетете само една книга за Испания и за Гражданската война, нека бъде тази (Алън Маси)

На 30 януари 1939 г., два месеца преди края на Гражданската война, когато републиканските войски отстъпват в безпорядък, са разстреляни група пленници. Между тях е Рафаел Санчес Масас, един от основателите на Испанската фаланга и идеолог на испанския фашизъм. Санчес Масас успява да избяга и се скрива в близката гора, откъдето чува гласовете на преследващите го войници. Един от тях го открива, поглежда го, извиква „Тук няма никой“ и си тръгва. В романа „Войници от Саламин“ на Хавиер Серкас, една от най-внушителните фигури в съвременната испанска литература.

Оценена високо както в Испания, така и извън нея, „Войници от Саламин“ (Колибри) е книга за историческата памет, за победените герои, забравени в дълбините на историята, и за отговорността към травматичното минало. За прозрението, че Гражданската война - нещо толкова далечно за днешното поколение, колкото е битката при Саламин, не е минало, а едно от измеренията на настоящето. Преводът е дело на Анна Златкова. Художник на корицата е Стефан Касъров.

Хавиер Серкас, eдин от най-изтъкнатите съвременни испански писатели, е роден през 1962 г. в Ибаернандо, провинция Касерес. Завършва испанска филология в Барселонския автономен университет, по-късно защитава докторат. Работил е като преподавател по испанска литература в Илинойския университет (САЩ) и в университета на град Жирона (Каталония). Превежда от каталонски и английски и е редовен сътрудник на вестник „Ел Паис“. От 2003 г. се посвещава изключително на писателското поприще. В литературното си творчество изследва колебливите граници между реалност и измислица. Серкас е автор на дванайсет романа и на есеистични сборници. Преведени на повече от 30 езика, книгите му са удостоени с множество национални и международни награди. През 2024 г. е избран за член на Испанската кралска академия. Следва откъс.

„Горските приятели“

Преди повече от шест години, през лятото на 1994-та, чух за първи път да се говори за разстрела на Рафаел Санчес Масас. По това време ми се бяха случили три неща: първото е, че баща ми беше умрял; второто е, че жена ми ме беше напуснала; третото е, че бях изоставил писателската си кариера. Лъжа. Истината е, че от тези три неща верни, абсолютно верни са първите две, но не и третото. Всъщност писателската ми кариера изобщо не беше започвала, така че едва ли можех да я изоставя. По-точно би било да се каже, че я бях изоставил още в самото начало. През 1989-а бях публикувал първия си роман; също както появилият се две години преди това сборник с разкази, книгата беше посрещната с нескрито безразличие, но суетата и един хвалебствен отзив от тогавашен приятел се съюзиха, за да ме убедят, че мога да стана романист и че за целта най-добре е да напусна работата си в редакцията на вестника и да се посветя изцяло на писането.

Продължава...

Писателят Костадин Костадинов: Моят герой Императора оказва съпротива на всяка власт

 

Войнишки императори – това наименование е измислено от историците и се отнася за над 40 владетели, управлявали Римската империя в периода 235–285 година. Повечето от тях били храбри военачалници, издигнати на престола от войниците си. Всички тези императори властвали съвсем кратко, а сечените от тях монети били твърде малко и в наши дни са много редки, затова нумизматите ги ценят високо. Златните римски монети се наричат ауреуси – точно такива колекционира Васил Странджев – главният герой в романа „Последният войнишки император“ (Хермес). Сред иманярите той е прочут с прякора Императора, а колекцията му, събирана в продължение на много години, е една от най-ценните в света. Всяка от монетите в нея има интересна история, свързана с всевъзможни превратности. Докато издирва древните ауреуси, Васил Странджев трябва да прояви необикновени умения, за да премине гордо през смутния двайсети век – като ятак на партизаните, като десантчик в Съветската армия, но и като политически затворник в трудововъзпитателното общежитие в Богданов дол. Добре че съдбата е благосклонна към храбрите.
 

Най-важното за един автор е да се качи на вълната на вдъхновението - да успее така да си нагласи гръмоотвода, че да улови искрата, падаща отгоре

Костадин Костадинов е роден на 14 ноември 1960 година в Радомир. Завършва Българска филология в СУ „Кл. Охридски“, няколко години работи като журналист. През 1990 година става основател и съсобственик на Издателска къща „Пан“.
Костадинов дебютира през 1991 година с книгата „Резерват за розови пеликани“. Вторият му сборник разкази и повести – „Заливът на Ифигения“, излиза четвърт век по-късно. По негови сценарии са снимани игралните филми „Резерват за розови пеликани“ (2003) и „Легенда за белия глиган“ (2004).
За романа  „Ловецът на пеперуди“ авторът беше отличен с Награда „Хеликон“ 2022 и Национална награда „Елиас Канети“ 2023. Книгата беше номинирана и за „Роман на годината“ на НДФ „13 века България“.
 
Г-н Костадинов, излиза романът ви „Последният войнишки император“. Кога се роди идеята за тази книга?

 
Идеята да опиша някои от най-интересните иманярски истории у нас отдавна се е загнездила в главата ми. Още по времето на соца сестра ми Вергиния Костадинова, която е кинорежисьор, направи голям документален филм за иманярството в България. Тогава се запознах с консултантите на продукцията ѝ, които работеха в службите, преследващи иманярската мафия. От тях, след разговори на чаша с развързваща езика течност, научих прелюбопитни неща. Когато ми дойде мерак да ги пренеса върху белия лист, те вече бяха узрели и ферментирали. Така преди десетина години написах един текст със същото заглавие и след като му сложих точката, го оставих да отлежи. Чак миналото лято го доизмислих и надградих, за да заприлича най-после (надявам се) на завършен и плътен роман.

Продължава...

Класация Книжен ъгъл - най-продавани книги 5 март - 11 март

1. Стефани Робел. Приготви се да боли. Кръг

2. Фрида Макфадън. Колежката. Сиела

 

3. Беате Рюгиерт. Жорж Санд. Емас

 

4. Валерия Фол. Траките - Какво трябва да знаете. Българска история

 

5.  Пламен Абаджиев. Моята баба и аз. Книжка за спомени. Парнас

Продължава...

Преследваният в Русия Борис Акунин за руския „Мир и война“

Борис Акунин е един от най-четените автори в Русия, придобил едва ли не легендарна популярност. Поради последователната му позиция срещу режима на Путин той е обявен за „чуждестранен агент“, повдигнати са му обвинения в „екстремизъм“ и „тероризъм“.

Изключително популярната поредица на Борис Акунин за историята на руската държава се сдобива с поредната впечатляваща глава. Необичаен детективски тандем се сблъсква с неуловим убиец и с войските на Наполеон. В „Мир и война“ (Еднорог, превод Денис Коробко), реверанс към шедьовъра на Лев Толстой, главен герой е вдовицата на идеалиста Луций Катин – Полина Катина. Тя е помешчица, която управлява справедливо, но с твърда ръка своето стопанство. За Полина само това е важно, както и грижата за нейната внучка Александра – нова потомка на рода с петънце на челото. Предстоят им обаче сериозни изпитания, които изглеждат непосилни за две жени.

Полина е силна и корава и рядко пада духом. Преживяла е какво ли не и е свикнала сама да намира решение на всякакви проблеми. Но когато от реката е изваден труп на младо момиче, на спокойния живот в нейното село е сложен край. Оказва се, че това не е първото убийство, а всички жертви са със сходна физика, били са убити по особено мъчителен начин и костите им са изцяло потрошени. Спокойствието трябва да бъде възстановено и Полина се заема да открие злосторника, а в разследването й помага Александра, която има интерес към медицината. Но междувременно детективският тандем е изправен пред нови проблеми.

През 1812 г. армиите на Наполеон достигат Русия. Полина не се вълнува от политическите сътресения и за нея войната винаги е била нещо много далечно, но сега е на прага й. А след един нелеп сблъсък с французите цялото село е опожарено, а важната за оцеляването на всички реколта от овес е конфискувана. В условията на военен хаос Полина се впуска в отчаяна партизанска битка с нашествениците, за осигуряване на провизии и за връщането на овеса. Помагат й най-доверените й хора, с тактически план, който включва яростни атаки и опити за надхитряване на врага. А издирваният убиец отново напомня за себе си...

Борис Акунин ни представя един невероятен детективски тандем. Полина не е млада и далеч не толкова наивна, както нейната внучка, но двете заедно наистина са способни да засенчат друг култов разследващ тандем – Ераст Фандорин и Маса. В романа има още колоритни персонажи, чийто лични драми проследяваме на фона на важните исторически събития. Акунин за пореден път майсторски пресъздава атмосферата в Русия, този път от началото на XIX век, засягайки теми за морала, справедливостта и човешката издръжливост пред лицето на всевъзможни несгоди.

Продължава...

„Българската следа“ на Димитър Кенаров - книга за България и българското

„Българската следа“ на Димитър Кенаров събира литературни репортажи и есета, вече публикувани в някои от най-престижните американски периодични издания като Ню Йоркър, Нейшън, Бостън Ревю и др. 

 

В текстовете читателят ще срещне Георги Марков и Георги Господинов, Юлия Кръстева и Иво Димчев, соцпаметниците и некролозите. Книга за България и българското, и за противоречивите следи, които оставяме след себе си.

Издава „Жанет 45“ в превод от английски език ва Златко Енев, Ангел Игов, Мария П. Василева, Владимир Полеганов, Рада Ганкова, Бистра Андреева, Мария Змийчарова и Владимир Молев.

Фактологически добросъвестно, с необходимата аналитична дистанция и с последователно критичен и самокритичен поглед, Димитър Кенаров разказва за своята страна на чужденците. Постепенно, неочаквано и някак изненадващо започваме да усещаме колко много всъщност той я обича, разбира и цени. Есета за познатото, в които през ефекта на отчуждението чуваш гласа на истинския сънародник, способен да обитава спокойно родината си такава, каквато е, да приема хората ѝ такива, каквито са, и да обича и нея, и тях отвъд дежурните романтически илюзии и разкрасителни дискурсивни протоколи. (Явор Гърдев)

Клишето гласи, че поезията е това, което се губи в превода, но книгата на Димитър Кенаров ме кара да мисля, че това, което можем да намерим в превода, са баналните истини, от които толкова се страхуваме... В това е тайното очарование на тази книга – жонглира с клишета и ги превръща в прозрение. (Иван Кръстев)

Продължава...

На 8 март четем „Колежката“ от Фрида Макфадън

 Нов изненадващ роман от авторката на  „Никога не ме лъжи“ и „Учителят“

След като смая читателите с абсолютно неочакваните финали на „Никога не ме лъжи“ и „Учителят“, Фрида Макфадън е подготвила още по-вкусна трилърова наслада с романа „Колежката“ (Сиела, превод Калин Караиванов), който вече блести в книжарниците и на български език. 

Влизаме в офис, изпълнен с мрачни тайни и ужасяващи разкрития, където „Колежката“ ти по бюро може да се окаже напълно непозната. Ако работното място беше гимназия – а то често напомня именно на такава – то Натали Фаръл би била кралицата на бала. Красива, популярна и най-успешната служителка във фирмата за хранителни добавки Vixed, Нат е свикнала да подхвърля по някоя подигравка на по-слабите от нея.
А Доун Шиф определено е такава. Всички в офиса я смятат за странна. Доун сякаш никога не знае какво да каже, изглежда няма много приятели, има необикновена обсесия с костенурките – и винаги пристига педантично точно на работа.
Затова една сутрин, когато бюрото на Доун все още стои празно в 8:45, Натали е меко казано изненадана. А последвалото смущаващо обаждане по офисния телефон превръща изненадата в ужас. Натали решава да отиде до дома на Доун, а онова, което открива вътре, променя всичко. Какви тайни крие Доун? Наистина ли е онази, за която се е представяла? Наглед толкова различни, животите на Доун и Нат изведнъж се оказват здраво преплетени. Защото нищо не свързва двама души така, както споделянето на една и съща тайна.
Читателите, които познават острия и хипнотичен стил на Фрида Макфадън, отново ще се сблъскат с нейната запазена марка – главозамайващ обрат на всяка страница от романа. А за онези, които се срещат с нея за пръв път в „Колежката“, имаме само едно предупреждение: „Внимание, опасно пристрастяваща книга! Четете на своя отговорност!“ Следва откъс.

НАТАЛИ

Гася двигателя и застивам в колата, докато се чудя какво да правя. С Доун не сме точно най-добри приятелки. Но имам чувството, че тя няма истински приятели. Единственият ѝ близък човек е възрастната ѝ майка, която живее на север от Бостън. Ако нещо се е случило с нея, ако е ранена или болна, може да минат дни, преди някой да я открие. А тогава може да е твърде късно.
Помогнете ми.
Майната му, ще го направя.
Излизам от хюндая и изглаждам гънките на кремавата си пола. Доун винаги ми е казвала колко много се възхищава как се обличам. Забавно е, защото тя винаги се облича много скучно. Има много специфични черти – чип нос и огромни кафяви очи, които заемат половината ѝ лице, както и стройно тяло – ако искаше, можеше да бъде трепач. Но вместо това се носи с размъкнати блузи и поне един размер по-голям панталон. Кестенявата ѝ коса пък е подстригана почти до кожа – твърде къса, за да се нарече дори сладка момчешка прическа. Предлагала съм ѝ модни съвети, но тя никога не е проявявала интерес.
Честно казано, ако не заговори за костенурки, трудно може някой да ѝ развърже езика.
Червените ми токчета отекват по алеята, докато се приближавам към входната врата. Натискам с палец звънеца и чувам как отеква навсякъде в къщата. Чакам.
Няма отговор.

Продължава...

Класация Книжен ъгъл - най-продавани книги 26 февруари - 4 март

 

1. Катрин Деньов. Самата аз. Кръг

2. Ричард Озмън. Разкриваме убийства. Софтпрес

 

3.Димитър Коцев-Шошо. Скарида. ICU

 

4. Владимир Зарев. Хрътката срещу Хрътката. Хермес

 

5. Зорница Христова. Сложете гащи на тези картини. Точица

Продължава...

Кой влиза в „Младежката лига“ на Митко Новков?

 

25 избрани интервюта с млади българи, които въпреки и напук на всичко, отстояват избора си да създават култура в България

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Св. Климент Охридски“, специалност „Психология“, втора специалност „Философия“. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Досега е публикувал 10 книги с есета, разговори, критически наблюдения и анализи, западни коани. „Младежката лига“ е единадесетата. Автор на множество статии във всекидневния и специализирания културен печат. Автор и водещ на предаването „Премълчаната история“ по програма „Христо Ботев“ на БНР, преподавател в департамент „Медии и комуникация“ на НБУ. Колумнист на Портал „Култура“. Носител на няколко национални награди, между които „Паница“ за медиен анализ (2003), „Будител на годината“ на програма „Христо Ботев“ (2007), „Христо Г. Данов“ за представяне на българската литература (2016).

„Млядежката лига“ включва 25 избрани интервюта, проведени от 2014-та до 2023 г. 25 избрани интервюта с млади българи, които въпреки и напук на всичко, отстояват избора си да създават култура в България. Култура стойностна, същностна, завладяваща. Завладяващи са и хората, съгласили се да отговорят на въпросите на Митко Новков. Отговарят смело, отговарят искрено, отговарят без задръжки. Истински вдъхновители и будители на обществото ни, за което са загрижени, за което милеят и което искат да въздигнат. Колкото е по силите им, но ако съдим по ината и упоритостта им, тия техни сили хич не са малко. Прочетете всичките 25 разговора и ще разберете, че да – не са, изобщо не са. И се заредете от тях с оптимизъм, с вяра, с хъс. Извършете го, струва си... Следва откъс.

„Младежката лига“. Излъчват такова серийно анимационно филмче по Cartoon Network, в което наследници на известни супергерои поемат в свои ръце грижите и отговорностите по борбата със злите сили и с други разни злодеи за спасяването на планетата от пагубните им кроежи. Мотивацията на младите във филмчето не се обяснява, те сякаш са предопределени да бъдат добри. В живота обаче, знаем отлично, няма такова нещо, ама хич: нито добрите са добри по аксиома, нито пък злите – просто и едните, и другите стават такива. Да не говорим, че изобщо е трудно да кажем за когото и да е: той/тя е много добър/добра, а той/тя – много зъл/зла. Но има в сферата на човешката общност една дейност, в която трябва да си добър, непременно трябва да си добър, за да ѝ бъдеш съответен.

Продължава...

Откъс: Какво се крие зад „Маските, които носим“?

Българо-американският писател Л. В. Маринов дебютира с пронизващ криминален трилър

Власт, интриги, семейни драми и кървави престъпления се преплитат в завладяващия първи роман на най-новото име в българската криминална литература Л. В. Маринов. „Маските, които носим“ (Ентусиаст, превод Александър Маринов-Санчо) провокира читателите с напрегнат сюжет, който тръгва по следите на изчезналото тяло на влиятелен мъж, а отдавна погребани тайни започват да излизат наяве. Книгата ще бъде представена официално на 18 март 2025 г. от 18:30 ч. в Книжен център „Гринуич“.
Българо-американският писател Л. В. Маринов е доцент по анестезиология към университета „Роуън“. Роден е в София, но в разгара на младостта си напуска България, за да преследва мечтите отвъд океана, и днес живее и работи във Филаделфия. Той е автор на повече от 40 научни публикации и редактор на учебник по анестезиология в сърдечносъдовата хирургия, а когато не преподава на студенти и специализанти, бяга в света на литературата.
Дебютният му роман „Маските, които носим“ дава обещаващ старт на неговото ново начинание със заплетена криминална история, в която „интригите и съспенсът свалят маските на източноевропейския тоталитаризъм и са сигнал за тревога за съвременния свят, люлеещ се на ръба на втора студена война“. Неслучайно един от първите читатели на книгата – американският писател и редактор, основател на списание „Ninth Letter“, Филип Греъм – я определя като трилър, който пронизва, докато проследява несигурността и рисковете на личната трансформация на един човек.
Всичко започва, когато Владимир Нешев, успешен банкер от „Уолстрийт“, се прибира в България за погребението на баща си. По време на краткото си завръщане героят се изправя пред неподозирани предизвикателства и опасни истини. Престоят в родния му град поставя началото на серия от мрачни събития, изтъкани от политически игри, корупция и безскрупулни деяния, заличени от жестоката ръка на Държавна сигурност.
С помощта на дързък следовател и състрадателен патолог, Владо ще се опита да събере парчетата от сенчестото минало на баща си. Дали Старият континент няма да се окаже твърде малък за греховете на семейството му, но и за тези, които самият той трябва да изкупи?
В този смразяващ роман за надмощие и измама маските, които носим, ще се окажат най-опасното оръжие. Следва откъс.

Ако някой ми беше казал сутринта, че към два часа ще науча за смъртта на баща ми и ще попадна във въртележка, която ще свали всички маски и ще разкрие тъмните сенки в живота му, а оттам – и в моя собствен, щях да повярвам точно толкова, колкото вярвам в таласъми.
Беше наглед обикновен вторник, макар че присъствието в офиса на следователи от Комисията по ценните книжа и борсите сериозно размести графика. Подобни посещения от властите са практика на „Уолстрийт“ и рядко са повод за вълнение. Всеки уважаващ себе си играч на борсата знае как да се справя с набезите на контрольорите.
Бяха двама: старшият следовател, който се беше обадил предварително, и по-млада асистентка – латиноамериканка в строг костюм и с голямо куфарче в ръка. Мъжът беше на средна възраст, с изпитото лице и празните очи на бивш полицейски инспектор или агент от ФБР. Жената надали имаше четирийсет, с гарвановочерна коса и кокалеста фигура.
Можех да резервирам конферентната зала, но предпочетох да ги приема в стъкления си кабинет. Настаних ги на канапето, където се налагаше да седят приведени напред, а жената крепеше куфарчето си на колене.
Водеше си бележки в голям тефтер с жълти страници и записваше разговора с телефона си, положен на канапето между нея и партньора ѝ.
На другия стол в кабинета седеше Уолтър Донован, главен юрисконсулт на банката.
– Значи не знаете кой може да е подал сигнала? – попита Джак Фрик, както се беше представил старшият следовател. – Обаждането е било проследено до тази сграда. Гласът е бил променен електронно.
– Нямам представа. Научихме за сигнала едва когато бяхме уведомени за вашето разследване.

Продължава...

Откъс: „Сънища наяве“ - детският и недетски роман на Иън Макюън

Големият британски писател, интелектуалец и общественик в нова светлина

Десетгодишният Питър Форчън, героят на детския и не толкова детски кратък роман „Сънища наяве“ (Колибри, превод Радосвета Гетова), обича да седи и да фантазира, да бленува, да мечтае, да се унася в това, което не е нито фантазия, нито мечта, нито блян, а точно сън наяве. В това състояние момчето си представя с абсолютен реализъм, че е разменило тялото си с това на котка, или на бебе. Оказва се, че съществуват неща като „изчезващ крем“ и „магическа пръчка“, позволяващи на човек да изчезне или да се превъплъти в нещо друго. Познато може би на всяко дете – и на всеки възрастен, който не е забравил, че е бил дете – това състояние е доведено от неповторимото перо на Иън Макюън до своя логичен завършек и е превърнато в неподлежаща на съмнение истина. А след всичките си експерименти малкият Питър, озовал се в тялото на вече пораснал младеж, ще изживее още едно приключение – ще познае любовта.
Иън Макюън се нарежда сред колосите на съвременната европейска литература. Носител на множество национални и международни отличия, той се превърна в емблема на постмодернизма и хуманизма с романи като „Изкупление”, „На плажа Чезъл”, „Дете във времето“, „Амстердам”. „Невинният“ притежава характеристиките на образцов трилър, а „Черните кучета” третира универсалната тема за човешките взаимоотношения, за вечното надбягване на доброто и злото в самите нас. Повечето романи на Иън Макюън имат филмови версии по негов сценарий. У нас са издадени още съдебната драма „Законът за детето”, романът мистификация „Операция „Сладкоугодник”, „В черупката” - своеобразен римейк на „Хамлет“, политическата притча „Хлебарката“, романът „Уроци“ и др.
Макюън е известен и с гражданската си активност, мотивирана от непримиримостта му към всякакви форми на дискриминация, екстремизъм и ограничаване на човешките свободи.
Оригиналните илюстрации в книгата са дело на Антъни Браун. Следва откъс.

Запознанство с Питър

Когато Питър Форчън беше десетгодишен, възрастните понякога му казваха, че е „трудно“ дете. Той така и не разбра какво имаха предвид. Изобщо не се чувстваше труден. Не мяташе шишета от мляко по градинския зид, не изсипваше върху главата си кетчуп, за да изглежда като кръв, не ръгаше с меча по глезените на баба си, макар че понякога си мислеше за такива работи. Освен всички зеленчуци – без картофите, и риба, яйца и сирене, ядеше абсолютно всичко. Не беше по-шумен, нито по-мръсен, нито по-глупав от когото и да било от познатите си. Името му беше лесно за изговаряне и писане. Лицето му, бледо и обсипано с лунички, беше достатъчно лесно за запомняне. Ходеше на училище всеки ден, както всички останали деца, и никога не вдигаше много шум за това. Беше гаден със сестра си точно толкова, колкото и тя беше гадна с него. На входната им врата никога не идваха полицаи, за да го арестуват. Нито пък лекари в бели престилки предлагаха да го отведат в лудницата. Доколкото Питър можеше да каже, той наистина беше много лесен. Какво толкова трудно имаше в него?

Продължава...

Класация Книжен ъгъл - най-продавани книги 19 февруари - 25 февруари

 

1. Вал Макдърмид. 1989. Еднорог

2. Камила Лексберг. Бронзови мечти. Колибри

 

3. Софи Боне. Афера в Прованс. Хермес

4. Дмитрий Глуховски. Ние. Сиела

 

5. Ана Жонтар Кристанц, Кристиян Жонтар. Зайчето Тими и вълшебната рецепта. Софтпрес

Продължава...

Откъс: „Изпепелен свят“. Америка утре?

  

От Питър Хелър - автор на бестселърите „Последният рейнджър“ и „Инструкторът“

„Изпепелен свят“ (Обсидиан, превод Владимир Полеганов) е разтърсващ трилър за свят, изпепелен от човешкото безумие, но и лиричен роман за спасението и надеждата, които намираме сред приятелите и близките ни.

Всяко лято Джес и Стори прекарват по няколко седмици в горите на Мейн – ловуват, спят под звездите, наслаждават се на тишината и природата. Свързват ги много общи спомени, но и тайни, за които не е лесно да се говори. Сами горе в планината, те нямат представа, че целият щат е пламнал, обхванат от сепаратистка треска. Много хора искат отделяне от САЩ и самостоятелно управление.
Когато двамата приятели слизат в малко градче, видяното ги изпълва с ужас: мостът е взривен, къщите са опожарени, пътищата са осеяни с останки от автомобили. Всички жители са избягали. Или са убити. Картината е същата и в селищата наоколо. Въоръжени радикализирани сепаратисти сеят унищожение и смърт. Изпратената редовна армия реагира с прекомерна сила. И докато Джес и Стори се опитват да се ориентират в разпадналия се стар свят, срещата с едно оцеляло от насилието дете ще промени не само плановете, но и живота им.
Питър Хелър (1959) е американски писател и журналист. Работил е в Националното публично радио (NPR), както и за списанията Outside Magazine, Men’s Journal, National Geographic Treasure и Businessweek . Автор е на десетки отличени с литературни награди пътеписи. Бил е състезател и инструктор по кану-каяк, както и водач на речни експедиции. Романите му са национални бестселъри, преведени на 22 езика. Живее в Денвър, Колорадо.
Хелър майсторски използва природата като фон и начин за изследване на човешкия характер. Майкъл Корита го определя като „поета на литературния трилър“. Следва откъс.

Джес остави огъня да изгори до жарава, позволи на мрака да го обгърне и се изправи.
Пристъпи към края на гората и погледна към водата долу. Езерото беше голямо и той видя залива и извивката на залесения бряг, видя и че водата там е като стъкло. По черното огледало се носеха безброй звезди, звезди, които почти не се поклащаха. Вдигна очи към лишеното от дълбочина небе, което ги държеше здраво, зърна сред тях сателит – плаваше бързо от изток на запад – и се зачуди на какво ли става свидетел машината по време на безшумното си пътуване.
Ако той самият можеше да се превърне в нощна птица, в тигров бухал с безшумни крила, щеше ли да отлети на север – над близкия град, над пътя отвъд него? Рандал, това беше името в картата, нали така? Щеше ли да поиска да го види? Вероятно не.
Откакто двамата разбраха, че мостът над реката е взривен и че няма път на юг, Джес всяка нощ сънуваше. Сън след сън, свързани с преходи като въжени мостове. Сънуваше къщата им, сега неговата къща, само че сред храсти градински чай в някаква пустиня далече на запад, без дори едно дърво за сянка, с разбита ограда и избягали коне.

Продължава...

Катрин Деньов в „Самата аз“ - легендарната актриса разкрива себе си чрез своите дневници

Жива легенда. Кралица на френското кино. Любимка на велики режисьори. Ослепителна красавица. Фатална жена. Всички тези определения важат с еднаква сила за Катрин Деньов, чиято филмова кариера обхваща близо 70 години и над 100 роли на големия екран. 

 

Но в мемоарната книга „Самата аз“, която излезе на български със знака на „Кръг“, знаменитата актриса разкрива себе си както никога досега чрез своите лични дневници. Изданието, което e в превод на Гриша Атанасов и с корица на Милена Вълнарова, осветлява избрани моменти от живота на Деньов – както личния, така и професионалния, и е своеобразно допълнение към историята на киното от втората половина на ХХ в.

Емоционалните преживявания на актрисата, сложните ѝ отношения с режисьорите и колегите, съкровените ѝ мисли и усещания насред главоломния ѝ успех – това е фокусът в „Самата аз“. Книгата събира записките, които тя си е водила между безкрайните часове усилена работа по филмите „Тристана“ на Луис Бунюел, „Танцьорка в мрака“ на Ларс фон Триер, „Индокитай“ на Режис Варние и други шедьоври на киното. Сред тях е и сниманият у нас „Изток-Запад“, който предоставя ценен, макар и малко тъжен поглед към 90-те години в България през погледа на Деньов. 

 

От записките ѝ може да се научи много и за деликатната ѝ връзка с децата ѝ, както и с любимата ѝ по-голяма сестра Франсоаз Дорлеак – също актриса, загинала при автомобилна катастрофа едва на 25 години. В края на „Самата аз“ е публикувано и пространно интервю, в което Деньов прави още интересни признания пред френския журналист, режисьор, сценарист и кинокритик Паскал Боницер.

Филмовите дневници на френската икона са изключително рядко повдигане на завесата към нейния вътрешен свят и отразяват качествата, превърнали я в световна знаменитост – те са изящни и чувствени, но в същото време интригуващо сдържани. Книгата е задължителна както за почитателите на киното, така и за онези, които се вълнуват от непрестанните изненади на живота.
 

В интервюто, включено в „Самата аз“, Деньов казва, че докато си е водила дневниците, никога не си е помисляла един ден да ги публикува. „За мен това са по-скоро лични бележки, което обаче не ми попречи да се самоцензурирам, защото съм доста критична и дори и тук има неща, които предпочитам да не казвам – признава тя. – Даже да изглежда безобидно, може да се окаже, че е жестокост, която не допринася с нищо. Не става дума да захаросваш истината, а просто, че силата на писаното слово може да е нещо ужасно, ужасно... Писаното слово наистина е гравирано върху хартията като върху мрамор. Можеш да съжаляваш за него, можеш да го отричаш, можеш да кажеш, че е било отпечатано без твое съгласие, можеш да твърдиш, че думите ти са били изопачени, но когато е написано, то вече е написано. Отпечатаното има стойността на окончателна истина. И тази стойност на истина трае отвъд всичко, което можем да си представим.“

Продължава...