page contents Книжен ъгъл
Предоставено от Blogger.

Класация Книжен ъгъл - най-продавани книги 20 януари - 26 януари

26.1.21

1. Никола Бьогле. Заговорът. Ентусиаст

2. Джордж Оруел. Глътка въздух. Кръг

3. Шон Ъшър. Бележити писма за котки. Прозорец

4. Джулия Чайлд. Изкуството на френската кухня. Пергамент прес

5. Яков Перлман. Приказки за математиката. Кипо прес

 



Продължава...

Какво ще бъде „Бъдещето на почти всичко“?

Патрик Диксън предлага пътеводител за нашето бъдеще, отправя предупреждения какво да очакваме от века, в който се намираме


„Бъдещето на почти всичко“ (Сиела, превод Деян Кючуков) е труд от футуриста Патрик Диксън, когото „Уол Стрийт Джърнал“ нарича „гуру на глобалната промяна“. От бурното ни време в настоящето чак до първите десетилетия на следващия век Диксън прави разбор на всичко, което можем да очакваме, и ни предупреждава как да се подготвим, ако искаме бизнесът ни да оцелее.

Пандемията от COVID-19 разкри много от слабостите на днешните общества. От липсата на подготовка в лицето на невидима заплаха, която се разпространява лесно и бързо, през социалните политики на държавите до вкоренените слабости в начина, по който мислим за икономиката. Още по-тежко е положението, когато целият свят посреща епидемията заедно, което намалява шанса за външна подкрепа. 
 
Въпросите, които развълнуваха целия свят, са ясни. Колко често се случват кризи от подобна пропорция? Преборихме ли се, или се намираме на прага на век, криещ още по-големи заплахи от вирусни епидемии? Какъв ще бъде изходът от икономическата криза и колко бързо ще забележим възстановяване? Колко още вреди могат да нанесат фалшивите новини и лъжовната пропаганда върху демокрацията? Какво е дългосрочното бъдеще на ЕС и Великобритания? Докъде ще стигне изкуственият интелект и ще започне ли роботиката да превзема нискоквалифицирания сектор? 
 
Над тези и десетки други въпроси разсъждава Патрик Диксън в прогнозите си за утрешния ден. Над сто тенденции, които засягат всеки аспект от личния ни живот и живота ни в обществото, оформят цялостна картина на един век, който още в началото си е белязан от сериозна криза. Всяко едно стъпало в бизнеса – от малкия бизнес до големите компании, наемащи стотици служители – трябва да е наясно с предстоящите глобални тенденции, ако иска да оцелее в утрешния свят.
 
„Бъдещето на почти всичко“ от Патрик Диксън е рядко срещано постижение с всеобхватността си. Водещ медиен експерт по глобални тенденции, консултант в ръководните екипи на редица световни корпорации и популярен лектор с публика от над 450 милиона души по цял свят, Диксън е признат за един от топ 20 най-влиятелните бизнес мислители на нашето съвремие. Следва откъс.

Дългосрочните тенденции често са предсказуеми

Надеждното и дългосрочно прогнозиране се базира на мощни тенденции, имащи ясно изразено и последователно поведение през последните 30 години. Такива тенденции са в основата на всяка добре изградена корпоративна стратегия и държавна политика. Ето няколко примера:
• постепенно забавяне на темповете на нарастване на световното население;
• хората се женят все по-късно или изобщо не се женят, което води до по-ниска раждаемост в много общества;
• бърз, но предсказуем спад в цените на цифрови технологии, мрежи и телекомуникации;
• бързо навлизане на всички видове безжични/мобилни устройства и мобилни плащания;
• преход от традиционни продажби на дребно към онлайн продажби, с по-бърза доставка;
• нарастваща свързаност между хора, компании и машини;
• бърз растеж на нововъзникващите пазарни икономики;
• бърз растеж на потребителите от средна класа в развиващите се пазари;
• миграция на стотици милиони хора от селата към градовете;

Продължава...

Томи Контио разказва историята на едно „Куче на име Коте“

 Ами ако независимостта може да означава самота?

„Куче на име Коте“ (Ракета, превод от фински Росица Цветанова, илюстрации Елина Варста) разказва историята на куче, което си няма семейство и принадлежност. Баща му си е тръгнал още преди да се роди, братята и сестрите му са станали ангели, а майка му го изоставила, когато е било съвсем малко. На прощаване го е посъветвала да не вярва на никого. Кръстила го е Коте.  

Защото котките са независими. А независимите се справят добре в света.

Но дали е така?

Докато търси своето място, кучето на име Коте разбира, че е отхвърлено от чистокръвните породи. Не е прието от никого, не вярва на никого, а накрая спира да вярва дори на самото себе си. С всеки изминал ден се чувства все по-самотно и изгубено, докато не се среща с човек на име Пор.

От тъмни цветове и нюанси към топла светлина

Шокиращо красивата история на Томи Контио и едновременно нежният и мек хумористичен живописен свят на Елина Варста изграждат диалог на значенията, който няма как да не остави спомен за очарование у читателя.

Началото на книгата е тъжно и по-мрачно от Финландия в края на ноември, но с напредването на историята, за щастие, започват да се откриват и по-ярки нюанси и акценти на щастието – както в текста, така в топлите илюстрации:

„Чайките кръжаха по небето. Небето се беше опряло на морето. Морето се
беше опряло на небето. Прегръдката на слънцето беше топла и стигаше
чак до нас.
– Коте е хубаво куче – каза детето.“

Големите въпроси от живота: „Кой съм аз?“, „Трябва ли да бъда независими, или просто съм самотен?“, „Какво означава приятелството?“ съпътстват всяка страница от историята. Книгата е насочена към деца от възрастовата категория 3 – 9 г., но техните родители ще забележат, че поетичният и изпълнен с метафори език на автора създава нива в текста, които говорят специално на тях.

Книгата е номинирана за „Наградата за детска и младежка литература на Северния съвет“ (Nordic Council Children Literature Prize and Young People’s Literature Prize), както и за отличието на Международния съвет за книги за млади хора (IBBY).
 


Продължава...

Беше ли 2020 година на Бунин

Петко Тодоров

Преоткриваме първия руски нобелист

„В Суходол станало делнично. Получили се сигурни слухове за освобождаване на крепостните – и предизвикали дори тревога и между крепостните слуги, и в селото: какво ще стане занапред, няма ли да бъде по-лошо? Лесно е да се каже – започва нов живот! Нов живот предстоял и на господарите, а те не умеели да живеят и постарому”, разказва Иван Бунин в „Суходол”. 
 
Само разказва, той не е по социалните обобщения. Семейна история със заплетени съдби и на слугите, и на други около това „дворянско гнездо”. Мрачна история за руския свят, който е осъден да изчезне и, независимо от необявените намерения – обобщение на ставащото в страната. 
 
Повестта е от 1911 г., приема се, че писателят в значителна степен описва своя провален помешчишки род и може би оттам е някак свойственото отношение към персонажите. За разлика от другата в сборника „Слънчев удар” повест „Село”. С  безпощадния поглед към оскотелите битово и манталитетно хора.
 
„Разкази и новели” е записано под заглавието на „Слънчев удар” (Лист, превод И. Жечев, Л. Ацева, Г. Жечев, Ф. Неманов, Л. Герова, Л. Минкова), втора книга у нас през миналата година на първия руски писател нобелист, след „Тъмни алеи”. Заради кръглата му годишнина (1870-1953). Частното ни книгоиздаване беше забравило белетристиката му, та 2020-та ни върна удоволствието Бунин.

Разказът „Граматика на любовта” е в този сборник, тематично по-близък е до „Тъмни алеи”, но е повод да отворим дума за Буниновата граматика на носталгията. „Село” е от 1910 г., а разказите, писани във Франция, или както на места той отбелязва: в „Приморските Алпи”, но и сборникът „Тъмни алеи” са доминирани с обратно отношение към изгубения руски свят.

Глупост е гадаенето какво щеше да е Бунин и неговата селска тема, ако не бе напуснал родината след 1917 г. Както е глупост изричното търсене причина за категоричното обръщане на отношението му от презрение към копнежност: „И спомням си, понякога ми се струваше извънредно примамливо да бъда селянин”. И по-нататък: „И пред теб се изправя старинният, мечтателен живот...”. Цитати от „Ябълки антоновки” – разточителна словесна бродерия и перфектен образец на лирична проза, забележете – от 1900 г.

Носталгия в прав текст и нищо друго. И ето я носталгията в също дореволюционния разказ „Леко дихание” – писан сякаш за съвсем друго, фабулно сензационен –  казашки офицер застрелва на гарата гимназистка. Литературният момент обаче идва след събитията – със спомена за „лекото дихание” на момичето, а по-точно – с представата за него.

Грандиозният стилист Бунин. „Около бараката се търкаляха рогозки, сандъци, всевъзможни очукани домашни принадлежности, изкопана в земята печка. На обед на нея се вари великолепна каша със сланина, вечер ври самоварът и из градината, между дърветата, на дълга ивица се стеле синкав дим” – нищо особено в кръговото описание. И все пак, изреждат се действия не заради тях самите, не за да се обясни какво става, а да се закръгли картината – какво се вижда. А тя се усеща, не е чисто зрително и то е заради печката. Номерът е в органичността на онова зад тези думи...

Друг „номер”. Разказът „Любовта на Митя” се чете и в схемата на престижно наричаното сега „съспенс”. Студент заминава на село и чака от любимата писмо. Бунин нагнетява напрежение – постъпателно, неотстъпчиво, но чрез състоянието на природата – вали, не вали, дърветата се променят, променя се градината и т.н. и всичко през психиката на младежа до фаталния край. Просто, но и неизмеримо по-сложно от престижно наричаното сега „трилър”.

Неуловимата сложност на Бунин, ето го и заради селското оскотяване: „Но дали е мъдрост това, или някакъв ясноок идиотизъм? Блаженство на нищите духом или безразличие на отчаянието? Нищо не разбирам, вървя и гледам в далечината”.





Продължава...

Суфистка мъдрост в „Дълбините на въображението“ на Ахмед Хилми Филибелията

25.1.21

Очарованието на „Сидхарта“ на Хесе, хуморът на Вонегът и визионерската мъдрост на Кастанеда

 
Ахмед Хилми, наречен Филибелията, се ражда през 1865 г. в Пловдив (тогава гр. Филибе), в семейството на османския консул в града, Сюлейман бей. Суфист, философ, писател и издател на богат набор от периодични издания, Филибелията е сред най-видните мислители на късната Османска империя, положили основите на интелектуалния живот в съвременна Турция.  
 
Творчеството му включва десетки исторически, философски, богословски и политически произведения, както и романи, стихотворения и пиеси. Всички те са създадени в рамките на шест години, между Младотурската революция от 1908 г. (чиито идеи той подкрепя) и смъртта му през 1914 г., и съчетават модернистични възгледи и идентичност, от една страна, със суфистка благочестивост и твърдото отхвърляне на материализма и позитивизма, от друга. 

Философският роман „Дълбините на въображението“ (Парадокс, превод Азиз Шакир-Таш), който може да се разглежда и като сборник със суфийски разкази, е най-известното произведение на Ахмед Хилми. В него авторът изпраща своя лирически герой Раджи – млад мъж, разочарован от науката, философията, религията и от живота такъв, какъвто го познава – на вълшебно пътешествие в търсене на тайната на собственото му съществуване. С помощта на своя ментор, Айналъ Баба, Раджи съумява да промени възприятията си и да съзре ограниченията на обикновените човешки способности, а духовната му трансформация е отразена в поредица от сънища наяве, които го срещат с Буда Гаутама, Заратустра, Брахма, Авраам, Мойсей, Конфуций, Платон, Аристотел, Иисус и Мохамед. 

„Дълбините на въображението“ събира в едно очарованието на „Сидхарта“ на Хесе, хумора на Вонегът и визионерската мъдрост на Кастанеда от поредицата за Дон Хуан и е почитан и до днес от редица суфийски кръгове като основополагащ сборник с притчи. Художник на корицата е Инна Павлова, на илюстрациите Махмуд Фаршчиян. Следва откъс.

О, Светлина, освети тъмнината!
(Заратустра)
Излязох от гробищата и се прибрах вкъщи. Майка ми беше изненадана. Беше свикнала да ме вижда всяка вечер кьор кютюк пиян. Прибирах се вкъщи някъде след четири-пет часа сутринта. След като се увери, че не съм болен, тя ме остави насаме. Времето минаваше в размисли за онова, което бях видял във въображението си. Заспах много рано. На следващия ден от сутринта отидох на пазар. Купих няколко малки тенджери, чинии, купи, лъжици, скара и друга посуда от първа необходимост, а също и масло, сирене, кафе... Без да губя време отидох на гробищата. Айналъ Баба бе седнал пред колибата си, не отказа подаръците ми. Приготви кафе. След като малко си поговорихме, ядохме и за кратко поспахме. След това изпихме по кафе. Старецът взе в ръце флейтата си, и така както беше сторил предния ден ту свиреше, ту с мекия си глас нареждаше:
Светските дела
са преходни, нетрайни.
Де са Ева и Адам,
кажи ми ако знаеш, старче!
Това е то мигът, това е то мигът!
Това е то мигът, това е то мигът!

Продължава...

Класация Книжен ъгъл - най-продавани книги 13 януари - 19 януари

19.1.21

1Луиз Пени. Час за разплата. Софтпрес

2Силвия Плат. Джони Паник и библията на сънищата. Лист

3. Марко Ван Бастен, Едвин Схон. Баста. Ентусиаст

4. Тери Пратчет, Иън Стюарт, Джак Коен. Науката от Света на Диска. Сиела

5Тери Диъри. Страховитото в историята: Коварните римляни. Егмонт

Продължава...

„Пътуващият“ – писмо в бутилка от Кристалната нощ

 Романът на Улрих Александер Бошвиц е първото свидетелство за Холокоста

Писмо, пътувало в бутилка 80 години – така изглежда с днешна дата романът „Пътуващият“ (Лист, превод Любомир Илиев) от Улрих Александер Бошвиц. Потънал в забвение десетилетия наред, от година насам той е сред най-коментираните заглавия на литературната сцена.

Този роман е първото свидетелство за Холокоста – Улрих Александер Бошвиц го пише веднага след Кристалната нощ – разказът в книгата започва точно с този повратен момент от световната история - 9 срещу 10 ноември 1938 г.

За главния герой – търговеца Ото Зилберман, 10 ноември 1938 г. е обичаен ден. Той обсъжда сделки и прави планове за бъдещето. Докато не се прибира вкъщи и на вратата не започват да блъскат щурмоваци от националсоциалистическата партия. Това е денят след Кристалната нощ, а заглавията във вестниците гласят „Евреите обявяват война на германския народ“. Зилберман е с арийски вид и това му помага да избяга. Колко дълго обаче може да бяга от нацистите, колко влака трябва да смени и през колко града да мине, за да осъзнае, че от превзетата Германия няма изход? 

„Пътуващият“ е роман срещу забравата, призив към толерантност и човеколюбие. Той е като бутилкова поща, носена от водите на житейския океан цели 80 години: отпушваш я и от нея руква – непрецедена, нефилтрирана, автентична - горчивата истина на историята.“, отбелязва в послеслова преводачът.

Книгата излиза за първи път на английски през 1939 г., а изданието ѝ на родния за Бошвиц немски език е чак през 2018 г. Между страниците на „Пътуващият“ се откриват следите от много биографични препратки. Между Улрих Бошиц и Ото Зилберман има много голямо сходство, смята преводачът на романа. 

Героят е от еврейски произход, но с немско самосъзнание. Бил се е по фронтовете на Първата световна война, за което е отличен с Железния кръст за храброст, и до идването на националсоциалистите на власт е уважаван член на берлинското общество. В семейството на Бошвиц еврейското потекло също не играе никаква роля, бащата дори преминава в лоното на християнството. Така че в родния си дом Улрих и сестра му Клариса се възпитават в протестантски дух. А майка им, художничката Марта Волгаст Бошвиц, произхожда от известна фамилия в Любек, дала на Германия неколцина сенатори и теолози. 

През 1939 г., малко преди началото на Втората световна война, Улрих Бошвиц емигрира в Англия, където вече е майка му. Двамата са интернирани подобно на повечето германци, избягали от нацисткия режим (25 000 са само на остров Ман).

През юли 1940 г. Улрих Бошвиц е прехвърлен с някогашния военен транспортен кораб „Дунера“ в Австралия. Условията на кораба, претъпкан с евреи и политически емигранти, както и с немски и италиански военнопленници, са ужасни; на всичко отгоре и екипажът жестоко малтретира бежанците и ги ограбва. След 57 дни убийствено пътуване „момчетата от „Дунера“ най-сетне стигат австралийския бряг. След тях са и много еврейски интелектуалци.

През 1942 г. някои от интернираните отново излизат на свобода – най-напред онези, които са изявили готовност да се присъединят към британската армия във войната ѝ с нацистка Германия. Улрих Бошвиц дълго се двоуми, понеже се притеснява както от войната, така и от дългото пътуване до Европа. Но когато все пак потегля, непрекъснато пише и доверява на един от спътниците си, че се страхува не толкова за своя живот, колкото за съдбата на последния си ръкопис.

На 29 октомври 1942 г. Улрих Александер Бошвиц се намира на около седемстотин морски мили северозападно от Азорските острови, когато торпедо на германска подводница слага край както на неговия живот, така и на живота на още 371 пътници на наетия от британското правителство бежански кораб „Абосо“. Изчезва и ръкописът на романа „Пътуващият“, който 27-годишният Бошвиц носи със себе си.

Продължава...

Откъс: Когато си „другата жена“

Тайнствената Ника Набокова отскоро живее в България и дебютира на български с „В леглото с мъжа ти. Бележки на любовницата“

Популярната руска блогърка, скрита зад псевдонима Ника Набокова, разбива митовете за „другата жена“ в любовните триъгълници и от позиция на опита си, както и на база на психологическите изследвания в сферата, ни дава всички отговори – директно и без завоалиране - във „В леглото с мъжа ти. Бележки на любовницата“ (Ера, превод Ива Николова).
Всички ситуации, през които минава такава връзка - любовта, ревността, тайните срещи, лъжите, търсенето на вярното решение, обещанията, самообвиненията и моментите, в които колебанията са повече от решенията. 
Авторката дава рецепти за преодоляването им, но и за откриването и овладяването на истинските причини една жена да изпадне в тях. 
Тази истина няма да ви бъде казана в лъскави списания и в популярни предавания. Ясно формулирани, ефективни и лично проверени методи, със задълбочени познания за човешката психика и взаимоотношения - Ника ще ви изведе от зоната ви на комфорт. Бъдете готови!
Ника Набокова е автор на пет книги, изключително популярен блогър и успешна бизнес дама. С нейна помощ много жени са се справили с трудни житейски ситуации. Книгите й са преведени на шест езика и са продадени в милиони екземпляра. Следва откъс.

Как започна всичко

В момента, в който се запознахме, моят брак вървеше благополучно към края си. Чувствах се неописуемо уморена от това, че се налагаше да нося отговорност за всичко, всичко, всичко... Като се започне от купуването на кучешка храна и се свърши със сериозни бизнес проблеми. Откъде да се вземат пари, как да прекараме отпуската, как да бъдат разнообразени отношенията ни – списъкът беше неизчерпаем. 
За три години това здравата ме изнерви и осъзнах, че трябва да бягам. Или да изпълзя, тъй като в онзи момент на главата ми се стовари внезапната смърт на любимата ми баба и фаталната диагноза на баща ми. По-добър момент за промяна в личния живот просто не можеше да се намери. 
С героя на моята история – ще го наречем Андрей – се познавахме от много време, но аз никога не бях гледала на него като на мъж, още по-малко – като на потенциален спътник в живота. Той си имаше семейство, деца, твърде много снобизъм, пък и външно не ми беше съвсем по вкуса. 
Сетне се появи един съвместен проект, заради който се налагаше да се срещаме често. И аз започнах да забелязвам неговия интерес към мен, към моя живот и към моите работи. Деловите теми на разговорите ни преминаха в лични и веднъж, една вечер, стана ясно, че изобщо не ни се ще да се разделяме. Аз пропуснах два влака за Питер, а той се побоя да ме целуне на перона. 
Всичко се разви доста стремглаво и аз, честно казано, не се замислях кой знае колко какво и как ще стане сетне. И през ум не ми минаваше за абсолютно никакви далечни планове, камо ли да го отмъквам от семейството му, дори не възнамерявах да спя с него. Харесваха ми вниманието му, неспирните му обаждания, дългите ни разговори. Андрей някак много бързо ме заобиколи с грижи, с разбиране и с интерес. Да се разговаря с него, беше прекрасно, той генерираше идеи, проявяваше инициатива, с голям ентусиазъм планираше общите ни дейности. 
Андрей много скоро ми се обясни в любов и помоли да взема решение за бъдещето на нашите отношения. Аз се поинтересувах от перспективите ни и получих отговор, че след като нещата са се развили по този начин, той също ще промени живота си и ние ще тръгнем заедно към светлото бъдеще. Е, щом е така, да вървим, помислих си. И обявих на мъжа си, че го напускам. 

Продължава...

Кой е „Мъжът с червеното палто“?

18.1.21

Джулиан Барнс, носител на наградата „Букър“ и ревностен франкофил, ни пренася в Париж от края на XIX в.
 
 В  „Мъжът с червеното палто“ (Обсидиан, превод Надежда Розова) той обрисува Бел епок чрез живота на една забележителна личност: д-р Самюел Поци.
 
През лятото на 1885 г. в Лондон пристигат трима французи с намерение да правят покупки „за духа и окото“. Единият е принц, другият е граф, а третият е човек с обикновен произход и италианска фамилия: д-р Поци.

Самюел Поци е красив и харизматичен. Той е хирург и гинеколог, учен, колекционер, светска личност, донжуан и близък приятел на Сара Бернар. И мъжът, изобразен на един от най-великолепните портрети на Джон Сингър Сарджънт. Сложните отношения в семейството на д-р Поци се развиват на фона на епохата на разкоша и удоволствията, която обаче непрестанно показва своята истерична, нарцистична и декадентска същност. Това е време на жестоки предразсъдъци и яростен национализъм, което прилича твърде много на нашето.

„Мъжът с червеното палто“ е оригинален портрет на Бел епок с нейните герои и злодеи, с нейните писатели, художници и мислители... и на живота на един човек, изпреварил времето си. Следва откъс.

През юни 1885 г. в Лондон пристигат трима французи. Единият е принц, другият е граф, а третият – човек с обикновен произход и италианска фамилия. Впоследствие графът е описал целта на пътуването им като „пазаруване за духа и окото“.

А бихме могли да започнем и от Париж предишното лято, с Оскар и Констанс Уайлд по време на медения им месец. Оскар чете наскоро издаден френски роман и въпреки личния повод на пътешествието с удоволствие дава интервюта за пресата.

Или да започнем с един куршум и с пушката, която го е изстреляла. Обикновено този подход върши работа: според непоклатимо драматургично правило, ако в първо действие на сцената виси пушка, то в края на пиесата тя непременно ще гръмне. Но коя пушка и кой куршум? По онова време ги е имало в изобилие.

Можем дори да започнем от Кентъки отвъд океана през 1809 г., когато Ифръм Макдауъл, потомък на шотландски и ирландски имигранти, оперирал някоя си Джейн Крофорд, за да отстрани киста на яйчника ѝ, пълна с петнайсет литра течност. Поне тази нишка от сюжета има щастлив край.

Или от онзи мъж, който лежи на леглото си в Булон-сюр-Мер – може би със съпругата си, може би сам – и се чуди какво да направи. Не, не е точно така: бил е наясно какво да направи, просто не е знаел кога и дали ще успее да извърши онова, което е искал.

Продължава...

Перес-Реверте върна Сид в Испания

17.1.21

Петко Тодоров


„Името му вече ставаше легендарно и той го знаеше. Не само защото беше единственият, макар и дребен благородник, който се беше осмелил да поиска клетва от един крал, а и защото се сражаваше вече от петнадесет години и никой не можеше да повтори неговите бойни успехи: битката при Граус срещу арагонците, поход срещу маврите в Сарагоса, двубой в Калоара срещу наварския рицар Химено Гарсес, двубой в Мединасели срещу сарацинския първенец Утман Алкадир, битки край Голпехера и Лянтада срещу сегашния крал Алфонсо VI, обсада на Сарагоса, обсада на Коимбра, обсада на Самора, битките при Кабра срещу граф Гарсия Ордонес и неговите мюсюлмански съюзници от емирството на Гранада, набег срещу маврите от Толедо...”, изрежда Артуро Перес-Реверте в „Сиди” (Еднорог, превод Веселка Ненкова). Родриго Диас де Бивар, обикновено Руи Диас.

Изреждането на подвизите му е и картина на накълцаната през XI век територия, наричана днес Испания. Всички се бият. Християни срещу араби, християни срещу християни, араби срещу араби, араби и християни срещу християни и араби... Руи Диас е талантлив рицар-военачалник. Отрядът му от няколко десетки рицари се бие за този, който плаща. В завършека на повествованието води армия. Името му се появява в началото на XII век в арабски хроники, следва серия от писани легенди до апотеоза „Песен за моя Сид”, поема от XII-XIII век. Където вече е изписано името, производно от арабското „сиди” – повелител. С пиесата „Сид” на Пиер Корней, XVII век, героят влиза във Френската литература и ще е възпяван от големите й поети през XIX век.

Връщането му в испанската литература от Перес-Реверте е патетично. Най-тиражираният в момента жив испански автор мобилизира майсторлъка си в историческата тема и прави от рицарския роман съвременно четиво. Споделя в интервю, че в знанието за героя му доказаните факти са една четвърт, но се придържа към историята. Неговият Сиди, така го наричат подчинените му, е рицарят, който знае как да мотивира и управлява рицарите плячкаджии. Перес-Реверте оживява кървавото време както той го може – с достатъчния натурализъм.

Продължава...

Книга в нов жанр или „Проклятието на бялото сирене“

13.1.21

На цената на спанака ще се насладите на най-добрата бира в света, ордьоври, риба по кралски и праисторически галски специалитети. Ще се повозите гратис на бърз влак в Китай и ще хапнете люто с чревца от гъска и дроб от панголини. Има и по-здравословни рецепти. Изданието е практично, леко, скромно калорично и ще върши работа на жените в кухнята. Някои мъже го вземат за мезе. Десертите не са забравени. Може да го четете сутрин, обед и преди лягане. Става и за подарък.


Творбата не е чисто пътешественическа, гастрономическа, философска, смешна или криминална. Съдържа арганово олио и по жанр се определя само като миленизъм.

Миленизмът неслучайно се появява при кризи в икономиката и литературата. И в световен мащаб има глад за него! Тези страници ще ви оправят настроението и ще ви държат сити в сиромашки години.

За дефекти след гаранционния срок рекламации не се приемат.

***

Авторката е писала досега на сериозни теми – за българите в чужбина, за историята на родните компютри, за парламентарната журналистика. Изведнъж – готварска книга, комична и с пътешествия! Пандемията явно засяга различни органи у човека.

Милена Димитрова се е качвала на планината Фуджияма. Пила е чай с ескимоси в Аляска. Плавала е до Ушуайя, на света накрая, и е карала ски в Африка на 3265 м надморска височина. В шарж са я рисували на снежна писта, но вместо с щеки – с вилица и нож.

Проявява задълбоченост не само към количествата, а и към изяществото на храната. Разглезена е с изтънчена кухня от дългогодишните си престои в Белгия и в Америка. Еднакво добра е и когато изходните продукти са яйца и сирене, и когато й попаднат стриди, миди или агнешко.

Книгата се препоръчва при анемия. Помага при махмурлук и за въздържатели. Приема се без лекарско предписание.

Продължава...

Класация Книжен ъгъл - най-продавани книги 6 януари - 12 януари

12.1.21

1. Антъни Хоровиц. Огледални убийства. Еднорог

2. Ашли Ванс. Илън Мъск: Pay Pal, Tesla, Spasex и походът към невероятното бъдеще. Кръгозор

3. Биляна Генова. Чакам в кафенето. Колибри

4. Силвия Плат. Джони Паник и библията на сънищата. Лист

5. Маури Кунас. Невероятна книга за космоса. Дамян Яков

Продължава...

Агнеш Месьой: „На свобода!“

Мечтата да видиш на живо мач на „Барса“


От дома в Будапеща през Мюнхен, Амстердам, Париж, Южна Франция до Барселона. Това е пътят на 16-годишния Дани, за да види на живо своя любим отбор „Барса“. „Какво толкова в днешния глобален свят?“ – ще каже някой. И наистина – какво толкова, ако си млад и здрав. Но героят на унгарската писателка Агнеш Месьой е само млад. И е сам – с вродена аномалия и в инвалидна количка.

Но как се стига дотук и кой е Дани?

Ще разберем от увлекателния, актуален и затрогващ роман – „На свобода!“ от унгарката Агнеш Месьой, от поредица „Европейски разказвачи“ на „Емас“ в превод на Юлия Крумова.
 
Дани живее с майка си в столицата на Унгария в прекрасни условия – в хубаво жилище, обгрижван от най-добри специалисти, осигурен с всичко необходимо и възможно на този свят. Но освен, че е трудноподвижен, си няма само едно – няма си баща, по-точно има, ала не го познава дори. И малко в повече му идва контролът на майка му – успешна нотариуска, която – загрижена за неговото бъдеще – се стреми да му осигури подходяща и доходна професия, без да се интересува от желанията му. А желанията му са простички – да се изявява като китарист, да си има момиче и да види „Барса“ на мач...

Най-неочаквано пристига имейл от баща му, разкриващ истинската история на неговото появяване на този свят, и светът на Дани се преобръща. За него мечтата става една – да види своя баща. И започва дългият път, тайно от майка му, през цяла Европа... На стоп, през градове и магистрали, със срещи с монахини, графове, проститутки, наркомани, еколози...

 „Силата на мечтата“ – това звучащо като клише, но истински изживяно подзаглавие би могло да се прибави към заглавието на Агнеш Месьой. Защото историята на Дани, почиваща на истински случаи, доказва, че следваш ли мечтата си неотстъпно, ще я постигнеш. (И въпросът с момичето се оказва съвсем не неразрешим.) А авторката познава много добре мечтите и как те се постигат, защото работи като педагог на деца със специални нужди. 

„Много обичам работата си и до днес водя интензивни курсове в различни точки на света. Работила съм в Китай, Южна Америка и на много места в Европа. По време на тази си дейност се запознах с много чудесни младежи, които въпреки двигателните си увреждания водят пълноценен живот. В романа си исках да представя тяхното ежедневие и проблемите им“ – казва тя.

Днес Агнеш Месьой е сред големите имена на съвременната унгарска литература за млада публика. През 2018 г. тя получи Специалната награда на Международния съвет за детско-юношеска литература за цялостно творчество.


Продължава...