page contents Книжен Ъгъл
Предоставено от Blogger.

Класация Книжен ъгъл - най-продавани книги 6 ноември - 12 ноември

12.11.19


1. Лий Чайлд. Едно на милион. Обсидиан

2. Джени Хейл. Всичко започна на Коледа. Хермес

3. Калин Тодоров. Зад завесата на прехода. Изток-Запад

4. Начо Каретеро. Бял прах. Вакон

5. Астрид Линдгрен. Томте Туметот. Пан

Продължава...

Как един англичанин се превърна в нидерландец и му хареса

В "Това е Нидерландия или защо лалетата са различни" на Бен Коутс

Защо нидерландците са такива каквито са? Какво е "оранжева треска"? Защо те са най-високите хора в света и имат най-пищния карнавал извън Бразилия? Как една от най-малките държави е толкова значима и завладяваща?

След случайна среща Бен Коутс оставя живота си в Лондон и се мести в Нидерландия. Там научава езика, работи за местна фирма и се жени за нидерландка. Авторът успява да разкрие на читателите сърцето на страната, като излиза извън обичайните туристически атракции и клишета.

От любовта към млечните продукти и бирата, през отношението към природата и известната нидерландска толерантност до това как успяват да са по-богати от почти всички останали, въпреки че работят далеч по-малко.  Пътепис, история и личен разказ за една непрестанно променяща се страна.

Бен Коутс е роден в Англия. Работил е като политически съветник и журналист. В момента живее в къща в провинция в Нидерландия заедно със семейството си. Книгата "Това е Нидерландия или защо лалетата са различни" (Ера) е разказ за един англичанин, който се превръща в нидерландец и това му харесва.

Продължава...

„Историята на изгубеното дете” завършва неаполитанската тетралогия на Елена Феранте

Достоен финал на „Гениалната приятелка“, „Новото фамилно име” и „Тази, която си отива, тази, която остава”

В „Историята на изгубеното дете” (Колибри, превод Иво Йонков) блестящата, образована Елена е вече утвърдена писателка и заживява с детската си любов Нино, ражда момиченце. Буйната, непредвидима Лила развива новия си бизнес, води спокоен, улегнал живот с Енцо и също се сдобива с момиченце.

Отношенията между двете приятелки са все така сложни, като въпреки това обичта им една към друга не подлежи на съмнение. Постепенно нещата се развиват в друга посока и придобиват драматичен обрат. В крайна сметка нито Елена намира спокойствие в Неапол, където се е завърнала, нито Лила успява да се освободи от атмосферата на конформизъм и насилие в родния си квартал. Неочаквани събития водят читателя към неочаквания завършек. „Историята на изгубеното дете“ е последната книга от неаполитанската тетралогия, но финалът е все пак леко открехнат!

С основание наричат тайнствената Елена Феранте една от най-въздействащите италиански писателки, майстор на реалистичните психологически романи, т.нар. „трилъри за душата”, някои от които имат успешни филмови адаптации. Авторитетното издание „Тайм” я включи в списъка на 100-те най-влиятелни личности в света. Българските читатели я познават от 2009 г., когато у нас излезе романът й „Дни на самота”. Привлякла над 5,5 милиона читатели от всички краища на света, неаполитанската поредица „Гениалната приятелка” е брилянтен епос за израстването на две момичета, а и на цяло едно поколение в покрайнините на Неапол през втората половина на миналия век. Следва откъс.

От октомври 1976-а нататък, чак до 1979-а, когато се върнах да живея в Неапол, избягвах да поддържам връзка с Лила, но не беше лесно. Тя почти веднага опита да влезе със сила в живота ми, въпреки че я пренебрегвах. С мъка я понасях. Макар и да се държеше така, сякаш не желаеше друго, освен да ме подкрепи в трудния момент, не успявах да забравя неуважението, с което се бе отнесла към мен.
Днес смятам, че ако беше само обидата – „Ти си глупачка“: така ми кресна по телефона, когато ѝ казах за Нино, а това не беше се случвало преди, никога, никога не ми бе говорила по такъв начин, – бързо щеше да ми мине. Всъщност повече от тази обида натежа намекът ѝ за Деде и Елса. „Помисли за злото, което ще сториш на дъщерите си.“ Тогава не обърнах внимание на това предупреждение.

Продължава...

„Чърчил и Оруел. Борбата за свобода” – слово и действие в защита на свободата

Двойна биография на Томас Рикс противопоставя животите на двама от най-известните борци за свобода

Необикновена двойна биография на две от най-влиятелните личности на XX век – Уинстън Чърчил и Джордж Оруел – излиза на български като част от поредицата „Власт и отговорност” на „Сиела“ в превод на Елияна Генчева. „Чърчил и Оруел. Борбата за свобода” от Томас Рикс преплита съдбите на държавник и писател и поставя въпроса за разликата между слово и действие.

Когато Европа се сблъсква с една от най-големите си заплахи в средата на XX век – Втората световна война – на карта застават не просто политическите очертания на света, животът на големи групи в обществото, но и самата свобода. Военните усилия на фронта успяват да спечелят победата над войските на Райхстага, опазването на морала на домашния фронт успява да спечели победата над авторитарната идеология. Далновидността, визионерството и проактивността на единици успяват да предпазят демокрацията от заплахите на авторитаризма – и от крайнодясното в лицето на Хитлер, и от лявото в лицето на Сталин. Сред тях повече от всички се открояват две имена – политикът Уинстън Чърчил и класическият автор Джордж Оруел.

Непоклатимостта и дори жестокостта на Чърчил успяват да запазят политическата свобода на Великобритания, последния бастион в Европа във върха на нацистката експанзия през 1942 г., и да доведат британската нация до победа. В същото време Оруел води не по-малка борба от залите на BBC – дефиницията, която авторът дава на заплахата от авторитаризма във „Фермата на животните” и по-късно в „1984”, вдъхновява начина, по който мислим за свободата на личността и до днес. Чърчил предупреждава за заплахите от комунизма. Оруел отрано обръща внимание върху опасността от Сталин. Дали това, което двамата правят, е същностно различно?

Като журналист Оруел влияе на политическия пейзаж. Не по-малко умелият с думите Чърчил отразява същата сила на духа в безсмъртните си речи. Двама поклонници пред силата на словото, двама дейци с активно участие в политиката – две личности, изградили Европа такава, каквато я познаваме.

„Чърчил и Оруел. Борбата за свобода” от Томас Рикс прави обзор на целия живот и труда на двамата визионери – от началото на века, през двете световни войни, чак до последствията от борбата срещу Хитлер. С уникалния си подход Рикс противопоставя – и същевременно с това допълва – съдбите на политик и писател, превръщайки общата им биография в красиво свидетелство за силата на моралното убеждение и куража да останеш верен на принципите си, независимо от обстоятелствата.

Книгата ще бъде представена от 18:30 ч. на 12 ноември 2019 г. в American Corner, Столична библиотека (пл. „Славейков“ 4). Участие в своеобразната дискусия ще вземат проф. Веселин Методиев, Весела Чернева, създателят на поредицата „Власт и отговорност“ Свилен Спасов и отговорният редактор на книгата Христо Блажев.

Продължава...

Весела Люцканова: Можеш да обичаш България без дори да си стъпвал тук

Започнах с много исторически факти, с малко повече въображение и с много обич за нашата малка изстрадала и красива България

Един млад човек, роден другаде, израснал другаде, но с български корен, обещал да пръсне праха на праотеца си на българска земя, се завръща след Промяната, за да изпълни обещанието си и да вложи уменията и силите си в процъфтяването й в новия роман „Влез през другата врата“ (Хермес) на Весела Люцканова. А в миналото, в един от най-трудните периоди на страната ни – по времето на Карнегиевата анкета, пристига уважаван американски професор, за да се включи в нея и да обори нападките и клеветите за извършваните от българите зверства. Продукт на неговия неспирен труд е книгата му „България и нейните хора“, която години по-късно е преведена и на български. Неговата правнучка след нещастен развод решава да посети страната, за която прадядо й е писал с толкова обич и възторг. Двамата млади се срещат на летището в София и се влюбват лудо един в друг. Ще съумеят ли да преодолеят различията си и да приемат страната ни като своя, за да заживеят заедно тук? А те и двамата са влезли през другата врата на познанията си единствено от книгите, като една от тях – „България и нейните хора“ – и за двамата се е превърнала в своеобразна библия.

Весела Люцканова е писателка, редакторка, издателка и преводачка. Авторка на над 30 книги, от които 20 романа. Носителка на наградите за разказ "Сребърният пръстен" и "Голямото читателско жури", както и на 25 първи награди за разкази публикувани в пресата. Носител е и на наградата за съвременен роман на издателство "Хр. Г. Данов" за романа си "Щъркели на леда". През 1989 г. получава престижната европейска награда "Еврокон-89" за цялостно научнофантастично творчество, връчена й в Сан Марино от международното писателско жури. През 1993 г. е удостоена с наградата "Гравитон" за добро въображение. През 2003 г. получава Американската международна награда за престиж и творчество "Златна звезда", а през 2008 г. - годишната награда на Съюза на българските писатели за 2007 г. за сборника разкази "Бай, бай, хепинес". Преведена е на много езици.

- Откъде почерпихте идеи за написването на „Влез през другата врата“?

- Още от най-ранно детство четях историческите романи на Петър Карапетров и Васил Каратеодоров, после томовете на Асен Златаров и така продължих през времето с книги за славното ни минало. От Основаването на България, преминах през Първото и Второто български царства, двете заробвания, освобожденията ни, та до наши дни. Поразяваха ме храбростта и почтеността на българина, жаждата му за свобода, пролятата българска кръв по време на войните и след Освобождението, Междусъюзническата, Първата световна, Втората, която преживях като дете в София и оцелях по чудо. Трупах в годините познания, но прописах първо съвременни разкази. Втората ми книга бе романът „Клонинги“. Влечеше ме и фантастиката, и настоящето, но не забравях миналото и трупах още познания за него. Поразиха ме словото на Виктор Юго за жертвите в Априлската епопея, несправедливостта на Берлинския договор, „14 точки на Удроу Уилсън“ и осъзнах доколко съдбата на малките народи зависи от решенията на големите и личната му заслуга държавата ни да оцелее.

Продължава...

Руската идея на Чавдар Добрев

10.11.19

Петко Тодоров

Двутомникът му обезсмисля опозицията филство-фобство

„Критикът Здравко Петров първи ме открехна, че цялата история на Октомврийската революция, такава каквато сме я учили до 1953 г., е фалшификат, изготвен в услуга на Сталин, че главните събития и лица на революцията са други, ролята им е била много по-различна и далеч по-продуктивна”, споделя Чавдар Добрев в „Руската идея”, том I и II (изд. „Светулка 44 АТЕНЕЙ”).

Изследвания върху класическата руска култура и литература. Ефектът е предвидим. Събрани в комплект работите на Добрев,  публикувани през десетилетията, стоят достолепно и солидно. И заради заявената с цитата критичност. И цялостно.

Толстой, Достоевски, Чехов, Гогол, Распутин... Обширната студия върху „Майстора и Маргарита” на Булгаков е уникален прочит. Преводите на есетата върху любовта на Розанов, Соловьов, Гипиус, Успенски, Бердяев и Илин се вписват органично.

Русофилство ли е това? И ако е, какво ще е русофобство? Ако ще е по сегашното разбиране да се зачеркне руската култура и литература в българското обществено съзнание, името му е друго. То означава най-малкото да се зачеркнат послания, които не са изрязани от шперплат.

Това не засяга тънка елитна прослойка, такава ще има при всякакви обстоятелства, но за какво говорим? Ако двутомникът на Добрев е русофилство, какъв е русофобският отговор и възможен ли е? Не е ли затова ялова тази опозиция? Кому е нужна като такава?

У Добрев е мъдростта: „Това откривам в една от срещите на човека с историята и съществуването. Това и споделям”.

Продължава...

Джак Ричър има шанс „Едно на милион“

7.11.19

Двайсет и четвъртият роман на Лий Чайлд излиза у нас две седмици след американската премиера

В „Едно на милион“ (ориг. Blue Moon, Обсидиан, превод Милко Стоименов) Джак Ричър отново пътува с автобус из Америка без конкретна цел, без да бърза заникъде. Но слиза от него, за да помогне на възрастен човек, който очевидно ще стане жертва на обир. И… нали знаете какво казват за добрите дела? Не остават ненаказани.

Старецът, на когото Ричър помага, е допуснал огромна грешка. Притиснати от обстоятелствата, той и съпругата му са взели голям заем от много опасни хора. От банда, която владее половината град. Най-неочаквано Ричър се оказва между двете гангстерски групировки, които се борят за надмощие. Той знае, че трябва да остане поне на крачка пред лихварите, рекетьорите и наемните убийци. Знае и че изгледите за успех не са на негова страна. Но Джак Ричър вярва в един конкретен вид правосъдие… макар че шансът да успее е едно на милион.

В този момент Джак Ричър се намираше на стотина километра от тях, в автобус на „Грейхаунд“, и пътуваше по междущатската магистрала. Седеше в лявата половина на автобуса на седалката до прозореца, кацнала точно над задната ос. До него нямаше никой. Макар в превозното средство да имаше още двайсет и девет пътници. Обичайната смесица. Нищо особено. Освен една ситуация, която предизвикваше умерен интерес.
От другата страна на пътеката бе задрямал мъж. Главата му бе клюмнала на гърдите. Посивялата му коса плачеше за подстригване, а изтънялата кожа на лицето му изглеждаше отпусната, сякаш бе изгубил значителна част от теглото си. Вероятно бе около седемдесетте. Носеше късо синьо яке с цип. От плътна памучна материя. Водонепроницаема може би. От джоба му стърчеше крайчецът на дебел плик.
Ричър добре познаваше точно този вид пликове. Беше ги виждал и преди. Понякога, ако банкоматът не работеше, той влизаше в банката и подаваше картата си на касиера. Касиерът го питаше каква сума желае да изтегли, а Ричър решаваше – при положение че не може да разчита на банкоматите – да изтегли по-голяма сума за всеки случай. Тогава си тръгваше с два-три пъти повече пари от обичайното. Което си бе значителна сума. Касиерите често го питаха не желае ли да поставят банкнотите в плик. И тогава Ричър получаваше парите си в същия плик, какъвто стърчеше от джоба на задремалия мъж. Същата дебела плътна хартия, същият размер, същите пропорции, същата издутина, същата тежест... Няколкостотин долара или няколко хиляди в зависимост от банкнотите.
Ричър не бе единственият пътник, забелязал плика с парите.

Продължава...

Класация Книжен ъгъл - най-продавани книги 30 октомври - 5 ноември

5.11.19

1. Чарлз Бранд. Ирландецът. Сиела

2. Питър Мей. Ще те защитя. Колибри

3. Попитай мъдреца. 150 притчи за великата тайна на живота. Гнездото

4. Мишел Обама. Моята история. Софтпрес

5. Бардур Оскаршон. Битката за хубавата трева. Дамян Яков

Продължава...

“Българският лекар” на Ники Павлов - роман за загубата на родината и новото начало

В началото на 60-те години на ХХ век един млад българин отива като психиатър в ГДР с надеждата, че там ще си намери късмета

Среща Розе, безгрижно и търсещо приключения момиче. Женят се по любов и Розе тръгва след Ванчо за България. Но не издържа дълго. Двамата се връщат в ГДР, където се ражда дъщеря им Нели. Така започва историята в романа на Ники Павлов “Българският лекар” (Жанет 45, превод Жанина Драгостинова).

Насред лишената от свобода система на ГДР те успяват да създадат свой малък, почти здрав свят. Почти здрав, тъй като гневът в душата на Ванчо, меланхолията му, склонността му към алкохола помрачават щастието им. Режимът на комунистическата партия засилва натиска си върху българския лекар и семейството се вижда принудено да предприеме дръзко бягство.

Новото начало на Запад е многообещаващо. Но дали ще успеят да прогонят демоните от миналото?

Десетилетия по-късно дъщерята Нели се връща назад по оставените следи: що за човек е бил баща й, от когото тя цял живот се е страхувала и когото в същото време така много е обичала?

Това е книга за загубата на родината и новото начало, за изтикването на миналото и спомените за него, за семейните раздори и сдобряването и за мощта на чувствата.

Ники Павлов, дъщеря на българин и германка, е родена през 1964 г. в ГДР. Когато е 13-годишна, семейството бяга на Запад. Ники Павлов следва в Мюнхен политически науки, славистика и най-нова история. Работила е като преподавател по политология, пресаташе на политически формации, репортер в пресата, редактор и сценарист в телевизията.

В момента живее със съпруга си и трите им деца в Берлин, където работи като автор, журналист и предприемач. Занимава се още и с разпространение на етерични масла. Автор е и на романа „Жената в кибритената кутийка“ (2007) и новелата „По-късно животът ще е хубав“ (2010). “Българският лекар” е първият й роман, преведен на български език.

Премиерата в София е на 7 ноември 2019 (четвъртък) от 18:30 в галерия Credo Bonum, ул. Славянска 2.

Продължава...

За прехода с песимистичен оптимизъм

Идеята на „Преходът. България 30 години по-късно” (Колибри) е да представи вижданията на подбрани от редакцията български общественици, изявени в различни области – и познати на всички наши сънародници, които все още гледат телевизия, – за това, което се случи в България през последните трийсет години.

Така Александър Андреев, журналист, писател и преводач, преместил се от улица „Московска“ в София на улица „Европа“ в Берлин, разказва какво си е мислил през този период, Андрей Райчев, философ и социолог, и Кънчо Стойчев, социолог, и двамата бизнесмени, дружно назовават името на болестта, която според тях е поразила отечеството ни, политологът Антоний Тодоров ни запознава с надеждите и разочарованията си, изживени през последните три десетилетия, финансистът Емил Хърсев компетентно обяснява как е бил „банкиран“ преходът, а историчката Искра Баева анализира елементите на еволюция и революция в събитията от близкото ни минало.

Изкуствоведката Мария Василева разсъждава трезво за преминаването от изобразителното към визуалното изкуство през същия период, османистката Антонина Желязкова произнася своя емоционален монолог за прехода и неговите противоречия, физикът Михаил Иванов се спира на някои фрагменти от най-новата ни политическа история, философът и медиен експерт Георги Лозанов прави любопитна връзка между думи и тела, а богословът психиатър Николай Михайлов се пита къде живеем, в Европа или в пост-Европа.

Не един от авторите вписва България в събитийната карта на Европа и света, а Иван Кръстев, философ и политолог, разказва за хората от площадите, на които сме се нагледали и в България през последните години. Не липсва и ироничната гледна точка на още един политолог и историк, Евгений Дайнов, който ни уверява, че в прехода няма място за кашкавал-туристи, както и на филолога Иван Стамболов-Сула, взрял се в историята на България от другия край на кривия макарон.

Представените автори имат различни политически убеждения, тръгват от различни позиции, хвърлят различен поглед към миналото и настоящето, виждат началото и края на периода в различна светлина, извеждат от съпоставката преди/след различни заключения. Статиите им свидетелстват за многообразието на свободно изразените възгледи, становища и тълкувания на развитието на демократичните процеси в България. Ако има нещо, което да ги обединява, то това е може би общият им песимистичен оптимизъм, опитът им да видят доброто в недотам доброто и да извлекат от него възможност за бъдеще.

Премиерата на книгата „Преходът. България 30 години по-късно” ще се състои на 6 ноември, сряда, в литературен клуб „Перото”, НДК, от 19:00 ч. в присъствието на авторите.

Продължава...

Има ги: „Хората, които променят България“

4.11.19

 Даниел Пенев намира вдъхновение в 30 истории

„В България нищо не става.“
„В тази страна няма място за възпитани, честни и трудолюбиви хора.“
„Сам нищо няма да промениш!“
„Тук е така.“
„Спасявай се час по-скоро!“

Ако сте на възраст между 15 и 35 г., сигурно редовно попадате на подобни коментари за ситуацията в България. И как да е другояче след три бурни десетилетия на сътресения, разочарования, предателства, загуби и раздели. Болката, която съпътства прехода ни към демокрация, ни накара да се затворим в себе си, да таим злоба спрямо всичко и всички тук и да се възприемаме за обречени, сякаш сме осъдени на доживотен затвор без право на обжалване. И сякаш от изборите и действията ни не зависи нищо!
Израснах в семейство, което, за щастие, никога не е имало финансови затруднения. Въпреки това в гимназията, подобно на стотици хиляди мои сънародници, аз започнах да си представям бъдещето си извън пределите на България. Все пак като дете на прехода съм се наслушал как в България нищо не се получава, как страната тъне в мизерия и как всеки, който може и има смелостта да предприеме тази стъпка, се спасява в чужбина, прокуден от лошо образование и здраве-опазване, корупция и покварено правосъдие.
Покрай обучението и пътуванията ми в чужбина постепенно осъзнах, че аз и много други българи имаме изкривена представа за България. Споменатите проблеми продължават да тровят живота на немалко от нас. Те обаче не би трябвало да ни служат за извинение да смятаме, че на тази земя няма по-изстрадал народ от нас. Ако анализираме положението, в което се намираме, в правилния контекст, ще установим, че към 2019 г. България е източник не само или основно на проблеми, а и на чудесни възможности.

Продължава...

„Аз съм българка” - 40 истории от Петя Александрова с 40 портрета от съвременни художнички

„Аз съм българка” събира 40 истории за смели, умни и достойни българки от историята, написани от Петя Александрова. 40 знакови български художнички пък нарисуваха портрети на тези жени, превръщайки я в достоен български аналог на превзелата целия свят „Истории за лека нощ за момичета бунтарки”. А съставител на специалното издание е талантливата художничка Капка Кънева.

Знаете ли, че истинското име на Калина Малина е Райна? А че още през XIX век е имало българки-педагози? Отговори на тези и други любопитни подробности може да откриете в „Аз съм българка” (Сиела).

Историите на Венета Ботева, Леда Милева, Яна Язова, Цветана Табакова, Ива-Ваня, Вела Живкова-Благоева, Мара Белчева – познати и непознати имена от историята ни – оживяват отново чрез илюстрациите на Адриана Герасимова, Албена Лимони, Александра Димитрова, Анжела Минкова, Анна Бояджиева, Антония Ангелова, Ася Колева, Бистра Мъсева, Виктория Георгиева – Mouse, Вяра Бояджиева, Гергана Дзингарова, Дима Дамянова, Елена Панайотова, Елица Димитрова, Ема Вакарелова, Женя Адамова, Ива Гикова, Ина Христова, Калина Мухова, Калина Христова, Капка Кънева, Катина Пеева, Люба Халева, Маргарита Дончева, Мария Налбантова, Миглена Папазова, Мила Янева-Табакова, Милена Вълнарова, Михаела Караджова, Моника Попова, Невена Ангелова, Петя Димитрова, Росица Ралева, Росица Ячкова, Светлана Мирчева, Свобода Цекова, Силвия Богоева, Текла Алексиева, Теодора Дончева – Теч и Тоня Горанова.

Защо героините на „Аз съм българка” са само жени? „Лесно е да се отговори на този въпрос”, твърди Петя Александрова. „Защото все още за света, в който живеем, полът не е без значение. И защото нещата не са били така лесни, когато си жена и имаш смели идеи и хвъркати мечти. А само с тях светът може да бъде променен. И да служим за пример на бъдещите поколения.”

Продължава...

„Тарикатски разкази” - още Свинтила „от чекмеджето”

3.11.19

Петко Тодоров

Новата му книга е върхът на свинтилизма

„Хайме постъпваше така. Той заминаваше за Стокхолм, където работеше през лятото като физически работник (хлебар в една фурна за ръчен хляб!) и си изкарваше парите да следва в София. От Стокхолм той ми пращаше картички с такъв адрес: „Кафене „Бамбука” – София. Човекът с голямата шапка и голямата чанта”. И писмата идваха винаги точно на адреса – получавах ги аз, за когото бяха предназначени” – Владимир Свинтила в „Тарикатски разкази” (изд. „Захарий Стоянов”). За героя си мигрант перуанец.

Свинтила е шампионът на „прехода” по „ръкописи от чекмеджето”. Творителите на новия канон в българската литература не откриха такива и се нагърбиха да търсят телета под воловете. Свинтила (1926-1998) не става за канон.

Преводач, изкуствовед, публицист, писател, производител на особена линия в градския фолклор и уникален негов герой, персонализирано име на културата на кафенето. Книгата „Многоликият столичанин” беше върхът на свинтилизма преди да излязат „Тарикатските”.

Той изваждаше от нищото парадоксален аргумент по която и да е тема, с който шашардисваше и очароваше събеседника си в кафенето. Но свинтилизмът почваше когато след час – час и половина, защото не издържаше повече там, тръгваше по софийските сокаци. В ритъм, диктуван от монолога му. Където се смесваха причудливи ментални взривове.

В научен институт поставят в съда на павиана пепелянка с извадени отровни зъби вместо банани. И павианът става гей – като реакция. Концептуални са, обикновено, сюжетите в разказите. Зад фабулата и диалозите се чува въпросният монолог.

Свинтилизъм в чист вид. Той не описва дързостта на героя си бачкатор, а го „изравнява с Михаел Колхаас на Клайст”. Друг герой мечтае да научи 10-15 езика, трети да се прероди като  изкуствовед... Не всеки става за негова публика. Действителни и доизмислени персонажи с истински и с измислени имена, с истински и доизмислени истории...

Онова за „Бамбука” е самата истина, но адресът беше „...човекът с черната шапка и голямата чанта”.

Продължава...