Откъс: Внимание! „Неприлични книги“!

Готови ли сте за крайно забавна и много неприлична история? Която може да предизвика праведно възмущение, неволно изчервяване и учестено дишане? Ако си падате по тези неща, ще заобичате „Неприлични книги“ на Карина Хали!

Първата среща на Аманда Нюланд и Блейк Крауфорд би могла да е съвършеното начало на любовен роман. Вместо това Аманда изпитва непреодолимо желание да го зашлеви или направо изрита в слабините. 
Е, може би се изкушава леко да го целуне, но кой не би? Арогантният му характер върви в комплект с хипнотичен британски акцент, секси устни и страхотен задник… 
Само дето той самият е страхотен задник. 
Двамата са колеги в курс по творческо писане, а Блейк е неговата звезда – магнит за женско внимание и носител на високи литературни претенции. Аманда няма никакво желание да говори с него, а още по-малко – да си партнират творчески. 
Но сега се налага. Имат за задача да напишат крайно неприлична книга – от онези, които карат благопристойните читатели да цъкат с език и да оплакват смъртта на литературата. Творческият им тандем обаче се оказва неочаквано добра комбинация. Тя го мрази, той нея – повече. И това захранва творческия пламък като нищо друго. 
И двамата имат отчаяна нужда от пари. Планът им е прост – ще пишат секси книги под измислени имена. Ала да рисуваш с пламенни думи пиперливи еротични сцени с най-сексапилния и вбесяващ мъж до себе си не е никак лесно. 
Едно докосване и всичко написано на екрана може да се пренесе на живо… и да превърне живота и на двама им в крайно неприлична история… В „Неприлични книги“ (Сиела, превод Албена Радославова). Следва откъс.

– Прелестна си тази вечер – казва Алън, докато се навежда да ме целуне нежно по бузата.
Отдръпвам се и го поглеждам недоверчиво.
– Прелестна? Да не би случайно да са те произвели в херцог?
В сините му очи се появява странно притеснено изражение. Отклонява поглед от лицето ми и прочиства гърлото си. На заден фон децибелите се увеличават и щастливи двойки танцуват нагоре-надолу.
– Ще ида да взема по още едно питие – обявява внезапно той.
Смръщвам чело, докато го гледам как прекосява дансинга, кимайки на приятелите ни. По ирония на съдбата семейството на Алън е толкова богато, че не бих се изненадала, ако вземе да се окаже действително сроден с някой херцог. Това би обяснило защо се движи, сякаш са му пъхнали бастун в задника. (Споко, аз съм му гадже и имам право да критикувам стойката му. Ако стоеше още малко по-изправен, хората щяха да го бъркат с дърво.)И все пак цялата вечер се държи странно. Знам, че е Нова година и прочее, а тя винаги е била специален повод за нас, но Алън Кингстън обичайно е невъзмутим и самоуверен. Това е една от причините връзката ни да е толкова успешна – аз съм (скритият) ураган, той е самото спокойствие. Тази вечер нещо не е наред и ми се ще да изпия още една чаша шампанско. Или десет.
Зимната буря също не помага за разсейване на напрежението. Вятърът отвън блъска по големите от тавана до пода прозорци и ги кара да дрънчат и да се тресат. Хората от време на време ахкат и охкат и се кискат притеснено, докато дъждът барабани по стъклата, сякаш някой ги замеря с камъни. Освен всичко навън цари пълен мрак и това допълнително увеличава безпокойството. Човек знае, че отвъд величествения хотел океанът е залял целия плаж – вибрациите се усещат, макар да не можем да видим гневните вълни.
Тофино винаги е било едно от любимите ми места, въпреки че съм посещавала заспалото градче, рай за сърфисти, само няколко пъти през живота си, така че, щом Алън предложи да организираме традиционното си новогодишно парти тук, веднага се съгласих. За последните четири години, откакто ходим с Алън, сме посрещали Нова година в хижа на връх Вашингтон, по улиците на Ванкувър, на плажа в Мексико, а сега сме в един от най-красивите курорти на остров Ванкувър, прочут с бурите си през зимата и със сърфирането и китовете си през лятото.
Тъй като предишната ни Нова година в Лос Кабос мина в толкова тиха и интимна обстановка, останах леко шокирана, че Алън реши да покани не просто всичките ни приятели, но и родителите си. Този факт задейства няколко предупредителни звънчета в главата ми. Трябваше още тогава да си изясня за какво иде реч, но вместо това сега стоя тук, наблюдавам го, докато поема чашите с шампанско от сервитьора, и се боя до смърт какво ще стане, като се върне.
Нали знаете как се загнездва предчувствие за нещо и дори да не си позволявате да мислите за него, то продължава да ви човърка вътрешно? Започвам да се чувствам проядена като изгнил дънер.
– Аманда – казва Сара Прайс зад гърба ми.
Въздъхвам с облекчение, благодарна за разсейването, обръщам се и ѝ се усмихвам.
Сара е страхотно момиче, висока и слаба, с кожа като полиран мрамор и коси, които се спускат чак до кръста ѝ като поля, засети с копринена пшеница. Очите ѝ са в изразено тъмнокафяво и блестят като кафеени зърна. Знам, че го давам твърде поетично, когато описвам една от най-старите ми приятелки, но аз така си се изразявам.
Тази вечер е облякла доста дръзка рокля от черно кадифе с огромно деколте, която обгръща плътно леките ѝ извивки и ѝ придава вид на едновремешна манекенка. Както обикновено всички се обръщат след нея, макар да сме кажи-речи в същата компания, с която движим от гимназията насам. Смаяна съм, че е успяла да остане необвързана толкова дълго. Знам, че е капризна, но светът е пълен с мъже, които биха си пожертвали лявата топка (а може би и дясната), за да бъдат с нея. Понякога се чудя как щеше да се развие животът ми, ако бях капризна като нея. Щях да съм необвързана… но щях ли да съм щастлива? Ето още нещо, за което не смея да мисля.
– Цяла вечер не сме се засичали – казва тя. – Как си?
Усмихвам ѝ се успокояващо и прокарвам ръка по кока си, за да се убедя, че си е на мястото. Вярно е, че тази вечер не съм разменила и дума с нея, освен едно „Здрасти“, а и през последните месеци разговаряхме все по-рядко. Все още я смятам за страхотна приятелка, вероятно най-близката ми. Но макар да произлизаме от семейства с еднакво социално и финансово положение и да сме отгледани по един и същи начин, откакто влязох в университета, усещам, че между нас се появи пукнатина. Сигурна съм, че разместването на тектонски плочи е естествен процес, когато си на двайсет и една и се опитваш да си намериш мястото в света, но усещам разлома все по-ясно.
И не става дума само за Сара. Сякаш се отдалечавам от всичко, включително Алън и настоящото парти. Някога тези хора бяха цялата ми вселена, но с времето започнах да ги чувствам чужди, техният свят съвпада все по-малко с моя и ми заприличва на пашкул, който вече искам да отхвърля.
Но за бога, с родители като моите отхвърлянето на каквото и да било, наложено от тях, е почти невъзможно.
Въпреки това казвам:
– Добре съм. Доста е забавно с тази буря, а?
Тя бърчи носле:
– Забавно? Плашещо е.
– Да, но е забавно да те е страх – отвръщам. – Помниш ли, като ходехме на нощни преходи и аз отпрашвах напред с фенерчето и те оставях сама в тъмното?
– О, да, много беше забавно – отбелязва тя сухо. – Ти беше особено жестоко дете, знаеш ли? Нанесе ми доживотни травми.
Не мога да се въздържа да не се подсмихна.
– Я стига. Нали затова ме обичаше. Всички останали бяха твърде скучни.
– Всички останали бяха нормални – възразява тя и примигва, сякаш се е уловила, че казва нещо лошо.
Не се засягам. Знам, че в частното ми училище за богати кучки и привилегирован елит се откроявах сред останалите като местната откачалка. Опитвах се да го скрия и продължавам да опитвам до днес, защото, ако случайно издам някоя странност, рискувам да видя как по лицето на майка ми се изписва израз на дълбоко разочарование.
– Нормалността е надценена – заявявам аз. Това, което всъщност искам да направя, е да отворя гигантската стъклена врата и да изтичам на терасата в бурята. Да оставя дъждът да развали грима и прическата, и роклята ми. Искам да се почувствам жива, по дяволите, жива от главата до петите – искам да уловя някоя светкавица и да я притисна до гърдите си, докато ме изпепели.
– Добре ли си? – пита Сара и слага ръка на рамото ми.
– Да, защо?
– Плачеш.
Смръщвам вежди и едва сега забелязвам, че лицето ѝ започва да се размазва. Мислех, че не я виждам ясно заради всичките фондьотен и пудра, с които се е покрила, но не – зрението ми е замъглено от сълзи.
– Охх – въздишам аз и бръквам с пръст в окото си. – От проклетите лещи е.
Обикновено нося очила за късогледство, но Алън настоя тази вечер да сложа лещи. Много рядко прибягвам до лещите и очите ми сякаш се опитват да ги отхвърлят през цялото време. Може би това е причината да се усещам странно. Когато съм с очила, сякаш надявам друг образ – като Кларк Кент. Без тях губя прикритието си.
– Реших, че е от вълнение – казва тя и след като мигвам няколко пъти и зрението ми се прояснява, забелязвам странно пламъче в очите ѝ и нечестива усмивчица на устните ѝ.
Преглъщам шумно и в мен отново се надига паника.
– Не – изговарям бавно. – За какво да се вълнувам?
– За нищо – отвръща тя и поглежда към Алън, който бърбори с баща си. Двамата поглеждат към мен и кимват едновременно като шибани роботи. С крайчеца на окото си виждам, че Сара също им кимва и повдига за поздрав чашата си.
Нещо се готви тук. Нещо витае във въздуха и променя всичко, и не е от бурята.
Господи, моля те, нека да не е тази вечер.
Но ти знаеше, че ще се случи, си казвам аз. Знаеш, че той те попита кой номер пръстен носиш.