Книжен ъгъл

Романът  „Изчезнал без сбогом“ (Колибри, превод Надя Баева) е интригуваща история за непоколебима жена, хваната в капана на конспирация, за чието зараждане е помогнала, без да го съзнава. Упорито търсейки истината, Маги попада във висшите кръгове на глобалния елит, но на невероятно висока и тежка цена.

Маги Маккейб е на ръба. Тя е висококвалифициран военен хирург, работи в рискови зони на планетата, където приносът ѝ е най-ценен. И всичко върви по план..., докато изведнъж се преобръща. След опустошителна поредица от трагедии, които водят до отнемане на медицинския ѝ лиценз, Маги губи житейската си цел, ала не и своята храброст, страст и отдаденост. Когато се озовава в пълна безизходица, спасителен пояс ѝ хвърля бивш колега – изявен пластичен хирург, чиито анонимни клиенти изискват най-добрата грижа, която би могла да се купи с пари, както и абсолютна дискретност.

На другия край на земното кълбо, живеещ в уединение сред лукс и ултрамодерни технологии, един от най-мистериозните мъже на планетата се нуждае от нестандартна медицинска процедура. Дълбоко отчаяна и сред малцината хирурзи в света, достатъчно квалифицирани, за да отговорят на очакванията, Маги навлиза в царството на неописуем разкош и изпълнява своята част от споразумението. Но когато пациентът внезапно изчезва, докато е все още под нейните грижи, самата тя трябва да се превърне в беглец – или ще бъде следващият... изчезнал без сбогом.

Харлан Коубън е автор на десетки книги в жанра „психологически съспенс“, от които са продадени над 70 милиона екземпляра в цял свят. Всеки един от седемте последователно издадени романа - „Липсваш ми“, „Шест години“, „Остани“, „Под напрежение“, „Клопка“, „Дръж се здраво“ и „Изгубена завинаги“, е бил на първо място в класацията на бестселърите на „Ню Йорк Таймс“. Романът „Не казвай на никого“ има успешна екранизация – едноименният филм на Гийом Кане печели множество отличия, включително 4 награди „Сезар” през 2007 година. Коубън е първият писател, който е носител едновременно на три от най-значимите награди за криминална литература – „Едгар“, „Шеймъс“ и „Антъни“. Името му фигурира в списъка на 50-те най-велики автори на мистерии и трилъри на всички времена. През 2011 г. Харлан Коубън получава Медала на Париж, който се връчва в знак на висока почит към творци със  специален принос към културата на международно ниво.

Рийз Уидърспун е многократно награждавана актриса, продуцент и автор на бестселъри, станали част от класацията на „Ню Йорк Таймс“. През 2016 г. създава медийната марка „Хелоу Съншайн“, която поставя жените в центъра на всяка история в различни платформи – телевизионни предавания със и без сценарий, пълнометражни филми, анимационни сериали, подкасти, аудиочетива и дигитални сериали. Под знака на „Хелоу Съншайн“ е и Книжният клуб на Рийз, общност, основана на тесните връзки между творби, автори и читатели.

Уидърспун е най-известна с ролите си в игрални филми като „Да преминеш границата“, „Моето приключение в дивото“, „Съперници“ и „Професия блондинка“, както и в удостоените с награда „Еми“ телевизионни сериали „Големите малки лъжи“, „Малки пожари навсякъде“ и „Сутрешното шоу“. Следва откъс.

Не чувам вика. Но сестрата го чува. Също и анестезиологът. Аз съм твърде навътре в зоната, в онази зона, в която навлизаш само в операционната, когато, както в момента, съм направил разрез в костта и ръцете ми са в гръдния кош на момчето.

Това е моят дом, моят офис, моето светилище. Тук съм дзен.

Още викове. Стрелба. Хеликоптери. Експлозия.

– Докторе?

Долавям паниката в гласа ѝ. Не помръдвам обаче. Не отклонявам поглед. Ръцете ми, най-старите медицински инструменти, познати на човечеството, са в гръдната кухина, показалецът ми опипва перикардиума. Фокусът ми е изцяло върху него и само върху него. Не свири музика. Знам, че изглежда странно в съвременните операционни, но аз се наслаждавам на тишината в това свято място, та дори и когато правим сърдечни трансплантации, траещи по осем часа. Поведението ми дразни екипа. Те имат нужда от разсейване, от забавление, от разнообразие, а за мен е проблем. Не искам никакво разсейване. Блаженството и съвършенството в работата ми произтичат именно от фокусирането.

Само че звуците са натрапчиви.

Бърза стрелба. Още една експлозия. По-силни писъци.

– Докторе? – Гласът вече е разтреперан, звучи панически. И после, защото очевидно не слушам: – Марк?

– Нищо не можем да направим – отговарям.

А това не е никакво утешение.

С Трейс пристигнахме в Гадамес преди осем дни. Кацнахме на летище „Диори Хамани“ и бяхме посрещнати от наша позната, Салима, ако това е истинското ѝ име, и намусен шофьор, който така и не се представи и не ни каза и една дума. Четиримата пътувахме на североизток в продължение на два дни, спахме в тайна квартира в Агадес, а после в палатки под звездите в Билма. Оставихме шофьора в Северен Нигер, вървяхме през

пустинята нощем, докато ни посрещна друга кола.

Салима и Трейс май са си хвърлили око един на друг. Не съм изненадан. Трейс напълно покрива дефиницията за „палавник“, дори ако е заобиколен от смърт... ами може би тъкмо в това е обяснението.

Именно когато си близо до смъртта, се чувстваш най-жив.

Салима ни водеше все пò на север, към границата между Алжир и Либия. Източно от Джанет ни спряха половин дузина тежко въоръжени бойци. Всичките бяха млади – нямаха двайсет години, бих казал – и тресящи се под въздействието на някакъв силен наркотик. Наричаха се Детската армия. Усетих ги жадни за кръв. С ококорени очи сграбчиха първо мен, после Трейс.

Невръстните бойци ме накараха да коленича.

Опряха пистолет в тила ми.

Аз щях да умра пръв. А Трейс да гледа. После щеше да дойде неговият ред.

Очевидно членовете на Детската армия не ни разстреляха. Салима, която говори гладко четири езика, падна на колене и заприказва трескаво. Не знам какво точно им каза – не сподели с нас после, – но децата войници си тръгнаха.

Още писъци. Още гърмежи. Вече по-близо. Опитах се да действам по-бързо.

Не казах на Маги истината колко рискована бе тази последна мисия на много нива и не защото щеше да се тревожи, а заради обещанията, които бяхме дали един пред друг. 

Тя би настоявала да дойде.

Така сме устроени ние с Маги.

Питате се кои са характеристиките на един герой. Има го и алтруизма, вярно е. Но са налице също егото и безразсъдството, и стремежът към силни усещания.

Ние не се боим от опасността. Боим се от стандартната нормалност.

Надниква Трейс с хирургическа маска на лицето.

– Марк?

– С колко време разполагаме?

– Вече изгориха северния сектор на лагера. Десетки са мъртви. Салима извежда всички останали.

Поглеждам към сестрата и анестезиолога.

– Вървете – нареждам им.

– Не можете да го спасите – казва ми сестрата на излизане. – Дори да приключите навреме, дори той някак да преживее операцията, те няма да го оставят жив.

Не знам кои са тези „те“. Не са ми известни основанията, произходът, историята, фракциите, племената, главатарите, фанатиците, екстремистите, невинните. Нямам представа кои са лошите и кои добрите, защо тези хора са в бежански лагер, от коя страна са потисниците и от коя потиснатите. И въпросът не е там, че нямам политическа ориентация, просто за Маги, за Трейс и за мен тя не е от значение.

Продължавам да се занимавам с пациента си, петнайсетгодишно момче на име Изил. Надявам се всички, които оперирам, да са невинни, но се съмнявам, че е така. А и не е наша работа да се интересуваме кой на чия страна е. Нашата работа, без да искам да звуча високопарно, е да спасяваме човешки животи. „Те“ казват: „Избиваме ги всичките, после нека Бог определя кой какъв е“. При нас е точно обратното: „Спасяваме ги всичките, после нека Бог определя...“ Схващате идеята.

И не съм „на двете страни“. Аз не съм „на ничия страна“.

– Всички навън – нареждам. – Искам помещението да се опразни.

– Марк – продумва Трейс.

Очите ни се срещат над хирургическите маски. С Трейс се познаваме отдавна. Карахме заедно стажа си по хирургия.

Оказвали сме медицинска помощ при хуманитарни кризи като тази по цялото земно кълбо. Той е един от най-талантливите кардиохирурзи в света.

Трейс казва:

– Мога да ти помогна да го затвориш.

– Ще се справя.

– Ще те изчакаме.

Поклащам глава, но той знае.

– Оставете ми една линейка – отвръщам. – Няма да стрелят по линейка.

И двамата съзнаваме, че това вече не е истина, не и в днешния свят.

Изобщо не биваше да идваме. Не биваше да го допускам.

Редно бе да се погрижа за деловата част, да кажа „довиждане“ и да се кача на самолет за вкъщи.

Редно беше да съм с Маги.

Не казвам „довиждане“ на Трейс. Той също не се сбогува.

Ала това ще е последният път, когато го виждам.

Секунди по-късно с Изил сме сами в помещението. Бързам и глупаво си мисля, че ще успея. Вече затварям гръдния кош на момчето, когато вратата се отваря рязко.

Нахлуват въоръжени бойци. Не знам колко на брой. Всичките са с налудничави погледи. Виждал съм такъв поглед неведнъж. Твърде много пъти. Видях го преди няколко дни източно от Джанет.

А понякога зървам същия в огледалото.

Затварям очи и си представям лицето на Маги, докато чакам някой да дръпне