Откъс: Има ли изход от „Ръждивата гора“ на Андерш де ла Моте?

Третият случай на дръзката инспекторка Лео Аскер

Звездата на скандинавския ноар Андерш де ла Моте ни поднася новия си криминален роман „Ръждивата гора“,  третия случай на инспекторката Лео Аскер. Поредицата вече е преведена на 15 езика и се радва на огромен читателски интерес. Де ла Моте държи под напрежение дори и най-внимателните читатели до самия край със своите характерни заплетени сюжети и с мрачната атмосфера в романите си. Шведът със сигурност черпи вдъхновение от опита си като полицай и киберспециалист, какъвто е бил преди да се отдаде изцяло на писането.  

Макар че слага началото на писателската си кариера на по-късен етап от живота си, Де ла Моте скоростно набира заслужена популярност и заема мястото си сред най-добрите писатели в скандинавския ноар редом до Ю Несбьо, Юси Адлер-Улсен, Самюел Бьорк, Ирса Сигурдардотир… Заедно те са част от внимателната крими селекция на издателство „Емас“.

В „Ръждивата гора“ (Емас, превод Ева Кънева) по време на силна буря в изоставена фабрика за торф насред гората се появява жена с налудничав вид. Държи отрязан пръст на жертва на убийство, чийто труп е намерен в същата тази фабрика преди десет години. 

Позабравеният случай се озовава върху бюрото на криминален инспектор Лео Аскер: млада жена е зверски убита, а единият ѝ пръст е отрязан. Заедно с екипа си от чудаци Лео Аскер се захваща с разследването на жестокото престъпление, чийто извършител е останал ненаказан. Част от следствените материали обаче липсват. Кой е имал интерес да укрие факти и да погребе истината? Аскер ще трябва да се ориентира в сложна плетеница от лъжи, тайни и задкулисни зависимости.

Университетският преподавател и специалист по урбекс туризма Мартин Хил още не може да се отърси от преживения кошмар покрай историята със Стъкления човек. Хил се нуждае от занимание, за да разсее мислите си, и когато загадъчна фотографка иска да го наеме като свой гид, той веднага приема. Едно от желанията ѝ е да посетят същата тази закрита фабрика за торф… 

А на фона на всички тези събития тегне сянка от миналото, която подмолно си проправя път към Лео.

Андерш де ла Моте е роден на 19.06.1971 г. в Билесхолм, Швеция. След като завършва гимназия, се мести в Стокхолм, където преминава обучение по криминално право и превенция в Шведската полицейска академия. Работи като полицай между 1996 г. и 2001 г. Публикува своя първи роман „Играта“ през 2010 г., който го превръща в един от най-обичаните криминални автори в Швеция. Следва откъс.

Есента на 1973 г.

Двама надничари паркираха трактора между два смърча. Оставиха двигателя включен, та фаровете да разпръскват гъстия мрак.

Мъжете мърмореха под нос. Проклинаха и дъжда, и силния вятър, проклинаха и торфа, полепнал по лопатите им. Но най-яростно кълняха Сигурд Оферлунд, изпратил ги тук, вместо, както предполагаше късният час, да седят в топлата стопанска барака и да вечерят.

Никой обаче не роптаеше на висок глас. Дори не се оплакваха един другиму. 

И една изпусната дума стигаше да събуди гнева на Сигурд Оферлунд, човек суров и избухлив. 

А тук, в пустошта, да те изгонят от работа далеч не беше най-лошото, което може да те сполети.

„Тук дойдеш ли, нащрек бъди“ – гласеше популярно стихче.

Из стопанството шушукаха разни истории за хора, спречкали се със Сигурд и после изчезнали безследно.

Затова двамата надничари изпълняваха безропотно възложената им задача. Трепеха се с лопатите и кирките, макар сезонът за добив на торф да беше отминал. 

По това време на годината обикновено работеха в големия хамбар – вярно, вътре цареше влага и мрак, но поне не бяха изложени на неприветливото време. По-рано днес старата машина за пресяване на торф се развали за пореден път. Напоследък тези аварии зачестиха. Сякаш машината се опитваше да обясни, че добивът на торф вече е отживелица.

Сигурд обаче не беше от хората, които се съобразяват с подобни знаци от съдбата. В изблик на гняв обвини надничарите, че умишлено развалят машината, за да мързелуват. Изкара ги на студа и ги натири да слязат в торфената яма. Не защото се налагаше, а за да им покаже кой командва.

А тук никой не смееше да се опълчи на Сигурд Оферлунд. 

Лопатата на единия надничар удари нещо твърдо. В блатистата местност рядко попадаха на камъни, затова мъжът извади фенер от джоба на дъждобрана си, та да огледа по-внимателно.

В дъното на ямата видя нещо, наполовина покрито от голям къс торф. Такива заоблени форми не бяха типични за торфените блата. С дружни усилия мъжете раздробиха странното образувание и го отместиха. После пак включиха фенера.

Лъчът озари очертанията на лице. 

Щом го видяха, мъжете отстъпиха заднешком. Захвърлиха лопатите и побързаха да излязат от ямата. Спогледаха се неспокойно, а в това време по бледите им лица се стичаха дъждовни капки.

Бяха се натъкнали на нещо – беше повече от ясно.

Но не на някоя от мрачните тайни на Сигурд. Беше друго, нещо древно, и не биваше да смущават покоя му. Без да е особено религиозен, единият се прекръсти.

- Да го покрием с торф, а? – предложи той. – И да се преместим да работим ей там – посочи в тъмното.

Другарят му кимна. Посегна към лопатата и в същия миг нечий глас проникна през шума на вятъра.

- Какво се помайвате, безделници такива!

Сигурд Оферлунд и синовете му Рагнар и Арвид – всичките с фенери в ръце – се появиха, облечени в дълги дъждобрани.

Лицата им бяха сурови и враждебни. Погледите – изпълнени с неодобрение. 

Единият надничар посочи ямата.

- Попаднахме на нещо. Май е труп. Изглежда е престоял дълго.

- Страшно дълго – вметна другият.

- О, мътните го взели! Покажете ми къде!

Рагнар, по-големият син, скочи пъргаво в ямата. Още ненавършил пълнолетие, вече беше висок колкото баща си. И в добавка бе наследил неговото коварство.

Ботушите му жвакаха в мекия торф, докато изучаваше подробно находката под светлината от фенера. Дъждовните струи чертаеха дълги линии в светлия конус от лъча. 

- Жена е – установи той. – Кожата и косата ѝ са запазени. Доколкото виждам по останките от плат, дрехите ѝ са стари.

Арвид, малкият син, се прокашля. Беше по-неразговорлив от брат си и не притежаваше неговия остър ум. Макар и още момче, излъчваше нещо неприятно.

- Нищо чудно да е блатна мумия – обади се той. – В училище ни показаха диапозитиви на датски блатни мумии. Средата в торфените блата забавя гнилостните процеси.

- Да, чувал съм – потвърди замислено бащата. – От тези мумии могат ли да се изкарат пари?

- Датчаните ги излагат в музеи – сви рамене Арвид. – Хората плащат входна такса, за да ги видят.

- Входна такса, казваш… - Сигурд цъкна с език, сякаш размишляваше. – Вие двамата – обърна се той към надничарите. – Изровете мумията. Цялата. И внимавайте. Пипайте с голи ръце. Искам я непокътната. 

Мъжете слязоха в ямата и коленичиха до главата на мумията. Наистина беше жена. Заради условията, характерни за торфеното блато, кожата беше потъмняла и загрубяла, но чертите на лицето още личаха ясно, а поради затворените очи, жената приличаше на заспала.

- Ей, какво се помайвате? – провикна се Сигурд от ръба на ямата. – Почвайте!

Двамата работници започнаха да ровят внимателно с ръце. Отстраняваха късове торф, за да освободят женското тяло. 

Жената беше дребничка, дрехата ѝ – сива, на кръста пристегната с метална катарама, навярно някакъв символ. Но друго привлече по-силно вниманието на мъжете.  

- Виждаш ли? – Единият посочи гърлото на жената. От едното ухо до другото минаваше дълбок разрез. – Според теб от лопатата ли е?

Другият поклати глава.

- Не. Не съм загребвал толкова надълбоко. Някой ѝ е прерязал гърлото. Погледни и това.

Почернелите ѝ китки лежаха скръстени върху гърдите. На едната ръка липсваше пръст. А там стърчеше върхът на дървен кол, забоден в гърдите ѝ.

Мъжете се спогледаха тревожно. 

- Какво, по дяволите, чакате, непрокопсаници такива? – просъска Сигурд. – Извадете я, де!

Единият надничар събра смелост и се обърна към работодателя си.

- Приковали са с я кол към почвата, та призракът ѝ да не тръгне да броди – тихо каза той. – Най-разумно е да не я вадим.

- Да я оставим? – възкликна Сигурд. – Ама тя струва пари.

- Да, но… - Работниците се спогледаха крадешком. – Не бива да будим горските мъртъвци. Може да е опасно.

Сигурд изсумтя толкова силно, че се чу въпреки вятъра и дъжда.

- Проклети пъзливци! Дръпнете се!

Той слезе в ямата, избута надничарите, приклекна до тялото на жената и опипа дървения кол.

- Я ми помогнете, момчета – обърна се към синовете си. – Аз ще дръпна ко́ла, а вие повдигнете раменете ѝ. Но внимателно, да не се разпадне. Чувате ли?

Сигурд хвана с две ръце стърчащия край на ко́ла.

- Така. Едно, две, три!

Дръпна го с все сила, а в същото време синовете му повдигнаха блатния труп от земята. Чу се слабо пропукване, ала колът почти не помръдна. 

- Дайте пак – процеди през зъби Сигурд. – Едно, две, три!

Колът все така не помръдваше.

Сигурд избърса челото си, мокро и от дъжда, и от рукналата пот. Лицето му се беше зачервило и подуло.

Внезапно дъждът се усили. Вятърът го превърна в стена от шибащи дъждовни струи. Сякаш самата природа се опитваше да попречи на начинанието им. Надничарите се спогледаха скритом. Единият плю три пъти през рамо – ритуал против беди, както го бе научила баба му.

- Дайте по-бързо, момчета. Няма да се бавим цяла нощ, я!

Сигурд Оферлунд направи трети опит. Якият мъжага запъна крака от двете страни на малкото женско тяло и задърпа дървения кол с все сила. Синовете му отново повдигнаха горната част на трупа.

- Ето, излиза…

Неочаквано колът се изхлузи, Сигурд политна назад и падна. Около него се разплиска вода и кал. 

Двамата надничари пристъпиха крачка напред, за да видят по-добре. Рагнар и Арвид държаха блатната мумия помежду си. Бяха я повдигнали под малък наклон и изглеждаше, сякаш са я прегърнали. 

За няколко секунди се възцари тишина. Всички се взираха в блатния труп. Лицето на жената изглеждаше умиротворено, едва ли не красиво.

Личеше и още нещо обаче. Нещо, което се открояваше все по-ясно, колкото повече дъждът отмиваше мръсотията и калта. 

- Майчице – промълви единият надничар.

И се извърна да погледне Сигурд Оферлунд. Едрият мъж продължаваше да лежи възнак в ямата. Лицето му беше посиняло, устата – зинала, а погледът – угаснал и празен.

Държеше ръцете си притиснати към тялото, сякаш инстинктивно се бе опитал да се защити от внезапно пронизала го болка в гърдите. Ръцете му още стискаха дървения кол.

- Татко! – изрева Рагнар, докато газеше към Сигурд. 

 Арвид, от своя страна, продължаваше да държи блатния труп в прегръдката си, неспособен да проумее какво става. 

 Надничарите обаче вече знаеха. Взираха се в мъртвия си работодател. После се втренчиха един в друг. Накрая отместиха поглед върху лицето на блатния труп, измокрено от дъжда.

И двамата се прекръстиха почти едновременно.

Дълги години по-късно, когато и да разказваха историята за намирането на Сивата девойка, щяха да се кълнат, че тя се е усмихвала.

Сивата девойка

Ръждивата гора съществува от дълбока древност. В началото там се извисявали красиви широколистни дървета и блещукали езерца. Отвред бликала светлина, кипял живот. От север обаче настъпили иглолистните дървета и донесли сенки и мрак. Мъхът по земята се сгъстил. Наслоената тежка, влажна маса задушила езерцата и превърнала някога светлите гори в мрачни торфени блата. 

Сега тук всичко затъва бавно. 

Дървета, животни, хора – накрая всичко се губи безследно в меката земя.

Поне така си мислят хората.

Ръждивата гора обаче не забравя никога. Тя загръща тайните си с влакнести повивки и ги балсамира с хуминови киселини* <*Хуминови киселини – органични съединения, образувани при разлагането на растителна и животинска материя. Съдържат се в естествени образувания като торф, сапропел, хумусна почва, лигнит и др. – Бел. прев.>, докато чака да удари нейният час. Понякога нощем ушатата сова се провиква жаловито. Тогава вятърът започва да духа от север, а гората открехва влажното си лоно.

В такава една нощ, много отдавна, я намериха отново. Мъже с мазолести ръце и свъсени лица я изровиха грубо от торфа. 

И точно както миналия път смъртта се оказа нейна спътница.

Защото кръвта се изкупва с кръв. Така повелява гората. И преди, и сега.

Тя е Сивата девойка.

Бди от векове.

Чака.

Тук.

В Ръждивата гора.