page contents Книжен Ъгъл
Предоставено от Blogger.

Класация Книжен ъгъл - най-продавани книги 17 май - 23 май

23.5.17

1. Юрт и Русенфелт. Момичето, което запази мълчание. Ера

2. Оливер Пьоч. Дъщерята на палача и кралят на просяците. Хермес

3. Малба Тахан. Човекът, който пресмяташе. Колибри

4. Пол Каланити. И дъхът стана въздух. Сиела

5. Бруно Шулц. Канелените магазини. Аквариус

Продължава...

За „голямата актриса на малките роли“

Мемоарите на Надя Тодорова или „Един живот в пет тетрадки“

Спомените на актрисата, която ни разсмиваше в най-добрите български комедии (“Опасен чар“, „Дами канят“, „Господин за един ден“ и др.) излизат под заглавие „Един живот в пет тетрадки“ (Книгомания). В основата на новата книга е залегнал ръкописът на Надя Тодорова, върху който тя е работила през последните 10 г. от живота си.

Ето каква е предисторията: На Коледа през 2006 г. нейната дъщеря – реставраторката Антоанета Теменугова, подарява на майка си пет празни тетрадки и идеята да ги изпълни с весели и драматични случки от снимачните площадки и зад кулисите на театъра, от детството и младостта, та чак до последните аплодисменти. Това е своеобразна терапия за прикованата в инвалидна количка актриса, която с радост се връща назад във времето и за пръв път допуска публиката толкова близо до най-съкровените си преживявания.

От тази книга читателят ще научи как бащата на Надя Тодорова – основателят на първото кино в Станимака (Асеновград) е запалил дъщеря си по немите филми и как валериановите капки на майка й са помогнали на малката Надя да заспи след първото посещение на театър. Ще проследи краткотрайното й увлечение по балета и кривването от юридическата кариера към сценичната. Ще научи защо Надя се е разочаровала при срещата си с цар Борис III и как е изпитала облекчение след единствения си сблъсък лице в лице с Тодор Живков. Ще си представи какво й е било да намери истинско златно съкровище и да остане незасегната от алчността. А също и как се е почувствала, откривайки любовта, заради която си струва да останеш с един мъж 56 години.

Надя разказва и как са се зародили приятелствата й с Невена Коканова, Любен Гройс, Иван Андонов, Иван Кирков. За жалост точно те вече нямаше как да допълнят мемоарите с поглед отстрани. Но се намериха други, докоснати от добротата и таланта й, готови да споделят радостта от общуването си с нея – независимо дали са я познавали в продължение на години или на часове. Така думите на Боряна Пунчева, Мария Статулова, Георги Мамалев, Люба Маричкова, Ангел Бончев и Георги Папакочев се оказаха най-естественият завършек на книгата „Един живот в пет тетрадки“.

Незабавими роли и реплики от филмите с Надя Тодорова

Кой може да забрави Кулишева от „Двойникът“ и нейното извинение, че закъснява за съвещание в института: „Какво да правя, пуснаха чушки – до обяд щяха да свършат!“

Или Седларова от „Опасен чар“, неудържима в подготовката за сватбата на дъщеря си с героя на Тодор Колев: „Значи така решихме да ги подредим на масата: роднина - милиционер, роднина – милиционер..“

Ами Димитрова от „Дами канят“? И със затворени очи можем да я видим как прокарва ръка по плещите на автоинструктора Стефан Данаилов: „Вземи ме, лодкарю, на твоята ладия лека... Сериозно, Екиме, защо не вземем да забегнем двамата, да напуснем тоя прованс?“

Продължава...

Любовен триъгълник в тревожното зарево на връхлитащото ни бъдеще

Новото преработено издание на „Господ слиза в Атина“ е първата от трите книги на Александър Секулов, които ще излязат със знака на „Хермес“. Предстоят издания на  „Колекционер на любовни изречения“ и „Малката светица и портокалите“

Сред анархията на гръцката столица двама приятели прекосяват отвъд територията на парите и секса, за да срещат жена, която е не жертва, а ловец в ловните територии на мъжете.

Клер има всеки любовник, когото пожелае, но никога не губи свободата си заради любовта. Носи в себе си повече страст и самодостатъчност, отколкото един мъж може да понесе. Безцелният флирт и случайните връзки са първите две стъпки на любовната й свобода. Третата е самият край на връзката.

Напуска мъжете, както големите кораби напускат Пирея – леко, призори, без вина. Жени като Клер могат да бъдат обичани единствено в отсъствието им. Отвъд любовта, отвъд историята, отвъд всяко усещане за сигурност.

Това е „Господ слиза в Атина“. Роман предчувствие, който трябва не само да бъде прочетен, но и изживян. В него има пророчески интонации, той буквално предсказва случващото се днес в Европа и в света. Един любовен триъгълник, в който сенките на героите падат през белите площади на Атина и стигат до тревожното зарево на връхлитащото ни бъдеще.

Александър Секулов е автор на романите „Колекционер на любовни изречения“, „Малката светица и портокалите“, „Гравьор на сънища“, „Островът“ и „Скитникът и синовете“. Издал е поетичните книги „Карти и географии“, „Възхитително и леко“, „Море на живите“. Драматург е на Драматичен театър – Пловдив. Носител на награда „Аскеер“ за пиесата „Няма ток за електрическия стол“. Следва откъс от романа.

Фред изобщо не е готов да срещне Клер Дамиани на дегустация на черен швейцарски шоколад на високата тераса на хотел „Сейнт Джордж“ под хълма Ликавитос в Атина преди месец; по-неподготвен човек се явява само на среща със съдбата.
Първо вижда леката гърбица на дългия й нос под бяло сламено борсалино. Черната й вълниста коса е прибрана зад ушите. Седи до прозореца. Голите й рамене, открити от асиметрична тъмносиня рокля, светят с бронзови отблясъци в пролетната привечер. В лявата ръка държи тънка пурета. Обръща се и спира поглед върху Фред.

Продължава...

Питър Мей в бездната от тайни на остров Луис

Излезе и третата книга от нашумялата поредица на британския писател

„Шахматните фигури“ (Колибри) отново сблъсква Фин Маклауд с отдавна забравени призраци от миналото. Като шеф на охраната на голямо частно имение на острова бившият полицай е натоварен с разследването на бракониерството в района, което придобива застрашителни размери. Работата му го отвежда при Уистлър Макаскил, близък негов приятел от тийнейджърските години и… пазител на дълго прикривана тайна. Срещата придобива неочакван и зловещ развой и докато Фин се опитва да събере парчетата от миналото, разбира, че разкриването на истината ще погуби бъдещето му. В „Шахматните фигури” характерите на героите добиват още по-релефни очертания, а историята и фолклорът на Хебридските острови ни потапят в бездните на това загадъчно място.

Шотландецът Питър Мей постигна същински триумф - книгите му се продават в милионни тиражи във Великобритания и по света, а трилогията за остров Луис му донесе редица награди за литература в Европа и Америка. „Черната къща“ – първата част от поредицата, – която излезе най-напред във Франция, е определена от вестник „Юманите“ като „шедьовър“. Тя му спечели няколко отличия, сред които Наградата на френските читателите „Сезам“ за най-добър криминален роман за 2011 година, „Книга на годината“ 2011 на британския сайт за криминална литература и трилъри, както и американската награда „Бари“ за криминален роман на годината за 2013-а година. „Човекът от остров Луис” спечели голямата награда на читателите на френския ежедневник Le Télégramme и международния приз на фестивала в Коняк, Франция. Следва откъс в превод на Деян Кючуков.

Когато Фин отвори очи, вътрешността на древното каменно жилище, което им бе дало подслон от бурята, тънеше в странна розова светлина. В неподвижния въздух лениво се виеше дим от почти угасналото огнище, а Уистлър бе изчезнал.
Фин се повдигна на лакът и видя, че камъкът, препречващ входа, е търкулнат встрани. През отвора се виждаше обагрената в розово утринна мъгла, надвиснала над планините. Бурята бе отминала. Бе изляла своя дъжд, оставяйки подире си неестествен покой.

Продължава...

Фината бродерия на Алесандро Барико

22.5.17

Петко Тодоров

В скачените му романи „М-р Гуин” и „Три пъти на разсъмване”

„Това, което искам, е да вземете този ключ и да го използвате, за да влизате в ателието всеки ден в четири следобед. Няма значение какво правя аз, вие трябва да ме забравите. Мислете си, че сте сама там вътре, през цялото време. Искам от вас само да си тръгвате точно в осем часа всяка вечер и да затваряте вратата след себе си.” – героят на Алесандро Барико в „М-р Гуин” (изд. „Унискорп”, превод Тонина Манфреди).

Гуин е успешен писател, обявил е, че спира с романите и ще  портретира: словесни портрети. Моделът посещава ателието му, стои там гол 4 часа в продължение на месец, след което получава няколко изписани страници: своя портрет. Успява да направи 9. Клиентите са предоволни и плащат около 15 000 лири за портрет. Гуин изчезва.

Щурава история. Но Барико прави от невъзможната игра литература, както с каквото и да се заеме. Абсолютно осъзнат виртуоз. Обърнете внимание на моментите, в които героят разсъждава без разказът да напуска действието. Ако не ги хванете, то е заради фината бродерия. Съвършената белетристика е когато белетристиката е незабележима. Или ритъмът при въвеждане в подсюжет – от инструментите е за внушаване и на най-невъзприемливата ситуация.

Продължава...

Кратки текстове, остра публицистика

В книгата „Малки нощни коментари“ на Гриша Атанасов са събрани текстове, публикувани през последните години в независимия сайт e-vestnik.bg

Авторът е дългогодишен журналист, преводач и издател, хоноруван преподавател във ФЖМК, както и един от редакторите на сайта от основаването му през 2007 г.

След книгите на Иван Бакалов „В сянката на Борисов“ и на Веселин Порязов „Един ден на Бойко Методиевич“ издателство E-press поднася още един сборник с остра социална публицистика и сатира.

„Позволявам си да събера тук някои кратки коментари, публикувани под псевдоним или като редакционни в малкия, но храбър сайт e-vestnik.bg. Не за друго, а като още едно свидетелство за времето, в което живеем. И с благодарност към основателя на сайта, един от последните мохикани на истинската журналистика – Иван Бакалов. Той ме подтикна да се откъсна, поне в нощните часове, от кабинетните занимания с книги и преводи. И да се опитаме заедно със слово да променим нещо в света около нас. Дали успяваме? Ще кажете вие. Приятно четене“, пише авторът във въведението.  Следва откъс от книгата.

Путин и кучето (на) Бойко

Тези дни Владимир Владимирович Путин поиска съвет от народа – как да кръсти кучето, подарено от българския премиер Бойко Борисов. Дискусията се пренесе и в нашия интернет. Един блогър например предлага:

“Прочетох, че Владимир Владимирович е обявил конкурс за име на овчарката. Името трябва да отговаря на няколко изисквания. Най-напред, бих искал да е българско. Бих искал също така да е показателно за това, как двамата лидери разбират историческото развитие на българо-руските отношения, да отразява вижданията им за бъдещето, както и да дава посока за изграждането на лични отношения между тях. Има само едно име за тая овчарка. Тодор.”

Блогърът Симо е много близко до целта. Но не е прав. Има един наш съвременник, който пази заветите на Тодор Живков и не пропуска да изтъкне приноса му за България. Неговото име е много по-подходящо. И това е самият Бойко Борисов. Чудно е как всички обикалят наоколо и не смеят да признаят очевидното – кучето, подарено от Бойко Борисов на Путин, трябва да се казва – Бойко.

Продължава...

Идва Фалко - новият герой на Артуро Перес-Реверте

Светът на Фалко беше различен и в него опонентите бяха ясно определени: от едната страна се намираше той, а от другата – всички останали

„Фалко” е първата книга от най-новата поредица романи на испанския майстор на перото Артуро Перес-Реверте. Едноименният главен герой е събирателен образ на безкомпромисен, суров, но и честен, понякога смел до безумие мъж – от онези мъже, които срещаме често по страниците на книгите на Реврете и чиито приключения следим със затаен дъх, без никога да сме сигурни в крайния изход.

Единак, циничен, изгубил вяра в благородните пориви на човешката душа, Фалко е наемник и предлага услугите си на онзи, който плаща най-добре. Помагат му хора, верни и предани на идеалите си, готови на всичко – но в мръсната игра на политиците нищо не е такова, каквото изглежда на пръв поглед…

През есента на 1936 г, когато границата между приятели и врагове е сведена до опасна и твърде тънка линия, на Фалко е възложено внедряване в противниковия лагер - сложна и опасна мисия, която би могла да промени хода на испанската история. Няколко души са избрани за негови съучастници в това приключение – във възможно най-неподходящия момент мрачният скептик е споходен от мъчителна и невъзможна любов, а по всичко личи, че в тези времена, когато животът представлява низ от предателства, шансовете на Фалко и помощниците му да оцелеят са почти нулеви.

Артуро Перес-Реверте, един от най-четените и превеждани испански писатели, е роден в Картахена през 1951 г. Завършва журналистика и политология, след дълга и успешна кариера на военен кореспондент в повечето горещи точки на планетата, се посвещава изцяло на литературата.

Продължава...

Класация Книжен ъгъл - най-продавани книги 10 май - 16 май

16.5.17

1. Питър Мей. Човекът от остров Луис. Колибри

2. Милен Русков. Чамкория. Жанет 45

3. Жан-Люк Баналек. Бретонско злато. Ентусиаст

4. Нийл Геймън. Американски богове. Бард

5. Алисън Малоуни. Феите. Инфодар

Продължава...

„Аскетика“ на Никос Казандзакис - молитвата, която гръцката църква забранява

Никос Казандзакис – писателят, станал известен с „Алексис Зорбас“, „Капитан Михалис“ и „Последното изкушение” и др., оставя на наследниците си творба-загадка, която и до ден-днешен подлежи на тълкуване

Пречупваща света през мита за Сизиф и повлияна от школата на немския философ Фридрих Ницше и френския мислител Анри Бергсон, „Спасители на Бога (Аскетика)” е перлата в короната на цялото творчество на Никос Казандзакис. Загадката около нея започва от жанровата ѝ неопределност и съчетанието на философия, лирична проза и митология.

„Аскетика” (Сиела, превод Драгомира Вълчева) повежда читателя към едно метафизично пътешествие, в което личният маршрут на твореца е маркиран от разнопосочни и труднопреведими философски и мистически ориентири. В нея хората са онези, които могат да спасят Бога, а посланията на Христос, Ницше, Бергсон, Буда, Ленин, Одисей са пречупени през духа на времето, което оформя Казандзакис като писател.

В уводната си бележка към първото издание от 1927 г. Казандзакис настоява: „Нека тази Аскетика бъде смятана за първия лирически опит, за първия вик на посткомунистическото ВЕРУЮ“, а след публикуването на творбата, автор и издател са извикани от гръцките църковни архиереи , за да поднесат официално „извинение” –  Никос Казандзакис, защото е написал тази „непочтителна” книга, а Димитрис Глинос, затова че е публикувал в списанието си „този атеистичен парцал” – „Аскетика”.

На 10 юни е насрочен съдебен процес по обвинение в „присмех към религията.” В крайна сметка, той бива отменен, но това дава  началото на едно безмилостно и дългогодишно гонение от страна на държавата и на църквата спрямо Никос Казандзакис. В следствие на това той не успява да спечели Нобеловата награда през 1975 г., когато е номиниран заедно с Албер Камю.

Въпреки разрива с  духовенството „Аскетика” се оказва най-продаваната негова творба в Гърция. Тя предлага субективен релативизъм, чрез който читателят да спаси себе си и Бог. Защото Богът на Казандзакис не е жесток или суров. Той е Утешителят. Бог НЕ просто Е. Бог СЕ СЛУЧВА. И все пак остава една дълбока и неразрешима загадка.

Продължава...

Людмила Улицкая: Страшно много се нуждаем от превод. Не разбираме езика на Бога, а и помежду си лошо се разбираме

Излиза „Даниел Щайн, преводач“ - най-четеният, най-превежданият и най-обсъждан роман на Людмила Улицкая – с над 1 милион тираж в Русия

Мъдра старица обитава свят на книги и на мълчание. Фанатична и озлобена комунистка доживява дните си в израелски старчески дом. Германка работи в християнска общност край Хайфа, за да изкупи вината на своя народ. Католическа монахиня, притисната от обстоятелствата става съпруга на православен свещеник и намира себе си в Светата Земя.

И още - израелски радикал, неуравновесен младеж, тъжен арабин-християнин, учен юдеист - полуистински, полуизмислени герои. Голямата политика и личният живот… САЩ, Израел, Полша, Литва, Русия. А в центъра на този разединен и все пак отчаяно единен свят – един евреин, бивш преводач в гестапо, бивш партизанин и настоящ католически свещеник. Човек, чийто живот ни показва защо хората все още са живи, защо не са се удавили в болка и ненавист.

„Даниел Щайн, преводач“ (Парадокс, превод Александрина Петрова, Доротея Монова) е едновременно майсторски изпипан епистоларен роман, философски разказ, задълбочено историческо изследване и увлекателно четиво. Книгата покрива обширни географски области – Германия, Израел, Съединените щати, Русия, както и драматични исторически епохи, които водят началото си от Втората световна война във Варшава и стигат чак до Израел в наши дни. Разказът представя историческите факти в детайл: трагедията на Холокоста, възходът и падението на комунизма и което е по-важно – предлага ни се нов прочит на ролята на християнството.
Книгата е конструирана като колаж от лични истории, разказани чрез писма, дневници, записи на беседи, а също и голям брой официални бележки, доклади, документи и жалби до властите. Общото между всички тези елементи е историята на Даниел Щайн, полски евреин, който преживява Холокоста, като става преводач на Гестапо. Благодарение на тази пародия не само че спасява себе си, но и споделяйки важна информация със застрашените, допринася стотици други животи да бъдат спасени.
След Втората световна война Даниел приема християнството, ръкоположен е, става член на Християнския орден на Кармелитите и се изселва в Израел, където създава християнска общност. Това е само един от многото случаи в живота на Даниел, когато той прави трудния избор да върви срещу течението. Способността и желанието му да общува с всички са неговият истински език – символ на любовта, човечността и толерантността.

Очевидни са паралелите с онази притча от Новия завет, където на Петдесетница апостолите получават дарбата да проговорят езици, които по-рано са им били непознати. Авторката майсторски предава живота, изключителната топлота и човещина на този съвременен светец, който неминуемо завършва живота си като мъченик, жертва на собствената си воля въпреки всичко да помага на другите.
Образът на Даниел Щайн е базиран върху живота на Освалд Руфайзен, истинския брат Даниел, кармелитски монах, който е живял в манастира „Стела Марис“ в планина Кармел, Хайфа, и който е починал в Израел през 1998 г.

Продължава...

За Пумпала, биотитаните и Прозрачната жена в едно възможно бъдеще

„Пумпал“ e дългоочакваният нов роман на Владислав Тодоров. Заедно с него излиза и ново, юбилейно издание на култовата му книга „Дзифт”, чиято екранизация се увенча с огромен успех.

„Пумпал“ (Колибри) е стряскащо изобретателна антиутопична приказка, в която смешното спъва страшното, иронията разваля магиите, абсурдът добива желязна логика, а езикът издевателства с чудото на творението, наречено човек.

В случай че не знаете, Пумпала е капсулиран свят, кацнал на върха на Плешивата планина. Брутално световно чудо в ситуация на вариативна гравитация. Действието започва в една „барутна нощ” и ни захвърля в неприветливото бъдеще, на самия предел на човешката история, а там, в утробата на мрака, се крие щастливият край.

Далече в тъмното бъдеще на един полуостров избухва биоклетъчна революция. Безсмъртието става постижимо. Създадена е микронация от вечно млади биотитани, които се готвят да напуснат Земята на борда на Пумпала, летящо чудо на чудесата.

Тъй като от гледна точка на вечността женският пол се оказва ненужен, той бива архивиран – в Космоса ще бъде отнесена само приказно красива мостра на жена, потънала във вечен сън. Безсмъртният Криптон тайно се влюбва в нея. Но за да я събуди, той трябва да премине през много перипетии и да принесе огромна жертва.

Създаден по законите на черния роман, обилно напоен с пародия, „Дзифт” е пътуване назад във времето, към призрачна София от началото на 60-те. Една вече разпиляна в представите ни действителност, която хвърля дългата си сянка в настоящето. Филмовата адаптация в стил неоноар с режисьор Явор Гърдев печели награда за режисура на международния кинофестивал в Москва и „Златната роза” във Варна. В образа на Молеца се превъплъщава Захари Бахаров.

Владислав Тодоров е доктор на философските науки, преподава кино и литература в Пенсилванския университет. Първата му книга „Адамов комплекс” излиза в София през 1991 г. В САЩ издава втората си книга – „Червен квадрат, черен квадрат: Органон за революционно въображение”. Следват „Малък парадокс за театъра и други фигури на живота” и „Хаотично махало: политическа публицистика”. Автор е на два екранизирани романа – „Дзифт” и „Цинкограф” с филмово заглавие „Цветът на хамелеона”. Следва откъс от „Пумпал“.

Барутна нощ. Над полуострова се сипеше ме­теоритен дъжд и замрежваше луната. Двама ино­земци, Ловеца на организми и Прогонващия луф­тове, бяха намерили подслон в изоставен бункер на високопланински полигон. Идваха от различни краища на света. Случайността беше кръстосала пътищата им на това забравено от Бога място. Единият бе тръгнал да лови нелегални организми в Страната на ватузите, а другият – да прогонва луфтове в Долината на пурдотите. Бяха прека­рали известно време в почистване и центроване на инструментите си и сега дояждаха тенекията с малеби от копърка, която бяха намерили изоста­вена в бункера. Капанът за организми и апаратът за прогонване на луфтове се търкаляха в краката им заедно с една очукана манерка с шампанизиран цвик.
Двамата странници наблюдаваха огнения дъжд, облизваха обгорелите си пръсти и разгорещено бе­седваха по въпросите за края на света.

Продължава...

По дирите на изчезналите кръчми

Петко Тодоров

Защо затрихме цяла една култура

„Йордан Матев имаше красив глас и се случваше спонтанно да се изправи и да почне да рецитира Теодор Траянов или Николай Лилиев. Ставаше тихо, всички го слушаха в захлас. По това време той играеше Тибалт в „Ромео и Жулиета” и вече беше направил и ролята на Борис Морев във филма „Тютюн”.

Беше голям артист, звезда, хората се обръщаха след него, момичетата от Балетното училище му пишеха любовни писма. Спомням си, че понякога ставаше от масата, за да отиде до Операта и да чуе някоя любима ария, обичаше „Турандот”. Връщаше се възхитен и ние чакахме да разказва” – това в кафене „Славянка”, 60-те години и в „По дирите на изчезналите софийски кръчми” на Павлина Делчева – Вежинова (изд. „Кибеа”).

„Не е пътеводител. Става дума за тези кръчми, които аз и моите приятели сме посещавали и то през определен период от време, предимно през 70-те и 80-те. С малки изключения съм писала само за такива, в които съм сядала поне веднъж”, обяснява авторката. Ползва и чужди спомени, като горния цитат.

Лична книга, всеки друг би я написал по различен начин и нормално. Под „кръчма” тя разбира всичко от рубриката „заведение” – и сладкарница, и кафене, и клуб... Където се влиза „не за да убиеш времето си, а да се срещнеш с хора, да говориш за това, което те интересува...”

Авторката е израсла между масите на Руския клуб и Клуба на журналистите, дъщеря е на огромния писател Павел Вежинов и има какво да помни.

Окончателно минало ли е атмосферата „Славянка”? У нас не се чуват социалните психолози, а тяхна грижа е да обяснят ликвидирането на кафене-културата с прохождането на сегашния ни капитализъм. Еднакъв му е коренът с персоналната агресия, около която се тръшкаме. Четива като това са повод да се обмисли, а не да се прави мръсна дума от „носталгия”.

Продължава...

Откъс: „Разкази за Родината“ - метароман, който създава скандален, но цялостен образ на Русия

15.5.17

Каква е нашата Родина, пита се Дмитрий Глуховски.  Разкрасена версия на „Седемнадесет мига от пролетта“? Какво е руски патриотизъм? Какво е властта? Как на практика се управлява нашата страна? „Разкази за Родината“ е метароман, който създава скандален, но цялостен образ на нашата Родина – такава, каквато е в действителност.

„Разкази за Родината“ (Сиела) е сборник с фантастично-хумористични разкази, които пародират, но и разкриват реалността в Русия; шеметни лупинги от политическа сатира, които доказват, че перото наистина може да е по-силно от меча. В тези разкази политиците са от други планети; учен открива, че властниците въртят бизнес с пъклото; мутрите си купуват силиконови мозъци; вятърът от запад се улавя и използва за икономически подем; НЛО каца насред Москва; изборите вече се правят от машини, за да няма грешки; Третата световна война идва… и си отива, а руският народ дори не забелязва промяна в живота си.

От автора на „Метро 2033“, „Метро 2034“, „Метро 2035“ и антиутопията „Бъдеще“. Следва откъс в превод на Васил Велчев.

From Hell

– Михаил Семьонович! Събудете се! Там такова... – Асистентът на професор Готлиб го раздруса за рамото.
Готлиб изпъшка и се обърна на другата страна. Нищо „такова“ не можеше да има в тази бездарна и безсмислена експедиция. Нищо освен някоя кръвожадна зла муха, способна навярно да изяде за десет минути цяла крава. Нищо освен комари с размерите на охранен помияр, нищо освен пот и водка. Както и прах, мръсотия и камънаци.
Припътувало му се на стари години.
– Разкарай се – предложи Готлиб на асистента си.
– Михаил Семьонович! – не се отказваше онзи. – Михаил Семьонович! Сондата пропадна! И намерихме нещо!
Професорът отвори очи. През брезента на палатката проникваха първите лъчи на изгряващото слънце. До възглавницата се въргаляше блистер аналгин и многостенна чаша. Наблизо лежеше дебелата тетрадка, в която записваше теоретичните си изчисления. Когато експедицията завършеше, той спокойно можеше да нареже на ситно карираните листове, да ги залее със слънчогледово олио и да ги подпали. Напразно похабено време. Защото ако Готлиб се осмелеше да представи теориите си в Академията на науките, научните му опоненти щяха да му наврат тази тетрадка по техния си начин. Ректално.

Продължава...