page contents Книжен Ъгъл
Предоставено от Blogger.

Класация Книжен ъгъл - най-продавани книги 6 декември - 12 декември

12.12.17

1. Георги Тошев, Стефан Данаилов. Романът на моя живот. Книгомания

2. Милен Русков. Чамкория. Жанет 45

3. Маури Кунас. Книга за финландските джуджета. Дамян Яков

4. Марко Пицути. Забранената еволюция. Атеа

5. Алекси Дормал, Доминик Рок. Ана Ана. Сладки сънища! Пурко

Продължава...

Откъс: Ако най-страшният ти кошмар се сбъдне

„Кажи, че си моя“ на новата скандинавска звезда Елисабет Нуребек

Животът на Стела е добре устроен и подреден. Тя е успешен психотерапевт, щастливо омъжена за Хенрик, майка на 13-годишен син. Всичко обаче се променя в деня, в който приема в кабинета си млада жена. Но тя не е просто поредният пациент. Стела е убедена, че най-накрая я е намерила...

Това не е първият подобен епизод в живота на Стела. Не за първи път тя „намира“ Алис. Ужасът, че всичко се повтаря я обзема и парализира съзнанието й. Дали си въобразява? Може ли да вярва на инстинктите си? Убедена е, че някой я следи и дори получава заплаха за живота си. Този път никой не й вярва. Според близките й е крайно време да загърби миналото и да продължи напред. Но това вече е невъзможно!

Страшно е когато си сам и не можеш да се довериш на никого. Но какво правиш когато не можеш да се довериш дори на себе си?

 „Кажи, че си моя“ (Ера) изследва най-мрачните дебри на човешкото съзнание, задавайки въпроса: Ако най-страшният ти кошмар се сбъдне, какво би направил? Нуребек създава ярки, многопластови образи и напрежение, което държи читателя до последната страница. Динамична и разтърсваща история, в която до самия край няма отговори.

Елисабет Нуребек живее в Стокхолм със съпруга си и двете им деца. Самата тя е страстен почитател на криминалния жанр в литературата и киното. Следва откъс в превод на Анелия Петрунова.

СТЕЛА

ПРОДЪЛЖАВАМ ДА ЛЕЖА на пода.
С придърпани към гърдите и обгърнати с ръце крака.
Вдишвам. Издишвам.
Ударите на сърцето ми пулсират в ушите, болката в корема е преминала в гадене и вече не треперя.
Сега името ми е Стела Видстранд, а не Юхансон. На трийсет и девет години съм, а не на деветнайсет. И вече не получавам пристъпи на паника.
В стаята прониква сива есенна светлина. Чувам шума на нестихващия пороен дъжд. Кабинетът ми изглежда както винаги.

Продължава...

„Последните Тюдори” или краят на една велика, но прокълната кралска династия

Най-продаваната авторка на исторически романи в света Филипа Грегъри се завръща с романа „Последните Тюдори” (Еднорог).

Кралица за девет дни, Джейн Грей отива на ешафода, пожертвана от собствения си баща и другите участници в заговора да изместят Мери Тюдор, наследницата на рано починалия Едуард VI, единствения син на Хенри VIII. Мери си възвръща престола, но бележи възшествието си със смъртна присъда над собствената си братовчедка.

Дълбоко вярваща, кротка и покорна дъщеря, Джейн Грей посреща смъртта, отправяйки към двете си сестри завета: „Научете се да умирате.”

Катрин, втората дъщеря на рода Грей, е красива, жизнена и очарователна, любовта я интересува много повече от престола. Но както сестра ѝ става жертва на страха на Кървавата Мери да не загуби престола, така и Катрин ще бъде жертва на упоритата ненавист на Елизабет, наследила короната от Мери и цял живот измъчвана от ужаса, че някой може да ѝ я отнеме.

Третата братовчедка на властващата кралица, красивата Мери, останала джудже, има още по-малко амбиции и от сестра си – тя просто иска да изживее живота си спокойно, с верен и любящ съпруг до себе си. Но и тя носи кръвта на Тюдорите и застава на пътя на кървавата им амбиция.

Така, с кръв, предателства и безплодна пустота, ще завърши династията на Тюдорите, за да се изпълни старото проклятие, отправено към един узурпатор...

Родена в Кения през 1954 г., Филипа Грегъри завършва история, защитава докторат по литература на XVIII век в Единбургския университет, работи като журналист и продуцент за BBC. Първият и роман незабавно става световен бестселър и тя се посвещава изцяло на писателската си дейност. След поредицата бестселъри от епохата на Тюдорите е наречена „кралица на историческия роман”.

Продължава...

Ричард Рийд: Помагайте, независимо в каква ситуация се намирате

62 забележителни личности говорят за успеха в „Ако мога да дам само един съвет...“

Ричард Рийд е роден през 1973 г. в Къркхийтън, Западен Йоркшир. Завършва висшето си образование в Кеймбридж, след което постъпва на работа в рекламна агенция. През 1998 г. заедно с приятели основава компанията за сокове и смутита Innocent. Марката става номер 1 в Европа и привлича вниманието на Coca-Cola, които я закупуват през 2013 г. През 2013 г. Ричард основава фондовата компания JamJar Investments, чиято цел е да подкрепя и подпомага младите предприемачи в Европа.
По време на миналогодишната церемония по честването на рождения ден на кралицата Рийд е удостоен със званието „Командир на Ордена на Британската империя“ заради своите заслуги в областта на хранителната индустрия и благотворителната дейност.
Ричард твърди, че до голяма степен дължи успеха си на четири много добри съвета, всеки от които е получил в подходящия момент. Оттогава той проявява особен интерес към мъдрите съвети и винаги когато срещне успял човек, не пропуска да го помоли да сподели кое е най-важното, което е научил в живота си.
Авторът дарява всички приходи от бестселъра „Ако мога да дам само един съвет...“ (Хермес) на благотворителни организации за работа с деца в неравностойно положение, борба с агресията и уличните банди. Списъкът с каузите е поместен в края на книгата.

В този сборник авторът описва срещите си с популярни и успели хора от сферата на политиката, бизнеса, изкуството, духовността, шоубизнеса, спорта. Всички те са известни не само с таланта и постиженията си, но и с обществения си принос и благотворителна дейност.
Представените в книгата личности споделят най-важния житейски урок, който са усвоили. Кратките истории покриват богат спектър от човешкия опит и душевност, обобщени в ценни съвети: от препоръката на президента Бил Клинтън да забелязваме и уважаваме всеки човек, когото срещаме, до вярата в християнските ценности на приключенеца Беър Грилс, от британския хумор на актьора Джъд Лоу („Ако ще закъсняваш, наслади се на закъснението“) до забележителния характер на оцелялата от холокоста Лили Ебърт („Винаги използвайте възможно най-пълноценно това, което имате, колкото и малко да е то“).
Духовити, проникновени или дори изненадващи, съветите в тази книга вдъхновяват и провокират емоции и размисъл. Те ни напомнят, че всеки ден пред нас се откриват възможности не само да реализираме себе си, но и да направим света по-добро място за живеене. Следват интервю с автора и откъс от книгата.

Продължава...

Измамата като точна наука

Сборник с непревеждани разкази на странния гений Едгар Алан По

„Измамата като точна наука. Непревеждани разкази” (Колибри, превод Венцислав К. Венков) съдържа деветнайсет разказа, измежду които „Никога не казвай „продавам си душата на дявола“, „Диалогът на Монос с Уна”, „Дяволът в камбанарията”, „Духът на противоречието”, „Колибата на Ландор”, „Изтърбушеният човек”, „Прхблем с набхра” и „Измамата като точна наука”, дал името си на сборника. Освен непреведените досега разкази на писателя, в настоящото издание е включена и статията на Шарл Бодлер „Едгар По – живот и творчество“. Големият френски поет, който често е говорел за духовното си родство с американския си събрат, е превеждал в продължение на 15 години творбите на По, събирайки разказите му в три сборника и добавяйки към тях философската поема „Еврика“ и романа за Артър Гордън Пим.

Едгар Алан По е американски поет, писател и есеист със свръхмерен талант, неведнъж издаван у нас и високо ценен от любителите на т.нар. макабрени истории, но и на изящния стил. Известен с произведения като „Гарванът“ и „Анабел Ли“, „Убийствата на улица Морг“ и „Лигея“, „Еврика“ и „Историята на Артър Гордън Пим“, той е родоначалникът на разказния жанр, основоположникът на криминалната литература, изобретателят на фантастиката, първопроходник на злободневната сатира. Благодатното му въображение, невероятната любов към красивото във всичките му форми, несретният живот и ранната му смърт го превръщат в един от трагичните гении на световната литература.

Островът на феята

„Музиката  – пише Мармонтел в „Contes Moraux“, които във всичките си досегашни преводи упорстваме да наричаме „Моралните приказки“, сякаш за да се подиграем с техния дух, – la musique est le seul des talents qui jouissent de lui-même; tous les autres veulent des témoins. Тук той бърка удоволствието, извличано от галещите ухото звуци, с умението да ги създаваш. Музиката не се различава от останалите дарби по способността си да доставя пълноценно удоволствие в присъствието на друг човек, който да оценява изпълнението. Нито по това, че на резултатите ѝ можеш да се радваш и насаме. Идеята, която разказвачът така и не е успял да развие докрай, или се е поддал на прословутата национална любов към поантата, е всъщност съвсем защитима: че музиката от най-висш порядък се оценява най-добре в пълна самота. В тази му форма твърдението се възприема моментално от всички, които харесват лирата и заради самата нея, и заради насладата, която носи на духа. И въпреки това съществува и друго удоволствие, което е все още достъпно за греховното човечество, и вероятно единствено то, повече и от музиката, зависи от допълнителното усещане за самота. Става дума за щастието, което ни носи съзерцанието на природата.

Продължава...

Мадам Тюсо от плът и кръв

 Мишел Моран за един живот между любовта и революцията

Светът свързва името на мадам Тюсо с изключителните ѝ восъчни фигури, но коя всъщност е жената, превърнала се в най-знаменитата скулпторка на всички времена? В романа „Мадам Тюсо. Живот между любовта и революцията“ (Емас) нейната невероятна история оживява изпод перото на талантливата Мишел Моран. Годината е 1788-а и въздухът е наелектризиран от зараждащата се революция…

Интелигентна и амбициозна, Мари Тюсо изучава тайните на восъчните скулптури от чичо си, работейки заедно в прочутия им музей. Тя създава първата си голяма самостоятелна восъчна фигура през 1777 г., а моделът е самият Волтер, един от символите на френското Просвещение. Нейни модели са и Жан-Жак Русо, Бенджамин Франклин, Томас Джеферсън… и кралското семейство. Клиентите на Марипроизхождат от всяко стъпало на обществената стълбица, но голямата цел на Мари е да привлече вниманието на Мария Антоанета и на Луи XVI. Тяхното одобрение би озарило работата и музея ѝ, който наследява от чичо си, с така желаните слава и богатства.

Мари Тюсо постига тази цел – сестрата на краля е толкова впечатлена от восъчния салон, че изисква присъствието на скулпторката във Версай, за да преподава изкуството си. Така Мари попада в един напълно нов свят, непозната вселена – свят на невъздържан лукс, на безразсъдно разсипничество. Докато на нейната улица хората са принудени да продават дори зъбите си, за да си набавят храна, в двореца се изхвърлят хиляди свещи, запалени едва веднъж.

А пламъкът на революцията се разразява, обхващайки в огън нацията. Докъде ще отведе Мари Тюсо, която храни симпатии към кралската власт, но и не е забравила корените си?Бурното време на Големия терор ще я прати в една килия с любимата на Наполеон Жозефин, ще я превърне в хроникьор на кралската смърт и ще я принуди да замине в изгнание в Лондон. Там смелата французойка гради наново живота си и създава официалния „Музей на восъчните фигури“, с който я познаваме и до днес.

Мишел Моран е автор на седем световни исторически бестселъра, преведени на повече от двадесет езика. Моран е любител на пътешествията, опознаването на нови места и е запалена по археологията.  Следва откъс в превод на Емилия Ничева-Карастойчева

ЛОНДОН 1812

ТЯ ВЛЕЗЕ ПРЕЗ ВРАТАТА НА ГАЛЕРИЯТА МИ и всичко изчезна – трополенето на дъжда по прозорците, посетителите, дори децата. Не бях виждала това лице от двайсет и една години и веднага отстъпих назад, чудейки се дали не съм извикала духа й от миналото.
– Какво има? – попита Анри.
Бе забелязал разширените ми очи и проследи погледа ми към фигурата до вратата. Жената беше на около шейсет, но нещо у нея – дрехите, походката, френските й черти вероятно – я отличаваха от другите.

Продължава...

Иван Цанев измисли жанр

11.12.17

Петко Тодоров

Той си направи екоавтопортрет

Поетът Иван Цанев изтръска архива си и сглоби собствен портрет от „Признания и отзиви, слова и посвещения” – подзаглавието на „Между два разговора с И. Ц.” (изд. „Стигмати”, „Артграф”).

Екоавтопортрет. Защото се представя чрез своята среда. Откъсите от критики, писма, спомени, посветени нему стихотворения са подредени хронографски. Плюс стихотворения и белетристични откъси със споделени негови мотиви и други, на които явно държи. Професионална среда – откъм човеци – авторите на всичко това.

По-интересни са литературните й измерения.

С две думи: Цанев е харесван и обичан поет. Колкото и да попържаме 60-те и 70-те години, онези критици са свършили необходимото, за да е такъв. Не че той е разчитал на тях за това. Те са литературният постфактум, но неотменим компонент на средата.

Коментирането му, а актуалният жаргон е май „обговарянето” след 1990 г. идва и с неизбежните рецидиви откъм неолибералните доктринери. Той „подиграваше кухата социалистическа патетика” – Иван Цанев и подиграване!, неговата поезия за деца била „опозиция на Пионерия” и прочее телета под вола.

Късмет е за българската литература, че навремето Цанев не се изживя като дисидент. Неолибералните натегачи са абсолютно огледални на соцнатегачите от 1945-1955 г. Значи конюнктурният устрем следваше да завехне с 90-те години. Позабави се техният априлски пленум. Но на неолибералите им отива лежерното вдяване. А самообладанието на Светлозар Игов не е за всеки.

Та решението на Цанев да ни допусне до интимната си среда е и портрет на литературните нрави от неговото време. Неоценим за бъдещите му читатели. Нищословният теч около понятието „тиха лирика”, теснеенето на коментираните му образи, мотиви, идеи означават, че критическият и некритическият му прочити предстоят, което е оптимистично...

Едно поколение след него и такъв портрет няма да е съдържателно възможен. Заради значителното ликвидиране на институцията литературна критика и заради отказа от хартиеното писмо.

Продължава...

Класация Книжен ъгъл - най-продавани книги 29 ноември - 5 декември

5.12.17

1. Паула Хоукинс. Разказано на водата. Ентусиаст

2. Саймън Монтефиоре. Сашенка. Прозорец

3. Л.Франк Баум. Как малкият Клаус стана Дядо Коледа. Колибри

4. Мария Пеева, Люси Рикспуун. Писмо до сестра ми. Софтпрес

5. Гай Бас. Кърпена глава. Фют

Продължава...

Милениум 5: Лисбет Саландер и Микаел Блумквист отново са в центъра на събитията

„Мъжът, който търсеше сянката си” на Давид Лагеркранс е второто продължение на култовата трилогия на Стиг Ларшон

В „Милениум. Мъжът, който търсеше сянката си“ (Колибри, превод Любомир Гиздов) Лисбет Саландер отново е в центъра на събитията и се сблъсква със смъртни врагове, а Микаел Блумквист е по следите на престъпна група. Организацията, наречена Регистър на изследванията на генетиката и околната среда, официално изучава връзката между наследствеността и влиянието на средата, а на практика експериментира с близнаци, поверени на различни по социален статус семейства. Точно там Лисбет ще се изправи срещу истината за своето детство, а ние ще разберем защо си е татуирала дракон. Пак там ще срещнем Даниел и Лео, двама талантливи музиканти, всеки от които има чувството, че живее половин живот, и всеки от които бива унижаван заради своя произход. Някои от персонажите в романа изгубват живота си, други биват подложени на жестоки изтезания, а Блумквист ги подкрепя самоотвержено и безусловно.
Давид Лагеркранс придоби международна известност с биографичната си книга за шведския футболист от босненско-хърватски произход Златан Ибрахимович. Романът „Онова, което не ме убива” е продължение на трилогията „Милениум“ на Стиг Ларшон, без да почива на записките на покойния писател. Месец и половина след премиерата на „Милениум” 5 общият обем на продажбите надхвърли 1 милион екземпляра. До момента от пенталогията в света са реализирани над 90 милиона копия. Междувременно филмовата компания „Сони” продуцира екранизацията на „Милениум” 4, „Онова, което не ме убива”, чиято премиера се очаква през октомври 2018 г. Режисьор на лентата ще бъде Феде Алварес, а в ролята на Лисбет Саландер ще видим Клер Фой, която нашумя с ролята си в поредицата The Crown. Следва откъс от книгата.

Лисбет Саландер си беше взела душ във фитнеса и отиваше обратно в килията си, когато главният надзирател Алвар Олсен я спря в коридора. Той плещеше нещо, може би дори беше малко развълнуван. Жестикулираше бурно и размахваше някакви документи. Но Лисбет не чуваше и дума от казаното. Часът беше 19,30.
19,30 беше най-лошото време във „Флудберя“. Тогава покрай затвора с гръм и трясък минаваше раздрънкан товарен влак, стените се клатеха, дрънчаха ключове, а въздухът миришеше на пот и парфюм. В никой друг час от денонощието мястото не бе толкова опасно, колкото в 19,30. Именно тогава, под прикритието на шума от железницата и всеобщата суматоха, която наставаше точно преди вратите на килиите да се затворят, се случваха най-страшните нападения. По това време Лисбет Саландер винаги оглеждаше отделението от горе до долу и със сигурност не беше случайно, че точно в този миг забеляза Фария Кази.
Фария Кази беше от Бангладеш, млада и красива, и в момента седеше в стаята си вляво от тях. Макар от този ъгъл Лисбет да виждаше само лицето ѝ, нямаше съмнение, че някой я удряше.

Продължава...

Откъс: „Бар Петлите“ - студенти по право в лабиринта на измамата


„Обсидиан“ представя новия юридически трилър на Джон Гришам

Марк, Тод и Зола решават да учат право, за да променят света. Но след три години следване приятелите са наясно, че са станали жертва на измама. Те са взели огромни заеми, за да се запишат в посредствено учебно заведение. Неговите възпитаници трудно изкарват изпита за правоспособност и още по-трудно си намират добре платена работа. А когато разбират, че тяхното висше училище е част от верига  кухи фирми,  хедж фондове и отпускащи студентски кредити банки, Марк, Тод и Зола осъзнават, че са попаднали в мрежите на ловък и безскрупулен играч, който печели милиони с подвеждаща реклама, незаконни финансови операции и съмнителни офшорни сделки.
Може би изход все пак има. Може би има начин тримата приятели да се избавят от смазващите дългове, да разобличат банката и измамната схема, а и да изкарат малко пари между другото. Но за да го направят, трябва да напуснат няколко месеца преди завършването си. Пълна лудост, нали? А може би не...
Настанете се удобно, вземете си едно питие и  се пригответе да прекарате приятни часове в бар „Петлите”. Следва откъс в превода на Надежда Розова.

Наближаваха празниците в края на годината, но в дома на семейство Фрейзиър не беше много празнично.
Госпожа Фрейзиър машинално украси малката елха, опакова няколко евтини подаръка и изпече курабийки, които всъщност никой не искаше. И всичко това – под неспирния съпровод на „Лешникотрошачката“ от стереоуредбата, докато госпожата храбро пригласяше, като че ли празниците наистина бяха весели.
Бяха всичко друго, но не и весели. Господин Фрейзиър се беше изнесъл три години преди това и отсъствието му предизвикваше не толкова тъга, колкото презрение.
Много бързо беше заживял със секретарката си, която се оказа бременна. Зарязана, унижена, разорена и потисната, госпожа Фрейзиър все още се мъчеше да се окопити.
По-малкият ѝ син Луи беше под домашен арест – нещо като освобождаване под гаранция, и с оглед на наркообвиненията и всичко останало явно му предстоеше трудна година. Той изобщо не си направи труда да купи на майка си подарък. Извинението му беше, че не може да напуска къщата заради електронната гривна на глезена, разпоредена от съда. И без нея обаче никой не очакваше от Луи да си мръдне пръста за подаръци. Миналата и по-миналата година и двата му глезена бяха свободни, но той пак нищо не купи.

Продължава...

Сребърната Зинаида Гипиус

3.12.17

Петко Тодоров

И нейните литературни и нелитературни свидетелства

„И у двамата липсваше зрелост – с времето ставаше все по-ясно, че те няма да я достигнат. Нито сериозността на Блок, нито огромната ерудиция на Бугаев не премахваха впечатлението за инфантилност. Всичко това беше вместо зрелост, но съвсем не тя самата.

И у двамата имаше чисто детски страни, но различни: от Блок надничаше дете замислено, упорито, уплашено, озовало се самичко на непознато място. У Боря се спотайваше галеник, фантазьор, сърдитко, нехранимайко, ту наивен, те преструващ се на наивен.

Блок слабо познаваше детското у себе си, Боря го познаваше прекрасно и го подчертаваше, парадираше с него” – Александър Блок и Андрей Бели (Борис Бугаев) в „Живи образи” на Зинаида Гипиус (изд. „Изток-Запад”).

Гипиус от руския Сребърен век – началото на ХХ-я, златният е Пушкиновият. Портрети на Блок, Брюсов, случаят Распутин, Розанов, Сологуб и други. Пределно личната оценъчност е защитена бляскаво. Литературен връх в целия смисъл. Чехов в две и половина страници, но какви! И драмата в „Петербургски дневници” (изд. „Прозорец”).

От 1914 до 1919 г. когато емигрира. Войната и революцията. Гледната точка на неприемащия. Важна, защото всяка революция е приемащи и неприемащи.

Гипиус ще напише през 1923 г. в „Живи образи”: „Нима руската история не е страшна приказка? Дълга и незавършваща е днешната, комай най-страшната. Но колко е изумителна вчерашната, която я породи”. Буквално диалектично, трезво, избистрено през пределно интелигентното литературно перо.

Продължава...

Загадъчен и гениален, Томас Пинчън отново на български с „На ръба на света“

2.12.17

История за края на иронията и началото на постистината

Томас Пинчън (1937) е най-интригуващият американски писател постмодернист – енциклопедичен ум, чиито творби са предизвикателство за любознателния читател. Първата му книга, романът „V.“, излиза през 1963 г. и оттогава Пинчън държи в плен вниманието и въображението на писатели, критици и журналисти както със сложните си, изтъкани от препратки към науката и изкуството, романи, така и с мистериозната си личност.

Почти нищо не е известно за човека, написал монументалния роман „Гравитационна дъга” – знае се, че живее в Ню Йорк, говори се, че като студент е посещавал лекциите на Набоков в „Корнел”, а из интернет се върти една снимка на странен, млад мъж, която може да е негова, а може и да не е. Името му неизменно присъства в залозите за Нобеловата награда за литература. На български досега е издаван единствено романът му от 1966 г.  „Oбявявaнeтo нa ceрия №49“ (1990).

„На ръба на света“ (Колибри, превод Владимир Полеганов.) е история за края на иронията и началото на постистината. Роман химера от може би най-непредвидимия и специфичен глас в постмодерната литература. Годината е 2001, градът – Ню Йорк,  а покоят след спукването на дотком балона е затишие пред буря.

Животът на Максин Тарноу – експерт проверител на измами с отнет лиценз и собственичка на малка фирма на име „Проследи и залови” – следва обичайния цикъл: деца, съпруг (който не е съвсем бивш), приятелки, работа. От време на време лодката на рутината бива разклатена от някой по-особен клиент, изскочил от сенчестата половина на морала. Но това не смущава Максин – тя си има пистолет и знае как да го използва.

До момента, в който стар познайник, независим режисьор на име Редж, не я въвлича в лабиринта, изграден от необяснимите и стряскащи посоки, в които текат паричните потоци на един от най-големите дотком милиардери, Гейбриъл Айс. Следва откъс.

Първият ден на пролетта на 2001-ва е и Максин Тарноу, която в някои системи все още фигурира с фамилията Лоуфлър, е повела синовете си на училище. Да, може би наистина са минали възрастта, в която им е нужен придружител, вероятно Максин още не е готова да ги остави да се оправят сами, все пак училището е само на няколко преки от тях, по пътя за работата й е, доставя й удоволствие. Какво толкова?
Всички крушови дървета от сорта „Калъри“ по улиците на Горен Уест Сайд са осъмнали отрупани в снопове бели цветчета. Докато Максин ги гледа, слънчевата светлина се промъква над ръбовете на покривите, покрай водните цистерни, към ъгъла на следващата пресечка и пада върху едно от тях, като го кара да засияе.

Продължава...

Уинстън Чърчил: „Умиротворител е човек, който храни крокодил – с надеждата, че крокодилът ще го изяде последен.”

Книга за речите на Чърчил, които спасиха Европа от комунизма, излиза на български

По-малко известният период от живота на легендарния британски политик и държавник Уинстън Чърчил – действията му след 1945 г., когато вече не е на власт – е описан в „Заветът на Чърчил. Как две речи спасиха Европа от комунизма” (ИК „Сиела”) от лорд Алън Уотсън.

Книгата описва историята на двете ключови речи на Чърчил, които обръщат хода на историята и спасяват Европа от комунизма – тази във Фултън, Мисури, където той оповестява разделянето на Европа от Желязна завеса и призовава за силен англо-американски съюз, и втората, произнесена в Цюрих, където говори за звучащото невъзможно в следвоенните години помирение между Франция и Германия.

Животът и делата след 1945 г. на една от най-разпознаваемите политически фигури в историята на XX век – сър Уинстън Ленърд Спенсър-Чърчил, са разгледани обстойно в книгата „Заветът на Чърчил” (с подзаглавие „Как две речи спасиха Европа от комунизма ”).

В ценния си труд лорд Алън Уотсън поставя акцент върху две възлови речи на британския държавник, чрез които се смята, че Чърчил обръща посоката на историята и спасява Европа от комунизма.

Първата е добре известната му реч във Фултън, Мисури, където оповестява разделянето на Европа от Желязна завеса и призовава за силен англо-американски съюз. Във втората, произнесена в Цюрих, Чърчил подканва за безпрецедентно помирение между Франция и Германия, които да станат основа на съюз, който САЩ да подкрепи икономически и военно.

В книгата са разгледани обстойно политическата ситуация, в която Чърчил изпада през 1945 г. – когато губи изборите от Клемънт Атли и Лейбъристката партия, отношенията му с Рузвелт, мнението му за болшевизма и Сталин. В руския диктатор Чърчил вижда същото, което е видял в Хитлер през 30-те години на XX век – неутолима жажда за власт и пълно презрение към човешкия живот.

Освен двете въздействащи речи на емблематичния британски политик и държавник, „Заветът на Чърчил” съдържа и предговор от неговия правнук – Рандолф Чърчил, който пише: „Книгата на лорд Уотсън отдава искрена и проникновена почит на политическите инстинкти и неустрашимия подход на прадядо ми към сложните международни проблеми. Тя съдържа и напомняне, че е нужно да сме нащрек и неизменно да браним трудно извоюваните си свободи.”

Продължава...