page contents Книжен Ъгъл
Предоставено от Blogger.

Романът като паметник. „Орелиен” на Луи Арагон

23.4.17

Петко Тодоров

Той е богат с прекрасна съпруга, но предпочита любовница, обаче съпругата се заглежда по бойния му другар, споделя с него веднъж целувки и съпругът ревнува. Решението е в мижавата братовчедка, семейна, тя пристига за първи път в Париж и той тика един към друг нея и приятеля си: Орелиен в „Орелиен” на Луи Арагон (изд. „Колибри”, превод Пенка Пройкова).

Романът е за бойния другар, любовен роман. Годината е 1921-ва, Орелиен изкарал цялата война на фронта, с края й получава наследствена рента, на 30, бяга от идеята за задомяване: „И престана да се занимава с каквото и да било”.

Занимава се с Париж. Париж между двете войни, компании на младите приближени до хората на изкуството, в които всеки уважаващ се е длъжен да посещава ателиетата на Пикасо и Моне и изпълненията на Мистенгет. Където по всяко време на нощта можеш да влезеш в любимия си бар и да се усетиш уютно.

Историята тече два месеца и нещо, любовта между Орелиен и Беренис е бърза, безмерна и невъзможна. От диалозите може да се научи повече, отколкото в който и да било курс по творческо писане.

Романът минава за най-добрият на Арагон. „Той беше спал с цяла една епоха, а не с една жена”, „Тя се засмя с прекалено светски смях”, „Орелиен си помисли, че тя е облечена възхитително безвкусно”...

Читателски гъдел, но не заради него това е голяма литература. Голяма и точка. За да припомни, че затисналите ни днес трилъри, екшъни и прочее наричания на романа съобщават за друго, не за роман. И възвисяват „Орелиен”.

Изгубеното във войната поколение. То ще доживее следващата в неясно социалнопсихологическа или белетристична, но тъкмо затова убедителна логика. Арагон разтегля онези два и нещо месеца за да срещне Орелиен и Беренис в окупирана Франция, вече фатално. Довършва романа през 1944 г. и точно Арагон не е можел да не го направи...

Продължава...

Класация Книжен ъгъл - най-продавани книги 12 април - 18 април

18.4.17

1. Б. А. Парис. Зад затворените врати. Хермес

2. Михаил Вешим. Когато бях армейски генерал. Сиела

3. Мишел Бюси. Черните лилии. Ентусиаст

4. Дж.П.Дилейни. Момичето преди. Софтпрес

5. Алесандро Барико. М-р Гуин. Унискорп

Продължава...

„Коя беше Алис” - дигиталният пъзел на един прекъснат живот

17.4.17

Името й е Алис Салмън. Висока, с умерено приятна външност, големи стъпала, коса, която се къдри и при най-малкия намек за вода, общо взето, с тревожна нагласа. Страшно запалена по музиката, истински книжен плъх, любителка на природата, макар да припада при вида на паяк.

„Коя беше Алис“ (Колибри) започва повече от интригуващо – с есе на тема „Kакво съдържа името”, подписано от тайнствената героиня на този нетипичен трилър. Една нощ я намират удавена при мистериозни обстоятелства. Никой няма представа как или защо. Но тя е оставила след себе си достатъчно нишки за проследяване: дневника си, постове в социалните мрежи, имейл кореспонденция. Остава някой да сглоби пъзела от фрагментите на живота й.

Т. Р. Ричмънд е изтъкнат журналист, печелил награди с материалите си за регионални и национални вестници, списания и уебсайтове. Идеята за книга, която разследва „дигиталната самоличност“ на героинята (Алис Салмън), се ражда, докато Ричмънд преглежда потока от публикации в Туитър и си задава въпроса какво може да научи човек за някого от социалните мрежи. (За по-голяма достоверност британските издатели на „Коя беше Алис” създават профил на Алис във Фейсбук.) „Телеграф“ поставя романа в класацията си за най-добрите криминални романи за 2015 година.  Следва откъс в превод на Надя Баева.

Какво съдържа името? На този въпрос трябваше да отговорят тийнейджъри с есе от хиляда думи в тазгодишното състезание „Нов талант“. Ето спечелилото есе на петнайсетгодишната Алис Салмън.

Името ми е Алис.
Бих могла да спра дотук. Знам какво олицетворява то. Аз съм си аз – Алис Салмън. Висока, с умерено приятна външност, големи стъпала, коса, която се къдри и при най-малкия намек за вода, общо взето, с тревожна нагласа. Страшно запалена по музиката, истински книжен плъх, любителка на природата, макар да припадам при вида на паяк. Най-често ме наричат Алис, но от време на време също Ал, Али или Лиса. За сведение последното го мразя. Като дете имах безброй прякори като Али Баба, Айс и прочие, но най-много обичах Ейс, особено когато татко ме наричаше така.
Чичо ми казва Силия, което е анаграма от Алис, макар че бъркам думата „анаграма“ с „анахронизъм“. „Как ми приляга само“, повтаря татко, когато някой каже „анахронизъм“. Между другото думата „как“ е палиндром. Това го научих вчера. Харесва ми да знам такива неща, макар най-добрата ми приятелка Меган да ме поднася, че звуча, сякаш съм глътнала речник. Не че искам да се перча, но трябва да имаш добър изказ, ако ще учиш английска литература.

Продължава...

„Виждам те” и „Оставих те да си отидеш” - Клеър Макинтош от полицията до бестселърите

За параноята, насилието  над жени и модерните технологии в напрегнат психологически трилър

Младата Зоуи Уокър съвсем случайно се натъква на своя снимка в лондонски вестник. Под снимката, публикувана на страницата за реклами за компаньонки и импулсни телефони, има само интернет адрес, който на пръв поглед не е активен. Въпреки това името на сайта е повече от плашещо: „Намери единствената точка ком”.

Зоуи е силно стресирана. В главата й започват да се въртят зловещи мисли. Тя е сама, няма къде да се скрие. Нейните преследвачи я виждат навсякъде. Във влака на път за работа тя е изложена на хиляди погледи и всеки случаен минувач може да се окаже престъпник. Но дали това е само параноя, или Зоуи наистина е в опасност?

Първоначално никой, дори собственото й семейство, не вярва на младата жена, докато наскоро допусналата грандиозна грешка амбициозна полицайка Кели Суифт не започва собствено разследване по случая, с което цели да защити репутацията си.

Уликите и интуицията ще отведат Кели към голямо разкритие – цяла социална мрежа, в която срещу заплащане можеш да получиш данни за точния маршрут, който различни жени изминават всеки ден в Лондон. Някои подбира жертвите, пуска за тях обяви във вестника и ги следи всеки ден, за да може да ги продава в мрежата. А част от жените в сайта вече са станали жертва на насилие.

Дали Зоуи ще е следващата – това зависи от бързата работа на полицията и от нейния собствен инстинкт за самосъхранение…

Британката Клеър Макинтош се завръща с втора книга – трилърът „Виждам те“ (Сиела), който вече е преведен на повече от 30 езика, след бляскавия успех на първия й роман „Оставих те да си отидеш“, за който наскоро бе съобщено, че вече е продаден в над 1 млн. копия по света,
 „Виждам те” не е просто интригуващ и напрегнат трилър в духа на „Момичето от влака” и „Оставих те да си отидеш”. Това е психологически роман за правото на лично пространство, за параноята, насилието над жени, за отчуждеността на големия град и за семейните отношения в модерното общество.

Продължава...

„Забравена София” - още Свинтила от чекмеджето

16.4.17

Петко Тодоров

„Кой е рисувал като съветските писатели вътрешните трансформации, откриването вътре в човека и от човека на неподозирани съдби? Това западноевропейската литература не е и сънувала. Както казват, съветската литература е литература на прогнозата. Горки каза: на третата действителност – бъдещата!”, Владимир Свинтила по повод откриването на съветска книжарница в София преди Втората световна война. В „Забравена София” (изд. „Захарий Стоянов”).

Свинтила! Който след 1990 г. беше върл антикомунист. Спомени за София до РЕВОЛЮЦИЯТА, разбирай 9 септември. Литература от чекмеджето. Няма ли дъно Свинтиловото чекмедже? Явно тази е писана преди прехода.

За кафенетата, за младите поети, за вестниците, за уличните музиканти, лумпенлитераторите, за улиците, за частните библиотеки... Невъобразимият Свинтила. Гмеж от ерудиция и жаргон, кафеджийски, само негов слог, парадоксален максимализъм. Невъзможно широк поглед – от уличния несретник до интригите на Борис III.

Уникален поглед върху софийския живот с уникалния размах на перото, който прави поносими юношеския му крясък в лицето на самия Никола Гешев: „Я си гледайте работата, че чергата ви гори под краката”, венцехваленето на младия поет Богомил Райнов и какво ли не. Защото това е Свинтила.

А днешната политическата некоректност на тези спомени? Зад тях е драмата „оцеляване” на българската интелигенция. Пагубната драма не просто за интелигенцията, а за България. Наше национално чудо е, че в нея е възможен и такъв автор. Свинтила, който прави значимост от невъзможното.

Продължава...

Отново чудеса в „Тайната градина“ на Франсис Бърнет

„О, какви неща само се случиха в тази градина! Ако не сте имали градина, не бихте разбрали, а ако сте имали – ще знаете, че цяла книга е нужна, за да се опише всичко, което ставаше там“

След като вдъхна нов живот на два от вълшебните детски романи на Франсис Бърнет – „Малкият лорд Фаунтлерой“ и „Малката принцеса“, издателство „Апостроф“ допълва колекцията си от книги на знаменитата английска писателка с най-известното ѝ произведение – „Тайната градина“. Бърнет за пореден път се спира на темите за добротата, разбирателството и чудесата, и създава вечна история, която присъства в живота на почти всяко дете.

Писателката от ранно детство опознава живота на бедните и темата за превратностите на съдбата се превръща в доминираща в творчеството ѝ. Франсис Бърнет става известна след публикуването на първия си роман за деца „Малкият лорд Фаунтлерой“ през 1886 г., който е посрещнат с възторг от критиката и я превръща в истинска знаменитост.

След втория си роман – „Малката принцеса“, Бърнет се насочва творчеството си към нови теми и герои. През 1911 г. издава прекрасния роман „Тайната градина“, който се превръща в най-издаваната и превеждана книга на писателката. В тази загадъчна и красива история Франсис Бърнет влага цялата си любов към децата и своята вяра в силата на доброто.

Малката Мери се изправя пред редица трудности и несправедливости. Изгубила подкрепа и надежда, тя ненадейно се озовава на различно и далечно място, където за нейна изненада среща своя загадъчен братовчед. Двамата са самотни, тъжни и таят много болка в сърцата си. И когато всичко изглежда обречено, те намират истински приятели, които ги учат на търпение, вяра и разбирателство.

Продължава...

„Приятел на Кафка” - еврейските разкази на Исак Башевис Сингер

„Преведох тези текстове с помощта на сътрудници и именно в процеса на превод нанесох много поправки”, изповядва Исак Башевис Сингер за „Приятел на Кафка” (изд. „Жанет 45”, превод от английски Иглика Василева).

Той е полски евреин (1904-1991), от 1935 г. е в САЩ, но отказва английския, пише на идиш, а книгите му се превеждат по споделения начин.

Сборник с еврейски разкази. Населени задължително с евреи, най-вече неизвестници с еврейските си истории – предимно от Полша и имигрантска Америка.

Често най-интересното е в разговорите, не са рядко и разкази в разказите. Срещат се разкази от първо лице, където разказвачът е писател на идиш, сигурно нелишени от автобиографизми. В един се появява самият Алберт Айнщайн.

Каквито и нелитературни аргументи да се приписват на удостояването му с Нобелова награда (1978), Сингер е превъзходен разказвач.

П. Т.

Продължава...

Жоржи Амаду в „Цитаделата на греха“

15.4.17

 „Токая Гранде. Тъмната страна” на бразилския магьосник на словото Жоржи Амаду е хипнотичен текст, изтъкан от човешки съдби, тъмни страсти и гореща чувственост, пропит с дъх на кръв и несбъднати копнежи

„Токая Гранде. Тъмната страна“ (Колибри) е сред по-късните творби на Амаду, в които се преплитат истина и легенди, реализъм и мистична реалност. Тук той изобразява стихийното възникване на селище в зората на миналото столетие по пътя на керваните, тежко натоварени с благословения плод. Заченато с насилие, за едни пристан и рай, за други – „убежище на бандити“, „цитадела на греха“ и „царство на Сатаната“, то е съградено с много надежда и воля за по-сносен живот.

Героите са богати земевладелци и достолепни съпруги, майстори занаятчии и вещи търговци, учени люде и първични селяни със здрава житейска философия, жреци и духовници, наемници, надничари и момичета на удоволствието - пъстра многослойна общност, диреща покровителството на езически божества и християнски светии. Благодарение на стила на Амаду историята на Токая Гранде (Голямата засада) не звучи като суха хроника, нито като апотеоз на знаменателни събития и паметни дати. Това е художествен летопис – един плътен и „сетивен” текст, който неминуемо оставя бразда в съзнанието.

„Амаду“ на португалски означава „любим“, „обичан“, и той наистина е един от любимите разказвачи на цели поколения. Заел заслужено място сред стоте най-добри писатели на XX век, преведен на 50 езика, Жоржи Амаду (1912-2001) пресъздава блестящо бразилската действителност с помощта на фолклорни и фантастични елементи. Той е не само виртуозен разказвач, но и социално ангажиран автор, чието творчество, по собствените му признания, е  „изтъкано от мириса, вкуса и кръвта“ на родната Бразилия. Произведения като „Токая Гранде”, „Тереза Батиста, уморена от битки“ и „Тиета от Агрести“ сплитат реалност и мит, фолклор и магия. И оставят вкус на вечност.Следва откъс в превод на Александър Керемидаров.

Продължава...

„Историите на една номадка“ - одисеята на Рита Голдън Гелман

Преди 31 години Рита Гелман, жена на средна възраст и авторка на повече от 70 детски книжки, напуска лъскавия свят в Калифорния и разпадащия се брак, за да започне одисея, която продължава и до ден днешен. Рита описва как е наблюдавала орангутаните в джунглите на Борнео, карала е кану в Индонезия, заобикаляла е мини в Никарагуа, гонила е зли духове в Бали, спала е до морските лъвове на Галапагоските острови и др.

Където и да отиде, тя се потапя в местната култура и открива нови приятели. Истинската история на Рита Гелман е доказателство, че никога не е късно човек да преследва мечтите си. Следват откъси от книгата.

Накъдето те поведе сърцето

Аз съм съвременен номад. Нямам постоянен адрес, нито вещи – освен тези, които мога да нося със себе си. Рядко знам къде ще бъда в следващите шест месеца. Обикалям света без план, водя се от инстинктите си. Доверявам се на хората, които срещам, и постоянно се възползвам от възможностите, които случайността ми поднася. Хората са моята страст. За разлика от традиционните номади, когато отивам някъде, се установявам да живея сред местните достатъчно дълго, за да мога да споделя всеки миг от ежедневието им. Искам да опозная сезоните на живота им и да заслужа доверието им, за да ме дарят със своите тайни. Живях сред хора в сламени хижи, спах в позлатени дворци, почитах различни божества с изящни церемонии и се потапях в мрака на черната магия. И навсякъде по света готвих редом с жените на техните огнища. Водя и обичам своя номадски живот от един ден през 1986 г., когато на четиридесет и осем години, на прага на развод, се огледах и си помислих: Трябва да има повече от един начин да се живее.
Ето го.

Продължава...

Класация Книжен ъгъл - най-продавани книги 5 април - 11 април

11.4.17

1. Джеймс Патерсън, Максин Паетро. Вегас. Ентусиаст

2. Юси Адлер-Улсен. Марко. Емас

3. Хилари Мантел. Убийството на Маргарет Тачър. Еднорог

5. Рут Хоган. Дом за изгубени неща. Обсидиан

6. Леонид Млечин. Един ден без Сталин. Паритет

Продължава...

По молба на читателите: Ново издание на „Как да нарисуваш птица” от Жак Превер

По случай 40-ата годишнина от смъртта на емблематичния френски поет и сценарист Жак Превер „Колибри” пуска юбилейно двуезично издание на сборника „Как да нарисуваш птица”

Издателството благодари на всички почитатели на творчеството на големия артист, на всички приятели, съмишленици и редовни читатели, които се обадиха и писаха с молба книгата да бъде преиздадена.

Преводът на стихотворенията, намерили място в това великолепно издание, е дело на: Веселин Ханчев, Валери Петров, Иван Бориславов, Румяна Л. Станчева.

Жак Превер остава един от знаковите творци на своето време. Първоначално са го свързвали с групата на сюрреалистите (заедно с Реймон Кьоно и Марсел Дюшан), но по-късно се отделя от тях. Превер е автор на сценарии на филми, повечето от които на режисьора Марсел Карне. Сред тях са „Кеят на мъглите” (с Жан Габен) и „Децата на рая“, за който е номиниран за „Оскар“ за най-добър оригинален сценарий. Пише и книги за деца, първата от които се казва „Приказки за непослушни деца”(1946) и също ще бъде бъде издадена от „Колибри". Много от стиховете на Превер дават живот на безсмъртни популярни песни, изпълнявани от икони на френския шансон като Ив Монтан, Едит Пиаф, Жак Брел и Жулиет Греко.

По думите на Валери Петров „Името и творчеството на Жак Превер са живи и днес, защото стиховете, сценариите, текстовете за песни, които той ни остави, са дълбоко демократични по дух, говорят на разбираем език, дишат човечно и нежно, възпяват любовта, борят се за свобода и социална справедливост, ненавиждат войната. Поради това поезията му е близка на хората от цялата земя и продължава да им носи - въпреки ужасите, сред които живеем и днес - вяра в един по-човечен утрешен свят.“

Любовта в стиховете на Превер не е стерилен блян – ту е нежна и крехка, ту е яростна и неусмирима, понякога е тъжна и хладна като мрамор, друг път е „трептяща от страх като малко дете посред мрака”. Но винаги ухае на вечност.

Градината
Хиляди, хиляди години
не биха ми стигнали
да разкажа
за оня миг вечност,
в който ти ме целуна,
в който аз те целунах
една сутрин, в светлината на зимата,
в парк Монсури, сред Париж.
Сред Париж,
на земята,
която е всъщност звезда.
Превод Веселин Ханчев

Продължава...

Дж. П. Дилейни и „Момичето преди“ - книгата сега

Милена Ташева
Софтпрес

Градски кошмар, достоен за трилър роман – да си намериш прилично жилище под наем в голям град с ограничен бюджет. Всеки, минал през това, може да разбере облекчението на Джейн, когато прекрачва прага на Фолгейт Стрийт 1. Къщата е архитектурен шедьовър. Минималистичен интериор. Простор и светлина. Перфектното място да изтриеш болката. Да се преродиш. Но има правила.

ПРЕДИ:
„Момичето преди“ от Дж. П. Дилейни е книгата събитие на Франкфуртския панаир през 2015 – правата за превод на все още незавършения ръкопис се продават като топъл хляб, а слуховете, че зад инициалите на непознатия досега автор се крие световноизвестен писател с няколко бестселъра в биографията си нагнетяват напрежението още повече. Търговете за авторски права достигат рекордни суми. Романът е продаден „на зелено“ в 39 територии.
Междувременно авторът създава сайта http://www.onefolgatestreet.com/, където читателите могат да разгледат къщата и да направят теста за наематели.

СЕГА:
1.   Моля, направете списък на всички вещи, без които не можете.
Преплитайки съдбата на две жени в калейдоскоп от болка, измами, смърт и двуличие, „Момичето преди” е хипнотичен роман в традицията на „Не казвай сбогом”.
На теория високотехнологичната къща на Фолгейт Стрийт 1 се отдавана под наем – не практика тя подбира наемателите си. Загадъчният архитект, проектирал жилището, изисква желязна дисциплина и пълен контрол. Въпреки невероятните системи за сигурност този дом не е крепост, той е школа. Изисква, проверява, променя.
Джейн е покорена от усещането за хармония, което носи къщата, и привлечена от деспотичния й създател. Скоро обаче научава, че миналото на перфектното жилище е белязано с кръв. Ема – момичето, живяло тук преди, умира при неясни обстоятелства. Докато се опитва да разкрие мистерията, Джейн разбира, че общото между нея и Ема не е единствено невероятната външна прилика. И тя като Ема е на прага на ново начало след изживяна трагедия. Сега взема същите решения, доверява се на същите хора и е заплашена от същия край.

ПРЕДИ:
Дългоочакваният роман излиза в края на януари 2017. Само две седмици по-късно „Момичето преди“ се нарежда на челните места в класациите на New York Times, USA Today, Amazon, Barnes and Noble и UK Nielsen.

СЕГА:
Universal откупи правата за филмиране и обяви, че „Момичето преди” ще се появи и на голям екран под режисурата на носителя на „Оскар” Рон Хауърд, известен с филми като „Аполо 13”, „Красив ум” и „Шифърът на Леонардо”.

ПРЕДИ:
Напълно заслужено „Момичето преди” е „топ момичето” сред трилърите този сезон. The Washington Post

Поглъщащ психологически трилър… Прецизно и елегантно Дилейни разкрива тайните на героите една по-една, докато оголи истината за всеки от тях. Publishers Weekly
Това ще е най-обсъжданата книга на 2017! InStyle

Един от най-добрите трилъри, който ще прочетете през 2017… „Момичето преди” ще заплени феновете на психологическия трилър.New York Journal of Books

Точно като архитекта на къщата, който е привърженик на минимализма, езикът е кристално ясен, чист и обран, а сюжетът приковава. Wiltshire View

СЕГА:
Откъс от книгата в превод на Елмира Великова.

P.S. Искате да знаете кой се крие зад псевдонима Дж. П. Дилейни? По принцип не би трябвало да казваме, но знаем, че можете да пазите тайна. Истинското му име е Тони Стронг – роден в Уганда британец, носител на наградата за реклама BAFTA за кампании с голямо социално значение. Издаван на български език с няколко псевдонима, най-известен на читателската публика е с името Антъни Капела.

СЕГА: ДЖЕЙН

– Красиво е! – казвам. Всичко е изпипано, като в картинна галерия. – Невероятно красиво!
– Нали? – кимва Камила. Тя вдига поглед към голите стени със скъпа облицовка от кремав камък, които се извисяват към празното пространство под покрива. До горния етаж се стига
по най-налудничаво минималистичното стълбище, което съм виждала. Стълбите са като изсечени в скала – плаващи неполирани стъпала без какъвто и да е парапет.

Продължава...

Предговор: „И дъхът стана въздух” на Пол Каланити

 „Всички животи имат еднаква стойност. Но понякога смъртта е особено жестока. Тази книга ме остави облян в сълзи“, казва Бил Гейтс. „И дъхът стана въздух” от Пол Каланити печели наградата на читателите на Goodreads за най-добър мемоар за 2016 г.

Как се превръщаш от авторитетен и защитен от престилката си неврохирург в болен и беззащитен човек? Тази вдъхновяваща книга в стил „Отива една жена при лекаря” поставя редица философски и етични въпроси.

Директно и прямо, с чувство за хумор, Каланити успява да заплени, да трогне и да предложи утеха на читателите. Проницателните описания на  привикването на едно семейство към фаталната диагноза и на битката с неуморния ход на препускащото време, превръщат този мемоар в много повече от разказ за срещата със смъртта, а за борбата с нея, за приемането ѝ и за извървяването на пътя докрай с високо вдигната глава. Следва предговорът на Ейбрахам Вергийс от изданието на „Сиела“ в превод на Паулина Мичева.

Докато пишех това, изведнъж ми хрумна, че предговорът към тази книга по-скоро напомня заключение. Защото, когато става дума за Пол Каланити, времето обръща своя ход. Ще започна – или по-скоро, ще приключа – с това, че опознах Пол едва след смъртта му. (Моля ви да проявите снизхождение.) Опознах го по-отблизо, когато той вече не бе сред нас.
Срещнах Пол в Станфорд в началото на февруари 2014 г., в един ранен следобед, който няма да забравя. „Ню Йорк Таймс“ тъкмо бе публикувал есето му „Колко ми остава?“, което предизвика невероятен отзвук сред читателите. Само за няколко дни то се разпространи с изумителна скорост. (Аз съм специалист по инфекциите, затова ще ми простите, че не употребявам метафори като „със скоростта на вирус“.) После Пол поиска да се срещне с мен, да си поговорим за литературните агенти, издателите и другите детайли, свързани с издателския процес – имаше намерение да напише книга. Тази книга, която сега държите в ръцете си. Помня как в онзи ден слънчевите лъчи, промушващи се през клонките на растящата пред офиса ми магнолия, осветяваха ето това: седящия срещу мен Пол, красивите му спокойни ръце, гъстата брада на пророк и проницателните тъмни очи. В паметта ми тази сцена ми заприлича на творба на Вермеер с характерните размити очертания. Тогава си казах: „Трябва да запомниш това“. Осъзнавах, че гледката пред очите ми е безценна. Заради диагнозата на Пол се замислих не само за неговата неизбежна смърт, но и за своята тленност.

Продължава...