page contents Книжен Ъгъл
Предоставено от Blogger.

Откъс: Изненадите дебнат отвсякъде в „Метод 15/33”, психотрилъра на Шанън Кърк

20.10.17

Жертвата в „Метод 15/33“ (Колибри, превод Надя Баева) е бременна тийнейджърка на име Лиса. Готова е на всичко, за да спаси нероденото си дете и… да отмъсти на похитителите си. Благодарение на изключителната си интелигентност и феноменална памет тя съставя блестящ план за избавлението си. Помагат й двама агенти от ФБР, чието мислене също е нестандартно.

Всеки от героите се бори със собствените си демони и копнежи, вплетени в интригуващия сюжет. В лабиринта от истории неусетно се замисляме: кой всъщност е жертвата? И кой агресорът? Кинематографичният стил, интересните герои и оригиналната сюжетна структура превръщат книгата в първокласен трилър.

Шанън Кърк е професор по право и практикуващ адвокат в Масачузетс, САЩ, където живее със съпруга си и сина им. С изобретателния трилър „Метод 15/33“ дебютира на литературната сцена и постига зашеметяващ успех.

Правата за романа са продадени в 20 държави. Той й носи златната награда на Асоциацията на независимите издатели в САЩ „Бенджамин Франклин“ и е финалист в категорията за дебют на Американските награди за най-добра книга за 2015 година. Следва откъс от книгата.

Лежах там на четвъртия ден и обмислях смъртта му. Съставях наум списък от придобивки, кроежите ми носеха облекчение... разхлабена дъска на пода, червено плетено одеяло, висок прозорец, открити греди, ключалка, моето състояние...
Спомням си мислите си от онзи момент, все едно ги преживявам отново, все едно са настоящите ми мисли. Той пак е пред вратата, казвам си, макар да са минали седемнайсет години. Може би онези дни винаги ще се явяват мое настояще, защото оцелях изцяло благодарение на дребните детайли от старателно подготвяната ми във всеки час и във всяка секунда стратегия. В онова незаличимо време на тежко изпитание аз бях съвсем сама. И днес не без гордост мога да заявя, че постижението ми, моята безспорна победа, представляваше истински шедьовър.

Продължава...

Итало Калвино: „Вярвам, че вълшебните приказки са истина”

„Mарковалдо, или сезоните в града“ представят Нева Мичева и „Жанет 45“

Марковалдо на Итало Калвино (1923–1985) е като Скитника на Чарли Чаплин: симпатичен невзрачен герой, чиито провали са най-трогателните му победи и чийто чар е в доверчивото безстрашие, с което отново и отново се гмурка в живота. Марковалдо е общ работник в склада на голямо предприятие. Има жена, сюрия деца, празни джобове и огромен ентусиазъм. Двайсетте разказа в тази книга на пет пъти минават през всяко от годишните времена в големия град, където той неуморно се опитва да открие връзка с природата и с другите, без да изгуби себе си. Писани са в течение на цяло десетилетие по времето на италианския индустриален бум след Втората световна война, но са неочаквано актуални и днес. „Жанет 45“ ги поднася като „Кратки разкази завинаги“ #24 в превод на Нева Мичева, с оформление и илюстрации на Люба Халева.

„Едно изречение от въведението на Итало Калвино към неговите Италиански приказки разкрива тайната на Марковалдо: „Вярвам, че вълшебните приказки са истина”. Нещо повече, Калвино вярва и в обратното – че реалността е вълшебна. Когато започва да пише тези истории през 50-те и 60-те години на ХХ век, той не знае, че създава шедьовър в литературно направление, на което френските критици вече са сложили етикета nouveau roman, „нов роман”. Просто следва инстинкта си на разказвач и постига траен баланс между италианския неореализъм и приказното си разбиране за света“, пише „Ню Йорк Таймс“. Следва специалният предговор към българското издание.

Меланхоликът без носталгия

Предговор за българските читатели от Доменико Скарпа

Какво узнаваме за Италия от разказите в Марковалдо, и какво – за България? Вторият въпрос може да изглежда парадоксален, но и първият не е самопонятен – не всички са убедени, че литературата има пряка връзка с реалността. Книгата обаче е реален предмет: човек може да я гледа и докосва, да помирише лепилото и хартията, да се вслуша в шумоленето ѝ и разбира се – да я чете. И веднага, щом започне, тя ще отключи личните му мисли, емоциите, спомените.
Като италианец, който не владее български и откри книгата, която държите в ръцете си, докато тя беше още в процес на подготвяне, за мен голямата новост тук се оказаха илюстрациите на Люба Халева. В тях особено ме впечатли вездесъщото присъствие на автомобила, който на италиански наричаме не как да е, а la macchina, „машината” (и все едно дали ги тикат хора или пилци в човешки дрехи, в тези рисунки дори количките в супермаркета имат очертанията на коли). Вярно, главният герой не притежава автомобил – общият работник Марковалдо снове пеша или на колело, товари нещо в склада, в най-гъстата мъгла пътува с трамвая и по изключение веднъж дори взема „на заем” цял речен шлеп с пясък. Но автомобилът като лайтмотив съвсем не е недоразумение, а напротив – белег на прозорливост, която отвежда читателя в самата сърцевина на творбата: не само българския читател, но и италианеца, който пише тези встъпителни страници.

Продължава...

Уроците по „България за начинаещи” на Веселина Седларска

19.10.17

Откровено за българските нрави от зората на демокрацията до днес

След успеха на психологическия роман „Кладенецът” този октомври Веселина Седларска ще ви изненада с пъстър букет от портрети и истории, всяка от които илюстрира многоликия и понякога неподдаващ се на обяснения свят на българина.

„България за начинаещи. Джаз от сюжети и портрети” (Сиела) е кратък сборник с най-смешните и най-тъжните познати или неразказвани досега случки от журналистическата кариера на Веселина. С присъщото си тънко чувство за хумор тя отвежда читателя по криволичещите пътеки на българското минало и настояще, за да го запознае с множество странни, но истински сюжети.

В 224 страници „България за начинаещи. Джаз от сюжети и портрети” побира мигове мълчания и смели редове, горчива ирония и човеколюбие. Разказите на Седларска са откровения за експлозиите на сърцето в прегръдките на творческото съучастие и публицистичната упоритост. В тях оживяват селца, останали непроменени с десетилетия, спомени за журналистиката в късния социализъм и зората на демокрацията, а гласовете на ексцентричните деца на прехода и чужденци, за пръв път озовали се на българска земя, се вплитат в красива плетеница от сюжети.

Преливайки от разказ в разказа, без да следва стриктни правила, „България за начинаещи” се превръща в авангардно литературно изпълнение, в чиято мелодия зазвучава цялата народопсихология на българина, но в никакъв случай на цената на достоверността или непременната сензация.

Сборникът ще бъде представен на 31 октомври от 18:30 ч. в Национална библиотека „Св. Св. Кирил и Методий”, където автор, Любомир Дилов-син и Захари Карабашлиев ще отворят кутията на … Веселина и ще си поговорят за българската журналистика, която се променя също толкова бързо, колкото динамично се развива и обществото ни.

Веселина Седларска е журналистка с дългогодишен опит в медии като „Труд”, „Стандарт”, „Тема”, а в момента пише за сайтовете „Клуб Z” и „Редута”. Автор е на книги с публицистика и на романа „Кладенецът.  Следва откъс от книгата.

ДИ-СИ-ДЕНТ

Тази дума е с променливо значение. Сега, почти трийсет години по-късно, дисидент означава човек, който отказва да се превърне в простак. Такъв човек обикновено е все още начинаещ в урока по

БЪЛГАРИЯ

Павлина е моя приятелка, но не затова я ценя, а обратното – ценя я и затова е моя приятелка. Тя е почти сляпа. Има в детството ѝ някаква случка, към която никога не съм имала силата да я върна, но знам, че от нея тя е излязла полусляпа. Била е съвсем малка, така и не знам колко малка и дали преди това да се случи, е успяла да види, че има цветове, че има нюанси, дали знае какво е синьо небе или червено лале. Казвала ми е, че вижда хората като сенки, като контури, и се смята за голяма щастливка в сравнение с хората, които не виждат и това.

Продължава...

„Мафия в Прага“ на Михал Вивег - смайващи паралели с родната действителност

…новините започнаха с кратък репортаж за откриването на новия участък от пражкото околовръстно шосе…следван от дебата за изтребителите „Грипен“… и продължиха с аферата за неизгодните обществени поръчки на общината и оскъпените и пропаднали тунели…

Това лято в Прага не е като другите: красива брокерка е изнудвана от руската мафия, бившият лобист Дерек, който е прибрал куп опасни документи, касаещи редица чешки политици, тъкмо е свален от програмата за защита на свидетели; пражки лобист, известен с прозвището Морд, бърза да се прибере от Хърватия, където прекарва лятото на яхтата си – ето такова е началото на първия трилър на Вивег.

Михал Вивег казва за романа си "Мафия в Прага" (Парадокс) : "Този трилър е повече или по-малко вдъхновен от много престъпления, действително случили се в Чехия, чиито извършители така и не са разкрити и наказани. Понеже на мен този шокиращ факт ми изглежда несравнимо по-важен от това, в коя година или месец са се случили въпросните събития, съм описвал всички действащи лица, както и летоброенето, напълно свободно.

Често използвах техниката на колажа: разрязвах изрезки от вестници от последните десет години на хиляди лентички, разбърквах ги много добре и после отново ги слепвах. Или изрязвах (образно казано) половината от лицето на един някогашен министър на вътрешните работи и я заменях с момчешката физиономия на не по-малко предприемчивия му предшественик. Или пък от здравите стомаси на двама пражки кръстници правех един (който вече можеше да погълне всичко). Или пък изрязвах добре поддържаната ръка на министъра на отбраната и му залепвах мафиотска лапа, стиснала пистолет. Или от няколко живи лобисти правех един мъртъв. И други такива игрички. В Чехия има прекалено много безхарактерни негодяи, за да могат да се поберат всички в една история."

Подобно на случая със сериала „Бригада“, препратките към родната българска действителност [в трилъра на Вивег] са така смайващо явни, че се натрапва въпросът как и защо творбата има успех извън „бившия“ Източен блок. „Конфликтът“ на интереси е канон, плетеницата от кокошкари, автоджамбази, изнудвачи, схемаджии и олигарси, и братовчеди, шуреи и баджанаци – всеобхватна; диагнозата „Тука е така“ губи нашенската си уникалност с всяка следваща страница, превръщайки се в обща източноевропейска мантра. А дали ще злорадства като Нане, че и на Вуте му е зле, или ще страда като Алеко, че „и в Америка е същото“, читателят ще реши сам за себе си.

Продължава...

Класация Книжен ъгъл - най-продавани книги 11 октомври - 17 октомври

17.10.17

1. Ерик-Еманюел Шмит. Човекът, който виждаше отвъд лицата. Ера

2. Дейвид Гран. Изгубеният град Z. Колибри

3. Йордан Радичков. Шарена черга. Нике

4. Уилям Шарър. Възход и падение на Третия райх, том 1. Изток Запад

5. Александър Шпатов. Календар с разкази. Ентусиаст

Продължава...

„Двойникът“ или Жозе Сарамаго за търсенето на другия и за срещата със самия себе си

Неподражаема смесица от хумор, трагични нотки, абсурд и съспенс ала Хичкок в романа на Нобеловия лауреат

„Двойникът“ (Колибри, превод Илияна Чалъкова) разказва историята на Тертулиано Масимо Афонсо, учител по история, който води скучно и самотно съществуване. Един ден разпознава себе си в действащо лице в непретенциозна комедия. Разтърсен от неочакваното разкритие, тръгва по следите на неизвестния актьор. По свой неподражаем начин, смесица от хумор, трагични нотки, абсурд и съспенс ала Хичкок, Сарамаго разказва историята на това дирене, което преминава през изненадващи обстоятелства и стига до драматичен завършек.

Той поставя тревожния въпрос за загубата на идентичността в глобализиращия се свят и изразява дълбоко съмнение относно така яростно защитаваната от западните общества индивидуалност, която парадоксално установява твърде тесни рамки на поведение и приличие. През 2013 г. „Двойникът” е адаптиран за голям екран под заглавие „Врагът” – режисурата е на Денис Вилньов, а главните роли се изпълняват от Джейк Гиленхал, Изабела Роселини и Мелани Лоран.

Жозе Сарамаго е роден през 1922 година в малко крайречно селце близо до Лисабон. Сам възпитава и развива вкуса си към четенето, работи като журналист, пише поезия, но талантът му се проявява ярко в романите му – блестящи алегории и антиутопии.

През 1991 г. консервативното португалско правителство налага цензура върху „Евангелието по Исуса Христа“ и го изтегля от конкурса за Европейска литературна награда. През 1998 г. Сарамаго печели Нобеловата награда за литература заради това, че с „с притчи, изтъкани от въображение, състрадание и ирония, ни дава все нови и нови шансове да уловим убягващата действителност“.

Сред най-влиятелните му творби се нареждат „Слепота”, „Проглеждане”, „Приумиците на смъртта”, „Пътуването на слона”, „Възпоминание за манастира“. В романа „Двойникът”, който излиза на български език за първи път, мнозина критици откриват паралели с Кафка, Бекет, Достоевски и Набоков. Следва откъс.
Мъжът, който току-що влезе във видеотеката, за да си вземе под наем касета, притежава лична карта, където е вписано не много популярно име с класически привкус, което с времето беше добило старовремско звучене, а именно Тертулиано Масимо Афонсо. Масимо и Афонсо, които се срещат по-често, все някак успява да ги преглътне, в зависимост, разбира се, от разположението на духа, в което се намира, но Тертулиано му тежи като надгробна плоча още от първия път, когато разбра, че злополучното име може да бъде произнасяно с ирония, понякога дори обидна.

Продължава...

„Ел Енканто“ - магазинът за невъзможна любов

Дебютният роман на Сусана Лопес Рубио разказва за една различна Хавана, която вече не съществува

В романа „Ел Енканто“ (Хермес) Патрисио Рубио емигрира от Испания в Куба през 1947 година. Той разполага само с дрехите на гърба си и мечтите си. В продължение на месеци едва изкарва прехраната си, но разчита на двама верни приятели, които среща в Хавана. Случайно намира работа като артилерист (момче за всичко) в Ел Енканто – най-големия универсален магазин в страната. Малко по малко се издига и от продавач става управител на отдел.

Следва обрат и в личния му живот. Патрисио се запознава с Глория, една от най-богатите и елегантни клиентки на Ел Енканто, и мигновено и необратимо се влюбва в нея. Глория принадлежи на друг свят: тя е съпруга на Сесар, влиятелен човек в кубинската мафия, което я превръща в най-желаната и недостъпна жена в Хавана. Независимо от обстоятелствата, Глория и Патрисио се привличат неустоимо и се отдават на своята объркваща, обсебваща и обречена любовна авантюра.

Сусана Лопес Рубио е родена през 1978 г. в Мадрид. Тя е сценарист и е работила по телевизионната адаптация на романа „Нишките на съдбата“. През 2005 г. печели наградата Pilar Miró за телевизионен сценарий и наскоро спечели наградата за хиперкратък разказ. Пише кратки истории за възрастни и деца, а за сценария на Juan y la nube печели наградата „Гоя“ за най-добър кратък анимационен филм за 2015 г. Филмовата адаптация на книгата се очаква през 2018 г. Следва откъс от книгата.

Когато стъпих на кея в Хавана, първото, което установих, бе, че не съм облечен подходящо. Всъщност никой от пътниците, които слязоха с мен от кораба, не носеше дрехи, съобразени с климата на острова. Вълнените ми панталони и сако боцкаха кожата ми, а каскетът, който толкова пъти ме бе предпазвал от снега в Астурия, караше главата ми да заври под тропическото слънце. В сравнение с кубинците – мъжете с ленени костюми, а жените с пъстри рокли – ние приличахме на стадо потни овце. Изгледах със завист митническия служител. Бялата му риза с къси ръкави беше истинско олицетворение на удобството. Докато чакахме с документи в ръка, една секретарка – мулатка с хубави крака и с рокля с голи рамене, предизвика подсвирквания от възхищение на всички мъже от опашката.

Продължава...

Откъс: Котън Малоун по следите на „Изчезналият орден“

От майстора на историческия трилър Стив Бери

През ХIХ в. орденът на Рицарите на Златния кръг е най-голямата и най-опасна организация в американската история. Тя си поставя грандиозни цели – да разшири границите на Щатите и да създаде нова империя. За да финансират плановете си, рицарите укриват откраднато злато и сребро за милиарди долари в тайници из цялата страна. Днес, 160 години по-късно, две фракции от същия орден издирват огромното богатство – едните, за да го използват за свои цели, другите, за да го запазят.

В „Изчезналият орден“ (Обсидиан) бившият агент от отряд „Магелан“ Котън Малоун неочаквано се оказва въвлечен в тази борба, без да подозира за истинската причина. Ситуацията се усложнява заради политическите амбиции на виден конгресмен и вдовицата на един сенатор, които имат собствени планове, свързани с ордена. Следва откъс в превод на Боян Дамянов.

Котън Малоун беше съсредоточил цялото си внимание върху съкровището.
Търсенето беше започнало преди три часа, когато го взеха от хижата, за да го откарат на трийсет километра на север, в самия край на националния парк „Уачита“. Една необятна зелена пустош, която като магнит привличаше природолюбители, но преди 150 години бе служила за убежище на разбойници и всякакви хора, преследвани от закона, тъй като хълмистият терен и гъстите гори предлагаха идеални скривалища.
Той подпомагаше Националния музей на американската история в едно начинание, в което с радост се бе включил. Обикновено старата му шефка Стефани Нел или го наемаше, или направо го принуждаваше да участва, но този път запитването бе дошло лично от директора на „Смитсониън“, който съвместяваше и поста председател на Върховния съд на Съединените щати; човекът му бе обяснил проблема, разкривайки достатъчно информация, за да провокира интереса му. Предложеният хонорар от 35 000 долара също беше повече от щедър. В интерес на истината, той би свършил работата и безплатно, понеже имаше слабост към „Смитсониън“.
Освен това много обичаше да търси скрити съкровища.

Продължава...

"Държавата КТБ“ - разследване за кражбата на 4 милиарда

16.10.17

Книгата на издателство "Изток Запад" разказва историята на Корпоративна търговска банка и разкрива модела на „захванатата държава“

В средата на 2014 г. фалира КТБ – тогава четвъртата най-голяма банка в България. Размерът на установената несъстоятелност превишава 4 милиарда лева, или над 5% от БВП на България през 2014 г. Това е повече от едногодишните разходи на държавния бюджет за сфери като национална сигурност, образование или здравеопазване. Покриването от страна на държавата на гарантираните от нея депозити в КТБ доведе до увеличаване на публичния дълг с около 20%.

Фалитът на КТБ не е случайно събитие, нито нормален случай на несъстоятелност на неуспял бизнес. Анализите на дейността на банката и на нейните връзки с различни аспекти на българското общество водят до извода, че случаят КТБ е ярък пример за захват на държавата, впрегната в обслужване на интереси и проекти, които по никакъв начин не са в полза на обществото като цяло.

Книгата "Държавата КТБ“ (Изток Запад) е плод на двегодишно разследване, направено от шестима журналисти, част от които следят и отразяват темата още от 2008–2009 г. Подготвителната и същинската работа по разследването включва повече от 250 проведени срещи с различни източници, приблизително 30 000 страници анализирани документи (доклади, договори, кореспонденция, списъци, регистри, отчети), над 1000 телефонни разговори и десетки разпратени писма за достъп.

В хода на разследването лично, през адвокати или пресслужби са изпратени десетки покани за разговор до ключови участници в описаните събития, като след многократни опити разследващият екип успява да получи интервю и от бившия собственик на КТБ Цветан Василев. Следват откъси от книгата.

Талантливият г-н Пеевски

Луксозен хотел във Велинград. Едър млад мъж наема стая. Не е сам – води свита от помощници. Отпред е паркиран микробус със затъмнени стъкла. В следващите няколко дни гостите на хотела наблюдават повтаряща се сцена: мъжът е често посещаван от различни хора. След кратък разговор с него всеки един от посетителите минава през микробуса и без много суетене получава торба. С пари. Някои от торбите са по-малки, други – по-обемисти. Мъжете нарамват торбите и тръгват натам, откъдето са дошли.

Продължава...

Еротика, политика и жълта преса в „Квартал Петте кьошета“ на Марио Варгас Льоса

14.10.17

Нобелистът съчетава криминални мистерии с исторически факти, политическа алегория с непоколебима социална критика - всичко това облъхнато от брилянтно чувство за хумор

„Квартал Петте кьошета“ (Колибри, превод Емилия Юлзари) осветлява мрачната територия, на която се пресичат интересите на политиката и журналистиката.

„Идеята за този роман се зароди с образа на две приятелки, които неочаквано и за самите себе си една нощ се отдават на бурно еротично преживяване.“ С тези думи Марио Варгас Льоса описва как е започнал последната си засега творба, чието заглавие носи името на един от емблематичните квартали на стара Лима.

Верен на стила си, авторът изгражда и втора сюжетна линия около събитията от последните месеци на диктатурата на Алберто Фухимори.

В този втори план преобладава една болезнена за писателя тема – злокобната роля на жълтата преса, която в търсенето на скандални сензации превръща достойната журналистическа професия в неморален и долнопробен инструмент, използван безскрупулно от властимащите за сплашване и изнудване на противниците им.

Нобеловият лауреат за литература Марио Варгас Льоса е сред величията на съвременната латиноамериканска проза.

Литературната кариера на испанско-перуанския писател преминава през главозамайващи смени на идеологии и политически режими, на фалшиви герои и обречени битки, през различни стилове и техники на писане, които винаги, в препускащия ход на времето, се опитват да уловят трудната съдба на Латинска Америка и нейната мъчителна, но вечна жажда за свобода.

Варгас Льоса съчетава криминални мистерии с исторически факти, политическа алегория с непоколебима социална критика - всичко това облъхнато от брилянтно чувство за хумор.

Творби като „Кой уби Паломино Молеро?“, „Литума в Андите“, „Герой по неволя“ и „Зелената къща” свидетелстват за ангажираността на писателя с темата за същността на перуанското общество и неговите дехуманизирани механизми за подчинение и контрол. Следва откъс от книгата.

Будна ли беше, или продължаваше да сънува? Върху горната част на дясното си стъпало все така усещаше приятна топлинка, а това необичайно усещане, от което настръхваше цялото ѝ тяло, потвърждаваше, че не е сама в леглото. Спомените безредно препускаха в главата ѝ, но бавно започваха да се подреждат – като попълването на кръстословица. Двете бяха весели и малко възбудени от виното след вечерята, преминаха от темата за тероризма към филмите и после към светските клюки и тогава Чабела изведнъж погледна часовника, пребледня и скочи на крака: „Полицейският час! Боже мой, вече няма да успея да стигна до вилата в „Ла Ринконада“! Как мина това време!“.

Продължава...

„Неудържима: моят живот досега“ - сензационната изповед на Мария Шарапова

11.10.17

За да разберете решителността ми, трябва да сте наясно коя съм, откъде идвам и как протече животът ми

Едва на седемнайсет години, Мария Шарапова побеждава действащата шампионка Серина Уилямс на финала на Уимбълдън. Скоро манията по младата руска тенисистка обхваща целия свят.

Тя спечелва още четири турнира от Големия шлем, достига първо място в световната ранглиста (многократно) и се превръща в най-високоплатената спортистка в света. Но на каква цена?
През 2016 г. Шарапова се изправя срещу най-голямото предизвикателство в живота си. Уличена е в употреба на забранени вещества и е отстранена от спорта за петнайсет месеца. Медиите са убедени, че скандалът ще сложи край на звездната й кариера.

Но нейната история не започва с победата на Уимбълдън, а в Сочи. Там, едва четиригодишна, хваща ракетата с изумителна концентрация. Започва със сляпата и непоколебима вяра на баща й – Юрий, че дъщеря му ще бъде номер едно в света.

Мария Шарапова разказва за най-важните мачове и връзките, които са я оформили като личност – с треньори, партньори (сред тях е и най-добрият български тенисист Григор Димитров) и баща й.

Шарапова пише, както и играе: открито, яростно и провокативно. „Неудържима“ (Хермес) е въздействаща история за живот, посветен на тениса, но най-вече за нестихващото желание за победа на една истинска шампионка.

За тениса

Тенисът беше спорт, но не беше само спорт. Той беше страст, но не беше само страст. Той беше бизнес. Той беше пари. Той беше стабилност за семейството ми. Вече го бях разбрала. Може би ще си помислите, че това ме е разстроило или объркало, но стана точно обратното. Най-накрая осъзнах защо правя това. Най-накрая разбрах какви са залозите. Най-накрая всичко придоби смисъл. От този момент насетне задачата ми стана пределно ясна – просто излизай и побеждавай.

За любовта

Винаги съм се питала какъв ще бъде мъжът на живота ми. Кой ще е единственият?
Трябва да разбира и уважава професията ми. Трябва да има своя собствена цел в живота. Трябва да е здраво стъпил на земята, което означава, че ако има милиони долари, няма да е такъв. Трябва да има чувство за хумор, защото обичам да се смея.

Продължава...

Класация Книжен ъгъл - най-продавани книги 4 октомври - 10 октомври

10.10.17

1. Ю Несбьо. Жажда. Емас

2. Ерик-Еманюел Шмит. Човекът, който виждаше отвъд лицата. Ера

3. Казуо Ишигуро. Остатъкът от деня. Лабиринт

4. Банди. Забранени истории от Северна Корея. Изток Запад

5. Иън Уайброу. Академия за привидения. Миранда

Продължава...

„Интелектът на растенията“, разкрит от Стефано Манкузо и Алесандра Виола

Притежават ли разум и сетива растенията? Могат ли да разрешават проблеми и да общуват?  

От дълбока древност учени и философи се опитват да отговорят на тези въпроси. Немалка част от тях заключават, че растенията са пасивни и лишени от интелект. Други обаче защитават противоположната теза, която изследванията, направени през последните десетилетия, потвърждават.

В „Интелектът на растенията“ (Хермес) Стефано Манкузо, водещ специалист по невробиология на растенията, хвърля нова светлина върху невероятните умения и сложни взаимоотношения на представителите на флората. Опирайки се на множество примери и най-новите научни открития, авторът доказва категорично, че растенията притежават интелект. Те демонстрират изумителни способности да разчитат сигнали от околната среда, да решават проблеми и да се адаптират. Дори проявяват признаци на чувства – нещо, което досега сме считали за присъщо единствено на животните и човека.

Изключително любопитна и увлекателна, книгата ни кара да преосмислим остарялото си разбиране за растителното царство и за пореден път да се възхитим на съвършените механизми на природата.

Проф. Стефано Манкузо е директор на Международната лаборатория по растителна невробиология във Флоренция, Италия. Основател е на Международното общество по сигнали и поведение на растенията и преподава в Университета във Флоренция. Научните трудове на Манкузо са били публикувани в множество реномирани журнали, а италианският ежедневник Ла Република го нарежда сред 20-те личности, които ще променят живота ни. В статия за Ню Йоркър Майкъл Полън го определя като един от хората, които ще трансформират света.

Алесандра Виола е журналистка, която се интересува от научни теми, и сценаристка на документални и телевизионни програми на италианската национална телевизия. Пише за авторитетните италиански вестници Ла Република и Ил Соне 24 Оре. Следва откъс.

Да започнем с това, че бидейки неподвижни и следователно подложени на нападения от страна на животните, растенията са развили нещо подобно на „пасивна отбрана“ срещу атаки отвън. Тялото им представлява модулна структура, в която всяка част е важна, но не и жизненонеобходима. Тази структура е главното им предимство в сравнение с животинския свят, като се има предвид най-вече количеството на тревопасните на нашата планета и невъзможността да избягат от огромния им апетит. Първото предимство на тялото с модулна организация – ще дадем само един пример – е, че за растенията не представлява проблем да бъдат изядени! Кое животно може да се похвали със същото?

Продължава...