page contents Книжен Ъгъл
Предоставено от Blogger.

Иван Цанев измисли жанр

11.12.17

Петко Тодоров

Той си направи екоавтопортрет

Поетът Иван Цанев изтръска архива си и сглоби собствен портрет от „Признания и отзиви, слова и посвещения” – подзаглавието на „Между два разговора с И. Ц.” (изд. „Стигмати”, „Артграф”).

Екоавтопортрет. Защото се представя чрез своята среда. Откъсите от критики, писма, спомени, посветени нему стихотворения са подредени хронографски. Плюс стихотворения и белетристични откъси със споделени негови мотиви и други, на които явно държи. Професионална среда – откъм човеци – авторите на всичко това.

По-интересни са литературните й измерения.

С две думи: Цанев е харесван и обичан поет. Колкото и да попържаме 60-те и 70-те години, онези критици са свършили необходимото, за да е такъв. Не че той е разчитал на тях за това. Те са литературният постфактум, но неотменим компонент на средата.

Коментирането му, а актуалният жаргон е май „обговарянето” след 1990 г. идва и с неизбежните рецидиви откъм неолибералните доктринери. Той „подиграваше кухата социалистическа патетика” – Иван Цанев и подиграване!, неговата поезия за деца била „опозиция на Пионерия” и прочее телета под вола.

Късмет е за българската литература, че навремето Цанев не се изживя като дисидент. Неолибералните натегачи са абсолютно огледални на соцнатегачите от 1945-1955 г. Значи конюнктурният устрем следваше да завехне с 90-те години. Позабави се техният априлски пленум. Но на неолибералите им отива лежерното вдяване. А самообладанието на Светлозар Игов не е за всеки.

Та решението на Цанев да ни допусне до интимната си среда е и портрет на литературните нрави от неговото време. Неоценим за бъдещите му читатели. Нищословният теч около понятието „тиха лирика”, теснеенето на коментираните му образи, мотиви, идеи означават, че критическият и некритическият му прочити предстоят, което е оптимистично...

Едно поколение след него и такъв портрет няма да е съдържателно възможен. Заради значителното ликвидиране на институцията литературна критика и заради отказа от хартиеното писмо.

Продължава...

Класация Книжен ъгъл - най-продавани книги 29 ноември - 5 декември

5.12.17

1. Паула Хоукинс. Разказано на водата. Ентусиаст

2. Саймън Монтефиоре. Сашенка. Прозорец

3. Л.Франк Баум. Как малкият Клаус стана Дядо Коледа. Колибри

4. Мария Пеева, Люси Рикспуун. Писмо до сестра ми. Софтпрес

5. Гай Бас. Кърпена глава. Фют

Продължава...

Милениум 5: Лисбет Саландер и Микаел Блумквист отново са в центъра на събитията

„Мъжът, който търсеше сянката си” на Давид Лагеркранс е второто продължение на култовата трилогия на Стиг Ларшон

В „Милениум. Мъжът, който търсеше сянката си“ (Колибри, превод Любомир Гиздов) Лисбет Саландер отново е в центъра на събитията и се сблъсква със смъртни врагове, а Микаел Блумквист е по следите на престъпна група. Организацията, наречена Регистър на изследванията на генетиката и околната среда, официално изучава връзката между наследствеността и влиянието на средата, а на практика експериментира с близнаци, поверени на различни по социален статус семейства. Точно там Лисбет ще се изправи срещу истината за своето детство, а ние ще разберем защо си е татуирала дракон. Пак там ще срещнем Даниел и Лео, двама талантливи музиканти, всеки от които има чувството, че живее половин живот, и всеки от които бива унижаван заради своя произход. Някои от персонажите в романа изгубват живота си, други биват подложени на жестоки изтезания, а Блумквист ги подкрепя самоотвержено и безусловно.
Давид Лагеркранс придоби международна известност с биографичната си книга за шведския футболист от босненско-хърватски произход Златан Ибрахимович. Романът „Онова, което не ме убива” е продължение на трилогията „Милениум“ на Стиг Ларшон, без да почива на записките на покойния писател. Месец и половина след премиерата на „Милениум” 5 общият обем на продажбите надхвърли 1 милион екземпляра. До момента от пенталогията в света са реализирани над 90 милиона копия. Междувременно филмовата компания „Сони” продуцира екранизацията на „Милениум” 4, „Онова, което не ме убива”, чиято премиера се очаква през октомври 2018 г. Режисьор на лентата ще бъде Феде Алварес, а в ролята на Лисбет Саландер ще видим Клер Фой, която нашумя с ролята си в поредицата The Crown. Следва откъс от книгата.

Лисбет Саландер си беше взела душ във фитнеса и отиваше обратно в килията си, когато главният надзирател Алвар Олсен я спря в коридора. Той плещеше нещо, може би дори беше малко развълнуван. Жестикулираше бурно и размахваше някакви документи. Но Лисбет не чуваше и дума от казаното. Часът беше 19,30.
19,30 беше най-лошото време във „Флудберя“. Тогава покрай затвора с гръм и трясък минаваше раздрънкан товарен влак, стените се клатеха, дрънчаха ключове, а въздухът миришеше на пот и парфюм. В никой друг час от денонощието мястото не бе толкова опасно, колкото в 19,30. Именно тогава, под прикритието на шума от железницата и всеобщата суматоха, която наставаше точно преди вратите на килиите да се затворят, се случваха най-страшните нападения. По това време Лисбет Саландер винаги оглеждаше отделението от горе до долу и със сигурност не беше случайно, че точно в този миг забеляза Фария Кази.
Фария Кази беше от Бангладеш, млада и красива, и в момента седеше в стаята си вляво от тях. Макар от този ъгъл Лисбет да виждаше само лицето ѝ, нямаше съмнение, че някой я удряше.

Продължава...

Откъс: „Бар Петлите“ - студенти по право в лабиринта на измамата


„Обсидиан“ представя новия юридически трилър на Джон Гришам

Марк, Тод и Зола решават да учат право, за да променят света. Но след три години следване приятелите са наясно, че са станали жертва на измама. Те са взели огромни заеми, за да се запишат в посредствено учебно заведение. Неговите възпитаници трудно изкарват изпита за правоспособност и още по-трудно си намират добре платена работа. А когато разбират, че тяхното висше училище е част от верига  кухи фирми,  хедж фондове и отпускащи студентски кредити банки, Марк, Тод и Зола осъзнават, че са попаднали в мрежите на ловък и безскрупулен играч, който печели милиони с подвеждаща реклама, незаконни финансови операции и съмнителни офшорни сделки.
Може би изход все пак има. Може би има начин тримата приятели да се избавят от смазващите дългове, да разобличат банката и измамната схема, а и да изкарат малко пари между другото. Но за да го направят, трябва да напуснат няколко месеца преди завършването си. Пълна лудост, нали? А може би не...
Настанете се удобно, вземете си едно питие и  се пригответе да прекарате приятни часове в бар „Петлите”. Следва откъс в превода на Надежда Розова.

Наближаваха празниците в края на годината, но в дома на семейство Фрейзиър не беше много празнично.
Госпожа Фрейзиър машинално украси малката елха, опакова няколко евтини подаръка и изпече курабийки, които всъщност никой не искаше. И всичко това – под неспирния съпровод на „Лешникотрошачката“ от стереоуредбата, докато госпожата храбро пригласяше, като че ли празниците наистина бяха весели.
Бяха всичко друго, но не и весели. Господин Фрейзиър се беше изнесъл три години преди това и отсъствието му предизвикваше не толкова тъга, колкото презрение.
Много бързо беше заживял със секретарката си, която се оказа бременна. Зарязана, унижена, разорена и потисната, госпожа Фрейзиър все още се мъчеше да се окопити.
По-малкият ѝ син Луи беше под домашен арест – нещо като освобождаване под гаранция, и с оглед на наркообвиненията и всичко останало явно му предстоеше трудна година. Той изобщо не си направи труда да купи на майка си подарък. Извинението му беше, че не може да напуска къщата заради електронната гривна на глезена, разпоредена от съда. И без нея обаче никой не очакваше от Луи да си мръдне пръста за подаръци. Миналата и по-миналата година и двата му глезена бяха свободни, но той пак нищо не купи.

Продължава...

Сребърната Зинаида Гипиус

3.12.17

Петко Тодоров

И нейните литературни и нелитературни свидетелства

„И у двамата липсваше зрелост – с времето ставаше все по-ясно, че те няма да я достигнат. Нито сериозността на Блок, нито огромната ерудиция на Бугаев не премахваха впечатлението за инфантилност. Всичко това беше вместо зрелост, но съвсем не тя самата.

И у двамата имаше чисто детски страни, но различни: от Блок надничаше дете замислено, упорито, уплашено, озовало се самичко на непознато място. У Боря се спотайваше галеник, фантазьор, сърдитко, нехранимайко, ту наивен, те преструващ се на наивен.

Блок слабо познаваше детското у себе си, Боря го познаваше прекрасно и го подчертаваше, парадираше с него” – Александър Блок и Андрей Бели (Борис Бугаев) в „Живи образи” на Зинаида Гипиус (изд. „Изток-Запад”).

Гипиус от руския Сребърен век – началото на ХХ-я, златният е Пушкиновият. Портрети на Блок, Брюсов, случаят Распутин, Розанов, Сологуб и други. Пределно личната оценъчност е защитена бляскаво. Литературен връх в целия смисъл. Чехов в две и половина страници, но какви! И драмата в „Петербургски дневници” (изд. „Прозорец”).

От 1914 до 1919 г. когато емигрира. Войната и революцията. Гледната точка на неприемащия. Важна, защото всяка революция е приемащи и неприемащи.

Гипиус ще напише през 1923 г. в „Живи образи”: „Нима руската история не е страшна приказка? Дълга и незавършваща е днешната, комай най-страшната. Но колко е изумителна вчерашната, която я породи”. Буквално диалектично, трезво, избистрено през пределно интелигентното литературно перо.

Продължава...

Загадъчен и гениален, Томас Пинчън отново на български с „На ръба на света“

2.12.17

История за края на иронията и началото на постистината

Томас Пинчън (1937) е най-интригуващият американски писател постмодернист – енциклопедичен ум, чиито творби са предизвикателство за любознателния читател. Първата му книга, романът „V.“, излиза през 1963 г. и оттогава Пинчън държи в плен вниманието и въображението на писатели, критици и журналисти както със сложните си, изтъкани от препратки към науката и изкуството, романи, така и с мистериозната си личност.

Почти нищо не е известно за човека, написал монументалния роман „Гравитационна дъга” – знае се, че живее в Ню Йорк, говори се, че като студент е посещавал лекциите на Набоков в „Корнел”, а из интернет се върти една снимка на странен, млад мъж, която може да е негова, а може и да не е. Името му неизменно присъства в залозите за Нобеловата награда за литература. На български досега е издаван единствено романът му от 1966 г.  „Oбявявaнeтo нa ceрия №49“ (1990).

„На ръба на света“ (Колибри, превод Владимир Полеганов.) е история за края на иронията и началото на постистината. Роман химера от може би най-непредвидимия и специфичен глас в постмодерната литература. Годината е 2001, градът – Ню Йорк,  а покоят след спукването на дотком балона е затишие пред буря.

Животът на Максин Тарноу – експерт проверител на измами с отнет лиценз и собственичка на малка фирма на име „Проследи и залови” – следва обичайния цикъл: деца, съпруг (който не е съвсем бивш), приятелки, работа. От време на време лодката на рутината бива разклатена от някой по-особен клиент, изскочил от сенчестата половина на морала. Но това не смущава Максин – тя си има пистолет и знае как да го използва.

До момента, в който стар познайник, независим режисьор на име Редж, не я въвлича в лабиринта, изграден от необяснимите и стряскащи посоки, в които текат паричните потоци на един от най-големите дотком милиардери, Гейбриъл Айс. Следва откъс.

Първият ден на пролетта на 2001-ва е и Максин Тарноу, която в някои системи все още фигурира с фамилията Лоуфлър, е повела синовете си на училище. Да, може би наистина са минали възрастта, в която им е нужен придружител, вероятно Максин още не е готова да ги остави да се оправят сами, все пак училището е само на няколко преки от тях, по пътя за работата й е, доставя й удоволствие. Какво толкова?
Всички крушови дървета от сорта „Калъри“ по улиците на Горен Уест Сайд са осъмнали отрупани в снопове бели цветчета. Докато Максин ги гледа, слънчевата светлина се промъква над ръбовете на покривите, покрай водните цистерни, към ъгъла на следващата пресечка и пада върху едно от тях, като го кара да засияе.

Продължава...

Уинстън Чърчил: „Умиротворител е човек, който храни крокодил – с надеждата, че крокодилът ще го изяде последен.”

Книга за речите на Чърчил, които спасиха Европа от комунизма, излиза на български

По-малко известният период от живота на легендарния британски политик и държавник Уинстън Чърчил – действията му след 1945 г., когато вече не е на власт – е описан в „Заветът на Чърчил. Как две речи спасиха Европа от комунизма” (ИК „Сиела”) от лорд Алън Уотсън.

Книгата описва историята на двете ключови речи на Чърчил, които обръщат хода на историята и спасяват Европа от комунизма – тази във Фултън, Мисури, където той оповестява разделянето на Европа от Желязна завеса и призовава за силен англо-американски съюз, и втората, произнесена в Цюрих, където говори за звучащото невъзможно в следвоенните години помирение между Франция и Германия.

Животът и делата след 1945 г. на една от най-разпознаваемите политически фигури в историята на XX век – сър Уинстън Ленърд Спенсър-Чърчил, са разгледани обстойно в книгата „Заветът на Чърчил” (с подзаглавие „Как две речи спасиха Европа от комунизма ”).

В ценния си труд лорд Алън Уотсън поставя акцент върху две възлови речи на британския държавник, чрез които се смята, че Чърчил обръща посоката на историята и спасява Европа от комунизма.

Първата е добре известната му реч във Фултън, Мисури, където оповестява разделянето на Европа от Желязна завеса и призовава за силен англо-американски съюз. Във втората, произнесена в Цюрих, Чърчил подканва за безпрецедентно помирение между Франция и Германия, които да станат основа на съюз, който САЩ да подкрепи икономически и военно.

В книгата са разгледани обстойно политическата ситуация, в която Чърчил изпада през 1945 г. – когато губи изборите от Клемънт Атли и Лейбъристката партия, отношенията му с Рузвелт, мнението му за болшевизма и Сталин. В руския диктатор Чърчил вижда същото, което е видял в Хитлер през 30-те години на XX век – неутолима жажда за власт и пълно презрение към човешкия живот.

Освен двете въздействащи речи на емблематичния британски политик и държавник, „Заветът на Чърчил” съдържа и предговор от неговия правнук – Рандолф Чърчил, който пише: „Книгата на лорд Уотсън отдава искрена и проникновена почит на политическите инстинкти и неустрашимия подход на прадядо ми към сложните международни проблеми. Тя съдържа и напомняне, че е нужно да сме нащрек и неизменно да браним трудно извоюваните си свободи.”

Продължава...

Стари кръчми, рецепти, табиети

Евгений Тодоров приканва за четвърти път: „Запомнете Пловдив“


Думи на автора: Този четвърти том, или поне първата му част, е естествено продължение на първите три тома „Запомнете Пловдив“ (Хермес). Става дума за обобщение на събирани повече от 20 години спомени за хора, улици, махали.

Периметърът е на запад от Главната: Гьол бахча, Триъгълника, около „Иван Вазов“, „Велико Търново“, „Руски“. Сред разказвачите сега се включват Незабравка от „Велико Търново“, Димитър Симидчиев – Семката и още много стари филибелии, доверили своите спомени на автора.

Възкресяват се образите на стотици незабравими пловдивчани – от големия лекар професор Андреев до съдържателя на легендарната кръчма „Тихия кът“ бай Пешо Папукчиев. От Аврам Литман до Мильо, разбира се.

Втората част, озаглавена „В търсене на изгубения пловдивски вкус“, също се занимава със спомени и с описания на живота в едновремешния Пловдив, но тук целта е по-ясна: да се разкаже за пловдивските кулинарни традиции, които просто ги няма вече. За изгубения пловдивски вкус.

Оказва се, че Пловдив – „най-старият европейски град“, както го величаем, няма нито едно заведение, където човек може да заведе своя гост, пожелал да открие пловдивския вкус. Нямаме нито един ресторант с история. Става дума не само за „рецептите на баба“, а за култура, за уважение към традициите, за бизнес – ако щете.

Та авторът събира зрънце по зрънце спомени за стари кръчми, стари рецепти, стари табиети. С надеждата, че някой ще прочете тези редове и ще каже: „Чакайте, какво направихме? Че ние обезличихме този град...“.

И ще запретне ръкави, за да промени нещата. Използвайки „Запомнете Пловдив (4)“ за наръчник...

Продължава...

Класация Книжен ъгъл - най-продавани книги 22 ноември - 28 ноември

28.11.17

1. Дан Браун. Произход. Бард

2. Анджи Стантън. Утрото идва навреме. Ера

3. Константинос Кавафис. Спомни си, тяло. Критика и Хуманизъм

4. О`Хенри. Даровете на влъхвите. Лабиринт

5. Макс Бралиър. Последните деца на земята. Про бук

Продължава...

„Афиши в огледалото“ или голямата любов на „българската Сара Бернар“

Ако има изкуство, което е пленило сърцето на българина, тази чест се пада на театъра. Но българинът е човек с голямо сърце и е оставил място и за любовта към литературата.

Романът „Афиши в огледалото“ (Софтпрес) на Радостина А. Ангелова събира тези две любови на едно място и отвежда читателя на пътешествие между декорите на времето. Силуетът на София, очертанията на софийските улици и тяхната история деликатно и ненатрапчиво ни пренасят през времето между вчера и днес, за да ни покажат скритата романтика на града, който расте, но не старее.

Замесен с късчета история и пълни чаши въображение, „Афиши в огледалото“ обхваща три години от живота на една от най-талантливите и незаслужено забравени български актриси. Три години от началото на XX век, в които Роза Попова завладява публиката като Медея и Маргарита, прави първи стъпки като поетеса и се сблъсква с най-драматичното събитие в живота си – любовта на Тодор Богданов.

Връстничка на Освобождението, известната като „българската Сара Бернар“ Роза Попова е „талант, изпреварил своето време“ (Кирил Зидаров). Още като ученичка съдбата я отвежда на прослушване за трупата „Сълза и смях“, където среща и бъдещия си съпруг Стоян Попов, днес по-известен като детския класик Чичо Стоян. Зрелият тогава мъж е актьор, преводач, драматург и писател с един брак зад гърба си.

Напълно пленен от шестнайсетгодишната актриса, Стоян скоро се жени за нея. Той първи съзира експлозивния талант на младата си съпруга – освен че играе всяка вечер на сцената, Роза сама превежда и режисира голяма част от пиесите, в които участва, и следи културния живот на страната. В периодиката от епохата могат да бъдат прочетени нейни критически статии за литература, живопис, скулптура.

Не един и двама обожатели са се опитали да свържат името си с талантливата актриса, поетите ѝ посвещават стихове, злите езици я преследват. Но на всички тях Стоян гледа с насмешка.
Една необикновена актриса не може да бъде обикновена жена, казва Стоян Попов на страниците на „Афиши в огледалото“.

А авторката на романа Радостина Ангелова признава: Много пъти, докато работех върху ръкописа, си задавах въпроса дали духът на Роза Попова би одобрил Роза Попова от страниците на романа. Защото те, при цялата неизбежна авторова измислица, със сигурност са различни персони. И ми се струва, че отговорът е положителен.

Положителен със сигурност е и отговорът на Лия, втората главна героиня в книгата. Макар историческата нишка, свързана с Роза Попова, да е водеща, „Афиши в огледалото“ е съвременен роман – и заради модерния дух, уловен в онзи епоха, и заради не по-малко важния съвременен пласт в повествованието. Днешната история обхваща едва шест дни – шест дни, в които Макс и Лия се срещат и откриват себе си.

Когато Лия се запознава с колоритната баба на Макс и вижда стар афиш с името на Роза Попова – същия афиш, който е гледала в стаята си като дете, тя опитва да научи повече за актрисата. Онова, което открива, не е образ от миналото, а път, по който да върне мечтите си и да продължи напред.

Защото именно пътят напред – онова, което ни подтиква да се променяме, е в основата на „Афиши в огледалото“. Една книга за живеца във всеки от нас.

През 1902 г. декемврийският брой на сп. „Летописи“ започва със стихотворение на Роза Попова. И понеже няма случайни неща, 115 години по-късно отново в началото на декември  една вечер ще бъде посветена на романа за живота на голямата българска актриса. На 9 декември (събота) от 18:00 часа в литературен клуб „Перото“ ще се говори за литература и театър, за София и любовта, за сцената и цената на славата. Следва откъс от книгата.

Октомври 1899

– Е, приятелю, кажи, че не съжаляваш!
Летящите врати на салона отмерваха ритмично стъпките на излизащите. Вън ги очакваше побелялата улица. Снегът, чиято поява изглеждаше невероятна преди представлението, се
сипеше кротко над София, сякаш от месеци не правеше нищо друго. Жена в елегантна кожена наметка възкликна изненадано:
– Ха... Сняг! Сняг!

Продължава...

Специалният отдел „Q“ в лабиринта на „Безгранично“

Шеста среща с комисар Карл Мьорк и датската звезда на криминалния роман Юси Адлер-Улсен

„Безгранично“ (Емас, превод Ева Кънева) е шестата среща на българските читатели с популярната поредица за Отдел „Q“, специалното направление на копенхагенската полиция,  за което пише датската звезда на криминалния роман Юси Адлер-Улсен.

Обезверен полицай от датския остров Борнхолм звъни в Главното управление в Копенхаген и моли комисар Карл Мьорк за помощ по случай отпреди седемнайсет години. Карл обаче предпочита да се отдаде на дрямка в кабинета си, отколкото да поеме още работа. Часове по-късно човекът се самоубива по време на прощалното тържество по случай пенсионирането си.

Потресени от неговата кончина, а и налегнати от чувство на вина, че са отказали да помогнат, служителите на Специалния отдел „Q“ се заемат със задачата да проучат неразкритото престъпление, вероятна причина за отчаяната му постъпка: смъртта на младо момиче при пътна злополука.

Но защо полицаят е бил толкова обсебен от случая, че се е обрекъл на доброволна изолация и саморазрушение и е превърнал дома си в архив по дело с безвъзвратно изстинали следи?

Фанатичната му фиксация по загиналото момиче дава доста храна за размисъл на Карл, Асад и Росе и те се впускат в разследване, което ще ги сблъска с десетки въпросителни, завещани им от борнхолмския им колега. За да отговорят на основния въпрос: кой и защо е връхлетял върху младото момиче с автомобила си, и то с такава скорост, че след удара то да отхвръкне от земята и да увисне на близкото дърво?

Разплитането на нещастния случай все повече заприличва на лабиринт от неочаквани взаимовръзки и на сложно уравнение, в което почти всички величини са неизвестни...

Юси Адлер-Улсен бе обявен от лондонския „Таймс“ за следващото явление в скандинавското крими. Несъмнено е най-успешният датски криминален автор: книгите му са преведени на над 40 езика, продадени са в над 16 милиона екземпляра и с тях Адлер-Улсен е получил вече над 30 награди, включително престижната „Стъклен ключ“ и Европейската награда за криминална литература.

6 неща, които не знаете за най-успешния датски автор Юси Адлер-Улсен

Досега на сцената на скандинавския трилър доминираха шведи и норвежци – Стиг Ларшон, Хокан Несер, Ю Несбьо, Карин Фосум, но и Дания може да се похвали със свое голямо име. Юси Адлер-Улсен вече е носител на множество награди в родната си страна, престижния „Стъклен ключ”, връчван за най-добър скандинавски криминален роман, както и наградата „Бари” за най-добър криминален роман на годината, издаден в САЩ и Канада.

Продължава...

Българите!: Забравените постижения


От Делян Момчилов, с илюстрации на Стен Дамянов. 50 реални истории и над 300 илюстрации
.
Ако не знаете кой е първият българин, стъпил на Антарктика, първата българка, обиколила света, основоположникът на българското кино, първият български илюзионист или откривателят на „Lactobacillus bulgaricus“, то в изданието „Българите!: Забравените постижения” (Сиела) ще откриете не само невероятните им истории, но и ще ги видите през иновативния визуален сценарий на Делян Момчилов и над 300 цветни илюстрации на Стен Дамянов („Просто Спас”).

50 българи, 50 забравени постижения. Под ръководството на проф. Пламен Павлов, „Българите!: Забравените постижения” гарантира  висока историческа стойност, без да претендира за академичен труд и да изпада в патетична полемика.

Припомнете си доброто, смисленото и любопитното в живота на 50 забележителни българи! Изданието ще бъде представено на 5-ти декември от 19:30 ч. в клуб „Терминал 1”, където проекта ще подкрепят съвременни просветители и дейци, като Светослав Иванов, Андрей Захариев и Георги Тошев, а специални гости ще бъдат Иван Шопов и талантливите момичета от „Авигея”, които ще се включат с вълнуваща изненада за посетителите.

Продължава...

Дан Браун търси Произхода на света

27.11.17

Проф. Лангдън отново е забъркан в глобални събития, които може да имат огромни последици за световните религии. И както в останалите романи на Дан Браун, неговите обширни проучвания в областта на изкуството, архитектурата и историята насищат всяка страница

Билбао, Испания. Робърт Лангдън, харвардски професор по символика и религиозна иконография, пристига в музея „Гугенхайм“ в Билбао, за да присъства на оповестяването на откритие, „което завинаги ще промени лицето на науката“. В новия роман на Дан Браун „Произход“ (Бард).

Организатор на събитието е неговият приятел и някогашен студент Едмънд Кърш - четирийсетгодишен милиардер футурист, чиито изумителни изобретения и предвиждания са му създали скандална слава по света. Тази вечер няма да е изключение: той обявява, че ще разкрие поразително постижение, което ще разтърси самите основи на човешкото битие.

Грандиозното събитие обаче е хвърлено в хаос преди Кърш да успее да съобщи за безценното си откритие. Животът на Лангдън е в опасност и той е принуден да бяга с директорката на музея Амбра Видал. Двамата се отправят за Барселона в рисковано търсене на загадъчна парола, която ще отключи тайната на Кърш.

 Изправени срещу враг, който винаги е на крачка пред тях, Лангдън и Видал се лутат из лабиринтите на града. Насочвани само от енигматични символи и чудати произведения на модерното изкуство, двамата бегълци вървят по следи, които ще ги отведат до потресаваща истина, останала погребана... досега.

Продължава...