Откъс: „Чаша, пълна с утеха“ и щедра доза книжен уют от Карън Хокинс

 

Авторката на „Повелителката на книгите“ се завръща с нова история, в която вълшебството и ежедневието се сливат в топлата прегръдка на чаша чай

С „Повелителката на книгите“ Карън Хокинс покани любителите на магическия реализъм на уютно пътешествие към вълшебното южняшко градче Дъв Понд, където книгите дишат, живеят и понякога дори говорят.
Сега е време да чуем историята на още една от сестрите от чудатото семейство Дъв, която ще ни предложи „Чаша, пълна с утеха“ във втория роман на американската писателка.
В духа на книгите на Хедър Уебър, Алис Хофман и Мамен Санчес, „Чаша, пълна с утеха“ е проницателна и завладяваща история за любовта и семейството, приятелството и изцелението.
„Не можем винаги да поправим счупеното. Понякога трябва просто да приемем последствията и да оставим времето да излекува нещата, доколкото може.“
След месеци безсънни нощи Ейва Дъв е съвсем близо до това най-после да сбъдне мечтата си и да си отвори свой собствен чаен салон. Наследила уменията си от леля си, Ейва отдавна знае как да приготви точната „Чаша, пълна с утеха“, персонализирана спрямо нуждите на всеки човек.
Но колкото повече датата на откриване на салона наближава, толкова повече нещата започват да се объркват и Ейва е изправена срещу истинско чаено произшествие.
Внезапно чаят, който доскоро е приспивал клиентите безотказно, вече ги държи будни до зори. Чаят, разпалвал романтични пламъци, пък кара хората да споделят най-мрачните си тайни, а този против тревожност – да зяпат в огледалото с часове. Ейва се впуска в отчаяно търсене на причината за настъпилата какофония, която ще я отведе до собственото ѝ минало и една дълго пазена тайна, застрашаваща щастието на най-близките ѝ.
Междувременно успешната архитектка Елън Фостър се завръща в Дъв Понд за погребението на отчуждената си дъщеря. Изпълнена със скръб и угризения, Елън е решена да ремонтира порутената къща на дъщеря си, да я продаде и да отведе внучката си Кристен далеч от този град. Но Кристен изобщо не планира да напуска Дъв Понд и приятелствата, които е създала там. Ето защо младото момиче се впуска в търсене на отсъстващия си баща.
Историите на три поколения жени, техните мечти и стремежи, болки и въздишки се събират сред страниците на този топъл роман с голямо сърце, който ни припомня, че истинската магия се крие в това да приемаме другите и да прощаваме грешките.
Поръсен с обилна доза южняшки уют, канелена щипка магически реализъм и лъжичка книжна сладост, „Чаша, пълна с утеха“ (Сиела, превод Ирина Димитрова) е чудата история за надеждата и вторите шансове, в чиято чаена прегръдка читателите ще се почувстват обратно у дома. Следва откъс.

ЕЙВА

В понеделник сутрин Ейва Дъв застана насред недовършения си чаен салон и потисна прозявката си. Повече от четири дълги, безкрайни месеца спеше най-много по три часа на нощ. Не защото се притесняваше да отвори чаения салон, въпреки че доста закъсняваше с графика.
Не беше и заради смъртта на приятелката ѝ Джули Фостър, въпреки че с всеки изминал ден тя ѝ липсваше все повече. Причината, поради която Ейва не можеше да спи, беше, че имаше тайна. Не беше малка, невзрачна тайна, която засягаше единствено нея и никой друг. Нейната тайна, ужасна грешка, която беше допуснала преди много време, застрашаваше щастието на онези, които обичаше най-много. И така, в отчаянието си да я скрие, тя отдавна я бе затворила в кутия за обувки, залепила я бе с тиксо и я бе пъхнала под леглото си. Беше си казала, че когато дойде моментът, ще си признае, ще освободи тайната и ще оправи нещата.
Но някак си това време така и не дойде. В продължение на месеци и месеци тя бе проучвала прашни томове и древни ръкописи, бе прекарала часове наред в провеждане на експеримент след експеримент, но всичките ѝ усилия се бяха провалили. Колкото и да ѝ беше неприятно да го признае, не можеше да поправи грешката си. Още по-лошо, с годините тайната бе станала по-силна и сега се бореше да излезе от затвора си. Дълго след като се стъмнеше, нощ след нощ, тя блъскаше старото ѝ легло от ковано желязо, докато мисълта за сън не се превърна в празна надежда.
Лепенката, която държеше кутията за обувки затворена, започна да се разлепва, самата кутия се поразкъса. Ейва се опитваше да я залепи отново, но всяка сутрин новото тиксо беше на пода, свито на гневен възел, а старото бе разтегнато и износено. Дълбоко в сърцето си младата жена знаеше, че светът ѝ ще рухне, защото някой ден съвсем скоро тайната ще разкъса тиксото.
Ейва разтърка уморените си очи в опит да прогони тревожните си мисли.
‒ Нямам време за това – промърмори си и пренебрегна паниката, която пърхаше в корема ѝ. От дългогодишен опит знаеше, че да бъде обсебена от проблемите си няма да ѝ помогне. Тя си пое дълбоко въздух, вдъхна миризмата на прясно нарязано дърво и нов лак и погледна камарата кашони и принадлежности за боядисване, струпани до отсрещната стена. Спретната купчина несглобени маси и столове от ковано желязо беше затисната от кашони с продукти, които чакаха все още непоставените рафтове. Имаше още за боядисване, подът трябваше да бъде поправен и лакиран, прозорците трябваше да се сменят и още куп задачи. Толкова много работа, а толкова малко време.
Ейва изтощено потисна поредната си прозявка, намери лейката, прибрана зад току-що монтирания дълъг махагонов бар, напълни я с вода и я занесе до редицата растения, които бе донесла от оранжериите си. Плътна редица от бамбукови палми и драконови дървета, разположени зад витрината, се грееха на късното утринно слънце. Върху количка имаше малки декоративни саксии с дифенбахия, които щяха да послужат като украса за ма- 26 сите. Ейва обичаше зеленината и зеленината я обичаше. Най-спокойна се чувстваше заобиколена от растенията си. И точно сега ненаситно поглъщаше спокойствието им, както ожаднял човек поглъща чаша сладък чай.
Вратата се отвори и влезе сестра ѝ Сара, която едва удържаше купчина кашони.
 ‒ Помощ!
‒ О, боже! – Ейва остави лейката и побърза да поеме част от кашоните. Занесе ги до бара и ги плъзна по гладката повърхност.
Сара остави своите до тях.
‒ Това е последният път, когато отивам в пощата вместо теб. ‒ Сара разтърка длани. ‒ Какво има в тях? Камъни?
Ейва надникна в кашоните.
‒ Четирите по-малки са с дървени бъркалки, а в по-големите има подложки от ковано желязо за чайници.
Все още разтривайки ръце, Сара застана в центъра на помещението, яркожълтото ѝ палто се разпери, когато се завъртя и огледа салона.
‒ О, Ейва, ще бъде прекрасно.
Ейва се съгласи. Беше купила по прищявка тясната къща от червени тухли от края на XIX век. На долното ниво се бе помещавал цветарски магазин, а горният етаж бе разделен на малки офиси и миниатюрен апартамент. Фирмите бяха закрити отдавна по време на спад в икономиката и празната сграда бе обявена за продан, а цената ѝ падаше с годините. Миналата година Ейва си бе дала сметка за изгодната сделка със сградата и я бе купила.
Тя беше не само солидна и на отлично място на главната улица в центъра на града, но и разполагаше с множество забележителни, уникални архитектурни детайли от първите години на съществуването си, грижливо запазени от предишния собственик. Предната част на стария цветарски магазин имаше великолепен еркерен прозорец, където Ейва планираше да изложи своите чайове, а подовете в цялата сграда бяха покрити с красиво износени широки дъбови дъски. Най-хубавото бе, че таванът беше облицован с оригинални плочки от пресована ламарина.
Ейва обичаше всичко в къщата. Дори сега, когато беше изтощена от поредната почти безсънна нощ, тя не можеше да не се чувства горда.
‒ Надявам се всичко да приключи навреме. Трябва да отворя през март. Не мога да си позволя да чакам повече.
‒ Ще бъде готово – усмихна се Сара, приближи и обгърна раменете на Ейва. – Чаеният ти салон ще бъде страхотен.
Такава беше Сара. От всички хора, които Ейва познаваше ‒ а между чаения салон и фирмата за озеленяване тя познаваше почти всички в Дъв Понд – сестра ѝ беше най-позитивният човек, когото някога бе срещала. Сара беше такава още от съвсем мъничка.
‒ Всичко ще бъде наред. ‒ Сара прегърна Ейва. – Съвсем наред. Само погледни това. ‒ Сара приближи до махагоновия бар и прокара ръка по лъскавата повърхност. ‒ Дилън свърши страхотна работа.
Дилън Фрейзър беше местен строителен предприемач, който живееше в Дъв Понд, но работеше предимно в Ашвил. Ейва правеше озеленяването му от години и той беше намалил цената на ремонта ѝ в замяна на отстъпка за неговия двор.
‒ Барът придава драматизъм на помещението. Чудесен е. ‒ Тя развеселено погледна сестра си. ‒ А помня, че когато го видя в аукционната къща в Атланта, смяташе, че ще е твърде голям за салона.
‒ Не бях права – призна Сара. ‒ Като повечето библиотекари мога да погледна купчина книги и веднага да преценя колко място ще заемат на рафта, но не умея да го сторя с обикновени стари мебели. Аз… ‒ Пропя тихо звънче и тя извади телефона си. ‒ Кат е. Иска новата книга на Марая Стюарт.
Кат Картър беше местен агент по недвижими имоти и една от най-добрите приятелки на Ейва.
‒ Не спира да говори за нея.
‒ Книгата пристигна сутринта, а вече имам списък с чакащи, въпреки че Кат е първа. ‒ Сара пусна телефона обратно в джоба си и въздъхна. ‒ Има още една книга, която е твърдо решена да я посети, разказва за историята на терпентина.
‒ Какво общо има терпентинът с Кат?
‒ Нямам представа, но книгата беше настоятелна. По-добре да стигна до библиотеката преди Кат. ‒ Сара се отправи към вратата, но спря на прага. ‒ Ще се върна след работа. Кристен трябва да е дошла дотогава. Трите със сигурност ще успеем да сглобим някои от масите.
‒ Благодаря, Сара. Много ще ми помогнеш.
‒ Няма за какво. А сега престани да изглеждаш толкова притеснена. Ще се справиш навреме и всички в Дъв Понд ще се стекат тук веднага щом отвориш. Не се безпокой. – Сара се усмихна лъчезарно и излезе.
Вратата тихо се затвори зад нея. Останала отново сама, Ейва разтри слепоочията си, където се бе появила слаба болка. Разтриването не помогна, затова тя реши да не обръща внимание на болката и взе отново лейката си. Поля драконовите дървета, прокара пръсти по лъскавите им мечовидни листа. Растенията забръмчаха щастливо при докосването ѝ, което облекчи умората ѝ и я накара да се усмихне. Имаше моменти, когато ѝ се струваше, че дарбата ѝ като член на семейство Дъв е сериозна отговорност. Но по-често я успокояваше по начин, който не можеше да обясни.
Радваше се, че връзката ѝ с растенията е полезна, нещо повече от това просто да направи дворовете на всички да изглеждат като екзотични градини. Преди години, когато Ейва тъкмо бе навършила шестнайсет и вече оформяше дворовете на съседите си срещу заплащане, единайсетгодишната Сара бе почукала на вратата ѝ посред нощ с думите, че не може да заспи, защото на тавана имало книга, която викала името на Ейва. С евтино фенерче, което светеше със слаб, жълтеникав лъч, двете се изкачиха по разнебитените стъпала до тъмния, прашен таван, покрай счупени лампи, плесенясали кутии със стари снимки, забравени коледни украси и непълни сервизи от стар порцелан, до голям сандък, който се намираше най-отзад. Наложи се да се борят с ръждясалата ключалка, но накрая успяха да я отворят.
Сара избута настрани купчина изпокъсани кадифени завеси и извади стар дневник с надпис ЧАЙОВЕ И ЕЛИКСИРИ. Смъмри го да замълчи и го протегна към Ейва.
‒ Твой е.
Със слаб аромат на стара ванилия, мента и други билки, които Ейва не можеше да разпознае, тетрадката бе принадлежала на тяхната прапрапрапралеля Милдред Дъв, позната като отшелничка, която беше написала десетки рецепти за билкови чайове, а в полетата бе добавила многобройни бележки с неправилен правопис „ефикасен дижестиво“ и „бери по време на лятно слънцестоене, иначе не го бива“. По-скоро бележките, отколкото рецептите, заинтригуваха Ейва, която бе изучавала книгата неуморно. Един ден, след като бе чула майка си да мърмори за пореден път колко е уморена, Ейва реши да направи чай, за който леля Милдред твърдеше, че „помага за облекчение на уморените“.
Отне ѝ три дни да приготви настойката. Подготви билките и растенията, като стриктно следваше рецептата и бележките, за да направи деликатен чай от кората на магнолия, сушен джинджифил и карамфил, както и две венчелистчета от глухарче, които сложи в порцеланова чиния и остави цяла нощ под наполовина пълна луна. За изненада на Ейва, растенията сътрудничеха, а в съзнанието ѝ се появяваха идеи за тяхната полезност всеки път, когато докосваше листо или цвете.
Никой не беше по-щастлив от Ейва, когато, след като изпи една чаша, мама беше спала добре, което не ѝ се бе случвало от много време насам.
Приготвянето на този първи чай ‒ и фактът, че той подейства ‒ запали огън в младежкото сърце на Ейва. Тя можеше да направи нещо повече от това да се грижи за дворовете; можеше да помага на другите. Трябваше само да слуша растенията и да следва рецептите и бележките на леля Милдред. Отначало Ейва правеше чайове само за познати хора. Но с течение на времето, също както с бизнеса ѝ с озеленяването, все повече и повече хора започнаха да идват при нея с молба за помощ. Скоро тя вече приготвяше чай за почти всяко семейство в града.