Откъс: „Богатство от пясък“ – пищна история, окъпана в джаз, ар деко и загадъчен блясък

Рута Сепетис брилянтно претворява епохата на едно общество, опиянено от собствения си вихър

Тя е един от най-обичаните съвременни автори на художествена литература и неуморим „търсач на изгубени истории“, а всяка среща с нейна книга е събитие.  

С глобалните си бестселъри „Сол при солта“, „Пепел в снега“ и „Трябва да те предам“ Рута Сепетис се утвърди като повелителка на историческата проза, а с вълнуващото си гостуване в България доказа, че е любимка и на родната литературна публика.

Сега талантливата писателка се завръща с нов изкусен исторически роман – този път потопен в рагтайма на Бурните 20 години на миналия век в Америка!  

В духа на вечната класика на Фицджералд „Великият Гетсби“ и мистериите на Агата Кристи, „Богатство от пясък“ е пищна история, окъпана в джаз, ар деко и загадъчен блясък.

Детройт, 1927 година. Моторният град е декор на ексцентрични партита, подземни гангстерски войни и сблъсъци между богати династии.

Марджъри Ленокс е най-малката дъщеря във фамилията на автомобилни магнати, произвеждащи стъкло. Империя, изградена върху пясък, която заплашва да се срине всеки миг под напора на семейни интриги и манипулации.

Докато семейството ѝ лелее за богатства, влияние и безупречна репутация, Марджъри, която кара платовете да танцуват с великолепните си дизайни, мечтае за изкуство и независимост.

Когато получава възможност да се присъедини към строго ексклузивна артистична резиденция за жени творци, финансирана от загадъчен благодетел, Марджъри вижда шанс да избяга от клетката, в която семейното имение в Грос Пойнт се е превърнало, и да полети към свободата си.

Но величествената фасада на къщата, в която попада, крие обезпокоителни тайни. Всички участнички трябва да се подчиняват на строги правила и да не напускат пределите на имението. А фигурата на човека, който стои зад всичко това, сякаш дебне отвсякъде като призрачен фантом.

Усукана в спиралата на мрачни разкрития за лъжи, измами и престъпления, Марджъри ще трябва да реши: Докъде е готова да стигне, за да разбие оковите, които обществото поставя на жените, дръзнали да поемат по свой собствен път?    

Вдъхновен от реални дълго премълчавани истории от Златния век на родния за авторката Детройт, „Богатство от пясък“ е театър от живи образи, цветни мизансцени и майсторски обрати.

Рута Сепетис брилянтно претворява епохата на едно общество, опиянено от собствения си вихър. И за пореден път дава глас на безгласните, сътворявайки разкошен разказ за свободата, дързостта и силата на мечтите.  Следва откъс.

ЦЪКАНЕ С ЕЗИК

– Дънкан, Лайла. Добър вечер. Радвам се да ви видя тук. Набирам съседи за граждански патрул. Бихте ли се включили?

– Съжалявам, Мъртъл. Едва ли ще имаме време. Много сме заети – казва Лайла.

– Всички сме заети. Но тази вълна от кражби и обири на бижута трябва да бъде спряна. Омръзна ми да спя с перлите си.

Марджъри се подсмихва.

– О, това може да се тълкува по много начини.

Греъм подвиква от другия край на масата:

– Мислили ли сте да си купите револвер, госпожо Бранли?

– Моля?

– Джобна стомана. Студена гръмотевица – кима Чет. – За да победиш гангстерите, трябва да станеш един от тях.

Госпожа Бранли измъква очилата от пазвата си и оглежда децата.

– На колко години сте, деца?

– Нека баща ни да отговори – казва Греъм. – Хайде, татко. На колко сме?

Четиримата поглеждат към баща си – добре подпийнал и лъснал от пот. Той се поколебава, сякаш ще отговори, после се разсмива. Вдига дебелите си пръсти като пистолети без никаква причина и на един дъх пресушава своя джин рики.

– Внимавай, каубой. Ще е жалко да се задавиш – казва Греъм.

– Наистина – отвръща баща им и избърсва устата си с опакото на ръката. – Кой тогава ще плаща за „Йейл“?

Лайла показва фалшивата си усмивка на мащеха, тази с твърде многото зъби, и поема щафетата да отговори. Тя маха с ръка към децата, сякаш представя новия форд „Рънабаут“.

– Сесил е на двайсет и пет. Бяхте на сватбата ѝ.

– Да, разбира се. Но къде е съпругът? – пита госпожа Бранли.

– Лу е… неразположен тази вечер. – Лайла прочиства раздразнението от гърлото си и продължава: – Шарлот – Чет – е на двайсет и четири. Греъм е на двайсет и една, а Марджъри е на двайсет.

– Помня Греъм. Той написа чудесен некролог за покойния ми съпруг.

Чет успява да сподави смеха си и връща малко шампанско обратно в чашата си. Греъм я сритва под масата.

– И Марджъри, разбира се – казва госпожа Бранли. – Бяхте приятелка на Питър Хауъл. Той имаше такава безупречна репутация, докато тази история не излезе наяве. Чудя се какво ли прави сега.

– Вероятно излежава между трийсет години до живот – изсумтява Сесил, докато пронизва с поглед Марджъри.

– Клетият Питър – казва Чет.

Баща им поглежда Марджъри и поклаща глава с отвращение.

– Кажете ми – как са Кормак и Финола? – пита госпожа Бранли. – Разбира се, не ми е работа, но трябва да призная, че съм съгласна с Кормак. В Детройт има достатъчно фабрики. Трябва да сме икономични. Да използваме това, което вече имаме, вместо да строим още.

Отвъд френските прозорци на трапезарията отеква далечен тътен на гръмотевица. Вятърът вие, уловен в капаците на прозорците.

– Стреля на месо – прошепва Греъм и потрива длани. – Започва се.

Лайла поставя ръка върху рамото на съпруга си, за да го накара да замълчи.

– Кормак и Финола са добре. Наслаждават се на пенсионирането си.

Баща им забива ножа си в парчето печено говеждо, от което в чинията се разлива локвичка кръв. Щраква с пръсти за още един джин рики.

– Е, много жалко, че не са тук за ежегодното ви празненство. Колко необикновено е, че всичките ви деца са родени през първата седмица на юни – казва госпожа Бранли.

Никой не отговаря. Мълчанието се проточва, докато Лайла не се засмива престорено и не започва да говори празни приказки.

Гръмотевиците се надигат в хор. По-силно. По-близо.

– Необикновено – мърмори Греъм. – Каква злобна пуританка.

– Обаче е харесала некролога ти – ухилва се Чет. – Съпругът ѝ беше Харолд, нали?

– Браво, Чет – кима Марджъри.

– Вие сте отвратителни – изсумтява Сесил.

– Ние ли сме отвратителни? Защо хората просто не ни оставят на мира? – шепне Греъм. – Наричат ни новобогаташи и още какво ли не зад гърба ни. И моля ви, изобщо не е толкова необикновено, че трима от нас са родени през юни. Седмицата на раждането ни е точно девет месеца след рождения ден на баща ни – единствения ден, в който има вероятност някоя жена да се почувства гузна и да се озове в леглото му.

– Греъм, престани! – съска Сесил. – Толкова си вулгарен. Излагаш ни. – Най-голямата им сестра грабва ножа за масло. – И влошаваш главоболието ми.

Светкавица прорязва небето и лампите примигват.

– Сесил – казва благо Марджъри, – на теб може да ти харесва да се появяваш тук в клуба, но за някои от нас е мъчение.

– Благодаря ти, Марджъри – казва Греъм.

Година по-рано, на годишното празненство за рождените дни, една от тапите за шампанско на баща им изхвърча като ракета и извади окото на Греъм. Случаят беше отразен в светската хроника на „Детройт Нюз“. Черната превръзка на окото му постоянно го напомня.

– Стига си хленчил. Беше инцидент – казва Сесил.

Марджъри вдига светлите си очи към сестра си. Гласът ѝ е мек.

– Наистина ли, Сесил? Имам предвид – наистина ли беше инцидент. Той насочи бутилката към главата на Греъм.

Сесил потропва с дръжката на ножа си по масата. Укор към Марджъри, задето изрича на глас недопустими неща – тя е известна с това.

И точно в този миг разговорът им секва. Лайла поема драматично дъх – стратегическо отклоняване на вниманието.

– Така ли? – Тя докосва ръката на госпожа Бранли, а гласът ѝ нарочно се повишава. – Къде чухте това?

– Ами, тук. Казват, че Бонафанте се е върнал преди няколко седмици. Видели са го в яхтклуба със семейство Алджър.

– ДА! – крещи Марджъри. Значи не си е въобразила. Той наистина е бил в участъка.

Госпожа Бранли поглежда Марджъри. Семейството поглежда Марджъри. Столът от черен орех смалява още повече ефирната ѝ фигура. Светлината на свещите трепти и хвърля меки отблясъци по кестенявото ѝ каре и бретона в стил Клеопатра. В сгъстяващия се мрак тя изглежда прозрачна като перла.

– Ами да – започва тя. – Чух, че господин Алджър е бил в яхтклуба и…

– Благодаря ти, Марджъри – прекъсва я майка ѝ. После се обръща към госпожа Бранли. – А какви са плановете на господин Бонафанте за лятото?

– Е, никой не знае, разбира се. Кога ли сме знаели какви ги върши? Някой спомена, че отново се е отдал на програмата си за изкуства. Програма за изкуства… – Госпожа Бранли цъка с език. – Артистична резиденция. Само за жени. Доста съмнително, ако питате мен.

– Не ви питаме – промърморва Греъм.

Изтрещява гръмотевица. Дъждът се излива върху покрива на клуба, барабани като юмручни удари. Струнният квартет е изоставил инструментите си и е предпочел контрабандния джин от Уиндзор.

– Много ни беше приятно да ви видим, госпожо Бранли – извиква Греъм от своя край на масата и ѝ помахва. Госпожа Бранли схваща намека, насилва се да се усмихне и се отдалечава. Греъм се хваща за гърлото, все едно се дави.

– Не мога да я понасям. Такава клюкарка е.

– Ноздрите ѝ са различно големи – казва Чет.

– Май е самотна – казва Марджъри.

– Главата ми – казва Сесил.

– Тя е една празнодумка – казва баща им с пълна с месо уста. – Но не може да я вини човек, че се съмнява в мотивите на тип като Бонафанте.

– Защо? – пита Марджъри. – Някога прекарвал ли си някакво време с него?

– Не. Но тази програма за мечтания и драсканици за млади дами? Котенцата трябва да гонят съпрузи, а не идиотски артистични прищевки.

– Да наричаш жените „котенца“ – ето това е идиотско – казва Чет.

– Няма ли да спрете да дърдорите? – крещи Сесил и размахва ножа за стекове. – Имам ужасно главоболие!

– Ти винаги имаш някаква болежка – казва Чет. – Вероятно вина. Твърде много тайни.

– Или пък отвътре я изяжда рак – обажда се Греъм.

– Възможно е – кима Чет в знак на съгласие.

– Вие сте ужасни! – казва Сесил. После скача от стола и изхвърча навън.

Баща им трясва вилицата си на масата.

– По дяволите, Греъм. Остави я на мира. Не се чувства добре.

Той става и тръгва след Сесил.

– Моля ви! – казва Лайла. – Не можем ли поне на една вечеря да се забавляваме като нормално семейство?

– Но ние не сме нормално семейство – отвръща Чет.

Лайла въздиша, хвърля салфетката си на масата и става.

– Отивам на бара.

После се спира и добавя:

– Марджъри, роклята, която си си ушила за тази вечер, е много красива, скъпа. Коприната в цвят слонова кост подчертава топлия оттенък на косата ти. Но това дълбоко деколте не е съвсем прилично.

Лайла се оттегля.

Марджъри поглежда в чинията си.

– Деколтето ти си е съвсем наред – казва Чет. – Изкара късмет, че не видя гъбките ти. Имаш истински талант, Марджи.

– Благодаря, Чет. Наистина имам силен интерес към модния дизайн и мястото на жените в изкуството. – Марджъри се усмихва. – Изглежда, и някой от вас също. Което би обяснило как информацията за програмата на господин Бонафанте се е появила в стаята ми.

Всички глави се обръщат към нея. Всички вежди се повдигат въпросително.

– Какво? – казва Чет.

Братът и сестрата се втренчват в Марджъри. Сред гръмотевиците светлината се стеснява в лъч. Тя има чувството, че е на сцена. Марджъри се изправя, вирва брадичка и заговаря с ясен, театрален глас.

– Четири седмици това лято. Артистична резиденция със структура и дисциплина, в която ще се потопите, за да развиете творческите си страсти.

– Творчески страсти? Звучи непристойно – хили се Греъм. – Скандално.

– Може би – казва Марджъри и вдига чашата си с шампанско, а блясъкът в очите ѝ е необичаен. – Ще ми пожелаете успех, нали? Кандидатствах и ме приеха. Утре заминавам.

Скъпи Коко,

Птиците пърхат толкова странно.

Реят се.

Шепнат.

Може би е от времето.

Най-добре да се подготвим.