В новата поредица на „Колибри“ с избрани творби на Ърнест Хемингуей
Определян като стилистичен шедьовър в литературата на XX век и едно от най-великите произведения на Хемингуей, „За кого бие камбаната“ (отново в класическия превод на Димитри Иванов) е морално и философско размишление за войната, любовта и смъртта. Изобразяването на Испанската гражданска война тук напуска пределите на политическото в полза на универсалната тема за жертвоготовността и куража пред лицето на смъртта.
Много читатели виждат смъртта на Робърт Джордан, американеца, който се бие на страната на републиканците, като символично утвърждаване на човешката съпричастност. От съвременна гледна точка героят олицетворява не толкова идеала за мъжкия дълг, колкото самата човешкост, раздирана от вътрешни конфликти, морална неяснота и емоционална уязвимост. Любовната история между Робърт и Мария е достатъчно убедителна, за да породи напрежение между дълга и любовта, индивидуалната воля и всеобщата кауза.
Сложната политическа обстановка и психологическият портрет на централните персонажи са постигнати чрез характерната за Хемингуей стегната проза, лишена от помпозност. Този приземéн език създава усещане за реализъм и непосредственост, затова мнозина определят романа като проявление на творческия гений на автора и блестяща изява на прочутата „теория за айсберга“.
Световноизвестният Ърнест Хемингуей (1899–1961), чието име е обвеяно с легенди, завършва земния си път уязвен, наранен, но с достойнство избира сам мига на края. Пристрастен към фиестата на живота, той остава в емоционалната памет на поколенията като брадатия бохем и бонвиван, излъчващ мъжественост и вкус към житейски авантюри. А в литературната памет – като „айсберга на изгубеното поколение“, модерен класик, лауреат на Нобеловата награда (1954), автор на романи и кратки разкази, надживели времето си, преведени на десетки езици, някои от тях претворени на големия екран.
След романите „Слънце изгрява“ (1926), който утвърждава Хемингуей като романист, и „Сбогом на оръжието“ (1929), един от големите антивоенни романи на XX век, идва ред на „За кого бие камбаната“ (1940) – любим на не едно поколение роман, зареден с трагичен хуманизъм, вяра в смелостта, честта и обичта пред неизбежния край. Заглавието на книгата е вдъхновено от размишленията на поета Джон Дън („Никой човек не е остров“). Следва откъс.
Робърт Джордан седеше на едно от покритите с нещавена кожа столчета до огъня в пещерата и слушаше какво говори жената. Тя миеше съдовете, а момичето Мария
ги бършеше и ги нареждаше в една вдлъбнатина, като ниша в каменната стена, която им служеше за долап.
– Странно – обади се жената. – Защо ли го няма Сордо? Още преди час трябваше да е тук.
– Ти изпрати ли да го извикат?
– Не. Той идва всяка вечер.
– Може да е зает. Някаква работа.
– Възможно е. Ако не дойде, утре трябва да го потърсим.
– Добре. Далеч ли е?
– Не. Тъкмо ще се поразходим. Не се движа достатъчно.
– Може ли и аз да дойда? – запита Мария. – Може ли, Пилар?
– Да, хубавице – каза жената и извърна към Робърт Джордан едрото си лице. – Нали е красива? – запита тя Робърт Джордан. – Как ти се струва? Малко слабичка?
– Много ми харесва – отвърна Робърт Джордан.
Мария наля чашата му с вино.
– Пий – подкани го тя. – Че да ти харесам още повече. За да ти изглеждам красива, трябва много да пиеш.
– Тогава по-добре да спра. Ти и така ми изглеждаш красива и не само красива.
– Ето това се казва приказка – възхити се жената. – Така трябва да говори истинският мъж. Освен че е красива, какво още?
– Умна – каза нерешително РобъртДжордан.
Мария се изкикоти, а жената тъжно поклати глава.
– Как хубаво започна, а как свърши, дон Роберто.
– Не ми казвай дон Роберто.
– Само на шега. На шега и на Пабло му викаме дон Пабло. А на нея – сеньорита Мария.
– Не обичам такива шеги – каза Робърт Джордан. – Сега е военно време и трябва да се обръщаме един към друг с camarada – така е по-сериозно. С такива шеги започва разложението.
– За тебе политиката е като религия – подразни го жената. – Никога ли не се шегуваш?
– Напротив, много обичам шеги. Но в обръщението към хората – не, с това шега не става. Обръщението е като знаме.
– Аз и със знамето мога да се шегувам. С което и да е знаме – засмя се тя. – Според мен човек може с всичко да се шегува. На старото знаме, с жълто и червено, му викахме гной и кръв. А на републиканското, дето има и лилаво, бяхме започнали да му викаме кръв, гной и перманганат. Това е само шега.
– Той е комунист – каза Мария. – Те са все сериозни gente.
– Комунист ли си?
– Не, аз съм антифашист.
– От колко време?
– Откакто разбрах какво е фашизмът.
– Отдавна ли си разбрал?
– Почти десет години.
– Не е много време – каза жената. – Аз съм републиканка вече двайсет години.
– Баща ми беше републиканец цял живот – обади се Мария. – Заради това го и застреляха.
– И моят баща бе цял живот републиканец. И дядо ми – каза Робърт Джордан.
– В коя страна?
– В Съединените щати.
– Застреляха ли ги? – запита жената.
– Qué va – каза Мария. – Съединените щати са страна на републиканци. Там няма да те застрелят за това, че си републиканец.
– Все пак хубаво е, че имаш дядо републиканец – възкликна жената. – Значи, че си от сой.
– Дядо ми беше член на Националния комитет на републиканската партия – обясни Робърт Джордан.
Това направи впечатление дори на Мария.
– А баща ти продължава ли да работи за Републиката? – запита го Пилар.
– Не. Той умря.
– А може ли да те запитам как умря?
– Застреля се.
– За да не го измъчват? – запита жената.
– Да – отговори Робърт Джордан. – За да избегне мъченията.
Мария го погледна със сълзи в очите.
– Баща ми – каза тя – не можа да се добере до оръжие. О, много се радвам, че баща ти е имал късмета да се добере до оръжие.
– Да, късмет – каза Робърт Джордан. – Хайде да говорим за нещо друго.
– Значи имаме еднаква съдба – въздъхна Мария. Тя сложи ръка върху неговата и се вгледа в лицето му. Той също се вгледа в мургавото ѝ лице и в очите ѝ, които досега не му бяха изглеждали толкова млади, колкото лицето ѝ, а сега изведнъж бяха станали и гладни, и млади, и жадни.
– Като ви гледа човек, може да ви вземе за брат и сестра – каза жената. – Но според мен хубаво е, че не сте.
– Сега разбирам какво съм усещала – прошепна Мария. – Сега ми стана ясно.
– Qué va – каза Робърт Джордан и като протегна ръка, поглади я по главата. Цял ден му се бе искало да направи това, а сега, след като го стори, усети, че нещо го дави в гърлото. Тя отърка глава в ръката му и се усмихна, извърнала очи нагоре към него, а той усещаше под пръстите си копринената острота на остриганата коса, която се слягаше и пак се надигаше. Ръката му стигна до тила ѝ и той я отпусна.
– Пак – помоли тя. – Цял ден ми се искаше да направиш това.
– После – обеща Робърт Джордан със задавен глас.
– Ами аз? – прогърмя гласът на жената на Пабло. – Да седя и да ви светя ли? За съвсем безчувствена ли ме мислите? Лъжете се. Като няма как, поне Пабло да се беше върнал.
Мария беше престанала да обръща внимание на нея и също на останалите, които играеха на карти на светлината на свещта.
– Искаш ли още вино, Роберто? – запита тя.
– Да – каза той. – Защо не?
– Май и ти като мен ще имаш до себе си пияница – каза жената на Пабло. – Освен онова особеното, той пие и вино. Чуй ме, Inglés…
– Не съм inglés. Американец съм.
– Тогава слушай, американецо. Къде смяташ да спиш?
– Навън. Имам спален чувал.
– Добре – каза тя. – Нощта е ясна.
– И ще бъде хладна.
– Значи, навън – каза тя. – Е, добре, спи на открито. А нещата, дето ги донесе, ще спят при мен.
– Добре – кимна Робърт Джордан.
– Остави ни за малко – рече той на Мария и сложи ръка на рамото ѝ.
– Защо?
– Искам да поговоря с Пилар.
– Непременно ли трябва да ви оставя?
– Да.
– Какво има? – запита жената на Пабло, когато момичето се бе отдалечило до отвора на пещерата, там, където бе окачен големият мех с вино, и се загледа в играта на карти.
– Циганинът каза, че е трябвало да… – започна той.
– Не – прекъсна го жената. – Той греши.
– Ако е нужно да… – спокойно, но все пак с труд продължи Робърт Джордан.
– Щеше да го направиш, знам – каза жената. – Не, не е нужно. Аз те следих. Ти прецени правилно.
– Но ако е необходимо…
– Не е – натърти жената. – Казвам ти, че не е необходимо. На циганина все такива са му помислите.
– Но слабият човек може да стане опасен за всички.
– Не, ти не разбираш. Той е свършен човек и вече не представлява никаква опасност.
– Не разбирам.
– Млад си още – въздъхна тя. – Ще разбереш. – После се обърна към момичето: – Ела, Мария. Вече си поговорихме.
Момичето се приближи, Робърт Джордан протегна ръка и я погали по главата. Тя се отърка в ръката му като котенце. После му се стори, че всеки миг ще се разплаче. Но потрепващите ѝ устни се разтвориха в усмивка и тя го загледа.
– Добре ще е да отидеш да спиш – каза жената на Робърт Джордан. – От дълъг път идваш.
– Добре – каза Робърт Джордан. – Отивам да си взема нещата.
Няма коментари:
Публикуване на коментар