Преводачът представя: Джон Фаулз и "Момичето на френския лейтенант"

Мариана Екимова-Мелнишка

Мерил Стрийп в "Жената на френския лейтенант"

Този роман е едно трайно приключение. Не само за читателите, които непрекъснато го преоткриват, но и за съзвездието актьори в прекрасната му екранна версия от началото на 80-те години на миналия век, както и за създателите и изпълнителите на театралната постановка от 2006 г. Това е и поредната литературна загадка, подарена на света от един неуморно любопитен писател, за да държи в напрежение мислите на поколение след поколение нови и нови почитатели.

Всъщност за тази книга Джон Фаулз признава, че му е най-любимата от всички, и то защото най-силно го е изненадала. Тя е нещо като холограма на творческото му съзнание, в която героите се движат непредвидимо по индивидуалните си траектории, а той се промъква между тях, но повече да ги наблюдава, отколкото да ги насочва. Докато накрая всички се озовават пред три възможни финала и ги изиграват докрай... заедно с вече задъхания и недоумяващ читател.


Интересно, че романът, написан през 60-те години на миналия век и пропит с бохемските бунтарски идеи на онова време, се появява на български почти две десетилетия по-късно, когато свободният дух не може повече да бъде държан затворен в бутилка. А сега, във века на електронната култура, по литературните форуми млади хора все още питат „Коя е Сара? Откъде идва?“ – и я вписват в ситуациите и дилемите на своето модерно време.

Колкото е изненадващ в своето разнообразно творчество, толкова и заобичван е Джон Фаулз от всеки, който влезе в съприкосновение с неговите светове – същински лабиринти на човешките състояния (the human condition – както се казва в хуманитаристиката).

Може би той печели читателите си с това, че не заема класическата позиция на всезнаещия писател, не се прави на съдник, нито си позволява да иронизира или да разкрива със сарказъм човешки слабости и постъпки, както се надпреварваха да правят мнозина от позабравените му вече съвременници.

Чужд на сюрреализъм и други модни тенденции, той създава нещо като словесни клипове на поредици от случки с хора, търсещи или попадащи в ситуации, в които им става съучастник и се опитва да се вмести в тяхната гледна точка, а не да им налага своята.

Това му повеляват убежденията на екзистенциалист, който не отрича философските пристрастия на другите, така както „не може да се откаже никому да живее в една или друга къща, а и не могат да се отрекат някои удобства или красиви кътчета на всяка от тези къщи...“.

За Фаулз екзистенциализмът е „покана постоянно да се преразглежда мотивацията“ за едно или друго действие, да се преценява всяка ситуация според мотивите за участие в нея. Защото всяка отделна личност трябва да има правото да избира – колкото често иска – дали да принадлежи (или не) към някакъв организиран обществен ред (към какъвто е по принцип враждебно настроен точно този писател).

Но привилегията да правиш избор и да владееш собствения си живот е нещо, за което човек трябва да се подготвя, да се учи. „Екзистенциалната воля за свободен избор възпитава у индивида интелектуалната тревожност, която му помага да осъзнае необходимостта да се научи да подбира житейския си път... А за да се чувствам свободен самият аз, трябва да дам свобода и на Чарлз, и на Тина, и на Сара, дори на ужасната мисис Поултни.“

Именно свободата на избора е – според мен – основната тема на „Момичето на френския лейтенант“. Авторът изправя героите си в решаващи моменти пред повече от един житейски път, освобождава и читателите от тегобата да следват една-единствена сюжетна линия, а ги поставя пред предизвикателството да се раздвоят или дори разтроят във взаимно изключващи се, но съвсем вероятни версии на живота.

Изобщо не става дума за шизофренността, в която като в схема поставят модерния човек, нито за викторианския раздвоен образ на д-р Джекил–мистър Хайд. Индивидите в романа на Фаулз, или поне онези, които търпят развитие и будят интерес, съзнателно избират да излязат от един модел на съществуване и да влязат в друг – да напуснат сигурното и предвидимото, за да поемат риска от неочаквания развой, да обърнат гръб на обществено приемливото, за да се опитат да намерят щастието в пътя към него.

А дали е търсено съвпадението между мястото на действието в романа и реално значимото за човешката еволюция варовиково плато край Лайм Риджис по крайбрежието на Югоизточна Англия? И дали Сара Удръф не носи нещо от споменатата само веднъж в романа истинска героиня Мери Анинг, дъщерята на обеднял дърводелец от Лайм Риджис, която през 1811 г. (когато Дарвин бил едва на две, а тя на дванайсет) намира 10-метров скелет на ихтиозавър, с което разтърсва света на науката.

През следващите петнайсетина години Мери броди по бруления от ветровете бряг, за да се препитава: изравя останките на плезиозавър, на птеродактил и на еволюционния предшественик на акулата, които продава на известни палеонтолози. Същински Джурасик бряг се оказва това западно крайбрежие на Англия!

Няколко академични господа дължали научните си постижения на откритията на самоуката Мери Анинг. Признанието, оскъдната финансова помощ от британското правителство и почетното членство в Геоложкото общество в Лондон идват твърде късно в живота ѝ, но и днес находките ѝ са пръснати из най-големите музеи по света.

Може би паметта на времето е съхранила силуета ѝ по тези места, та именно него е въплътил Фаулз в образа на Сара-Ана, която също сама се бори с бедността, за да стигне до значимостта... Откъде идва Сара?

Двете ѝ лица не съществуват паралелно, а се разменят в различните времево-пространствени координати на романа. Всъщност роман ли е това или отрицание на романа (за да избегна клишето „антироман“)? В паноптикума от сюжетни линии, изненадващи случки и неочаквани обрати в това литературно произведение всеки може да открие за себе си отделна и независима от всичко друго идея.

Привидно структурата и персонажите са заимствани от викторианската литературна традиция, но са поставени на откровен дискурс между писател и читател. Двамата все едно седят редом на една пейка на заден план, без да се разпознават, без дори да се виждат, но се чувстват свързани от дълга на доверието. И може да лъха на мелодрама, на философски трактати и на научни съмнения, но никой от събеседниците на пейката не е манипулиран.

„Едва когато героите и събитията престанат да ни се подчиняват, те започват свой живот... Аз не мога да контролирам тези същества в съзнанието си, както вие не можете да контролирате своите деца, колеги, приятели, дори себе си.“

Този диалог продължава и днес във виртуалното пространство между третото поколение читатели и героите на романа, който крие още въпроси. Коя е Сара?

„Тя говори с толкова съвременен глас и поставя толкова проблеми, които ни вълнуват и днес... Сара живее в следващия и по-следващия век.“ „Всеки път, като препрочитам романа, ми се приисква да се намърдам в историята и да седна до Сара, да ѝ разкажа как се чувстват жените след 2000 година. Предполагам, че това ще ѝ даде известна утеха...“

Произволно избраните читателски споделяния в сайтовете на романа потвърждават основния замисъл на автора: хората не се променят, различни са само обстоятелствата около тях. Бунтът на Сара и Чарлз през викторианската епоха се повтаря чрез движенията за различни свободи в Европа през 60-те години на XX в., на които Фаулз е съвременник.

Като че ли за илюстрация на тази приемственост в човешките стремежи той започва всяка глава с цитат от лирична поезия или социално-философски съчинения – разнообразни доказателства за състоянията на човека във всички аспекти на неговото съществуване през няколко епохи.

Дори и вечната тема за любовта е поставена в контрапункт с порива към свобода. Сара трябва да избира между любовта и независимостта, а Чарлз – между сигурността и неизвестността. Къде всеки от тях ще намери истинското си аз, ще се почувства по-уверен в себе си... това е оставено да реши самият читател.

За опора авторът е вплел и здравата нишка на романса между слугите, както прави Шекспир в комедиите си, за да може на моменти лудостта да се съпоставя с реалността. И да не се забравя, че хората имат еднакви сърца, колкото и различни дрехи да носят.

Загриженост към човешкия род, а не скептичност към несъвършенствата му отличават писателя Джон Фаулз сред модерните класици на словото. Затова се чете с удоволствие, но държи интелекта нащрек с хумор и лека ирония, които не се долавят на повърхността, а очакват от читателя ерудиция и любопитство, съизмерими с тези на неговия събеседник – автора. Внимание изискват и преходите във времето и в пространството, но пък това дава воля на личното въображение.

Равен на Фаулз по разбирания и проникновен подход към човешката душевност е сънародникът му Харълд Пинтър, който не случайно се заема с написването на сценарий по романа (заедно с автора му, разбира се) и пренася драмата на Чарлз и Сара в частния живот на двамата актьори, които трябва да изпълнят ролите им.

И пак не случайно изборът на британския кинорежисьор се пада на сънародника му Джереми Айрънс, но и на вечната жена в световното кино – Мерил Стрийп. Те преживяват любовта на своите герои извън снимачната площадка и се получава „филм във филма“, в който участниците съвсем естествено стигат до прозренията на първоизточника им Фаулз.

Дори в отсъствието на викториански табута в края на XX в., моралните дилеми пред любовта и свободата са неизбежни. Двойната роля донася на Мерил Стрийп „Златен глобус“ за най-добра актриса, а филмът получава номинации в пет от категориите на „Оскар“.

Вероятно много британски тийнейджъри се вживяват и днес в ролите на Сара и Чарлз, защото романът се изучава в гимназиалната програма по литература. В заплетената история по брега на Лайм Риджис има и „българска връзка“.

Въпреки репутацията си на творец, който не обича публичността, Джон Фаулз все пак приема в дома си един българин – Антони Георгиев, журналист и пътешественик, ерудит и смелчага.

Познавам много българи, пътували до Англия, които се възхищаваха от писателя отшелник, но не знам някой друг да се е сетил да го почете с кратко гостуване. В това число и аз. Затова чутото „на живо“ от г-н Георгиев направо от устата на Фаулз ми се струва истинско откровение. Част от разговора между двамата е поместен в края на книгата.

Предговор към "Момичето на френския лейтенант" от Джон Фаулз в поредица "Модерна класика на издателство "Сиела"