Книжен ъгъл

 Адриана Триджани разказва за любовта в различните ѝ форми, за съкрушителната сила на загубата и за значимостта на уроците, продиктувани от родовата памет

Освен мащабен и епичен роман за дома, любовта и войната, „Всяко неизвършено добро“ е книгата, най-близка до сърцето на авторката Адриана Триджани, защото именно с нея успява да съхрани историята на собственото си семейство. Триджани споделя, че това е нейната най-лична творба и то не само заради начина, по който се ражда идеята за книгата –  на сватбения ѝ ден, когато баба ѝ ѝ подарява бижу, предавано в рода им от поколения, – но и защото сюжетът до голяма степен е вдъхновен от спомените на роднините ѝ за живота преди да напуснат Италия. Скоро след като започва да пише романа си, Триджани разбира, че той ще бъде различен от всичко, излязло изпод перото ѝ досега. И историята в действителност поема по собствен път, разгръща се поетапно, първо пред самата авторка, а после и на страниците на книгата, за да разкаже на читателите за любовта в различните ѝ форми, за съкрушителната сила на загубата и за значимостта на уроците, продиктувани от родовата памет.
Всичко започва в малкото градче Виареджо на италианското крайбрежие с необичайното приятелство между едно добро момиче и едно проблемно момче. За всички е известно, че Доменика Кабрели не би трябвало да има нищо общо със Силвио Биртолини. Но дори деветнайсетгодишна раздяла не може да накара двамата да забравят един за друг. През бурната 1939 г. Доменика вече е медицинска сестра, Силвио е чирак на майстор шлифовчик на скъпоценни камъни, а старото им приятелство сякаш е напът да се превърне в нещо повече. Но съдбата има други планове и сякаш всичко се случва така, че да ги задържи на разстояние. Години по-късно, в наши дни, Мателда, главата на фамилия Кабрели, вече в залеза на живота си, решава да сподели дълбоко пазените семейни тайни с внучка си Анина. С надеждата, че ще ѝ даде отговорите, които търси, за да отправи поглед напред и да изгради бъдеще за себе си, Мателда се впуска в съкровен разказ за миналото.
 С „Всяко неизвършено добро“ (Бениториал, превод Надя Златкова) Адриана Триджани ни превежда през двайсетте години на миналия век до наши дни, от Тоскана през индийските рубинови мини, благотворителните болници във Франция, хълмистата Шотландия и обратно до Виареджо, за да ни разкрие в пълнота разтърсващата история на бижутерската фамилия Кабрели и изпитанията, с които се сблъскват три поколения жени. Писана с внимание и прецизност, характерни само за творба, истински близка до сърцето на човека, който я е сътворил, „Всяко неизвършено добро“ е своеобразно любовно писмо към Италия и пленителното ѝ очарование. Въпреки това Триджани не пропуска да отбележи трагичните моменти, белязали историята на страната. С този въздействащ роман тя ни напомня, че животът е пропит както с радост, така и със съжаление, продиктувани от действията ни, но и от всичко онова, което не сме направили. И ни кара да се замислим колко ни коства всяко неизвършено добро.

Адриана Триджани е авторка на бестселъри на „Ню Йорк Таймс“. Написала е двайсет книги – художествени и нехудожествени, включително The Shoemaker’s Wife. Книгите ѝ са публикувани на трийсет и осем езика по цял свят. Тя е награждаван драматург, телевизионен писател/продуцент и кинодеец. Триджани пише и режисира филма по адаптацията на дебютния ѝ роман „Биг Стоун Гап“. Адриана израства в планините Блу Ридж във Вирджиния, където е съосновател на проекта „Корени“. Член е на Съвета по изкуствата в щата Ню Йорк. Живее в Ню Йорк със семейството си. Следва откъс.
ПРОЛОГ
КАРУР, ИНДИЯ

Много, много отдавна планината беше скиния с една врата. Зад вратата, под хладни черни пещери, издълбани дълбоко в земята, лежаха най-богатите жилки от корунд, пирит и рубини в цяла Южна Азия.
Пред входа на мината слънцето пареше червената земя, по която се виждаха стъпки с всякаква големина. Ароматите на карамфил и глина се сливаха в толкова гъста мъгла, че беше невъзможно да се види пътят. Преди да тръгнат към планината, търговците на скъпоценни камъни се събраха в село Карур да чакат плячката. Чуха рева на слоницата – тъжен вик, изпълнен с копнеж, напомнящ тихия зов на тромпет в мрака. Когато огромната глава на звяра се появи на входа на мината, викът му стана по-силен и отекна сред хълмовете.
Очите на слоницата бяха забулени с бял слой от катарактите на напредналата възраст. По дебелата ѝ кожа се виждаха тъмночервени струйки от засъхнала кръв, където я бяха удряли с вериги. Предните и задните ѝ крака бяха завързани с дебели конопени въжета и железни скоби, които се забиваха в меката ѝ сива кожа. Животното теглеше грамадна платформа, натоварена с голяма купчина от камъни, изпъстрени с рубини.
Махутът* беше слаб като вейка, кожата му имаше цвета на канела. Той се метна върху гърба на слоницата, когато желязното парче, прикрепено към веригата, с която я направляваше, се надигна в устата на животното. Слоницата разтърси глава, за да разхлаби желязото. Господарят ѝ затегна хватката си.
Слоницата спря. Не беше нито в мината, нито извън нея.
– Напред! – извика махутът, когато гредите на входа го приклещиха в тясното пространство. Слоницата не обърна внимание на заповедта. Махутът започна да я налага със свободната част на веригата, легнал върху гърба ѝ. – Напред!
Животното не помръдна.
За първи път в дългия си живот то не се подчини на заповедта на махута. Не се огъна под ударите на веригата, а вместо това вдигна глава и насочи хобот към небето, за да намери пътя напред.
Слоницата си спомни полето с ванилова трева край брега на река Амаравати. Този спомен ѝ даде сила да изтегли платформата извън мината и да излезе на светлината.
* В Южна и Югоизточна Азия така се нарича човек, който извършва работата си със слонове – язди ги, обучава ги и полага цялостни грижи за животните. – Б. р.

ГЛАВА 1
ВИАРЕДЖО, ИТАЛИЯ
Наши дни

Мателда Рофо затвори очи и се опита да се сети какво се случваше след това. Нещо ставаше с махута, това помнеше. За съжаление, подробностите от приказката за лека нощ, която ѝ бе разказвал дядо ѝ, се бяха изпарили заедно с останалата несъществена информация, която умът ѝ вече не можеше да задържа. Старостта беше кутия с изненади, и то не от хубавите. Защо не беше записала приказката за слона? Толкова пъти искаше да го направи, но така и не бе успяла. Защо винаги отлагаше? Кой можеше да знае края? Нино! Щеше да се обади на брат си в Америка! Но и неговата памет все по-често му правеше шеги. Кой щеше да разказва историята за слона, когато тя си отидеше? Едно семейство е толкова силно, колкото са силни историите му.
Пиетро Кабрели, дядото на Мателда, тосканец по рождение, беше златар и обработваше скъпоценни камъни. Той създаваше потири, чинии и дарохранителници за Ватикана, като използваше най-ценните камъни и метали на земята, но не ги притежаваше. Кабрели работеше по поръчка на купувача. Съпругата му Нета не беше впечатлена.
– За същите пари можеше и да метеш улиците на Рим.
Всеки ден след училище Мателда отиваше в работилницата на магазина му. Сядаше на перваза на прозореца с крака върху радиатора и наблюдаваше дядо си мълчаливо. Кабрели работеше над открит син пламък и запояваше златото в различни форми, когато не измерваше, режеше или шлифоваше камъните, които щеше да инкрустира в него. Носеше кожена работна престилка, лупа около шията, молив зад ухото и имаше длето в задния си джоб. Първата музика, която Мателда долови, беше жуженето на диамантеното колело за шлифоване – висок и тънък звук, подобен на detaché на цигулката. Кабрели приближаваше парче камък, не по-голям от нокътя на Мателда, до грапавата повърхност и така го шлифоваше. За да минава времето, той учеше внучка си да изучава камъните под лупа. Мателда се възхищаваше всеки път, когато светлината в стените на шлифования камък създаваше калейдоскоп, който игриво подскачаше през цветовете му. Тя се забавляваше в магазина, но също така имаше и отговорности. Нейна задача беше да отваря прозорците, когато Кабрели запояваше металите, и да ги затваря, когато дядо ѝ приключеше работа.
На стената на работилницата имаше карта на света, върху която Кабрели беше оградил най-богатите рубинови мини. Той ѝ показваше места в Южна Америка, Китай и Африка, но пръстът му винаги се връщаше върху Индия, където беше нарисувал най-много кръгчета. Кабрели работеше с рубини, защото Римокатолическата църква предпочиташе червения цвят. Той беше сигурен, че творенията му са вдъхновени от божественото. Да инкрустира скъпоценни камъни в дарохранителница за Светото тайнство, означаваше да ѝ вдъхне същината на вярата и времето.
Мателда стисна затворените си очи, наведе се напред, като се държеше здраво за църковната пейка, и вдиша аромата на пчелен восък и тамян, което, изглежда, събуди спомените на сетивата ѝ. Вместо да се моли в тишината между получаването на Светото причастие и последната благословия, тя се върна назад към дните, когато родителите ѝ, баба ѝ, дядо ѝ и малкият ѝ брат живееха в една къща и всяка неделя идваха в тази църква.
В ума на Мателда започнаха да изникват частици от Индията на дядо ѝ. Миньорите, които дъвчели парчета пчелни пити, за да останат будни по време на дългите работни часове в тъмното. Рубините, наречени „Гълъбова кръв“, били с цвета на узряло пурпурно грозде – като розови облачета, плуващи в лазурносиньо небе.
Вечер, след като семейството се навечеряше, родителите ѝ отиваха на разходка и оставяха дядо ѝ да разказва приказка за лека нощ на децата. Пиетро Кабрели подреждаше възглавници на пода, които представляваха планините, и дървени блокчета, които трябваше да са камъните от мината. Бъркаше в джоба за кърпичката си и я притискаше към лицето си, за да наподоби задушаващата горещина. Той играеше всички роли, като използваше различни гласове за различните герои, досущ като актьор в пиеса. Кабрели се превъплъщаваше дори и в слона. Той залиташе из стаята, като размахваше ръце напред-назад, за да имитира хобота на звяра.
– Мателда! – прошепна приятелката ѝ Ида Кашакаро и леко я побутна.
Мателда отвори очи.
– Заспа.
– Бях се замислила – прошепна в отговор Мателда.
– Заспа.
Нямаше смисъл да спори с Ида. Двете седяха всеки ден на една и съща пейка за литургията, рутината им си оставаше непокътната като плочките с хералдически лилии, поставени в гранитния под на църквата. Те се изправиха, наведоха глави и се прекръстиха, когато свещеникът направи въображаем кръст във въздуха. После паднаха на едно коляно едновременно, когато утринните камбани на църквата „Сан Паолино“ забиха със същия древен зов, който бе призовавал жените за сутрешна молитва, когато са били малки момичета.
Във Виареджо човек нямаше нужда от часовник, за да знае колко е часът – хората живееха според камбаните и пекаря. Когато дон Скарели започваше литургията, Умберто Енико тъкмо изваждаше от фурната тавите с маслени корнети. Свършеше ли службата, сладкишите вече се бяха охладили и Умберто ги намазваше със сладко от кайсии, за да са готови за благочестивите граждани, които си взимаха напът към вкъщи.
– Да се отбием за сладкиш и кафе – предложи Ида, сложи шала на главата си и го завърза под брадичката, докато двете момичета вървяха заедно.
– Не днес.
– Но днес е рожденият ти ден.
– Съжалявам, Ида. Анина ще намине днес.
– Е, тогава друг път. – Ида наклони глава и огледа приятелката си през бифокалните си очила. – Обещаваш ли?
– Обещавам.
Ида бръкна в джоба си и подаде на приятелката си малък пакет, завързан с панделка.
– Защо правиш това?
– Не се напрягай, не е нищо особено. – Ида зарови пръстите си в ръкавите на вълненото палто, както свещеникът скриваше ръцете си в расото, когато проповядваше. – Хайде. Отвори го.
– Какво е това? – Мателда разклати бяло пластма- сово шишенце с капсули.
– Пробиотик. Ще промени живота ти.
– Аз харесвам живота си.
– Ще го харесаш повече с пробиотика. Дори да не ми вярваш, попитай доктора си. Напоследък много се говори за здравето на червата.
– Защо харчиш парите си за мен?
– Невъзможно е да ти се купуват подаръци. Имаш си всичко.
– Ида, ако нямаш всичко, което искаш, когато си на осемдесет и една, вероятно няма и да го получиш.
Ида целуна бързо приятелката си по двете бузи, после се обърна и тръгна нагоре по стръмната калдъръмена улица към дома си. Розовият шал се смъкна от главата ѝ и бялата ѝ коса се разроши от вятъра. Родовете Метрионе/Кашакаро се славеха като работливи и енергични хора, трудили се във фабриката за коприна, когато тя процъфтяваше. Мателда помнеше времето, в което приятелката ѝ имаше черна коса и тичаше нагоре по хълма след дълга смяна. Кога остаряхме? – зачуди се тя.