Книжен ъгъл

Грандамата на латиноамериканската литература ни поднася завладяващ роман за любов и война, за пътя към преоткриването и себеутвърждаването

„Името ми е Емилия дел Валие“ (Колибри, превод Маня Костова) излиза на български едновременно с изданията в САЩ и в испаноезичния свят. Заглавието намеква за факта, че главната героиня трябва да използва мъжки псевдоними, за да продава романите си и да бъде журналистка в своето време, пише в. „Ла Вангуардия“. Епоха, която е кървавата гражданска война в Чили от края на XIX век. "Реших да се съсредоточа върху гражданската война, която се води в Чили през 1891 г., защото тя има много паралели с това, което се случва по-късно през 1973 г. И в двата случая един прогресивен президент искаше да направи големи промени, за да приобщи повече хора. Да направи фундаментални промени - в първия случай - Хосе Мануел Балмаседа, а във втория - Салвадор Алиенде. „В първия случай въоръжените сили бяха разделени и се стигна до кървава гражданска война. Във втория случай те преминаха на страната на опозицията, имаше военен преврат и имахме 17 години диктатура. И в двата случая президентът предпочете самоубийството пред изгнанието. Те са много героични фигури", казва Исабел Алиенде.

И допълва, че в живота си е заобиколена от толкова силни жени като Емилия дел Валие. "Имам фондация, която работи основно с жени в определени области, които в момента са много конфликтни в САЩ: репродуктивните права и имигрантите. И това са жени, които са на фронтовата линия, рискуват много, понякога са арестувани, влизат в затвора. Аз съм заобиколена от жени като Емилия, не е нужно да ги измислям".

Емилия дел Валие е поредният пълнокръвен женски образ, изваян умело от Исабел Алиенде. Годината е 1866-а. Ирландска монахиня, прелъстена и изоставена от чилийски аристократ, ражда момиче, Емилия. Отгледана от любящ втори баща, тя израства като независима личност, противопоставя се на обществените норми и се отдава на призванието си да пише. Изпратена като репортер в Чили по време на гражданска война, Емилия е изправена пред изпитания. Там среща баща си и разцъфва голямата ѝ любов.

Родена в Перу и израснала в Чили, Исабел Алиенде е писателка, феминистка и филантроп. Тя е сред най-четените автори в света, с продадени над 80 милиона екземпляра от книгите ѝ, преведени на 42 езика. Автор е на редица високо оценени от критиката бестселъри, в това число „Вятърът знае името ми“, „Виолета“, „Цвят продълговат в морето“, „Къщата на духовете“, „За любовта и сянката“, „Ева Луна“ и „Паула“. У нас е издадено и вълнуващото есе „На жените с обич”, страстна апология на женската устойчивост и непримиримост, на творчеството, което тласка историята напред.

Алиенде посвещава голяма част от времето си на каузи в защита на правата на човека. Има 15 почетни докторски степени, приета е в калифорнийската Зала на славата и е носител на Наградата за цялостно творчество на американския ПЕН клуб и наградата за цялостно творчество „Анисфийлд-Улф“. През 2014 г. Барак Обама я удостоява с Президентски медал на свободата, най-високото гражданско отличие в САЩ, а през 2018 г. получава Медал за изключителен принос към американската литература на Националната книжна фондация. Следва откъс.

В деня, в който навърших седем години – 14 април 1873 г. – майка ми, Моли Уолш, ме издокара с неделни дрехи и ме заведе на Площада на Обединението да ме снимат; на тази единствена снимка от моето детство стоя изправена до арфа с ужасеното изражение на човек, когото ще бесят – обяснението е просто: стоях доста дълго срещу някаква черна кутия, без да дишам, а накрая ненадейна светкавица ме стресна и заслепи. Нека поясня веднага – не свиря на никакъв инструмент, арфата беше просто един от прашасалите театрални аксесоари в студиото, редом с няколко колони от папиемаше, китайски вази и балсамиран кон. Фотографът – дребно, мустакато човече с холандски произход, се прехранваше със занаята си от времето на златната треска. В онези времена миньорите, които слизали от планината, за да занесат добитите златни люспички в банките на Сан Франсиско, се снимали и изпращали портретите си на своите почти напълно изтрили се от паметта им семейства. По-късно от златото останал само спомен, а клиенти на студиото, превърнали се във важни особи, позирали за потомството. Ние с мама не бяхме от тях, но нейният замисъл също касаеше потомците. Заради принципа, а не от нужда, мама се пазари за цената. Доколкото ми е известно, никога не е купувала нищо, без, просто за удоволствие, да не се спазари за отстъпка.– Така и така сме тук, да отскочим да видим главата на Хоакин Муриета – ми каза, като излязохме от студиото на холандеца.
От отсрещната страна на площада, на влизане в китайския квартал, ми купи канелена кифла и после ме заведе в невзрачна кръчма. Платихме, за да влезем, извървяхме дълъг коридор до дъното на заведението и там някакъв тип със злокобен вид повдигна тежка завеса и ни направи знак да влезем в зала със зловещи драперии, оскъдно осветена от църковни вощеници. В дъното се виждаше маса, покрита с черно сукно, и два големи стъклени буркана. Не помня останалата мебелировка, защото ужасът ме парализира. Докато аз, сграбчила с две ръце полата на мама, треперех от страх, тя изпадна в еуфория. В първия съд, в жълтеникава течност се поклащаше човешка ръка, а в другия се мъдреше мъжка глава със зашити клепачи, разтегнати устни, оголени венци и щръкнала коса.
– Хоакин Муриета бе чилийски бандит. Като баща ти. Ето как завършват, най-често, бандитите – обясни назидателно мама.
Няма нужда да казвам, че в онази нощ преживях страховити кошмари. Втресе ме, но мама смята, че освен ако няма кръв, не е нужно да се прави каквото и да е. На другия ден със същата рокля и с проклетите ботуши, които вече две години, макар и доста умалели, носех на краката си, взехме снимката и отидохме пеш в елегантния квартал на Сан Франсиско – не бях стъпвала там дотогава. Павирани улици, лъкатушещи
към хълмовете, достолепни къщи с розови градини и красиво оформени храсти, кочияши в ливреи, коне с лъскава кожа и нито един просяк.
Моят живот протичаше в квартала „Мисията“, в пъстрото и многоезично множество на преселници, дошли от Германия, Ирландия, Италия; на мексиканци, живеещи открай време в Калифорния, и на група чилийци, пристигнали с треската за злато в края на
1848 г. – няколко десетилетия по-късно те продължаваха да са толкова бедни, колкото когато бяха дошли. От злато – ни помен. Дори и малкото, което бяха сполучили да намерят в мините из планината, им било отнето от белите хора, заселили се година по-късно. Мнозина се бяха завърнали по родните си места с празни ръце, но с чудесии за разказване, а други останали, защото пътят обратно към родината бил дълъг и скъп. В „Мисията“ имахме фабрики, работилници, боклук, безстопанствени кучета, дръгливи магарета, простряно пране и отключени врати, понеже и с трън да се завъртиш, няма какво да закачиш, както се казва.
В това пътешествие с мама до недостижимия свят на висшата класа осъзнах за пръв път, че сме бедни. Не говоря за бедност с глад и плъхове, като изстраданата от моите баба и дядо по майчина линия в Ирландия, а за скромно съществуване ден за ден. Дотогава не се бях вглеждала в живота на по-заможни от нас хора, защото нямах контакт с тях, виждах ги само отдалече, когато отивах – доста рядко – с родителите ми в центъра на града. Каретите с лъскави коне, дамите с рокли, натруфени с волани, ресни и едри декоративни платнени цветя; господата с цилиндър и бастун, децата с моряшки костюми ми се струваха същества от друг вид. В нашия работнически квартал всички бяхме горе-долу еднакви. Повечето от жилищата приютяваха едно или две семейства с босоноги деца, с непрестанно бременни жени и алкохолизирани мъже, които се мъчеха да припечелват хляба с каквато и да е работа. В сравнение със съседите ни обаче, нашето семейство беше с късмет. Както казваше моят многоуважаван пастрок, имахме работа, обич и достойнство и нищо повече не ни беше нужно. Притежавахме прилична, макар и малка къща и не ни притискаха дългове.
Не се осмелих да попитам мама къде отиваме, тъй като държанието ѝ ми подсказа, че е по-добре да я слушам и мълча; следвах я първо нагоре по хълма, а после надолу, без да се оплаквам от болезнените мехури по ходилата ми. По онова време Моли Уолш беше млада жена с ангелско лице, тоест с блажено изражение на изографисана в църква мъченица, и с кристално чист славеев глас, запазил се до днес; той обаче лъже, в действителност е силен и властен. В редките случаи, когато споменава баща ми, гласът на мама се променя – вместо леко нажален, какъвто е обикновено, започва да стреля с думите. Без да ми го каже, отгатнах, че мъчителното крачене към квартала на богатите е свързано именно с баща ми.
Стигнахме запъхтени до Ноб Хил, най-високото място на хълма с великолепен изглед към града и към залива на Сан Франсиско. Спряхме пред голяма – най-внушителната – къща на улицата, защитена с висока желязна ограда с остри шипове; зад нея зърнах
великолепна градина с каменен фонтан, а в средата му от устата на риба бликаше вода. В дъното се забелязваше огромна къща, тъмна на цвят, с веранда, обточена с колони, и с монументална порта от тъмно дърво, охранявана от два каменни лъва от всяка страна. Майка ми окачестви сградата и градината като парвенюшка грозотия, но аз застинах със зяпнала уста – навярно такива са дворците от приказките. Постояхме няколко минути пред оградата, докато си поемем дъх, а мама си изтрие потта от лицето и намести шапката си. Неочаквано, преди да е успяла да дръпне шнура на камбанката, от едната страна на къщата се появи мъж в черен костюм и с колосана яка, прекоси обширната градина към нас и се насочи към майка ми, но без да ѝ отвори портата на оградата. Мисля, че с един поглед определи безпогрешно към коя социална класа принадлежим, без да го заблуди старанието, вложено от мама във външния ни вид.
– Какво желаете? – едва разбрахме въпроса му, процеден през зъби с надменен тон и британски акцент.
– Дошла съм да разговарям с господин Гонсало Андрес дел Валие – отговори мама, като се постара да вложи в отговора си не по-малко от неговото раздразнение.
– Имате ли уговорена среща?
– Не, но ще ме приеме.
– Той замина, госпожо.
– Кога ще се върне? – попита мама с посърнала решителност.
– Не бих могъл да ви кажа.
Мъжът отвори вратата, но не ни покани да влезем, държа ни през цялото време на улицата. Усетих, че ни разглежда от глава до пети и предполагам заключи, че не представляваме опасност, нито че ще досаждаме, защото тонът му стана малко по-любезен.
– Господин Дел Валие посещава Сан Франсиско от време на време, но живее в Чили – поясни британецът и добави, че семейството не приемало посетители без предварително уговорена среща.
– Кажете ми къде мога да му изпратя писмо. Много е важно – каза майка ми.
– Дайте го на мен, госпожо…
– Госпожа Моли Уолш – отвърна тя, без да споменава името си по мъж – Кларо.
– Лично се наемам да му бъде доставено в ръцете, госпожо Уолш – увери я мъжът.
Тя му подаде плика с моята снимка вътре и с бележка, че му представя Емилия, негова дъщеря. Не беше последното ѝ писмо до моя така наречен баща.
Отраснах с идеята, че биологичният ми баща е много богат чилиец и ми се полага наследство, което съдбата ми е отмъкнала, но в безкрайното си милосърдие Бог
ще ми го предостави в подходящия момент. Икономическите трудности в настоящето са изпитание, което небето ми праща, за да се науча на смирение, но в бъдеще ще бъда възнаградена, стига да съм послушна и добродетелна. Добродетелта се измерва с девственост и скромност, защото нищо не оскърбява Бог толкова, колкото едно леконравно и безсрамно момиче. В църквата и в молитвите ми, коленичила до леглото, мама ме караше всяка вечер да моля Бог да смекчи сърцата на нашите длъжници и да им прости пропорционално на изплатената част от техните дългове. Трябваше да минат години, докато проумея смисъла на тази лукава молитва.