page contents Книжен Ъгъл: CONSPIRATA - откъс от новия роман на Робърт Харис
Предоставено от Blogger.

CONSPIRATA - откъс от новия роман на Робърт Харис

3.11.10

В новия роман от трилогията си за древния Рим Робърт Харис, автор на „Фатерланд”, „Сянката”, „Помпей” и „IMPERIUM”, още веднъж убедително доказва, че политиката винаги е била мръсна игра. Историята на Цицерон и на Римската република, разказана от Тирон, личния секретар на големия оратор и държавник, изобилства от яростни конфликти в сената, улични вълнения, лични вражди, коварство, интриги, предателства, убийства… И всичко в името на властта, на установяването на еднолично господство над Рим и бъдещата империя.

Поддръжниците на републиката се сблъскват открито с мечтаещите за диктатура, чрез която да се домогнат до повече богатства и високи постове. В битката са въвлечени Помпей, Крас, Катилина, Катон, Лукул. Възрастният и опитен в политическите машинации консул Цицерон се изправя срещу младия и болезнено амбициозен Цезар, който няма да се спре пред нищо, за да се домогне до абсолютната власт.

"CONSPIRATA" (ИК "Обсидиан") е исторически епос, който се чете като съвременен политически трилър, защото прави безпощаден анализ на притегателната сила и капаните на властта, за които времето и мястото нямат значение. Предлагаме откъс от романа в превод на Владимир Германов.

Два дни преди Марк Тулий Цицерон да встъпи в длъжност като консул на Рим, от река Тибър, недалеч от пристанището на военния флот, бе изваден труп на дете.
Подобно събитие, макар и трагично, обикновено не би ангажирало вниманието на бъдещия консул. Този труп обаче изглеждаше толкова зловещо и до такава степен като че ли застрашаваше гражданския мир, че Гай Октавий – магистратът, отговорен за опазването на реда в града – изпрати вест на Цицерон и го помоли да дойде веднага.

В началото Цицерон не искаше да отиде под предлог, че има много работа. Като кандидат за консул, получил най-много гласове, му предстоеше да председателства първата сесия на сената и сега пишеше речта си. Аз обаче бях наясно, че има и още нещо. Той удивително много се притесняваше от смъртта. Дори убиването на животни по време на игрите го смущаваше, а тази му слабост – защото, уви, в политиката, доброто сърце винаги се възприема като слабост – започваше да се забелязва. Първата му инстинктивна реакция бе да изпрати мен.
– Разбира се, че бих отишъл – отговорих внимател-но, – но...
Оставих изречението недовършено.
– Но? – подкани ме той рязко. – Какво „но“? Смяташ, че ще направи лошо впечатление ли?
Овладях се и продължих да преписвам речта. Мълчанието се проточи.
– Е, добре – изпъшка той накрая и стана. – Октавий е досадник, но има трезва преценка. Не би ме викал за щяло и нещяло, а и бездруго трябва да глътна чист въздух.
Беше краят на декември и от свъсеното сиво небе вееше остър пронизващ вятър, който спираше дъха.

На улицата се бяха струпали десетина молители с надеждата да разменят няколко думи с бъдещия консул и веднага щом го видяха да излиза от входната врата, се спуснаха към него.
– Не сега – казах аз и ги избутах назад. – Не днес.
Цицерон преметна края на наметалото си през рамо, притисна брадичката си към гърдите и тръгна забързано надолу по хълма.
Изминахме около километър и половина. Прекосих-ме форума и излязохме от града през крайречната порта. Водите на Тибър бяха бързи, високи и развълнувани от жълтеникавокафяви водовъртежи и гърчещи се бързеи. Напред, срещу острова, сред кейовете и съоръженията на флота, се виждаше голяма тълпа. (Между другото, ще добиете представа колко отдавна бе това – преди повече от половин век, – като ви кажа, че все още нито един мост не свързваше острова с двата бряга.) Когато наближихме, мнозина от зяпачите разпознаха Цицерон и зашушукаха с любопитство, докато се отдръпваха, за да ни направят път. Мястото се охраняваше от кордон легионери, дошли от казармите на флота. Октавий ни чакаше.
– Прощавай, че те обезпокоих – заговори той и стисна ръката на господаря ми. – Знам колко зает би трябвало да си тъкмо преди встъпването в длъжност.
– Скъпи Октавий, за мен е удоволствие да те видя по всяко време. Познаваш ли секретаря ми Тирон?
Октавий ми хвърли бегъл поглед. Макар че сега го помнят единствено като бащата на Август, по онова време той беше плебейски едил и мъж с бъдеще. Може би самият той щеше да стане консул, ако не беше умрял преждевременно от треска някъде около четири години след онази среща. А тогава той ни предпази от вятъра – въведе ни в една от огромните бараки, където върху дървени ролки бе извлечен скелетът на една либурна, оголена за ремонт. На пръстения под до кораба лежеше нещо продълговато, покрито с корабно платно. Без много да се церемони, Октавий дръпна покривалото и ние видяхме голото тяло на момче.
Доколкото си спомням, беше на около дванайсет. Лицето му беше красиво, спокойно и по момичешки нежно, със следи от златна боя по носа и страните, с парче червена лента, завързана за влажните кестеняви къдрици. Гърлото му беше прерязано. Торсът му беше разсечен чак до чатала и вътрешностите му бяха извадени. Нямаше кръв – само продълговатата кухина, напомняща изкормена риба, пълна с речна тиня. Не знам как Цицерон успя да се овладее при тази гледка, но той само преглътна и продължи да гледа. Най-накрая отбеляза с пресипнал глас:
– Какво зверство!
– И това не е всичко – допълни Октавий.
Клекна, улови с две ръце главата на момчето и я обърна наляво. Когато тя се раздвижи, раната на шията зейна – безсрамно, като че ли някаква втора уста се опитваше да ни прошепне предупреждение. Октавий изглеж-даше съвършено безразличен към всичко това, но той, разбира се, беше военен и несъмнено беше свикнал с подобни гледки. Повдигна косата, откри дълбока хлътнатина точно над дясното ухо на момчето и натисна мястото с палец.
– Виждате ли? Като че ли е бил ударен отзад. Мисля, че с чук.
– Лицето му е боядисано. Има панделка в косата. Ударен е отзад с чук – повтори Цицерон и думите му се забавиха, защото си даде сметка накъде го води логиката. – Срязаното гърло. И тялото... изкормено...
– Именно – кимна Октавий. – Убийците му вероятно са искали да разгледат вътрешностите му. Бил е принесен в жертва... Човешко жертвоприношение.
Тези думи, изречени безстрастно в студеното, мрачно място, накараха космите на тила ми да настръхнат, защото усетих присъствието на Злото – Злото като осезаема сила, могъщо като мълния.
– Чувал ли си в града да има някакви секти, които биха могли да практикуват такава мерзост? – попита Цицерон.
– Не. Разбира се, има гали... говори се, че те правят подобни неща. В момента обаче в града няма много от тях, а тези, които са тук, се държат добре.
– Коя е жертвата? Някой потърси ли вече момчето?
– Ето я другата причина, поради която поисках да дойдеш и да погледнеш лично. – Октавий обърна трупа по корем. – На кръста има татуировка с името на господаря му, виждаш ли? Тези, които са изхвърлили трупа, може и да не са забелязали. „C.Ant.M.f.C.n.“ Значи, Гай Антоний, син на Марк, внук на Гай. Известно семейство! Бил е роб на твоя колега, консула Антоний Хибрида.
Октавий се изправи, избърса дланите си в платното, после го хвърли небрежно върху трупа.
– Какво смяташ да правиш?
Цицерон гледаше жалката купчина на пода като хипнотизиран.
– Кой знае за това?
– Никой.
– Хибрида?
– Не.
– А тълпата вън?
– Носи се слух, че е било извършено някакво ритуално убийство. Ти най-добре знаеш какво нещо са тълпите. Казват, че е лош знак в навечерието на консулството ти.
– Може и да са прави.
– Зимата беше тежка. Имат нужда от известно успокоение. Помислих си, че бихме могли да поискаме от Колегията на понтифиците да извършат някакъв очистителен обред...
– Не, не – възрази Цицерон бързо и отклони поглед от трупа. – Никакви понтифици. Присъствието на жреци само ще влоши положението.
– Какво тогава да правим?
– Не казвай на никого. Изгорете трупа колкото се може по-скоро. Никой да не го вижда. Забрани на тези, които са го намерили, да разкриват подробности под заплаха от затвор.
– А тълпата?
– Ти се погрижи за трупа. За тълпата ще се погрижа аз.
Октавий сви рамене.
– Както желаеш.
Стори ми се незаинтересован. Оставаше му само един ден служба – сигурно се радваше, че скоро ще се отърве от проблема.
Цицерон отиде до вратата и си пое няколко пъти въздух дълбоко, което върна донякъде цвета на лицето му. Видях го – както правеше често – да изправя рамене и да придава уверено изражение на лицето си. Излезе вън и се качи на купчина дървен материал, за да се обърне към тълпата.
– Народе на Рим! Уверих се, че тъмните слухове, които обикалят града, са фалшиви! – При този хапещ вятър трябваше да крещи, за да бъде чут. – Приберете се у дома при семействата си и се радвайте на остатъка от празниците.
– Видях трупа! – извика някакъв мъж. – Било е човешко жертвоприношение, за да се предизвика проклятие за републиката!
Викът беше подет и от други:
– Градът е прокълнат! Консулството ти е прокълнато! Доведи жреците!
Цицерон вдигна ръце.
– Да, трупът беше в ужасно състояние. Какво обаче очаквате? Горкото момче е било във водата дълго време. Рибите са гладни. Хранят се с каквото намерят. Наистина ли искате да доведа жрец? За какво? Да прокълне рибите? Да благослови рибите? – Чуха се смехове. – Откога римляните се страхуват от риби? Прибирайте се у дома. Забавлявайте се. Вдругиден ще започне нова година с нов консул и можете да сте сигурни, че той винаги ще пази благосъстоянието ви!
Не беше майсторска реч според неговите разбирания, но постигна желаната цел. Дори се чуха възторжени възгласи. Цицерон скочи на земята, легионерите ни отвориха път през тълпата и ние се отправихме към града. Когато стигнахме до портата, погледнах назад. Хората от периферията вече започваха да се разотиват, за да търсят нови занимания. Обърнах се към господаря ми, за да го поздравя за въздействащите думи, но той се бе навел над крайпътната канавка и повръщаше.