page contents Книжен Ъгъл: Англия се смее с Бистришките баби
Предоставено от Blogger.

Англия се смее с Бистришките баби

9.12.10

"Жанет 45" представя "Животът според Любка" от Лори Греъм

Бъз Уекслър е ловец на таланти за прочуто студио, известна с това, че може да надуши коя група пъпчиви пубертети ще стане следващият международен хит. Но когато й предлагат да придружава български вокален състав от жени на възраст между 45 и 60 години в турнето му из Великобритания и Щатите, тя не знае как да реагира. Ако вместо „Планинските баби” съпровождаше възрастни дами от някой средноамерикански щат, Бъз пак щеше да изживее културен сблъсък; тук обаче тя трябва да се оправя направо с пришълки от друга планета.
И въпреки това, по време на турнето Бъз се научава не само да яде туршия и да пие домашна ракия, с които Бабите са се запасили в изобилие. Тя се научава и на по-честно и човешко отношение към себе си и заобикалящия я свят.

За автора

Лори Греъм е родена през 1947 г. в Лестър, Мидландс, Великобритания. Написва първия си роман на кухненската маса, тъй като с четири малки деца няма време да се изживява като писателка с тежко бюро и отрупан с книги кабинет. Вижда своя книга публикувана едва когато навършва 40 години. Затова пък пътят й е вече определен: тя води рубрика във влиятелния британски всекидневник „Дейли телеграф”, пише радиопиеси, статии за различни списания и междувременно излизат 11 нейни романа, най-известните от които са "Идеалните целувки", "Бъдещите домостроители на Америка", "Отнесени с династията Уиндзор" и "Колко е важно да бъдеш Кенеди". Силно нашумя нейното „Ръководство за оцеляване за родители”, а „Животът според Любка” стана хит във Великобритания през 2009 г. и предизвика рецензии с много шеговити, но ласкави думи за българските й героини.

Към тези си постижения тя държи да се прибавят още. По собствените й думи: „Аз съм съвършена готвачка и старателна, но неталантлива пианистка”. Лори Греъм е живяла дълги години във Венеция, а сега се е установила със съпруга си американец в Дъблин, Ирландия, където освен всичко друго, помагат в отглеждането на осемтте си внуци. В определен период от живота си двамата са се ориентирали към православието и са преминали към православната църква.

За преводача

Аглика Маркова е родена през 1942 г. Първата й преводна книга, "Развейте още знамена" на Ивлин Уо, излиза през 1977 г. Оттогава е превела голяма част от произведенията на този голям английски автор, включително разказите му, публикувани в сп. "Съвременник". Превела е произведения на Кърт Вонегът, Джон Голзуърти, Дж. M. Кутси, В.С. Найпол, Джеймс Мориър, Айрис Мърдок, Стела Римингтън. Последният й превод в "Съвременник" е на бестселъра на Алан Бенет "Необикновената читателка".

За създаването на книгата

„Пеенето на Бистришките баби сваля кръвното на хипертоници, вади загубени души от депресия, изпълва организма с тайнствена сила”, се твърди в някои публикации. Най-известният изследовател на шопската музика проф. Джералд Флориан Меснер (Австралия) обяснява феномена научно. "Нашето ухо има уникална, непосилна за техниката способност да улавя информационни частици (звуци). Онова, което чуваме, е по-малко от половин водороден атом. Той се улавя от вътрешното ухо и може да задейства изменения в целия организъм", обяснява Меснер. Той изследва многогласието на Шопския край още от 1963 г. Защитава дисертация за феномена Бистришки баби, след което ЮНЕСКО ги обявява за световно културно наследство. Книгата има като основа знаменитото турне на фолклорната група на Бистришките баби из Европа през седемдесетте години на ХХ в. Ето кратката история на написването й, разказана от авторката Лори Греъм:

„Преди няколко години група български жени, наречена Бистришките баби, (обявени за живо чудо от ЮНЕСКО) изживяваха петте си минути слава на хоризонта на световната музика. Бабите осъществиха световно турне и даже гастролираха във Венеция, където е домът ми. Точно тогава обаче аз се случих от другата страна на Атлантика и не ги видях, видях обаче постера: група беззъби, забрадени, широко ухилени възрастни жени. Снимката задвижи локатора ми за Потенциални романови теми и си записах идеята на гърба на списъка за пазаруване.”

Няколко думи от преводачката

Лори Греъм
Тази книга не е за България. Тя е срещу повърхностния снобизъм, илюстриран чрез личната съдба на американката Бъз Уекслър.  Мениджър на британски състави за ърбан мюзик, тя отчаяно се опитва да надскочи посредствеността, която я е впримчила, но борави с неефективни оръжия. Книгата не е срещу България. Тя е за връщането на Бъз Уекслър към нормално съществуване чрез ефективното оръжие на жизнената философия на пет шопкини, обитаващи различна от нейната планета. Те са смешни, защото ядат кучешки бисквитки, отнасят се с подозрение към асансьорите и душовете и не притежават общоприложимия savoir vivre. В замяна са стъпили здраво върху овехтелите и незаличими ценности като любов, семейство, деца, жизнена позиция, песен. И понеже се надявам книгата да бъде прочетена от разообразна аудитория, позволявам си да добавя три бележки:

За младите читатели:

Бистришките баби са група за автентичен фолклор от софийското село Бистрица. Групата съществува официално от 1946 г., и представя автентични песни от Шоплука. Пеенето им е много старинно, съхранено като техника още от предхристиянската епоха. Специалисти го определят като уникална полифония на три гласа. Полифонията е архаичен тип пеене, съхранило се през хилядолетията, с характерна мелодика. Част от изпълнителките са „извиквачки”, други – „криви бучачки”, останалите – „прави бучачки”. Диафонията (или известна още като шопска полифония) е специфичен вид полифонично пеене, при което един или два гласа оформят извивките, докато другите певци поддържат монотонно пеене, което се удвоява или преминава в триглас, придружавайки така водещите певци.

Групата на Бистришките баби гостува многократно в Англия, Франция, Белгия, Италия, Германия, САЩ. През 1978 г. певиците получават престижната "Европейска награда за народно изкуство" на фондация "Алфред Тьопфер", Хамбург. Бабите и техните внучки представят България и на "Европалия" в Белгия през 2002 г. През 2005 г. Бистришките баби са включени в Списъка на шедьоврите на световното нематериално културно наследство на ЮНЕСКО.

За възрастните читатели:

Терминът „Градска култура” (Urban culture ) обозначава културата на градовете. В САЩ и Канада терминът е евфемизъм за съвременната афро-американска култура. Във Великобритания с него обикновено се означава британската афро-карибска култура. „Ърбитата” (българският еквивалент би бил евентуално „гражданчетата”, но тази дума изисква съвсем различен контекст) представят типичното за нея съдържание: улични танци, брейк, хип-хоп музика, рап, техномузика и други културни прояви, зародили се в града и популяризирани чрез комерсиализация. Някои от съставите, споменати в книгата, съществуват наистина. За тях има обяснения под линия. Други са измислени.

За колегите преводачи:

Силно шаржираният образ на преводачката Олга отначало ме нервира много. У мен заговори съсловното достойнство. След това си припомних десетките примери на безумия в превода у нас, които всички си подхвърляме, къде със смях, къде с яд. Спомних си как в три от две ресторантски менюта срещу ястието „печени картофи” в английския превод четем думата за физиологически запек. Сетих се също за неотдавнашни разговори с хора, страдащи от синдром на национална малоценност, които твърдя,т че никъде няма риби, по-добри от черноморските и общо взето „от Искаро по-глибоко нема”. Поради което възприех реалността на Олга. И тя, милата, е продукт на система, която в една или друга степен опустоши всички ни.

А що се отнася до един от големите ни общи проблеми – как да превеждаме от английски на български нецензурните изрази, които са в бясно обръщение в съвременната англоезична литература, нека веднага да кажа, че според мен те са точно толкова десемантизирани, колкото и родната българска псувня. Изразяват по-скоро досада, отколкото конкретно пожелание. Затова съм била пестелива в употребата им. Не съм прибягнала до думата „шибан/a/и” по вече ясни причини. Пък и никога не съм я обичала.

А. М.