page contents Книжен Ъгъл: Откъс: Гладни духове дебнат в "Есперанса" на Триш Макгрегър
Предоставено от Blogger.

Откъс: Гладни духове дебнат в "Есперанса" на Триш Макгрегър

21.5.12


Есперанса – един реално-нереален свят

Триш Макгрегър е родена и израснала в Каракас, Венесуела. Любовта й към Южна Америка я вдъхновява да сътвори измисления град в еквадорските Анди, в който се развива основната част на романа й „Есперанса” (esperanza означава „надежда”). Но лесно ли е да създадеш несъществуващо място?

„Едно от най-големите и приятни предизвикателства при създаването на град с помощта на въображението е използването и манипулирането на реалните факти. Знаех, че искам той да е разположен високо в Андите, по-високо от Кито, който се намира почти на 3000 метра над морското равнище.
Знаех, че искам и да е относително малък – може би 20 000 жители, с много стари сгради и тесни улички, в които има толкова много история, че можеш да усетиш аромата й във въздуха.

Есперанса е на няколкостотин години. Има две ясно различими части – старият град и по-новият, модерен район. Намира се на около 4000 метра – достатъчно, за да страдат хората от разликата в надморското ниво и за да бъде изолирано. Тъй като е на север от Екватора, времето е почти едно и също през цялата година – прохладно през деня, по-студено нощем”.

Триш Макгрегър създава един тайнствен, магичен град, който носи атмосферата на еквадорските градове. Улиците, по които самата тя се е разхождала и по които стъпват нейните герои, са едни и същи... Но Есперанса не е обикновено място.

„Преди хиляди години Есперанса била нефизическо място за душите в преход – хората в кома, тези, които са близко до смъртта. Тук душата можела да реши дали иска да се върне във физическия свят, или да премине в отвъдното. Всичко в това нематериално място е било подобно на физическия, реалния живот – сградите, колите, градовете, селският район отстрани, работата, - но желанията се въплъщавали почти незабавно в  този свят и общуването е било основно чрез телепатия.

Пазителите на това място били cazadores de luz – търсачите, ловците на светлина; еволюирали души, чиято задача била да се уверят, че душите на мъртвите ще стигнат там, където им е писано да бъдат. Задачата им се усложнявала от брухос – гладните духове, които искали само едно – да бъдат отново част от физическия свят, да имат реални тела и да усещат пълноценно телесните наслади.

През вековете брухос се научили да обсебват телата на тези междинни души и често изживявали вместо тях физическия им смъртен живот. Положението постепенно излязло извън контрол и преди петстотин години ловците на светлина затворили Есперанса за междинните души и пренесли града във физическия свят, където той продължил да бъде загадъчно място, наситено с много история и митология.

Надявали се, че когато брухос бъдат лишени от безкрайния източник на физически тела, които да обсебват, те ще се откажат от своите желания и ще напуснат тази реалност. И за известно време те наистина го направили, а ако се колебаели, просто се лутали по света. Но преди двайсетина години някои брухос започнали да се връщат в Есперанса.

Преди десет години те започнали да обсебват хора от града – основно заради секс, но освен това и за да изпитат и по-незначителни, обикновени човешки изживявания. Може да се каже, че брухос са физически несъществуващи терористи, срещу които жителите на Есперанса и на целия Еквадор трябва да започнат да се защитават.”

Източник: http://www.trishjmacgregor.com

Пролог

Град Есперанса, Еквадор

Доминика наблюдаваше красивата млада жена, която стоеше на тъмния, ветровит ъгъл в най-старата част на града, известна като Ел Корасон, Сърцето. Това, което виждаше, й харесваше. Чуждестранна туристка, в средата на двайсетте, хубава фигура, бледа, чиста кожа, гладка като речен камък. Шарената пола на жената се развяваше от хладния вятър, пръстите й си играеха с ципа на якето, после едната ръка се вдигна нагоре и прибра гъс­тата черна коса зад ушите.
Доминика се запита дали жената знае, че през 1530 година на същата тази улица последният император на инките бе тръгнал на битка срещу испанците. Колониалните сгради зад нея бяха построени върху място, където инките бяха почитали с всекидневни жертвоприношения Инти, бога на слънцето. Ресторантът, в който жената току-що бе яла, се намираше точно над древния олтар, използван за гадания по време на церемониите аяхуаска[1].
Дали жената имаше някаква представа за това?
Е, все едно. Физически тя отговаряше на нуждите на Доминика – млада, привлекателна, чужденка и вероятно здрава.
Приближи се към нея. Повечето хора не можеха да видят бруха[2], но съзнанието на хората е на различни нива и тази жена можеше да бъде изключение. Ако доловеше присъствието й, щеше да я възприеме по-скоро като сянка в периферното си зрение. Затова Доминика се придвижи бавно. Резките движения можеха да я стреснат или да я подтикнат да се прибере обратно в ресторанта.
Докато пристъпваше зад жената, желанието на Доминика да усети физическия свят отново нарасна толкова силно, че трябваше да положи усилия, за да не прибърза. Нагоре по улицата от един хотел излязоха хора, смехът им се разнесе в нощния въздух. Фаровете на приближаващите коли осветиха жената и разкриха изкусителния овал на бедрата й, вълните на красивите коси, спускащи се по раменете. Спокойно, спокойно. После Доминика призова цялата си сила и светкавично завзе тялото на жената.
Тя ахна и се стегна, осъзнаваща, че нещо се случва с нея, но какво? Доминика действаше бързо, напасваше своята същност към размера и формата на тялото на жената, поемаше контрола върху ума, органите, крайниците и дори гласа й. Когато от гърлото й се надигна писък, Доминика го потисна умело и вместо него излезе нещо подобно на просъскване.
Сърцето и дробовете на жената препускаха бясно. В тялото навлезе огромна вълна въздух и Доминика се потопи цялата в нея. Първият сладостен дъх я зашемети. Винаги ставаше така. След това вкуси влагата, обещанието за дъжд, усети аромата на цветята, тревата, пръстта, изгорелите газове от колите и парфюма на жената. После ритмичните удари на сърцето на жената и препускането на кръвта по артериите на тялото и вените я изпълниха със сила. Доминика беше овладяла напълно контрола върху тялото и сега можеше да се отдаде на пиршеството, което й предоставяха нейните нови сетива. Усещането я опияни.
Цветовете. Дори през нощта цветовете, които сега виждаше, бяха искрящи в сравнение със сивотата, в която съществуваха брухос. Наситеното зелено на извисяващите се в парка отвъд улицата борове изглеждаше като създадено от четката на художник импресионист. Блясъкът на уличните лампи бе с цвета на топящо се масло. Синьото и лилавото на полата на жената напомниха на Доминика за Испания, където преди векове бе родена като Доминика де ла Рейна, единствената дъщеря на богат земевладелец. В онзи живот тя бе умряла от разбито сърце на трийсет и шест години.
Сладкият хлад на високопланинския въздух ухаеше на борове, звездите горяха като малки слънца в черното небе. От нечий отворен прозорец гърмеше музика и Доминика почувства как кракът й потупва в ритъма – три бързи удара, после два, после четири. Протегна ръцете си напред с обърнати нагоре длани, размърда пръсти, после ги прокара през косата си. Това тяло бе великолепно и Доминика пасваше идеално в него, сякаш бе създадено за нея. Съвършеният приемник.
Клер. Името на жената бе закодирано в клетките й.
Доминика почувства, че Клер започва да се възстановява от шока. Опита се да се бори, да се извива и трепери, предизвиквайки спазми в мускулите, докато крещеше в съзнанието й и искаше да тръгне напред, но брухата принуди тялото да тръгне в друга посока. Бързо. Зад ъгъла, където сенките бяха по-дълбоки, по-плътни.
Същността на Клер се гърчеше. Доминика оформи метална стая в ума си, бутна личността на жената вътре и я затвори с трясък. Сега тялото бе напълно нейно.
Тръгна бързо и решително към центъра на Ел Корасон, където цялата история на Есперанса беше отражение на нейната лична история. Всяка пресечка носеше спомени. Тук, на ъгъла на булевард „Трухильо“ и улица „Франциско“, бе обсебила тялото на мъж от армията на Писаро, докато испанците обграждаха войниците на Атахуалпа и го принуждаваха да се предаде. А там, през 1862 година, си бе присвоила тялото на местна жена, селянка, и бе прекарала няколко чудесни дни, яздейки сред дивата природа във вътрешността на страната. През 1918 година на ъгъла пред нея тя и Бен бяха взели телата на азиатска двойка. И така, пресечка след пресечка, пълни със спомени, всеки от които бе прослава на физическия живот.
Спря за миг пред интернет кафенето, където беше срещата й с Бен. Хора с лаптопи и блекберита седяха по масите на тротоара и отпиваха от ароматните си кафета. Туристи. Местните знаеха, че не е хубаво да си навън по улиците толкова късно, когато имаше най-голяма вероятност техният вид да атакува.
Дали някои от тях бяха приятели или роднини на жертвите на брухос? Напоследък се носеха слухове, че сред хората се офор­мя голямо движение срещу гладните духове, което замисляше някакво нападение. Но такива слухове бе имало винаги. А дори този път да бяха верни, щяха да са нужни десетки хиляди хора, въоръжени с огнепръскачки, за да победят племето й, което бе най-голямото от всички в Южна Америка. Напомни си, че трябва да провери в интернет откъде бяха плъзнали тези слухове. Но не точно сега. Бен беше първи в списъка й със задачи. После всичко друго.
Усети присъствието му наблизо, но не можеше да го види. Възприятията й сега бяха свързани с това тяло, а то имаше ограничения по отношение на брухос, за сметка на увеличението на други възприятия. Не й беше нужно да вижда Бен, за да знае, че в момента той търси подходящ приемник. Сигурна бе, че щеше да избере млад мъж, жизнен, здрав, някой, когото тя щеше да сметне за неустоим.
Дръпна си стол край една празна маса, оглеждайки небрежно тримата мъже, които отговаряха на изискванията и желанията на Бен. Чернокож, азиатец, бял. Почувства се привлечена и от тримата и се усмихна, чудейки се кого ли щеше да вземе партньорът й. Изненадай ме, помисли си тя.
Дълбоко в металната стая личността на Клер продължаваше да пищи, да се гърчи и да тропа със слабите си юмруци по стените. Шумът отвлече вниманието на Доминика. Натисна въображаем бутон и сред благословената тишина, която настана в съзнанието й, провери здравето на жената.
През дългите векове на своето съществуване бе научила много за човешкото тяло и неговата физиология. Веднъж цяла година използва тялото на лекар, като вля същността си в неговите клетки, за да попие познанията му. Тялото на Клер беше в идеално здраве. Непушачка, без никакви вредни навици, с направо съвършени сърце и бели дробове. Панкреасът имаше леки проблеми заради целия алкохол, който бе погълнала през последните пет дни, откакто бе пристигнала в Еквадор. Бъбреците работеха стабилно, черният дроб и стомахът бяха в добра форма. Алергична към кофеин, не яде червено месо, взема много витамини.
Внезапно един мъж се появи тичешком зад ъгъла, крещейки: „Клер, хей, Клер!“
На Доминика й бе нужна секунда, за да открие името му в спомените на Клер. Луис. Нейният съпруг. 


[1] Аяхуаска (ayahuasca) – древен шамански метод за постигане на транс и промяна на съзнанието; за целта се пие силно халюциногенна отвара, която се приготвя от лианата аяхуаска, листа от кока и други растения. – Б. пр.

[2]Bruja,ж.р. (brujos, м.р., мн.ч.) – исп.ез. – вещица; магьосник; използва се много в Латинска Америка за нечестиви духове, хора, занимаващи се с магии и т.н. – Б. пр.