page contents Книжен Ъгъл: Николай Грозни - един българин в Тибет
Предоставено от Blogger.

Николай Грозни - един българин в Тибет

24.6.12

Николай Грозни е роден на 28 март 1973 г. в София. Музикалното си образование получава в училище „Любомир Пипков" и колежа „Бъркли" в Бостън, а литературното – в престижния щатски университет „Браун". Посоката, в която поема животът му, скоро му омръзва („Светът ми е крив!”, възкликва той. „И аз изчезвам.”) и той се преселва в Хималаите да изучава будизма – обръсва си главата, изучава тибетски и облича дълга традиционна роба. В Хималаите живее в колиба съвсем близо до резиденцията на Далай Лама и се заселва сред общност, която е ту комична, ту почтителна, но винаги интересна – нервни монахини, властни монаси, сприхави играчи на шах, взискателни учители и забележителния приятел на име Цар от Босна, провалил се монах.
Грозни отива в Индия в търсене на познание, но научава, че най-добрите му учители не носят роби и не спазват специални диети, а са тези, които също като него се борят със съмненията и не могат да приемат определена официална религия. Заедно с колоритните си приятели авторът изминава пътя до ново разбиране на себе си и мястото си в света.

Проникновена, забавна и великолепно написана, „Крака на костенурка” (Сиела) разкрива подробно истината за един свят, който до голяма степен е митологизиран на Запад, и разказва чудесната горчиво-сладка история на едно духовно пътуване.

В България с рожденото си име Николай Гроздински публикува сборника „Жития на безделници и пропаднали мистици”, както и двата романа „Някой омагьоса битието" и „Да подремнеш в скута на голямата еднаквост". През 2008 г. в САЩ публикува чрез ИК „Ривърхед" мемоари за живота си в Индия, а през есента на 2011 г. в САЩ излиза и романът му „Вундеркинд" (ИК „Фрий Прес" към „Саймън & Шустър", който е преведен и в Европа). Произведения на Грозни са печатани в „Ню Йорк Таймс", „Гардиан" и „Сиатъл Ривю". Следва откъс от „Крака на костенурка”

Крака на костенурка

Николай Грозни

В осем сутринта аз бях облечен в дълга памучна роба, или шантаб, риза без копчета с две странни парчета от плата, висящи под раменете подобно слонски уши – почит към тибетския светец и моден ентусиаст Цонгхапа – и молитвен шал, или зен, който беше дълъг четири метра и половина и обвиваше горната част на тялото ми като сари. Водеше ме Ани Дауа, дребничка тибетска монахиня на четирийсет и няколко години.

– Сигурен ли, че искаш да го направиш? – попита ме тя, когато стигнахме до стената на Главния храм, където „Джогибара Роуд“ преминаваше в просторен площад, осеян с найлонови торбички и кравешки тор. – Това е последният ти шанс да се откажеш. Опипах кичура необръсната коса на темето и кимнах.

Влязохме в манастирския комплекс и се заизкачвахме нагоре покрай тибетски монаси, които крачеха напред-назад по коридорите и рецитираха пасажи от учебниците си. Догади

ми се от острата воня на амоняк, идваща от тоалетните, и от блудкавата миризма на къри с карфиол, която се разнасяше от кухнята, и за миг добих бегло впечатление за това какво е да прекараш живота си в манастир, като се будиш в пет призори, редиш молитви до седем, учиш в клас и тичаш да обядваш с метална чиния в ръка, а след това още молитви, вечеря, вечерни дебати в двора и накрая тясната килия и чаршафите, гъмжащи от дървеници.

В края на стълбите ни посрещна главният помощник на игумена, едър и възпълен мъж на средна възраст.

– Кирти ринпоче ви очаква – каза той и посочи отворената врата.

Двамата с Ани Дауа си свалихме обувките и влязохме в стаята. Кирти ринпоче, игуменът на манастира, за когото смятаха, че е превъплъщение на важна будистка фигура, както показваше титлата му ринпоче, седеше на трон, направен от натрупани едно върху друго тибетски килимчета, пиеше чай с масло от як и сол от дървена купичка и четеше печа – традиционна тибетска книга с дълги, неподвързани страници. Ани Дауа се поклони. Последвах примера й. Кирти ринпоче се наведе и прошепна нещо в ухото на помощника.

– Ринпоче би искал да разбере дали твоите родители са против решението ти да станеш монах – съобщи тържествено помощникът.


– Ами, не се радват, но няма да ме спрат – отговорих. Родителското съгласие е една от предпоставките да станеш будистки монах. Когато се обадих на нашите да ги попитам – формално – дали одобряват решението ми да водя безбрачен живот, те си помислиха, че се шегувам. „Ако искаш да прекараш живота си като чешит, това си е твой проблем“, каза майка ми.

Помощникът предаде отговора ми на игумена, като възбудено му говореше в ухото, сочеше мен, а после сочеше големия атлас на света, закачен на стената до вратата. Кирти ринпоче се наклони назад и се усмихна. Той бе хилав мъж на седемдесет години и имаше благо изражение и лек тремор на ръцете. Когато говореше, навеждаше глава и гледаше над очилата си, сякаш те бяха пречка, а не помощно средство.

– Кога пристигна в Индия? – попита ме той на тибетски, произнасяйки внимателно думите.

– Преди четири месеца – отвърнах.

– Имаш голям късмет, че тя ти е учителка по тибетски – продължи ринпоче, посочвайки с разтворена длан Ани Дауа. – Тя е един от най-добрите учители по езика в града.

– Така е – потвърдих аз. – Тя е чудесен учител.

Ани Дауа не беше само учителката ми по тибетски, а и най-близкият ми човек в Индия, заместващ семейството ми. Всъщност аз живеех при нея и при майка й. Прибирах се в стаята си, която се намираше на петнайсет метра от нейната само за да спя. Когато за пръв път започнах да вземам уроци при Ани Дауа една седмица след пристигането ми в Дарамсала, тя бе резервирана и някак подозрителна, като ме изпробваше дали наистина имам сериозни намерения или съм поредният западняк, за когото изучаването на будизма и на тибетския език е част от ваканционен пакет, който включва също така планинско катерене, една нощ в пещера и откриване на членове на „Бийсти Бойс“ в местните чайни. След цял месец уроци, когато Ани Дауа най-накрая се увери, че на мен може да се разчита (не бях спал с никоя от по-младите й приятелки и братовчедки, нито веднъж не се напих, медитирах и четири-пет часа на ден учех нови думи) и че няма да ми щукне изведнъж друга идея, за да хукна да яздя камили в Раджастан, тя ме прегърна като свой син и започна да ме подготвя за ръкополагането ми. Даде ми тибетска книжка, в която се разясняваха трийсет и шестте обета на начинаещия монах, заведе ме на шивач, който ми уши два комплекта монашески одежди, подхождащи на ръста ми, помоли Кирти ринпоче да назначи дата за ръкополагането ми, а сутринта преди церемонията острига по-голямата част от косата ми и приготви купа с ориз, кашу и стафиди, която трябваше да занеса в манастира като дар.

– Да започваме – обяви Кирти ринпоче и сложи дървена паничка на масата пред себе си. От таен джоб на своята тонка помощникът на игумена извади ножче за бръснене и преди да се усетя, скалпира и останалата на темето ми коса. Сега прокървих, но си помислих, че няма проблем, защото така или иначе целият бях облечен в червено.

– Изтрий се с това – Ани Дауа ми подаде смачкана носна кърпа.

Кирти ринпоче извади друга дебела печа от лавица до леглото си, разви шафранения на цвят плат, в който бяха увити страниците, и зачете на глас.

По това време познанията ми по писмен тибетски (който е архаичен) бяха доста оскъдни и затова се обърнах за помощ към Ани Дауа и я попитах:

– Какво правят?

– Изброяват обстоятелствата, които биха могли да ти попречат да станеш монах – отговори тя, закривайки устата си с ръка.


Кирти ринпоче спря да чете и попита помощника си нещо, което не успях да дешифрирам. Те си говореха на диалекта амдо, а той беше съвсем различен от другите два основни тибетски диалекта – у-цанг и кхам, към които ухото ми бе привикнало.

– Какво става? – прошепнах.

– Разтревожени са, защото са си загубили ситото – обясни Ани Дауа. – По времето на Буда монасите винаги са си носили сито, с което пречиствали водата за пиене. Ситото е нужно и на церемонията по ръкополагане.

Помощникът излезе от стаята и донесе метален гевгир.

– Сега трябва да се поклониш на ринпоче – нареди той задъхано.

Направих каквото ми бе наредено, борейки се с моя зен, който се разпусна по земята и покри почти цялата стая. Помощникът, подразнен от моята несръчност, ми помогна да си стегна разхлабения шантаб и натисна гърба ми, за да ми покаже, че трябва да заема позата на насекомото богомолка. Кирти ринпоче взе от лавицата зад гърба си една сребърна чиния и започна да хвърля във въздуха шепи оцветен с шафран ориз.

– Ринпоче прави това, за да успокои милионите гневни богини, които се намират в момента в стаята – поясни Ани Дауа, снишавайки глас. – Те са ядосани, задето се отричаш от света на желанията.

– Тези богини отмъстителни ли са? – попитах я. – Дали тази вечер в стаята ми няма да влети тълпа от голи момичета?

Ани Дауа подмина въпроса ми и предложи на Кирти ринпоче да напълни отново купичката му с топъл маслен чай.

С това церемонията приключи. Загадъчно усмихнат, помощникът на ринпоче извади миниатюрен меден слънчев часовник, показа го на Ани Дауа и на мен и излезе на балкона.

– Много е важно да отбележим деня и часа на твоето ръкополагане – рече тя. – То е като рождена дата. Утре по това време ти ще си точно с един ден по-възрастен.

Кирти ринпоче слезе от трона си, излезе навън и се наведе да види по-отблизо какво става. Помощникът въртеше слънчевия часовник, като се опитваше да улови някаква сянка, но тибетските числа, гравирани върху медния диск, си оставаха все така тъмни. Слънцето беше сив ореол, обвит в плътен мусонен облак.

– Защо е нужно да определят часа със слънчев часовник? – попитах Ани Дауа. – И двамата имат ръчни часовници!

– Всичко трябва да се прави по правилния начин – отговори тя.

Накрая Кирти ринпоче погледна часовника си и записа датата и часа върху малко жълто картонче: 11 юли, 11.07 ч. Спря за миг, замисляйки се, и вписа новото ми име: Лодро Чосанг.

– Вече официално си монах – обяви Ани Дауа и се поклони на игумена.

Благодарих на Кирти ринпоче и на помощника му и излязох от стаята заднишком – както е прието при тибетците.


Като наближих квартала, в който живеехме с Ани Дауа, видях Пурба, един от най-близките ми приятели в града, да стои насред улицата с ръце на кръста. Той беше двайсет и седем годишен тибетец от региона Амдо, наперен бивш монах с груб език, скептична усмивка, очила и гладки пухкави ръце.

Ани Дауа се сбогува с мен и си влезе в къщата.

– Значи го направи – подметна Пурба, широко ухилен.

– Точно така – отговорих гордо.

Той коленичи и ми се поклони, опирайки чело в мъха по каменистата улица.

– Какво правиш, по дяволите? – извиках смутен.

– Това е първият и последен път, в който ти показвам уважението си – отвърна Пурба, изправи се и избърса ръце в дънките си. – И как е новото ти име?

– Лодро Чосанг.

– Не я напъхвай вътре – рече той и извади ризата ми от шантаба. – Защо си го причиняваш? Казах ти, че замонашването е тъпа работа.

– Ами, може би съм тъп, но трябваше да го направя. Животът е кратък. Искам да изучавам тибетските текстове, искам да вземам уроци в големите манастири. Затова дойдох тук.

Пурба отиде до малката чайна, собственост на моя хазяин, и седна на стъпалата на входа.

– Защо се държиш там? – попита ме, като посочи чатала ми.

– Няма да повярваш, но откакто излязох от манастира, съм се надървил. А през робата много си личи. Ама аз съм си виновен, че не си сложих бельо.

Пурба се изкиска и отвори кесийка с бетел и тютюнева смес.

– Трябва да свикваш с това. Няма да изчезне до края на живота ти. А вече нищо не можеш да направиш.

Той напъха сместа зад долната си устна и си погледна часовника.

– Днес е вторник, нали?

– Да.

– И ти обръснаха косата?

– Обръсна ме помощникът на игумена. Само малка част.

По-голямата част си я обръснах снощи.

– Все пак... – Пурба се изплю между краката си и закри тъмночервеното петно с обувките си. – Подстригването във вторник носи лош късмет. Не си ли забелязал? Нито един индийски бръснар не работи във вторник.

– Май извадих късата клечка, а?

Пурба изчезна в чайната и се върна с две чаши чай, сварен с мляко. Духна в чашата си, избутвайки тъмнокафявия каймак до ръба, и очилата му се замъглиха.

– Известно ли ти е, че ако влезеш в тъмна стая, за да правиш секс с жена на име Ани Дауа, да речем, но се озовеш в друго легло и правиш секс с нейна приятелка, технически погледнато ти не нарушаваш обета?

– Пурба, откъде изнамери тази информация?

– Чел съм го в книгите. Мислиш си, че правиш секс с Ани Дауа, но всъщност спиш с тибетско момиче, което се казва Пемо. Не си имал намерение да чукаш Пемо. Така че технически погледнато, ти не престъпваш монашеския обет.

– Добре де, Пурба, а ако така и не разбера, че съм спал не с когото трябва? Оставам ли си монах, или не?

– Виждаш ли? Ето в какво се вкарваш! Цялата работа е една бъркотия. Дори да имаш дванайсет съдии и стотици свидетели, пак не би могъл да кажеш кой нарушава правилата и кой не. Технически погледнато.

Госпожа Лакшми, хазяйката ми, и дъщеря й Реена излязоха от чайната, за да видят с очите си моята метаморфоза. След щателен оглед на новото ми облекло те поклатиха одобрително глави (със странично кимване) и бавно поеха по улицата, следвани от семейната котка, мършаво сиво същество, покрито с преяли кърлежи. После се появи хазяинът, господин Чандрадас, седемдесетгодишен мъж в изтъркани пепеляви шалвар паджама и с традиционна индийска ленена шапчица. Застана пред мен, скръстил ръце зад гърба си, и се втренчи в очите ми.

Досега нито веднъж не ме беше заговорил (вероятно защото се бе сражавал с британците или просто защото не харесваше западняците) и аз се изненадах, че го виждам внезапно оживен, търсейки думи, обхванат от силно желание да сподели с мен какво го вълнува.

– Погледни ги – извика господин Чандрадас, като посочи жена си и дъщеря си, които се изгубваха в далечината. – Само неприятности! Да бях млад като теб...

Не можеше да се сети за подходящите английски думи и направи жест, сякаш си отрязва пениса и го хвърля в храстите оттатък улицата.

– На магаретата! – провикна се той, а ние с Пурба избухнахме в смях, но след миг разбрахме, че не се шегува.

– На магаретата! – тихо повтори господин Чандрадас и преди да се върне в чайната, забелязах, че очите му са насълзени.

Би трябвало да се въодушевя от проявата му на презрение към света на сладострастието, но вместо това се смутих като крадец, когото по погрешка са взели за спасител.

Двамата с Пурба влязохме в чайната, поръчахме си паранта и седнахме на маса до прозореца.


Мярнах собственото си отражение в стъклото на прозореца и това, което бях направил със себе си – робата, обръснатата глава, – за пръв път ме стресна. Кой бях аз сега? Хлапе от Източна Европа, прекарало детството си в свирене на пиано по осем часа на ден? Отегчен студент в музикалния колеж „Бъркли“, който се напушва на площад „Харвард“ и прави джам сешън с други музиканти в залите за упражнения? Или пък бях Лодро Чосанг, двайсет и две годишен монах, който говори тибетски, запаметява неразгадаеми будистки текстове, къпе се в мръсната река и меси идеално кръгли чапати?

Де да можех да видя какво ме очаква. Усещах, че бъдещето се преначертава, събитията добиват форма и набират сила.

Всичко беше там, в покритите с брашно ръце на хазяина ми, в постоянното пращене на керосиновия котлон, в миризмата на пържени чушлета и в студената целувка на мусонната мъгла, нахлуваща в чайната. Всичко, което водеше до срещата ми с Цар и до невероятните случки в къщата на „Джогибара Роуд“, вече бе втъкано в настоящето.

Превод Калоян Игнатовски