page contents Книжен Ъгъл: За вечния копнеж по слънцето на Тоскана
Предоставено от Blogger.

За вечния копнеж по слънцето на Тоскана

27.5.14

Френсис Мейс*

Каня се да купя къща в чужда страна. Къща с прекрасното име Брамасоле. Тя е висока и квадратна, кайсиева на цвят, с избелели зелени капаци на прозорците и покрив със старинни керемиди. На втория етаж има железен балкон, от който дамите вероятно са наблюдавали улични представления в компанията на своите кавалери. А долу всичко е обрасло в трънаци, рози и плевели, високи до коляно. Балконът гледа на югоизток, към дълбоката долина, над която се извисява тосканският дял на Апенините. Когато вали или при смяна на светлината, фасадата на къщата се обагря в златно, охра или сиена, а старата алена боя отдолу избива в розови петна и самата къща заприличва на кутия пастели, разтопени от слънцето.
На места мазилката е паднала и грапавите камъни отдолу разкриват някогашния екстериор. Къщата се издига над strada bianca - път от бял чакъл, който се вие сред хълмист терасовиден участък, покрит с овощни и маслинови дървета. Брамасоле идва от bramare – копнея, и sole – слънце, – нещо, което също като мен копнее за слънцето.
Благоразумното ми семейство е изцяло против това решение. Майка ми заявява: „Нелепо е” - с твърдо и категорично ударение върху първата сричка на думата, а сестрите ми, макар и развълнувани от идеята, се боят за мен, сякаш съм осемнадесетгодишна и се каня да отмъкна семейната кола и да избягам с някой моряк. Аз мълчаливо тая своите съмнения. Столовете с висока облегалка във външния офис на notaio не помагат. Усещам как при всяко помръдване през тънката бяла ленена рокля сякаш ме пробождат иглички и не мога да си намеря място в ужасната жега в чакалнята. Поглеждам към Ед, който си драска нещо върху гърба на някаква рецепта – пармезан, салам, кафе, хляб. Как изобщо е в състояние да го прави? Накрая синьората отваря вратата на кабинета и ни залива с тирада на италиански.
Италианският notaio няма нищо общо с нашите нотариуси – това е юрист, който извършва сделки с недвижими имоти. Нашата синьора Мантучи е дребна, темпераментна сицилианка с очила с дебели фотосоларни стъкла, през които зелените й очи изглеждат по-големи. Тя говори по-бързо от всеки друг човек, когото съм срещала през живота си. Чете на глас дълги закони. Мислех, че италианският като цяло е мелодичен, но тя го кара да звучи като камъни, срутващи се по нанадолнище. Ед я гледа в захлас – знам, че е запленен от гласа й. Собственикът, д-р Карта, изведнъж решава, че навярно е поискал твърде малко за къщата, след като ние сме се съгласили с неговата цена. Ние пък я смятаме за прекалено висока. Знаем, че е прекалено висока. Сицилианката не спира да говори. Тя не дава никой да я прекъсне, с изключение на Джузепе от бара отдолу, който внезапно връхлита през тъмната врата с поднос в ръце и изглежда изненадан да види своите клиенти Americani така стъписани. Той носи на синьората предобедния й напръстник еспресо, което тя гаврътва наведнъж, без изобщо да прекъсва словесната си тирада. Собственикът възнамерява да обяви пред властите една сума, докато къщата всъщност струва много повече.
- Така се прави – настоява той. – Никой не е толкова глупав, че да декларира реалната цена на имота си.
Предлага ни да представим един чек в офиса на notaio, след което да му връчим десет други чека на по-малка стойност буквално под масата.
Анселмо Мартини, нашият агент, свива рамене.
Иън, английският агент по недвижими имоти, когото наехме да ни помага със сделката, също свива рамене.
Д-р Карта продължава:
- Ах, вие, американците! Приемате всичко на сериозно. И per favore, гледайте датите на чековете да бъдат в интервал през една седмица, за да не притискаме банката с големи суми.
Дали има предвид същата банка с тъмноокия касиер, който сред цигарен дим и телефонни разговори апатично извършва по една транзакция на всеки петнадесет минути? Синьората изведнъж спира да говори, натъпква книжата в една папка и става. Трябва да дойдем отново, когато парите и документите са готови.

Единият прозорец в хотелската ни стая е с обширен изглед към древните покриви на Кортона и тъмното протежение на Вал ди Чиана. Горещият и бурен вятър – sirocco – в известна степен подлудява нормалните хора. Донякъде той отразява и моето душевно  състояние. Сън не ме хваща. В Щатите съм сменила няколко къщи – качвам в колата Спод, котката на майка ми, и фикуса и карам 10 или 1000 километра до следващото жилище, за което вече имам ключ. Човек трябва малко да се размърда, когато покривът над главата му е заложен на карта. Когато продаваш, ти всъщност се разделяш с куп спомени, а когато купуваш – реално решаваш къде ще се случва бъдещето ти. А и новото място никога не е неутрално и неизбежно оказва влияние. Освен това трябва да се помисли и за правните усложнения и непредвидените разходи. Но тук явно всичко има за цел да ме държи в абсолютно неведение.

По някаква причина винаги съм изпитвала силно духовно привличане към Италия. Селските къщи, които в продължение на четири години наемахме из цяла Тоскана, винаги оставаха скъпи на сърцето ми. Още първата вечер, когато с едни приятели  наехме заедно къща, с Ед започнахме да пресмятаме дали с общи спестявания бихме могли да си купим порутената каменна ферма, която виждахме от хълма. Ед моментално се запали по фермерския живот и обходи съседските земи, за да се запознае отблизо с работата на фермерите. Семейство Антолинис отглеждаха тютюн – прекрасна, макар и мразена култура. Чувахме как работниците викат: Vipera!, предупреждавайки останалите за отровна змия.
Вечер виолетово-синя мараня се издигаше над тъмните листа. Добре организираната ферма изглеждаше спокойна от височината на нашата тераса. Приятелите, с които бяхме тогава, не дойдоха повече, но през следващите три ваканции разсеяното ни търсене на летен дом се превърна в истинско приключение – без значение дали щяхме да намерим къща, или не, ние попадахме на места, където хората произвеждаха чист, нерафиниран зехтин, разглеждахме прелестните селски църкви, шляехме се по черните пътища сред лозята и спирахме да опитаме от най-пивкото Brunello и най-тъмното Vino Nobile. Търсенето на къща дава силна мотивация. Посещавахме седмичните пазари не просто за да купим праскови за пикник. Всеки път внимателно оглеждахме качеството и асортимента на цялата предлагана продукция и мислено си представяхме какво меню ще приготвим за рождени дни и предстоящи ваканции и какво ще поднесем за закуска на приятелите, които ще ни посетят през уикенда. По цели часове седяхме по площадите или си пийвахме лимонада в някой от местните барове и тайно попивахме от атмосферата на мястото. Колко ли пъти киснах покритите си с пришки стъпала и разтривах с лосиони краката си, навъртели огромен брой километри по каменните улици. Разнасяхме напред-назад по хотелите и къщите, които наемахме, исторически справочници, пътеводители, книги за горските цветя и романи. Но винаги питахме местните хора къде обичат да хапват и посещавахме ресторанти, които многобройните ни пътеводители изобщо не споменаваха. И двамата изпитваме неутолимо любопитство към руините на всеки древен замък по хълмовете. И досега раят за мен е да шофирам по чакълените селски пътища на Умбрия и Тоскана, блажено изгубена.
Кортона беше първият град, в който отседнахме, и ние продължихме да се връщаме към него през всички тези лета, когато наемахме странни и очарователни къщи в близост с Волтера, Флоренция, Монтиси, Риняно, Вичио и Куерчегроса. Кухнята на една от тези къщи беше толкова тясна, че в нея не можеха да се разминат двама души, но пък предлагаше изглед към река Арно. Друга нямаше топла вода и никакви ножове, но беше построена върху средновековна крепост и гледаше към лозята. В трета имаше няколко порцеланови сервиза за 40 души – безброй чаши и сребърни прибори – но за сметка на това хладилникът натрупваше толкова много лед, че всеки ден по някое време избутваше вратичката на хладилната камера и ни представяше поредното иглу. Когато времето беше влажно, се ужасявах да докосна нещо в кухнята от страх, че може да ме хване ток. Носеше се легенда, че на това място Чимабуе открил младия Джото, който рисувал овца в калта. Леглата в едната къща бяха хлътнали в средата. Прилепи се спускаха надолу през комина и ни стряскаха, а дървоядите така бяха прояли гредите, че върху възглавниците ни постоянно се сипеше дървен прах. Камината беше толкова голяма, че докато си печахме телешките пържоли и чушки, можехме да седнем вътре.
Изминахме стотици километри по прашните пътища и все попадахме на къщи, които или бяха в наводняваните от Тибър райони, или гледаха към открити мини. Агентът от Сиена безгрижно ни обещаваше, че след двадесет години гледката отново ще бъде чудесна – озеленяването на голите участъци било закон. Една от средновековните селски къщи беше безумно скъпа. Редкозъбият селянин, когото срещнахме в един бар, се опита да ни продаде дома от детството си – каменна плевня без прозорци, залепена за друга постройка, до която бяха вързани недружелюбни, ръмжащи кучета. Много харесахме една ферма близо до Монтиси. Притежателката, италианска contessa, ни пусна да поживеем там няколко дни, но после реши, че за да продаде имота, й е нужен знак от Господ. Докато стана време да си тръгнем, знакът така и не дойде.
Сега, като мисля за тези места, те ми се струват ужасно чужди. Така усещам и Кортона. Ед е на друго мнение. Той всеки ден излиза на piazza-та и наблюдава как младите двойки се опитват да бутат колички с бебета надолу по улицата. Те спират на всеки няколко крачки. Хората се опитват да ги заобикалят. Родителите се навеждат над количката и започват да гукат и да се превъзнасят по бебето.
- В следващия си живот – заявява Ед – искам да се родя като италианско бебе. - И се потапя в живота на площада – загорелия мъж, който е запретнал ръкави, за да може мускулите му да изпъкнат, докато небрежно подпира с ръка брадичката си; кристалните звуци на флейтата, изпълняваща Вивалди иззад някой отворен прозорец; ветрилото пъстри цветя, подредени върху каменния зид на цветарския магазин; безвратия мъж, който разтоварва агнета от камиона си. Той ги мята на рамо като чували с брашно, а очите на агнетата направо изхвръкват. На всеки няколко минути Ед вдига очи към големия часовник, който години наред отброява времето на площада. Накрая става и бавно тръгва, опитвайки се да запомни всеки камък по улицата.
Откъм двора на хотела чувам как някакъв арабин започва да напява сутрешните си молитви точно когато най-накрая се унасям в сън. Звучи, сякаш човекът си прави гаргара със солена вода. Часове наред монотонното напяване упорито се разнася наоколо. Иска ми се да се покажа през прозореца и да извикам: „Млъкни!”.
На моменти ми става смешно. Поглеждам навън и го виждам как се поклаща пред прозореца на стаята си с блажена усмивка на лицето. Този човек ужасно ми напомня за акционерите на тютюн, чиито гласове като дете чувах да се разнасят от задушните складове на американския юг. Намирам се на седем хиляди и шестстотин километра от дома и пръскам спестяванията си по някаква прищявка. Но дали е прищявка? Цялата работа много прилича на влюбването, което никога не е просто каприз, а преживяване с много по-дълбок и мистичен характер. Или се бъркам?

* Откъс от „Под небето на Тоскана“ (Хермес). Известната поетеса, ценителка на изисканата кухня и авторка на пътеписи Франсис Мейс ни въвежда в прекрасния свят на вълнуващата тосканска провинция, където купува и реставрира една изоставена вила. Емоционално и увлекателно тя разкрива непринудената красота на живота в Италия. В книгата са включени и рецепти за вкусни сезонни ястия, които авторката най-често приготвя с продукти от собствената си градина.
Още с излизането си „Под небето на Тоскана“ става бестселър и остава в класациите на Ню-Йорк таймс в продължение на повече от 2 години. По книгата е направен и  едноименния филм „Под небето на Тоскана“, с участието на номинираната за Оскар актриса Даян Лейн.
Наред с автобиографичните записки, събрани в „Под небето на Тоскана”, „Хубавата Тоскана“ и „Всеки ден в Тоскана”, Франсис Мейс е авторка и на пътническите мемоари „Една година в света”, илюстрираните справочници „В Тоскана” и „Отнесете Тоскана вкъщи”, както и  на пет стихосбирки.  Не случайно наричат Франсис Мейс „Бардът на Тоскана“.
Книгите на Франсис Мейс са преведени на повече от 40 езика