page contents Книжен Ъгъл: Откъс: „Усмивката на Кучето“ - обещаващ дебютен трилър на Димана Трънкова
Предоставено от Blogger.

Откъс: „Усмивката на Кучето“ - обещаващ дебютен трилър на Димана Трънкова

24.6.14

Двама журналисти тръгват по следите на престъпления, които напомнят ритуални убийства. Безразсъдното пътуване отвежда Джон и Мая в пусти села, забравени гробища и луксозни вили, среща ги с иманяри, с добри и лоши ченгета и с хора, които са лишени от бъдеще, защото са прекалено заети да се взират в миналото. Междувременно обръчът от убийства се затяга.

„Усмивката на Кучето“ (Колибри) е задъхан археологически трилър, който преплита древна и нова история, медии, философия и политика, обречена любов и моралния хаос в България през XXI век.

Димана Трънкова е завършила археология, практикува като журналист и автор на статии за пътешествия, политика и история.
Съавтор е на документалните книги “На изток от Константинопол/Пътешествия в непозната Турция” (2008), “A Guide to Jewish Bulgaria” (2011), “Пътеводител за османска България” (2011, 2012) и “Турците в България” (2012). Работи като главен редактор на двуезичното списание за пътешествия “Highflights” и на списанието “Go Greece!” Следва откъс от първия роман на Димана Трънкова.

– Цел на посещението? – попита граничната служителка в стъклената кабинка.
Лицето й беше зелено от изкуствената светлина.
– Удоволствие.
Джон преглътна киселата слюнка, останала от бирата, която беше изпил в самолета.
Жената го изгледа с искрено недоумение.
– Меден месец. Един вид – каза той и се наруга, че се обяснява.
Погледна към опашката за граждани на ЕС, но Емилия гледаше едрия мъж пред себе си и не го забеляза.
– Добре дошли! – Зелената жена безстрастно подпечата паспорта му. – Можете да останете на територията на страната без прекъсване до три месеца. И не забравяйте да се регистрирате в полицията.
– Благодаря.
Джон се усмихна, не получи отговор, взе си ръчния багаж и премина невидимата линия, която на летище София определяше границата на Република България. Изрови от джоба си последната ментова дъвка и я лапна. „Още малко – каза си, – още само малко.“
– Едно време, когато не бяхме в ЕС, чакахме по опашки, и сега, когато сме в ЕС, пак чакаме на опашки – изсъска Емилия, когато дойде при него, и забърза към залата за багажа.
Откри удобно място край лентата и му махна да се приближи с количката.
За пръв път я виждаше нервна по този начин. Усмихна й се, но тя смръщи зачервеното си личице, отмести от челото си кичур коса, тъмнорус от влагата, и се обърна към лентата.
Когато багажът им се появи, Емилия се хвърли към лентата, измъкна първия куфар, стовари го на количката, едва изчака втория куфар и забута количката към изхода. Пред изхода спря и потърси Джон, без да обръща внимание на останалите пътници. „Обиколи света, за да се прибере у дома – каза си той, – а сега се страхува от последната крачка.“
– Хайде, Еймс.
Джон я отмести от количката.
Жуженето на тълпата в залата за посрещачи и разговорите на родния й език я зашеметиха и Емилия се уплаши, че стената от хора ще се срути върху нея и ще я затрупа. Разпозна в тълпата три лица, които й се усмихваха през сълзи, разплака се, заряза мъжа си и хукна към края на оградената зона, за да се хвърли в прегръдките на майка си.
Джон спря с количката край четиримата, които се смееха, плачеха и говореха едновременно. Познаваше ги от скайпа, но на живо беше различно. Иван, брат й, беше по-висок и по-едър, отколкото си го беше представял. Той пръв се отдели от семейството и му подаде ръка.
– Добре дошъл! Радвам се да се запознаем лично.
Стискаше здраво.
– И аз се радвам – каза Джон. – Емилия отдавна искаше да ви види. Може ли да ви изчакам навън? Човек убивам за една цигара.
* * *
– Не си никак напълняла, не знам как успяваш. Дори на Симеонови от петия етаж дъщерята, онази, дето е като манекен на Освиенцим, дори тя напълня там. Какво ме мамосваш? Тук така си говорим. Всички искат да те видят, обаче аз казах: Не, Еми ще е изморена, пътуването е толкова дълго, оставете ги да си починат няколко дни. Няма да познаеш Катето, има си нов приятел, но никой още не го е виждал. Ама ти това вече го знаеш. Нали се чуваме в скайпа.
Майка й млъкна.
Всички се умълчаха. Емилия седеше, притисната между родителите на задната седалка на новата шкода на брат си, и гледаше движението по булеварда, уличните светлини, моловете, билбордовете. Повечето не съществуваха, когато мина оттук за последен път.
– Идвал си и преди, а? – каза Иван.
– Отдавна беше и за кратко. Една нощ – каза Джон.
– Помниш ли нещо?
– Почти нищо.
– Е, сега ще имаш повече време – каза Иван.
Излезе на широк булевард и след още лъскави сгради и още билбордове влезе в квартал на високи жилищни блокове от времето на зрелия социализъм и още търговски центрове и магазини от времето на пазарната икономика.
Спряха пред блок, който изглеждаше като всички останали. Семейството слезе. С бутане, извинения и спорове кой какво да носи, багажът беше изваден, Емилия и родителите й се качиха в асансьора и Джон се озова с Иван и куфарите на тясна площадка, която познато миришеше на готвено, влага и котки.
– Това не е имало нужда да го вземаш. – Иван посочи коженото яке в ръцете на Джон. – Еми не ти ли каза, че лятото тук е топло?
Джон се позасмя. Беше уморен, искаше да легне и да спи.
– Купихме го сега, от Банкок. Защото беше евтино. И защото Еми повече не може да гледа старото.
Иван се разсмя. Асансьорът пристигна. Приличаше на асансьора, който беше взел и при краткото си посещение преди.
Когато се качиха на шестия етаж, церемонията по посрещането продължаваше. Гласът на майката кънтеше по стълбището, бащата се суетеше в тесния коридор, а в дневната чакаха
Съпругата на Иван и двете им деца, които никога не бяха виждали леля си на живо и мислеха, че тя живее в скайпа.
* * *
– Вярно било – каза Емилия. – Всичко ти се струва по-малко, отколкото си го спомняш.
Лежаха в мрака на старата й стая. Вечерята, която трябваше да приключи бързо, се беше проточила и се разтури чак когато възрастните забелязаха, че децата са заспали на дивана. Всички бяха преяли и препили.
– Ще свикнеш – промърмори Джон.
– Аха – каза тя.
След малко той се отпусна, дълбокото му дишане я поуспокои. Емилия обърса сълзите си, стана и тръгна към кухнята, без да светва в коридора. Още можеше да открива пътя в тъмното.
– Еми? Ти ли си?
Гласът на майка й откъм спалнята беше тих.
– Аз съм.
– Какво има?
– Нищо. Жадна съм.
– Сипи си от минералната вода. Татко ти тази сутрин я наля от Банята.
– Добре.
Продължи нататък, влезе в дневната и в кухнята и си наля вода от чешмата. Вкусът й си беше същият. Емилия се усмихна.

22 юни
Събуди се от мисълта, че е направила ужасна, непоправима грешка. Беше й топло. Джон спеше. Отдалече, през няколко врати и стаи, долитаха приглушен говор на телевизор и миризма на мекици.
Надигна се, събуди Джон и отиде в банята.
Докато стоеше под душа, отново огледа последиците от ремонта, извършен в нейно отсъствие, и отново не ги хареса. Някогашната лека миризма на мухъл й липсваше и новите сини плочки й се струваха бездушни, без минало.
Загледа се в смътния овал на лицето си в потното огледало и си спомни откъде познава усещането за фатална грешка. Беше се събуждала с него дни наред след пристигането си в Щатите.
„Ще ми мине, значи“, каза си, спря водата, загърна се в нова хавлия, която виждаше за пръв път, и се върна в стаята им, като оставяше мокри следи след себе си.
Хавлията стоеше някак хлъзгава и не попиваше добре. Отново събуди Джон и когато се убеди, че няма да заспи пак, отиде при родителите си. Вкусът на мекиците си беше както преди, кафето беше както някогашното и докато гледаше как баща й излиза на терасата, за да изпуши една цигара, Емилия се учуди на сутрешното си отчаяние.
– Решихме все пак да се видим тази вечер с останалите – каза майка й и погледна Джон, който тъкмо влизаше в стаята и поздравяваше на безобразния си български. – Надявам се, че няма да е проблем.
– Разбира се.
Емилия преглътна внезапния си страх, облиза пръсти и отиде да търси подаръците, които бяха накупили за роднините.
* * *
– Хайде, ела! – тъст му го потупа по рамото.
– Къде ще го водиш сега бе, Георги? – сопна се тъщата. Белеше домати за салата и дланите й блестяха от сока им. – Остави момчето на мира.
– Ти не се бъркай. – Тъст му кимна към Иван, който наблюдаваше всичко с крива усмивка. – Хайде. И ти идваш.
Джон се поколеба. Не беше сигурен дали е разбрал правилно, но се помъкна след тях. Тримата се натъпкаха в асансьора и слязоха долу, без да си продумат. Георги ги отведе до тежка метална врата, покрита с останки от стари съобщения, нови графити и червен надпис „Убежище“, отключи, светна и слезе по циментово стълбище.
По стените висяха барокови паяжини. Миришеше на талашит, ръжда и отдавна прокиснало зеле. От време на време подминаваха струпани непотребни вещи. Беше студено.
– Ваньо, ти само ще превеждаш. – Георги спря пред една врата и започна да рови във връзка ключове. – Няма да се месиш.
– Добре.
Гласът на Иван отекна във влажния коридор.
Георги отключи и ги въведе в мазе, заето от непотребна покъщнина. Отиде до старо гардеробче, отвори го и театрално се дръпна настрани, откривайки рафтове, пълни с разнокалибрени бутилки.
– Като се ожених, с братовчеда от Стара Загора си обещахме всяка година да варим заедно ракия и да оставяме по две бутилки от реколта – каза Георги и Иван преведе на английски. – За специални поводи.
Георги извади шише с излинял етикет на Ballantine’s и я показа на младите мъже.
– Тази я сварихме в годината, когато се роди Еми. Първата бутилка ще я изпием на сватбата.
Георги затвори вратичката, обърна се към Джон и се вторачи в него.
Джон още не беше свикнал с българския навик да не гледаш събеседника си в очите, но настоятелният поглед на тъст му го притесни.
– Вие двамата много набързо я направихте тая работа – заговори Георги, без да обръща внимание дали синът му превежда. – Не знам при вас това дали е нормално, ама при нас не е. Да се ожените, без дори да сме се срещали, да сме се запознали.
Щеше да каже още нещо, но се спря.
Джон реши, че е щял да каже нещо за неговите родители, но възрастният мъж само махна с ръка.
– Както и да е – каза Георги. – Станало каквото станало. Казвам ти ги тези работи, за да разбереш защо настоявам за църквата.
– Окей.
Джон пъхна ръце в джобовете на дънките си. Беше му студено.
– Чух, че си се дърпал. Да не си мюсюлманин?
– Формално съм католик. Бях католик.
– Не разбирам.
Георги погледна Иван.
– Така каза – каза Иван.
– Семейството сме католици. Аз съм атеист – каза Джон. – За съжаление, единственият начин да скъсаш официално с папата е да си смениш религията. И сега заради Еми съм вече източноправославен.
Веждите на Георги се смръщиха.
– Защо си атеист?
– Така прецених.
– Гледай го как говори – каза Георги на сина си. – А аз вас съм ви кръщавал тайно.
– Той не е оттук – каза Иван. – Там е различно.
– Съжалявам – каза Джон.
Тъст му го изгледа така, сякаш щеше да попита: „За кое съжаляваш: за това, че си атеист, или за това, че на нас през комунизма не ни даваха да сме християни?“.
– Кръщелното носиш ли? – попита вместо това Георги.
– Нося.
– Добре.
Георги държеше шишето в ръцете си, както се държи бебе.
– И за Иван ли сте прибирали ракия? – попита Джон, когато тишината стана непоносима.
Стори му се, че Иван всеки момент ще се разхили.
– Да. Ама неговата я изпихме отдавна – отвърна тъст му. Помълча. Когато заговори отново, произнесе думите бавно, с тежест и Иван неволно влезе в ритъма му. – Ние с теб не се познаваме. Не сме пили заедно, не сме си говорили. Живот и здраве, ще се опознаем. Отсега обаче искам да ти кажа едно нещо. – Възрастните длани помилваха бутилката. – Когато човек създаде семейство, не го прави, за да се разведе, когато му омръзне.
– Съгласен съм – каза Джон, когато преводът на Иван заглъхна.
– Сигурен ли си?
Възрастният мъж задържа погледа си върху него.
– Да.
– Добре – каза бащата и излезе.
Асансьорът се тресеше, докато се качваха нагоре.
– А втората бутилка за какво е? – попита Джон, докато зяпаше рекламата за спешна ключарска помощ – някой я беше надраскал с нещо остро.
– За първото дете на Еми – каза Георги и го изгледа така, сякаш вече знаеше всичко.
* * *
„Пий по-малко“, напомни си Джон и си сипа още салата.
– Вкусни са, нали? – каза една от лелите. – Не са пластмасови като вашите.
– Много са хубави.
Беше пил достатъчно, за да не му пука колко е лош българският му.
– Добре се справяш. Ако имаш нужда, ще превеждам.
Братовчедката Катя се усмихна срещу него и той й благодари, макар че нещо в нея (погледът? деколтето? усмивката?) му казваше да внимава.
– Благодаря – смънка Джон и погледна Емилия, но тя беше прекалено заета да обяснява нещо за наемите.
– Много хубаво стана, че се оженихте тъкмо сега.
Катя набоде късче пържола.
– Не разбирам – каза Джон.
– Оженихте се тъкмо преди да й изтече визата. – Катя подпря вилицата на чинията си. – И понеже тя не можа да си намери постоянна работа, щеше да й бъде доста трудно да остане в Щатите и си помислих, че тя извади такъв късмет...
– Кате, защо не ядеш? Не ти ли харесва? – намеси се Мария, майката на Емилия. – И за какво си говорите?
– За това, как Джон е започнал да учи български – отвърна Катя, без да откъсва поглед от него.
– Хванахме се на бас, ама май ще го загубя – каза той на български и понеже не знаеше какво друго да каже или да направи, се извини и отиде на терасата.
Иван вече беше там. Беше загърбил светлината и шумотевицата на дневната и се подпираше на парапета, изложил лице на нощния ветрец, който Витоша праща към задъхващата се София.
– Побъркаха ли те вече? – попита Иван.
– Почти.
Джон зарови из джобовете си за запалка.
– Разбираемо е. – Иван му подаде своята. – Очакваха го, но все пак се вълнуват.
– Какво са очаквали?
– Когато Еми замина, нашите хем искаха да остане там и да си уреди живота, хем се надяваха да се върне тук и да си уреди живота. Както направих аз например.
– И ти ли си учил в чужбина?
Джон се облегна до Иван. Вятърът беше приятен, в прозорците на отсрещните блокове се мяркаха силуетите на други хора, които водеха други разговори.
– Не съм – каза Иван. – По мое време не беше толкова лесно.
– Предполагам, че скоро ще ме викнеш да си говорим и ще ме напиеш, за да разбереш дали ще се грижа за сестра ти, или скоро ще започна да я бия и да изневерявам.
Иван се изправи, смачка фаса си в претъпкания пепелник и чак тогава каза:
– При други обстоятелства след това, дето го каза току-що, вече щеше да се разправяш с един много агресивен брат.
– Съжалявам. Понякога си мисля, че съм много духовит – промърмори Джон и залитна, когато Иван го потупа по рамото.
– Като свикнеш, ще си поприказваме – каза братът и се прибра
в дневната.
* * *
– Не, не чакаме бебе – каза Емилия за около петнайсети път, но виждаше, че майка й и останалите не й вярват. Винаги става така, когато казваш истината, особено когато истината не ти харесва. – Не съм бременна – повтори тя за всеки случай.
– Не беше честно да го съобщавате по интернет – каза Катя. – Можеше да се разпишете тук. Аз поне така щях да направя.
Емилия преглътна жлъчния отговор.
– Е, нали ще правим сватба – отвърна вместо това. – Тук. Даже бяла рокля си нося.
– Но не е истинска булчинска рокля – изтъкна Катя.
– Когато стигнем до твоята сватба, ще гледаме истински рокли. Окей ли е така?
– Хайде, хайде, не е чак толкова важно – прекъсна ги Мария.
– Окей?! Боже господи – изсмя се Катя и си доля вино.
– Колко смятате да останете? – попита леля й.
– Още не сме решили. Ще починем малко тук и после ще видим.
– Не може така. Това е безотговорно – каза майка й и възрастните жени поклатиха глави отрицателно. „Не – напомни си Емилия, – не отрицателно. Одобрително.“ – Лоши години са, човек трябва да е по-сериозен.
– Джон изкарва малко от блога и от време на време правим нещо на хонорар. Справяме се. – Емилия се спря, не искаше да повишава тон. Усмихна се. – Можем да си позволим малка почивка.
Пренебрегна скептичните погледи на възрастните жени и се огледа за Джон. Не беше тук. Сигурно е на терасата, каза си, но светлината в стаята беше прекалено силна и тя не го видя. Ужасът от сутринта се върна и всички решения, които беше взела някога, й се сториха детински и необмислени.
Стана и отиде да види какво правят племенниците й.