page contents Книжен Ъгъл: „Анархия на три морета” - още свеж хумор от Йордан Свеженов
Предоставено от Blogger.

„Анархия на три морета” - още свеж хумор от Йордан Свеженов

11.12.14

Йордан Свеженов вече показа в „Революция с аритмия”, че умее да пише социална сатира без аналог – и в „Анархия на три морета” (Сиела) под смеха прозира напрежение, а в абсурдите истината натежава. Само за една нощ властта в България рухва – а сред страниците на романа  ще разберете колко плашещо лесно може да се случи това.

Начинаещи арабски терористи набелязват за своя първа цел Варна. Проникват с лекота на българска територия и задействат диаболичен план, който ще изолира града от страната, като същевременно подготвят радикализиране на протестите пред парламента.

Швейцарски журналисти са убити при използване на химическо оръжие в Сирия, а САЩ и Русия затъват във взаимни обвинения. Уговорената мирна среща на руски военен кораб във Варненския залив съвпада с подготвените атентати, а отвличането на руския външен министър поставя света на ръба на Трета световна война.

Група колоритни старци стават жертва на телефонни измамници и се втурват да спасяват младо момиче от ареста. Това ще ги забърка не само в международни неприятности, но и в абсурдни приключения в циганското гето, в отвличането на украински дечица, в търговия с наркотици, извършвана от умопобъркан богослужител, и в подготовка на нов комунистически преврат. Следва откъс от „Анархия на три морета”.

Средата на май 2013 г.
– Касичка, дръж! Лапай, Касичка! – лейтенант Търмъков обра със зъби последната жила от ребърцето и го метна на овчарката. – Яж, моето момче!
Кучето подуши костта и погледна граничаря с поглед, в който се четеше въпроса: „А защо не ми остави и малко мръвка?“

– Без да се глезиш! – навъси се военният. – Някои хора в близкото село не са подушвали кокал с месеци. А и да подушат, нямат с какво да го сдъвчат. А ти виж какви хубави зъбки имаш, а пък се дърпаш. Не знаеш какво губиш. Яж, моето момче! Добро куче-касичка, добро!
Всъщност по паспорт животното се казваше Сакар Седми. Беше отгледано по специални правила и обучено много старателно за граничарско куче, което да помага при охраната на югоизточната граница на Република България. Лейтенант Васил Търмъков обаче обичаше да го нарича Касичка, защото кучето му помагаше да си докарва солидни допълнителни доходи.
Обонянието на четирикракия звяр беше изключително. Сякаш усещаше нелегалните имигранти още докато пиеха кафето си край Босфора и крояха пъклени планове. Освен това Касичка надушваше и забранените неща, които подчинените на Търмъков се опитваха да внесат в поделението. А в поделението лейтенантът беше забранил всичко – от цигарите до преносимите компютри. Това особено много тормозеше новобранците-граничари, пратени от София, за да запушват дупки в системата.
– Искаш ли да хапнеш още? Чакай, сега ще ти обера още едно ребърце.
Васил извади ножа си, избърса го във влажния панталон, отряза дебело парче от свинските пушени гърди, които беше увил в смачкана найлонова торбичка, и започна да дъвче месото, мляскайки от удоволствие. Щеше да осмуче и това ребро и да запали една цигара за затегач.
Това, че беше забранил цигарите, не означаваше, че на територията на поделението и на заставата не се пушеше. Просто беше извън закона да използваш цигари, които Търмъков не бе лицензирал. Беше забранено да използваш порнографски материали, които Търмъков не бе лицензирал. Обхват за мобилните телефони нямаше. Нямаше и интернет. Нямаше и живи жени поне на три-четири часа път пеш. А беше извън закона да ходиш да ги търсиш по-надалеч. Законът се пишеше от лейтенант Търмъков. И в него се казваше, че нямаш право да се оплакваш.
Липсата на отдушници и на комуникация с външния свят изпълваше ежедневието на младите граничари с много напрежение. Васил Търмъков, разбира се, предлагаше отдушници за това напрежение срещу скромно заплащане, защото никой не искаше неулегнали момчета с автомати да се напрягат прекалено.
Кабинетът на лейтенанта бе своеобразна лавка на територията на забутаното поделение. И беше лавка-монополист. Вътре се продаваха некачествени цигари с поне двеста процента надценка, вафли, ароматизирана тоалетна хартия и бледорозово безалкохолно в пластмасови бутилки без етикет, което от допълнителното разреждане беше изгубило вкуса и газировката си. Имаше и „лицензирани“ порнографски материали, които Търмъков рисуваше собственоръчно и даваше под наем за левче на час. Поради насъбиращото се в младежите напрежение, никой не ги вземаше за повече от час. А тези, кoито нямаха пари, в един момент започваха да се възбуждат и от ароматизираната тоалетна хартия.
Васил много се гордееше с рисунките си на голата Памела Андерсън и на поп-фолк певицата Камелия, въпреки че в очите на безпристрастния критик и двете приличаха най-вече на нещо средно между повреден пясъчен часовник и Станка Златева.
– Нà, Касичка, лапай!
Търмъков метна оглозганото ребро към кучето. На офицера не му пукаше, че нарича мъжко животно с женско име. След толкова месеци на заставата човек започваше да нарича с гальовни женски имена дори дървената закачалка в коридора. Не му пукаше и че кучето стои на дъжда, докато той се беше сврял под жалка пародия на заслон, сглобен от криви клони, прогнили летви и съдран полиетилен, под който беше запалил малък огън като начинаещ скаут. Родината можеше да си позволи само толкова. Лявата кубинка на лейтенанта упорито се пълнеше с вода, а найлоновият плик, с който беше увил крака си вътре, започваше да пропуска. Васил извади пакета цигари, изхаби десетина клечки от овлажнелия кибрит, докато запали омачкания фас, и се загледа в подчиненото си животно.
Сакар Седми дори не беше погледнал кокала. Ушите му се бяха наострили, от гърлото му се чуваше съвсем тихо ръмжене, а очите му шареха по граничната бразда някъде отвъд завесата от мрак и ситен дъжд. Явно идваха.
– Тихо, Касичка, мирно! Не плаши стоката! – изкомандва лейтенантът и опъна здраво от цигарата. После провери дали носи още найлонови торбички в джоба си. Щяха да му трябват, за да прибере парите.
Видя колоната след няколко минути. Превити, дрипави, изнемощели хора, пъплещи по калната пътека по двама, по трима. Струваха му се едновременно смешни и жалки. Шарено стадо, облечено с разръфани дрипи, стари жилетки, ризи, за чиито цветове можеше само да гадаеш, фалшиви фланелки на „Барселона“, шити в някой турски гараж, пробити анцузи или пуловери, които не бяха по мярка. Напред вървяха няколко мъже, мъкнещи тежки сакове на рамене. После идваха група забрадени жени, носещи на ръце по едно-две деца. Някои от по-големите малчугани шляпаха по джапанки в калта, а две от децата дори нямаха обувки. А отзад...
Веждите на Васил се свъсиха. Отзад изникнаха двама души, които не пасваха на групата от бежанци. Вървяха с колоната, ала някак се отличаваха. Не много, но достатъчно за професионалното око на военния. Дали обувките им бяха по-нови? Или защото имаха якета с качулки?
Не. Когато наближиха съвсем, Търмъков схвана. Разликата беше в очите им. Очите на останалите бежанци бяха очи на стадо. А очите на тези двамата бяха очи на вълци. На външен вид двамата мъже бяха мургави колкото останалите и с подобни черти на лицето. Но в главите им се въртеше нещо различно.
– Стой!
Лейтенантът махна на групата. Първите сирийци спряха притеснено пред заслона. Задните в колоната се свиха близо до предните, за да се чувстват по-сигурни. Търмъков все още зяпаше двамата в края, когато от тъмнината изникна турският граничар.
– Мерхаба, аркадаш! – поздрави вяло Васил, без да излиза от заслона си. После продължи на български. И двамата униформени разбираха езика на колегата си, но всеки говореше на своя. – Имат ли документи?
– На кого му пука дали имат документи? – ухили се мустакатият комшия. – Имат нещо по-важно. Пари!
Турчинът махна на двамата мъже в края на колоната и единият от тях се приближи с пачка от различни по стойност банкноти евро. Лейтенант Търмъков погледна за миг купчината пари и мозъкът му веднага отчете тяхната стойност като машина за броене на банкноти. После назова цената.
Без да пророни и дума, бежанецът отдели нужните копюри и ги бутна в ръката на граничаря. Васил се ухили. Ето защо тези мъже му изглеждаха различни. Те бяха касиерите. Това умозаключение го успокои, макар че трябваше да стори точно обратното.
– Я дай още петдесет евро! – лейтенантът се пресегна и сграбчи още една банкнота. После се изкиска. – Нощна тарифа. Малко по-скъпо е! Хайде, бягайте нагоре! Там ви чака камион директно за София. Дано да са ви останали пари да платите и на шофьора!
Турският граничар преведе на групата, която продължи изморения си ход нататък и скоро се скри в тъмнината на север. След около километър щеше да ги чака стара газка, собственост на приятел на Търмъков. Щеше да им прибере останалите пари, да ги закара най-много до Хасково, да ги излъже, че това е София и да ги зареже там. Е, сигурно щеше да се наложи и малко да бутнат камиона през калта, за да може старата машина да запали. Лейтенантът сви рамене. Не беше мило посрещане, но беше по-добре, отколкото да валят бомби над главите им, нали?
Васил разгъна пачката, отброи половината и я подаде на турчина, който продължаваше да се мокри пред заслона.
– А, не! – вдигна ръце комшията. – Аз моето съм си го взел.
– Ти си знаеш, аркадаш, не знаеш какво губиш! – усмихна се българинът и прибра парите в найлонов плик.
После извади едно пушено ребро и го предложи на колегата си:
– Ял ли си?
– Пуешко ли е? – ококори се турчинът.
– Не. Свинско.
– А, не! – онзи пак вдигна ръце. – Не мога!
– Ти си знаеш, аркадаш, не знаеш какво губиш! – повтори Търмъков, захапа месото и проследи с поглед как турският униформен се отдалечава тихо към своята страна.
После пазителят на границите на Република България пак погледна към парите в найлоновата торбичка. Още година с този темп на търговия и щеше да довърши триетажната си къща с басейн в двора и широк гараж за двата джипа.
– Не се кахъри, Касичка! – подвикна той на кучето, което седеше мрачно встрани и гледаше шефа си с обвинителен поглед. – И на теб ще вдигна хубава къщичка с кучешко басейнче отпред, в което да гризеш гумени кокали на стари години.
Лейтенантът се разсмя на собствената си шега, бутна плика с парите в панталона и потупа влажния джоб, все едно в него държеше ключовете за Райските порти. Чувстваше се като един регионален Свети Петър, който се разпорежда с вратата на Европа. Нямаше ни най-малка представа, че току-що пусна през тази врата част от хората, които планираха да ударят лошо страната му.