page contents Книжен Ъгъл: Издателство „Litus“ дебютира с „Големите парламентарни циркове“
Предоставено от Blogger.

Издателство „Litus“ дебютира с „Големите парламентарни циркове“

28.4.15


В своята нова книга „Големите парламентарни циркове. Хроника на скандалите в Народното събрание“ (ИК Litus) журналистът от в-к „24 часа“ Росен Тахов проследява куриозни, невъобразими и направо абсурдни сцени и епизоди, случили се в българския парламент.

Книгата поставя начало на нова издателска марка – „Litus“ – в чиито планове влизат автори като Дашиъл Хамет, Чък Паланюк, Дейл Карнеги, Майкъл Луис, Джоузеф Мърфи, Наполеон Хил...

„Големите парламентарни циркове“ е своеобразна хроника на скандалите и куриозите в българското Народно събрание, на големите панаири. Тя събира най-зрелищните изпълнения, случили се между стените на дома на демокрацията от Освобождението до наши дни: от палача на Васил Левски, избран за депутат през 1879 г., до избора на Делян Пеевски за депутат през 2013 г. 

Изданието проследява и знаменити събития, като процеса по издигане на сградата на Народното събрание, приемането на правото на жените да гласуват от 1938 г., зараждането на някои партии и др. Това е книга за националните ни резили в най-високата държавна институция, превърната в панаирджийско зрелище.
Книгата на Росен Тахов е документално четиво. Изградена е върху стенографските протоколи на Народното събрание, лични дневници, спомени на съвременници, исторически монографии, юридически изследвания. Подкрепена е с множество илюстрации: снимки на главните действащи лица, както и на места, където се разиграват техните сблъсъци; материали от нашата преса, както и от западни медии, карикатури на видни художници хумористи, писма…

За улеснение изданието е придружено и от хронологична таблица, а също и от именен показалец, тъй като хората, взели участие в „Големите парламентарни циркове“ не са един и двама. Мнозина от тях са се сдобили и с особено цветисти прякори и прозвища, които не са пропуснати. Но това, разбира се, не са единствените им придобивки. С парлива нотка авторът припомня:

„За народния представител е вредно да живее натясно. Ограничената територия потиска мозъчните му клетки, които са призвани да работят за благото на отечеството. „Дай на птицата небе, за да полети!“, казвали древните. На народния представител са нужни небеса, в които да размахват криле родолюбивите му мисли. По тази причина българският депутат не обитава гарсониерки, а просторни палати.“

Росен Тахов е литературен историк, публицист и преводач. Роден е през 1959 г. в София. Завършва българска филология и история в СУ „Св. Климент Охридски“. Работи в Литературния институт при БАН и във вестниците „Народна младеж“, „Пулс“, „Поглед“ и „24 часа“. Дълго време живее в САЩ. Автор на монографиите „Големите български сензации“ („Изток-Запад“, 2005) и „Книга на гениите. Коментирани текстове на големите български графомани“ („Изток-Запад“, 2011). Следва откъс от книгата.

Депутатските кюфтета и пицата на народа

Кюфтетата стават все по-големи и сочни,
а пицата по-тънка и постна


Големите парламентаристи са и големи чревоугодници. Няма злояди сред уважаващите себе си народни избраници. Всички са майстори лапачи. Мезят с луканки и филета, сърбат супи, мляскат над стекове и пържоли. Най-много обаче наблягат на кюфтетата, които са парламентарна запазена марка. В същото време народът събира стотинки за парче пица – вегетарианска и здравословна.
Парламентарната кулинарна традиция иде от дълбините на българския политически живот. Преди да бъде построено Народното събрание заседанията се провеждат в столовата на Военното училище.  Тук сред уханието на армейска чорба депутатите гласуват важни закони за устройството на младото княжество. За обяд и вечеря отиват в гостилницата на Михалаки Свищовлията до тогавашната Френска легация. Школувал във Влашко, фокусник на тенджерата и тигана, той ги гощава с „Чорба национална“ и „Яхния натурална“.
На 25 ноември 1884 г. отваря двери автентичното Народно събрание. Сградата е осветена с водосвет и банкет. Тогава за първи път кюфтетата влизат в святата ковачница на закони. Вестник „Средец“ хроникира:
После божествената служба, извършена от духовенството ни начело с Негово Високопреосвещенство Митрополит Климент, поканените седнаха да ядат и да пият на приготвената по тоз случай закуска. Много наздравици се произнесоха, както обикновено в такива обстоятелства, когато патриотизмът се хвърли в обятията на веселбата, или vice versa , веселбата подбуди и разпали патрио­тизма. Ако вестникът ни не беше толкова малък, ние не щяхме да щадим времето, за да гостим читателите си с произнесените безбройни напивки от страна на всички въобще.
Камарата винаги е била обитавана от депутати с широка хапка и дълбока глътка.  Ето го Вълко Нейчов – пожизнен народен предсатвител от Панагюрско. Той не можел да трае и в чантата си до жалбите на избирателите задължително носел парче панагюрски суджук. Веднъж в заседателната зала заскърцал нож. Пледоарията на оратора секва, депутатите се оглеждат. Вълко гузно пули очи и крие ръце под банката. Когато колеги надникват в скута му, виждат в омазнена книга нарязан от любимия му деликатес.
Ето го Борис Вазов, професионален депутат, автор на наръчника „Парламентарна книжка, необходима за всеки народен представител“. Той първо консумирал 12 пържоли за ордьовър, бършел мустак и казвал: „Е, време е за основното ястие...“ Една вечер в „Хладна почивка“ банкерът Илия Палазов обявява, че има внук. „Яжте и пийте кой колкото може!“, кани аудиторията щастливият дядо. „Илия, преяли сме и препили сме, как да ти приемем черпнята?“, дърпа се художникът Александър Божинов. Борис, който е на деветата пържола, рипа и изстрелва: „Илийка, давай, Илийка! Не бъдете песимисти бе, хора!“
Прочут Гаргантюа бил и Александър Стамболийски. Селският водач е автор на кулинарна теория, според която обема на храната е правопропорционален на човешкото здраве. Дори когато сменя парламента със затвора, Стамболийски намира начин да се тъпче. Неговият съкилийник Антон Прудкин разказва:
Неведнъж се случваше да яде през сила, като вярваше, че колкото повече човек ще изяде, толкова по-здрав ще е.
– Е, наяде ли се? – питам го.
– Ох, наядох се... и още бих ял, но място няма... Жалко, че нямам още един стомах... – казваше ми, като се оттегляше от масата.
– Зарко-о-о! – викам момчето, което ни прислужваше – Ела си вземи яденето!
– Какво? – пита Стамболийски, накриво поглеждайки чинията с остатъка, която се готвя да дам на прислужника – Това всичко на Зарко ли?
– Е, да!
– Много е бе... чакай аз още ще си хапна... – И сядаше отново да яде, необръщайки внимание на упреците ми. Зарко идваше и чакаше до масата, докато Стамболийски ще му подаде чинията с остатъка.