page contents Книжен Ъгъл: Злато за Хитлер
Предоставено от Blogger.

Злато за Хитлер

5.6.15

Това е историята на ограбването на чуждестранни банки от нацистите. Журналистът Джордж Тейбър с безкрайно разнообразни документи от епохата доказва в „В преследване на златото. Невероятната история за това как нацистите разграбиха златните запаси на Европа“ (Книгомания, превод Илия Илиев), че още в годините преди началото на Втората световна война Хитлер и неговите съмишленици започват да търсят злато и скъпоценности, с които да финансират милитаристичните си амбиции.

В началото на войната те вече притежават 45 армейски дивизии, 6000 танка, десетки бойни кораби и подводници, 7000 самолета и всевъзможна друга техника и муниции. По време на войната нацисткото злато нараства от 150 милиона на цели 600 милиона, оценено в щатски долари по тогавашните курсове.

Без това невероятно за времето си състояние и без зле прикриваното сътрудничество на страни като Румъния, Португалия, Испания, Турция, Швеция и Швейцария германската военна машина щеше да спре да функционира много преди май 1945 г. Цялото това богатство и материална база на Германия през 40-те години на ХХ в. се гради на заграбените авоари на редица европейски банки и народи.

Някои от тях като Норвегия успяват навреме да отърват ценностите си в чужбина, но повечето не успяват. Тази книга е посветена на невероятните перипетии на цели влакови композиции и индийски нишки от камиони с кюлчета злато, напускащи трезорите на централните банки в заплашената от нацистка окупация Европа. Тайната около тези операции е толкова добре пазена, че за някои от ценните пратки така и не се знае докъде са стигнали и каква е тяхната по-нататъшна съдба – цели 60 години след края на Втората световна война.

Защо нацистите така отчаяно са се домогвали до чуждото злато? По време на Втората световна война германското нацистко правителство заграбва повече от 600 тона злато от различни европейски държави. Ценният метал е бил жизнено необходим за финансиране на завоевателните действия на германската армия, чието начало е нахлуването в Австрия през 1938 г. По тогавашни цени откраднатото злато е струвало 600 милиона щатски долара, но по днешни цената му би била 22 милиарда.

Самият Адолф Хитлер е бил безразличен към златото и парите, защото смятал, че единственото нещо от значение в политиката са военното дело, силната воля и грубата сила. Първият човек във финансовата сфера по време на неговото управление бил Ялмар Хорас Грийли Шахт – уважаван банкер, благодарение на когото бил сложен край на ужасната инфлация в Германия след края на първата световна война., все още смятана за една от най-страшните в историята. Шахт получил това необикновено име (Хорас Грийли) благодарение на баща си – несполучил имигрант в Съединените щати, ценящ високо качествата на американския издател Хорас Грийли. Самият Ялмар бил заченат в САЩ, но се родил в Германия, малко след като родителите му се завърнали от Новия свят.

Шахт бил привърженик на икономическа политика, наричана автаркия или самодостатъчност. Германия била победена по време на първата световна война най-вече заради английската блокада, довела до глад милиони германци. Програмата на Шахт за автаркия била насочена към осигуряване на независимост на германската икономика, така че страната никога повече да не зависи от други държави по отношение на жизненоважни суровини като храни или военни материали. Сред немногото такива материали и суровини за военната промишленост на първо място била стоманата, годна за производство на оръжие. В Германия имало достатъчно големи залежи на нискокачествени железни руди, които се нуждаели от добавяне на метала фолфрам, добиван в изобилие в страни като Испания и Португалия. С негова помощ германската стомана ставала годна за производство на танкове и оръдия. Германците се научили да произвеждат и синтетично гориво с помощта на лигнитни въглища, но то не било достатъчно добро за танковете и тежките бомбардировачи. Затова когато германските войски нахлули на територията на Съветския съюз през юни 1941 г., те използвали нефтените запаси на Румъния. Стоманените лагери също били от жизнено важно значение за военните успехи на германците и Берлин ги купувал в огромни количества от производителя Швеция. Друг изключително важен метал – хромът, пък бил набавян от Турция.

За всичкия този внос Германия била принудена да плаща в злато. Търговските й партньори не приемали несигурната германска валута и предпочитали ценния метал. През цялата писана история на човечеството златото се е възприемало като универсално разменно средство. Известният крадец Уили Сътън например казва, че ограбвал банки, защото там били парите. Нацистите от своя страна се насочили към ограбване на централните банки на окупираните от тях през войната държави, защото тези институции съхранявали златните резерви на съответните страни.

Първата жертва на нацистката агресия била Австрия, която Берлин завоювал през март 1938 г. От там германците отмъкнали 91 тона злато, съхранявани в националната банка, както и още 14 тона благороден метал, иззети главно от многобройната еврейска общност във Виена.

След това нацистите се опитвали систематично за отмъкнат златните резерви на всички други народи, които паднали под тяхната власт. В Чехословакия и Нидерландия техните усилия се увенчали с успех, но в други държави като Полша и Норвегия, благодарение на героичните усилия на местните власти и армията, златото било опазено от германските попълзновения, като било откарано на сигурно място в Канада, САЩ, Великобритания или Франция.Група служители на Полската централна банка успели през септември 1939 г. да закарат 81 тона злато в Румъния и от там с английски кораби през Черно море и Истанбул, то било успешно доставено в Бейрут. В това близкоизточно пристанище златото било натоварено на най-бързия френски военен кръстосвач по онова време и заминало за отговорно пазене във френския град Тулон.

Малко след полунощ на 9 април 1940 г. един пенсиониран норвежки полковник, който спешно бил извикан отново на активна военна служба поради страховете от германско нахлуване в страната, забелязал германския кръстосвач „Блюхер“ бързо да напредва към Осло. Той  веднага наредил на войниците си да стрелят по кораба с единственото им старинно оръдие на Круп. Кръстосвачът бил улучен и не след дълго потънал, а германския войскови отряд на борда, имащ за задача да задигне златните запаси на Норвегия, не могъл да постигне целта си. Това дало възможност на група самоотвержени норвежци, сред които и племенникът на Едвард Григ, Нурдал, да транспортират зад полярния кръг както 50 тона от златните резерви на страната, така и крал Хакон и неговото семейство. По-късно норвежкото злато заминало за Канада и Съединените щати, докато кралят прекарал войната като изгнаник във Великобритания.

През 1940 г. германските златни запаси са на изчерпване, когато в ръцете на нацистите попада най-голямата плячка откакто са започнали да завоюват Европа. Берлин присвоява 205 тона злато от Белгия и 137 тона от Нидерландия. С помощта на това злато те финансират своята интервенция в Съветския съюз през лятото на следващата година.

Руснаците се оказват зле подготвени да посрещнат този удар, защото Сталин погрешно вярва, че Хитлер ще се придържа към сключения между двете държави договор през 1939 г. Една седмица след началото на германското нашествие съветските ръководители от Политбюро се окопитват и на свое заседание решават да транспортират на сигурно място изток от планината Урал трите най-ценни неща в държавата. Сред тях се оказват съкровищата на изкуството от музея Ермитаж, балсамираното тяло на Ленин и 3000 тона злато. Ценностите са натоварени на специални влакови композиции и пътуват при въоръжена охрана и специални мерки за сигурност.

Последното голямо нацистко ограбване на ценности през войната представляват 119-те тона италианско злато, които германските окупационни войски превозват първо от Рим в Милано, а след това в една усамотена крепост на италианско-австрийската граница. По-голяма част от това злато през 1944 г.заминава за Берлин.

Когато през февруари 1945 г. войната очевидно наближава своя неблагоприятен за Германия край, властите в Берлин натоварват две влакови композиции със злато и шедьоври на изкуството и ги изпращат на юг, за да бъдат скрити в галериите на солната мина край Меркерс – малко селище в Централна Германия. Два месеца по-късно американски войски случайно се натъкват на скритото съкровище.   Те обаче успяват да спасят само 219 тона злато от над 600-те, отмъкнати от нацистите по време на войната.

Златото има магическа власт върху хората още от зората на човешката цивилизация. Нацистите не правят изключение от това всеобщо влечение. Те инстинктивно усещат, че благородният метал е в състояние да подпомогне финансирането на военните планове на Фюрера. Златото вече веднъж е допринесло Германия да излезе от галопиращата инфлация след края на Първата световна война. Надеждите са то да помогне и на Третия райх да завладее света.

Златото е в центъра на вниманието и на Франклин Делано Рузвелт от другата страна на Атлантика - по онова време американският президент се бори заедно с ръководителите на останалите европейски държави да измъкне световната икономика от блатото на Голямата депресия. Но президентът Рузвелт в никакъв случай не е първият държавен глава, прибягнал до спасителния пояс на  този благороден метал в  трудни времена.

През цялата писана история на човечеството златото е служило като последно спасително средство за отделния индивид или за цели народи, изпаднали в беда, защото то запазва своята стойност дори когато нищо друго вече няма значение. С него отчаяният човек може да си купи хляб или да подкупи граничната стража. Пак със злато изпадналите в затруднение народи си осигуряват петрол, танкове и муниции по време на война. Когато цената е изгодна, винаги някъде по света ще се намерят кандидати да купуват или да продават злато. Така скъпоценният метал се превръща в най-важното средство за размяна, с което нацистите разполагат по време на Втората световна война.

Книгата е събрала драматични истории за ожесточени преследвания и спасявания, висящи на косъм – все събития, разиграли се заради неимоверните усилия на нацистите да заграбят златните запаси на европейските народи, попаднали под тяхна власт, и със златото да финансират най-кръвопролитната война, водена някога на нашата планета. И те почти успяват да сторят това… Динамичното повествование ще ви срещне с едни от най-значимите фигури в съвременната история, както и с най-обикновени хора, извършили невероятни подвизи в едно невероятно трудно време.

След края на Първата световна война Германия е задължена да изплати огромни репарации на държавите победителки. Високата безработица, галопиращата инфлация и силното негодувание от поражението създават неописуемо социално напрежение, помогнало на Хитлер да дойде на власт.

Журналистът Джордж Тейбър е успял в тази живо и интересно написана документална книга да покаже ясно, че стръвта за злато е била неразделна част от военните амбиции на Фюрера. През 1933 г. германците разполагат само с шест армейски дивизии, с жалки остатъци от военновъздушни сили и със само един морски кръстосвач. През 1939 г., когато нахлуват в Австрия и Чехословакия, те вече са формирали цели 51 армейски дивизии, в това число и подразделения с 6000 танка., 21 бойни ескадрили, 22 кръстосвача и четири подводници. Страната разполага с един милион и двеста и петдесет хиляди добре екипирани и обучени войници.

Преди нахлуването в Австрия през март 1938 г. Германия разполага със златни запаси за около 149 милиона щатски долара, като повечето от него се намира в тайни сметки и не се обявява публично в докладите на централната банка (Райхсбанк). В края на войната нацисткото злато набъбва до почти 600 милиона долара.

След началото на Хитлеровата агресия европейските държави трескаво започват да търсят сигурно място за златните си запаси в чужбина, предимно в Съединените щати. В началото на 1940 г. САЩ съхраняват вече над 60 процента от  златните запаси на планетата.

Джордж Тейбър припомня напрегнатите, понякога направо френетични събития, свързани със „златните“ влакове, камиони и кораби, на моменти преследвани на метри от настъпващите фашисти. Някои държави като Норвегия успяват да спасят своето злато, но много други нямат това щастие. Тейбър ясно посочва, че „германската военна машина би зациклила много преди май 1945 г.“, ако не беше сътрудничеството на страни като Румъния, Португалия, Испания, Турция и Швеция, както и без помощта на швейцарските банкери, които с готовност заменят нацисткото злато срещу франкове, за да имат германците с какво да си набавят стратегически суровини и материали.

Джордж М. Тейбър е автор на бестселъра Judgement of Paris („Решение за Париж“). Втората книга на автора – To Cork or Not to Cork („Корк или не“) му донася наградата на името на Джейн Григсън. С това произведение Тейбър стига и до финалния кръг за наградата на името на Джеймс Бърд. Преди да се захване с писане на книги, Джордж Тейбър работи като журналист и редактор в списание „Тайм“ и прекарва двадесет и една години като кореспондент в Бон, Париж, Хюстън, Вашингтон и Ню Йорк.