page contents Книжен Ъгъл: „Един ден на Бойко Методиевич” напомня, че има жанр политическа сатира
Предоставено от Blogger.

„Един ден на Бойко Методиевич” напомня, че има жанр политическа сатира

21.8.16

Петко Тодоров

„В 7 ч. сутринта, както винаги, слънчевите лъчи проникнаха между дебелите завеси на мръсните прозорци. Прислугата бе малобройна и все не оставаше време за измиването на стъклата, пък и не беше важно. В стаята бе тихо. До Бойко Методиевич лежеше застаряваща красавица, бивша фризьорка, чиято хубост беше повехнала. Тя все още спеше като похъркваше със звуци, които човек може да оприличи на мъркащо коте” – началото на „Един ден на Бойко Методиевич” според Веселин Порязов (изд. „e-press”, цветни илюстрации Христо Комарницки, Чавдар Николов).

Краят – свръхдетайлно и свръхкартинно разтоварващо преживяване след напрегнатия ден в свръхлуксозен персонален бардак. Между началото и края – съвкупното нашенско злободневие.

До тук с рекламата. Безмерно дефицитната ни политическа сатира. Защо ги няма в нея именитите ни писатели? Защото са длъжни да ни занимават със себе си. И защото не ни е необходима. Необходим ни е герой. Той е досадното, всекидневното, изрязано от шперплат, но прозрачно нищо. Едно от посланията на новелата, така я определя авторът.

Важен и интересен е нареченият „избирател”. Героят дължи житието си нему и само нему. Ако избирателят не се нуждаеше от герой, героят нямаше да го бъде. Героят го осъзнава. Същественият въпрос е какво осъзнава избирателят.

И друго. Примо Леви го обяснява перфектно – за интелигентските настроения в Италия при възхода на фашизма: високомерно пренебрежение към простотията – за да се занимаваме с нея, трябва да слезем на нейно равнище. Дали нашият случай е по-безобиден? Тези явления се оценяват с последствията.

И друго. Наречени интелигенти се ангажираха активно с повторното овластяване на героя, водени от неистов мерак за манифестиране на дребнобуржоазно самочувствие и специфични интереси. Такива се намират винаги. „Един ден” може и да не влезе в читанките, но не се знае.

Кога приключи онази Студена война, а само в най-най-еманципираните коментари се намига към разказваческите качества на един Оруел. Примерно.