page contents Книжен Ъгъл: Все така модерната „Генеалогия на модерността“
Предоставено от Blogger.

Все така модерната „Генеалогия на модерността“

31.10.16

Ново издание на най-значимите кратки текстове на Мишел Фуко
Мишел Фуко (1926–1984) е сред най-важните мислители на нашето време. В настоящото издание, 24 години след първото на български, са представени повечето от значимите кратки текстове на Фуко. Писани и изричани в продължение на двайсет години, те засягат основните теми на неговото творчество – езика, властта, субекта, пределите на философията, измеренията на свободата. Те задават неочаквани въпроси и разкриват изненадващи перспективи.

Мишел Фуко изследва неудобните области на западната цивилизация – лудостта, болестта, престъплението, сексуалността, – за да покаже взаимодействието на структурите на знанието и стратегиите на властта в местата, където се прекрачват границите на социалното, моралното, въобразимото, за да улови условията за възникването и съществуването на практиките на модерната култура.

Интервютата хвърлят светлина върху своеобразния път на Фуко и разбирането му за ролята на „специфичния интелектуалец” в съвременното общество. Чрез многообразието на темите се разкрива идеята за философията на Фуко: „Критическа работа на мисълта върху самата нея; опит, вместо да се узаконява вече известното, да се узнае как и докъде ще бъде възможно да мислим по друг начин.“ Съставителството и преводът от френски са дело на проф. Владимир Градев. Следва откъс от книгата.


Маскираният философ

Разговор с Кристиан Дьолакампан
К.Д.: Позволете ми да ви запитам най-напред защо избрахте анонимността?
Фуко: Известна ви е историята за психолозите, които отишли да покажат един малък филм тест в затънтено африканско селце. Те помолили после зрителите да разкажат видяната история със свои думи. Е, добре, разбрало се, че само едно нещо ги е заинтересувало в тази история с трима герои: играта на светлините и сенките през дърветата.
При нас персонажите диктуват закона на нашите възприятия. Очите се насочват с наслада към фигурите, които вървят напред-назад, изплуват и изчезват.
Защо ви подсказах да използваме анонимността? От носталгия по времето, когато, бидейки напълно неизвестен, имаше известен шанс да се чуе онова, което казвах. Повърхността на контакта с потенциалния читател беше без бръчки. Ефектите от четенето се появяваха на неочаквани места и чертаеха форми, за които не бях мислил. Името е такова улеснение.
Ще предложа игра: „година без имена“. Една година книгите ще се публикуват без авторови имена. Критиците ще трябва да се оправят с една напълно анонимна продукция. Ала те, като се замисля за тях, може би нямат да имат какво да кажат: всички автори ще изчакат следващата година, за да публикуват своите книги...
К.Д.: Мислите ли, че днес интелектуалците говорят много? Че ни затрупват със своите слова по всякакъв повод, а най-често и без повод?
Фуко: Думата интелектуалец ми се струва странна. Никога не съм срещал интелектуалци. Срещал съм хора, които пишат романи, други, които лекуват болни. Хора, които работят в икономиката и други, които композират електронна музика. Срещал съм хора, които преподават, хора, които рисуват, и хора, за които така и не съм разбирал дали изобщо нещо правят. Но интелектуалци – никога.
За сметка на това съм срещал много хора, които говорят за интелектуалеца. И принуден да ги слушам, добих известна представа какво би могло да бъде това животно. Не е трудно – интелектуалецът е този, който е виновен. Виновен, кажи-речи, за всичко: че говори, че мълчи, за това, че нищо не прави, че се бърка във всичко... Накратко: интелектуалецът е готовият материал за решение, присъда, затваряне, изключване...
Не намирам, че интелектуалците говорят много, защото за мен те не съществуват. Но колкото повече се говори за интелектуалците, толкова повече се безпокоя.
Имам досадна мания. Когато хората говорят просто ей така, във въздуха, се опитвам да си представя какво би дало това, приведено в реалността. Когато „критикуват“ някого, когато „разобличават“ неговите идеи, когато „осъждат“ написаното от него, аз си ги представям в идеалната ситуация, в която те имат пълна власт над него. Връщам се до първичния смисъл на използваните от хората думи: „разрушавам“, „повалям“, „заставям да замълчи“, „погребвам“. И виждам да се открива пред мен сияйният град, в който интелектуалецът ще бъде в затвора и, разбира се, обесен, ако е освен това теоретик. Наистина, ние не сме в режим, където интелектуалците ги изпращат в оризовите полета. Но към фактите, кажете ми, чували ли сте да се говори за някой си Тони Негри? Не е ли той в затвора просто защото е интелектуалец?
К.Д.: Какво тогава ви принуди да се скриете зад анонимността? Нима е поради рекламата, за която философите днес употребяват или оставят да се употребява тяхното име?
Фуко: Тя изобщо не ме шокира. Виждах в коридорите на моята гимназия виждах велики люде в гипсови отливки. А сега в долната част на заглавните страници на вестниците виждам снимката на мислителя. Не зная дали естетиката се е подобрила. Икономическата рационалност, тя със сигурност...
Дълбоко ме вълнува едно писмо, което Кант пише на преклонна възраст: той разказва, че бърза, въпреки възрастта, гаснещото зрение и мислите, които се объркват, за да завърши една от своите книги за Лайпцигския панаир. Разказвам това, за да покажа, че то няма никакво значение. Реклама или не, панаир или не, книгата е друго нещо. Никога няма да ме накарат да повярвам, че книгата е лоша, защото сме видели автора ѝ по телевизията. Но и никога, че е добра поради същата причина.
Не избрах анонимността, за да критикувам този или онзи, което никога не правя. Това е начин да се обърна по-директно към потенциалния читател, той е единственият важен за мен индивид: „След като не знаеш кой съм аз, няма да бъдеш изкушен да търсиш основанията, поради които казвам това, което четеш, отпусни се и просто си кажи: това е вярно, това е грешно. Това ми харесва, това не ми харесва. Точка.“
К.Д.: Но не очаква ли публиката да получи от критиката точни указания за стойността на дадена творба?
Фуко: Не зная очаква ли публиката критиката да оценява творбите и авторите. Съдиите, мисля, са вече тук, още преди тя да може да каже какво желае.
Изглежда, Курбе имал приятел, който се будел нощем и крещял: „Искам да съдя, искам да съдя.“ Безумно е колко хората обичат да съдят. Съдят навсякъде, през цялото време. Несъмнено това е едно от най-простите неща, които човечеството може да върши. И добре знаете, че последният човек, когато последната радиация превърне на пепел последния му враг, ще вземе една гола маса, ще седне зад нея и ще започне процес срещу отговорния.
Не мога да се въздържа да не мисля за критика, която не ще търси да съди, а ще дава живот на творба, книга, фраза, идея; тя ще разпалва огньове, ще наблюдава растежа на тревата, ще слуша вятъра, ще взема пяна от полета на вълната, за да я разпръсне. Ще умножава не присъдите, а знаците на съществуване, ще ги зове, ще ги изтръгва от съня им. Ще ги изобретява ли понякога? Толкова по-добре, толкова по-добре. Критика с присъди ме приспива; бих обикнал критика с искри на въображението. Тя не няма да е върховна, нито облечена в червено. Ще носи светкавицата на възможни бури.
К.Д.: Така, има толкова за познаване, толкова интересни изследвания, че медиите би трябвало през цялото време да говорят за философия...
Фуко: Със сигурност съществува традиционно неразбирателство между „критиката“ и пишещите книги. Едните се чувстват неразбрани, другите мислят, че искат да ги държат на каишка. Но това е играта.
Струва ми се, че днес ситуацията е твърде особена. Имаме институции за учреждения, а сме в ситуация на свръхизобилие.
Всеки е виждал превъзбудата, която често придружава публикуването (или преиздаването) на някои, често впрочем твърде интересни произведения. Те никога не са нищо по-малко от: „подриването на всички кодове“, „противовеса на модерната култура“, „радикалното поставяне под въпрос на всички наши начини на мислене“. Техният автор трябва да бъде непризнат маргинал.
За сметка на това други са прокуждани в нощта, от която никога не би трябвало да излязат; те са само пяната на „жалка мода“, прост продукт на институцията и пр.
Ще кажат, повърхностен, типично парижки феномен. А аз по-скоро виждам в него ефектите на дълбоко безпокойство. Чувството за „няма място“, „той или аз“, „сега е моят ред“. В индийска нишка сме – поради крайната стесненост на местата, където можеш да слушаш и да бъдеш чут.