Откъс: „По ръба“ - тръгват четирима, само един ще оцелее

 

Първият роман на сценариста Улф Квенслер печели почитатели и награди

„Какво ужасно негостоприемно място.“ – промълвя Ана, главната героиня в психологическия трилър „По ръба“, който ни отвежда насред ледовете на величествения, но и ужасяващ Национален парк „Сарек“ в Швеция. Две двойки тръгват на опасен преход в шведския бестселър.

„По ръба“ е едва първият роман на сценариста Улф Квенслер, а  се превърна в един от безапелационните трилър фаворити, излезли от Скандинавието през последните две години – правата са продадени в 20 държави и вече е международен хит. Донесе му престижната награда за дебют на годината от Шведската академия на криминалните автори и номинация за роман на годината на Швеция. „Квенслер поднася приковаващ първи роман, психологически трилър с болезнено напрежение и неочакван край. Майсторски.“, казват от френския „La République“, а родните читатели могат да се насладят но изданиетона „Емас“ в превод на Ева Кънева и с корица на Живко Петров. „По ръба“ има всичко необходимо за един пристрастяващ трилър – напрегната обстановка, съмнителни обстоятелства и герои, на които не знаеш дали можеш да се довериш.

За книгата

Уморена от напрегнатата си работа, младата адвокатка Ана очаква с нетърпение да разпусне по време на ежегодния планински излет в компанията на годеника си Хенрик и общата им приятелка Милена. Този път обаче Милена настоява да вземат и новото ѝ гадже – Якоб. Добър познавач на шведските планини, Якоб убеждава компанията да се отправят към Националния парк „Сарек“ в Лапландия, отвъд Северния полярен кръг. Защото, твърди Якоб, „който не е ходил в „Сарек“, въобще не е бил на планина“.
Речено-сторено. Четиримата се отправят към прочутия с красивата си природа „Сарек“. А той ги посреща с непристъпни върхове, ледници и буйни реки. Цивилизацията остава далече зад гърба им. В „Сарек“ липсва туристическа маркировка. Мобилните телефони нямат обхват, а най-близката хижа е на десетки километри. Якоб предвожда групата и сякаш нарочно избира най-стръмните склонове, най-хлъзгавите скали и най-труднодостъпните места за бивакуване. И това далеч не е единственият тревожен сигнал в поведението му. Потисната от властния му нрав, в негово присъствие Милена се превръща в послушна кукла на конци, а Хенрик губи мъжкото си самочувствие. Отгоре на всичко Ана не може да се отърве от чувството, че Якоб ѝ е познат отнякъде…
Ледникови пукнатини, скални ръбове, снежни бури – „Сарек“ се оказва далеч от представата за безметежна ваканция сред природата.
    
За автора

Улф Квенслер дълги години работи като режисьор и сценарист и умее да създава заплетени сюжети, въпреки че това е едва дебютният му роман. Самият той също е преминал през „Сарек“ и знае как една кратка снежна виелица може да изтрие всички следи и колко по-трудно е продължаването, когато целия си мокър до кости. Квенслер представя не особено гостоприемна среда, но понякога слънцето пробива тази мрачна история и на читателя му е позволено да се полюбува на красотата и величествеността на природата на Национален парк „Сарек“. Следва откъс.

Радиовръзка между медицинския хеликоптер и болницата в Йеливаре, 15 септември 2019, 14:16.

- Качихме на борда пострадалата край хижа „Актсе“.
- Какво е състоянието ѝ?
- Тежко. Премръзнала е. Контактна е, но е силно изтощена.
- Прието.
- Не носи никакви документи за самоличност, но твърди, че се казва Ана. Има множество разкъсни и порезни рани по цялото тяло… Дясната ѝ ръка е счупена. Ще ѝ влеем електролити.
- Паднала ли е?
- Това е първото, което ни дойде наум. Но забелязахме и кръвонасядания по шията. Приличат на следи от душене.
- Ясно.
- И все пак е трудно да се прецени.
- Очакваме ви.
- Благодаря. Край.

СТОКХОЛМ, ЮЛИ 2019

Обожавам Стокхолм в средата на юли. Жителите на столицата се изнасят към остров Готланд, към плажовете в Бостад или към Френската ривиера и градът потъва в лятна дрямка. И сякаш става само твой.
Беше събота вечер. През целия ден напичаше силно. Сега, когато слънчевите лъчи не стигаха до улиците в застроения център, въздухът се поразхлади. От седем сутринта бях в офиса и реших да се прибера пеша, за да подишам малко чист въздух. Колкото повече се отдалечавах от центъра, толкова по-рядко виждах и чувах туристи. Улиците в квартал „Васастан“ бяха кажи-речи пусти. След няколко часа, с падането на мрака, десетки пияни и шумни любители на развлеченията щяха да се отправят към площад „Уденплан“. Но тогава аз щях да съм си вече в леглото.
Спрях и долепих длан до фасадата на сграда, боядисана в охра. Беше нагрята като радиатор.
Мислех да купя нещо готово за вечеря и звъннах на Хенрик да го попитам да взема ли и за него. И той искаше. Отбих се в японско ресторантче в нашия квартал, където предлагаха само храна за вкъщи, и купих купа поке със сьомга за Хенрик, а за мен –  единайсет хапки суши. Докато ми подаваше кутиите, служителят зад тезгяха ми се усмихна дружелюбно. Ще се усмихва, къде ще ходи! Нали поне два пъти седмично купувах храна от там.В нашата кооперация се качих с асансьора до петия етаж. Отключих си и се провикнах от антрето:
- Прибрах се!
- Здрасти – обади се глухо Хенрик от всекидневната.
Чуваше се звукът на телевизора.
Влязох в кухнята. В мивката ме посрещна куп мръсни чинии, а върху посипаната с трохи маса – чаша със засъхнало кафе и смачкан къс кухненска хартия.
Направо ми се дорева.
Бях прекарала повече от дванайсет часа на работа, и то в събота – както общо взето всеки ден това лято. Въпреки всичко се бях обадила на Хенрик да го питам какво му се яде за вечеря и бях отишла да купя храна. А той дори не си беше направил труда да си вдигне задника от дивана пред телевизора, за да почисти масата, която не друг, а той е изцапал. Да не говорим да извади чаши и нещо за пиене от хладилника.
Беше в отпуск и по цял ден лентяйстваше вкъщи.
Тази проклета огромна кухня с маса за десет човека! За какъв дявол ни е притрябвала? Смехотворна работа.
Чух как изключи телевизора. Домъкна се в кухнята.
- До гуша ми дойде… - подхванах с глас, разтреперан от гняв. – Погрижих се за вечерята. Поне да беше поразтребил в кухнята. Ял си и си зарязал всичко, без да почистиш. И това ли да правя?
Хенрик премести мълчаливо мръсната чаша в мивката, изхвърли смачканото парче кухненска хартия, взе попивателна кърпа и се хвана да бърше масата. Съдейки по езика на тялото му, това му струваше свръхчовешко усилие.
Въздъхнах, извадих от хладилника бутилка газирана вода и си налях в голяма чаша.
- Налага се да отложим прехода в планината.
Хенрик вдигна очи, но не каза нищо. Продължаваше да бърше масата.
- В момента е изключено да отсъствам цяла седмица – добавих.
- Ясно.
- Мога да си взема отпуск в началото на септември.
- Трябва да питаме Милена дали е съгласна.
- Естествено. Ще ѝ звънна.
Прекалено ядосана, за да седна да вечерям на една маса с Хенрик, влязох да си взема дълъг душ. Горещата водна струя отми донякъде гнева ми и съжалих, задето нахоках Хенрик. Бях преуморена и си изпуснах нервите.
По-късно вечерта се сдобрихме. Аз му се извиних и го прегърнах, а той ми се усмихна вяло. Изпихме по чаша вино и се гушнахме на дивана да гледаме някакъв сериал по HBO. По средата на епизода съм заспала. Събудих се някъде към финалните надписи. Целунах Хенрик и си легнах. Той остана зазяпан апатично в телевизора.
Как стигнахме дотук? Кога Хенрик се превърна в непознат?


Извадка от свидетелските показания на Ана Самюелсон, личен идентификационен номер 880216-3382, 16 септември 2019, болницата в Йеливаре. Провел разпита: криминален инспектор Андерш Сухонен.

- Готово… Включих диктофона. Здравей, Ана. Казвам се Андерш.
- Здравей.
- Много се радвам, че се съгласи да говориш с мен. Отпаднала си и изпитваш болка – знам, но в подобни случаи навременният разговор е много важен.
- Така е.
- Ако ти прилошее или болката се усили, ще направим почивка или ще спрем и ще продължим утре. Съгласна?
- Да.
- Обещаваш ли да ми кажеш, ако ти стане зле?
- Да.
- Как се чувстваш в момента? Имаш ли болки?
- Бивам.
- Добре тогава. Започваме с личните ти данни. Трите имена?
- Ана Сигне Самюелсон.
- Личен идентификационен номер?
- 880216-3382.
- Месторождение?
- Стокхолм.
- Професия?
- Юристка.
- Семейно положение?
Мълчание.
- Ана? Омъжена ли си?
- Сгодена съм.
- За кого?
- За Хенрик Юнгман.
- Той участваше ли в туристическия излет?
Мълчание.
- Хенрик беше ли с теб в националния парк „Сарек“?
- Да.
- Хенрик Юнгман, нали така каза? Знаеш ли ЕГН-то му?
- 820302-7141.
- Добре…
- Открихте ли Милена?
- Милена?
- Милена Танкович. Тя лежи близо до… Кой ден сме днес?
- Понеделник, 16 септември.
- Вчера… май беше вчера… с нея се разделихме…
Мълчание.
- Милена Танкович беше ли жива, когато се разделихте?
Мълчание. Хлипане.
- Ана? Милена беше ли жива, когато се разделихте?
Хлипане.
- Не… но трябва да я намерите…
- Мъртва е, така ли?
- Да…
Сподавени ридания.
- Милена Танкович, нали така каза?
- Да.
- Тя от самото начало на излета ли беше с вас?
- Да.
- Знаеш ли ЕГН-то ѝ?
- Не.
- Къде се разделихте?
Мълчание. Сподавено хлипане.
- Не мога да…
- Добре, чакай сега… Намерихме те близо до хижа „Актсе“. Спомняш ли си колко време си вървяла сама?
Мълчание. Сподавено хлипане.
- И Милена ли да търсим около „Актсе“?
- Не знам…
- Мхм… Ще донеса карта и ще опиташ да ми покажеш в кой район да издирваме Милена. И Хенрик. Става ли?
Мълчание.
- Само тримата ли бяхте? Ти, Хенрик и Милена?
Неразбираем говор.
- Моля?
- Имаше още един човек.

Спомням си точно къде и кога за пръв път стана дума за него.
Беше на 30 август, падаше се петък, и с Милена обядвахме в „Мис Клара“ на улица „Свеавеген“. Беше топло и грееше слънце, но във въздуха полъхваше и новопоявила се хладина, а слънчевата светлина изглеждаше някак по-бяла. Усещаше се, че се задава есен. В дванайсет се бяхме срещнали пред магазин „Натюркомпаниет“, за да си набавим някои неща за предстоящия преход: газ за туристическия котлон, вълнени чорапи, репелент срещу комари и разтворими полуфабрикати, пакетирани в единични порции.
Бях резервирала маса за един без петнайсет. Към един и половина приключихме с обяда и си поръчахме по едно еспресо. Платихме сметката и наближаваше да се връщам на работа. Заради дългия обяд щеше да се наложи да остана до по-късно в офиса, нищо че беше петък. С Милена обаче не се бяхме виждали от доста време, пък и тя се съгласи да отложим прехода за септември. Затова не исках да ми проличи колко бързам.
Милена отпи от кафето и подхвана:
- Да те питам нещо…
- Кажи?
Видя ми се притеснена. Открай време се изчервяваше по най-дребния повод. Сега по иначе бледите ѝ бузи изби гъста руменина. Беше си сменила прическата. Носеше тъмнорусата си коса до раменете, но бе оставила бретона си да порасне и меки кичури обрамчваха лицето ѝ. Така изглеждаше по-женствена. И все така миловидна. Както често през годините ми се прииска да я прегърна.
- Там е работата, че… - Милена се усмихна малко смутено. – Срещнах едно момче.
- Сериозно? Супер!
- Да… наистина е супер. – Тя се усмихна и си пое дълбоко дъх.
- Кой е?
- Казва се Якоб. Запознахме се в нета.
- Аха. Но това е страхотно, Милена! – Пресегнах се и стиснах ръката ѝ. – От колко време сте заедно?
- Съвсем отскоро. От около месец.
- Разкажи ми за него. Какъв е, с какво се занимава?
- Не е юрист. А това е хубаво.
- Звучи като страхотно попадение.
- Малко по-голям е от мен…
- На колко е?
- На трийсет и осем.
- Кажи-речи ти е връстник – отвърнах.
Не беше вярно, разбира се. Милена беше на трийсет и две. Аз – на трийсет и една. Мои колежки обаче, година-две по-възрастни от мен, започваха да се паникьосват или да усещат първите предвестници на паниката и се хващаха с петдесетинагодишни мъже, разведени и с големи деца. Сигурна рецепта за усложнен живот. Якоб, значи, беше връстник на Хенрик.
- Пада си по алпинизъм, кайтсърфинг и прочее екстремни спортове – продължи Милена. – В това отношение имате много общи интереси.
Замислих се възможно ли е да е някой мой познат.
- Как му е фамилията?
- Тесин.
- Якоб Тесин…
- Освен това е запален планинар. Има опит и в пешеходните преходи, и в катеренето. И като чу, че ще ходим в националния парк „Абиску“…  веднага ме попита може ли да дойде с нас.
Въпросът ѝ ме хвана неподготвена. Не знаех какво да отговоря.
- Аха – измънках неопределено.
- Вярно, поднасям ти го в последния момент, затова ще те разбера, ако не си съгласна.
- Ами просто… По време на прехода ще бъдем непрекъснато заедно, а с Хенрик дори не познаваме този мъж…
- Така, така. Разбирам.
- Ти искаш ли да го вземем с нас?
- То се знае. Нали сме гаджета – усмихна се Милена.
Усмихнах се и аз.
- Ще трябва да питам Хенрик – казах.
- Разбира се.
- Заминаваме след малко повече от седмица. Твоят човек може ли да отсъства от работа, когато пожелае? Не трябва ли да си пусне молба за отпуск?
- Каза, че няма проблем да тръгне с нас.
- Какво работи?
- Консултант е в BCG.
- Чувала съм я тази фирма… Имаш ли негова снимка? Ще се пръсна от любопитство.
- Нямам. – С вяло движение Милена извади от джоба си мобилния си телефон. – Много тъпо, но нямам. – Тя раздвижи пръст по дисплея, сякаш все пак очакваше да намери някоя забравена снимка на Якоб.
- Не се притеснявай. Просто се замислих дали не го познавам, щом е запален катерач и прочее.
- Мхм. За жалост обаче нямам негова снимка.
Настана кратко мълчание. Аз се усмихнах.
- Ще говоря с Хенрик и ще ти се обадя. Наистина се радвам, че си срещнала този мъж, Милена.
- Благодаря.
- И изгарям от любопитство да се запозная с него. Но просто… трябва да го премислим.
- Разбирам отлично. Ако не ви допада идеята да дойде с нас, просто кажете. Няма проблем.
- Добре. Благодаря.
Станахме, излязохме от ресторанта и на тротоара се разделихме с прегръдка и с обещание през уикенда да се чуем по телефона.

Докато се връщах към офиса, любопитството ми взе връх. Влязох в уебсайта на BCG, Boston Consulting Group, и потърсих името „Якоб Тесин“. BCG е една от най-големите и най-престижните глобални консултантски компании. Е, вярно, с малко опетнена репутация в Швеция след участието ѝ в строежа на Новата Каролинска болница в Сулна, но все пак. Напливът от кандидати за служители в BCG беше голям, но избраните – малцина. Там работеха и печелеха приблизително колкото и ние, корпоративните адвокати.  Осемдесетчасовите работни седмици не бяха рядкост, а заплатите гонеха възнаграждението на изпълнителен директор на международна компания.
На сайта на BCG обаче не открих служител на име Якоб Тесин. Изписвах името по най-различни начини, но не стигнах до никакъв резултат. Не се изненадах особено – в много сайтове търсачката куца. От друга страна се очаква компания от калибъра на BCG да разполага с достатъчно компетентен екип, който да изгради напълно функционален сайт. Допусках Якоб Тесин да не се води служител в стокхолмския офис, а да е командирован от клон в друг град – обичайна практика в консултантските компании.
Реших да пробвам да потърся във фейсбук. И взех, че го открих.
Якоб Тесин. Разгледах снимките му – висок, слаб, атлетичен, с мускули, каквито имат планинските катерачи и състезателите в спортни дисциплини, изискващи висока издръжливост. Мускули, които вършат работа, а не напомпани пред огледалото във фитнеса. Имаше късо подстригана тъмнокестенява коса и кожа с приятен мургав тен. Изглеждаше от онези щастливци, които никога не изгарят на слънце.
Почти всичките му снимки го показваха в разгара на различни спортни дейности: в планината, на рафтинг, с кайтсърф на плажа. На една снимка трима мъже в екипи за планинско колоездене позираха, прегърнати през раменете. В средата беше Якоб. И тримата бяха кални и щастливи като малки деца.
Не видях единствено очите му. На всички снимки носеше спортни слънчеви очила, пристегнати плътно около главата. Отразяваха света във всички цветове на дъгата.
Неочаквано обаче все пак се натъкнах на няколко снимки, които се отличаваха. На тях Якоб и двама негови приятели бяха на почивка по Средиземноморието. На някои кадри караха сърф, на други се печаха на плажа, на трети позираха в градски център с древни сгради, тесни улички и дюкянчета за сувенири. Имаше и няколко снимки от вечер в таверна. Якоб и приятелите му седяха до маса на открито, а на заден план се простираше оживена улица, озарена от цветни лампи и светлини от други заведения. Почти усетих топлия вечерен бриз по кожата си, приятното замайване след няколко чаши вино, радостта от живота. Така ми се прииска да се пренеса там.
Якоб си беше вдигнал очилата на челото. Усмихваше се към обектива. Кафявите му очи искряха.

Извадка от свидетелските показания на Ана Самюелсон, личен идентификационен номер 880216-3382, 16 септември 2019, болницата в Йеливаре. Провел разпита: криминален инспектор Андерш Сухонен.

- Разгледай картата и се опитай да ми покажеш къде горе-долу да търсим Хенрик, Милена и Якоб.
- Не мога…
- Пробвай, Ана. Макар и ориентировъчно. „Сарек“ се простира върху огромна територия. Дори съвсем малко да стесним периметъра на търсене, пак е от полза. Теб те намерихме ето тук.
Мълчание.
- Най-вероятно си дошла от вътрешността на парка и си се движила на изток, ето в тази посока. Прав ли съм?
- Мхм.
- Спомняш ли си дали мина покрай реката? Реката от дясната ти страна ли се падаше?
Мълчание.
- Май да.
- Тогава сама ли вървеше, или с още някого?
- С Милена… Известно време се движихме заедно.
- Значи, с Милена сте изминали известно разстояние заедно?
- Да.
- А спомняш ли си от коя посока дойдохте? Минахте ли покрай „Ровюршториет“*<* „Ровюршториет“ – букв. „Площадът на хищниците“ – местност в долината Рападален в парка „Сарек“, наречена така, защото през 1960 г. там в един и същи ден са забелязани следи от мечка, росомаха, вълк и рис. – Бел. прев.>?
Мълчание.
- Ана? Спомняш ли си откъде минахте?
Мълчание. Сподавено хлипане.
- Е, поне вече разполагаме с известна информация за Милена. За днес приключваме. Сега си почини. Утре ще продължим, но само ако се чувстваш достатъчно добре.
Мълчание.
- Разказвай в каквато последователност желаеш и в темпо, удобно за теб. Аз ще те слушам.