Откъс: „Неговата и нейната“ на Алис Фини - трилърът, който завладя Netflix

Не се доверявайте на нито един от персонажите в този главозамайващ роман от авторката на „Камък, ножица, хартия“

„Неговата и нейната“ (Сиела, превод Мариана Христова) е новият роман от кралицата на сюжетните обрати Алис Фини, вдъхновил един от най-популярните криминални сериали на Netflix през последните месеци – „His & Hers“ – който прекара седмици наред в топ 10 в платформата. Сега трилърът от авторката на обичаните мистерии „Камък, ножица, хартия“, „Понякога лъжа“ и „Дейзи Даркър“ излиза и на български език, за да завлече читателите в плетеница от измамни обрати и да ни припомни, че: „Във всяка история има поне две страни. Моята и твоята. Нашата и тяхната. ТОЙ и ТЯ. И това означава, че някой винаги лъже.“

Когато старши инспектор детектив Джак Харпър поема поста на шеф „Тежки престъпления“ в английското селце Блекдаун, той не очаква, че ще бъде особено зает на работа. Сгушени в стара гора в постоянна сянка, Блекдаун и неговите жители сякаш завинаги са останали приковани в миналото. Докато един случай не разтърсва малката им общност. Млада жена е убита по особено жесток начин, а следите водят към най-неочакваните заподозрени. 

За Джак този случай е различен. Защото той познава жертвата много добре. 

Новината за убийството ѝ стига и до нюзрума на местната медия, където работи журналистката Ана Андрюс. Да отрази случая е последното нещо, което ѝ се иска, но връзката ѝ с младата жена се оказва по-дълбока, отколкото предполага.

Две гледни точки. Неговата и нейната. Една истина. И поредица от тайни, измами, трагедии и болки. 

За любителите на майсторски написаните трилъри името на Алис Фини отдавна се е превърнало в запазена марка за взривоопасна комбинация от безупречен стил, многопластови, живи персонажи и главозамайващ сюжет. „Неговата и нейната“ е пристрастяващ психологически трилър в духа на „Не казвай сбогом“ и книгите на Фрида Макфадън. Роман, в който читателите не бива да се доверяват на нито един от героите. Защото „най-опасните лъжи винаги са тези, които казваме сами на себе си.“ Следва откъс.

Вибрацията на телефона ме събужда от онзи сън, от който не желая да ме будят. Онзи, в който не съм мъж на четиридесет и няколко години, не живея в къща с ипотека, която не мога да си позволя, с малко дете, на чиято енергия не мога да издържа, и жена, която не ми е съпруга, но все пак ме дразни. На мое място един по-свестен мъж щеше да си е взел живота в ръце, вместо да броди насън като сомнамбул в един живот, който вече е преотстъпил.

Присвивам очи в тъмното, поглеждам към телефона си и виждам, че е вторник сутринта. Освен това е идиот- ски рано, затова изпитвам облекчение, че съобщението май не е събудило никого другиго. В тази къща недоспива- нето обикновено води до ужасни последствия, макар и не за мен – аз открай време съм си нощна птица. Това, което чета на екрана, не бива да ме въодушевява, но така става. В името на истината, откакто напуснах Лондон, работата ми е скучна като чекмеджето за бельо на някоя монахиня.

Тук съм шеф на „Тежки углавни престъпления“ – звучи вълнуващо, но сега работя в най-дълбоките и мрачни кътчета на Съри и това е крайно невълнуващо. Блекдаун е типично английско село на по-малко от два часа път от столицата и тук дребните престъпления и от време на вре- ме някоя кражба с взлом са най-„тежки углавни“. Селото е скрито от външния свят от дървета, които стоят на пост. Старата гора сякаш държи Блекдаун – и неговите жители – приковани в миналото, както и в постоянна сянка. Но никой не може да отрече, че е красиво, в стереотипния романтичен стил на изобразителното изкуство. Старите алеи и тесните улици са изпълнени с изобилие от къщички със сламени покриви, бели оградки, възрастни жители, които значително надвишават средностатистическия брой за населените места в страната, и престъпност, чието ниво е осезаемо под средното. Блекдаун е от онези места, на които хората идват да умрат – място, на което никога не бих помислил, че ще живея.

Продължавам да гледам съобщението на телефона си и лигите ми направо текат, докато жадно поглъщам думите:

Неизвестна жена, мъртва, открита в гората Блекдаун през нощта. ТУП необходими. Обади се, моля те.

Само при мисълта, че тук са открили тяло, ми се стру- ва, че трябва да има някаква грешка, но вече знам, че няма. Десет минути по-късно съм прилично облечен, зареден с кофеин и в колата.

Последният ми модел 4х4 втора ръка май има нужда от миене и аз осъзнавам – малко късничко, – че и аз имам. Подушвам си мишниците и се замислям дали да не се върна в къщата, но не искам нито да губя време, нито да будя никого. Ненавиждам начина, по който понякога ме поглеждат и двете. Имат еднакви очи, прекалено често из- пълнени със сълзи и разочарование.

Може би съм прекалено ентусиазиран и нетърпелив да стигна до местопрестъплението преди всички други, но не мога да се спра. Нищо толкова лошо не се е случвало тук от години и тази новина ме кара да се чувствам добре, изпълнен с оптимизъм и енергия. Когато си работил в полицията толкова дълго, колкото мен, проблемът е, че за- почваш да мислиш като престъпник, без никой да те виж- да като такъв.

Завъртам ключа и се моля колата да запали. Избягвам проблясъка на своето собствено отражение в огледалото. Косата ми – сега повече сива, отколкото черна – стърчи във всички посоки. Под очите ми има черни кръгове и изглеждам по-стар, отколкото помня, че съм. Опитвам се да утеша егото си: по дяволите, все пак е посред нощ. Освен това не ми пука как изглеждам, а мнението на другите е по-маловажно дори от моето. Поне така си повтарям.

Шофирам с едната ръка на волана, докато другата опипва четината, набола по брадичката ми. Може би трябваше поне да се обръсна. Поглеждам надолу към омачканата си риза. Сигурен съм, че имаме дъска за гладене, но нямам представа нито къде е, нито кога съм я използвал за последен път. За първи път от много отдавна се питам какво виждат другите хора, когато ме погледнат. Навремето бях страхотен пич. Бях много неща.

Още е тъмно, когато спирам на паркинга на Националния тръст, но виждам – въпреки че дойдох направо тук, – всички други май са ме изпреварили. Има две полицейски коли и два минивана, както и коли без обозначения. Криминалистите вече са на местопрестъплението, както и детектив-сержант Прия Пател. Засега изборът ѝ на кариера не е успял да я смачка; тя все още е нова и лъскава. Прекалено млада, за да остави работата да я накара да се почувства стара, твърде неопитна, за да знае какво в край на сметка ще ѝ причини тя. Какво причинява на всички ни. Постоянният ѝ ентусиазъм е изтощителен, както и не- изменната ѝ бодрост. Само като я погледна, ме заболява главата, затова предпочитам да не го правя – дотолкова, доколкото е възможно, когато работиш с някого всеки ден.

Прия забързва към колата ми и опашката ѝ започва да се мята наляво-надясно. Очилата ѝ с рамка от черупка на костенурка се плъзват надолу по носа ѝ, а големите ѝ лешникови очи се изпълват с малко прекалено въодуше- вление. Тя изобщо не изглежда така, сякаш са я измъкнали от леглото посред нощ. Тесният ѝ костюм със сигурност не може да запази топлината в дребното ѝ тяло, а току-що лъснатите ѝ спортни ботуши с дебела подметка леко се плъзват по калта. Изпитвам странно задоволство да видя как се цапат.

Понякога се чудя дали колежката ми не спи напълно облечена, в случай че трябва да тръгне бързо. Преди ня- колко месеца подаде специална молба да я прехвърлят тук, за да работи под моето ръководство, макар че един бог знае защо. Ако някога в живота ми е имало време, в което съм бил толкова нетърпелив в работата си, колкото Прия Пател, не си спомням.

Веднага щом излизам от колата, започва да вали – истински порой, който за секунди се просмуква в дрехите ми и не спира да ме напада отгоре. Вдигам глава и оглеждам небето, което си мисли, че е нощ, макар че вече е сутрин. Луната и звездите щяха още да се виждат, ако не ги покриваше одеяло от черни облаци. Поройният дъжд не е оптимален за опазване на веществени доказателства на открито.

Прия прекъсва мислите ми и аз, без да искам, затръшвам вратата. Тя се втурва към мен, опитва се да задържи чадъра си над главата ми, но аз я избутвам.

– Старши инспектор детектив Харпър, аз...

– Сто пъти съм ти казвал: моля те, наричай ме Джак. Не сме в армията – прекъсвам я аз.

Лицето ѝ наподобява замръзнал кадър. Прилича на сгълчано кутре и аз се чувствам като нещастния стар грубиян, в който знам, че съм се превърнал.

– Екипът от „Целеви патрул“ ни повика – казва тя.

– Има ли още някой от тях тук?

– Да.

– Добре, искам да говоря с тях, преди да си тръгнат.

– Разбира се. Тялото е насам. Ранните индикации по-

казват, че...

– Искам да го видя сам – прекъсвам я аз.