Книжен ъгъл

Вдъхновена от непрекъснато нарастващия интерес към истинските престъпления, авторката решава да преобърне утвърдения модел на класическата криминална мистерия. Вместо познатия сюжет, в който жесток мъж извършва престъпление, а друг мъж, обикновено брилянтен детектив или полицейски инспектор, разплита случая, Сейнт Джеймс предлага една нова идея. Тя изследва възможността серийният убиец да е жена и си задава въпросите с какво тя би се различавала от мъжете, оставили кървав отпечатък в криминалната история, и най-вече как подобен случай би бил възприет и представен от медиите.

Позната на българските читатели с умението си да изгражда завладяващи мистерии, в които убийства, семейни тайни, свръхестествени елементи и разбира се, романтика се преплитат в напрегнати и въздействащи сюжети, както в издадените до момента от Benitorial романи – „Момичетата от пансиона“ и „Мотел „Залез“, Сейнт Джеймс и този път остава вярна на отличителния си почерк. 

С „Каталог на студените досиета“ (Бениториал, превод Майре Буюклиева), номиниран през 2022 г. в категорията „Мистерия и трилъри“ на наградите на Goodreads, канадската писателка привлича вниманието на почитателите на напрегнатите криминални истории, като отново залага на две времеви линии – 1977 и 2017 година, чрез които, надграждайки напрежението, разкрива злокобната градска легенда на Клер Лейк. 

Още с първите страници тя ни отвежда в щата Орегон от 70-те години на XX век – място и време, белязани от страховитата слава на някои от най-известните серийни убийци в американската история. 

В привидно спокойното градче двама мъже са застреляни хладнокръвно, а всички улики сочат към местната богата наследница Бет Гриър. Макар съдът да я оправдава, общественото мнение никога не го прави. Наречена от медиите „Смъртоносната лейди“, Бет се оттегля от света и прекарва следващите четири десетилетия в уединение зад стените на внушителното си семейно имение. 

Сейнт Джеймс впечатляващо балансира между криминалната мистерия и паранормалното, изграждайки готическа атмосфера, в която границите между възможното и необяснимото постепенно се размиват. Реалистичната основа на сюжета е толкова убедителна, че читателят неведнъж се пита дали в историята няма нещо истинско. Именно тази правдоподобност прави жестокостта на престъпленията още по-въздействаща, а присъствието на необяснимото – още по-смразяващо. Умелото преплитане на реалното и свръхестественото превръща романите на канадската писателка в увлекателно четиво дори за читатели, които обикновено не посягат към истории с паранормални елементи, защото в тях свръхестественото никога не е самоцел.

Неслучайно в свои интервюта самата Сейнт Джеймс признава, че често пише за темите, които силно я плашат, тъй като приема това за начин да изследва собствените си страхове. Именно така тя обяснява и нарастващата популярност на документалните поредици, подкастите и блоговете за истински престъпления, които според нея предлагат безопасно пространство, в което човек може да се изправи срещу страховете и травмите си, без да бъде изложен на реална опасност. 

В света на Сейнт Джеймс духовете не са просто неспокойни души, те са въплъщение на вината, скръбта и травмите, които отказват да останат в миналото. Истинското освобождение настъпва едва когато героите намерят сили да се изправят срещу себе си и да приемат онова, което дълго са се опитвали да заглушат. Любителите на истории за истински престъпления със сигурност ще се насладят на този трилър, пропит от зловеща готическа атмосфера.

Симон Сейнт Джеймс е авторка на бестселъри на The New York Times и USA Today, сред които познатите на българските читатели „Момичетата от пансиона“ и „Мотел „Залез“, както и най-новото ѝ заглавие „Каталог на студените досиета“. Преди да се отдаде изцяло на писането, тя работи в телевизионната индустрия в продължение на двайсет години. Дебютният ѝ роман The Haunting of Maddy Clare е отличен с две награди RITA, присъждани от Сдружението на писателите на романтична литература в Америка (Romance Writers of America), както и с наградата „Артър Елис“ на Сдружението на авторите на криминални романи в Канада (Crime Writers of Canada). Следва откъс.

Имението „Гриър“ се издигаше на хълм с изглед към града и океана. За да стигне до него от централната градска част, човек трябваше да остави зад гърба си красивите магазини и поскърцващите докове и да измине пътя, който се виеше нагоре към скалите. Да пресече сърцето на Клер Лейк – онази част от града, където живееха местните, а туристите почти не стъпваха. Да мине покрай съзвездието от магазини и ниски жилищни блокове, кварталните бистра и фризьорски салони. В покрайнините погледът се спираше върху новите сгради, построени между подножието на скалите и равния терен край брега на вътрешното езеро, дало името си на града.

Земята беше твърде влажна и камениста, за да позволява мащабно строителство, така че по-новите проекти се ограничаваха до горите и двулентовите пътища. 

Около западната част на Клер Лейк имаше къщи, построени през седемдесетте, ниски сгради от кафяви тухли с кремави фасади и изрядно поддържани градинки от хора, които живееха там вече четиресет години. След тях в останалата част на крайбрежието нямаше нищо друго освен черни пътища, използвани единствено от планинари, ловци, рибари и тийнейджъри, които си търсеха белята. През седемдесетте къщите около езерото бяха за заможните, за хората с добри професии. Всички останали живееха в града. А ако човек бе богат, се местеше горе, на хълма.

Пътят започваше от северната страна на езерото и постепенно се изкачваше. Къщите бяха отдалечени една от друга, за да могат да се радват на уединение, а пътищата се оставяха тесни и неравни, сякаш за да държат външните настрана. Богатите бяха дошли в Клер Лейк през двайсетте, при основаването на града, в търсене на място, което е едновременно красиво, уединено и евтино за строеж на големи къщи. Бяха донесли парите си от Портланд и Калифорния и се бяха заселили тук. Някои домове бяха останали празни след срива на борсовия пазар, но бяха заселени отново по време на икономическия бум след Втората световна война. Хората, които живееха тук, наричаха квартала „Арлън Хайтс“.

Имението „Гриър“ беше една от първите къщи в него. Грозен архитектурен Франкенщайн още от построяването си – псевдовикториански стил със скосени покриви и остри кули, но със стени от масленожълти тухли. А когато Джулиан Гриър купи къщата през 1950 година с наследеното си наскоро богатство, натрупано от фармацевтичен бизнес, я загрози още повече. Той преобразува долния етаж в модерен стил с прави линии и тъмнокафяво дърво. Освен това изби поредица от прозорци на гърба на къщата с идеята да отвори тъмната и мрачна вътрешност. Прозорците гледаха към задния двор и скалата, която се спускаше към океана отвъд.

Резултатът трябваше да е зашеметяващ, поразителен, но както обикновено в живота на Джулиан, нещата не се подредиха по план. Прозорците се замъгляваха и гледката беше потискаща. Ливадата изглеждаше повехнала и мъртва, а океанът отвъд скалата бе неспокоен и студен. Гриър бе направил ремонта с надеждата да достави удоволствие на новата си съпруга Мариана, но вместо това неумолимата гледка я смущаваше и тя държеше завесите спуснати. Беше обзавела останалата част от къщата прилежно, но равнодушно, което бе и предвестник за развитието на брака им. Нещо в дома на семейството потискаше смеха и убиваше радостта. Може би звучеше драматично, но всички, които бяха живели там, знаеха, че беше точно така.

През 1975 година и Джулиан, и Мариана вече бяха намерили смъртта си: той, потънал в собствената си кръв по кухненския под, а тя – сред изкривените останки на автомобилна катастрофа. Къщата безразлично наблюдаваше всичко.

Тази вечер валеше – студен проливен дъжд, който идваше откъм океана. „Арлън Хайтс“ бе притихнал, а имението „Гриър“ тънеше в мрак. Дъждът се разплискваше яростно по стъклата и рисуваше линии по големите прозорци, загледани в моравата на задния двор. Тъмните скелети на дърветата от двете страни на къщата се накланяха напред-назад под напора на силния повей, а клоните дращеха по покрива. Тежките капки образуваха дълбоки шупли по празната автомобилна алея. Къщата бе застинала и безмълвна и стоически понасяше поривите на вятъра и водата.

На моравата нещо раздвижи повърхността на тревата. Допирът на стъпка. Вътре в къщата една от вратичките на шкафовете се отвори в тъмната кухня, изскърцвайки леко сред тишината.

На прозореца на спалнята изникна силует, тъмен и неясен. Може би размитото очертание на лице. Отпечатък от ръка се появи на прозореца, дланта се притисна в стъклото. За секунда се задържа там, бледа и бяла, макар да нямаше кой да я види.

Вятърът стенеше под стрехите. Следата избледня. Силуетът се оттегли в мрака. А къщата отново застина.