Пропуснатият бестселър или кошмарът на издателя

Хорхе Букай

Из предговора към "Писма до Клаудия", ИК Хермес

Публикуването на „Писма до Клаудия” е толкова важно за мен и толкова близко до сърцето ми, колкото бе издаването на „Нека ти разкажа”. Причините са много, но е достатъчно да кажа, че тази книга проправи пътя на всички останали. Никога преди това не бях мислил да напиша, камо ли да публикувам книги.
.......
Така в продължение на две години развих свой собствен модел на терапия, в който се включваха: писма до пациентите ми, планирана размяна на писма между мен и тях, както и препрочитането на стари писма, които те носеха в кабинета. Вълшебството на тази техника престана да действа, когато по време на групов сеанс една пациентка реши да покаже на друг пациент писмо, което й бях написал преди доста време. Той отговори на жеста, като й донесе моя приказка, съчинена за него седмици преди това. Участниците в групата, които бяха добре запознати с ефекта от тези писма, започнаха да си разменят текстове, получени от мен по време на индивидуалните сеанси. Аз бях категорично против, но пациентите ми вече бяха разбрали, че са зрели хора и че никой не може да им попречи да правят това, което искат, стига то да не е незаконно или неморално. Ето защо никой не ми обърна внимание.



През 1984-а, когато годишната работа на групата приключи, пациентите ми донесоха подарък – книга, която бяха изработили сами, състояща се от десетки листове хартия, захванати с телбод. В тази книга бяха събрали моите писма, писани за всеки от тях по време на индивидуалната терапия, и за моя изненада, запазени до едно.

- Хорхе – казаха те, – според нас това трябва да се публикува.
- Не се чувате какво говорите – отвърнах. – Вече ви казах, че всяко от тези писма е написано специално за някого от вас и има стойност само за получателя си. Не са предназначени за други хора и едва ли биха представлявали интерес за страничен човек, особено ако не е бил мой пациент.
- Този път грешиш – настояваха те. – Ние вече разпространихме тези писма сред приятели и близки и всички казват, че са им били полезни. Хорхе, публикувай книгата. В нея има неща, които могат да помогнат на много хора.
Благодарих им за подкрепата и обещах да помисля.
....

Две седмици по-късно бях готов с новата книга, която нарекох Писма... Занесох я на секретарката на главния редактор в едно от големите издателства в Буенос Айрес.
Пет дни по-късно господин главният редактор ме покани да се срещнем. Явих се в кабинета му, изпълнен с несигурност и вълнение.
Накараха ме да чакам в малката приемна в продължение на четиридесет и пет минути, преди редакторът да се появи. Никога няма да забравя думите му.
- Виж, малкия – каза той (по онова време бях само на трийсет и четири години). – Две са нещата, които не се продават в Аржентина: психология и поезия. А в твоята книга има и от двете. Ако искаш да те публикуват, пробвай да напишеш роман.
Усмихна се без ирония и – почти със съчувствие – ми върна ръкописа.

Логично беше да се откажа от проекта и сигурно щях да направя точно това, ако не беше подкрепата на съпругата ми Перла. Тя направи разни сметки, обади се на няколко места, след което ми каза, че ако използваме всичките си спестявания (които не бяха кой знае какви), ще можем да отпечатаме около седемстотин и петдесет екземпляра в една квартална печатница.
Аз, разбира се, се съгласих веднага.
Три седмици по-късно на бял свят се появи първото и примитивно издание на „Писма до Клаудия”, което складирахме в гаража. Книгата бе отпечатана върху възможно най-евтината хартия, а корицата в два цвята (черно и отвратително бледорозово) бе мое дело. Двеста и петдесет екземпляра подарих на пациентите, подпомогнали и насърчили идеята, петдесет отидоха при близки и приятели, които се съгласиха да ги прочетат, а останалите петстотин разпространих сам, понесъл под мишница по десетина книги, които оставях на консигнация във всяка книжарница, изпречила се на пътя ми.
Това, което последва – появата на Мигел Ламбре, директор на издателство „Нуево Екстремо”, както и публикуването на следващите десет книги, е отделна история.

Пиша този предговор, защото искам да споделя с вас причината, поради която настоящата книга е толкова важна за мен. Точно затова не исках да нанасям значителни корекции в съдържанието й, въпреки че е изминало много време и има неща, с които вече не съм съгласен. Най-накрая, с този предговор искам да отдам заслуженото на моите пациенти от онова време, да изкажа признателността си на Перла и да благодаря на онзи главен редактор, който отхвърли ръкописа: без неговия отказ историята щеше да бъде друга, може би със също толкова щастлив край, но със сигурност далеч не толкова вълшебна.