page contents Книжен ъгъл: Поговори с мен
Предоставено от Blogger.

Поговори с мен

6.3.10

Кристин Димитрова

Градинката беше свита зад гърба на една административна сграда с начумерени прозорци и няколко жилищни блока, строени по различно време. Висока тухлена ограда отделяше жълта къща, затисната между тях. Приличаше на застаряващ Давид, който вече не знае по кой Голиат по-напред да стреля. По балконите на блоковете имаше неприбрана коледна украса, празни саксии и бутилки от вино. Поклащаше се замразено пране.

Това ли е мястото, помисли си Данаил. Това ли е мястото?Седна на една от двете пейки и усети как тънкият пласт скреж върху дървените дъски се впи в панталоните му. Остави сака до себе си. Беше войнишка торба, от онези, в които можеш набързо да сложиш вещи за два-три дена, стига да не се притесняваш, че нещо може да се счупи или измачка. Данаил нямаше такива вещи. Беше леко брадясал и скулестото му лице синееше под наболите косми. Якето му също беше войнишко, с някаква есен от защитни цветове, но като от друга армия. На няколко метра от кръстосаните му крака декоративно езерце със спрян шадраван беше вперило празното си око към небето. На дъното му имаше лед и кафяви листа, мумифицирани под повърхността му. Не беше място, на което можеш да попаднеш случайно.
Морето нямаше как да се види от тук, макар че присъствието му се усещаше. Малко по-шумна тишина, малко по-солен въздух. Мъгла, която се срамува да се покаже в пълния си вид, но прави далечината сива. Още нямаше три и половина. При всеки порив на вятъра голите пръчки на храстите наоколо потракваха една в друга. Данаил придърпа шапката над ушите си. В сака му беше списанието, което една жена в автобуса забрави на седалката си, но сега не искаше да се отвлича с картинки. Беше стигнал дотук.
В три и половина не дойде никой. Данаил се заслуша и почти успя да чуе прибоя в далечината. В три и тридесет и две една балконска врата се отвори и някой хвърли фас през нея. Неизгасената цигара догоря в изящна дъга.
В три и тридесет и пет дойде едно момиченце с розово колело и закръжи около шадравана. Ботушите и ръкавиците ѝ също бяха розови. Изпод шапката ѝ се развяваха неравномерни къдрици с още неустановен цвят и форма. Отначало се движеше по алеята, после започна да се качва на бордюра на шадравана и да слиза от него. Правеше го с чевръсти, ожесточени движения. Колелото скоро щеше да ѝ омалее.
– Ще паднеш – каза Данаил.
– Човек не пада, докато се движи. Никога ли не си карал колело?
Говореше назидателно, със смръщени вежди.
– Защо не отидеш да караш на друго място?Тя спря и спусна крака на земята.
– А ти кого чакаш?
Данаил не отговори.
– Гаджето си ли чакаш?
– Не е твоя работа.
Тя се разкикоти и поднови обиколките си около шадравана. Сега въртеше педалите по самия му ръб.
– Значи си нямаш гадже.
– А на тебе някой казвал ли ти е, че човек може да падне отвсякъде, по всякакъв начин?
– Да, но когато се движи, не го усеща.
Данаил въздъхна. Градинката, която доскоро беше пуста, сега изглеждаше преизпълнена с народ. Нямаше смисъл да стои повече. Посегна към сака си.
– Чакай!
Тя идваше към него, като се буташе с крака по замръзналите плочи.
– Какво?
– Покажи ми какво държиш в джобовете си.
– Нямам бонбони.
Тя отметна косата си назад със суетна ловкост.
– Бонбоните не ме интересуват. Те са за малките деца.
Данаил се усмихна и извади ръце от джобовете си. В едната държеше листче с числото 3.30, а в другата – страница от стар телефонен указател с ограден адрес. Листчето беше яркооранжево, вероятно етикет с цената на стока. Момиченцето хвърли колелото си и се приближи да погледне какво е извадил Данаил.
– Ама че боклук. Ти си малко ку-ку, нали?
– Не съм. Ето виж, това е адресът на жълтата къща. И аз съм пред нея.
– Ха-ха, наистина си ку-ку! В жълтата къща вече не живеят хора.
– Няма значение. Това е новогодишният ми късмет.
Той спря,премисли и реши да продължи.
–Стане ли Нова година, започвам да се оглеждам за първия адрес и първите цифри, които ми попаднат пред очите. Това са часът и мястото на срещата. А после отивам там. И чакам.
– И какво чакаш?
Двамата се умълчаха. „Тъжно ку-ку“, добави като на себе си тя. Стоеше насреща му и чертаеше с розов ботуш полукръгове в снега. Данаил преглътна.
– Няма да разбереш.
– Ще разбера.
– Чакам да ми проговори Бог.
– Малко не те разбрах.
– Нали те предупредих.
Тя седна до него на пейката и каза: „Нà ти подарък.“
Мушна набързо някаква дреболия в джоба му, там, откъдето ръцете му току-що бяха излезли, и се засмя. Мъглата се сгъстяваше. Отсреща светнаха няколко прозореца, но зад стъклата им не се виждаха силуетите на загрижени майки. Никой ли не се тревожеше за това дете?
– Защо искаш да ти проговори? Ти имаш ли какво да си кажеш с него?
– Да.
– Кажи ми какво!
– Не мога да ти кажа на тебе.
– Добре, аз ще си запуша ушите и няма да те слушам. Пък ти си говори.
– Запуши ли ги наистина?
Тя кимна в отговор.
– Не си ги запушила, хайде, изчезвай от тук.
Тя си свали ръкавиците и мушна тънките си пръсти в ушите си.
– Ето, сега ги запуших наистина.
Данаил се наведе и я погледна в очите.
– Аз съм убиец – прошепна той.
Тя не трепна. Само го гледаше с широко отворени очи.
– Никой не знае това.
Погледът ѝ се взираше занесено в бледото му лице, преполовено от шапката.
– Преди шестнайсет години убих сестра си. Тя беше на осем, а аз на шест. Много обичаше да ме дразни. Буташе ми ръката с лъжицата, а после майка ми ми се караше, че съм изцапал покривката. Пълнеше ми джобовете с пясък. Такива неща. Детски глупости. После ни бяха оставили да играем в плиткото на морето. Нашите седяха под един чадър наблизо. Много хора имаше наоколо. Аз отпуших пояса на сестра ми. Отначало не стана нищо, после тя потъна и изчезна под вълните. Бяха едни такива пенести вълнички, каквито стават всички вълни до брега. Потъна с гръб към мене, без да разбере какво става. В последния момент размаха ръце. Отначало се разсмях, защото беше много смешна. После, като не се показа отново, се развиках. Майка ми дори тогава не ме чу. Гледаше към мен, но спореха нещо с баща ми. Хората край нас крещяха, смееха се. Аз бърках наоколо във водата, но не напипах нищо. Очаквах всеки момент сестра ми да ме дръпне за крака или да се покаже на пясъка, или да се хване за моя пояс. Нищо такова не се случи. Извадиха я чак на другия ден. Веднъж се опитах да кажа на майка ми какво съм направил, но тя ме прекъсна и ми каза, че говоря глупости и че не мога да си спомня какво се е случило толкова отдавна, когато съм бил съвсем малък. Но аз бях на шест, а тя беше... колкото тебе. И помня всичко. Все по-ясно го помня. Не знам как да живея по-нататък.
Тя си отпуши ушите.
– Аз не съм на осем!
Изплези му се и се качи обратно на колелото. Направи няколко кръгчета около пейката му и се отдалечи към блоковете.
– По-внимателно! – извика Данаил след нея.
– Човек не пада, докато се движи – достигна до него гласът от мъглата.
Вероятно го казваше на всеки, който я предупреждаваше, че ще падне. Тишината след нея като че ли беше много по-силна от тишината преди идването ѝ. Няколко улични лампи наоколо светнаха и образуваха матови кръгове около глобусите си. Данаил изтръска сака си от скрежа и се изправи да си върви. Мушна ръце в джобовете си и напипа нещо ръбато и малко.
Запушалка от спасителен пояс.

От сборника Тайният път на мастилото