Свирепото житие на Чингис хан

Петко Тодоров

Вижте как една единствена дума е в състояние да даде тон на цяла книга. Първото изречение на Рьоне Грусе в „Завоевателят на света. Животът на Чингис хан”: „Пейзажът, сред който се развива тази свирепа история, е един от най-контрастните в Горна Азия”. Думата е „свирепа”. Няма как да бъде четена биографията на Чингис без нейния екот (изд. „Рива”).
„Възстановяване на фактите под формата на разказ”, така големият френски историк обявил преди 66 години подхода си.
Разказът му се основава на древни източници и преди всичко на „Тайната история на монголите”. Тази биография е образец на исторически разказ, който звучи съвременно исторично, но съхранява духа на източниците. ХІІІ век, Евразия, движение на огромни маси от хора през огромни пространства. Някъде там са и българите и техните степни братя, и всичко става по волята на Тенгри, по нашенски Тангра.

Холокостът като сантимент

„Момчето с раираната пижама” на Джон Бойн дойде у нас със славата на европейски бестселър и успешна екранизация (изд. „Интенс”). Романът на ирландския писател беше във върха на класациите по продажби в Испания комай около година. Той е за холокоста.
Особеното е в гледната точка на Бойн. Тя е на 9-годишно момче. Бащата е висш военен в Третия райх, Хитлер го назначава комендант на лагера Аушвиц в Полша. И комендантът отвежда там съпругата и децата. Не щеш ли 9-годишното синче се сприятелява от скука с еврейче, с което разговарят всеки ден през телената ограда. Развръзката е добра белетристична находка. Какво ги прихваща испанците? Със сигурност миловидният сантимент, ако може да се нарече така. Нищо лошо, на пръв поглед. Иначе, ако човек се замисли, когато темата за холокоста е особено продаваема през сантимента, дали не е станало нещо важно с нея?

Кристин Димитрова припомня шанса пред разказа

Кристин Димитрова има такова изречение в „Тайният път на мастилото”: „Цачо беше изгледал хиляди филми и знаеше, че най-важното е да стават за гледане”. Книгата е сборник с разкази (изд. „Обсидиан”). Те стават за четене, а в тази почти битова оценка се крият доста литературни достойнства.
Димитрова май не се пробва напразно в многото жанрове: превод, поезия, роман. Ловко навързване на тъпи всекидневни истории с онова, заради което са разказани и което, съвсем по каноните, идва накрая. Нещо необикновено, коварно, стряскащо. Димитрова го прави остроумно без да се притеснява от маниера, известен като „женско писане”. А и защо да се притеснява... Комерсиализирането на книжния пазар неглижира разказа, но в него има доста шанс за българския писател. Той по-трудно скрива литературната немощ. Само дето около наградите за разкази се вдига по-малко шум.