page contents Книжен ъгъл: Откъс: "Един мъж" и Ориана Фалачи
Предоставено от Blogger.

Откъс: "Един мъж" и Ориана Фалачи

7.4.11

Свръхдоза полемика от най-висока класа има в страниците от Ориана Фалачи. Нищо ново, разбира се, тъй като полемиката е естественото състояние на скандалната журналистка през целия й творчески път. Романът „Един мъж“ (Сиела) е писан отдавна, през 1979 г., и е свързан с тероризма.

Терорист е клеймото, прикачено на героя на „Един мъж“ Алексос Панагулис, голямата любов на журналистката. Панагулис се бори яростно в Гърция срещу т.нар. режим на полковниците при Пападопулос, става жертва на изтезания и преследване и в крайна сметка загива при крайно подозрителни обстоятелства.


Журналистическият интерес отвежда Фалачи при него и така започва тази връзка, която ще даде материал за изключително въздействаща и силна книга. Описаното погребение на Панагулис, с което романът започва, остава в историята като един от май-мощните колективни демонстрации на гръцкия народ.

То, както и моментът на тяхната среща, са примери за блестящ, картинен, емоционален писателски талант, който разбива границите между понятията за видове медии. Страниците на Фалачи по принцип имат това свойство: те сливат картина, звук и слово, изпълват въображението включително заради задъхания, обилен поток от думи…
Дария Карапеткова
 

ПРОЛОГ

Ориана Фалачи

Вой на болка и гняв се носеше над града и ехтеше неспирен, натрапчив, помитащ всеки друг звук, повтарящ голямата лъжа. „Zi, zi, zi! Жив е, жив е, жив е!“. Вой, в който нямаше нищо човешко. В действителност той не се издаваше от човешки същества, от създания с две ръце и с два крака и със собствен ум, а от един чудовищен и безмозъчен звяр, от тълпата, от октопода, който на обяд, покрит със свити юмруци, изкривени лица и присвити устни, беше превзел площада пред православния храм, след което беше прострял пипалата си по съседните улици, задръствайки ги, заливайки ги с безпощадността на лавата, която в преливането си, помита всяка пречка, оглушавайки ги със своето „Zi, zi, zi!“. Да се измъкнеш, беше немислимо. Някои се опитваха и се затваряха по домовете си, по магазините, по работните си места, навсякъде, където изглеждаше, че може да се намери убежище и да не се чува поне воят, но прониквайки през вратите, прозорците, стените, той пак достигаше до слуха им, така че не след дълго се предаваха на неговата магия.

Под претекст, че ще отидат да видят, излизаха и се натъкваха на някое пипало, попадаха в него и се превръщаха и те в свит юмрук, в изкривено лице и присвита уста. „Zi, zi, zi!“. А октоподът растеше, разстилаше се на талази, с всеки талаз още хиляда, още десет хиляди, още сто хиляди души. В два часа следобяд бяха петстотин хиляди, в три – един милион, в четири – милион и половина, а в пет вече не можеха да бъдат преброени. Не идваха само от града, от Атина. Идваха и отдалеч, от селата в Атика и Епир, от егейските острови, от селищата в Пелопонес, Македония и Тесалия. Идваха с влакове, с корабчета, с автобуси, създания с две ръце и с два крака, и със собствен мозък, преди да бъдат погълнати от октопода, селяни и рибари в празничните си одежди, работници в работни гащеризони, жени с деца, студенти. С една дума, народът. Същият този народ, който до вчера ти беше обръщал гръб, който те беше оставил сам като краставо куче, който те пренебрегваше, когато ти казваше: „Не се оставяйте да бъдете обединявани от догми, от униформи и от доктрини, не позволявайте да бъдете мамени от тези, които ви управляват, които ви обещават, които ви заплашват, които искат да заменят един господар с друг, не бъдете стадо, за Бога, не се крийте зад чуждата вина, борете се, мислете с главите си, помнете че всеки е от значение, всеки е ценна, отговорна и самоизграждаща се личност, бранете своето „Аз“ – същина на всяка свобода, свободата е дълг, преди да бъде право, тя е дълг“. Сега те слушаха, сега, когато беше мъртъв. Вървейки към октопода, носеха твоя портрет, заплашителни и предизвикателни плакати, знамена, лаврови корони, венци във формата на буквите А, П и Ж: А за Алекос, П за Панагулис и Ж за „жив е“. Тонове гардении, карамфили и рози. И такава непоносима жега беше онази сряда на 5 май 1976 година, смрадта на спарените цветя се носеше във въздуха, спираше дъха ми също както увереността ми, че всичко това ще трае не повече от ден, след което воят ще утихне, болката ще се уталожи в безразличието, а гневът в послушанието и водите ще се успокоят, нежните и меки води на забравата, над водовъртежа на потъналия ти кораб: Властта ще е спечелила за пореден път. Вечната Власт, която никога не умира, тя пада, за да възкръсне отново от пепелта си, дори да си мислиш, че си я победил с революция или с клане, което бива наричано революция, ето я отново, непокътната, различна само по цвят, ту черна, ту червена или жълта или зелена или лилава, а народът приема или търпи или се приспособява. Затова ли на устните ти беше изписана тази едва доловима горчива и насмешлива усмивка?

Скована пред ковчега със стъклен капак, под който беше изложена мраморната статуя – твоето тяло, с поглед, вперен в горчивата и насмешлива усмивка, изписана на устните ти, чаках момента, в който октоподът ще нахлуе в храма и ще излее върху теб закъсналата си любов, и някакъв ужас и покруса ме изцеждаха цялата. Вратите бяха залостени, подпрени със железни греди, но освирепели удари ги разтърсваха бясно и през невидими пролуки пипалата вече започваха да проникват. Извиваха се около колоните на аркадите, капеха от перилата на гинекея, вкопчваха се в решетките на иконостаса; около катафалката се беше образувал кратер, който с всяка изминала минута ставаше все по-тесен. За да избегна блъскането, което напираше от двете ми страни и зад мен, трябваше да се подпра на стъкления капак. Беше много тягостно, защото се страхувах да не го счупя, да не падна върху теб и да почувствам отново студа, който хапеше ръцете ми, когато в моргата си разменихме пръстените – на твоя пръст този, който ти беше сложил на моя, а на моя този, който аз бях сложила на твоя, без закони или договори, в един радостен ден, от който вече бяха изминали три години. Но там вътре нямаше къде другаде да се хвана. Дори въжето, което първоначално отделяше катафалката, беше погълнато от реките от лъжливи последователи, от любопитните, от лешоядите, нетърпеливи да заемат първите редове, за да се покажат, да изиграят някаква роля в комедията. Преди всичко слугите на Властта, представителите на културното и парламентарно благоприличие, достигнали лесно до кратера, тъй като октоподът им прави път винаги, когато те слизат от лимузините си: „Моля, Ваше превъзходителство, заповядайте!“. И виж ги само как стоят опечалени в сивите си двуредни сака, в безупречно белите си ризи, с поддържания си маникюр, с почтеността си, от която да ти се доповръща. След тях лъжците, които разправят, че се противопоставят на Властта, демагозите, занаятчиите на мръсната политика, с други думи лидерите на второразредните партии, пробили си път с лакти не защото октоподът не е искал да ги пропусне, а защото е искал да ги прегърне. И виж ги само как демонстрират опечаления си вид, как се уверяват изпод клепачи, че фотографите са готови да ги снимат, как се навеждат да оближат ковчега ти с целувките си на Юда, да замажат стъклото с охлювните си лиги.

След това онези, които ти наричаше „псевдореволюционери“, бъдещите последователи на фанатиците, на убийците, които сипят куршуми в името на пролетариата и на работническата класа, прибавяйки безчинства към безчинствата, злодейства към злодействата, самите те своеобразна власт. Виж ги само как вдигат юмрук, лицемерите, с техните брадици на мними бунтовници, с буржоазния им хъс на бъдещи бюрократи, на бъдещи господари. И накрая духовниците, синтез на всяка настояща, минала и бъдеща власт, на всяка тирания, на всяка диктатура. Виж ги как се перчат в тъмните си раса, с безмислените си символи, с кандилниците си с тамян, който замъглява зрението и ума. Сред тях е Първосвещеникът, патриархът на православната църква, който обгърнат в мантия от лилава коприна, окичен със злата и огърлици, със скъпи кръстове, със сапфири, рубини и смарагди, пееше „Eonìa imì tu esù, Вечна ти памет“, но никой не го чуваше, тъй като бесните удари по вратите на входа сега се сливаха с шума от счупени витражи, със скърцането на ключалките, които не можеха да издържат на напора, с крясъците на протестиращите хора, с глухата врява, носеща се откъм площада, където воят се беше превърнал в бучене, и прилепнал към стените на храма, октоподът настояваше нетърпеливо да те изнесат навън. Изведнъж се чу страшен шум като от експлозия, вратите на централния вход поддадоха и октоподът нахлу вътре, кипейки, диплейки своите струи лава. Нададоха се уплашени крясъци, викове за помощ, и кратерът се сви във водовъртеж, който ме преобърна върху ковчега ти и ме затисна под абсурдната си тежест, и потънах в мрака, в който едва се различаваше сянката на бледото ти изпито лице, на скръстените на гърдите ти ръце и блясъка на пръстена. Под мен катафалката се олюляваше, а стъкленият капак скърцаше. Малко оставаше и щеше да се пръсне на парчета, както се опасявах. „Назад, животни, да го изядете ли искате?“, извика някой. И след това: „Към фургона, бързо, към фургона!“…

След това, когато ти вече се намираше на дъното на трапа, незнайно от коя пролука изникна Първосвещеникът с лилавата си копринена мантия и със златата си, с огърлиците си от сапфири, смарагди и рубини. Помпозен и заклинателен, вдигна свещеническия си жезъл, за да ти даде божия благословия, но падна веднага презглава в трапа, счупвайки стъкления капак и стоварвайки се върху гърдите ти. Остана така в продължение на няколко секунди, почервенял от срам и смешен, да си събира одеждите, да се суети в търсене на опора, за да се измъкне оттам, след това го извадиха и обиден изчезна, забравяйки за божията благословия. Паднаха върху теб първите шепи пръст. Паднаха глухо и безшумно, но въпреки това октоподът ги чу. Една бърза тръпка го разтърси като токов удар, тишината се наруши, разчупвайки се в апокалиптично безредие. Някои викаха: „Не е мъртъв, Алекос не е мъртъв!“, други крещяха думи, които не различавах, но впоследствие разбрах, и една от тях беше моето име, а друга беше заповедта: „Пиши за това, разкажи го, пиши!“, и докато буците падаха вече с лопати, като удари с чук по душата ми, покривайки лека полека мраморната статуя, горчивата и насмешлива усмивка, докато знамената се вееха на излишно червени вълни, воят се надигна наново – неспирен, натрапчив, помитайки всеки друг звук, скандирайки голямата лъжа: „Zi, zi, zi! Жив е, жив е, жив е!“.

Издържах, докато трапът не беше запълнен и не се превърна в пирамида от увехнали венци, от цветя, които допълнително запарваха въздуха, след което избягах. Стига с лъжите, с организираните или импровизирани събирания, с временната и закъсняла обич, с болката и гнева, траещи само ден и толкова. Но колкото повече бягах и отказвах да го приема, толкова повече проклетият вой ме преследваше с ехото на спомените, на съмненията, на надеждата, като ме утешаваше и не ми даваше мира, също както тиктакането на часовник без стрелки. „Жив е, жив е. Жив е, жив е. Жив е, жив е!“. И дори след като октоподът те беше забравил, превръщайки се отново в стадо, което ходи накъдето му каже този, който командва, който обещава и който заплашва, и дори след като твоето поражение се беше кристализирало във формата на вечен триумф за този, който управлява, който обещава и който заплашва, воят не спираше – призрак, прилепнал по стените на мозъка ми, сгушен между гънките на съвестта ми, неудържим, дори ако му се противопоставях с логика или здрав разум или цинизъм. Така че в един момент започнах да си казвам, че може би е истина. А ако не беше истина, трябваше да се направи нещо, за да изглежда или да се превърне в истина.

* * *
И така, вървейки ту по ясни, ту по забулени в мъгла пътища, понякога свободни за преминаване, понякога препречени от трънаци и лиани – двете лица на живота, без които той не би съществувал – минавайки отново по познати ми вече пътеки, защото ги
бяхме прокарали заедно, или по почти непознати, защото ги познавах предимно от случките, които ми беше разказал, се отправих в търсене на твоята приказка. Обичайната приказка за героя, който се сражава сам, стъпкан, обруган, неразбран. Обичайната история за човека, който отказва да се подчини на църквите, на страховете, на модите, на идеологическите схеми, на абсолютните принципи, откъдето и да произтичат, в какъвто и цвят да са облечени, и за човека, който проповядва свобода. Обичайната трагедия на личността, която не се приспособява, не се примирява, която мисли със собствената си глава, и поради тази причина загива, жертва на всички. Ето я, а ти мой единствен възможен събеседнико, лежиш там под земята, докато часовникът без стрелки отмерва хода на паметта.