Откъс: Клопка

Харлан Коубън

Знаех, че с отварянето на червената врата животът ми ще бъде съсипан.
Да, звучи мелодраматично и изпълнено със суеверие, а аз не си падам нито по едното, нито по другото, освен това в самата врата нямаше нищо страховито. Всъщност тя бе съвършено безлична – дървена, разчертана на четири правоъгълника, – от онези, които може да видите в три четвърти от къщите в предградията: с избеляла боя и чукче на височина на гърдите, което никой не използваше, както и с медна топка на бравата.
Но щом се приближих до нея под оскъдното улично осветление, тъмният отвор зина като паст, готова да ме погълне целия, и аз усетих неумолимата сила на съдбата. Всяка крачка ми струваше огромни усилия, сякаш вървях не по разнебитена пътека, а по още мокър цимент. Проявявах класическите симптоми на човек, над когото е надвиснала смъртна опасност. Студени тръпки по гръбнака? Имаше ги. Настръхнала коса? Това също. Мравучкане в основата на врата? Ами, да. Изтръпнал скалп? Отгатнахте.
Къщата беше тъмна, вътре не светеше нито една лампа. Чина ме предупреди. Жилището изглеждаше съвсем обикновено, дори твърде безлично на вид. Без да знам защо, това ме притесняваше. Къщата стоеше изолирана в края на задънена улица, скрита в мрака, сякаш се боеше от неканени гости.
Това не ми харесваше.
Нищо наоколо не ми харесваше, но се случи ето какво. Когато Чина ми се обади, тъкмо привършвах тренировката с градския баскетболен тим от четвъртокласници. Децата от отбора, израснали също като мен при приемни родители (наричахме себе си „безроди“, съкратено от „без родители“ – черен хумор), имаха шест точки преднина и им оставаха още две минути до края. На игрището, както и в реалния живот „безродите“ не се проявяват добре, когато са под напрежение.
Чина позвъни, когато събирах моите баскетболистчета за обсъждане на отминалата тренировка, което обикновено включваше някои критични за живота на подопечните ми оценки, като например: „Постарахте се“, „Следващия път ще им дадем да разберат“, или „Не забравяйте за тренировката идния четвъртък.“ Напътствията неизменно приключваха с „Дай лапа!“ и после всички изревавахме в хор: „Защитавай се!“. Мисля, че скандирахме тези думи, тъй като самите ние не го правехме.
– Дан?
– Кой е?
– Чина. Моля те, ела.
Гласът й трепереше и аз разпуснах набързо отбора, скочих в автомобила и ето ме сега тук. Нямах време дори да си взема душ. Миризмата на потта от спортната зала се смесваше с миризмата на потта от страха. Забавих крачка.
Какво ми имаше?
Като начало можех поне да се изкъпя. Не се чувствах добре потен. Никога не съм се чувствал добре, когато съм потен. Ала Чина бе настоятелна. Не, беше ми се примолила. Преди останалите да се приберат. И сега се намирах тук, сивата ми тениска бе мокра от пот, залепнала за гърдите ми, а аз се приближавах към вратата.
Като повечето млади хора, с които работех, Чина бе сериозно обезпокоена и може би нейното безпокойство бе задействало червената лампичка в съзнанието ми. Гласът й по телефона не ми се понрави, както и обстановката наоколо. Поех си дълбоко въздух и хвърлих поглед назад. В далечината се забелязваха признаци на живот – осветени прозорци, премигващи синкави светлини на включени телевизори или монитори, тук-там някой отворен гараж, ала на тази задънена улица не се усещаше нищо, нито шум, нито полъх от някакво движение – само мрак и тишина.
Мобилният ми телефон завибрира и аз за малко да подскоча от изненада. Помислих, че е Чина, но не беше тя – беше Джена, бившата ми съпруга. Натиснах бутона и отговорих:
– Здрасти.
– Ще ми направиш ли една услуга? – попита тя.
– В момента съм малко зает.
– Трябва ми детегледачка за утре вечер. Може да доведеш и Шели, ако искаш.
– С Шели имаме проблеми – отвърнах.
– Пак ли? Но тя е страхотна.
– Аз имам проблеми със страхотните жени.
– На мен ли го казваш?
Джена, красивата ми бивша съпруга, се бе омъжила отново преди цели осем години. Сегашният й съпруг е уважаван хирург на име Ноел Уилър. Ноел е доброволец в младежкия център, в който работя. Харесвам го, той също ме харесва. Има дъщеря от предишен брак, а двамата с Джена си имат шестгодишно момиченце, което се казва Кери. Аз съм кръстник на Кери и двете му деца ме наричат чичо Дан. Сегиз-тогиз изпълнявам ролята на семейна детегледачка.
Знам, че всичко това звучи дяволски цивилизовано и доста нелогично, каквото, предполагам, е и в действителност. В моя случай би могло да се каже, че е просто въпрос на необходимост. Нямам си никого – нито родители, нито деца, – тоест съществото, което е най-близко до представата ми за семейство, е бившата ми жена. Хлапетата, с които работя, които покровителствам и на които се старая да помагам и закрилям, са моят живот, въпреки че в крайна сметка никога не съм сигурен дали върша нещо добро, или не.
Джена се обади:
– Земята вика Дан.
– Ще дойда – отвърнах аз.
– В шест и половина. Незаменим си.
Джена ми изпрати въздушна целувка по телефона и затвори. Погледнах мобилния си за миг и си спомних сватбения си ден. Беше грешка, че се ожених. Винаги греша, като се сближавам с хората, ала не мога да не го правя. Някой настройва душата ми така, че започвам да философствам по въпроса колко по-добре е да съм обичал, отколкото изобщо да не позная любовта. Струва ми се, че това не се отнася до мен. Да повтаряме грешките си, дори когато сме придобили опит, е неразделна част от човешката същност. И ето ме сега тук, бедното сираче, което със зъби и нокти се бе борило да стане най-добрият в класа в елитното училище от Бръшляновата лига, ала което никога не бе положило ни най-малко усилие да разбере кой е всъщност. Колкото и да е банално, аз исках да имам някого в живота си. Уви, това не ми е съдба. Аз съм един самотник, комуто е отредено да живее сам.

Превод Мария Донева

Седемнайсетгодишната Хейли е типичното добро момиче, гордостта на семейството, капитан на училищния отбор по лакрос, отличничка, която след една година ще започне университетското си образование. Затова, когато майка й се събужда една сутрин и разбира, че Хейли не се е прибрала вечерта, когато три месеца отлитат без никакви новини от изчезналото момиче, целият град разбира, че се е случило нещо ужасяващо.

Уенди Тайнс е репортер, поставила си като задача разобличаването на сексуални насилници чрез широкото им отразяване по телевизията. „Клопка” е разказ не само за едно изчезнало момиче, а и за изверга, който вероятно я е отнел от близките й, и за репортерката, която внезапно осъзнава, че в този случай не може да се довери нито на инстинктите си, нито на хората около нея.

Xарлан Коубън (1962 г.) е автор на 16 трилъра, сред които преведените на български „Господари на нощта“, „Не казвай на никого“, „Само един поглед“, „Под прикритие“, „Погрешен удар“, „Гората“, „Няма втори шанс“, „Дръж се здраво“. „Изгубена завинаги“ е вторият му роман след „Дръж се здраво“, изкачил се на първо място в най-престижната селекция на Съединените щати – класацията на бестселърите на вестник „Ню Йорк Таймс“.

Той е лауреат на литературните награди за криминални книги „Едгар“, „Шеймъс“ и „Антъни“ и е първият в историята, спечелил и трите. През 2009 г. Коубън е първият чуждестранен писател, който получава най-престижното британско отличие за криминална литература „Бестселърна кама“. Тази награда е особено ценна поради факта, че се присъжда не от жури, а чрез директно гласуване на публиката. Коубън влиза и в списъка на 50-те най-велики криминални писатели на всички времена.