Избрано: Траките, Хемингуей и Роалд Дал

Петко Тодоров

Димитър Попов ни поднася траките

Нашите прадеди траките били едри, руси и червенокоси, с прави коси, сини очи и бледа кожа. И татуирани, колкото повече, толкова по-благородно изглеждало. Момичетата до женитбата не знаели що е то сексуално въздържане, но след нея – обратното. И неграмотни. Истински деца на слънцето. Припомня го Димитър Попов в „Траки” (изд. „Изток-Запад”).



„Да представи общ, но и сравнително подробен обзор на историческото и на културното развитие на тракийския етнос”, така си е определил задачата. Дали по-любопитни са страниците с политическата и социалната им история, или посветените на духовния им и всекидневен живот? Или фолклорната археология, която изравя истинските корени на познатите днес вярвания, обичаи, словесно наследство? Рядко благородна е грижата на Попов от последните години – с последните му книги, с тези общи, но и подробни тракийски обзори.

Дамската версия на „Безкраен празник”

Обобщението, че „Парижката съпруга” на Пола Маклейн е добър опит да се направи дамско четиво от „Безкраен празник” на Хемингуей няма как да не е лишено от снобизъм. Както и от достоверност. Романът е автобиографична изповед на Елизабет Хадли Ричардсън, първата му съпруга и най-ярките моменти са от преживяването на парижкия им период (изд. „Обсидиан”).

„Ако сте късметлия да живеете в Париж като млад мъж, където и да отидете по-късно в живота си, той остава с вас, защото Париж е един безкраен празник“, нали си го спомняте.

Маклейн трудолюбиво, старателно и придирчиво е пресяла писмата помежду им, биографични публикации и особено „Безкраен празник” за да  изрисува безкрайната делнична драма на Хадли. Убедителна е. Толкова убедителна, че прогонва цялото възможно  съмнение откъм необходимостта на всяка история от нейната още по-трогателна версия.

Късметът на Роалд Дал

„Драги Р. Д., бях ви помолил за някои бележки, а не за завършен разказ. Слисан съм. Написаното е прекрасно. Това е дело на талантлив писател” – от писмо, което Роалд Дал получава от Сесил Скот Форестър. Той е на 26, 1942,  ранен във войната, откомандирован в английското посолство във Вашингтон.

Там Форестър го моли да му разкаже нещо от фронта за да го напише и публикува – като патриотична инициатива. Но прочутият писател записва трудно, Дал сяда пред белия лист – и ето го първият му разказ. Той е в сборника „Невероятната история на Хенри Шугър”, заедно с „Малко късмет”, който е с горната случка (изд. „Унискорп”). Има ли у Дал нещо „вероятно”?

Тук е и разказът, дал заглавие на сборника, но първият в него е „Момчето, което разговаряше с животните”. Убедителното определение за „щастлив” е „човек, който не е чел този разказ”. Защото му предстои.