Художничка разкрива зловеща тайна на Рембранд

Алекс Конър

Историята на Хеерче Диркс е истинска. Тя е добре документирана.

Хеерче е била любовница на Рембранд и бавачка на сина му Титус. Рембранд е бил достатъчно влюбен в нея, за да ù подари някои от бижутата на покойната си съпруга, но постепенно чувствата му охладнели. Много е възможно да е била изместена от следващата му фаворитка, Хендрике Стофелс. Хеерче завела съдебно дело срещу художника, обвинявайки го в нарушаване на поето обещание за женитба, и като доказателство представила подарен от него пръстен.

В последвалия дълъг процес Рембранд отрекъл да е давал такова обещание. Предложил на Хеерче пари, за да напусне дома и живота му, но тя отказала и предизвикала скандал в съдебната зала. Несъгласието и упоритостта ù раздразнили Рембранд, който предумишлено и отмъстително убедил нейния брат, племенника и съседите ù да свидетелстват, че тя е размирна развратница.

Изобличителните свидетелства довели до осъдителна присъда и Хеерче Диркс била затворена в Изправителния дом в Гауда – съчетание от затвор и лудница. Била осъдена на дванадесет години тежък труд.

Това са фактите, останалото е художествена интерпретация. В романа "Тайната на Рембранд" от Алекс Конър (Инфодар) Маршъл Зайглер никога не се е интересувал от процъфтяващата художествена галерия на баща си. До деня, в който научава, че Оуeн Зайглер е затънал в дългове и трябва да се раздели с делото на живота си. Скоро след това уважаваният галерист е брутално убит, а Маршъл открива, че баща му не е бил такъв, за какъвто се е представял. В бясна надпревара със сериен убиец Маршъл трябва да проникне в затворения свят на търговията с картини и да разбули вековна тайна. Невероятни перипетии и опасности ще го отведат до шокиращо разкритие. Дали ще успее да победи убиеца? На кого може да се довери? Ще посмее ли в името на справедливостта да срине репутацията на един от най-великите художници на всички времена? Следва откъс от романа.

Тайната на Рембранд

Алекс Конър

Изправителният дом

Гауда,1651 г.

Това е моята история.

Пиша, защото вярвам, че някой някога ще я прочете и ще научи истината. Пиша, защото вярвам, че един ден разказът ми ще напусне това място, докато аз ще остана тук завинаги. Те ме заключиха тук. Затръшнаха вратата, а когато изпаднах в паника, ме обляха с вода. После водата замръзна по мен, а бялото боне на главата ми се втвърди от кòлата и от слюнката на един от пазачите. После той се пресегна да бръкне под полата ми. После ме претърсиха, надникнаха в устата и в ушите ми, в интимните ми части, напъхаха пръсти в отворите ми, като че ли съм животно.

Отнемат живота ти, когато захлопнат вратата зад теб. Когато кажат – Хеерче Диркс, икономката на Рембранд ван Рейн, се осъжда да бъде затворена в лудница. Тя е лош човек, обидила е господаря си с думи, обвинила го е в неспазване на обещание и е продала пръстена, който той ù е дал. Пръстенът, който е бил притежание на покойната му съпруга. Тя е неморална, тя е неблагодарна, тя се е побъркала от гняв и омраза и е разпространявала лъжливи слухове, че господарят ù е обещавал да се ожени за нея.

Сега тя е замлъкнала.

Само тези листи хартия ще чуят историята ми... Легнах с него, след като прекарах в дома му няколко седмици. Той бе изпълнен със скръб за покойната си съпруга, а аз много исках от кухнята да вляза в леглото му. Лежах до него и мечтаех как един ден детето, за което бях наета да се грижа, щe стане мой заварен син. Шшшт... скривам записките си, защото чувам шум в коридора. Звукът на стъпки отвън означава пазачи, хора, които ме наблюдават дори и когато ходя по нужда. Наблюдават ме, защото съм белязана. Затворена съм в Изправителния дом като разпусната жена. Опасна си за самата себе си – така казаха и взеха неговата страна. Трябваше да зная, че ще го сторят – колко лесно бе за него, уважавания и влиятелния, да се отърве от една любовница и да си вземе друга. Девойка, по-млада от мен, охранена селска плът, която щеше да изследва и вкуси. А после да я рисува. Както рисуваше мен.

Тя ще се грижи за него и за сина му, ще мете пода, покрит с едноцветни плочки, когато слънчевите лъчи, проникнали през замъглените стъкла на прозорците, затанцуват като пеперуди по ламперията. Ще вдъхва миризмите на ленено масло и туткал от заешки кости, ще се научи да разпознава звука от хаванчето, в което багрилата се стриват и смесват с маслото, а терпентинът ще изгаря гърлото ù. Зная, че ще се изкачва крадешком до горния етаж и ще гледа как работят учениците му и как работи самият той. Ще тършува из купчините костюми и други реквизити, които той събира за рисунките си, и после, когато господарят се върне в ателието, ще се крие из тъмните ъгли. Ще се взира в отражението си в огледалото по-дълго от обичайното и ще се чуди как да изглежда по-привлекателна, защото иска да му се хареса. Ще прави всичко това, защото аз го правех. И аз виждах как ме гледа той, виждах как в погледа му привличането премина в любов. Виждах го – и никой не може да го отрече.

Шшшт... Сега прекъсвам, криейки листа под полите на роклята си, защото нечий поглед ме изследва през омразната малка дупка на вратата. Махвам гневно и пазачът си тръгва, като примлясква с устни. Те мислят, че съм развратница. Някога бях такава, след като овдовях. Отдавах се на неколцина мъже в кръчмата, в която работех. Наистина бях, някога. Но свидетелствата, дадени по-късно, не бяха истина. И не само от съседите. Родният ми брат, той също... Колко му платиха, за да излъже? Каква бе сумата, която го накара да направи сестра си затворница? Дали сега лежи буден нейде в Амстердам и гледа през прозорец без решетки свободната луна? Дали се пита какво късче затворническо небе вижда сестра му през решетките?...

Можех да погубя Ван Рейн, но предпочетох да запазя мълчание. Можех да разглася тайната, която щеше да го опозори и да накара цяла Нидерландия да го размаже с токовете на благочестивите си дървени обувки. Но аз запазих мълчание. Поисках само онова, което той ми бе обещал и което по-късно ми отказа... Сега се стъмва и едва виждам какво пиша. Но утре ще продължа. Историята ми ще бъде разказана и аз ще те унищожа, Ван Рейн. Далеч от твоя дом и твоето ложе, затворена в лудницата, сътворявам твоята гибел на скрити късчета хартия.

Ще пиша тези писма до себе си. Чрез тях ще запазя разсъдъка си. И когато един ден те бъдат прочетени, светът ще научи истината за теб. Ще научи за мен, за теб и за маймуната на Рембранд.

  

1

Амстердам

Тялото му бе превито, коленете – свити, а главата – потънала в гърлото на тоалетната чиния. Смъкнати панталони, кръв, стичаща се между бутовете, следи от силни натъртвания по горната част на месестите бедра. На пода, до подпухналото му дясно коляно, лежеше четка за тоалетна с окървавена дръжка. По долната част на гърба му имаше множество следи от порязвания, а по кожата на скротума – следи от изгаряне. Макар главата да бе напъхана в тоалетната, вратът бе отвън и по него ясно личаха следи от пръсти. Китките му бяха завързани с канап, който се използва за окачване на картини.

Беше умрял много бавно. Беше положил отчаяни усилия да освободи китките си и канапът се бе врязал дълбоко в плътта, на места почти до костите. Многократно бяха напъхвали главата му в пълната с вода тоалетна, после я бяха издърпвали навън и отново я бяха потапяли. Когато накрая водата бе проникнала в дробовете, тялото му бе реагирало и по ъглите на устата му се бе събрала разпенена слюнка. Доста по-късно тя се бе изляла от мъртвото тяло, образувайки бяла мъртвешка пяна. Водното налягане бе разтворило широко очите му, а ирисите след няколко часа се бяха превърнали в мътни дискове, взрени сляпо в дъното на тоалетната.

Убиецът се бе постарал тази смърт да ужаси не само хората, които щяха да намерят тялото на Стефан ван дер Хелде, но и неговите сътрудници и бизнес партньори. Чрез содомията бяха извадили на показ прикритата му хомосексуалност, бяха унижили и дискредитирали един от най-големите експерти в бизнеса с произведения на изкуството. Но не бе само това. Имаше и друга причина, поради която смъртта на Стефан ван дер Хелде щеше да се помни дълго. Когато направиха аутопсия на мъртвото му тяло, патологът откри в стомаха му камъни. Явно в продължение на няколко часа го бяха принуждавали да поглъща късчета чакъл – едно подир друго, всяко по-голямо от предишното, докато се е задавил. Бяха го принуждавали да ги поглъща дори и след като е получил спазми на хранопровода, гърлото му на места бе издрано от тях.

В стомаха на Стефан ван дер Хелде намериха двадесет камъчета. Намериха водата, която го бе удавила, и двадесетте камъчета. Патологът нямаше представа какво означават те. Полицията – също. Докато разберат, светът се сгромоляса в рецесия, аукционните къщи губеха цели състояния от свиването на продажбите, фалираха дилъри и посредници, изискваха се лоши дългове и се търсеше отплата за отдавнашни услуги. След година на несигурен и клаустрофобичен възход бизнесът с предмети на изкуството навлезе в депресия, каквато никой не бе предвидил и за която никой не се бе подготвил. Иззад елегантните фасади и лъскавите репутации започна да прозира продажният корумпиран търбух на арт бизнеса. За броени месеци финансовият колапс на пазара бе съпроводен от морална разруха, от която никой не остана незасегнат. А после умряха още четирима търговци.

Някои биха нарекли това прочистване. 

2

Лондон

В наши дни

Албъмарл Стрийт се крие дълбоко в сърцето на големия град, в плетеницата, заобикаляща артерията „Пикадили“. Всяка сграда на тази улица се различава от останалите – витрините на някои магазини греят с позлатени надписи на модерни фирми, а портиери с черни погребални костюми отварят вратите им с еднаква почтителност пред туристи и съпруги на руски олигарси. Други магазини са там от векове – потънали в праха на снобизма, те привличат погледа на минувачите с изработени по поръчка обувки или ръчно свити пури. Там, сгушена между табелите на кралските доставчици и сините като яйце на червеношийка кутии на „Тифани“, се намира галерия „Зайглер“.

Тя бе отворила врати през 1845 година, без да привлече

ничие внимание. Няколко пъти минавала в други

ръце и затворила за кратко по време на Втората световна война. Изоставена и с разсъблечени от платната стени, тя продължила да се бори докрай, докато горният етаж останал празен. Но наемите били много високи, а хазяинът – твърде алчен. В разгара на войната в галерията избухнал подозрителен пожар. Според някои той бил причинен от скитник, потърсил там приют и заспал с незагасена цигара. Само дето никой не намерил нито угарка, нито самия скитник. А скоро след това се случило нещо наистина странно. В задната част на галерията, скрито сред купчина празни сандъци, било намерено тяло на мъртъв войник – отпускар. Войникът нямал документи, нито опознавателна значка, и останал неизвестен, а убийството му – неразкрито. Смъртта на безименния войник покрила галерията с плаща на тайнствеността и ù донесла славата на обитаван от духове дом. За нея тръгнали слухове.

През 1947 г. галерията била отворена отново от поляк на име Корсовски. Принуден да напусне Варшава, изоставяйки семейството и богатствата си, той се опитвал да си създаде име в Лондон. В своята страна бил доста известен, но в суровите години след войната не успял да постигне значим успех на новото място. Наложило му се да продава евтини репродукции, за да плаща наема. Скоро стигнал дотам да търси всякакви източници на средства и с настъпването на 1949 година бил принуден да напусне. Последвали го двама други търговци, също без особен успех, и постепенно галерията придобила славата на урочасана. Докато съседите ù процъфтявали, тя запустяла. Имала само един кратък успешен период, и то като кафене. Скоро обаче звънтенето на посуда и глъчката затихнали и мандалото на вратите на галерията отново паднало.

И така до едно мразовито утро през 1963 г., когато

млад мъж, минаващ по „Албъмарл“, спрял пред надписа „Продава се“ на витрината ù. Заинтригуван, Оуен Зайглер се навел и надникнал вътре. Единственото, което успял да види, бил пуст интериор със стълба в единия край и тавански прозорец в дъното. Натиснал дръжката на вратата, но тя била заключена. Тогава отстъпил назад – почти под колелата на минаващ автомобил, – за да погледне към горния етаж. Прозорците не издавали нищо, но Оуен се почувствал привлечен от нещо в къщата, без да може да определи точно какво. Натиснал отново дръжката на вратата и чак тогава забелязал бележката с името и адреса на агенцията за недвижими имоти.

Следобед посетил господата Лайтън и Голдторн, за да научи подробности за галерията. Надушили потенциален купувач за имота, който считали за безнадежден, те се постарали да разпалят интереса му. Всъщност г-н Лайтън веднага закарал Оуен до галерията, отключил вратата и поканил перспективния клиент вътре. Кратък сондиращ разговор информирал г-н Лайтън, че Оуен произлиза от сериозно семейство и че баща му е търговец в Ист Енд. Това, което Оуен не казал на г-н Лайтън, било, че Невил Зайглер не е търговец на изящни изкуства, а на различни „колекционерски предмети“. Евреин, дошъл в Лондон преди войната; евреин, научил бизнеса по трудния начин. Но и евреин, достатъчно умен да развие нюх към продаваемото, а после и към истински ценното. През годините Невил култивирал у сина си невероятна амбиция. Водил Оуен на Бонд Стрийт и Корк Стрийт, показвал му галериите и му внушавал, че един ден сред съцветието от култура и пари трябва да разцъфти една галерия „Зайглер“. С жестока упоритост, която би могла да обезсърчи друго дете, Оуен успял да превърне естественото си умение да оценява в майсторство. Дългите часове труд на Невил в Ист Eнд позволили на Оуен да получи университетско образование – нещо, за което синът богато се отплатил след време.

Картина на Александра Конър

Когато се появил на арената на света на изкуствата, Оуен Зайглер бил умен, вещ и уверен в себе си. Можел да мине за възпитаник на елитен университет, естествен наследник на кариера в областта на културата. Вродените му заложби разкривали пред него неограничени възможности за развитие и успех. Но това, което хората не познавали, била другата страна на Оуен Зайглер. Страната, наследена от бащата евреин, заедно с безценната проницателност за бизнеса.

Окуражаван от овдовелия Невил, познаващ добре състоянията, натрупани в света на изкуството, Оуен бил напътстван да мълчи за произхода си и да се изкачва нагоре.

– Ти си стъпил в двата лагера – казвал му Невил. – Имаш знания и за културата, и за уличните трикове. Използвай ги. И не забравяй – на върха има много свободно място.

Г-н Лайтън, естествено, не знаел нищо за това, но бил впечатлен, когато Оуен се появил на следващия ден. Бил проучил трънливия път, изминат от предишните наематели на галерията, знаел за злокобната ù репутация и използвал това знание като аргумент в сделката. Накратко, след две седмици Оуен вече бил собственик на галерия. А само след още една седмица тя била боядисана отвътре, горният етаж – обзаведен, а отпред имало нов надпис.

Така се родила галерията „Зайглер“. Оуен успял да направи официалното откриване още през същата мразовита зима. Съседите дошли да позяпат и да злословят. Някои предричали поредната катастрофа, но дилърите от Довър Стрийт и Бонд Стрийт осъзнали, само минути след като прекрачили прага, че се е появил техен съперник. Пазарът по онова време бил наводнен от френски платна, импресионистите и фриволните селски сцени можели да се видят навсякъде и повторенията им били направо отегчителни. Затова Оуен решил да избере друг профил – холандските майстори. Не гръмки имена като Рембранд или Вермеер – не можел да си позволи техните цени, – но някои техни по-малко прославени ученици, а също така и живи художници.

За авторката

Александра Конър е британска художничка и писателка. Била е и фотомодел, кино мениджър и личен асистент на световно известен сърдечен хирург.

Работила е и в художествена галерия на Бонд стрийт. Член е на кралското общество за изкуствата. Автор на исторически романи и изследвания.

Александра Конър прекарва дълги години в изучаване на техниките на рисуване на старите майстори и усвоява техники, използвани през 15 век. Тези знания и умения тя успешно прилага в своите собствени работи. По поръчка на Кралската шекспирова компания Александра Конър рисува портрети на забележителни актьори като :Кенет Брана, Брайън Блеса, Антъни Шер, Франк Мидълмас, Кен Дод и други. Портретите са изложени в Кралския шекспиров театър и Кралската художествена галерия.

Алекс Конър е била винаги очарована и завладяна от тъмната страна на историята на изкуството, от разкриването на досега неизвестни факти и непубликувани любопитни исторически истории. Нейните романи обединяват живи съвременни истории с исторически факти – много от които са оставали скрити през годините.