Книгата остана достъпът до тях
Словото на Исак Паси по повод на „закона Панев” пред общото събрание на Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски” от 8 април 1993 бива да влезе в музея на прехода.Намираме го в „Повест за Исак Паси. VITA ACTIVA” на Мария Динкова (изд. „Захарий Стоянов”). Тя съставила четивото си от 2 очерка: „Юношата Исак Паси” и „Професор Исак Паси”, писани по различно време и с негово съучастие.
Идеята: „Макар и фрагментарно – да опиша начина му на живот, защото наблюденията ми са трупани по време на едно дълго приятелство. Приятели сме от юношеството ни и останахме такива до годините, които наричаме дълбока старост”.
„Ура! Най-после и онемях!” на Рангел Вълчанов е нещо съвсем различно по форма (изд. „Жанет 45”). „Словесно преживяване, забавление във вид на автобиографична безпощадност”, е самоопределението му. И той „препуска в галоп през своите кино-любови – весели и печални”. Както той си знае и може.Вълчанов знае и може прекалено много. Загуба е, че захвърлил перото някъде из юношеството си. Никое въображение не е в състояние да предскаже какъв би бил писателят Рангел Вълчанов, но и тези няколко стона стигат. Неговите посткинаджийски писмовни изяви са стонове. Невероятни, той не би го признал.
Музей на прехода няма да има. Възможен е единствено като пародия. Преходът не предполага сакрализации. Той не е време на създаване, а на преразпределяне на създадено. Тези двамата не са образи на прехода. Образ на прехода е мрънкащият интелектуалец, каквото и да означава съществителното.
Що за двойнственост? Защо се сътвори този преходнически образ? „За нуждите на телевизията” не е достатъчно обяснение. Правдоподобно обяснение е: за прехода е нужен мрънкащ и излъчващ духовна мизерия интелектуалец.
Телевизията показа, че съществуват успоредно два свята – необходимият й и ненеобходимият й. Вторият не се връзва в клюка, но той обективно съществува - тези двамата и само те ли! Мъката е, че телевизията задава тона на медиите. Тези двамата са образи на ХХ век.
Няма коментари:
Публикуване на коментар